Олга харитиди влизане в кръга
Изтегляне 3.53 Mb.
|
|
„Чула е жизнената духовна сила на лоса, която се съгласи да се скрие в твоя тъпан - отговори тя. - Сега това ще бъде твоята жизнена еила. Ако някой открадне този тъпан, ти ще умреш. Той е много ценен и трябва да го па-зиш близо до себе си." Аз посегнах към него и в същия момент изглеждаше, че той сам се приближи към ръцете ми. Беше топъл и имах чувството, че леко вибрира. Почувствах мигновено, qe се свързвам с него и знаех, че това е, защото съдържа жизнената сила на лоса. Тогава забелязах нещо, което ме смути. Кожата е от стар лос, а аз взех малкото. Лошо ли постъпих? - Попитах. „Не, ти извърши всичко съвършено. За да притежаваш чулата от стар лос, трябва да я уловиш, когато е още бебе. Ние ти помогнахме да се върнеш във времето в момента на неговото раждане. Сега чула ще служи само на теб. Няма нищо друго за обясняване. Сега знаеш как да хванеш чула и когато го направиш отново, няма да се нуждаеш от чужда помощ. Всеки на света има своята чула. Когато лекуваш някого, който е загубил своята чула, трябва да пътуваш, за да намериш чулата на болния и да я хванеш с палките на твоя тъпан. Тогава ще върнеш чулата обратно към настоящето и ще я забиеш в лявото ухо на болния. Така ще върнеш неговата открадната чула. Твоята чула ще бъде твоят нов съдружник и помощник. Ще те научи на много неща. Следващата ти задача е да определиш своята територия на шаман, като я маркираш на една карта върху кожата на лоса. По-късно ще ти покажа как да го направиш." - Между другото, Олга, аз я попитах защо тъпанът в къщата на Мамуш е скъсан. Тя каза, че това е станало, защото другият свят, където отиват хората след смъртта, е огледало, което отразява нашия свят. Всички неща, които са добри за тях тук, са лоши там и обратното. И така, ако не бяха скъсали тъпана на Мамуш, когато умря, нямаше да може да го използва в другия свят. Прекарах Целия ден в планината с Умай и нейния помощник. Те ми показаха много неща. Трябваше да дочакам нощта отново да дойде, така че можах да направя друго пътуване. За тях беше необходимо да ме преведат през това вто- Историята на Николай ме остави безмълвна. Станах и отидох в кухнята да измия чашите от чая и да премисля това, което чух. Лечителският ритуал на Умай в празната къща предния ден, моето преживяване с нея последната нощ, лечението на Ана, присъствието на Умай в моя втори сън, а сега и историята на Николай - всяко едно отделно и все пак свързано. Това, което ги свързваше, беше образът на Умай. Като си припомних всичките тези събития и кога се бяха случили, си помислих, че Умай не е имала никакво време за сън. Тя изглежда се е местила от място на място през почти два цели дни. Как е могла да направи това? Поклатих глава в недоумение, сякаш това би ми дало някакъв отговор. Нищо не се получи и продължих да подреждам кухнята. Чух Николай да вика през отворената врата на кухнята. Трябвало да побързаме. Вече било почти седем часа и след петнадесетина минути щял да пристигне автобус, който да ни отведе до къщата на майка му.
Малкият автобус, който видяхме, беше толкова стар и очукан, сякаш отдавна се е износил и постоянно е бил изкърпвай, приличаше на неподвижна метална скулптура, поставена по средата на улицата. Но Николай настоя, че автобусът не само е действителен, но може и да ни заведе до неговото село, ако побързаме да го вземем. След като се качихме в автобуса, почувствах изненадваща болка при мисълта, че напускам Умай. - Николай - избъбрих аз. - А Умай? Ще я видя ли
Преди той да ми отговори, автобусът започна своето Пътуване от малкото селце през древните гори.
Докато автобусът бавно се клатушкаше, ние се настанихме на местата си, като се мъчехме да се уредим колкото може по-удобно. Почти нямаше път, по който той да се движи, затова вместо да вървим с часове в снега, прекарахме почти същото време седнали в студения автобус, докато се друсаше тромаво през планината. По време на мълчанието, което беше настъпило, се питах непрестанно какво може да означава за мене срещата с Умай. Правех всичко възможно да разбера и да осмисля преживяванията си в Алтай за по-нататъшния ми живот, но това беше много трудно. Умай не ми беше обяснила нищо, даже не беше проявила интерес дали Ана и аз оставаме или заминаваме. Това ме караше да се чувствам недоволна и пораждаше съмнение за важността на случилото се. Чудех се дали това, което ми изглеждаше така поразително и пълно с някакъв смисъл, не е било за Умай просто едно всекидневие. Но ако е така, защо продължавам да усещам, че е толкова важно за мен? 11
Пристигнахме в селото на Мария и бяхме посрещнати от познатото възбудено лаене. Голямото кафяво куче на Мария явно беше щастливо да види мен и Ана, но скачаше по-енергично около краката на Николай. Може би разбираше, че Ана и аз бяхме само случайни посетители, които скоро ще си отидат, а Николай вероятно ще остане да му прави компания. Мария ни покани в дома си със същото топло гостоприемство, което беше показала и преди. Тя изглеждаше по-спокойна, отколкото при първото ни посещение, но се забелязваше непогрешимо усещане на тъга. Вниманието й беше съсредоточено към Николай. Тя го гледаше така, както само майка би могла, като търсеше у него признаци на промяна, от която се страхуваше. За пръв път осъзнах как би се чувствала Мария, ако синът й изостави живота си в града, за да стане кам, и ми беше мъчно да гледам как обикновено веселата Мария изглежда така разтревожена. В желанието си да я развлека реших да я запитам за Беловодия. - Мария, чувала ли си някога за място, наречено Шамбала, или може би Беловодия? Тя помълча няколко минути, сякаш се опитваше да си спомни. Накрая каза: - Не съм чувала много. Някой ми беше казал, че Бе
Сърцето ми заби по-силно при мисълта, че може би тя знае нещо повече за мястото, което толкова много Ме интересува.
Седях и слушах развълнувана, когато научих, че името Умай очевидно е на една от най-висшите богини на Древния Алтай. След като свърши историята си, започна да приготвя вечерята. Прибави дърва към огъня в печката и взе необ- ходимите неща от шкафа на малката си кухня. Като привърши с готвенето, взе по малко от агнешкото и картофите, които беше приготвила, и ги постави внимателно в огъня, като едновременно произнесе тихо някакви неразбираеми думи. Познах, че това е алтайска церемония, възхваляваща и омилостивяваща духовете на домашния огън преди всяко ядене. След като огънят погълна парчетата храна, като знак на нашата благодарност ни беше разрешено да започнем да се храним. Ядохме мълчаливо, всеки вглъбен в мислите си. След вечерята Николай тръгна с нас към къщата на Мамуш, където щяхме да прекараме последната нощ в Алтай. На другия ден щяхме да поемем обратния път към Новосибирск. Сега стаята на Мамуш не ни се стори толкова злокобна. Всичко изглеждаше така, както го бяхме оставили, значи вероятно се беше променило нещо в нашето отношение към обстановката. Аз пак предпочетох дебелата меча кожа - пред по-мекото легло, в което беше умрял Мамуш, но реших да не споменавам това на Ана. Когато си легнах, отново скъсаният тъпан привлече вниманието ми. Обърнах се към него и го наблюдавах известно време. Постепенно започнах да чувствам някакво вибриране в тъмнината между мен и тъпана. Точно преди да заспя, видях малкия дървен човек, който служеше за палка на тъпана, как изскача и започва да танцува във въздуха пред очите ми. Скоро преминах в странно състояние на реалност, от което разбрах, че отново се потапям в някакъв сън, но знаех също така, че този път ще мога да контролирам възприятията си. Цвижа се в тясна, тъмна стая. Усещам някаква чувствена радост в движенията на тялото ми. Чувствам свободата на волята си, но в същото време долавям присъствието на нечия друга воля и че тя има влияние върху мен в това пространство. Разбирам, че тя е на мъж. Оглежда се. Които и да е, знае, че го търся. Toil не желае да бъде открит, така че остава извън моето полезрение-Все още не се страхувам, но се дразня от мисълта, че той може би има повече контрол над действията ми, отколкото аз самата. Усещам, че ме гледа и вече започвам да се питам дали съм уплашена. Може би аз не мога се контролирам в съня си. Накрая преставам да мисля за това и се съсредоточавам в движенията си из стаята, като се приспособявам към тъмнината. - Аз съм, Олга, Николай. Това е дрезгав глас на стар човек, но аз го разпознавам като този на Николай. Обръщам се срещу гласа и го виждам седнал на стол в средата на стаята. Това е странно чувство - да виждаш друг човек в това състояние на съзнателно сънуване и да можеш да му говориш, сякаш и двамата сте напълно будни.
— Тя е изключително могъща жена. Върши всичко, на което е способна, просто и бързо. Прави това, което всеки тук е в състояние да извърши, но е много по-благородна и смела от повечето от тях. Тези думи се изричат от същия дрезгав глас. Николай продължава да седи на стола пред мен, но сякаш, думите му идват до моето възприятие някъде високо над мен. Някакво силно чувство на гадене и отвращение се загнез-два в стомаха ми и смътно осъзнавал, че има причина за страх в тези думи. Съзнавам, че съм ги чувала и преди. Все още нямам точен спомен, но паническият отговор на тялото ми ме кара да се опитам да уловя времето, датите и обстоятелствата. Преди да достигна до тях, някаква невероятна промяна настъпва в моите усещания. Внезапно осъзнавам, че не само съм в съня си, но и че е този. сън един друг образ се промъква в съзнанието ми. Тези две противоположни реалности си взаимодействат, борейки се да надделеят над моето съзнание. В един миг новият образ изглежда приятен. Грациоз- ната фигура на хубава жена танцува в пространството пред мен. Внезапно се обръща към мен и виждам лицет0 й. Познавам това лице. Мигновено си спомням нейния поглед, пълен с омраза и победоносния втренчен взор от дълбочината на хипнотичните сини очи, когато я видях за пръв път. -Тя е изключителна, всемогъща жена - казва гласът и сега го разпознавам като същия дрезгав глас от кошмара ми в Новосибирск. Безпомощна, аз се поддавала oтново на чувството на страх, слабост и гняв, който ме беше обзел при необяснимата смърт на жената, която беше моя пациентка. Смъртта й, с кошмарния израз на омраза в очите, бе едно от най-страховитите изживявания в живота ми. Но тези чувства бяха нищо в сравнение с ужаса, кошпо ме притисна в този нов сън. Предишният сън с нея беше лесно да бъде изтласкан от съзнанието лш, защото при него съществуваше някаква защитна граница между мене и реалността в съня. В този нов сън границата е изчезнала напълно. Цялото ми същество е парализирано от ужасяващия образ на тази жена. Зная, че притежава неограничена сила и че може да ме тероризира. Отново отварям уста да изпищя, но думите отекват само в главата ми. Никакъв звук не излиза. Целият контрол, който си мислех, че имам над волята, гласа и действията си, беше изчезнал.
Сънят беше толкова ужасяващо ярък, че не се осмелих да рискувам да затворя отново очи във враждебната тъмнина. Изнервена, лежах будна през останалата част на нощта, изтръпнала и вдървена, защото трябваше да лежа на дясната си страна, за да не гледам малката дър-вена фигура до тъпана. Когато най-сетне първата утринна светлина се прок- радна през тесния прозорец, успокоение нахлу в цялото ми същество. Бях умствено, физически и емоционално изтощена и това, което най-силно желаех, беше да се върна в моя сигурен и предсказуем апартамент в града. Нуждаех се от нормалност в моя живот. Единственото, което желаех, беше да се върна у дома. Ана се събуди около един час по-късно. Скоро чухме Николай да чука на вратата и с благодарност тръгнахме с него към къщата на Мария. Автобусът по разписание тръгваше в 2 часа следобед, така че имахме достатъчно време за закуска и гостуване. След като закусихме, Николай ме отведе настрана и каза:
- Олга, трябва да ти кажа нещо важно. Първата мисъл беше, че е решил, че се нуждае отново от помощта на психиатър. - Казвай, Николай. Слушам те - отговорих.
обстоятелството, че съм сама с него, събуди у мен всички неприятни чувства от съня предишната нощ. - Това може да ти изглежда странно, Олга, но искам
Когато видя сепнатия израз на лицето ми, той спря, разбрал как съм изтълкувала думите му. - О, не, не е това, което мислиш! - избъбри той. - Не
Въпреки протестите на Николай все още не бях си-гурна в неговите намерения. Нямах желание да оставам тук и неговата кратка реч ме раздразни. - Виж какво, Николай, аз съм трогната от тази неви-
наистина предпочитам хората да бъдат честни и да поемат собствената си отговорност. Ако искаш да ме попиташ нещо, моля те, направи го сам. Не мога да повярвам в способността на мъртвите да се намесват толкова явно в делата на тези, които са все още живи.
Заедно с промяната в начина му на говорене забелязах, че и гласът му бе станал по-дълбок и сякаш е в транс. Това пробуди професионалното ми любопитство и за да го накарам да продължи, отговорих: - Е, и какво точно усилие би трябвало според теб да направя? За пръв път, откакто го бях срещнала, Николай показа истински гняв. Очите му заблестяха студено, а думите, отправени към мен, бяха остри. - Първо, трябва да престанеш с твоите глупави игри
Тази тирада звучеше толкова неприсъщо на благия Николай, че не можах да му отговоря. Взрях се в него слисано. - На теб ти е даден шанс да получиш познание и си-
Най-сетне се съвзех достатъчно, за да проговоря отново. Прекъснах го:
га. Този избор няма да ти се даде втори път, така че моля те, помисли внимателно, преди да го отхвърлиш. Но за отговоря на твоя въпрос по-сериозно, отколкото го задаваш, тази възможност ти е дадена отчасти защото в своята професия вече си направила голям напредък в това как да помагаш на другите, като облекчаваш техните проблеми и болести. Но намерила ли си поне едно истинско средство, на което можеш да разчиташ безпогрешно, за да намалиш човешките страдания, още по-малко, да ги излекуваш? Независимо че упорито се опитваш, много от пациентите ти продължават да са болни, нещастни и уплашени. Успя ли в своето търсене да спреш страданието? Бъди честна и ми отговори.
За пръв път, откакто Николай започна да обяснява предложението си, ме обхвана чувство на силно вълнение. Малко по малко той разруши моя скептицизъм. Вече не се съмнявах, че това, което се беше случило с мен, е било важно и че ми е повлияло дълбоко. Да го изоставя, като се върна в града без последното преживяване, което Николай ми предлагаше, изглеждаше много по-налудничаво, отколкото да остана. Въпреки всичко моят рационален ум все още съзна-ваше, че оставането ми тук би изглеждало доста странно за Ана и Мария. Не знаех как бих могла да го обясня. Чувствах се объркана.
Вървях бавно в обратната посока. Всичко около мен изглеждаше необикновено спокойно и мирно. Ритъмът на стъпките ми, съпоставен с естествената красота на плани- ните, започна да ме поставя в едно фантастично състоя-ние. Не мислех за нищо определено, нито имах съзнанието за някакво особено чувство. Имах странното усещане, че светът около мен постепенно изчезва. Продължих да вървя към планините, които започваха от западния край на селото. Там, където улицата свършваше, една тясна пътека продължаваше към височината. Слънцето беше срещу мен и осветяваше пътя ми. Пътеката ставаше все по-стръмна и по-тясна, и от усилието, което правех да се изкачвам все по-високо, ми ставаше все по-топло. Съблякох палтото и го наметнах на раменете. Накрая стигнах дотам, където снегът все още изцяло покриваше земята. Високите борове се извисяваха между белотата на снега и синевата на небето. Те започнаха да затварят малката, тъмна пътека, и аз спрях, внезапно осъзнавайки, че се намирам на диво място и че е време да се замисля накъде съм тръгнала.
|
