Открито автобиография
Изтегляне 7.18 Mb.
|
НачалотоЦЯЛ ДЕН НЕ Е СПРЯЛО ДА ВАЛИ. Щефани поглежда към небето и пита, Какво мислиш? Хайде, отвръщам, да опитаме. Тръгвам, ако и ти тръгваш. Дадено. Тя се намръщва. Тя винаги иска да поиграе тенис, но не знае на какво мнение ще е кракът ѝ, с който си има проблеми след оттеглянето си. Поглежда надолу. Проклина го. Следващата седмица има благотворителен мач в Токио. Ще играе, за да събере пари за детската градина, която е открила в Еритрея и въпреки че мачът е благотворителен, тя иска да играе добре. Обзета е от стария стремеж да прави всичко добре. А освен това се чуди колко още ще може да играе. И аз самият се чудя за същото. Изминала е година откакто съм напуснал професионалния тенис на Откритото първенство на САЩ. Есен е, но 2007. Цяла седмица планираме как ще излезем на корта и ще поиграем едни срещу друг, а сега денят е дошъл и се е случил единственият дъждовен ден през годината във Вегас. Не можем да запалим огън в дъжда. Щефани отново поглежда към покритото с облаци небе. После към часовника. Натоварен ден, казва тя. Трябва да вземе Джейдън от училище. С друга възможност не разполагаме. АКО ДЪЖДЪТ НЕ ПРЕСТАНЕ, ако не играем тенис, може да намина към моето училище, защото това е мястото, където ходя винаги щом имам време. Не мога да повярвам колко се е разраснало: образователен комплекс на почти три хиляди квадратни метра площ, с 500 ученика и списък от 800 чакащи. Построеният за 40 милиона комплекс разполага с всичко, от което имат нужда децата. Телевизионно студио с модерна техника. Компютърна зала с наредени покрай стените компютри и голям, бял пухкав диван. Първокласен салон за упражнения с уреди, каквито има в най-добрите клубове във Вегас. Има зала за тежести, лекционна зала, бани, модерни и чисти като тези в най-престижните хотели. Най-хубавото е, че мястото е прясно боядисано и чисто, блестящо както и в деня на откриването. Учениците, родителите, хората от квартала, всички уважават училището, защото то е на всички ни. Районът не се е кой знае колко променил от времето на пристигането ни. Докато обикалях из него наскоро, застреляха човек от другата страна на улицата. И въпреки всичко за осем години няма счупен нито един прозорец, нито една стена не е нашарена с графити. Накъдето и да погледне човек забелязва малки знаци, фини дреболийки, които показват, че това училище не е какво да е, това е място на достойнството, във всичко и за всички. На прозореца на входа с огромни букви е изписано неофициалното мото на училището: ВЯРВАЙ. Всяка класна стая е окъпана в естествена дневна светлина. Непряка, южна, нахлуваща от небето към високотехнологичните рефлектори и с омекотената си сила е идеална за четене или съсредоточаване. На учителите изобщо не им се налага да щракат ключа на лампите, което пести енергия и пари, но също предпазва учениците от главоболие и замайването, което предизвикват обикновените флуоресцентни лампи, които са ми много познати. Площта е разпределена като колежански кампус, с уединени четириъгълници и приветливи общи части. Стените са каменни, пастелния пурпур и бледото керемидено на кварцита от местните каменоломни. По протежение на коридорите са подредени нежни сливови дръвчета, които отвеждат до красив зелен дъб, символичното наше Дърво на надеждата, което сме засадили преди началото на строежа. Най-напред на архитектите им хрумна идеята да засадят Дърво на надеждата, после помолиха строителите да осигуряват на дървото вода и светлина, докато строят училището около него. Земята, на която е разположено училището е тясна, само осем акра, но липсата на пространство беше в унисон с цялостния замисъл на архитектите. Искаха кампусът да символизира късо лъкатушещо пътуване. Като живота. Откъдето и да тръгнат нанякъде учениците стига само да се обърнат и ще видят къде са били, обърнат ли се на другата страна виждат мястото, на където са се запътили. Децата от детската градина и началното училище могат да гледат към високите сгради на училището, което ги очаква, без да чуват гласовете на по-възрастните ученици. Не искаме да изпитват страх от тях. Големите ученици могат да се обърнат назад и да видят класните стаи на малките, където и те самите са били, при това не трябва да чуват острите им гласчета от площадката за игра. Не искаме да се разсейват. Архитектите, които са от Лас Вегас и се казват Майк дел Гато и Роб Гърдисън, вложиха душата си в проекта. Цели месеци проучваха историята на квартала, оглеждаха училища по благотворителни проекти из цялата страна, обсъждаха различни идеи. После в продължение на много вечери нахвърляха идеи върху масата за пинг-понг на приземния етаж в къщата на Майк. Направиха първия макет от картон и дървени плоскости на училището на тази маса за пинг-понг в абсолютно неведение за съвпадението или иронията в събитията. На тях принадлежи идеята сградите да имат разказвателен дух, да предават истории. Ние им разказвахме историите, които искахме да им бъдат близки. В средното училище пожелахме да има огромни снимки на Мартин Лутер Кинг, Махатма Ганди и разбира се, Мандела, с цитати на техните изпълнени с вдъхновение думи, изписани на изправени под портретите стъкла. Повечето от учениците ни са афроамериканци, затова помолихме Майк и Роб да вградят тухли от цветно стъкло, които изобразяват съзвездието Голяма мечка, а вдясно от нея една-единствена тухла от стъкло, която представлява Полярната звезда. Голямата мечка и Полярната звезда са били ориентирите на избягалите роби и са им показвали пътя към свободата. Моят скромен принос към красотата на училището е поставеното по мое желание в общата част на сградата на средното училище блестящо, черно пиано Стейнуей. Когато успях да доставя пианото, учениците се събраха около него и ме изумиха като изсвириха „Облегни се на мен“. Онова, което ми достави най-голяма радост, беше, че учениците не знаеха кой съм. А когато учителите им казаха, те изобщо не се впечатлиха. Мечтал съм си за училище, в което няма скучна рутина, място, където децата се учат да откриват чудесата на най-неочаквани места. Място, в което неочакваните чудеса са обичайно явление. Всеки ден може да се случи нещо красиво в академия Агаси. Възможно е да намине президентът Бил Клинтън и да изнесе урок по история. Шакил О’Нийл може да замества учителя по физическо. Може случайно да срещнете Ланс Армстронг да върви из коридорите или Мохамед Али със значка на посетител да разиграва на ужким боксов мач с нов ученик. Може да вдигнете поглед и да видите Джанет Джаксън или Елтън Джон, застанали на вратата или как членове на известна група правят прослушване. Други чудеса: когато откриваме тържествено гимнастическия салон, във Вегас ще се състои мачът на звездите от Националната баскетболна лига. Ще поканим новите и старите звезди да поиграят своята впечатляваща игра на наш терен, това ще е първият мач в академия Агаси. Децата ще са много щастливи. Преподавателите ни са най-добрите, ни повече, ни по-малко. При наемането им се ръководехме от целта да открием умни, изпълнени със страст и вдъхновение мъже и жени, които искат да вложат душата си в преподаването, да се чувстват обвързани с работата си. От всеки учител поискахме едно: да вярват, че всеки ученик може да се образова. Звучи като болезнено очевиден подход, от само себе си ясен, но в наши дни не така. Разбира се, в академия Агаси учебният ден и учебната година са по-дълги, екипът ми може и да печели по-малко от учителите другаде. Но те имат повече условия и могат да разполагат с повече свобода, за да окажат по-голямо влияние и да променят живота на децата. Решихме, че е важно учениците да са с униформа. Спортна риза и панталон или пола са официалната училищна униформа в цвят бургундско или морскосиньо. Според нас униформата намалява разликите между съучениците, а знаем и че спестява на родителите на нашите ученици пари в по-дълга перспектива. Всеки път, когато вляза в училището ме изумява следната ирония: аз съм поддръжник на униформите. С нетърпение чакам кога към училището ще намине някой служител от Уимбълдън и ще поиска да го разгледа. Едва чакам да видя как ще се слиса, когато разкажа на него или на нея колко строго се отнасяме към облеклото в моето училище. Освен униформата има и друго правило, на което много държа в училище. Това е Правилото за уважение, с което започва всеки ден. Когато и да отида в училище, влизам в някоя класна стая, моля децата да се изправят и заедно рецитираме Правилото. Добрата дисциплина се гради на уважението. Уважение към висшестоящите и към заобикалящите ни. Уважение към самия себе си и уважение към правилата. Уважението започва от дома, Разгръща си в училище И се показва през целия живот. Обещавам им, че ако научат това просто правило и се придържат чистосърдечно към него, ще стигнат много далече. Вървя из коридорите, надничам в класните стаи и виждам как учениците уважават това правило. Усещам по гласовете им, различавам го в стойките им. От учителите и персонала съм научил историите им. Освен това сме ги помолили да напишат есета за себе си. Някои от есетата включваме в програмата за ежегодното набиране на средства. Не във всички есета става дума за изпитания и трудности. Далеч не е така. Но помня онези, в които се говори тъкмо за изпитания и трудности. Като историята на момиченцето, което живее с болната си майка, а тя вече от години не може да работи заради нелечима болест на белите дробове. Живеят в пълен с хлебарки апартамент в квартал, пълен с банди и училището е убежище за момичето. Оценките ми, казва тя с трогателна гордост, са забележителни, защото разбрах, че ако съм добра в училище никой няма да ме пита какво става у дома и няма да се налага да им разказвам как живея. Сега съм на седемнайсет и въпреки че трябва да гледам как състоянието на майка ми се влошава, да живея заобиколена от бандите и хлебарките, да работя, за да помагам финансово на семейството си, аз съм на път да вляза в колеж. Друга от големите ученички разказва за мъчителните си отношения със своя баща, който е прекарал по-голямата част от детството си в затвора. Наскоро излязъл и тя отишла да го види, заварила го болезнено слаб. Живеел със също много слаба жена в счупена каравана, която вони на нечистотии и амфетамини. Решено да не повтори грешките на родителите си, момичето с всички сили се стреми да се справя добре в академия Агаси. Няма да се оставя да пропадна като другите. От мен зависи да променя бъдещето си и никога да не се предам. Неотдавна докато се разхождах из гимназията едно момче ме спря. Петнайсетгодишно, широколико и с тъжни очи. Попита ме дали може да говори с мен насаме. Разбира се, казах. Отдръпнахме се в ниша от главния коридор. Не знаеше откъде да започне. Казах му да започне от началото. Животът ми се промени преди година, каза то. Баща ми почина. Убиха го, нали разбирате. Искрено съжалявам. И след това просто изгубих пътя си, каза то. Не знаех какво ще правя. На ръба беше да заплаче. Тогава дойдох в училището, каза ми момчето. И то ми показа посоката. Даде ми надежда. Даде ми живот. Затова следях кога ще дойдете, господин Агаси, и когато дойдохте, трябваше да се изправя пред вас и да ви кажа, нали разбирате. Благодаря. Прегърнах го. Казах му, че всъщност аз трябва да благодаря на него. ГОРНИТЕ КЛАСОВЕ са устремени право към колежа. На децата непрекъснато им се повтаря, че академия Агаси е само междинно стъпало. Не се отпускайте, повтаряме им. Главната ни цел е колежът. А за да не забравят случайно, навсякъде има подсещащи знаци. Реклами на колежи по стените. Главният коридор се нарича Улицата към колежа. Металният въздушен мост между двете основни сгради не е използван и няма да бъде, докато учениците от първия ни випуск не получат дипломите си и не бъдат приети в колеж през 2009. Като минат по този мост, големите ученици ще влязат в тайна стая, ще запишат имената си в дебела книга и ще оставят послание за следващия клас и за по-следващия и всички бъдещи последни класове. Виждам се как сам се обръщам към първия клас завършващи. Вече работя с Джей Пи и Гил върху речта, мисълта за която не ми дава мира. Мисля темата в нея да е за противоречията. Един приятел ми предложи да се опра на Уолт Уитман.(Уолт Уитман (1819-1892) е известен американски журналист, мисионер и поет.) Противореча ли си сам? Ами тогава чудесно, ще противореча на себе си. Изобщо не съм предполагал, че може да съществува и такава гледна точка към живота. Сега се ръководя по нея. Сега тя е моята Полярна звезда. И тъкмо това ще кажа на учениците. Животът е тенис мач между пълни противоположности. Победата и загубата, любовта и омразата, откритото и затвореното. Добре е този факт да се осъзнае рано. И после човек да разпознае пълните противоположности в своята природа и ако не може да ги свърже или помири, поне да ги приеме и да продължи напред. Единственото, което не трябва да прави, е да се преструва, че не съществуват. Какво друго напътствие бих могъл да им дам? Какво друго напътствие биха могли да очакват от двойкаджия, отказал се от училището на четиринайсет години, чиято най-голяма гордост е неговото училище? ДЪЖДЪТ СПРЯ, казва Щефани. Хайде, отвръщам. Давай! Тя си облича тенис полата. Аз скачам в някакви шорти. Отиваме с колата до градския корт надолу по улицата. В малък магазин за спортни стоки младо момиче седи зад плота и чете списание за светски клюки. Момичето вдига очи и дъвката едва не пада от устата ѝ. Здравейте, казвам. Здрасти. Работите ли? Да. Дали ще можем да наемем корта за един час? Хм. Да. Колко ще струва? Четиринайсет долара. Добре. Подавам ѝ парите. Тя казва, Можете да идете на централния корт. Слизаме по стъпалата на миниамфитеатър, където метални трибуни окръжават син корт. Поставяме един до друг саковете си, после загряваме с упражнения за разтягане и простенваме. Закачаме се един друг колко отдавна не сме играли. Тършувам в сака си за лента за китката, за ленти, дъвка. Щефани казва, От коя страна ще играеш? От тази. Знаех си. Отиграва леко форхенд. Ставите ми скърцат като тенекиени, когато се хвърлям към топката, после я прехвърлям към нея. Разиграваме топката, внимателно, колебливо и изведнъж Щефани прехвърля топката с бекхенд над линията и сякаш над нея преминава товарен влак. Така значи ще играем, а? Отигравам слайса на Щефани към моя бекхенд. Прикляквам и овладявам топката, връщам я с всичка сила. Провиквам се към нея, Този удар ни е платил доста сметки, мила! Тя се усмихва и отмята кичур коса от очите си. Раменете ни се отпускат, мускулите ни загряват. Темпото се ускорява. Удрям топката чисто, мощно и съпругата ми отвръща със същото. Вече не играем безцелно и безгрижно, ами всеки иска да вземе точка. Форхендът ѝ е зловещ. Бекхендът ми е свиреп. Само че в мрежата. Първият бекхенд по диагонала, който изпускам от двайсет години насам. Зяпнал съм в топката, която лежи до мрежата. За миг се ядосвам. Казвам ѝ, че съм се ядосал. Усещам как ядът ми нараства. После се разсмивам и Щефани също се разсмива и подновяваме играта. С всеки замах е все по-щастлива. Мускулът на подбедрицата ѝ е добре. Мисли, че в Токио мачът ще мине добре. Сега, когато не се притеснява за травмата, можем да поиграем истински тенис. Съвсем скоро вече така се забавляваме, че изобщо не забелязваме как дъждът е започнал отново. Когато първият зрител спира да ни гледа, не забелязваме и него. Идват един по един, натрупват се. По трибуните се появяват лица, защото някой е позвънил на друг, той на трети, който е звъннал на колкото може повече хора и им е казал, че там на градския корт съвсем безплатно, само за слава играем аз и Щефани. Като Роки Балбоа и Аполо Крийд (Герои от поредицата филми „Роки“ с участието на Силвестър Сталоун. Роки и Аполо са клубни боксьори. Първият филм е заснет през 1976 година.), когато светлините угасват и гимнастическият салон е заключен. Дъждът се засилва. Но ние не спираме. Продължаваме с пълна сила. Хората, които ни заобикалят, вече са наизвадили фотоапарати. Проблясват светкавиците, които изглеждат необичайно ярки, великолепни и отразени в дъждовните капки. Не ми пука, а Щефани изобщо не забелязва. Вдадени сме в играта, виждаме само топката, мрежата и един друг. Дълго разиграване. Десет удара. Петнайсет. Аз пропускам. Кортът е засипан с топки. Събирам три, слагам едната в джоба. Викам към Щефани, Хайде да се върнем в тениса! Какво ще кажеш? Не отговаря. И аз и ти, казвам. Ще го обявим тази седмица! Пак не ми отговаря. Съсредоточеността ѝ, както обикновено, направо засрамва моята. По същия начин, по който не прави никакви излишни движения на корта, така и никога не пилее думите. Джей Пи ми обърна внимание върху факта, че и за тримата, които са имали най-голямо влияние в живота ми - баща ми, Гил, Щефани, английският не е роден език. И с тримата най-въздействащият начин на общуване е физическият. С всяка точка тя все повече се потапя в играта. Всеки удар е важен. Не се изморява, не пропуска. Такава радост за очите е да я гледа човек и такава привилегия. Хората искат от мен да го изкажа с думи и на мен ми е трудно да намеря идеалната дума, но най-близката по смисъл е тази - привилегия. Отново пропускам. Тя примигва. Чака. Подавам. Тя връща топката, после прави махването на Щефани, с което сякаш прогонва комар и което означава, че тя приключва с играта. Време е да вземе Джейдън. Напуска корта. Недей, казвам ѝ. Какво? Спира, поглежда ме. И се разсмива. Добре, казва, и се затичва обратно към основната линия. Няма смисъл, но аз съм си такъв, а тя разбира. Чака ни работа, чакат ни прекрасни неща. Щефани няма търпение да тръгне и да се захване с тях и аз съм нетърпелив като нея. Но не искам и да спирам да играя. Искам да поиграем само още малко. Каталог: host -> 0B6CJCm8vUSj0Rm9KOEZvTXNhanc 0B6CJCm8vUSj0Rm9KOEZvTXNhanc -> Вратите рай II част от 0B6CJCm8vUSj0Rm9KOEZvTXNhanc -> Пчелата Оура Лов Любов извън времето и пространството оура лов пчелата 0B6CJCm8vUSj0Rm9KOEZvTXNhanc -> Слави Трифонов за мен е чест 0B6CJCm8vUSj0Rm9KOEZvTXNhanc -> Физика на тъгата 0B6CJCm8vUSj0Rm9KOEZvTXNhanc -> Emotional intelligence 0B6CJCm8vUSj0Rm9KOEZvTXNhanc -> Вълчанов хем съм сам, хем няма никой 0B6CJCm8vUSj0Rm9KOEZvTXNhanc -> Забележка 0B6CJCm8vUSj0Rm9KOEZvTXNhanc -> Ричард Докинс делюзията бoг Изтегляне 7.18 Mb. Сподели с приятели:
|