Папо и неговата К(о/a)мпания

- Всъщност и сега не му е зле.

- Защо - попита Тодор Петър.

- Ще видиш. През ден, през два тук се появява някоя нова студентка. Идват или от Созопол, или директно от от София.
6
Седнали под тентата с лице към морето, Биляна, Радко и Камен пиеха джин с тоник, лимон и лед. Стоян копаеше дупка под един стол. Едната група деца бяха някъде на плажа. Алекс и Филип играеха шах. Божил четеше "Възгледите на един Клоун"*. Иво, който, както винаги купуваше няколко вестника и докато не ги изчетеше никой не можеше да го откъсне, преглеждаше "Дневник". Косьо рееше поглед към хоризонта.

- Колко отдавна не съм я чел - каза Тодор Петър, имайки предвид "Възгледите.." - Четох я заедно с "Билярда.."**. Толкова отдавна, че почти не си спомням съдържанието, но...

- Нали? Останали са само впечатленията - каза Божил.

- Да. Беше ми една от настолните книги.

За Тодор Петър Клоунът беше като че последният клоун в Германия, който се беше опитал да избяга с достойнство от правилата и законите, които там са и валидни. След тях беше започнал един катарзис и едно шикалкавене. От една страна революционните поколения от 60-те наистина бяха попроменили страната, но после постепенно поривът им беше увехнал и така се бяха покрили в кварталите на проминенцията. На същото място беше разцъфнал един пазарно-стопански букет. Така генерацията на Клоуна, носеща хуманния морал на челото и атрактивно за едни и скандално за други поведение, беше останала само като един модел за тези от другата страна на Желязната завеса.

А новият морал? На първо място се бяха изтъпанили разбилите старите окови, неавторитарно възпитани рационали. Пестеливи, космополитни, егоистични, с бизнесправила, които се диктуваха от аксиомата да надхитриш с всички средства, за тях материалният факт беше фетиш. И щом в състезанието нещо не можеше да се докаже, позволено беше дори да се прибегне до престъпление. А отмъщението? Леко забавно, за да бъде по-болезнено, но и ненаказуемо.

Тогава защо трябваше да се чуди на ситуацията в България? Както му беше писала Ирина по е-мейла?

* "Възгледите на един Клоун“ - роман от Хайнрих Бьол.

** "Билярда.." - "Билярд в девет и половина" - роман от Хайнрих Бьол.

"У нас животът е чуден - опъваш жили, за да се държиш на повърхността или бавно и мъчително потъваш към дъното и тъкмо го стигаш и казваш: е, сега вече излизане няма, и се появи някоя сламка, за която се хващаш и отново потегляш към онова светло петно горе, което ти показва, че слънцето все още изгрява за теб и си струва последния тласък, който да те извади на повърхността... Защото там те чака поредното предизвикателство - да оцелееш, въпреки всичко и всички..."

А той беше отговорил:

"Вярно е, че свобода и демокрация могат да бъдат практикувани само от хора, уважаващи правилата на свободата и демокрацията. Затова и само те понасят така тежко ударите на съвремието...Как да им го напишем на челата, че да ги познаваме и им целуваме ръка при среща - разбирай, когато трябва да се гласува за тях, не знам."

На това Ирина отвърна:

"Всъщност, в никакъв случай безкористни. Защото какво по-користно от това да можеш да намериш най-подходящия да те води? Користно за теб, за хората от семейството ти и за поколението ти."

Тодор Петър, на когото огромна част от същността се идентифицираше с цветовете, мириса, цветята, горите, планините, скалите, реките, блясъка на морето, срещата на теченията, мириса на пясъка и шума на вълните, с една дума – с българската природа, седеше единствен с гръб към плажа и наблюдаваше под око приятелите си.

- Тодоре, сподели сега какви са ти проблемите - рече Радко.

- Е, не ти ли е приятно да сме тук? Усмихни се, де – каза Тодор Петър и се обърна към Божил - Знаеш ли, Клоунът беше всъщност една от програмите ми....

- Така ли!

- Не можеш да си представиш, че при мен е имало някакъв резултат, но и протестът в Германия тогава в края на краищата се е материализирал в една книга, която е история...Е, ако забравим...

- Кажи някоя друга програма– рече Косьо, като отбягна темата за Германия и протестите й.

- Филмът “Плашилото“, например. И това “Плашило“ може би не малко от нас го играха – каза Тодор Петър.

- Доколкото чух ....Кога всъщност избяга – попита Божил.

- Година преди да падне Тошо.

- Божил има една студия за интелектуалната ни среда от втората половина на 80-те...Тъкмо сме били започнали да се пробуждаме и революцията е помела всичко – иронично подхвърли Иво.

Иво беше висок, с широко чело и правилни черти. Очите му бяха кафяви и носеше брада, която ограничаваше както на ширина така и на дължина.

- Оприличаваш ли онази не съвсем реално съществуваща, преди да избягаш, интелектуална среда с нещо в реалния живот? – попита Божил, без да обръща внимание на Иво.

- Ще ти разкажа една случка за Пепи, който се върна от Швеция...Говореше ни как времето ни е на предела между двата свята, че не бива да го изпускаме...Разправяше ни, а чехите взеха, че го направиха. А знаеш ли какво направихме ние?

- Какво?

- Другите бяхте на „наздраве” – рече Иво.

- А не трябва ли?

- Ние си тръгваме – каза Тодор Петър.

Една нова, сребриста кола сви от пътя и спря встрани от бариерата, на сянка. Зад дъгата на стъклата Зара улови три силуета. Вратата откъм шофьора се отвори и един слаб мъж се изправи пред бариерата. Зара не повярва на очите си. В леко, но чуждо облечения мъж позна Анди, един от най-прочутите къмпингари от времето на социализма. Беше мъж със сини очи, слаб, с изпито лице и вече прошарени дълги коси и подстригана брада.

- Зара, позна ли ме?

- Анди, ти ли си ? - Зара постави недовършената дантела встрани и се изправи.

И двамата вече не бяха млади, но блясъкът в очите им беше същият.

- Разбрах, че си в Америка - каза Зара, която не беше виждала Анди повече от десет години.

- Да... в Америка - каза Анди, от гърлото му като че се откърти буца. - Но се затъжих.

- Идваш да видиш това, което обичаше?

- Аз пак го обичам.

От другата врата на колата слезе и приближи слаба и красива жена.

- Това е жена ми, Зоя - додаде Анди.

- Как е мъжът ти? - попита Анди и пред очите му изплува последният и като че единствен спомен как мъжът на Зара пие ракия под смокинята в капанчето с приятели.

- Умориха го в болницата.

Анди я погледна.

- Съжалявам!

Зоя се върна в колата и започна да рови в багажника.

Анди се загледа в морето. Спомените и чувствата запрепускаха през съзнанието му.

- Настанил съм жена си и дъщеря си в Стария град, а аз ще се опитам да спя някъде тук - рече.

- Да не искаш да спиш в нашите бунгала? Ах, каква беда!

- Може и в някоя палатка.

Зара отбеляза, че дъщерята на Анди продължаваше да си седи в колата.

- Аз ще сляза към плажа – махна Анди.

- Хубаво го виж. След година-две и тук сигурно ще го заграбят за хотели.

Анди я погледна. Като че се състари за миг, но не каза нищо. Тръгна към брега. С поглед в блясъка на морето долови трепета на тополовите листа над главата си, усети небето. Много, много далеч. Чу равния и остър звук на папатаците във високата, суха папрат край застоялата вода встрани.

Анди събу маратонките си, пресече плажната ивица и стигна до морето. Седна на пясъка съвсем близо до водата, и остави леките вълнички да мият ходилата му. Загледа се към скалите, към сърфовете, плъзна поглед по ивицата на дюните, караваните, лагерите.

Сега на същото място над скалите, се оставяха да плуват във въздуха няколко чайки, които от време на време се стрелкаха към водата. Стана му особено. Не осъзна, че не може да понесе разлива на цветовете поради летния въздух и не може да понесе, че в младостта си по цяло лято е бил волен като чайка. Как му викаха тогава - Водното конче.

На сто метра от Анди, под опънат пред три шатри парашут за сянка, Радко, слязъл от собствения си лагер на дюната до лагера на Льоди, пиеше заедно с него вече третата си бира. Съпругите им Жана и Соня бяха на плажа с децата. Радко не беше изтрезнял както трябва от предната вечер, а бирата го беше замаяла с кратката си, разтоварваща и така отмъстителна по-късно екзалтация. Льоди се беше отпуснал и, гол до кръста и тръскайки от време на време хипарските си коси, слушаше с половин ухо какво разправя Радко, като се съсредоточаваше най-вече върху това да издава звуци на удоволствие, когато отпиваше от изпотеното шише.

- Онова топло лято ние летувахме пак тук - разправяше Радко. - Като две деца на природата, които нямат нищо общо с постоянно висящия в София въпрос: “Какъв е смисълът на живота?”. Такива въпроси се задаваха тогава при социализма, защото така и или инак ти е все едно. Опитомили са те и ако си траеш, нито ще спечелиш, нито ще загубиш, но ще спечелиш достатъчно, за да изкараш като водно конче един месец на морето. Бяхме забравили всичко, което е било и което ще бъде и имахме толкова непривично точен режим, че непрекъснато му се удивлявахме.

За пръв път от много години си бяхме нарочили думата “влаголюбив” като гвоздей за лятото. И по същия случай постоянно седяхме в капанчето на входа на къмпинга и пиехме бира. Вече мислехме, че сме стари. А всъщност? Бяхме толкова млади! Повечето време мълчахме, правехме се че ни е скучно и само когато камионът, който изсмукваше отходните ями, се появяваше, се оживявахме...Надигахме пак бутилките с бира, а някой от нас само промърморваше нещо с безизразното си лице. Преигравахме, разбира се. С тъмни очила, като при бръдърсите от „Блус Бръдърс“: “Лайнарката”. Достатъчно много години бяхме летували тук. Познавахме всички. От почиващите - чужденци и наши, до екипажа на Лайнарката.

- Ей, хубаво си живеехме - каза незаинтересовано Льоди малко на майтап, защото влизаше добре в положението на Радко.

- Всеки притежаваше в главата си картотека, която се беше попълнила неусетно – продължи Радко. - Я от случайно хвърлен поглед, я като зяпахме голите германки с бинокъл от високото, я при някой пиянски разговор, след като капанчето пуснеше кепенците...Край умивалните или край огън на плажа, където германките, на които беше последна вечер, си избираха този или онзи от нас. Гепиш, чукаш и хвърляш. А ние нямахме, разбира се, нищо против. А и не беше съвсем ясно кой кого гепва и кой кого хвърля.

- Без да знам дума унгарски, например, аз знаех страшно много за унгарката, която висеше в капанчето заедно с приятеля си. Така, когато една вечер се заговорихме, съвсем естествено, подобно на разглезени милионерски деца, стигнахме до това, което ни трябваше.

- Наистина, нямаше абсолютно никакво притворство между нас. Младите германки, които бяха още без гаджета, преминаваха пред нас с характерните си походки, като размахваха изправени ръце пред тялото си и мускулите на стегнатите им голи и изпечени дупета играеха като ...

- Като какво? – попита малко по-заинтересовано Льоди, - Не си мисли, че не съм се възползвал.

- Като... - замисли се за миг Радко – като мускулите по кожата на породисти кобилки. Или русалки. Тогава всичко беше нуди... Но това си беше нещо, на което ние вече не обръщахме чак такова внимание. Напротив оставяхме ги през деня спокойно на плажа, тихо пиехме бира в капанчето и само, когато се появеше обслужващият камион с хобота, някой от нас промълвяваше иззад тъмните очила с каменна физиономия: “Лайнарката“. Дълго време не успявах да си обясня откъде идваше това спокойствие и фактът, че го афиширахме напълно скромно. Ако може изобщо да кажеш нещо така просто и никакво и в същото време означаващо толкова много. Една вечер, на втория облак* го открих и казах на Иво, който не се удиви, че му говоря друго, тъй като беше настъпила вечерта под смокинята на кръчмата и работното време на лайнарката беше минало. Казах му:

* облак – мента с мастика

- Иво не ми отговори, тъй като на масата седна един наш приятел, когото уважавах заради това, че беше колкото и ироничен, толкова и лично нещастен и вечно пийнал, и толкова остър към душевните ни разхвърляности - нещо, което си беше израз на рационалната му действеност, проявявана и в друго. Той ни разказа следното:

- Едва го спасих. Нали знаете германчето с дългата коса и ниско подстриганата брада. Онзи с кротките златисти очи, който понякога чете в кръчмата книга и когото винаги, когато поръчвам бира за себе си, черпя. Наричаме го Йезуса, но се казва Марио. Преди две години решил да бяга в ГФР. Но го хващат и го вкарват в затвора. Тогава гаджето му, ей онова момиче, което се целува с черничкия нашенец, го оставя и оттогава Йезуса е нещастно влюбен. Преди половин година го освобождават и той започва да работи като строителен работник. Плаща почивката на нея и на сестра й и идват тук на къмпинг. Но гаджето му среща нашето момче и се влюбва в него. А Йезуса решава да се обеси и отива в гората. В същото време в къмпинга става кражба и ние с Гошо сме по дирите на крадците. Тъкмо пресичаме гората, докато ги преследваме, и виждаме как Йезуса се беси....Едва го спасихме...

- Аз ще отида да се изкъпя – рече на това място Льоди, който беше слушал този разказ нееднократно и осветен от най-различни ъгли и ниши.

Радко си доизпуши цигарата, отпи пак от бирата, стана, изкачи се с усилие по дюната до собствения си лагер и легна да спи на дюшека, постлан на проветриво място под тентата.

Льоди заплува бавно и навлезе навътре в морето. На всеки мах си потапяше главата, а кристалната вода се плъзгаше край страните и раменете му. Дългата му коса ту увисваше на повърхността, ту се опъваше леко при всеки тласък.

Обратният път към брега беше, както винаги, по-труден. Струваше му се, че плува на едно място. Най-хубаво му стана, като излезе от водата. Леките тласъци на вълничките в краката повличаха напред-назад пясъка, дребните камъчета, разтрошените и промити миди, черупки на раци-пустинници и рапани. Вечният такт ги беше изгладил и сега барабанеха по кожата на нозете.

Изведнъж Льоди спря като втрещен. На брега пред него седеше Анди.

- Сега ли пристигаш на къмпинга? - попита Анди престорено неизненадан.

- Хе, Анди - отвърна Льоди. - Ние сме винаги тук. А ти сам ли си?

- Не. Зоя и дъщеря ми са в колата.

- А защо не дойдат насам?

- Уморени са. От онзи ден сме тук. Часова разлика.

Двамата пресякоха плажната ивица, като заравяха ходилата си колкото се може по-дълбоко в пясъка, защото пареше. Пропълзяващата от ходилата нагоре по краката им горещина разтрисаше цялото тяло. Минаха под тополите, стигнаха до лагера на Льоди и седнаха в столовете край масата.

- Радко беше тук допреди малко, но сигурно е отишъл да спи – каза Льоди и посочи шишетата. - Знаеш ли, че Радко, Иво, Камен, Росен, Чавдар, Владо и другите са тук. Някои са тук на къмпинга, другите са в Созопол.

- Супер, ще се видя с всички.

- Дори и Тодор се появи със сина си вчера.

- Да е жив и здрав. Него не желая да го виждам.

- Уж доста се промениха нещата тук, Анди, ама пак се повтаря. Дори някои от чужденците от едно време пак идват.
8
Изправен със слабото си телце до шахматната дъска, Стоян обяви първи, че е гладен. Само петнадесетина минути по-късно тримата бащи - Божил, Косьо и Тодор Петър с децата Стоян, Алекс, Филип и Руми, която си избра тяхната група, вече поръчваха в ресторанта.

Ресторантът "Панираната флейка" се намираше на петдесетина метра, между дюната и редицата каваци край пътя. Представляваше квадратна дървена хижа от опушено чамово дърво, с плосък покрив, с разкачени прозорци, с дълги покрити тераси и с две свързани дворчета, където масите се криеха под сенките на големи бежови чадъри.

По това време на деня "Панираната флейка" вреше и кипеше под напора на прииждащите откъм плажа гости. Най-вече ожаднели, те се разполагаха по дървените пейки и се отпускаха свободно и безгрижно.

Повечето от тях бяха млади хора, а пъстроцветието и атрибутите - очила, плитки, обици или превръзки, като че подсказваха, че или ще се борят със зъби и нокти и до смърт, за да има чиста природа в България, или че са с единия крак извън страната и са само временно тук, заради прекрасното море и време.

Все пак Тодор Петър до края не успя да забележи някой от тях да събира пластмасови боклуци от плажа в чували, както правеха доста често със Стоян.

Божил, Косьо и Тодор Петър успяха много бързо да изпият първата си наливна "Загорка", докато Руми, с дългите си прави коси и лунички, и Стоян седяха безмълвно един до друг, люлееха боси крака и съсредоточено не се поглеждаха. Алекс и Филип си разказваха разпалено някакъв комикс.

- Станчо - обърна се Тодор Петър към сина си - ето, че ти идват кебапчетата.

- Папо, а darf ich, позволено ли ми е, а после - сладолед.

- Да. После ще ви черпя всичките.

- Папо, в Германия е хубаво, но тук е по-хубаво.

- Стоянчо, ти да не знаеш немски? - попита Филип.

- Той знае по-добре немски от български, но смята, че тук, в България е по-хубаво, защото „получаваш по-бързо приятели” - засмя се Тодор Петър, като при превода от немски нарочно замени , "намираш" с "получаваш".

- И аз - каза Руми.

- Какво, и ти ли мислиш, че тук е по-хубаво?

Руми кимна.

- И аз уча немски - каза Филип - но говоря зле.

- Откога?

- Той е от една година в немската гимназия - каза Божил.

- Кажи как стана така, че Стоян смята, че получаваш бързо приятели!

- След като през една от ваканциите изкара една седмица шарка, го заведох на надуваем замък в Борисовата градина. Обикновено той стои до мен сравнително спокойно, но когато има повод, започва да се катери по люлките, както си знае...Тъкмо в този случай така и стана. Хвърли се по замъка и само след минути вече беше приятел с две други момчета...

- Вие къде спите? - попита Тодор Петър, за да отклони разговора, защото усети че ще започне да проличава, че не живее заедно с детето си..

- В бунгалата - каза Алекс.

- Как е?

- Ужасно - рече Божил.

В това време другите деца дойдоха и братовчедите на Руми я отмъкнаха на другата маса, където беше седнала останалата част от Компанията.

Филип и Алекс дискутираха с Божил какво е алегория.

- А какво е метафора? - попита Тодор Петър - Тих като шума на времето ли, например?

- Не, това е сравнение - каза Божил.

- А, да - рече Тодор Петър. - Той е шумът на времето.

- Вярно.

- Видях те, че четеш Тортън Уайдлър. Знаеш ли каква е връзката му с Чандлър? - попита Божил.

- Не смяташ ли, че езикът ни днес е твърде обеднял?

- Тодоре, не е коректно така. По-право съвременният български език е по-богат от преди, защото се допълва по естествен път. При това не включвам жаргоните, въпреки че се използват за задоволяване на опростени цели.

- Шегуваш ли се за връзката Уайдлър - Чандлър? - попита Тодор Петър.

Божил не отговори.

По-късно, когато компаниите от двете маси се смесиха и се оформиха групички по интереси, Камен, Росен Александров, Иво и Тодор Петър седнаха заедно. Заговориха разпалено на спортна тема.

- Вижте, вижте какво прави Стоян! - рече Камен.

Разговорът секна.

На една отдалечена маса можеше да се наблюдава как Стоян забавлява децата от Компанията. Към тях се бяха присъединили още шест-седем деца от 8 до 14 години. Всички бяха вперили любопитни очи в него и следяха това, което той със светнали очи им разказваше. Избухна дружен смях.

Разделените по групи деца за пръв път бяха обединени.

- Защо Чавдар и Радко странят един от друг? - попита Тодор Петър.

- Неизвестно защо срещите им винаги протичаха с неприятности за другите. Накрая имахме късмет, че Чавдар каза на Радко, че претенциите му са погрешни. Оттогава шест години не са си говорили – подхвърли Иво.

- Аз лично съм в плен на лятото. Сега се връщам. Искам да купя още сладолед на децата - рече Камен и с усмивка се отдалечи.

- Знаете ли, че снощи срещнах Владо в Созопол, с цяла тайфа и най-вече мадами. Начело с жената на Стамен Маринов – каза Росен Александров.

- Стамен Маринов, когото всички наричат Шефа?

- Да, същият. Беше дясната ръка на Борис Кьосев.

- Онази мадама с големия джип, червения чадър и шезлонга, която онзи ден легна пред караваната на Михаела?

- Коя е Михаела?

- Втората жена на Боби Баръмов. Не си ли забелязал една красавица с малко дете под нашата дюна? Тази, при която Камен отиде да пие кафе веднага след като пристигнаха.

- Аха. А Боби защо го няма?

- Той стана голям бизнесмен.

- Искаш да кажеш, че той вече не си пада по къмпингите, а новата му жена - напротив.

- Да. И изглежда, че там нещата са доста сложни.

- Защо?

- Една така хубава жена вече второ лято да е без мъжа си тук и в същото време да не допусне никой до себе си?!

- Защо пропускам всичко! - каза Тодор Петър. - Може и да обича мъжа си.

- Може - каза Иво с вкаменен израз, така че всички се разсмяха.

- А Борис Кьосев не се ли ожени наскоро след като царят дойде на власт?

- Да.

- Има много пари. Повярвал си е, че е някакъв гуру и пие, за да поддържа тази вяра. Интересното е, че и другите му вярват. Който се завърти около него, веднага бива привлечен като муха на мед - каза Иво.

В това време Камен се върна.

- Знаете ли какво си мислех снощи за атмосферата в Стария град? Тези, нашите, понтийските гърци..Колко стотици поколения са тук и въпреки това пазят някакъв стил, различен от нашия. Те обичат къщите им, дори и малки, да са по-подредени и изчистени.

- Доизкусуряват малкото, което имат, достатъчно добре го управляват, преди да направят следващата стъпка - додаде Тодор Петър.

Камен, който в младостта им беше един от малкото, които обръщаха внимание на призивите на Тодор Петър за организираност, го погледна внимателно:

- Правиш нещо само ако ти е по възможностите.

- Да, правиш само неща, които можеш да довършваш и които са по възможностите ти. Не като тук да захващаш всичко, но да не го докарваш докрай както трябва.

- Не се притеснявай - рече Камен - сега стигнахме до убеждението, че обликът на градовете се гради и вписва точно толкова, колкото може.

- Или нека завършим всичко, заради безсилието, с подигравка и към нас самите - каза Иво.

- Независимо от недовършеното?

- Всъщност всички ние сме оправдани.

- Нали.

- Все пак, Владо Минков не се ли е показвал насам?

- Не е за учудване. Сега защо не идва?

- Кой го знае! Ти не си ли го срещал в Созопол? Просто не е възможно да не го срещнеш.

- Как ли се справя Владо с новия живот?

- За германците материалната култура е първият интелект - каза Тодор Петър...

- Не се притеснявайте за Владо. Такива ги защитава живота. По-рано работеше за Борис Кьосев, а сега е представител на една западна фирма. Добре е той. Нещата му вървят и без него.

- Когато бяхме бедни, се случваха други неща.

Тодор Петър си спомни миналите години на къмпинга, когато созополските компании бяха притегателна точка за толкова много младежи. Те пристигаха най-често от къмпингите Каваците, Смокиня и Градина, но и от цялото южно Черноморие. Пътьом минаваха край Ропотамо и попиваха нещо от романтиката на лонгозната гора. Особено ако времето не беше съвсем подходящо за плаж. Разполагаха се под тентите и навесите, не успяваха да отгатнат какво вълнуваше и какво беше настроението тъкмо в този лагер и тъкмо това лято, разменяха отгоре-отгоре някое "какво правите" или подобни и се оттегляха.