Папо и неговата К(о/a)мпания
Изтегляне 1.96 Mb.
|
- Все пак пообиколихме и доста демонстративно напълнихме няколко чувала с боклуци – каза Тодор Петър. - Интересно, къде ги изсипахте. - Изхвърлихме ги на боклука, като минахме през първото село. - Аха, правите се на европeйци – подхвърли Иво. - Не знам. И преди по времето на соца като пак събирах боклуците по плажа. Тодор Петър се загледа към пристанището и острова отсреща, над който блестеше луната на фона на кадифено и чисто небе. - Тук, на пристанището, по време на соца ремонтирахме една яхта. Беше купена от фирмата, в която работех, от фонда за социални дейности... - каза Росен Александров – Веднъж се бях навел от лодката и връзката ми с ключовете се изниза от джоба на ризата. Налагаше се да се спускам и да ги търся по дъното. Водата беше такава, че едва се виждаше нещо. - Спускал си се там! – се удиви Албена. - Да, спомням си зловещите сенки от разни неща по дъното. Все пак не беше толкова мътно, защото можеха да се различат завити железа, тенекиени кутии и потънали корпуси, глинени съдове и стари рибарски такъми...Беше две-три години преди началото на прехода, когато доста често обсъждахме какво ни чака след края на социализма. - Да – а помниш ли как отряза онези поляци 80-та на морето, които бяха обсебени да обсъждат само политиката си и Солидарност – потвърди Иво. - И какво по-нататък? - се обърна Михаела към Росен Александров, без да даде знак, че е чула забележката. - Разбира се, не можехме да артикулираме свободно, но вечер, след като бяхме работили цял ден по яхтата, пиехме и обсъждахме. Естествено, правехме го под прикритието на демагогията, защото знаехме, че са изпратили разни куки да ни докладват. Толкова бяхме объркани, че се скарахме, защото един от нашите не знаеше, че има куки и ми се разсърди, че изобщо споменавам, че социализмът изобщо има някакво бъдеще под каквато и да е форма. А аз просто спрягах демагогията... Но си спомням и студените утрини, и топлото октомврийското слънце по обяд. В този край на масата замълчаха. - Ти знаеш ли какво точно стана с Борис Кьосев, че така се срути? – се обърна доктор Тошков към Божил. - Защо така отпадна от политиката? - Той се компрометира напълно. - А не го ли компрометираха? - Може - каза високо Иво, като погледна към Полина. - Сега обаче привържениците му намекват, че Кьосев и неговите сподвижници са много препатили през дългите години политическа работа. Били направо измъчени. От друга страна твърдят, че те са доста мъжествени хора, пряко сили ангажирани с обществените процеси. Затова ние трябвало да ги уважаваме, да ги слушаме и да им вярваме. Нека Полина да каже. Нали мъжът й беше дясната ръка на Кьосев. - Хайде, бе – рече Владо Минков и всички се умълчаха.- Националните извисявания са като камъните, които повдигаме от земята. Повдигнеш ли ги и ето, че гадините изпълзяват. И се стараят зад големи думи да скрият вулгарността си. - Лека му пръст на радикала Кирил Стефанов. Не вярвах на думите му, че Кьосев бил ренегат, който щял да ни заведе в гроба. - Те и за него разни неща приказват - подхвърли небрежно Полина. - Българска работа – всички са маскари. - Все пак там, в партията му, има честни и искрени люде, които следват Кьосев заради безспорните му политически умения, но така, следвайки безчестието и егото му, мнозина ще се превърнат в негово подобие. - Ето каква стана тя. Стана даже това, което не бяхме искали. - Сега вече Маринов не е дясната ръка на Кьосев – подхвърли тихо Камен към доктор Тошков за мъжа на Полина. - Аз мисля - каза Росен Александров - че опозицията начело с него досега щеше да е изключително напред, ако, вместо безплодното критикуване, бе направила система за подпомагане на хората при изготвянето на проекти и заявяването им по линия на Европейския съюз... - Моля ти се, кой в България стига до нещо конкретно, ако няма нищо за свиване – възкликна Камен и се обърна към Михаела, която седеше от другата му страна. - Без солидарно движение, което да е организирано отдолу на демократичен принцип, няма да стане – каза Тодор Петър, но никой не го чу. Неусетно, под въздействието на питиетата, тонът на разговорите се покачи, някои от компанията започнаха да сменят местата си, за да контактуват по отблизо с този или онзи. Образуваха се по-малки групи... И отражения се смесваха и проникваха между клоните, като че протягащи се откъм уличните фенери. Тодор Петър се загледа и отново се пренесе в спомените. Започваше да чува само откъслечно разговорите, като какафония, и не осъзнаваше в същото време, че ги възприема много по-ясно. Беше тук, но и там – във времето, когато като всички беше все още стреснат от първите години на прехода, който трябваше да донесе очакваната свобода... - Много харесвам добре обработено дърво в кръчмата – казваше Косьо Камен отвърна:. - Забеляза го, нали? Аз съм говорил със собственика. Тунговото масло прониква дълбоко в горния слой на дървото - не дълбоко в сърцевината а на повърхностния слой. Втвърдява дървесината, прави я устойчива на механични увреждания и до голяма степен резистентна срещу водата. Става еластична и не потъмнява с времето, както се получава след обработка с ленено масло. По-нататък чу Михаела: - На следващата сутрин Боби регистрира фирмата си, но когато онези научили, наложило му се да бъде първоначално доста внимателен, а след това твърд като камък. Питаш ли ме какво ми е било през това време на мен? В края на краищата не се безпокоях толкова за себе си, колкото за децата. - Боби идва ли насам? – попита Владо . - Идва в края на юни, урежда караваната ни и си заминава. - Какво по-точно урежда? - Платил е на собствениците на ресторантчето зад дюните, караваната я оставям при тях. После от другаде: - Не му минават такива....Зад уж реформите се крие онази плява на безделието и организираната анархия, в която най-малкото зло е престъпността..... После от трето място: - Особено е ужасно, когато обременени от кризата хора, дори и не от категорията на простите шоу и биг брадър ментори проповядват, че не е време даже да се мисли за култура. - Ама за каква култура става дума! Не виждаш ли резултатите – се намеси и Тодор Петър. - Така е. Според мен на първо място е напълно сбъркана втълпената ни мисъл, че културата може да се организира, че е под команда. - Бъдете спокойни, тя си намира пътя. - За какъв „път“ става дума? Пътят който доведе до най-бедната, най-болната, най-неподредената нация и държава ли? - Е, културата не се мери с това. - Опа-а... - При социализма интелектуалният елит беше привикнал, по вашите думи, да "присяда в скута на властта". Сега май няма смисъл да се присяда и не се появява и нов елит. - Не само нов елит. Трябваше да се появят нови политици, големи културни събития, свободата, справедливостта, високият жизнен стандарт... с други думи всичко това тепърва предстои. - Приказки. Нищо няма да се появи. - Тогава бяхме една група без конкуренция и проблеми и затова проблемите винаги накрая опираха до приказки кой колко е по-така и най- ... - Повече липсва градивност и що-годе някаква солидарност, пък било то и когато някой и друг простак се е упражнил в практикуване на градивността. - Не се впускам нарочно в темата защо се е наложило тъкмо простаци да практикуват градивността. А солидарността.... - Солидарност? Я не ме разсмивай. - И не е ли, впрочем, също вид простотия, само че различна, тази на гвоздеите-ментори: журналисти,анализатори и социолози, които фактически с цялата си поведенческа тактика внушават, че те не са простаците, а напротив, единствените осведомени и прави... Докато в действителност единствената им задача, ако искат да имат правота, е да са или на страната на градивното, или поне на страната на теоретично възможно градивното. - Да, принципно се говорят верни неща...Но те са се говорили като че винаги.. - Констатации, констатации и само констатации пак! – въздъхна Тодор Петър. По едно време дочу Иво да казва на Владо: - Ти си беше подлизурко към комунистите. - Никога не съм си и помислял да обръщам внимание на тази твоя хипотеза. Трябва да можеш да приемеш всичките си житейски избори и да живееш с тях. - Да – каза Божил малко иронично – интелектуалецът не винаги се вписва в обичайните представи за морал и навици, но той винаги е някакъв професионалист. - Съгласен съм, в България интелектуалецът не респектира. - Но е носител на идеи и даже да е вътре в официалните структури, той е надинстуционален. - Хайде да не продължаваме...Не мога да понасям, когато оправдаваш плужеците. Тошков се наведе съучастнически към Тодор Петър, така че само той да го чуе: - Остави ги тези пинокиевци, те продължават с глупостите си за културата и обществото. Те мислят само на парче, така са шашнати. И си мислят, че всеки означава нещо. Кой е този европеец, който ще има куража да направи някое посещение като Ганьовото при Иречек. - Сигурно имаш нещо предвид. - Да – каза Тошков и намигна. - Е, все пак, на мен ми харесва и животът в България. - Няма много какво да ти харесва... - Няколко пъти излизах да се разхождам извън Кьолн. Там има нещо като планина наблизо. Вървяхме около час и нямаше място, където да не се вижда къща. В планината! Чу как Росен Александров каза на доктор Тошков: - Вие живеете в Кьолн? Аз през есента ще бъда там. - Така ли? - Ще съм на обучение за мениджъри в един голям концерн. Те изглежда ще инвестират много пари в България. - Да?
Полина казваше на Камен: - А някой от уж антикомунистите пита как се обяснява капитализмът там, където комунистите нямат никаква вина, а само заслуги за демократичното развитие на съответната страна. - Къде например? - В Италия, например. - И ние имаме един познат, който, откакто е в Германия, само ходи на работа, а когато не е на работа, стои пред телевизора и пресмята колко по-малко вода да използва при къпане - говореше Соня на една жена, седнала от другата страна на Владо Минков, който от своя страна изгледа Тодор Петър в знак на някаква солидарност. - Аз събирам българите на 24-ти май - каза Тодор Петър, като се престори, че не е дочул обясненията на Соня. - Ние гледаме да не дружим с българи – потвърди високото си ниво Соня. По-късно Тодор Петър седна до Полина. - Видяхте, че Ви гледам, нали? - й каза. - Да не изпадаме в официалности, искате ли? Аз съм Поли. - Вярно - каза той - винаги съм си спомнял за теб. С вълнение. - Аз се забавлявам много с Владо Минков. Запазил е нещо от миналото и дори от по-по-миналото. Единственият българин, който излъчва нещо благородно и концентрирано. - Тогава те потърсих, но беше вече заминала. - Кога?
- Преди двадесет години, след Созопол. - Не си спомням. - И след секунда: - Не искам да си спомням. Владо е в повечето случаи забавен, но понякога прекалява.... Закъсва и се обърква напоследък. И търси спасение в неона на изкривените сенки. Нещастен е, защото си лута душата. А отдавна трябваше да е намерил опора. „Олеле“, си помисли Тодор Петър с известна доза завист и в този миг убеден, че тя си е едно елементарно парче и че дори не може да предположи истинските дълбочини на нещата. В този момент Михаела, която говореше с Камен, изгледа Тодор Петър с периферното си зрение. Като че трепна със зеници. Албена, която седеше от другата страна на Тодор Петър, му заговори тихо и като че поверително: - Ние имаме прекрасна къща в Бояна. Трябва да дойдеш някой ден. Направо е в гората. - Разбрах, че Владо има много добра работа. - Да, спечели много пари и сега продължава да печели. А и продължава от време на време да пише. После се наведе към него. - Тази Полина е абсолютна държанка. Клюката говори че... - Той беше политик. Сега богат ли е? - Обществена тайна е, че от доста приватизационни сделки е взел подобаващ процент. - Ти какво би направила на негово място?
- Защо Албена се държи така? Едно време беше скромно момиче. - Наистина, едно време беше едно скромно и вглъбено момиче, но нали знаеш, че аз ги прескачам тези неща. - Какво има да прескачаш? Кажи какво мислиш. - Намира извинение за празния си живот. - Искаш да кажеш - като парадира с парите на мъжа си? - Почти. Влачеха се някакси, след пиенето, по павираните и криви улички, под стрехите и еркерите, покрай градения камък...Иво, който беше нещо раздразнен на сервитьорката, каза: - Обслужващ персонал. Това е. Не можеш да сравняваш някоя, която продава гащи с нас... Но без тях нищо не би могло да функционира. - Така погледнато - и без мутрите - рече Камен. Владо се обади важно: - Вижте какво, животът се крепи на такъв цинизъм като моя. Защото, за да имаш ти материя, да се лигавиш с нея и да я похарчиш без смисъл, преди това някой трябва да я е направил. Ако я няма, ти няма да има какво да пропилееш. Човек, който е правил такава материя, никога няма да ти даде да я харчиш, защото знае колко му е струвало да я направи. Само такива като вас харчат без отчет, защото нищо не са платили. - Владо, а ти как харчиш честно спечелените си пари?- попита иронично Иво от другата страна. - Виж какво, аз съм наемник от най-чист, дестилиран вид, така да се каже - се разгърна като че отрезвен Владо Минчев. - Не спазвам нищо, освен договор за работа. Подписан от двете страни. И с отношения, които се знаят и без договор... И животът се крепи на такъв цинизъм като моя. И защото, както казах, за да имаш ти материя, някой от всичките тези бизнесмени, работници, чистачи, измамници, трябва да я е организирал, преработил и завъртял в търговия. - Нещо се насилваш. За какво? - Просто знам, че мога да харча без отчет, тъй като не съм направил нищо. Ако съм направил нещо, никога няма да го харча. Така се чувствам и избран за това. А колко такива герои са днес на сцената? Героите наглед са два типа, но принципно еднакви. - Не са само два типа. От кои, мислиш, е Полина? Но Тодор Петър беше успял да се разочарова от материалното, срещайки се с постиженията на материалната култура на Германия. Смяташе че в романтичните, псевдоготически или сецесионни, или барокови къщи там се крият, наистина изфинени поради доброто си материално положение еснафи. Владо Минков пък беше достигнал до онази мека арогантност на галеник на съдбата, която даваше монопола на образованието на една тънка прослойка, съучасническа с всяка власт, каквато би трябвало да е и интелигенцията. Която винаги намира начин да извлече добри трохи от олигарсите и да се прави в същото време на изтънчена. В този момент Тодор Петър забеляза, че Владо изостана от групата им. Чу Полина да му казва: - Цунк по ушенцето, което открих едва снощи! Вече ще те целувам все по-често там! 15 Дюната беше една прекрасна наблюдателница. Под нея бяха разположени други лагери. Караваните, тентите, масите и чадърите образуваха своеобразни острови, където се мяркаха отделни хора. Тодор Петър вече беше запомнил чертите, силуетите, жестовете или плажните костюми. Винаги се беше удивлявал колко малко по плажовете и изобщо на почивка на морето хората усещаха. Колко малко изразяваха и преживяваха болката на самотната човешка душа. Най-вероятно това се дължеше на поразяващата красота и на спонтанността, свободата, струяща от тукашния материален свят. И ето, оставят се хората да бъдат убедени от лятото да позабравят миговете, когато са били сами. Всичко наоколо ги насърчаваше да позират и важничат неосъзнато. Точно под дюната беше и караваната на Михаела. Тя беше излязла да простира. Тодор Петър се любуваше на красивото й, равно загоряло тяло в светлокеремиден бански. Лицето й се криеше от голяма червена козирка на шапка, от която отзад висеше вързаната й на къса опашка коса. Натрапчивостта на материалното го накара да забрави Ирина. В същото време беше стреснат от внезапно нахлулия, без да се съобразява с времето и мястото, спомен за Наталия. В този спомен тя си наливаше джин, разреждаше го с газирана вода, пускаше в чашата бучки лед и резенче лимон, и казваше: - Това не можеш да го съобщаваш току-така. Я повтори! Тодор Петър я беше изгледал. Знаеше, че това, което ще повтори, тя вече го беше осъзнала, обработила и кой знае още какво. Знаеше за какво иде реч. Вече на няколко пъти й беше казвал с различни думи, но с един и същи смисъл: - Ако си уредил що-годе материалното... Същата вечер Наталия беше развила темата, оглеждайки подредения нов и модерен интериор, с който с толкова старание се беше сдобила. Тя стоеше сама вечер и сега се питаше за какво й е всичкото това, след като е сама и децата й вече са отлетели. Липсвала й човешка близост и най-малкото съжалявала, че на 35 не си е родила трето дете. - Гледам толкова самотни жени. И ги виждам вече умрели. Не са готови да направят и най-малкия жест, за да намерят близостта. Тодор Петър беше чел някъде, че поведението на елементарните частици се влияе от наблюдателя. Почти като при Дзен-учението. По отношение на чувствата между хората можеха да се намерят достатъчно много подобни ситуации. Но ако камъкът съдържаше елементарни частици, от това следваше ли, че тяхното поведение зависи от субективните погледи? - Ако си уредил що-годе материалното съществуване, не ти остава нищо друго, освен да опиташ да играеш. Толкова е прекрасно да си играещ човек. Тогава и най-силната мъка - а такива има и ще има, ще бъде по-поносима. Както го каза, така си и прехапа устните. Не, на Наталия щеше да й е много трудно да се раздели с нагласата си към материалния свят, за който имаше навици и стереотипи. И Тодор Петър се питаше на какво е готова, за да намери близостта. 16 Лишен от компания и принуден да стои на сянка - въпреки, че беше намазан с крем не знам си кой UV-фактор, за да се пази първите дни от изгаряне - Стоян не беше издържал. Обикаляше на скорост около една рейка от подпорите на тентата. - Ако си уредил що-годе материалното съществуване, не ти остава нищо друго, освен да опиташ да играеш. Това беше казал Тодор Петър онази вечер на Наталия, без да осъзнава, че играта за всеки е различна. Да, играта си беше на "Ничия земя", или както беше преведено името на прочутото лозе край Мелник - "No Man`s Land" или игра на вегетативната декомпозиция. Тодор Петър наблюдаваше плажа от най-високата дюна, но беше сигурен, че има нещо, което наблюдава него от една по-висока дюна. Без да знае какво точно беше това, Тодор Петър се опита, отдалечавайки се от себе си, по правилата на любимата си ракурсия, да анализира собствената си игра, включена в този стар и нов свят, запълнен с историите на бившите му приятели, които бяха всъщност връзката му с Родината. Предния ден, докато Камен беше още тук, двамата си бяха говорили откровено и приятелски за пръв път след толкова години. Камен, който също беше оставен или оставил жена си и децата си в чужбина и се беше прибрал в България, каза: - Важното е те да са щастливи. Така и децата ще бъдат възпитавани от щастлив човек. По-добре е един щастлив, отколкото двама нещастни родители. Но не беше ли това отново прекалено хладнокръвно? Не, възможността за мисловна ракурсията си беше и щастие, и нещастие. Както всичко познато, както денят и нощта...Не бяха ли това думи на самия Тодор Петър в една нощ в младостта, когато излагаше поредната си теория пред Камен. - Така е. А ти как започна, като се прибра? - Захванах се с Боби Баръмов. Той имаше опита, връзките и донякъде парите. - А той в началото знаеш ли как е започнал? - Започнал е с хазарт. Имал е едно малко магазинче в адвокатския безистен в центъра, където в мазето се е играел комар и са залагани големи суми. Направил бил и няколко сделки по време на ембаргото в Югославия. После, като се прибрах от Америка, защото трябваше вече да се направи нещо фактическо, започнахме в строителството. Сега работим заедно... - Докато жена му е тук, какво прави? – попита Тодор Петър. - А, излиза сутрин от новата си къща с възрожденски стрехи, в която е спал сам и разхожда нахалния си булдог. Приличат си....И не ме питай що за задник е станал - перфектен гъз. - Е, хайде сега! - Впрочем, ако искаш да се върнеш тук, можем да ти намерим работа. На Тодор Петър му се стори, че Камен не се чувства удобно на това място. Наистина стана и разсеяно погледна встрани. - Хайде да се върнем на плажа. Седнаха под тентата в омарата на топлия следобед, с лек бриз откъм морето, с блясъка на водите и разливащите се в ритъма на морето малки вълнички. - Ти спомняш ли си онова лято, когато Вили, моят състудент, дойде с Полина и Нели в Созопол? - попита Тодор Петър. - Да. Тогава се запознах и с Нели. Полина още е приятелка с нея. Даже ни беше на гости в Америка. - Аз и досега не разбрах защо онова лято Полина ме отхвърли. - Моля ти се. Не я ли виждаш. Те тогава и двете са били с Владо. Поне по неговите думи. Тя е искала само секс, а ти си й предлагал нещо по-сеиозно. - Така ли? Какъв съм глупак. - А, ето го и Владо - каза Камен. - Не може да бъде. По дюната се качваше Владо с Полина и двете млади жени, познати на Тодор Петър от предния ден и “Текила бар“. Държеше бира в ръка и явно не беше изтрезнявал напълно от предната вечер. Радко се показа сънен от платката си. - О, Радко, пак ли нямаш настроение? - Да бъдем приятели, искаш ли? Само да не ми кажеш утре, че не си спомняш – рече последният и се скри намусен в палатката. - Не се безпокой - каза Владо. - Няма никакво значение. Току що ми казаха, че половината от Странджа е минала на заменка. Не можах да го понеса...А утре ще прескочим до Тошкови в Синеморец, за да видим всичко с очите си. Тодоре, ти ходил ли си в Синеморец? Не си ли ходил? - Дори съм писал стихове за там. - Ти и стихове ли си прописал в Германия? - каза Владо. - Не мисля, че е подходяща страна за стихове. Сигурно такива са ти и стиховете. - Наистина нищо не струват, но исках да се изфукам пред мадамите ти. А ти нали също пишеше? - Писане? Вече не. Социализмът си отиде...Всъщност се злепостави. После се наведе към ухото на Тодор Петър и прошепна. - Срещнах я. - Коя? - Мечтата. 17 Тодор Петър учеше Стоян да плува. Стоян ходеше вече една година на плуване в Германия, но още не можеше да се отпусне. Малката Руми премина край него, като му демонстрира един стилен бруст, зад който дългата й коса се опъваше след всеки тласък. Стоян я проследи с не напълно весел поглед. Руми се спря и каза: - Можеш ли така? - Той е още малък - каза Тодор Петър. Руми продължи навътре. Тодор Петър се обърна: - Станчо, какво има? Едва успя да му се извини, че го е обявил за малък. После Тодор Петър си спомни, че имаше опит със сина си. Спомни си как беше опростил обясненията, когато беше преподавал ролер, колело и футбол. - Опитай да се гмурнеш три пъти, без да си потапяш главата. И Стоян успя да преплува около метър. Оттук нататък, вече нямаше спиране. След малко двамата със Стоян вече се състезаваха, като с всяко ново обяснение се надпреварваха да възприемат все повече и повече. На излизане от морето към тях се присъедини и Зорница, дъщерята на Михаела. Малките деца се заиграват лесно и след половин час, под дюната, Стоян и Зорница вече бяха приятели, а оживлението в очите на Стоян приглушаваше акцента му. Същата вечер Чавдар организираше хапване на риба и миди на къмпинга. Стоян и Тодор Петър щяха да спят в палатката за гости - малка алпийка, опъната под ниските клони на смокинов храст. По-късно се оказа, че тази вечер така се беше харесала на Стоян, че остана една от най-трайните му детски мечти. Говореше, че иска да прекарва ваканцията си на палатка, на това море и в тази страна. Вечерта протече както обикновено. С аперитивите и салатата, приготвена от Радко, с постепенното падане на нощта, когато цялото небе, Странджа зад гърба и морето отпред се отваряха. Късно, когато Стоян вече спеше в малката палатка, Компанията бе добре подпийнала. Настроението се покачи, по едно време разговорите се разкъсаха по двойки и по-късно пак се събраха. Тодор Петър беше разказал случката със Стоян и "аз едно малко момченце“. - Сънува ли по този случай? - питаше по едно време Полина Владо. - Аз не сънувам - казваше Владо в тъмното. - Но я си помисли, че тъкмо тази всеобхватна, естествена и мъдра обяснимост по време на съня трябва да е такава и когато тръгне човек да мре. - Прекалено много му се изостриха сетивата - каза Радко. - Изтрезняваш - рече Иво. - Тя те пита нещо толкова просто, а ти се смееш. - Дали най-човешкото е всъщност да не се интересуваш какво ще стане след смъртта? - не му обърна внимание Владо. - Най-малкото след като харесваш тази природа, ти си обречен да не мислиш така арогантно - каза Тодор Петър. - Но аз съм българин и повече ме касае, че гробищата, където ще ме заровят за много години, ще са с хубава гледка. После чу Полина да казва на Радко: - С надеждата все някога да го разбереш, повтарям ти, че онези български простаци не са били комунисти. Общото между тях и италианските комунисти е точно толкова, колкото между мен и теб. Разбираш ли? И моля, повече не се занимавай с мен. Нямаш ли български комунисти наоколо си? - Позицията ми е, че изкуството, ако го има изобщо днес ,трябва да се свърже с политиката посредством човечността. Грижата към бедността и бедите - фактори, чието неглижиране разрушава страната - казваше Тодор Петър на Косьо през масата. - Стига за политика, бе - каза Радко – Тодоре, ти сега мълчи. Писна ни да се опитваш да ни уреждаш политически и да ни помагаш . Ти не контактуваш ли с хора на ниво там, в Германия? - Кои според теб са хората на ниво? - Културата? – Божил питаше някого. - Може ли да се съпоставят синтезираните несгоди на човечеството и синтеза на постиженията му? И на този фон какво е постижението на българите? А не е ли постижението тъкмо това - да си мислиш, че постигаш нещо? - Културата учи човека да чувства и усеща, нали? - каза Косьо. - Остави го. В собствените си очи той е нивото, но само да не се опитва да помага и да поучава всички - рече Иво за Тодор Петър. - Хуморът ни се превръща в пулене, Иво – рече Тодор Петър. - Къде са Тошкови? - попита някой. - Те не ходят по къмпинги. - И аз така си мислех - каза Полина и погледна Владо. Радко опъна от цигарата си, като че подхрани отново с поетия дим някакви изключителни мисли, или като че да надцака. - Да, ние сме толкова ограничени, че можем да си мерим превъзходствата - каза Косьо. - Ако мислиш, че германците на са ограничени тъкмо и по този начин, лъжеш се. - Да не искаш да кажеш, че за тези неща им приличаме, а когато трябва да си вършим работата - не. - Ние обаче, най-вече на маса си изказваме превъзходствата. - Владо, спирай пиенето и да тръгваме - каза Полина. - Момент, исках нещо да говоря с Камен, Тодор и Иво. Я елате малко с мен, господа. Слязоха встрани по дюната и когато се скриха от очите им, Владо Минков ги подръпна и леко смениха посоката към "Панираната флейка". Седнаха малко встрани на самотна маса. - Владо, какво става с теб? - попита Тодор Петър. - Запознах се с нея онази нощ след калкана в Марината - каза. - Носеше лека дълга рокля на самодива. - И пукаше с дъвката на всяка крачка - каза Иво. - Не се гъбаркай, копеле - каза Владо. - Освен че сме слепи за красотата, сме слепи и за най-хубавите неща, които могат да се случат на човек. Камен изгледа Иво, който се готвеше да каже още нещо и той млъкна. - Срещнах една млада жена. Запознах се с нея в три през нощта онази вечер след "Марината", след като бях изпратил Полина. Влюбих се. - Обяснимо е. Здрав си, а морският въздух действа така след алкохол – рече малко по миролюбиво, но отново иронично, Иво . - Не, нещо се случи. Погледна ме право в очите и погледът й стигна до сърцето ми – не му обърна внимание Владо Минчев. Цялата му палавост беше изчезнала - И аз имам право на малко щастие, нали? - Все пак кажи, как се запознахте? - опита Камен да разведри тягостното мълчание, което последва. - Просто й казах: "Госпожице, мога ли да Ви изпратя?". Оказа се, че работи в един бар на плажа. - Като си помисля, че току-що ми беше споделил, че ги презираш и всички са само един обслужващ персонал! И тъкмо тази вечер ми разправяше, че си си изградил едно изключително презрение към сънародниците си. А на другия ден, като изтрезня, какво стана? - възкликна като че отчаяно Тодор Петър. - Отидох и я намерих. Не можете да си представите колко бях запленен от красотата й. Чаках я цял ден, докато привечер не се освободи за малко. Разходихме се по плажа. - Други какви качества има? - попита ехидно Иво. - Бързо бях пленен. Проницателен и бърз ум, висока интелигентност, голяма доброта и сила на характера. - Да не учи в природоматематическата гимназия? - попита Иво. - Откъде знаеш? Току що я е завършила. - Преди години имах един такъв подобен случай. - Иво! - предупреди го Камен - Да се връщаме, че ме чака път - каза Владо. - Просто имах нужда да споделя. Тодор Петър познаваше Владо. Като по-млад си го спомняше като един много деликатен и възпитан човек. Беше чувал, че баба му го е водила до четвърти клас на училище. Сигурно по-късно, когато му се беше наложило да ходи в казармата, беше преживял стрес и за да избие комплекса, предизвикан от постоянните контакти с грубостта, некоректността и хаоса, сега обичаше да се превъплъщава в роли - ту на весел и непосредствен, арогантен бонвиван, ту на показващ презрението си към околния свят циник. Явно беше загубил себе си и сега си въобразяваше, че чрез непознатото момиче може да се намери. *** Когато Полина и Владо вече бяха заминали за Созопол, Иво забеляза и обърна вниманието им върху една млада и стройна жена зад осветен прозорец в недалечното бунгало, която се събличаше и обличаше пред огледало. Очевидно пробваше нови бански, блузки и поли. - Чавдаре, да притичаме под прозореца й и да викнем "ние сме само едни малки момченца" - предложи Иво. - Как можете да се смеете на такива простотии! - ги упрекна през избухналия смях Биляна. - Тя и Полина ни обвинява така. - Как?
- Една вечер, когато ги поканихме да останат тук с Владо и ни засече вече в късните часове - поясни Чавдар. - Нещо повече да е споделила? - попита Тодор Петър. - Тя не говори много за себе си, но говори колко били други италианските комунисти. Баща й бил работник, антикомунист до мозъка на костите си, но такива простотии като нашите никога не били излизали от устата му. Ерго, ние не сме били никакви антикомунисти. - Голямо изключение трябва да е било, щом сте говорили за политика - каза Тодор Петър В това време Тодор Петър чу Алекс, който каза нещо тихо на Филип и кимна към Компанията. - Гледай ги. Подиграваха добронамерено бащите си и приятелите им. - А това пък, че искам все да ви е гадно, изобщо не знам как се появи - се смееше по късно на някаква реплика Иво. - Отрицанието на всички други идеи освен на твоята изразява нихилизма ни. Ще рече, неглижиране и отрицание на всичко извън собствената идея и личност - обясни Тодор Петър. - Благодарение на Полина, Владо има скъпоплатената си работа, а благодарение на Кьосев - къщата и богатството си - каза Радко. - Не те ли е срам – пресрещна намерението му за ескалация Тодор Петър. - Стига. Само заедно можем да постигнем нещо. Помнете - само заедно: когато отдолу се обединим и се задействаме в една посока. Съвремието дава технологиите, а англоезичният свят има опита с така наречения фриганизъм. Готвя една система. А проекта ще кача в Интернет. - Защо не си казал? - Виж, тук твоите вечни призиви за заедност хич не помагат. Да бъда заедно с човек като теб е ОК, ама да си заедно с някого, който е или позьор, свикнал на безпроблемен живот, или е комбинатор, си е направо пагубно – рече Иво. - Какво пък каза сега! - рече Тодор Петър, който бе станал безобиден и достатъчен за себе след годините в Германия. - Става дума в каква страна живеем, а не точно какъв е този или онзи. - Знаеш ли, и Йезуса е тук. - Кой, Марио, ли? Не може да бъде. - Е, да. Вече всяка година е тук. Доколкото разбрах, има строителна фирма в Германия. Спечелил е много пари от ремонта на исторически и административни сгради. След падането на стената западняците са наливали там големи пари. - И Анди е тук, но не иска да те види - рече Радко. Е, това не е толкова важно... Нали знаеш, че съм наел от Боби Баръмов едно малко заведение, кафе-аперитив. Ето ти възможност заедното да проработи на практика, щом толкова се натискаш. - Може. Имам едни свободни пари. - Всичко ще ти простим, ако ни кажеш най-сетне как ще се оправим – рече Иво - Независимо от това кой и как се бори за живот и свобода, всеки има право над тях – с подигравателен тон и заканително вдигнат пръст се намеси внезапно Чавдар. - Какво пък е това? - Ние, човеците, не сме безсмъртни като боговете и все някой ден ще напуснем тая грешна земя – продължи на шега Чавдар. - Но не е без значение нито как сме живели, нито как ще умрем – рече сериозно Тодор Петър - Ще видим. На мен са ми казвали да не вярвам на човек, който е кумир в собствените си очи. - Кой, аз ли? - Не, не точно ти, въпреки че не е грешно. Говоря за всеки от нас - каза Иво и се разсмя. - Държиш явно на българското - личността в центъра на вселената – рече саркастично и отчаяно Тодор Петър осъзнавайки, че не е в час. - Аз ще се поразходя. 18 Тодор Петър се спусна по дюната към морето. Когато минаваше покрай караваната на Михаела, завари я да седи сама. Беше седнала с вдигнати крака на сложен пред нея стол и се взираше в тихото мастило на морето. Нямаше луна. Светлините от малките хотели и къмпингите по краищата на залива и в далечините трептяха в ритъма на шума, като осветяваха пясъчната ивица, разделяща морето от Странджа. - Ела да ми правиш компания – покани го тя. - С удоволствие - въздъхна той с облекчение. Инстинктивно бягаше, дори и в мислите, от приятелите си, от Наталия, с която, имаше чувството, че никога нямаше да се оставят и отиваше към Ирина, която, имаше чувството, че никога нямаше да срещне. Известно време седяха мълчаливо, гледаха към морето и отпиваха от виното, което Михаела беше отворила. - С напредването на вечерта приятелите ми пак започнаха да говорят истини - се оплака Тодор Петър. - Аз затова гледам да не ходя често там... Не ми харесва това време, в което живеем - каза Михаела. - И на истинския интелектуалец не са му нужни евтини представления. - Не му вързвай кусур на интелектуалeца. Неговото несъвършенство е тъкмо възможността да си докаже позицията, ако някой не го е разбрал. Или е толкова дантела интелектуалец, че всичките му сили отиват, за да се докаже като такъв, а не да използва силите си за хората и страната си. А страната крещи и плаче... Но и това не е напълно точно. Нещата са много по-болезнени. Опитът да бъде обхваната с изразни средства истината, я ограничава... - Каза го доста точно. - Не знам - отвърна Тодор Петър - може би защото току що се връщам и съм закопнял за тази страна, си мисля, че дори е късмет, че живеем, за да сме свидетели на всичко това. - Щом живееш, значи си свидетел на това! Аз не мога да разбера толкова много хора, включително приятелите ти. - Ти не ги познаваш. - Откъде знаеш?! Вероятността да съм свързана по някакъв начин с тях, след като съм жена на Боби, е много голяма. - Да, разбирам - каза той предпазливо. - А ти какво работиш? - Безработен съм. Работих повече от петнадесет години в Германия в една агенция. Поддържах им компютърната мрежа. Но сега съм безработен. Просто напуснах. Не можех да си представя, че ще правя това до пенсията си и то в една страна, в която всеки ден ми се подчертава, че не е моята. - Такива ли са германците? - Такива са. А най-лошото е че всъщност са най-толерантните. - Тук опитвал ли си да живееш пак, или ще се връщаш там? - Още не съм сигурен дали искам. Камен ми предложи нещо. Сигурно ще се възползвам от предложението му. Помълчаха и след малко той каза: - Не мога да се примиря, че ги оставихме и все още оставяме да вършат това със страната ни...Да вършат това с нас. В края на краищата ме прогониха и май пак ще ме прогонят. - Дошъл си тук да дълбаеш рани и да критикуваш начина ни на живот ли? - Хайде, моля те. Наистина имам проблеми. Седя тук заради малкия Стоян. А ти за какво мечтаеш, ако не е тайна? - Мечтите и фантазиите ми нямат нищо общо с действителността. - Значи си добро момиче. - Напротив, лошо момиче съм..... - Но не и в мечтите си. - Точно там. - Подозирах го – засмя се той. - Тъкмо да го кажа и ме изпревари. И каза след малко, защото Михаела мълчеше: - Е, тогава единственото, което пък аз мога да си помечтая в случая, е да ме пускаш понякога в мечтите си, тъкмо когато и аз съм лош. - Нямаш проблеми - каза Михаела и внезапно се наведе и го целуна по страната. - Радвам се. Ходила ли си в Жеравна? - Не. - Бих искал да те заведа - Впрочем, с теб можем да бъдем само приятели. Познаваш ли този Марио, на когото сте викали Йезуса? - Да.
- Дали всички ние търсим щастието? Толкова объркано, като че трябва с новото време да преминем през още едно юношество. Или просто го използваме, за да се забавляваме. Да имаме алиби, че можем да се откажем от отговорностите. В това време в светлината на фенера се появиха две мъжки фигури. Бяха Радко и един висок, рус мъж. - Mario, bist du den, Mensch! - рече Тодор Петър и се изправи. - О, Тодор, тук можем да говорим и на български. Вече, след толкова лета, се справям. - Тодоре, - рече Радко. - Дойдох да те взема да отидем да се видим с Льоди. А Марио ще го оставим тук да прави кампания на Михаела – и погледна втренчено към Тодор Петър.
Анди се унесе. Като че сънуваше. Слънцето е високо горе. Току-що е излязъл от морето, овъргалял се е в пясъка и лежи по гръб. Разкрачен, с разперени встрани ръце. Напечен, си е затворил очите, но вижда и усеща жужащия неон и ултравиолет под клепачите си. Не мисли за вчера и утре. Колко време минава така, не знае. Сепва се и Малката мечка е отново пред погледа му - над морето и сенките на скалите. Анди се изправи. Бавно пресече къмпинга и стигна до мивките. Завъртя крана и водата шурна неравномерно. Започна да плиска лицето си. По пътеката към лагера на Янек, поляк, приятел отпреди, където спеше, Анди видя, че пред палатките на Льоди светеше фенер. Жените и децата си бяха легнали. Около масата бяха седнали Льоди, който свиреше на китара, Радко и Тодор Петър. Анди приближи скрито, мина отстрани и седна зад една пясъчна могила, от която стърчаха туфи изсъхнала и остра трева. Така можеше да чува и да вижда всичко. На малката масичка стърчаха шише ракия и няколко чаши. Льоди дрънкаше нещо от Бийтълс. Радко говореше. Тодор Петър слушаше. - Аз знам, че вие със Соня първи открихте къмпинга, а на следващата година дойдоха Анди и другите. Но ще признаете, че най-интересно беше третото или четвъртото лято, някъде преди двадесет години, когато поляците от Солидарност започнаха митингите си и дошлите тук приказваха само по социални теми и останаха до септември. Не искаха да си тръгнат, като че имаха намерение да свърнат към Гърция. Тогава ние не можехме да ги разберем. Беше абсолютна пародия. Те - скупчили се дискутирайки, а ние от другата страна с танците, веселието си и майтапа, който си правехме със социалните им разговори...А сега гледай колко по-бързо се оправиха от нас. Радко изпразни чашата пред себе си на един дъх и си наля отново. Чу се шум на неволно докоснали се стъкла и звукът отекна откъм морето и каваците като шепот. - Цялата ни обърканост, цинизъм, идиотщини, които исках да си обясня чрез Херман Хесе. Чрез медитирането - на чаша разстояние от съвършенството. Това, като че беше целта. Казвахме си - животът си е живот, но нека поне този месец да е нещо повече. Мислехме си, че усещаме разликата между фалша на големите курорти с изтупаните западняци и нашето медитиране... - Спомням си, когато отидох веднъж до Созопол и се срещнах с няколко от поляците в старата църква на провлака. Те ми казаха: “Вие живеете по-свободно и сте по-умни от нас, защото не им работите на комунистите и ги разбивате като не спазвате правилата”. Сега не знам, дали не ми се подиграваха, но аз тогава го взех на сериозно и дори се дуех...Питам се, къде са останалите наши приятели? Половината се пръснаха по света, а останалите са си тук. Съсипани и наникъде. Като нас...И ние пак същото. Пак искаме да се слеем с природата, като че това е смисълът на живота, а в същото време - “Защо не си ми купил масло?”. - Виждаш го и Анди. Тогава, независимо, че не беше богаташ, беше волен като водно конче. А сега... Видя ли как ми хвана ръката... Настана тишина, която глухо, тихо и прекрасно кънтеше на познатата България. Папатаците-щурци едва не си престригваха крилата. Льоди каза: - Налей, ако обичаш! Морето галеше влажната пясъчна ивица в нощта. Шумът му се сливаше едва-едва с ефирните вълни на топлината, идваща откъм плажа. Лекото и свежо въздушно течение откъм Странджа люлееше всичко в забравата на мига. Втора част 20 Да си безработен за пръв път в живота си е и изпитание, и цял нов свят, нов опит и дори откровение. Ако сигурността никога не е прекрачвала границата, можеш да усетиш по уникален начин липсата й - като двигател...Тя е почти като първа среща с мъката от загубата на близък човек... Беше без работа и беше обещал на Стоян да се върне в Германия. Сега, след няколкомесечно присъствие в България - или отсъствие и неочаквано обръщане на перспективата – резултатите от проточилия се анализ на ситуацията изведнъж започнаха да изкристализират. През прозореца на самолета се виждаше как крилете ту меко влизаха в някой облак, ту изскачаха в ясния чист въздух. Някъде далеч долу се мяркаха миниатюрни гори, четириъгълниците на нивите, пътища, реки. Близкото небе блестеше в лазур. И Тодор Петър се питаше дали народите с ниски и слаби култури, които се отдаваха на елементарни удоволствия, не бяха твърде податливи на налагането на авторитаризъм, чрез който да се постигне някакъв напредък. Изобщо положението, в което се намираше сега България, не беше наистина демокрация. Тъкмо слабостта и симптомите на болестта навеждаха на дръзката мисъл, че за да се стигне до по-високи и устойчиви цели, трябваше да се гради някакво Заедно. Задачата опираше до нещо като държава в държавата, доброволчески и солидарни усилия на несъществуващи днес обединения. Мислеше толкова много за страната, а в същото време влезеше ли в някакъв контакт на елементарно ниво, моментално биваше подхванат от блокиращо безсилие. Заговори се с младеж, съсед по място, който се връщаше в Германия. - Прибирам се след няколко месеца в България. - И какви са ти впечатленията? - Направо съм зажаднял за малко цивилизация - каза младият мъж. - Сори. За това време се нагледах на толкова простотия, селяния, сивотия, грозотия, завист, мързел... И продължи: - Малки злобни човеченца, парвенющина и чалга. Да си гласуват за кметовете-ченгета, мафиоти и комунисти. Затова ли бяхме на онзи митинг на Орлов мост? Аз се спасявам. Аз май отдавна съм се спасил, само че ми трябваше малко време, за да осъзная, че всъщност изобщо нямам никакво, ама нито грам никакво намерение да се връщам там. - И няма да се прибираш повече? - рече Тодор Петър сериозно - беше срещал достатъчно много такива хора-клишета. И не само в България. Виновен ли е този, който не прави разлика между потърпевши и причинители и най-вече виновен ли е, че играе ролята на човек, измислил добрата, културна и некомунистическа Германия? - За постоянно става дума... Няма сила, която да ме върне там. Освен една приказна девойка. Но това е друга тема. - Откъде сте? - Естествено, от София - обидено отговори младежът. - А българите са най-простите от всички студенти в Германия. Това, дали българите са "най-" или "по-" и доколко, си беше само по себе си една безкрайна тема. Но още по безкрайна и важна тема беше фактът, че дори представителите на интелигенцията не учеха децата си, че много по-важно е не да регистрираш с пренебрежение ситуацията, а да си готов и да желаеш да я промениш. Именно като един от боклуците. А доводът “Ние сме си такива” беше върхът на признанието: “да, умирам и ще умирам всеки миг като безнадеждно обезверен и то с удоволствие...“ Владо Минков пък смяташе, че демокрацията се лекува не с повече демокрация, а с безпощадна диктатура. Но съвсем друга диктатура, не като на Генералите. А една много фина диктатура, която малко диктатори могат да упражняват. А пък тези, си мислеше Тодор Петър, които смятат един митинг на Орлов мост за достатъчно направено за страната през целия им живот, ме покъртват. 21 Квартирата на Тодор Петър в Кьолн в семейство Тошкови се намираше на една тиха улица с големи чинари и двуетажни, строени в края на 19-ти век къщи, в които еклектиката на необарока, модерното, сецесиона и неокласицизма приютяваше, според представите на Тодор Петър, едва ли не духовни братя на Томас Ман и Херман Хесе. Доктор Тошков, с когото се бяха запознали по време на онази паметна вечер в „Марината” - същата, в която Владо Минков беше срещнал любовта, като повечето българи, живели дълго време на Запад, беше убеден, че не би могъл да издържи в "онази свинщина България". За Тодор Петър мисленето на Тошков беше манифестация тъкмо на това, от което бяха избягали. Доктор Тошков притежаваше огромна библиотека от български книги, купени в миналото, може би като мебели и статус, и които не беше отварял. Така, докато чакаше да дойде времето за среща със Стоян, Тодор Петър имаше достатъчно време за разсъждения и четене... Сега в Кьолн, може би за пръв път от месеци насам, намери време да се погледне по-внимателно в огледалото. Изразът му вече не беше така напрегнат - израз на човек, който няма време да се наблюдава, но и който не се нуждае от състезание. Най-сетне се беше облегнал на немската социална система, както беше го посъветвал Камен. Мислеше за Ирина, контактуваха по интернет, а понякога и за Наталия. Последната всъщност винаги беше поддържала в начина си на живот онзи стереотип, който като че й предвещаваше самота. Както самият той изпускаше контрола на наблюдението връз съдбата си, така, според него, Наталия не се сещаше, че нейната й вещаеше едно вечно търсене на нещо, което самата тя бе избрала само като модел, но не и като реално изпълнение. Затова беше започнала да цени упражненията си по търсене. Преди да тръгне за Германия, Тодор Петър я запозна с Иво и Камен. И той живееше в търсене, като неговата цел - онази мечтана и бленувана България, всъщност се беше загубила в ежедневния ритъм, който го притискаше и не му позволяваше да погледне себе си, страната и истината за демокрацията. Все още не можеше да се лиши от заблудата, че новото по естествен път ще донесе законност, добро управление, интелигентност, почтеност и дори политическа свобода. Една вечер се видя и с Росен Александров, който посещаваше курс за мениджър в немски концерн. - След 13 века история сме свидетели на личната драма на българина като обществена единица. Ние не бива да подценяваме значението на дъновизма, най-вече заради проповядвания балансиращ синхрон между личното удоволетворение и обичта към природата. Но, защо, питам се, дъновизмът не намери почва сред ромите, докато например евангелизмът, там където е заработил с тях, а и иска да работи, дава изключителни резултати - развиваше тезата си Тодор Петър - Сигурен ли си, че те искат да живеят така, както ти им предлагаш? - беше попитал Росен Александров. - Когато след освобождението от турско се е мислило за създаване на национална доктрина с използването на идеите и знанията на чужденци - пример е Иречек - са си задавали същия въпрос. Резултатите са налице. Толкова страдания и падения досега, а по всичко личи и нататък. А и въпросът ти е напълно неправилен. - Защо?
- Как защо? Защо трябва да си задаваме въпроса дали те искат. Аз искам и това е достатъчно. Аз съм те. И съм един от ние. -Ти си страшен! - каза Росен Александров. Тодор Петър обаче обичаше тъкмо това. Да дълбае, когато става смешен, да провокира сам себе си, да решава проблеми, които чертаеха мащаби без рационалност. Поне според българските представи. Точно така, както предполагаше, че смешното в България става смешно, защото има някаква грешка. -Знам, че се догаждаш, че аз се догаждам. Съмняваш се, че тъкмо в падението трябва да търсим спасението си. Но това са само думи. Зад материалната стена, ползата и елементарността ни стои нещо много по-важно. И това не е нещо подобно на женска чувствителност. Росен Александров продължи с въпросите си: -Не мога да разбера защо тъкмо ти го искаш. - Защото не приличам на тези, които се интересуват от човешката душа, каквото проповядва нашата доктирана за култура. Инвестираме в проучването и облагородяването на човешката душа, а гетата продължават да съществуват, старци да измират в мизерия, да загиваме тъкмо от липса на култура. - Но защо тъкмо ти го искаш? - Реагираш като партийния секретар при соца, когато му обаждат, че от стола се изнася тава с тулумбички: "Кой каза?" Ами защото съм най-неподходящ. И тъкмо затова и призван... И да се разбере душата на хората, да се хвърли светлина върху тях, в крайна сметка не е ли това Божията промисъл. - Ти защо не идваш при Тошкови? - попита след известна пауза Тодор Петър. - Можеш ли да си представиш - каза Росен Александров - Поканих го да ми дойде на гости, той прие, дойде, но си беше оставил цигарите в Мерцедеса, за да пуши от моите. - Мога. Ако са ме поканили да се храним заедно, приготвят само боб...И ме накараха да ходя заедно с тях, за да прибираме изостаналите зеленчуци от дневната продажба на някакъв магазин. Предполагам, това го правят не само когато съм у тях на пансион. Като си помисля за претенциите им, ме напушва смях. - И ти отиде? - Изобщо българчето може да напише трактат за мъката на умишленото унижение и липсата на поуки от това - засмя се Тодор Петър. - Наистина, удивлявам се какви ги приказваха за българския еснафлък онази вечер в "Марината"! - Исках да измеря докъде мога да падна...Както и да е. Сега, като нямам достатъчно пари, постепенно отвиквам от основното забавление тук - ходенето по магазините. Каквото е при Тошкови. Е, времето си е такова. Човекът-менте - както знаеш, днес в България всичко се квалифицира като менте - е сведен до кредитната си карта... И приземяването му ще е болезнено... - Да, има хора, които това ги отминава като сезоните.... А какво смяташ да правиш по-нататък? Така ли ще живееш ? - Може и да се върна в България, но малко ме е страх да си призная. - Мен не ме е страх. Генерал Соколов, шефът на полицията, го бяха погнали с някакъв компромат. Едно утро вестниците осъмнаха с какво ли не за него. Аз обаче веднага му се обадих, за да му кажа, че стоя зад него. - Той си е един селянин. Кой знае как се е смял!. - Нещо бъркаш, те се удивляват само.. - Чудя се как си се сетил да му се обадиш тъкмо в такъв момент - се засмя Тодор Петър. - Чел ли си книгата "Как да печелим приятели"? - Като каза „приятели“, чувал ли си нещо за Анди? - Минах веднъж при него в Америка. Няма добра работа. Живее в едно мазе. И двамата с жена му се опитват да се образоват там, за да пробият... Нали знаеш, че ти е сърдит. - Важното е да се борят. Иначе личните ни отношения нямат нищо общо със задачите ни. - Какво имаш предвид? - Имам предвид, че точно аз го искам. 22 Това бяха дни на самота и ако не беше заветът на Бабел, който често си спомняше, би казал – отчайваща самота. Всъщност Тодор Петър беше толкова претенциозен, не защото светът го беше изоставил, а защото той нямаше да може да направи нещо за света. А, Бабел казваше: „Вълкът вие, когато е гладен, във всеки глупец има достатъчно поводи за скръб. И само мъдрецът разсича със смях завесата на битието“. По-късно вечерта Тодор Петър се разходи сам из центъра на града. Кьолн беше град с възрастта на римски легион. Вечерта бе суха и студена. Витрините на магазините блестяха ясно, рекламите простираха неоновото си пране. В центъра на града, пред една от големите банки с огромни остъклени входове, изящна, с деликатна структура просякиня, с високо вдигната коса, седеше спретнато на чисто одеяло и четеше. Красивата извивка на гръбнака й, който се открояваше под тънка, но и фина вълнена материя, навяваше мисълта за като че благороден произход. Какво ли демонстрираше? Тодор Петър отмина и чак тогава му се прииска да й пусне нещо в изложената за просия паничка. И да я попита какво чете. Като се прибра, седнаха с доктор Тошков да пият по чаша червено вино. Стана дума и за Росен Александров. - Той е абсолютен Пинокио – се произнесе доктор Тошков. - Защо?
- Щял да се връща в България. А там всичко е загубено... Мошеници, крадци и бандити – това са днешните българи. И до деветдесет процента са комунисти. То в България май само циганите и комунистите останаха. Щял да се връща в България! Виж, по спекулата са добри. А със спекула могат да се изкарат пари... И по този повод - искам да купя жилище в София. - Да, подходящо е. Доколкото знам, цените растат. Ще те свържа с една приятелка, която има връзки с хора от този бизнес. 23
Вила "IGNIS", нещо като полски културен център, според българска представа, се намираше близо до крайбрежния булевард, на лявата страна на Рейн. Представляваше двуетажна къща с изчистените линии на модерното и с ограда, обрасла с дребнолист бръшлян, с павиран, ограден със зелени рододендрони двор, покрит с изпопадали пожълтели листа, а високите прозорци, опасани с каменни фризове, придаваха на къщата невесела официалност. Вътре се помещаваше кафене-джаз клуб, с 20-30 гости, малки маси и стабилен едроребров паркет. На сцената пред рояла в единия й край беше седнал германец с кръгъл цайс, който според Тодор Петър трябваше да прилича на Херман Хесе. На барабаните - около 65-годишен руснак от предните емиграции, с черна риза и жълта връзка, недалеч от аутфита на Остап Бендер, бас китара - прошарен тип, най-вероятно германец, флейтистка - относително млада рускиня с раздърпан пуловер и солистката Наташа. С вокалите си и с артистичното си и сексапилно присъствие тя стигаше до душата. На масата, до скромното меню имаше бележка: "Hаllo liebe Jazzfreunde!!! Джемсешъна IGNIS съществува вече 17 години. Заради всеизвестната финансова ситуация в големия град на изкуството и културата -– Кьолн, сме принудени, за да продължат нататък неделните следобеди с Джемсешън, да сме зависими от Вашата малка лепта. Отказваме се от платен вход, защото тогава някои от вас няма да присъстват. Срещу 2-3 евро нашите срещи ще продължат и по-нататък." Тази вечер Тодор Петър нямаше настроение, но музиката не му беше неприятна. Наред с разни мисли той регистрира, че с двете си чаши вино беше посетителят, направил най-голям оборот. Соня каза: -Този на рояла свири и в най-известния "Мелоди" клуб, на "Дюренер Щрасе". Кой знае защо Тодор Петър си спомни нещо, което му беше споделила предната вечер: „Не общувам с българи аз. Имам си други приятелки и приятели. Само да не са българи. Защото българите и навън са си пак българи. Ще се изпоядат от завист. От завист, от алчност и от простотия.” Животът тук като че не беше изпълнен. Да, сълзите мият душата и не е хубаво да се усмихваш със задгробна учтивост. 24
Не беше сигурен и кое е най-правилното. Да вегетира в Германия близо, но не заедно със сина си, или да играе измислената си, но гледана с любов, снизхождение и вътрешно задоволство роля, в която ставаше дума, че страната се нуждае от него? Изминалите години му бяха доказали, че Германия не е непременно неговата страна. В Европа имаше да минат още поколения, преди да се научат да приемат чужденците естествено. Беше отишъл, за да търси свобода. Но стана ясно, че такава свобода - свободата, ограничена само до това да не си притиснат от хаоса и недоимъка, като че не му беше нужна. Пък и човек забравя за натиска на хаоса и недоимъка, когато ги няма. И започва да си представя, че има сила и за духовни категории. Германия не искаше неговата съпричастност извън това да си наляга парцалите по правилата й. Не го приобщаваше, както би могло да се очаква, ако се съди по постиженията и приказките откъм Европейския парламент. Изобщо сега осъзнаваше основната беда на Запада. Всичко беше толкова естествено правилно в сравнение със ситуацията в България, че ти се налагаше постоянно да си хвърляш шапката от радост. В този момент Камен се обади по телефона и му съобщи, че му е намерил работа. Не за много пари, но все пак достатъчни за него и майка му. Тодор Петър се сбогува със Стоян. Досега работата на Запад му беше давала възможност да лети до България и обратно. Това време обаче беше отминало. Автобусната линия София - Кьолн през "цивилизоващата" се Източна Европа, дълга 2000 километра, разкри пред Тодор Петър един нов свят и едно ново откровение. Кои територии и кои посоки, си беше друга тема. По този маршрут, за ден и половина затваряне в автобуса, като на театрална сцена преминаваха потоци от хора. Граници с лумпенизирани и престараващи се, но готови да приемат подкуп, митничари. Сблъскваше се с шизофреничния страх на Запада от контрабандните изобретения на Изтока. Всичко това обогатяваше впечатленията с един низ от лица, характери и случки. Отрезвяваше и се подканяше да преосмисли същността на хуманизма си, граден в интелектуалния протест на социалистическата младост. Но не и вярата в разума, което си беше най-тъпото. По време на пътуването ставаха много запознанства. Заговориха се с младежа на съседната седалка, който също беше решил да се завърне в България. - Дипломирах се през пролетта и бях през лятото в България. Взех решение да се прибера. Затова съм с автобуса. Мога да пренеса повече багаж. - И аз се прибирам, но не съм решил окончателно - каза Тодор Петър. - Аз обичам заведения, ресторанти, концерти, барове и всичко останало - беше казал младежът. - Според мен трябва да живееш в един град, който те кефи и където няма да ти е скучно. А това лято в България надеждите ми се оправдаха. Независимо, че е мръсно, задръстено и така нататък. Лаифстайла, както май стана модерно да се казва, ми харесва. И продължи. Човек може да излиза всяка вечер, ако има стамината*, черния дроб и парите за това. Природата е прекрасна, а има и ски. - Да - каза Тодор Петър замечтано. - Ски, греяна ракийка и сланинка. - А има и много красиви жени, макар че голяма част от тези, с които съм имал честта да се запозная, са малко, как да го кажа.... меркантилни. Но това все пак може да е и от средата, в която се движа. - Да, неустойчиви са - съгласи се Тодор Петър и добави - разликите с германките са съществени. - Не случайно всички чужденци, които познавам ,не щат да се махат от там... В крайна сметка не живея за да работя, а работя за да живея. Да, там няма вяра в разума, нито дума пак за борбата със статуквото, си мислеше Тодор Петър. Беше решил, ако се прибере, да се опита да се избави от предубежденията си. Но какво беше казала Наталия преди няколко години, когато той беше проявил в една кръчма разбиране към келнера: "Ти си абсолютен редник."? Сила ли е това да си духовно щедър наблюдател в един суров свят, като ненамесата на фотографа в дивия живот на Серенгети, или просто подкана към дивия свят да те приеме за една от жертвите? Около двадесет часа по-късно, в бързо падащия над града здрач, автобусът влезе в София. В края на октомври времето беше все още топло и градините на кръчмите под дивите кестени, яворите и чинарите бяха пълни. Ориенталската небрежност очароваше и криеше подводните остри скали, на които можеш да се порежеш. Не само крака. В стария апартамент, където живееше майка му, го посрещна топъл дъх на току-що изпечен кекс. Няколко хлебарки се разбягаха, щом отвори вратата на кухнята. Откакто старите тлъсти и черни руски хлебарки бяха изтребени с все по качествените западни отрови, които се продаваха по аптеките, опознаваше постепенно всичките нови, дребни и издръжливи видове. * издържливост Трета част
Тръгнаха в един студен и дъждовен ден. Привечер се озоваха в селцето-резерват. Михаела някак си беше друга, но на въпроса му отначало не отговори защо. Всъщност връзката им беше заради проблеми с мъжа й, с когото нещата най-вероятно се бяха влошили. Беше мълчалива и затворена. Камен наблюдаваше красивите й черти, финия нос с малкото разширение по средата, гладката кожа и не се безпокоеше от затвореността й. Тази сутрин в съзнанието му беше останало само чувството, че им беше много приятно. Разговаряйки, бяха се докоснали до душите си и с душите си. Беше й направил забележка, че говори на “-ме”, въпреки че вече в България всички говореха така. Неговата забележка обаче не беше успяла да отрови приятното чувство, което беше ескалирало обратно пропорционално на намаляването на виното в особените на пипане матови бутилки. После се бяха любили. Наистина като двама удавника, без мисъл за вяра в някакво съвместно бъдеще. Въпреки че прегръщаше прекрасните й рамене, той чувстваше, че и двамата бяха непристорено самотни.
Решиха да обядват в Котел. Котел, който се намираше на около 15 километра от Жеравна, ги посрещна с редица изоставени предприятия и поле от грозни, изтърбушени руини пред входа на града. Подобно на повечето български градове по време на Прехода. Обикаляйки пустия център, прекосиха малка градина. До каменна ограда се беше сгушила изящна кръстовидна църква. Няколко големи бора отпред напомняха по-стари времена. Шляпайки през кишата от падащия мокър сняг, най-после намериха място, където да обядват. Половината от ресторанта беше празен. Михаела се зачете в менюто, а Камен се загледа в малкото посетители. Спираше се с най-голямо внимание върху тези, които имаха смугла кожа и не типично европеидни черти. Наскоро беше чел една историческа книга, в която се твърдеше, че прабългарите са от племената на персите, че са били високи, дори по-високи от славяните, че се притежавали културата да създават държава и културата в населението да я поддържа. Подкрепено с доказателства, всичко това не го беше изненадало толкова, колкото се бе напасвало с неговите представи и интуиция. Фактът, че смуглите, чернооки, с гарвановочерни коси и с персийски черти хора бяха процентно горе-долу и дори повече от светлооките и русите сред днешните българи, както и фактът че този тип произлизаше най-вече от Балкана и то от места около и в източната част на Стара Планина, по която Аспурух беше очертал южната, атакувана от Византия граница, провокираха въображението му. Представите му се допълваха и от познатите по тази линия разрушени укрепления... - Забеляза ли какви са им цените? - попита Михаела, като го върна внезапно в действителността. - Да...Най-малко два пъти по-ниски, отколкото в София - рече Камен и махна на младия келнер. Той също беше от смуглите, с тънък и висок нос, фини черти и продълговато лице. - Впрочем – каза той - нямаш ли чувството, че си в една смълчана страна, остатък от миналото. Като че нищо не е достигнало и останало насам от нашата младост. Близкото ни минало не съществува. - За последен път бях тук през 88-ма - отвърна Михаела. - Купих си от книжарницата отсреща на ъгъла "Чумата" на Камю.... - Видя ли там край църквата една двойка? Мъжът беше Петър Шомов. -Имаш нещо против изневерите ли? - каза той и я изгледа весело. - Как е Зорница? Приятно му беше с нея, чувстваше я близка, беше я намерил тъкмо когато се чувстваше най-самотен. Продължаваше да я търси най-вече заради равновесието, от което се нуждаеха и двамата. За да могат да се огледат всеки от тях в другия. - Нали знаеш, че по-рано мъжът ти беше в нашата компания-тайфа? Кажи ми, какво има? - Той е ужасен. От една страна не се интересува от мен - какво правя и с кого се виждам, от друга знае всяка моя стъпка. - Замълча и добави - така или инак, няма абсолютно никакви печеливши ходове по отношение на мен. Но...да оставим това. - ОК... Забелязала ли си колко мургави хора, приличащи на персийци, има в този край? - Знаеш ли историята на Елците от Котел, Елена и Жеравна и изобщо от този край? - Не.
- Това са потомци на египетски цигани, които през тринайсти-четиринайсти век минават през страната. В този край мъжете са били много малко вследствие на войни или на нещо друго. Заселват ги тук като ратаи, но за разлика от Румъния по това време, не ги закрепостяват, а им дават шанс. Ако се задомят при някоя българка и имат дете от нея, добиват собственост върху земята. - Приличаха ми на перси или най-малкото на прабългари. Колкото и да беше банално и дори елементарно, а може би заради прохода през Стара Планина, на чиято най-тясна част се намираше Котел и пред който сигурно бяха градили укрепленията, за да спират византийците и всички слизащи от Дунав и качващи се от проливите племена и народи и може би защото денят беше така мокър и прихлупен ниско по склоновете и заснежените покриви на къщите, Камен си мислеше за съдбата на страната. Струваше му се, че загива, доколкото съдбата на страната имаше нещо общо с личните им проблеми, с тези аномалии, смешни, детски и неуравновесени ситуации около всички от Компанията. Наистина, историите около Михаела бяха значително по-неприятни от личните му проблеми. Тези мисли се вписваха в общочовешката му астрономия. Отново в българското ежедневие, постепенно свикващ, но и стресиран, той беше стигнал дотам, че можеше без всяко усилие да си представя и да си казва, че си вярва, докато в същото време му беше ясно, че не си вярва. Извиняваше се пред себе си, че всъщност е на някакъв междинен път и дори се упрекваше, че се беше завърнал от Америка. В този момент си спомняше за Наталия, за начина по който го привличаше, по който му подчертаваше неговите качества, по който се възхищаваше на интелигентността и интересите му. И в този момент му се струваше, че ще успее да подреди живота си и че страховете му за страната всъщност не са толкова важни. Какво му беше казала дъщеря му - Лора, с иначе попреиграната си детска сериозност, която все още изразяваше нещо, на което се крепяха принципите на съществуване на държавата, с която се възпитаваха децата в Америка? При последния им разговор по телефона - че е написала отлично съчинение по някаква книга и учителката я е накарала да го прочете пред класа. Като наблюдаваше младия келнер, който трябваше да е потомък на онези българи или обратното на елците, със заинтересованост и разсъдливост за реда и мястото си в това гнездо на безработицата, Камен си мислеше за хората, които трябваше да се подбират днес, за проходите, които трябваше да запазят тези хора и за естествените укрепления, които трябваше да се използват. 27 Къщата на художника, където бяха отседнали, притежаваше специфичната атмосфера на жеравненска рационалност, но и артистичност и предразполагаше да се отдадеш и на спекулативни мисли. Харесваше Наталия с нейната убеденост, че може да реши проблемите си, и заради това, че нямаше у нея нищо от малко шантавия модел на компанията. А своя си шантавост. Достатъчно сигурна в правотата си. Дори когато грешеше. Контрастираше с неговата вглъбеност. И я уравновесяваше. Лицето й беше пред очите му - толкова свежо и красиво, очите толкова чисти. Влизайки в стаята, Камен се сети, че рано сутринта беше чул как художникът пали печките из къщата и че Михаела предната вечер беше посочила картината на стената и казала с малко ирония: - Всеки може да нарисува такава картина, въпреки носталгията ни. Тогава не беше обърнал внимание. Вгледа се по-внимателно в картината. Стрехите, линиите на селото, мокрият ден, няколкото часа в Котел бяха оживели в неочакван контраст с изсъхналите и потопени в медно котле, но с наситени и патинирани багри цветя, изобразени в картината. Багрите и светът на Иван Мирев контрастираха така, както контрастираше днешната ни обърканост с бедността от миналото, но с убедеността, че си на прав път. Когато си принуден да се реализираш в условията на социализма с неговите сбъркани правила, трудно е да преодолееш ограниченията и да развиеш способностите си, както това би станало, когато имаш една нормална връзка със заобикалящия те свят. А Иван Милев, за да стане художник, бе пил чай и обядвал с кифла, продавал бе зеленчуци на количка в покрайнините на София... Беше си взел книга с репродукции на Иван Милев. Сега, като ги заразглежда след настроението, добито по тези места, се вглъби в книгата. Увлякоха го многото багри, обаятелните герои, които свързваше и с народните песни, и с Йовков, с мистиката. Обичаше да вързва пропорциите Михаела беше станала още по-мълчалива. Особено впечатляващото в картината и репродукциите бе тази специфика, тази самодостатъчност на българското – качества неефективни, без полза..., а и като че проклятие. Тази изявена индивидуалност по лицата на хилядите хора, които срещаше из страната, винаги го беше впечатлявала. Те, независимо от тоталното обществено и физическо изтощение, от готовността да се унизят с некоректност, дори привикнали с тоталния фалш, винаги можеха да те изненадат с неочаквана човечност, с неканализирана и нешлифована интелигентност. Но във времето на пазарното стопанство и масовата консумация индивидуалното започва да се губи. Тогава тази загуба ще поиска да си изгради една връзка с наследения ген и фамилната история, си мислеше той. И знаеше колко бързо може да се разпадне всичко това. Да започне да трещи и бучи, когато се появи и най-лека асоциация за материална изгода, за сметка или игра. Без да усети как, остави мисълта му да се увлече по следата на бурята, разразила се в спомена около личната му съдба. Абсурдността на елементарното в човешките отношения, с което променяме съдбата на най-близките и любими хора, го стресна. Отвориха си бутилка вино. След известно време Михаела неочаквано каза. - Вярно ли е, че си дал практичен съвет на Тодор Петър? Доста странен тип. - Винаги е бил по-особен. Но такива са тези, които имат смели, а и на пръв поглед невъзможни идеи. - Тогава, на морето, го наблюдавах внимателно. - Да, оплакваше се от изключителни интриги в Германия. И затова го посъветвах... След толкова години работа там съвсем спокойно би могъл да използва социалната им система. Тя замълча. - Кажи си какво ти е на душата, не го крий в себе си. Сподели – той я прегърна. - Какво да ти кажа... - облегна за миг глава на рамото му. - Като че не мога да го формулирам. Единственото спасение виждам в това да емигрирам с детето си. Да избягам както от отчаянието, така и от Боби. - Аз забелязах, че Тодор Петър те харесва. И той е сам - и добави на шега – Можеш да го приласкаеш. Аз го познавам от малък. Извън обществената си обсебеност е доста свестен. И все пак е един, който е защищаван от съдбата. - Да. Поне не е надут. Според мен интелектуалец е не толкова трайна характеристика, отколкото състояние на синхрон между духа и ума. Не се раждат такива и не умират такива. - Така е. И аз мисля така. А Тодор Петър смята че човек се ражда с този дух. - Да... - рече замислено Михаела. - За да ми помогне някой да успея в чужбина, като че по-подходящ е Марио. - Не бива да мислиш толкова прагматично. - Каквото и ще да става, но човек се движи от много по-елементарни подбуди, отколкото може би сам признава пред себе си или по-точно рядко признава пред себе си ... Нищо. Нищо не е останало от душата ми. Загнездили са се само страх и отчаяние. Той пак я прегърна утешително през рамото. - Затова говоря така...продължи тя. - Друг е въпросът дали ще имам сили да го направя. А и Марио е сам и не е щастлив. - Кога ще идва пак? - Идва през месец-два. А аз не мога да се реша. Мобилният му телефон иззвъня. - Къде си? - чу той гласа на Наталия. - В Жеравна. Наталия замълча и след това каза: - Искам много да те видя. - Като се прибера, веднага ще ти се обадя. По какъв повод? - Обади се като се прибереш - каза и затвори. Михаела стана, седна на леглото, сви коленете си до брадичката и отвори една книга. Искаше като че да е сама. - Ще изляза да се разходя – рече Камен. Вече вън си спомни отново как Наталия му казваше – „слънчице, какви хубави ръце имаш!“ 28 Навън дъждът беше спрял, беше по-студено и миришеше на сняг. Камен зави на два пъти и се озова пред една кръчма с остъклени, издадени в основата си и издигащи се в наклон към къщата капаци. Влезе вътре. В ниското помещение с много стари предмети по полиците, с долапи в нишите, се бяха заседели две компании. Камен си поръча Сливенска перла със салата от кисело зеле и увисна в мислите си. На съседната маса, от компания, състояща се наполовина от тъмнокожи българи, някой каза: - Дядо Люцкан ли, бе? Той е брат на баба Пенка. Казваше ми: „ Ей, момче - той беше ловец - аз толкова мечки съм избил, колкото ти овце си виждал по склона... Трябва да го знаеш. Имаше едно магаренце. Умря си с него... Живееше сам в една къща с две стаички и като умря, запечатаха къщата.... Комунистите - и приглуши глас - ....за да я вземат." Още ли се страхуват, се запита Камен. - Той ли, бе - рече един друг възрастен мъж с плетена шапка - Той и къщи можеше да строи, и деца да прави. - Аз тук, в Жеравна съм роден, и тук ще умра. Камен се загледа към една лавица, върху която имаше все стари книги. С „Адъ” на Данте и „Световна класика”, както и по-нови издания. Една котка спеше опъната върху наръч дърва до печката. Над нея, в полумрачния ъгъл, висяха избледнял от старост портрет на светла, млада жена и полица със стар фотоапарат с мехче-фотообектив. 29
Предния ден беше паднал тежък сняг, клоните бяха надвиснали и като че в тази тежка чистота царстваше някакво настроение. Че нещата могат да са по-лесни, че са възможни и направими. Почти като на Запад. - Трябва да помогнем на Радко - рече Камен. - Кафенето, което нае от Боби, е западнало съвсем. - Но човек, на когото не му върви бизнесът, не прекарва по цяло лято на морето. Как може да си го позволява, като поначало зависи само от тези доходи – отвърна Тодор Петър. - Знаеш как е в България. Явно е разчитал на нещо друго. - Явно? Другото ще се окажем ние. - Виж, ние с нашия опит, като живели на Запад, имаме шанс да помогнем. Тодор Петър и Камен пиеха Гъмза и замезваха нарязани върху широки танури сирена, филийки телешки език, поръсени с едър пипер и свински бузи с горчица. Бяха се разположили на дървена, масивна, скована от стари, но обработени греди маса, край пламтящо огнище в Драгалевската къщичка на Тодор Петър. Светлината от лампата в ъгъла не беше силна, така че огънят в огнището хвърляше своите отблясъци по стените и тавана на стаята. - Всъщност, след Освобождението, вместо да започне едно по-голямо приобщаване и анализ, приемане или отхвърляне на стойностното или некачественото от съседните ни държави, България се е изолирала още повече. И наистина: много по-сериозни са били връзките ни, да речем, с Патриаршията, с Румъния, Бесарабия - големите български колонии, да не говорим за Турция, където в Цариград е имало около 60 хиляди българи преди Освобождението. - Да, изглежда си прав. Още тогава залагаме яловост. А да оставиш циганите, без да ги принудиш да придобият образование, си е направо престъпление. - Не само тях. Още при Освобождението образованите са под 10 процента. А към 1944-та образованите са само около 40%. - Да се върнем на историята. Причините за това са многобройни. Като започнем от факта, че в съдбата на младата държава играят преди всичко роля Великите сили и оттогава всичките ни погледи, та и до днес, са обърнати натам и стигнем до определянето на княз, Балканската война, виждаме, че липсва каквато и да било изработена концепция за държавна философия. Липсва органична връзка, последователност в тези стъпки. И резултатите от тях са едва забележими и често сякаш случайни. - В стремежа и необходимостта да се решат ежедневните проблеми - изключвам Стамболов - строителите на тогавашната "съвременна" България като че са забравили да заложат в основите на страната онези камъни, които да крепят солидно държавата и в бъдещето. Това впрочем си е проблемът на бедняка, който никога няма достатъчно средства - а по-често и акъл - за да е готов да се лиши днес от нещо в името на бъдещето. - Пагубна се оказва и концепцията, или по точно, липсата й, по отношение на идеологията за създаване или самоопределяне на българската водеща прослойка и водещи личности. Само фактът, че тези хора си се наричат интелигенция, сочи разминаване с действителността. Кои са тези, на които се подражава, кои са тези, които водят нацията? Алеко Константинов? Завърналите си от Запад? Възрожденците – дядо Иван Арабаджията от Голямо Койнаре или Захари Стоянов, пловдивската водеща прослойка, кръга и сателитите, без да намеквам нещо негативно, около княза? Като че няма достатъчно примери по света! Какво завещават най-големите ни светила, професорите Арнаудов и Шишманов? - Като се замисля за България, за смешното си чувство за дълг и най-вече, че го споделям! Знаеш ли? Според Ницше, който се бил повлиял от Макиавели, голямата цел на държавното изкуство била и трябвало да е трайността. Тази трайност за Ницше - нали не е българин - била значително по-ценна от свободата и дори ставала по-ценна от всичко останало, взето заедно. - С цялата условност, какви са трайностите ни? Какво заложихме като трайност? Общи задачи, няколко правила, желание да не пречиш на другите, като спазваш тези няколко правила, трудолюбие, стриктност, работа в тим, приятелство, коректност. - Ти говориш за основния принцип, но въпросът опира до това как. - Ще ти кажа докъде съм го докарал..Но най-напред да се върнем до първоначалната следа. Традицията, която трябва да ценим, е онази, която ни приобщава. Защото само като група, която има еднакви стремежи, ние сме нещо. И тези неща, които ни отличават, са народните песни, честността, навиците, трудолюбието, колкото и доста условно... Повечето ще се изсмеят - колко процента от нас ги притежават днес? Да. Сега малко. Но тогава, по време на най-зрялото време за Доктрината - много. - Нали си чувал за социалната система в Жеравна. Вече когато властта е централизирана, инициативата за доброволчество, за училищна и социална дейност като че се спихва. - Да, интелигенцията ни не успя да подготви нещо градивно. Нито до 44-та, а още по-малко след това, когато е подрязана така генерално. - Чух аз, че се чака да покълне ли, да прекипи ли, някакво гражданското общество. Какви илюзии! В страна, в която надали има пример за нещо организирано, трайно и градивно извън спорадичности по време на Възраждането. Уж като постоянен коректив, като несломима алтернатива на некадърната и корумпирана власт... - Да, колко време още ще се питаме „накъде”? Нямаме стратегия, доктрина, план, начертани пътища. Наистина н Каталог: todo todo -> Никола Николов Маските на величията todo -> Жак алфонс доде todo -> Книга на природата съдържание природа 1967 Бягащо дърво 1967 todo -> Венцислав енчев бутик за поезия todo -> Испор елохим работни дела част II посолство на Русия todo -> Книга втора Вместо предговор 4 І. Тайната на братя Илиеви 5 todo -> Иванка Тополова-Топарева бунтът на минутата Изтегляне 1.96 Mb. Сподели с приятели:
|