Олга харитиди влизане в кръга

• 
  Спомняш ли си защо дойде в Алтай?
  
• 
  Боя се, че не.
  
• 
  Тогава опитай да си спомниш — казва тя мило, но
  настоятелно.
  

— А ти можеш ли? — попита Умай в отговор.

• 
  Мисля, че мога.
  
• 
  Аз също.
  

ботата като лечител. И то е: За болестта на ума само две причини и те са изцяло противоположни. Една­та причина хората да полудяват е, че душата им, или част от душата им, е била загубена. Това се случва чес­то, защото тяхната душа е била открадната, а поняко­га може би даже несъзнателно решават да се разделящ с нея, може би в замяна на нещо друго, което желаят. Втората причина хората да полудяват е, че са били по­бедени и завладени от чужда сила. Само тези две причи­ни - нищо друго. Това звучи просто, но може да ти отне­ме много време, докато се научиш как да различаващ правилно източника на болестта, за да я излекуваш. Ако сгрешиш в причината, тогава опитът ти да я лекуваш всъщност ще подсили болестта и ще я влоши. Ще тряб­ва да учиш много, преди да станеш добър лечител. Ето защо урокът за пространството в Духовното езеро ти беше даден още в самото начало. Силата да лекуваш ле­жи в това начало. То е домът на лечителя, вътре във всички нас. В същото време това пространство е и тво­ят път към Беловодия. Колкото повече изследваш тво­ята вътрешна вода на живота, толкова по-близо ще стигнеш до Беловодия. Права ли съм, че търсиш точно това?

След това само малък облак тютюнев дим остана в ъгъла, където преди миг седеше Умай. Облакът все още плуваше в спомена, когато отворих очите си в мрака на стаята и се опитах да се събудя съвсем.

Във въображението ми моят дневник изглеждаше щастлив, когато го взех от библиотеката и започнах да записвам всичко, което можах да запомня от съня си. Бях особено заинтригувана от последното внушение на Умай за моя Вътрешен лечител. „Опитай това утре и са­ма ще видиш."'

Не бях посещавала женското отделение от няколко дни, така че на следващата сутрин реших да започна ра­ботния си ден оттам. Делях там един кабинет с Георгий, лекаря, който водеше отделението. Той вече седеше зад бюрото си, когато пристигнах, и от неговата подчертано любезна усмивка предположих, че трябва да очаквам неприятна изненада.

• 
  Изглеждаш чудесно, Олга! Свежа и пълна с енергия
  за работа! - се провикна той, като ми даде още едно до­
  казателство за моето подозрение.
  
• 
  Благодаря ти. Добре. Достатъчно. Какво имаш да
  ми кажеш?
  
• 
  Нищо специално. Само един-единствен случай, кой-­
  то искам да ти прехвърля. Мисля, че ще ти е приятно, за­
  щото ще имаш възможността да научиш нещо от него.
  

Той ми връчи историята на пациентката. Взех я нео­хотно, очаквайки нещо неприятно. Не се излъгах.

Пациентката Любов Смехова, приета в нашата болница за пръв път преди около месец. Нейната пос­тоянна диагноза е шизофрения, шизокарен тип на прогресия; депресивен параноичен синдром.

Шизофреничен шизокарн означава, че тя страда от особено бърза и злокачествена форма на шизофрения. История на заболяването: Въз основа на продъл­жителна, растяща депресия пациентката е започнала да показва параноидни симптоми, включващи невяр­на представа за нещата и мания за преследване. Хос­питализирана поради особено и неуместно социално поведение в обществото. По време на първата седми­ца в отделението развила краткотраен случай на ост­ра психомоторна възбуда. Никакви задръжки или контрол, лае като куче, напълно необщителна. Пси­хомоторната възбуда редуцирана с големи интраве-нозни дози от нервноуспокоителни. Последваща аб­солютна амнезия за епизода. Понастоящем преобла­дават негативните симптоми. Пациентката проявява стабилно емоционално волево еднообразие. Лежи в леглото, безразличие към обкръжението, семейство­то, работата или бъдещето. Забавяне в познавателна­та сфера. Препоръки: незабавно искане за втора гру­па умствена недъгавост.

За много пациенти с шизофрения е необходимо да минат 8-10 години, преди да бъдат отнесени към втора група умствена недъгавост, което означава, че са абсо­лютно неспособни да се възстановят, нито да се грижат сами за себе си. Невероятно бързият прогрес на болест­та на Любов Смехова беше свидетелство за нейната ви-рулетност. Определяйки я за втора група, означаваше съ-що така, че предстои да се попълват безбройни формуля-

ри, да се проведат безкрайни консултации с колеги и ко­митети от експерти, прекалено дълги препоръки за ре­гистриране и накрая - окончателно изслушване пред ко­мисия.

- О, не! Не е честно! Не може да ми погодиш това! Аз съм вече прекалено претоварена с четирима криминални в мъжкото отделение, които се нуждаят от пълна оцен­ка, диагнози и препоръки, които трябва да бъдат предс­тавени в съда преди края на месеца. Не мога да поема друг случай на инвалидност. Да не би да искаш да оста­на да живея в болницата?

Аз почти крещях, но в същото време знаех, че Геор-гий няма да промени решението си. Той беше много мил възрастен човек, интелигентен и много услужлив, но съ­що така добре известен на цялата болница със своето не­поколебимо желание да се обвързва колкото може по-малко със занимание с документи, съдилища или слож­ни диагнози. Освен това като шеф на отделението Геор-гий имаше пълно право да ми прехвърля пациенти. Така че нямах никакъв избор. Тази жена, Любов Смехова, на­истина ще бъде мой случай.

Георгий ме погледна мълчаливо с безкрайно съжале­ние, така че взех документите и излязох, като затръшнах вратата зад себе си, за да изразя раздразнението си. Поч­ти можех да си представя бащинското му лице, любезно усмихващо се, зад затворената врата.

Както обикновено, разбрах, че не мога да му се сърдя повече от няколко минути. Междувременно, докато дос­тигна до кабинета, който използвахме за оценка на паци­ентите, се бях успокоила. Дежурната сестра беше Мари­на и аз я помолих да доведе Люба при мене.

Докато чаках, прочетох пълното й досие. Нейният случай наистина беше ужасен. Думата шизокарен в ней­ната диагноза означаваше, че цялата й психика е напъл­но угаснала сто пъти по-бързо от другите случаи на ши­зофрения. Внимателно погледнах предварителните пси­хологични и психиатрични преценки, които са били из­вършени, включващи сведения за нейната семейна исто­рия, които показваха, че някои от близките й роднини са страдали от същата форма на болестта.

Всичко в диагнозата й изглеждаше правилно. Не й бе-ше дадена никаква надежда даже за кратка ремисия, та­ка че се считаше, че трябва да бъде поставена във втора ррупа под грижите на държавата почти от самото начало на умопомрачението й. Въпреки бремето от вече многоб­ройните пациенти нямаше сериозна причина да откажа нейния случай.

Сестрата почука тихо и попита:

• 
  Люба е тук, докторе. Може ли да влезе?
  
• 
  Да, моля те, доведи я - отговорих.
  

- Всичко е наред, мила - каза тя. - Тук е твоят нов ле-­

Думите на Марина бяха толкова неуместни, че ме разстроиха. За какво говори тя, се попитах. Защо дава на тази жена фалшива надежда? Предишното ми раздразне­ние, че приех Люба като пациент, се върна. Но сега беше отправено към сестрата. След като е работила тридесет години в психиатрията, тя би трябвало да знае какво да каже на пациент с последна, неизлечима степен на ши­зофрения. Да се подобри, ха!

Погледнах сърдито към Марина, докато я отпращах.

- Благодаря ти, това е всичко. Ще те повикам да от­

Марина напусна тихо, като ме остави сама с една че- тиридесетгодишна жена, замръзнала като седяща статуя пред бюрото ми. Очите й, големи, с леко източна баде-мовидна форма, бяха така празни и безизразни, че почти не се забелязваха на лицето й. Лекото треперене на ръце­те й беше единственото движение, което си позволяваше тялото й. Тя не можеше да върви, не можеше да се дви­жи, не можеше да прави нищо без външен тласък.

- Здравей, Люба. Аз съм новият ти лекар.

Тя не показа даже най-слаб израз на интерес.

- Добре, Люба, независимо дали ми говориш или не,
Трябва да те уведомя за настоящото ти състояние и как
да ти помогнем.

Тя беше така отсъстваща, че аз сякаш говорех на се­бе си.

- Няма значение. - Гласът й имаше механичен звук, абсолютно лишен от каквато и да е следа от интерес.

Отново разгърнах страниците на нейната история. Била учителка, със съпруг и две момчета, още юноши. Нищо необикновено, но някак си като разглеждах докла­дите, умът ми несъзнателно се връщаше отново и отно­во към неуместната фраза, която Марина употреби: „Мо­же би тя ще ти помогне да се оправиш."

Тази фраза се въртеше в ума ми, докато внезапно се сблъска с последните думи на Умай: „Просто поискай твоя Лечител да се^появи и извърши това. Не се учудвай на собствените си действия, даже ако ти се струват стран­ни и дори глупави. Опитай това утре и сама ще видиш."

Двете фрази се сляха по такъв начин, че една вълна на изкушение се надигна у мен, подтиквайки ме към действие, в което нямаше никакъв смисъл за рационал­ната част на мозъка ми. Нещо - може би абсолютната пустота, която изглежда беше обхванала цялото същест­во на Люба - ми каза, че нейната болест не е причинена от това, че е завладяна от някакво чуждо същество, а от това, че е загубила своята вътрешна душа. Единствената надежда за нея беше да й се даде някакъв стимул, който ще й вдъхне воля да достигне отвъд себе си, с надеждата, че би могла да намери и възвърне това, което е загубила. Питах се дали мога да направя това. Не съществува ни­какъв риск, си казах. Тя вече е загубена. Направи това, което ти каза Умай. Просто опитай. Използвай го като експеримент. Нищо, което бих направила, не може да й причини зло.

Люба седеше срещу мен със същия отсъстващ израз. Не смятах за необходимо да й кажа какво мисля, защото знаех, че не бях проникнала в нейното съзнание. Поглед­нах мълчаливо към документите й известно време, дока­то взема решението си.

Чувствах се малко глупаво и затова се осмелих да произнеса думите само мислено. „Аз призовавам Лечи­теля вътре в мен да се появи и да излекува тази жена.

За кратък миг се появи някакво странно прекъсване

нa възприятията ми - сякаш лицето ми, идентичността ми се придвижи надолу от своето обикновено положение в главата ми и спря на мястото, на сърцето. Сякаш виж­дах света от центъра на тялото си, сякаш сърцето ми имаше очи и можеше да гледа. Това беше придружено със силна гореща вълна и възбуда, която мина като свет­кавица през гърдите ми и после бързо изчезна. Когато отмина, моята нормална терапевтична машинария за­почна да работи.

Станах, минах край бюрото си, взех втория стол и седнах много близо до Люба, точно срещу нея.

- Искам да ме изслушаш много внимателно. Няма

Това наистина звучеше за ушите ми доста патетично, а и Люба не проявяваше каквато и да е реакция на думи­те ми, нито на присъствието ми. Въпреки това продъл­жих.

- Желая да подчертая нещо много важно за теб. Не­
зависимо че твоята болест някога е направила нещо по-­
лезно за теб, съгласието ти да се разболееш е било вре-­
менно. Проблемът е, че после ти си забравила това. Про-­
дължаваш да чакаш болестта да ти бъде още полезна. Но
това е погрешно. Това е напълно погрешно, защото нуж­-
дата от болестта е преминала. Тя вече не ти е полезна,
сега е само разрушителна.

Бях се развълнувала много, докато й говорех, сякаш бях някой от семейството й, изразяваща същото страда­ние, страх, обич, омраза и срам, които нейният съпруг и синове несъмнено са изпитали. Чувствах, че сякаш съм загубила контрол над себе си.

- Ти не трябва да плащаш такава висока цена. Твоя-­
та болест те е измамила. Тя е едно чудовище, което иска
да разруши тебе, семейството ти, целия ти живот. Знаеш
ли какво ще се случи с тебе? Не, не знаеш. Аз ще ти ка-­
жа какво ще се случи с тебе. Сигурна съм в това. Вече ви­
дях твоето бъдеще и ще ти кажа как и ти също можеш да
го видиш! - Почти крещях и стисках здраво ръката й.
Погледни ме, ще ти кажа в какво ще се превърнеш.

Раздрусах ръката й, като се опитвах да привлека вни­манието й, но нейната единствена реакция беше да ми хвърли бегъл поглед. След това обърна лицето си наст­рана и загледа през прозореца. Въпреки това продължих.

- Ти ще станеш като Лариса Черненко. Точно такава.
Ако си съгласна, тогава продължавай. Всичко, което мо-­
га сега да направя за тебе, е да те предупредя.

Всички в женското отделение знаеха Лариса Чернен­ко. Тя беше живяла там през последните двадесет годи­ни. Някогашна певица, жена на генерал, някогашна кра­савица, сега тя беше буйстваща, шумна, беснееща, всява­ща ужас у всички - и у пациенти, и у лекарския персонал. Умът й беше напълно разстроен. Не се грижеше за себе си, смееше се истерично без причина, плашеше даже най-тежко болните пациенти и прекарваше повечето време завързана за леглото, защото беше опасна със сво­ята буйстваща лудост. Коланите, с които връзваха ръце­те и краката й, се махаха само за да сменят чаршафите, подлогата, или да я нахранят.

Люба изобщо не реагира на думите ми и продължава­ше да седи като каменен паметник на стола. Станах, чув­ствах се победена; отидох в коридора, където чакаше Ма­рина.

- Заведи я обратно в стаята й - я помолих и застанах

Марина затвори вратата; останах сама в кабинета. Уморено покрих лицето си с ръце, като се опитвах да не призная страха и недоволството, което изпитах от моето изпълнение. Но чувството беше твърде силно, за да го игнорирам, смъмрих се строго за моята глупост и непро­фесионални действия.

Учудих се какво бях очаквала, когато призовах моя рътрешен лечител да се появи. Несъмнено не бях очаквала това, което се случи. Единственото „лечение", кое­то опитах, беше тривиалното - болният да се дисоциира, като му внуша, че временното положително влияние на болестта вече е отминало. Бях избрала неподходящ паци­ент за тази техника и задачата беше станала невъзмож­на. Психиката на Люба вече се беше разпаднала тотално от болестта и тя очевидно нямаше нито силата, нито спо­собността да възприеме каквито и да са нови значения и символи.

Опитах да се утеша и успокоя с мисълта, че може би моят Вътрешен лечител не е пожелал да се появи този път или че може би аз не съм го повикала правилно.