Папо и неговата К(о/a)мпания

- Защо ме търсиш тук?.

- Ами и аз не знам защо – отвърна тя разсеяно.

- Нали ти бях казал, че съм при Ирина. Новото ми гадже.

- При Ирина ли? Още ли си с нея?

- Какво искаш да кажеш?

- А, нищо. Защо не вземеш да вдигнеш един купон? Толкова отдавна не си ги събирал.

- Не знам кога ще се наканя.

- Смятам, че малко си се отчуждил от Компанията и е време да предприема нещо.

Наистина го беше изкушила. С държанието си му подсказа, че има да му предава нещо много важно и изключително съдбоносно за проблемите му и му подсказа, че е дошло време да подаде ръка на всички от компанията, които го игнорираха напоследък.

- Какво да донеса? - беше попитала накрая.

- Нищо - изуми се той, защото знаеше, че тя не си падаше по тези куртоазии.

Беше сигурен, че достатъчно цени себе си, само защото ги е дарила с присъствието си. Подозираше, че опитва да реализира някакви определени само от нея задължения.

- Не, ще направя задушени картофи с копър.

Това направо го покърти.

Преди да отидат в Метро, Ирина и Тодор Петър си чатиха в Интернет.

"Ето ти бърз и елементарен превод на нещо от Ницше" - написа той.

"В едно по-уредено общество тежката работа и недостигът в живота ще са нещата, с които ще се мери кой най-малко страда по отношение на тях, или по-точно тъпанарите, и така стъпка по стъпка напред до тези, които са от най-възвишените видове, които са най-чувствителните и затова страдат дори при най-лесен и лек живот."

"Горе-долу е така, но с уточнението, че само тогава обществото би било най-напреднало, когато свръхчувствителните страдат дори и при най-леката форма на неуреденост на обществения живот, а не на личния им живот!"

"Мисля, че не си права. Те страдат винаги, независимо от това дали е много или малко уреден. Ще видя как ще го преведе майка ми."

"Те не биха били възвишени, ако страданието им е отнесено към личностната сфера, тогава Ницше нямаше да говори за уредба на обществото! Прекият превод не се тълкува директно, това е философия все пак и говорим за утопия!"

"Та колко свинско да взема, че да си дойдем на думата? Купихме ли буркани гювеч?"

"Не съм мислила! Има гювеч в найлонови торби във фризера! Вземи бамя в буркани от Метро, но ако искаш, вземи и буркани гювеч оттам, хубав е! Предполагам знаеш, че Ницше обяснява превъплъщенията на духа чрез три метафорични сравнения - превръщането му в камила, после - в лъв и накрая лъвът - в дете! Ето ти част от неговата представа за развитието на духовното начало и съвършенството."

"Четох го онзи ден."

"Вземи и свински гърди! Трябва да изберем и мезета, но аз ще видя какво точно да приготвя. Винаги ме изненадваш с гостите, когато мисля за други неща и не мога да зацепя какво точно трябва да се вземе! Защо не отидем двамата на пазар?"
35
В уречения следобеден почивен ден, който се случи слънчев, Наталия пристигна на Драгалевци без готови картофи с копър, а само с торбичка току-що купени от пазара. За изненада на Тодор Петър, водеше и Сия. Ирина, която като домакиня беше приготвила почти всичко, довършваше работата си в кухнята. Сия поиска да й помогне.

Тодор Петър боготвореше домакинските качества на българските жени. Двамата с Наталия излязоха в градината и седнаха под вишната.

- Къде е Камен? - попита той.

- Ще дойде по-късно. Имал работа с бившата си жена и голямата си дъщеря.

- Не думай.

- А аз имам проблеми, не знам кого да избера - Иво или Камен.

- Пробва ли ги?

- Пробвах ги - изсмя се тя.

- И как са?

- По-добри от теб...

- Много си гадна.

- Сигурен ли си, че ме познаваш?

- Имам проблеми със Стоян - опита се да избяга от отговора Тодор Петър.

- Ти си силен - го отряза Наталия, за да не му даде думата. - А си и виновен, че сега съм увлечена и то вместо в един, в двама. Вместо да си гледам удоволствието, сега тук с теб на Драгалевци, се мъча.

Тодор Петър мълчаливо се загледа в градината си и си даде сметка, че всичко наоколо наистина е прекрасно - храстите, дърветата, цветята, моравата, листата, истинският бунар.

В това време пристигнаха и повечето гости - Владо, Полина, Иво, Радко, Жана, Михаела с Марио, Соня, без доктор Тошков, Чавдар и Биляна.

- Владо, какво правиш тук? - извика изненадано Ирина, идвайки откъм кухнята с огромна салата домати, печени чушки, краставици, лук, сирене и магданоз.

- А ти какво правиш тук?

- С мъж съм. Домакинствам на мъж.

- Ще се изненадаш още повече, че е с жената на Маринов, дясната ръка на Борис Кьосев - прошепна на Ирина по-късно Тодор Петър.

- Така ли? А ти можеш да се изненадаш колко много зная и за нея? - му отвърна също тихо тя с въпрос вместо отговор.

- Ще задушиш ли картофите? - обърна се Наталия към Ирина.

- Не, ти ще ги задушиш. Нали това беше уговорката - я парира Тодор Петър.

Наталия се придвижи с маниерната си и подчертано скромна походка към кухнята

Като се върна каза:

- Какво хубаво сладко прави майка ти!

- От кои започна?

- От вишните!

- Знаеш кое е най-доброто. Накрая ще има за десерт.

- Виното е много добро – подхвърли Чавдар.

- Изпратиха ми го от Винпрома в Поморие.

Камен се обади от близката улица, където го беше оставило таксито. Наталия и Тодор Петър отидоха да го посрещнат. Без да се замисля, Наталия грабна сака от ръцете на Камен, бутна го в ръцете на Тодор Петър и се хвърли на врата на Камен.

- Като редник съм перфектен, викаш – се разсмя зад гърба им Тодор Петър.

Тодор Петър заведе госта от Германия, Марио да му покаже доматите.

- Това е унгарски метод - каза Тодор Петър като посочи към високо израсналите си доматени храсти, които връзваше на падащи отгоре и закрепени на специална конструкция лика.

Показа му и лехата с чубрица.

Заговориха за България.

- Тодор, как ще се отървете от тази корупция? - попита Марио.

- Разчитаме на вас. Ние пишем по форумите, но аудиторията ни е много безпомощна. Предавай към вашите информация. Ще се ориентираш веднага. Ако нещо се случи тук, например - разберат се за някаква реформа или пък се разберат да строят пътна магистрала - това означава че са замислили страшна корупция и кражби. Видиш ли случайно нещо направено, трябва да знаеш че корупцията е вече факт.

Стояха до късно вечерта под вишната. Пиха, разговаряха и се смяха. Мислеха, че са на крачка от пълното удоволствие. В разгара на черпенето и лафовете, когато както винаги ставаха шумни, интензивни, съвършено различни от ежедневието си, им се струваше, че качествата им се извисяваха по важност и значимост. Времето не се усещаше. Което означаваше нещо съвсем друго, си мислеше Тодор Петър. А когато алкохолът ги хванеше, идваха на ход вече съвсем даровито изиграните пози, агресивност, маниерничене, арогантност.

Трапезата заемаше важна част от времето в България, а това беше един от сценариите.
36
По-късно, когато вече се бяха почерпили добре и звучеше Old habits die hard на Мик Джагър, Тодор Петър се чу, пак верен на своето, да казва:

- Не може да го оставяме този народ така. Нужно е обединение и организирана взаимопомощ, ако ще на доброволни начала, но...

- Ти мислиш така, защото си ляв – се нервира Иво. - Това не е отвратително, но както и да го погледнеш, като резултат ще бъде погрешно.

- Кой, аз ли!

- Нека аз да се включа. – рече Камен – Да ви разправя за овчарското дружество в Жеравна, за което сме говорили с Тодор Петър. В Жеравна има един музей на Руси Чорбаджи. Там е изложена историята на Овчарското дружество в Жеравна, в която пише, че след дълги години на пестене и тежък труд, овчарите в Жеравна се замогнали и поумнели толкова, че в 1870 направили дружество. Между другите задачи на дружеството то си поставило и тази да строи училища, да прави пътища и чешми и да подпомага бедните деца в учението. Впрочем в подпомогнато училище, а защо не и новопостроено от това овчарско дружество, е учил Йордан Йовков. А голямата беда на българската буржоазия отпреди 1944 г. и на България изобщо е, че тази същата не направи достатъчно, за да се съкрати тази огромна пропаст между буржоазията и народа. Сигурно, заета със собствения си пъп, със самообръщението колко е интелигентна, дистанцирана, както и да упражнява финото си, наистина не немско, високомерие, е забравила да се огледа около себе си. Доста от представителите й се оказаха по-различни от тези на овчарите-буржоа от Жеравна, защото иначе биха спечелили доверието на народа и оттам и биха били годни за водачи.

- А ние в Компанията защо не си помагаме, знаеш ли? - попита Чавдар.

- Защото не сте леви – рече Тодор Петър.

- Защото сме просто един клуб – отвърна с поучителен глас Чавдар.

- Аха, сега разбирам за грешката си като помагах на Анди, Росен и Радко.

Тодор Петър си спомни, че веднъж беше поискал помощ - да му услужат с кола за ден-два, когато си беше дошъл в отпуск и трябваше да направи нещо за Стоян. И не я беше получил.

- Е-е-ех – смени темата Тодор Петър. - И все пак, въпреки че съм сигурен, че пак ще стигнем до истините, трябва да ви призная, че нито една толкова хубава вечер като тази не съм имал в Германия... И не че и там няма някоя и друга изпълнена със зеленина топла вечер през лятото. И не че не се е случвало да сядаме с компания. А там приятелите са, ако са приятели, истински приятели. Но... Времето, природата, като че и внушеното от всичко това настроение... Просто е на друго място, имат друга история и друг живот...

- Аз пък лично не мога да понасям братовчедите си, които, като се върнат от Щатите, се държат като че са извънземни - каза Жана. - И нямам общи теми с тях.

- Е, ти не бива да мислиш, че съвсем нямат основание за това - каза Тодор Петър.

- Това, че ти точно го разбираш, не означава, че си прав - каза Иво.

- Хайде, фактът, че никой от вас не се трогва, че страната отива на кино и не си мърда и малкия пръст, говори достатъчно.

- Не ни дразни! - предупреди Иво.

- Помниш ли онази вечер с калкана и бялото вино в Созопол? - обърна се към Тодор Петър Радко.

- Да.

- Притеснения?

- Е, да. Той беше помислил, че си паднал от скалите и това вълнение, което му причини, го смята за достатъчно.

Соня се обърна към Наталия:

- Срещнахте ли мъжа ми с човека, който трябваше да му покаже апартамента?

- Да , ето я Сия. Тя ги свърза.

- А това е едно DVD, което записахме миналата година в една разкошна вила край Карлсруе - подаде Соня един диск на Наталия. - Записвахме до три часа през нощта и май имаме много заспал вид.

• 
  Пусни го, де!
  
• 
  Ще го пусна после.
  

- Соня, вие с Полина сте си комунистки по убеждение. Ама защо, като комунизмът е толкова хубав, си отишла да живееш в Германия, а тя - в Италия? - надигна тон.

Полина само презрително извърна глава към Ирина и Владо, които се бяха отделили встрани и си приказваха.

- Мен никой не ме е задължавал да стоя принудително в Германия. Ако съм искала, можех да се върна в България. Мястото ми в оркестъра се пазеше четири години – отвърна Соня.

- Е, да, де. Нали е било много хубаво тогава.

- Аз съм доволна обаче, че останах там. Най-вече защото омразният комунизъм бе свален от патриоти като теб – отвърна тя саркастично.

- Тази наистина е доста повредена - каза тихо Биляна на Тодор Петър.

- Политическа и икономическа принуда, интересно... Въпрос на демократичен избор: политическа принуда с икономическа свобода или икономическа принуда с политическа свобода. Българите избраха второто, искаш - обедняваш, като обеднееш както си му е редът, свободен си да избереш икономическото робство там, където е нямало комунисти на власт, виновни за глобалното затопляне – додаде Соня.

- Не знам, Соня, но ако някой германец отиде да работи примерно във Франция и правителството задържи детето му и жена му в родината му, за да не избяга, какво е това? Интересно е кой е мозъчно увреден ? Човекът, който отива де се усъвършенства, или правителството? И не само това, ами и евентуално го вербува като ДС-агент. За да го държи вечно за топките.

- Уф, много си досаден с тоя треторазреден социален сериал.

- Вижте, европейската култура е нещо съвсем друго. Ние трябва да й преоткрием душата, за да стигнем до катарзиса – обърна темата Камен.

- Какво има да й преоткриваме на душата на Европа? Нищо ново и нищо забравено, освен че културата й запада поради популистичния натиск. Някои винаги сме я знаели и когато я видяхме днес какво представлява, се разочаровахме - каза Иво.

- Прав си, нашият път трябва да е друг. Работата е, че няма никога да го открием – се пошегува Камен.

- Все пак си европеец, не можеш да се чувстваш добре в България - каза Соня.

- Аз и друг път съм ви казвала - в Италия например комунистите нямат никаква вина, а само заслуги за демократичното развитие на страната - се включи и Полина.

Иво погледна Ирина, която седеше до Владо и тихо разговаряше с него:

- Ирина, ти нали също си била в Италия? Хайде, кажи и ти нещо.

- Добре – додаде Ирина отстрани. - Това е третата държава, която съм задраскала. Дори от списъка си с туристически дестинации! Много фалшиви ценности, крадливи и лъжливи хора. Човечеството е погрозняло! Не ми хареса народопсихологията. Иначе, като архитектура и история, не е лоша държава! Но само това!

- И аз съм живяла няколко месеца в Италия, но имам коренно различно мнение – каза Биляна.

- Я кажи все пак, вече много пъти те питаме, – обърна се Радко към Тодор Петър. - Защо Анди не иска да се вижда с теб?

- Стана както при теб, просто исках да помогна.

- Изводът е един, нали? Такива като теб, когато тръгнат да помагат, накрая се оказва, че най-много са сгрешили.

- Като ме хване още малко, можеш да ме питаш и за някоя подробност от сексуалния ми живот.

- Анди смята обаче, че ти си този, който не бива да работи с хора. Ще кажеш ли най-сетне какво е станало...?

- Бях шеф на жена му и й направих забележка, че чете роман в работно време – се изпусна Тодор Петър. - Анди ме обвинява, че съм го направил пред останалите.

- Тук обаче е България – не им обърна внимание Иво. - Виж, Западът е далеч. Далеч е във всяко отношение. Така че няма място за всичките ви "поетични" предпочитания. Макар да допълва светоусещането.

- Смешник.

- Смешник, ама продължаваме да живеем като роби на тези, които смятаме за прости – той се изправи рязко и се запъти към границата зад осветеното.

По-късно Камен и Тодор Петър минаха на терасата на малката му къща. Под краката им светеше София.

- Като се завърнах от Америка, ми се искаше да изляза на улицата, да започна да поправям всяка плочка, да подреждам градинките, лехите им и пътеките - призна Камен.

- Лоша работа. Нямаме никаква представа за материалното. От друга страна е смешно, че германците дори смятат материалното си благоденствие за култура.

- Как се чувстваш отново тук?

- В момента ми нагарча. Иначе прекрасна природа, но ми пада гарда. Изчезна чувството, че съм свободен, изчезна ми желанието и способността да си защищавам достойнството. Имам чувството, че всичко е безсмислено и унизително. Илюзиите отпаднаха...Виждаш ли онези светлини долу? Като млад, човек не познава всичко и все може да предполага, че някъде има нещо възвишено, силно, вълнуващо, значимо за интелекта и страната. Било си е заблуждение. Сега обаче заблудата ми е може би на обратния край. Няма начин да няма никой.

- Правиш ли нещо за портала?

- Влязох във връзка. С прекрасни млади хора, но толкова. Още сме в началото на пътя...

Владо Минков излезе на терасата с чаша в ръка и пристъпи към тях.

- Владо, тъкмо пак се оплакваме, че не виждаме светлина в тунела.

- Чух те, копеле – рече Владо Минков, като се обърна към Тодор Петър. - Знаеш ли, че Ана, моята платоническа любов, е чула за портала ти и го е проучила. Беше толкова впечатлена и под влияние, че се включи в някаква доброволна организация, нещо като работилница за идеи.

- Тя с какво се занимава сега?.

- Следва и работи на хонорар в някаква редакция. Не опроверга всичките ми първоначални впечатления.

- А какви са ви отношенията? – полюбопитства Камен.

- Какви са ни отношенията? Същите – отвърна Владо Минков, изпразни чашата си на един дъх от и се загледа мълчалив към светлините на града долу в полето на София..

- Да. Опитах се да вляза с някои младежки инициативи и доброволци, но нищо не става истински, засега се работи само на парче. - каза Тодор Петър. - Опитах и чрез разни нестопански организации, но социалната ни инфраструктура е така разсипана, лишена от човешкото, че всичко е блокирано.

После се върнаха при останалите и Тодор Петър разказа за някои свои неудачи в Германия.

- Много е горчиво, когато имаш успехи, дължащи се на конюнктурата, а си мислиш, че е благодарение на твоите качества и по-късно разбереш, че си се заблуждавал.

- Така ли - каза Иво – Само не разбирам, като си наясно с възможностите си, защо ни досаждаш.

- Защо се опитваш да го изложиш пред мадамата му - внезапно се обърна Владо към Иво - Голямо си лайно.

- Дори и така да е, нито един бизнесмен няма да търпи някого, у когото се мотаят подобни завеяни мисли. Че отгоре на всичко и да го поучаваш - рече Иво.

Владо се изправи. Олюля се леко и отпи от чашата си.

- Не се ли страхувате какво ще кажат един ден децата ви за вас! Няма ли да ви бъде срам от тях? Стига! Сега ще изревете, че не се страхувате. Вие не се страхувате, безстрашни пъзльовци, от Вечния съд, защото не сте православни, а йезуити, никаквици и охулници. Плазмодии с претенции, че сте интелигенция. Щом един човек, няма да му кажа името, който и преди си беше малко луд, ама май сега окончателно откачи, смята да ни спасява - ебати интелигенцията! Ровя със съжаление, с разочарование заради това, че дори тези, които минават за по-добрата част от човеците, се оказват роби на всемирната човешка глупост.

- У нас свестните считат за луди, глупецът вредом всеки почита – изрецитира Михаела Ботев.

- Да ставаме - изкомандва Владо към Полина. - Ние, така наречените демократи, много обичаме да се глозгаме безсмислено.

- Владо се напи - констатира важно Радко, когато вече ги нямаше.

- В това никой не се съмнява – каза Иво.

- Да. Разбирам да се е опитал някога нещо да промени, че да говори.. А, той! Просто си гребеше от морето блага и удоволствия – злорадо се изсмя някой в тъмното.

- Нали разправяше - каза Иво, - че демокрацията се лекува не с повече демокрация, а с безпощадна диктатура, че бил той самият консервативно настроен към ценностите и традициите, но си имал демократични разбирания.

- Резултатите, страната, в която живеем днес, обаче, доказват май, че лудите са на по-вярна позиция...- каза Тодор Петър и стана. - Аз ще отида да взема десерта.

Отиде до къщата. Срещнаха се със Сия в тъмния коридор. Когато се разминаваха, тя се пресегна, улови го за кръста, плъзна ръка по мускулите на корема му, привлече главата му с другата си ръка. Той я хвана колебливо за раменете. Почувства трепета и уханието на косата й, нежно я целуна по страната, но не я привлече.

- Мисля, че е най-добре да си тръгна тъкмо сега - каза тя след миг.

- Защо ме отхвърли тогава? - не знаеше какво повече да каже той. - Мисля, че Иво ще те изпрати.

Всички си затръгваха. Тодор Петър ги придружи до пътя над вилата. Бяха останали за миг малко по-назад с Наталия.

- Нали щеше да ми казваш нещо важно? – я попита.

- Ще го отложим за известно време. Още не съм готова...Не харесваш ли вече Сия?

- Затова ли беше цялата работа?

Като се върна, завари Ирина да седи под вишната.

- Какво толкова си приказвахте с Владо?

- Владо беше първата ми голяма любов. А по-късно работихме заедно за Борис Кьосев.

- Ооо.. Разказвай!

- Друг път ще ти разкажа. Какво стана тази вечер?

- Пак се сджафкахме.

- Имай предвид, че колкото и системата ти да е налудничава и невъзможна, Владо може да ти помогне. Ти не можеш да искаш, както комунистите – станете по-работливи, по-честни...Всеки от опит знае какво да очаква от проповедниците.

- Иначе за нашата компания... И вечерите и истините са си стандарт... А Наталия не те ли раздразни с номерата си?

- Ти не разбра ли, че аз не съм свързана съдбовно с материалното. Тревожи ме друго...

- Какво?

- Никога не съм била толкова несамостоятелна, зависима от друг човек, както съм с теб!

- А как беше с Владо?

- Не си мисли, че е това, което демонстрира. Надянал е някаква нова маска...Но не е щастлив...Остави това. Казах ти – сега с теб никога не съм била толкова несамостоятелна.

- Стига си се тревожила. Внушаваш ми вина. Аз пък ти казах, че ти ми даваш основание да държа на някои неща, които в миналото не спазвах толкова стриктно.

- Не те обвинявам. Изобщо не ме разбра! Аз доброволно се обричам на твоето влияние, за да ни е по-добре и на двамата! Това е отново мое признания към теб, а ти го разбра криво, като обвинение! Всъщност това ли е твоето истинско Аз?

- Не се шегувай.

- Защото нищо не се постига, ако не си искрен. И ако не си истински, значи си изграден лошо.

- Хайде да си лягаме – каза той.

Мисълта за това, което го очакваше по-късно в леглото, за миг изчисти всичките натрупани от вечерта и разговорите горчивини и затъмнения.

Една невисока и подредена жена, секретарката, сложи на масата със стъклен плот кана с кафе, няколко папки с документи, два тефтера, химикалки, моливи и салфетки.

Наталия се придвижи до масата. Камен я последва.

- Заповядайте – покани ги жената. - Ще пиете ли кафе?

- Не. Благодаря.

- Сакото ви?

- Благодаря, ще се оправя.

Денят беше топъл. Наталия свали сакото си и го преметна върху облегалката на близък стол. След това оправи блузата си. Двамата се настаниха на столовете си без да бързат, но някак като че непохватно.

Секретарката прехвърли чинийка с бисквити от близкия плот върху масата.

Здравият мъж подаде каишката на булдога на жената, която изчезна заедно с кучето към кухнята, наля си кафе и седна срещу тях. Жената се върна и също си наля кафе. Седна близо до мъжа.

- Какво следва? Да привършваме – каза Наталия.

Цялата трепереше, но външно само очите й бяха станали по-сини, а кожата по-мраморна.

Боби Борисов се намести още веднъж изтежко на стола.

- Къщата е хубава, но има много проблеми.

- Затова пък е на уникално място... Впрочем, ще повтаряме ли пак всичко това... Вече толкова пъти ги изговорихме. Не е ли време да привършваме?.

Боби Баръмов плъзна към нея един от екземплярите.

Тя разгърна папката, като леко придвижи листовете, така че и Камен да може да чете.

Като свърши четенето, изчака и Камен и каза:

- Защо цената е различна от уговорената? - попита Наталия.

- Ще ти дам на ръка остатъка – каза Боби Баръмов.

- Така ли! Вие досега - каза тя като подчерта „Вие“ - не счетохте за нужно да ме информирате за такива маневри.

- Виж, не се прави, че не знаеш как става...

- Аз не продавам стар шкаф.

- Така се прави - повтори Боби Баръмов и се обърна към Камен: - Ти не си ли й обяснил.

- Я, моля ти се! Едва днес сутринта разбрах, че имате някакви отношения – го изгледа Камен, като не можа да издържи и се усмихна.

Боби Баръмов стана, отиде до прозореца, от който се виждаше Витоша и остана за известно време загледан към планината. Първоначалното му сащисване се превръщаше в гняв.

Наталия погледна секретарката, обърна се към Камен:

- Г-н Баръмов ме изненада. Разчитах на тези пари. Изненада, ме. Оказва се че пак не мога да си продам вилата. Ти знаеш колко ми трябват тези пари.

- Помисли си още веднъж – обърна се Боби Баръмов. - Ама хубаво си помисли.

- Няма какво да мисля. Аз продавам къщата за сумата, изрично упомената в предварителния договор. И което включва капарото. А не за някакви измишльотини.

- Добре, ясно - Боби Баръмов се изправи – Искам капарото до три дни.

- Аз не съм нарушила предварителния договор – рече Наталия.

Боби Баръмов я изгледа тежко.

- Знаеш, че няма да оставя нещата така – каза заплашително.

Наталия се изправи.

- Нали има значение кой е подписал документите? И това сте Вие. А че има друго решение и че договореното се нарушава ей така, не е моя вината. Мен не ме касае, че някой е решил от днес за утре да променя правилата.

- Всеки знае, че при подписване се правят тези неща. Това се подразбира – повтори Боби Баръмов.

- Всеки? Я не ме разтрепервайте! - възкликна Наталия и се обърна към Камен - Пораженията ме разстройват, но не се поддавам на изнудвания....

- Нали знаеш, че няма да оставя нещата така? - каза още веднъж Боби Баръмов.

Тя издържа погледа му без да трепне със сините си очи, взе салфетка, смачка я и я хвърли нервно на масата.

- Мислите, че можете да си играете ей така с хората? - каза с разтреперан глас, но този който я познава, щеше да разбере, че е повече театър. - Провалихте ми две други много сериозни възможности. Не можете да си играете така с хората!

Взе, като че неволно, още една една салфетка и пак я смачка.

- Няма да се заплашваме, нали? Аз лично нали те оставих без последици да преметнеш Тодор Петър...

- Кой..., тия неща бяха общи...

- Аз ти казвам, че вече започва да ми идва в повече... Да си тръгваме.

Излязоха на площада пред офиса и тя го дръпна в първото кафене.

- Пуши ли се тук?

- Ще ви дам пепелник – каза сервитьорката..

Седнаха, ръцете й трепереха.

- Да си гледа работата – каза Наталия.

- Не се притеснявай, мила, каза Камен. - Видях, че няма да отстъпиш. Аз ще реша проблема.

- Уреждах нов договор. Но всъщност беше много трудно.

- Затова ли си толкова зачервен? Ела да ти избърша челото. Приготвила съм ти пиле с ориз и сос.

Всъщност идваше от среща с мутрите, които му бяха определили среща извън София. Беше карал до Бистрица, оттам бе получил ново обаждане и трето в Железница.

Преди това се беше се заинтересовал и научил, че Боби Баръмов е направил поръчка за сплашването на Наталия. Камен първоначално беше ударил на камък, но като използва един свой съученик, известен с това, че има връзки с подземния свят, успя да получи информация за връзка с евентуалните изпълнители.

Така се стигна до днешния му излет.

Чака доста време зад тепавицата. Имаше чувството че го бяха пратили нощно време на гробищата.

Докато чакаше, опита да се разсейва. Замисли се отново за Иван Милев. За впечатленията от изложеното, от репродукциите, музеите и от дебата. Всичко това можеше да се дефинира като митология. Замисли се за обсебеността на Тодор Петър.

Болеше го толкова за страната, колкото осъзнаваше безсилието си. Все пак понякога се опитваше да внуши на студентите си, че, преди да кажеш: „Не знам защо съм се родил в тая скапана държава.", трябва да се запиташ: „Какво бих могъл да направя?“, за да не питаш така пагубно. Беше убеден, че Наталия може да го спаси от отчаянието, налегнало го след развода.

Най-сетне отнякъде се появи някакъв млад мъж с ватенка, приближи и кимна.

Срещна мутрите - всъщност не приличаха на мутри - в една на пръв поглед необитаема барака. В сумрака, който идваше от някакъв прашен прозорец, им предаде парите с цялата условност, с целия страх и и с цялата абсурдност да стигне дотук.

-Каква беше поръчката? – попита накрая.

-Чупене на крака.

- Егати сплашването! - успя да промълви само. - Нали мога да разчитам, че с това сме уредили всичко?

- Разчитай, мой човек – каза безцеремонно този, който повече приличаше на студент. - Естествено, че ни е по-изгодно да получим парите за нищо.

- В допълнение – каза другият, който, ако го срещнеше някъде по-улицата, би го приел за търговец от пазара Красно село - вашият човек хич не ни се харесва.

Пета част

Стоян най-сетне беше отново с Тодор Петър в България. Беше запазил миловидността и доброто си сърце. Сега вече сам можеше да отглежда толерантността и съчувствието, които щяха да му бележат живота. Тежестта някой от световете - немският или българският, да не е напълно негов, помагаше. Беше изстрадал отсъствието на баща си, но вече четеше книжки покрай компютъра, телевизията, комиксите и геймбоя. Пресмяташе колони от числа и се интересуваше от футбол. Беше развалил още повече българския и започваше да прави разлика между романтичен, уютен и миришещ на старо апартамент и чисто, строго и лъхащо на препарати от измитата теракота жилище.

По-забележителните материални опори на Тодор Петър в живота на вилата в Драгалевци бяха свързани със стария меден леген, дървената ракла и гардероба на една от прабабите, дантеленото перде, плетено от другата, кейковете с вишнево сладко от тукашни овошки, който майка му печеше в тенджера с електрически капак, с прекрасния полубидермайер скрин, газовата виенска лампа с рисувания в розови тонове абажур, фотографията на прадядото с опълченска униформа, виенската закачалка със скъсаните сламени шапки отгоре, жуженето на пчелите зад стъклата на терасата...малката библиотека с последните, четени преди да умре, книги на баща му.

Беше намерил някакви преводи от немски, които трябваше да му дадат теоретични основания да прокламира, както намери за добре, но най-вече без да се безпокои относно Гороломовщината при създаването на гражданско общество.

Тодор Петър беше накарал Стоян да му помогне и да полее доматите.

- Папо, аз съм като Христофор Колумб - викна Стоян оттам. - Тръгнах да поливам доматите, а намерих боб.

И се беше върнал с кошничка набързо набран зелен фасул.

Тодор Петър беше започнал да дръзва да си мисли, че свободата да се скита с удоволствие по света, гледайки на живота отстрани и като изследовател, е някаква помазаност. В ужас установи, че мислите му бяха твърде близки до тези на Владо Минков... Но в друга плоскост. Все пак, след годините в Германия, беше започнал да изпитва удоволствието да намира свободно време и да чете. Беше чел нещо, което му хареса - една от новите роли на романа била да информира за нов вид хора или за нови места. И ако ги нямало в романите, щели сме да бъдем невежи.

41
На другия ден Стоян и Тодор Петър потеглиха към своята ваканция върху стария Пасат. Пресякоха Вакарел, спуснаха се към Ихтиман и поеха по пътя през Костенец. Тук спомените за времето, когато магистралата още я нямаше, нахлуха в съзнанието на Тодор Петър веднага, щом акациевите дървета се разшумяха покрай пътя и над железопътната линия.

Във Велинград преминаха пеша през центъра на града. Тодор Петър не успяваше да улови нещо характерно, да хване спецификата му. По-късно си мислеше, че би могъл да прибегне до помощта на романа "Тютюн" от Димитър Димов. Въобразяваше си, че е писан тъкмо за този град. Като че нямаше и спомени от детството си. Дали Стоян щеше да съгради от тези места някакви мостове към страната? И какви ли щяха да са тези мостове, в комбинация с психика и възгледи на българче, родено и израсло в чужбина? Два тъмни бора в центъра на площада, срещу стара двуетажна къща, напомниха на Тодор Петър за модела на неговия мост.

- Папо, аз искам за обяд супа от водорасли, гарнели и малцова бира.

- Тук няма това - каза Тодор Петър. - Откъде ти дойде на ума да искаш това?

-Четох го в един комикс.

42
Пътят към Сърница беше разбит. Личеше, че в дефилето между стръмните склонове, обрасли със зеленина, беше текла голяма вода и колата пълзеше на слалом между ямите, издълбани от натоварените с отсечена дървесина коли. Пред тях изведнъж изникна човек на моторетка, която изглеждаше като играчка под едрото му тяло. Облеклото и такъмите за риболов бяха прехвърлени през рамото или висяха на пояса. Оплетено от върба старо рибарско кошче, помпа, въдица, шанцов инструмент, манерка, стара алуминиева кутия, войнишко одеяло. Всичко това - закачено на оправени и патинирани от времето кожени каишки.

Тодор Петър махна и мъжът спря. Попита за пътя. Точно, както всичко по мъжа притежаваше една не съвсем често срещана в България подреденост, човекът обясни правилно, което също си беше култура, която в Германия се учи в училище, че разбитият път продължава още около седем километра, и се сбогува.

По-нататък работници изливаха бетон, за да укрепят пътя, който си делеше клисурата с реката и която при порой трябваше да бъде преградена с яки стени. Долината се разширяваше. По склоновете личаха тъмните участъци на смърчовете, по-светлите на широколистните дървета и мекозелено-белезникавото по окосените заоблености на ливадите.

Минаха край по-ниски обработени места край реката. Виждаха се малки градинки от гъсто забити, еднакво високи колци с бобови растения. Нежните им стебла се бяха здраво увили, а ярките им бели и виолетови цветове блестяха на фона на тъмнозелените листа и контрастираха с окосените ливади и горите над тях по заоблените хълмове.

Зад един остър завой се ширна поляна, цялата покрита със странни, разхвърляни колиби. Бяха най-малкото трийсет, четирийсет, скалъпени от борови пръти и клони, черги и дебели найлони, на места открити от едната страна. В края на поляната, близо да потока и гъстата тъмнозелена смърчова гора, се виждаха да димят мирно огнища, закрити с подслони. Това бяха цигани гъбари, които беряха по това време и диви ягоди, и боровинки.

На прашния път пред тях четири-пет малки циганчета, момчета и момичета, някои дибидюс голи и посинели от студ, се въргаляха в праха, за да се стоплят след дълга баня в студените води на планинския поток. Тодор Петър си мислеше колко всъщност би трябвало да са щастливи и те, и родителите им през тази дълга "ваканция" в тази природа.
43
Сърница ги посрещна с току-що асфалтирани улици. Повечето къщи бяха нови. Тук-там край тях се издигаха, обковани с вертикални кафяви дъски, високи плевни, по чиито страни бяха закачени плакати на популярните по тези места политици от ДПС. Наближаваха избори. В края на градчето, по гребена на хребет и на фона към язовир Доспат, се очертаваха нови, по-просторни и богати къщи.

Потърсиха място за спане и след лутане по разбит път край язовира, обиколки от единия до другия край на селото, най-сетне се спряха пред малко, ново хотелче, сред строени по време на социализма къщи.

Привечер направиха разходка. Край язовира трудолюбието на местните жители, българомохамедани, личеше по грижливо поливаните, тъмнозелени и високи растения из картофени и бобени ниви. По брега бумтяха моторни помпи. Из лехите се мяркаха хора. По-нагоре, недалеч от спряла на стръмно жигула, един мъж косеше трева по оврага на поток. Забрадената му жена стоеше изправена и бездейна отстрани. Странна гледка на другарство и тим на фона на ливадите, въздигащи се към гората, надлъж и шир без жива душа.

Стигнаха до каптиран, ограден с цветя и беседка извор и забавиха ход. Заглеждаха се към гората, улавяха с обонянието си на хора, току-що оставили градския живот, уханието на билките из ниските окосени треви.

Тодор Петър си спомни времето, когато като малък беше идвал тук с родителите си, дошли с цяла компания приятели да половят риба. А той беше хванал раци в малката река. Бъркаше безстрашен по подмолите и, когато ракът го ощипваше и по този начин се издаваше, той го измъкваше и пускаше в малката мрежа.

Спомни си и разговора, който възрастните от компанията бяха водили на терасата. Един от тях разправяше какво е чул да говорят по Радио Лондон и след това снишиха гласове.
44
На другия ден рано сутринта Тодор Петър се обади на Камен по джиесема.

• 
  Току-що тръгваме. Ще бъдем при вас най-късно на обяд.
  

Около пънове, гъсти боровинкови туфи блестяха с яркозелените си и лъскави листа, диви ягоди, грейнали из тревата и по припеците. Следваха гъсти, вече израсли и дебели смърчове. Мравуняци край пътя и пънове, покрити със събраните от мравките кафяви елови игли. Миришеше на мащерка, бял равнец, риган, див джоджен и какво ли още не. Лимонени листа (маточина), които започваха да миришат повече, ако ги потопиш във вода. Жълт кантарион. Бял равнец. Цъфнали мъхове. Горски карамфили и лютика. Папрати. Мента. Иглика.

В разредена от сеч гора, оградена с посивели дървени ритли, засадени за залесяване ели бяха израсли над човешки бой.

- Папо, скоро ли ще стигнем? Май вече се уморих.

- Не сме далеч. Сигурно зад завоя ще стигнем билото.

- Как познаваш?

- Близо е. Лъхва вятър. Значи наближава да излезем на открито.

Наистина, скоро гората се отвори. Видяха разрушени дървени ограждения, зад които хвойни, криви борчета и разбутани, стари огради ограничаваха някогашни, сега неокосени ливади. Високи треви, с омекнала от цъфтежа им зеленина , почиваха в слънчевия ден. Малък и кристален поток изскачаше изведнъж изпод няколко смърча и пресичаше ливадата. Приседнаха на издадени над водата чимове трева, събуха се и потопиха уморени крака в студената вода. Загледаха се в копривите и дивите малини, змийските свещи, съзряха цвете, чиито листа бяха известни като Мечтата на туриста.

- Папо, това място красиво ли е за теб? - попита Стоян.

- Да - рече Тодор Петър и си спомни за собствените си първи опити да облече в понятия вълнението си пред очарованието. - Искаш ли ябълка?

- Дай ми я необелена, защото трийсет и пет процента от вкуса на ябълката е в кората й.

- Защо мислиш така?

- Папо, това е все едно да питаш защо небето е синьо.

- Разсмя ме!

След още около час, като слизаха бавно по изровен от придошли по време на дъжд води, стигнаха до белосана тухлена къща с изтърбушени, но преградени с одеяла и найлони прозорци. На малкия й чардак отпред имаше пейка, постлана със стара родопска черга. По-нататък - там, където започваше гората, два спънати коня пасяха кротко. Извърнаха със замах глави, за да прогонят мухите, и ги изгледаха изненадано. Надлъж и шир не се чуваше и мяркаше жива душа.

Стоян бърбореше възбудено и не спираше да задава въпроси. Той беше започнал да се замисля за българската граматика и се опитваше да спазва някакви, осъзнати само от него, правила. "Много е хубава тази трева" ставаше "Много беше хубава тази треватата". Реката - ставаше "рекатата", а гората - "горатата". Членуваше при всяка възможност с ентусиазъм и говореше само в минало време.

- Исках да стана Wissenschafhtler* и да направя подводница, с която да откривах Атлантида - сподели за мечтата си.

- Мислиш ли си за тук, докато си в Германия?

- Да, Папо. Но трябва да си мисля: denk nicht an das Ziel, denk an den Weg, der dich dorthin füuehrt. **

- Като при нас днес.

- Да.

Изведнъж долината се разкри. Ливадите с висока трева, изкласила и вече зелено-бежова, дървените ограждения, следата на речните лъкатушения, надигащите се склонове, ярко очертаните на фона на синьото небе хвойни и борове. И няколкото къщи в дъното. И колите, паркирани пред тях. Сред тях отдалеч личеше белият джип на Полина. Когато стигнаха под къщите, Тодор Петър извика:

- Ехооо, има ли някой тук?

- Ехоо - викна и Стоян.
45
Ирина излезе на голямата тераса на вилата.

- Ехо, ето ви и вас. Хайде, ние вече сме се разположили на масата. Само вас чакаме.

Терасата на вилата беше разделена на две - открита и остъклена част, чиито капаци бяха широко отворени. Намериха ги да си пият вече аперитива на масата, която се намираше в остъклението, до зидана от камък камина. Миришеше на иглолистна гора, на хвойни, борина, дим, мащерка и треви. Цялата компания - Михаела и Марио, Наталия, Иво, Камен, Полина, Божил разговаряха за нещо разпалено. Само Владо седеше, странно мълчалив и вглъбен отстрани.
* - учен

** - не мисли за целта, а за пътя, който води към нея.

- Сядайте.

- Здравей, Стояне! Много си пораснал – подхвърли Иво и продължи - Това е същността на българския декаданс. Казано, разбира се, с подигравка.

- Моля ти се, това са си нормални неща тук – отвърна Камен.

- Да, на теб ще ти се струват малко или много близки. Но те са от тези, които цял живот са били облагодетелствани.

- Какво е станало? – попита Тодор Петър.

- А, нищо нетипично...Като карахме по ужасния път насам, покрай язовира, се натъкнахме на един лагер, построен на брега му – каза Камен.

- Тук, край язовира, това си е традиция – каза Тодор Петър. - И мисля, че знам за кои говориш. Те са всяко лято там.

- Това със заплювнето поначало си е обичай...Те и тези, които се пишат за десни, са се заплюли като такива.... – подхвърли Иво.

- Смешна работа. - рече Камен. - Афиширали са всички атрибути на Запада – ерго, казват - ние сме със същия манталитет..., а дори към природата как да се отнасят не са наясно.

- Тъкмо на тях демонстрирахме със Стоян онази година изнасянето на част от нахвърляните им боклуци - каза Тодор Петър.

- Много от качествата ни зависят от това дали тези, с които контактуваме, ни разбират – се включи и Ирина.

- Нали – каза Иво. – Затова и не успяваме да оценим както трябва Тодор.

- Пак закачки – рече Тодор Петър и излезе на терасата.

По-късно Тодор Петър излезе пред вилата. Вгледа се в хребетите и долината, в оцветените във всички нюанси на кафяво малки камъни по дъното на рекичката, които приличаха на разстлани есенни листа по влажната планинска пътека. Почувства, че вглеждането в тази природа му повлиява, че това място инспирира някакъв спомен от детството, свързан със сигурност. И свързан с духа на българите от миналото. Хора, каквито вече нямаше.

Почувства, че някой стои до него. Беше Михаела.

- Колко прекрасна и чудна е тази страна! Идеята ти да ни доведеш тук беше супер - каза.

- Жалко, че не мога да ви заведа и в една малко по-нормална страна - каза шеговито той. - Погледни тази гора. Знаеш ли какви са дърветата в Родопите?

- Не.

- Най-вече смърч, ела и черен бор. Но и бял бор и бяла мура. Като малък съм събирал смола за дъвка! Знаеш ли, че набраздяват кората на боровите дърветата като рибена кост и от дървесната сърцевина потича смола. Събират я в алуминиеви купички...Иначе ти как си?

- Такива са германците с любимите си. Дъщеричката ти как е?

- Добре. Сега е при майка ми.

- Стояне, не влизай навътре в гората! - извика Тодор Петър към сина си.

- Тогава, преди да се оженим, Боби не беше богат - каза неочаквано тя. - Просто смятах, че е друг човек.

- Не се коси. Такива неща стават непрекъснато. И това си е наш общ проблем. Такива като Боби няма кой да ги укроти и да ги накара да спазват правилата. Колко хора само избиха по пътищата...

- Цял живот се стремим да залагаме малко и да печелим много, а след това казваме, че животът е измамил нас.

- Марио не ти ли предложи да те заведе в Германия?

- Предложи ми. Но изглежда няма да се реша.

- Не е хубаво да го заблуждаваш.

- Да...А ,ти? Виждам, че и ти не се връщаш там.

- Да. Други са ми хоризонтите. Бях два месеца в Германия...Мина известно време, докато осъзная, че всеки човек в България е в мен. А там всички са вън. Така ти става ясно, че си се научил да цениш себе заради самия себе си, а не заради другите.

- Не знам...Във всеки случай повече от преди – каза, извърна се и влезе в къщата.

По-късно, като си починаха, Тодор Петър, Ирина и Стоян излязоха да се разходят. Тръгнаха по пътя към язовира. Преминаха по дървеното мостче, покрай ливадата с високите треви, оградени със стари посивели колове и напречно заплетени вършини. Стоян непрекъснато ту избързваше, ту забавяше крачка, заглеждаше се по течащи води, в мравуняци и дървестни кори. Усещаше миризмата на изкласили треви, горски цветя и билки, борове и смоли. Удари с тояга изгнил пън, за да погледа разбягалите се буболечки.

Към язовира долината се стесняваше. Малката река се виеше през влажна ливада и под смърчове, които протягаха клоните си към тревата и водата като дантели.

- Знаеш ли какво? Ти като че беше по-влюбен докато си пишехме в Интернет и не се познавахме – каза Ирина на Тодор Петър.

- Да, нещо се промени.

- Това е шега. Нали знаеш, че нещата са по-сложни, но и като че по-ясни?

- Сложни?

- Ок. Не, прости.

- Между нас или между нас и външното и нас?!

- Ти не ми каза откъде беше това.

- Кое?

"Там, където материята почти я няма, скоростите са безкрайни и няма никакви пречки обитателите на този изумителен безкраен свят да виждат нашия като на длан. В нашия смисъл за тях няма минало и бъдеще. "

- Все исках да те попитам какво си искал да кажеш с "този" и "нашия" свят? От тази бележка.

- "Този" е там където няма материя, а "нашият" е материалният.

- А това?

"Светият дух е направил хората равни, но задачите ги разслояват. За него всички са равни, за равните всичко е неравно."

- Откъде си взаимствал?

- Не знам. Чета разхвърляно.

- Има две подобни теории. Едната е на Томас Мор, но и на Бенедикт Спиноза за равните хора и задачите. На Ницше за богоизбраността и предопределеността...Интересен е подходът ти да приемаш, че Светият дух прави хората равни, но равните се оценяват като неравни...Много силно и умно!

- Това може и да съм го чел някъде. Но може и да е някаква компилация вследствие на прочетено. Не мога да се откопча от тягостната мисъл, че нищо не можем да направим за страната. Колкото и смешно да ти звучи.

- Ницше казва, че самокритиката на морала е едновременно миг на нравственост.

- Знаеш ли какво е дорест кон?

- С кестеняво-червеникав косъм.

- Да. Като онзи там.

- Ти няма ли най-сетне да решиш да се върнеш пак в Германия?

- Мислил съм, но смятам, че няма да се стигне дотам.

- Грешиш.

Замълчаха.

Вечеряха още по светло, пиха вино от Карабунар и Ветрен и се любуваха на долината. Миришеше на планина, борина, дим, мащерка и печено месо.

Стъмни се. Стоян се заприготвя да ляга в малка стаичка на билото на вилата. Тодор Петър се качи с него, за да му каже „лека нощ”.

- Папо, ти къде ще спиш?

- Тук. Страх ли те е ?

- Не, но като вървяхме през гората, ми се стори, че някъде зад дърветата има нещо страшно.

- Нищо страшно не е могло да бъде - каза, но сам не беше сигурен.

- Папо, знаеш ли, че смел е не този, който няма страх, а този, който застава пред страха.

- Откъде го знаеш това?

- Прочетал съм го – каза Стоян със старателния си български.

След като се навечеряха, пуснаха музика. Пиха пак и си говориха. Камен покани Ирина на танц.

- Да потанцуваме и ние - каза Наталия на Тодор Петър.

Докато танцуваха, Наталия непрекъснато се извърташе, за да наблюдава Камен и Ирина. В същото време каза в ухото на Тодор Петър:

- Вече мога да ти съобщя какво е това, което отлагах.

- Кажи го.

- Хайде да се видим малко по-късно на терасата.

- Да танцуваме и ние - каза Полина и побутна Владо.

- Нямам настроение. Имам чувството, че се намирам в някакъв безпорядък.

- Ти си непоносим - скочи тя. - И си глупак. Аз те предупредих.

- Цялата разправия е само между двама ни - каза Владо, угаси цигарата си и излезе.

- Забравяш много бързо! – повиши глас Полина след него.

Всички се умълчаха. След малко Полина го последва.

Парчето свърши и Наталия и Тодор Петър излязоха на терасата.

- Никога не си ми говорил за това място – Наталия вдигна ръка към очертанията на гората на отсрещния тъмен склон и на фона на обсипаното със звезди небе.

- Вие не си падате по планините.

- Кои „ние“?

- И ти, и Сия, а и Камен.

- Оказва се, че аз си падам.

- Кажи сега! Какво имаш да ми казваш.

- Камен ме убеди, че твоята кампания, колкото и да е нещо утопично, е уникално за нашето нищо...

- И?

- Нещо ме изненадваш...Не мога да ги приема.

- Не, не...Дължа ти го най-вече за да те оборя. Нали смяташе, че не съм в състояние да направя и най малкото за страната ...

- Изненадваш ме.

- Това и исках. И искам де те мобилизирам. За разлика от другите, аз знам, че ти можеш.

- Но трябва да знаеш, че първият резултат ще бъде в най-добрия случай някакъв пример или опит. Независимо от усилията.

- Мислила съм. А и Камен ми е говорил. Но така реших. И, моля те, това да си остане между нас. Дори и Камен няма нужда да знае.

Влязоха си при другите. По-късно, като че подсетен от разговора с Наталия, Тодор Петър поде вечната си тема.

- Да си дойдем на думата. Та защо мислите, че нищо не можем да направим за страната?

- Виж какво, не искам да те обиждам и за последен път... - рече Иво по-сериозно от друг път. - Остави ни да се оправяме сами. В държавата няма закони. Тя работи по инстинкт и навик. Този инстинкт е опазил България в миналото, той я поддържа и сега. И това ще бъде, докато все още има такива, които помнят какво са ги учили онези, културните стоици, които измряха и оставиха по някоя стара картина, мастилница или книга...В момента на мода са празноглавците с по два висши техникума, американци, натъпкани с инфантилизми, сипаничави пияни руснаци с пари, цигани с двуредни костюми. Ние имахме удоволствието да ядем вкусни храни и да поживеем другаде. Но всичко е безвъзвратно отминало. Оправяй се сам, доколкото можеш.

Тодор Петър, помръкна, въздъхна тежко, надигна се безмълвно и излезе на терасата. Камен го последва. Загледаха се към звездите над смълчаните очертания на ниските и заоблени възвишения, покрити с борове. Всеки зает със своите мисли.

- Има нещо магическо тук на това място - каза Тодор Петър.

- Да...Исках да те попитам, като продължение от разговора ни на Драгалевци. А човешкото в България можеш ли да видиш?

- Какво? О, да, о, да. Човешкото мога да видя. - И се засмя: - Но няма да забравя нещо друго, каквото бях чел: българинът е крадец, но има душа.

- И тогава какво би казал? Кое е най-яркото, което виждаш, откакто се прибра?

- Не ме затруднявай. Най-натрапващото се, което виждам, е липсата на правила. И отчуждение от общите задачи.

- Да... - рече след малко Камен - всеки един от нас е обречен да е едно нищо и в същото време търси някакво мнимо величие.

- Нещо не си в настроение?

- Имам проблеми с фирмата... Но не се безпокоя.

- Зависи ли от теб?

- Не. Зависеше тъкмо от приятелството. Не можеш да си представиш колко са ужасни.

- За кого говориш?

- За Радко и Чавдар.

- Моля? Нали Чавдар и Радко не си говореха.

- В името на успеха си проговориха. Българско приятелство...

- А аз се върнах, защото смятах, а и все още смятам, че тук, след природата и роднините, приятелите са най-важните.

-Е, как може! Изобщо това е само един вид външна показност. Тя винаги като че е била говореща, но сега, когато вече залозите са по-големи, лъсва ясно. Показността винаги си е само една показност и поза и нищо повече. Тя може да приеме различни форми и лица, които прикриват други интереси. Но не е съдържание. То, то липсва.

- Трябва да им излезем от пътя. Това ще е най-голямото им наказание. И на приятелите, и на тези, които управляват и крадат парите ни. И да тръгнем по наши, успоредни пътища.

- Какво стана с твоята платформа? Имаш ли вече резултати?

- При мен на пръв поглед не. Но са се появили някакви младежи. Като че съм им посял идеята. Работилници, обединени доброволци.

- Сега, когато съм си поизчистил проблемите, и аз ще помагам.

- Извинявай, ще отида малко нагоре да свърша една работа.

Тодор Петър се заизкачва към гората. Само един лунен сърп се показваше над силуетите на боровете по склона. Беше толкова светло, че извън сенките на дърветата и къщите нямаше опасност да стъпи накриво. Внезапно зад ъгъла на съседната до тяхната вила чу гласа на Полина и после този на Владо:

- Не мога...

- Ти си широко скроен, но душата ти е малка като грахово зърно – каза страстно Полина

- Така ли мислиш?

- Казвам ти. На никой мъж не съм се отдавала така дълбоко! Във всички измерения. Казвам ти го, за да знаеш и да не мислиш, че причината бяха тези пари. Не мога да те позная. Кажи, какво става с теб?

- Сега не мога нищо да ти кажа.

- Но и аз не мога да си изтрия душата като компютърен диск, нали?!

Тодор Петър направи още една крачка. В този момент като че го забелязаха. Чуха се стъпки. Тодор Петър видя Полина да тръгва към вилата. Владо се показа иззад ъгъла и направи крачка към него.

После двамата слязоха към брега на реката, която сега, в звуците на нощта си ромолеше точно така, както Тодор Петър я познаваше от детството си.

- Знаеш ли, аз се разделих с Таня - каза Владо и след това прибави. - Току що се разделих и с миналото си на народен изедник.

- Не беше съвсем смело. Нито категорично.

Владо Минков се направи, че не го е чул.

- Право да си кажа, мислех, че преди да се разделиш, си се осигурил - рече Тодор Петър.

- Аз съм се и осигурил. Не ми трябва повече. Влюбих се и разбрах, че повече така няма смисъл. Толкова дълго бях сам.

- Онова момиче от Созопол ли?

- Цял живот съм мечтал за такава прекрасна жена.

- Не е ли доста млада за теб?

- Млада?! Какво значение има! Ние сме влюбени и тя е вече в София. Започна да следва. Решил съм обаче да спя с нея чак когато се оженим.

- Разправяй ги на шапката си - каза Иво, който се беше появил незабелязано.

- На шапката си ли да го разправям? - каза Владо.

- Владо, животът си е твой и не си длъжен да се насилваш да бъдеш адекватен спрямо това, което искат от теб - опита се да бъде мъдър Тодор Петър.

- Да, бе. Щеше да е интересно, ако можеше да разкаже нещо духовно. За това как пиенето постепенно променя човека. Най-напред какво си е мислил, пък как се е променял постепенно. И какво е станало с него, като е изтрезнял...Ще се разкарам, не бойте се – каза Иво.

- Ти би трябвало да се боиш - каза Владо Минков. - С вечния си цинизъм.

Иво се отдалечи към вилата. Чуха го да отваря и затваря вратата на терасата.

- Не е лош човек, но се страхува, че ще си загуби работата - каза Владо Минков.

- Не разбирам.

- Той май още живее при социализма.

- А Полина? - попита Тодор Петър, може би тъкмо защото бе верен на спомена и мечтите си от младостта.

- Тъкмо там е въпросът. Тъкмо там е трудното. Но аз и друг път съм жертвал любовта за някакви задължения. Къщи, коли. И съм грешил. Сега темата е за мен, не за нея. Това е. В този живот ми омръзна да отлагам всичко заради други. А ти? Не мога да те разбера защо им разказваш.

- За какво...?! Аз винаги им приказвам..

- Тогава, на Драгалевци. Пък и изобщо. Не ги ли виждаш какви са...Повечето искат да заминат на Запад. Тук останаха грозните. Защото са деца на хора, които са имали други приоритети. Искам да кажа, че в онова време сексът и женитбата с красивата жена беше приоритет, защото така и така всички не се различавахме материално. А сега красивите жени се женят за дебели мутри.

- Нещо си противоречиш. Твоя беше приказката за слугините.
47
Късно през нощта, когато половината от компанията си бяха легнали, а някои още говореха тихо край огнището, Тодор Петър и Ирина се качиха към гората, седнаха до един хвойнов храст и се загледаха в осветената от луната долина.

- Затова – продължи мисълта си Ирина от започнал вече разговор – и бих могла да те осветля по някои въпроси и се надявам, че ще мога да те осветля. Виждам, че не си още оттук и ще ти е трудна аклиматизацията.

- Виждала ли си Полина заедно с Кьосев? - попита Тодор Петър.

- Никога. Мисля че женитбата им беше поръчкова.

- Я кажи, каква е тази твоя история с Владо?

- А, това беше след Ялтенския ми период, когато се запознах с него. Току що бях започнала да следвам. Ходих около една година в Ялта, защото се събирахме там преди да отидем в Университета за джем-сешън или в Музикалното училище за някой джаз тандем - Банана, Жоро Стоунса и прочие. Ти не си бил групар, като те гледам, не си обичал да ходиш на малкото откраднати американо-английски мигове.

- Малко не си падам по масовките.

- Да. Бил си индивидуалист, а сега това избива в обществени планове и фантазии...Ходихме две години заедно. Беше женен и вече имаше дете, но казваше, че ще се разведе и ще се ожени за мен. После нещо забави нещата. Аз започнах да излизам с други. Той пък искаше да ми показва колко е свободолюбив и западняк и как не му пука, че аз се веселя без него, че мога да живея без него! Онази вечер на Драгалевци обаче ми каза, че съм го унищожила, защото не съм разбрала какво е чувствал! Едно се казва, друго се мисли, трето се чувства! Така или инак, в един момент реши да се женим и тогава един ден при мен дойде жена му с детето на ръце.

- Да, веднъж ми спомена.

- Тя плака.

- Коя, Таня ли? И ти?

- И аз се отказах от него. Засрамих се. Скрих се. Така той си запази семейството.

- Така става. Заради това ли сега…

- Тогава той ми беше най-голямата любов. А сега си ти, но само внимавай да не ми се изчерпи привличането.

- Трябва да си потвърдим общите допирни точки.

- Искаш ли да пишем с теб пиеса? Ще си разиграваме диалозите от името на различни герои.

- А темата?

- За духовното противоречие между индивидуализма и глобализма, за оскотяването на съвременния човек и за нищожеството на човешкия род.

- Днес следобед, след разходката, си мислех нещо такова.

- Защо избягваш да кажеш, че ме обичаш? Нали свободата не е изборът на другия към теб, а твоят избор към него?!

- Още се колебая.

- Недей

- Добре, но аз започнах нашия живот, защо го отричаш? Всеки ден ли се срещат такива хора като нас? Само трябва да се пазиш да не разпростираш амбициите си извън мен.

- Защото съм обременен с миналото си и трудно ще мога да се съобразя с разума.

- Разбрала съм ти някои от лошотиите. Те са поправими, а може би търпими. Може би като твърдиш, че си толкова лош и при това осъзнато, предполагаш, че ще те зарежа ли?

- Не, аз ще те прочистя - рече той на шега, уплашен от сериозността на разговора.

- А има ли какво?! Аз съм светица, само поведението ми е плебейско!

- По мое време е нямало нищо плебейско.

- Говоря за миналото си. Угризения. И желания да съм честна докрай.

- Рефрен на доста българи.

Тя не обърна внимание на забележката му.

- Но душата ми е храм и влезеш ли веднъж, оставаш там...

- Ще започна да се ядосвам, ако не ми харесват начините, с които смяташ да ме променяш.

- Няма да са материални, не бой се. Запомни го. Ние сме много еднакви.

- Аз мразя да бъда манипулиран. Някоя сутрин ще се събудя с осъзнаването и тогава ще ти е трудно.

- Манипулиран? Жалък извод. Всъщност май не съм сигурна, че съм те заобичала толкова. Питам се дали след такова самоотричане от твоя страна те обичам все така сляпо. Така безнадеждно заблудена?

- Това е мина със закъснител.

- Започвам да го осъзнавам чрез твоите заплахи и предупреждения! Не ме буди!

- Е, това вече е истинска заплаха.

- Давай да се взривяваме без закъснители! Нямаме време! Нямаме сили да се самоунищожаваме! Обичай ме и ме остави да те обичам! Всеки ден от началото ти ме предупреждаваш, че ще се разочаровам от теб. С мръсни ръце ли си ти?

- Ха, ха. Тъкмо обратното. Опитвам се да открия дали харесваш тъкмо мен.

- Запомни, когато работехме с Владо за Кьосев, в един момент Владо трябваше да помага за извършването на една приватизационна сделка. Мръсна сделка! Оттогава той е с Полина и оттогава има толкова много пари и пие. Аз гледах да се пазя и да не знам нищо около това, но не съм сигурна доколко други знаят, че аз не знам. Трябва да се махам от България. Страх ме е.

- Тук, в Родопите, на това място, съхранило всичко, което съм бил тогава, на възраст колкото тази на Стоян, разбрах, че съсредоточеното взиране в тази природа може да ми повлияе невероятно много да намеря отново сигурността в себе си. Тази природа има памет и това е едно от малкото неща, на които можем да разчитаме. Сънувах един сън...

-Какъв сън?.

- Няма да ми се смееш, нали?

- Ще внимавам.

- Добър сън май. Не е за смях.

- Не мога да разбера как е възможно да се заблуждаваш толкова - каза тя неочаквано... - Не виждаш ли колко всичко е безнадеждно? Не виждаш ли снежната лавина на пропадащата държавност? Не виждаш ли колко малко можеш да разчиташ на някого? Дори на приятелите си.

Но Тодор Петър не искаше да вярва на Ирина. Той подозираше, че една част от нея, дори неосъзнато, иска да го отчае. За да я заведе в Германия.

 Шеста част

48
Преди година Тодор Петър беше посетил Синеморец и, очарован от устието на Велека, Бутамята и Силистар, беше предложил на Компанията да прекарат лятната си ваканция там. Всъщност поводът беше по-скоро желанието му Стоян да е с български деца, а това бяха децата на хората от Компанията. Сети се и нещо, което беше писал преди година-две за Синеморец:

зад път между море и дъб

подстъпи закотвили този свят

природа онемяла заливогорно

реката все тече из своя път.
Оголени хълбоци на динозаври

полегнали към тесни плажове

прекъснала връвта градинка пъп

от неизраснали фиданки

листо обърнало кат длан за съд.
Смокини пършави и прашни

улици пусти неподредени дворове

недовършени недостроени къщи

остров във бурното море.

на придошлите води. С това обозначаваше - „заливогорно“.

В същото време Синеморец, като бивша гранична зона, беше останал сравнително недосегаем за изобретателността на новите строителни бизнесмени и все още таеше и пазеше онези провинциални бавност, кротост и простота, които Тодор Петър си спомняше от детството.

- Благодаря ти, Папо - възкликна Стоян, като видя синия басейн в средата на двора.

Засякоха се с Наталия пред оградата на хотела, в слънчевия, горещ ден, докато Тодор Петър паркираше старата си кола.

- Не е ли време да си купиш нова? - попита тя, току-що пристигнала с Аудито на Камен.

- Не е така. Не знаеш ли, че Камен тъкмо сега си закрива фирмата? Сигурно ще се наложи да продадем тази кола.

- Защо, какво е станало?

- Ще ти разправям. Провокирам те за колата...Вложи ли онези пари в платформата?

- Не. Ще ги насоча организационно. Да не би да си ги искаш обратно?

Наталия се разсмя и отмина.

Стоян, който беше тук да помага за багажа и чу този разговор, каза:

- Папо, пожелавам ти нова кола!

- Нямам нужда - рече Тодор Петър, вече развеселен - нали и тази също ни превозва без проблеми от едно място на друго. Имало един философ, Сократ, на който казали веднъж: - „Яденето и пиенето ти са възможно най-мизерните. Дрехата на гърба ти е не само дрипа, ами и никога не я сменяш - ни лете, ни зиме.“. А той отвърнал: - „Опитай се да ме разбереш. Аз вярвам, че е божествено да нямаш никакви желания...“

И защото Стоян го изгледа с усмивка:

- Е, нека поне се опитаме да сме полубогове.

В този момент видяха че в съседната кола Ана, приятелката на Владо беше чула всичко.

- Търсех една карта и не исках да ви притеснявам – обясни смутено тя и се усмихна с пъстрите си очи. - Ще ходя до магазините. Стояне, искаш ли да дойдеш с мен да ти купя сладолед?

- Да – усмихна й се Стоян и погледна Тодор Петър, който кимна. - Благодаря!

Тодор Петър ги проследи как се отдалечават. Ана беше висока, имаше изящна фигура, стройни, но не кльощави крака. Вратът й и кожата под ушите, все още без силен слънчев загар, блестяха под светлокестенявите й, вдигнати високо коси.

По-късно част от групата излязоха да се разходят към брега и устието на Велека. Имаха намерение после да вечерят в някое ресторантче.

Стръмните скали, спускащи се към морето, подаваха гърбове като хипопотами, а вълните с грохот се разбиваха върху тях и ги покриваха с бяла пяна. Тръгнаха към пясъчния бряг. Тревата около тях, изсъхнала, рядка и ръждива , беше взела като че от цвета на почвата и бе покрита с малки бели охлюви, които рано сутрин поглъщаха дебелата роса, образувана от морската влага.

Когато излязоха на открито, пред тях се ширна заливът Косата. Велека идваше далеч от Странджа, слизаше в лонгозната гора сред бамбуци, дъбове, тисове, елши и лиани, пресичаше я под високите и гъсти корони, под прелитащите лонгозни птици и достигаше морето, като се извиваше успоредно на брега в широк канал, затворен от едната страна с естествено създадена дига на така наречената пясъчна коса. Така реката достигаше до северния бряг на залива, където тази година беше пробивът към морето.

Прибраха се в хотелчето. Самото селище-хотел представляваше един правоъгълник с кокетни бунгала, обърнати с терасите си към двора. Наталия вече се правеше на инициатор. Пристъпваше високо вдигнала глава със стройните си нозе. През следващите дни всички можеха да бъдат сигурни, че нещата ще се въртят около разговорите й, аперитивите и терзанията й. Страховете й да не загуби току-що спечелената след толкова търсене любов.
49
На следващата сутрин срещу ниското утринно слънце морето блестеше спокойно и сребристо . Дългият скалист нос с цвят на стара лава се протягаше мързеливо към него, а малкият хотел с масивни бунгала около басейна и с буйна зеленина зад оградата тънеше в цветове и спокойствие.

Тодор Петър си въобразяваше, че е отговорен малко или повече за Наталия.

- Най-важното е, че най-сетне пак съм влюбена - му каза тя, докато пиеше кафето си с третата цигара.

- Какво е станало с фирмата? - полюбопитства Тодор Петър.

- Ти го знаеш какъв е Боби Баръмов. Постепенно, въпреки усилията на Камен, е затъвал все по-дълбоко. От лакомия и лошотия. Камен дълго време не успяваше да закърпи нещата, но накрая Боби е успял да привлече на своя страна, абе направо ги е купил! - Чавдар и Радко. Просто са предали Камен. Той закри фирмата. Сега работи като инженер и преподавател в университета. Аз чак сега, когато имаме повече време един за друг, разбрах съвсем ясно, че съм влюбена в него.

- Избра тъкмо него и то сега, когато вече няма да е богат?! Ето на какво си била готова, за да намериш близостта. Да не повярва човек!

- Знам за каква ме имаш.

- Не, доказателствата са други.

- Сега друго ме тревожи.

- Какво?

- Не е време за тромавите ти и тъпи шегички - злъчно отговори Наталия. - Той е добър, изключително интелигентен и интересен. И го обичам. Цяло удоволствие е да живееш с интелект като неговия... А всъщност, ти защо не ме запозна по-рано с него?

- От дълго време му говорех за теб, но нали го виждаш. Малко вял и неинициативен. Типичен интелектуалец. А освен това, тогава на морето той беше с Михаела. Въпреки че ако беше дошла с мен, тогава на Смокиня щяхте да се свалите.

- Как не, да идвам, за да ти бавя детето! Въпреки че сега се упреквам.

После той си спомни нещо.

- На Драгалевци, когато не направи обещаните задушени картофи с копър, не ме ли упрекваше, че съм те запознал?

Тя прихна.

- Виж какво....

- Ревнуваш ли го от бившата му жена? - попита Тодор Петър.

- Защо, лошо ли е?

- Не, но някак не ми се вързва.

- Познаваш ли моята приятелка Люси? Вече са повече от десет години заедно с мъжа си...Веднъж си дошъл от командировка къпан... Мъжът, само да го оставиш за малко сам, веднага е готов на всичко.

- Какво искаш да кажеш с това „къпан“?

- И Люси наела следовател, за да си спаси семейството.

Тодор Петър се опита да я прекъсне.

- Не ми ли разказваш всичко това, за да ми кажеш, че вече си ме забравила отново.

-Ти да мълчиш! - го сряза.

Известно време не казаха нищо..

- Признавам, че си повлиявал и променял живота ми, но... Би ли ми донесъл пепелника от бара?

Тодор Петър стана.

- Ясно за какъв ме имаш заради старата ми кола.

- Подигравай се ти! Аз пък исках да проверя дали си се отказал от платформата си.

- Нали знаеш, че не се отказвам. Ще инвестирам в изграждане на комитетите.

- Добре. Аз само те наблюдавам.

- Вместо да тръгнеш и ти из страната си като апостол...

Наталия се изсмя, загаси си цигарата и се захвана да прибира простряните бански..

Отнякъде се появи Стоян и седна до тях:

- Папо, като започна да се занимавам с бизнес, искам да направя едно шише, от което да излизат различни сосове - кетчуп, горчица, доматено пюре и къри. Като химикалката, която пише с различни цветове.

- Интересна идея. Децата ще са ти много благодарни - засмя се баща му.

- Ето го и моят приятел. Мога ли да влизам в басейна? Да извикам ли Зорница и Руми?

Стоян беше "получил" веднага приятел.

- Ето ги, те вече идват.

- Добре.

Бяха на Бутамята, първият южен плаж на Синеморец. Наблизо се издигаше, цвъкнат като купчина тор, позахабен хотел с кули, стрехи, кьошкове, арки и малки балкончета.

- Гледайте колко е грозно - каза Михаела.

- Тази архитектура ме разколебава, а опитите да се появят стрехи и кулички едновременно... - рече Тодор Петър, като подтикваше другите да намерят някакъв находчив изказ на разсъжденията си.

- Кое, това ли? Отвратително! - изказа мнение Наталия и се загледа в морето.

Ирина хвърли само един поглед и отново се отпусна върху хавлията си да приема слънчевите лъчи.

- Работата с пясък има някакъв особен мистичен смисъл.

Михаела беше застанала зад тях, загледана в пясъчните замъци. Зорница я държеше за ръката.

- Правенето на пясъчни фигури, като израз на идеята за преходността на материалното, представлява изключително интересно нещо.

Тодор Петър я изгледа внимателно.

- Деца, искате ли да правим замъци? - Михаела се обърна към Зорница и Стоян.

По-късно, след първия плаж, седнали в един китен ресторант, отрупан с цветни лехи, висящи котлета, издълбани пънове, пълни с цветя, те се бяха отпуснали в топлия следобед. Удобно разположени на широките пейки, вземаха аперитив ракия, мезе домати и плочки сирене.

Сервитьорката се беше скрила.

- Стояне, отиди, моля те, до кухнята и поискай две филийки хляб - каза Наталия.

- Защо аз?

- Защото си най-малък.

- Те ги учат да искат да са равни - опита се да обясни Тодор Петър. - Никакво робуване на авторитетите. Хайде, тук в България децата помагат на възрастните.

Като се върна с филийките, Стоян прошепна загадъчно-уплашено:

- Там имаше само един чичо. Той точеше ножовете и ми гледаше вратлето.

Разсмяха се.

- И ти изпадна в паника за вратлето си? - попита Ирина.- Мислеше, че точи ножовете за теб?

- Аха - поклати сериозно глава Стоян.

- Българския го е учил като малък, когато бях с него в Германия. За него някои думи са винаги умалителни - вратле, винце,филийка, масълце..

След това Стоян надълго и нашироко започна да дава примери за финансовите потоци, като сменяше граматическите времена.

- Един човек имаше една патица. Веднъж, като отиваше да събере яйцата й, намираше по едно златно яйце. На другия ден също. Така продължи много време. После той реши, че иска повече от едно яйце и я раздели патицата на две. И патицата умираше. Какъв е извода? - попита той с глас на учител.

- Че не трябва да си делиш парите.

- Не, не убивай парите, които ти носят повече пари.

- Интересно, какъв ли е поводът да ги учиш тези полезни неща - престорено несаркастично рече Тодор Петър накрая.

- Папо, ти какво обичаш най-много?

- Право да ти кажа, аз най-обичам да чета книги. Не знам как ще стане така, че и ти да започнеш да ги обичаш. Знам, че няма да ме разбереш. Както и аз не успявах да разбера баща си...Просто се чудя как мога да ти го подскажа. Показвам ти страната, показвам ти природата й, историята, но ти още не си я разбрал. Бих искал да се върнеш тук някой ден...

- Виж какво, Стояне - каза по-късно Тодор Петър. - Навсякъде се прави бизнес, а бизнесът изисква големи усилия и време, за да е добър и да носи пари. Накрая обаче, дори след поколения, основната цел, най-често неосъзната в началото, е да бъдете - ти и децата ти, интелигентни, широко образовани и умни..

- Какво искаше да му кажеш? - попита Ирина.

- Че много хора сега правят бизнес, за да могат след някое и друго поколение да станат като мен - се засмя той.

- Хем да не работят много, хем да си живеят живота.

- Не мога да си представя, че ставаш лоша - се засмя Тодор Петър.

Когато другите бяха отишли вече да почиват, Камен и Тодор Петър останаха само двамата да си допият ракията. Камен беше направил анализ на връзките на Тодор Петър.

- Първата те слушаше безпрекословно.

- Докато не ме изгони.

- Втората ще ти сложи рога, когато поискаш...

- За Ирина ли говориш? - и не изпита ревност. - Според мен тя нарочно те изпитваше тогава, в Родопите. Е, аз не съм голям познавач, но наистина нещо не върви между нея и мен.

- Искаш да кажеш, че не тя, а ти си й дал повод...

- Нищо точно не искам да кажа. А третата? За коя става дума?

- За Сия.

- Е, не може да се говори за трета...Поне засега.

- Остави я, моля те! Тя е за Иво.

- Не съм се засилил в никакъв случай, но ти се чудя какво си се загрижил.

- Нещастен е сам.

- Е, аз си имам обсебеността по платформата...

Завариха Стоян да гледа футбол по телевизора, под навесите. Тодор Петър седна до него. Един от футболистите фаулира противник.

- Ein klares Faul*. Нали Папо?

В Германия, като цивилизована страна, в името на рационалността голяма част от езика на народа има стандарти и щампи. В България все още не бяха разбрали какви трябва да са задачите.

Дали стандартът е предимство? Или липсата му? Достатъчно бе да се анализират и сумират материалните и духовните успехи през последните двеста години и отговорът ставаше ясен. Германците твърдяха, че една верига е толкова силна, колкото най-слабата й брънка. Или както Стоян му беше казал - мисли не за целта, а за пътя, който ще те доведе до нея. В случая той имаше предвид идването си в България, за да е близо до баща си. Ето как всяка стъпка той превръщаше в цел.
50
Вечерта компанията се беше разположила под големия навес близо до басейна.

- Защо не се обаждате на Тодор в София? - се обърна Ирина към Камен. - Него го боли.

- Аз много се радвам, че ти повдигаш този въпрос – отвърна той. - Нека ти обясня. Не може той да идва от Германия и да дава акъл какво да се прави, докато тук хората се чудят как да свържат двата края.

- Но той го прави за тях.

* - чист фал

- Оставете това. Не става дума за мен или за когото и да било. Става дума за събуждане. На мен ми се ще тези, които за мен са хората в страната ми, да поемат повече отговорност Чехия беше готова за смяната още преди 90-та, а ние и днес сме наникъде - каза Тодор Петър с пълното съзнание, че останалите схващат преднамереността му.

- Ти какво искаш от тях? Единственото, за което са имали сила, ако изобщо са имали своя сила, е било да участвуват в Големия митинг на Цариградско шосе и да оживеят след това след недохранването, Чернобилския рак и терора на мутрите. Може и да са се надявали да ги вземат отвъд океана с отворени обятия, но и това не стана.

- Това не бива да е повод да загърбиш едно толкова дълго приятелство и доверие - каза Тодор Петър. - Това е първосигнално. Като че ли сте чакали само повод...

- А може би, подтиквани от скрития порив да сме винаги неединни и хаотични – рече Камен.

Всъщност, си каза Тодор Петър на границата на автосарказма, аз като един ужасен Гороломов, ще продължавам да зова за фантасмагории. Като не се съобразявам с никакви обстоятелства. Но и с това, и без това животът ще е същият, ако не се съобразиш с Дзен.

- Всеки може да си спомни за изстрадани загуби - намеси се неочаквано Михаела. - Днес все се намират хора да говорят назидателно, поучително и не знам още как. Но всъщност въпросът е не във формата.

- Но и критично, едновременно с това съчувствено, както и с подсъзнанието, че си един от всички – каза Тодор Петър.

- Не говоря за теб - рече тя. - Става дума за хора, които говорят и се държат така, като че всичко им е чуждо, като че нищо не се е докоснало до съзнанието им. И не се усещат, че вбиват болка в душите на другите.

- А, мислиш ли, че аз приказвам така, за да бъда видян неуспял, изтерзан и слаб и за да предизвикам съжаление - каза Тодор Петър. - Не мога да си представя! В повечето случаи съм изправен пред снизхождението. Никой не съжалява глупака.

51
На сутринта, докато Тодор Петър приготвяше събраните от предния ден рапани, Ана се появи в общата кухня.

- Какво правиш?

- Чистя рапани и зеленчуци. Ще правя гювеч с бамя. За ордьовър - рапани.

- Рапани?

- Да. Не си ли опитвала?

- Не.

- Рапаните ядат мидите и затова, тъй като мидите прочистват морето, притежават ензим, който разгражда тежките метали. Четох, че 200 грама рапани на година са достатъчни, за да се прочисти човешкият организъм - не можа да издържи и сам се разсмя, толкова сериозно го обясняваше.

- Не.

- Така понякога човек минава през кръстопътя....

- Странно чувство за хумор имаш.

- Разбрах, че си се интересувала от платформата.

- Да, младите съзрявате – каза Тодор Петър. - Заслужава си поне заради вкуса на доматите да си готов да направиш нещо.

Ана се засмя.

- Защо не идвате с нас вечер? - попита Тодор Петър.

- Владо така иска.

- А ти?

- Имам и един позив по темата, който най-добре се обяснява на чашка – се засмя той.

- Какъв позив?

- Не всеки може да чете по форумите.

- То и там не е завършено.

- Достатъчна е само дързостта на задачата.

- Да, така е. Добър ентусиазъм.

- Много са ги лъгали, но никога не са били призовавани техните сили и участие. Пак да питам: защо не идвате с нас вечер?

- Владо така иска.

- Той не може да ти откаже.

- Владо има нужда да бъде бранен.

- Колко странни представи имате за мъжете...

Замълчаха.

- Мога ли да ти помогна за гювеча? - каза след малко Ана. - Мога да обеля картофите.

- Добре – каза той и й посочи белачката.

Тодор Петър отвори хладилника. Видя една едва начената бутилка шампанско, най-вероятно на Наталия, и я извади.

- Да пием по глътка шампанско, докато работим. Той взе две чаши за уиски от сушилнята и ги напълни. Подаде й едната.

- Не пия, особено пък сутрин – каза, но взе чашата. - А не мога ли да ти помогна по платформата?