Папо и неговата К(о/a)мпания

Винаги си беше мислил, че всеки от тях очакваше да намери нещо повече, но тази надежда потъваше в разговори за битовизми, аперитиви и клюки. Разочароваха се взаимно, но така или инак всеки, който беше вярвал, че с падането на Тодор Живков, или както му викаха помежду си Сатрапа, страната ще се нормализира, се беше лъгал горчиво.

9
В ранния следобед Тодор Петър и Стоян приближаваха Созопол. Стоян, разбира се, не можеше да има спомен от блендата на цветовете, които обгръщаха дърветата, тревите, неподредените лозя врсед пясъците, гробището, скалите и Райския залив. Някога едно от най-романтичните места. Сега целият нос Колокита, отцепен и откупен, разоран и разхвърлян, беше покрит с изкопи и наченати строежи на хотели и вили.

По израза на Стояновото лице, което съзря в огледалото за обратно виждане, Тодор Петър отгатна, че малкият беше явно зает с нещо съществено за него.

- Утре искаш ли да отидем на друг плаж или пак тук? - попита Тодор Петър, който като че трудно преживяваше аклиматизацията сред старите си приятели.

- Пак тук.

В квартирата си в Стария град Стоян и Тодор Петър деляха баня и тоалетна със семейство от Македония - майка, баща и две красиви дъщери на около осемнадесет-деветнадесет години.

Един морен следобед, както почиваха и всеки бе зает с книгата си - Стоян с комикса, Тодор Петър с Атическите нощи на Авъл Гелий, изведнъж Стоян додаде припряно:

- Папо, има пиш.

Двамата, Стоян на скорост, а Тодор Петър като ариергард, се отправиха към тоалетната-баня. Стоян влетя в предверието, като вече посягаше към крачола на късите си пижамени гащи.

- Кой е там? - извика стреснато млад женски глас, предполагаемо принадлежащ на някоя от младите македонки.

Влетявайки в другата врата, без да се колебае, в миг Стоян извика с немски акцент:

- Аз само едно малко момченце.

Какво ли не беше преживял Анди тогава, първите години, в Америка. Бяха го изгонили, без предупреждение от работа, само защото го бяха хванали да пише писмо в работно време. По-късно, на друго работно място и в друг град, отново беше имал проблеми...

Анди седна пред палатката на Льоди. Загледа се в морето. После в Льоди. Прошарени бяха еднакво, но Льоди изглеждаше по-състарен. Анди бе убеден, че е живял по-добре от Льоди през изминалите години. В Америка е бил като струна и е нямал време и право да си изтезава физиката. Защото на другия ден е трябвало да работи и работи. През това време Льоди е работил също. Както е работил, така е и печелил. Малко като резултат и много като време и нерви. Имал е и много истински свободно време. За китари, морета и пиене.

Льоди измъква китарата и започва да си дрънка. Като че се връщат с години назад. Песента на Льоди разказва:

- Ние се събрахме тогава на къмпинга. Последствията са налице. През деня играехме страшно много карти и свирехме на китара. Под привидното спокойствие се раждаха гнойни потоци.

Тук Льоди хвана един акорд ниско на грифа и китарата изплака.

- Бяхме направили комуна, хранехме се на обща трапеза. Анди ходеше из къмпинга като водно конче с корона, пееше си, подсвиркваше на чужденките и обичаше да мие риба на умивалниците, за да ги заинтригува.

Анди седеше с наведена между краката глава. Соня се върна с куп чисти чинии. Влезе в палатката си , след това се показа отпред, но не дойде при тях. Взе кърпа и се запъти към плажа.

Льоди продължи да свири.

- На другата сутрин Жана плетеше на входа на агората. - Дръпни се, че другите не могат да минат - й каза Радко. Тя се направи, че не го чува и по-късно каза: - Вие сте абсолютни глупаци . - Писна ми да се скатавате – се включи тогава и Соня. - Размърдайте си малко задниците. Всичко е в мръсотия. Защо не вземете пример от германските мъже? После се обърна и извика: - Колко пъти съм ти казвала, че искам на закуска масло. - Все по това време се сещате, отвърна Радко. Вечерта Танчето, жената на Росен, ни скъса нервите в капанчето. Развика се на Росен, че не си внимава в картите. Росен рече:- Забранявам от днес нататък на който и да е да ми държи такъв тон. Не обичам простащини. По този случай си пийнах и им пях цяла вечер. На другия ден, докато Камен и Жана белеха чесън за спагетите, Танчето каза: - Срам ме е много, много ме е срам, че не ви помагам. - помълча малко и продължи: - Всъщност защо да ви лъжа - не ме е срам. И си запали цигара. После Анди и аз отидохме за риба с харпуните. Вечерта бях поканил едно гадже да прекара с нас, а Анди й каза: - Той - и ме посочи - прави салатата, а аз ловя риба.

В сравнение с времето на младостта на Тодор Петър, сега имаше много на брой малки ресторантчета и кафенета, някои от които наистина грижливо управлявани и затова „Пъци бар“ не беше вече така задръстен от публика. Но пък днес беше загубил до голяма степен от някогашната си притегателна сила заради очарованието да бъдеш изненадан от някоя изтънчена поза, премерена суетност или пълен с фантазия аутфит на някоя непредполагаема млада красавица или на някоя не така млада, но добре соанирана като "посестрима" членка на кръга около „Аполония“.

Затова пък сега тук бяха вложени пари. Чевръста, красива и млада сервитьорка, с гол корем, можеше да ти сервира каквото поискаш и на цена, която позволяваше да си намериш място по всяко време на деня на някой от хубавите бамбукови столове с меки, бели и сини възглавници.

Някъде към пет часа Тодор Петър остави Стоян да играе компютърни игри в интернет-клуба отсреща. Първо искаше да вземе един аперитив. Сви в близката уличка, където на едно все още незастроено място над южните скали беше забелязал табела "Текила бар".

Под широко скован навес от здрави чамови греди, в средата и зад кръгъл бар-плот с барманка, понесла всички облечени и накичени деликатно атрибути на уж художествения български декаданс, според разбиранията на Тодор Петър, изпълни бързо поръчката му и позволи още по-бързо да бъде почерпена с текила. Това подхрани контактността й към някакъв друг клиент и две слаби млади жени, с профили, които седяха на крачка от Тодор Петър и си разменяха чужди за току-що дошлия от Запад емигрант реплики.

- Да познавате случайно Владо Минков? Висок и впечатляващ мъж? - като че в пространството отправи въпрос Тодор Петър.

- Дори го очакваме всеки момент - префърцунено и кокетно отвърна барманката и неочаквано се усмихна най-мило и естествено и го погледна право в очите. - Всеки, дошъл тук, най-лесно ще налети тъкмо на него.

Тодор Петър се загледа към залива под скалите. Слънцето трябваше вече да се скрива все по-дълбоко зад хребета на Новия град и синьото на водата се насищаше до индигово.

През една къща в двора продаваха пържена риба. Продавачката, пепеляво изрусена, беше нарисувала очите си, които от това разстояние изглеждаха като тъмни дупки, а сравнително равно подредените павета по улицата встрани имитираха някакво минало качество или най-малкото илюзия за същото. В Германия може и да поотвикнеш от качеството на небрежността, недовършеното и дори полуразрухата.

Погледна към улицата и забеляза Владо Минков, който мина с вдигната брадичка между скитащите и разпръснати туристи, спря за миг пред провизорния вход на заведението и се отправи към бара. Беше висок и слаб мъж със заресана назад коса, прав нос и деликатни крайници. Приближи двете млади жени, чиито реплики Тодор Петър не беше успял да оцени подобаващо, сложи ръка на рамото на едната и каза хем със скука, хем с преиграно приповдигнато настроение глас:

- Добре ли сте, красавици?

Преди да получи отговор, се обърна към барманката, която беше цъфнала до тях:

- Ванче, мила, една бърза текила от моите.

В този момент видя Тодор Петър, сепна се, каза нещо на момичетата, мина покрай тях, протегна безмълвно ръка, здрависа се, седна до него пред бара и рече:

- Чух, че си се върнал.

Не се бяха виждали повече от петнадесет години.

- Все още не е сигурно - каза Тодор Петър. - Тук съм със сина си Стоян.

- Къде си отседнал?

- На носа, недалеч от старото училище.... Не се ли радваш, че се виждаме след толкова години?

- Не се ли радвам?

Това беше познатият стил на Владо Минков.

- Е, как я караш драги, какви ли не ги чувам за теб - се опита да се опровергае Владо Минков, тъй като Тодор Петър беше замълчал.

- Станах безработен и жена ми ме изгони - премина в настъпление Тодор Петър.

- А моята още ме търпи - каза Владо Минков ентусиазирано, така че очите на двете девойки до тях блеснаха.

Продължи, като се обърна както към тях, така и към Тодор Петър:

- Нали ще ми позволите да ви почерпя по едно питие?

След това се приведе към Тодор Петър:

- На плажа са още по-хубави. Спал съм и с двете.

- Едновременно ли?

- Почти...

- О...не беше толкова сластолюбив.

- Е, вече е капитализъм, драги... Пазарът определя търсенето и предлагането. - И добави - Довечера на северния бряг, над пристанището, се събираме на калкан като едно време. Ще дойдеш ли?

- Ако Стоян заспи навреме...

- На колко години е Стоян?

- Почти седем.

- Има ли на кого да го оставиш?

- Той спи дълбоко, но все пак ще предупредя хазайката.

- А защо си безработен?

- Заради интриги в немската фирма, ама много по-качествени от нашите.

- Аз чух друго.

- Няма отърване - засмя се Тодор Петър. - Това ли им е работата на лошите езици?

- Аз вярвам само на това, което съм чул лично - рече Владо Минков.

- Я се разкарай.

- Да се разкарам ли? Искам да кажа, че тогава правеше впечатление по-скоро на доста оправен, така че си залагам главата, че ти си го направил.

- И това не може да бъде абсолютно сигурно. Доста неща могат да бъдат проектирани погрешно, ако се облягаш на предубежденията – се засмя Тодор Петър – И аз си спомням, че си тичал по магазините да сравняваш цените. Но слушаше Юрая хийп...

Владо Минков се хвана артистично за гърлото и също се разсмя.

Тодор Петър добави:

- Преди време се видях с Камен и му разказах за интригите. А той ми рече, „Ти си балама“. Как съм могъл да позволя след години работа да се оставям да бъда рекетиран. Време било да се облегна на социалната им система. Така че какво ми пречи аз, потенциалният бизнесмен вчера, да се направя на романтик днес...Хайде, аз тръгвам. - Да платя - се обърна към барманката.

- Няма да позволя - каза Владо Минков - аз черпя. Да не кажеш утре, че не съм те посрещнал радушно след толкова години. Ванче, няма да му вземаш парите...Ресторантът за довечера се казва "Марината". Ще поканя и тези две красавици. Двете се занимават с музика и четат. Уникално за днешните времена.

Тодор Петър се върна пред интернет-клуба, надникна, за да се увери, че при Стоян всичко е наред и седна на една маса пред „Пъци бар”. По улицата манифестираха туристите, като че променени от архитектурата и историята на градчето. Докато си изваждаше тефтера, където си водеше записки, той се опита да измери промяната. Като че сега това бяха други хора, от други места, с други физиономии, от други социални групи и като че с други погледи.

По времето на социализма да демонстрираш пренебрежение и помазаност си беше грях. Имаше случаи, когато пияни хора от народа на това място бяха псували посетители с поведение, изтъкващо по-високото им в материално положение. Всъщност дилемата беше в това, че тъкмо тези хора от народа, ако изобщо бяха преживяли в прехода, трябваше да са благодарни на тази прослойка, която беше олицетворявала соца. Тъй като сега обезателно водеха несравнимо по-мизерен живот... Или още по-правилно - трябваше да са им още по-разгневени, ако животът на тази прослойка беше една от причините или атрибутите на падането на социализма, а оттук и осигурения, дори и беден, живот.

Сега всичко, дори нерегламентираното и още повече – открито престъпното състезание по отношение на придобитата набързо собственост и на прибирането на печалбите, се приемаше за напълно нормално. И си е обяснимо - мислеше Тодор Петър. Едно е да декларираш, че всички са равни и да демонстрираш тъкмо обратното и съвсем друго е да си обявил, че равенството се мери с пари и с всяка проява на този принцип да подчертаваш смисъла му.

През една маса от него една атрактивна млада жена със зелена козирка-превръзка на светлокестенявите си, блестящи коси, с красиви, изпечени от слънцето голи рамене и прасци, говореше на висок глас незначещи неща на компанията си. На масата седяха още една елегантна жена, обърната с гръб и висок мъж на средна възраст с марков зелен Лакост и спокойно лице.

Тодор Петър се наведе над тефтера си. Надяваше се, че бе достатъчно невзрачен, за да не приемат тук писането в тефтер за поза. Без да осъзнава колко животът в Германия го е настроил неуместно сериозно за българските измерения, написа:

"Когато се вживяваш в ежедневието, ти намираш винаги опора, с което да го вплетеш по значимост с нещо повече. Способността на ума да забравя, и то най-важните и фини валенции, неочаквано и няколко дни по-късно, обезсмисля целта им, вплетена в значимото. А разликите в разбиранията на хората, особено променяйки се във времето, определят и незначителността на мненията им."

Беше забелязал, че когато се съсредоточеше в някоя мисъл, много от сетивата и осезанията му се мобилизираха. Сега гласът на младата жена се чуваше по-звънък и ясен. Тодор Петър различи отделни изрази и думи: "Защото, колкото и да е перфиден."...."Аз минах напряко през градината...".."Три е неподходящо число при летуване...". Вдигна поглед и видя очите й, забодени в неговите. Явно писането в тефтера вършеше работа. Беше спряла да говори. Седеше спокойна, не забелязваше събеседниците си и като че чакаше той да отклони поглед. Тодор Петър остави тефтера си настрана и се облегна назад, като се забавляваше с тази игра.

- Още ли си тъжен заради интернет-клуба - попита Тодор Петър, когато седнаха в ресторанта.

По-големи деца го бяха изместили при игрите.

- Не - отговори Стоян - сега аз мисля за нещо друго.

Тодор Петър се опита да си припомни как децата спират да плачат. Те знаеха как да спират да плачат. Той се питаше дали всъщност изобщо вече знаеше и можеше да плаче, но сега се опита да запомни отново как трябва да спира да плаче.

Да, сълзите мият душата. Но си мислеше, че тъкмо сега няма нужда от това. Имаше си други хоризонти, като че опростени, превърнали се за него може би в алиби, за да загърби печеленето на пари и принудите му.

На провлака между Стария и Новия град Стоян си беше избрал пица и сега нагъваше съсредоточено, докато Тодор Петър се занимаваше с “то пък и едни мисли”.

Беше вече притъмняло. Седяха пред здрава дървена маса без покривка, а наоколо животът тъкмо кипваше. Но не можеше да прекипи. Изчезналата от сцената художествена интелигенция от социализма беше заменена на първо място от момчета с яки бутове, вратове и ланци. А правилата на съществуването и общуването се проявяваха в стихийността и случайността за около половин час преди залеза. Зад което се криеше очарованието.

Стъргалото приемаше излезлите да се покажат и да видят кой се показва. Дребните търговци бяха претоварени. По баровете и ресторантите тъкмо се поръчваше. Светлините на уличните лампи се процеждаха между клоните и листаците на огромните дървета. Общият шум наоколо беше това, което обединяваше различните начини, по които миговете се отброяваха. В дъното на видимото под дърветата се пресичаха преминаващи хора, коли, файтони и сенки.

На масата при Стоян и Тодор Петър седнаха майка и две момчета на около 10 години, които също бяха се заели с пиците си. Децата се сбутаха, като си сочеха с поглед Стоян. Разбра се, че се знаеха с малкия Стоян от интернет-клуба. Само след пет минути мълчаливият Стоян беше вече разсмял и тримата.

- Как се казваш? - попита жената.

- Стоян.

- Иван Карапетров.

- А ти ?

- Петър Караиванов.

Стоян избухна в типичния си заразителен смях.
13
По-късно Тодор Петър изчака Стоян да си легне и да заспи. Помоли хазайката да хвърля по едно око и излезе.

Над пристанището и зад огромни дървета се криеха къщите, закрепени в издигащия се склон върху антични зидове и основи. Водата между острова и пристана, където са завързани лодките, е маслена и водораслите се люлеят между тук-там пластмасови боклуци, пръчки и някакви други остатъци от човешки дейности. Ред малки ресторантчета са наточили секирите, като някои бяха толкова непрофесионални, че можеха да съществуват само заради случайни клиенти.

Павираната улица се виеше покрай завързаните лодки, ръждясалите вериги и котви, между изнесените на сух док яхти и стари лодки, с изсъхнали и начупени миди под тях, петна от смола и масло. Отсреща се белееше военната цитадела отпреди Девети. Сякаш се кръстосваха противоположни движения на светлини и сенки, смесваха се силуетите на каваци с някой рибар с дочени дрехи до току-що завързаната лодка, чуваше се да пърпори моторница . Но всичко бе като че бавно, спокойно и покрай държавата. Пристанището си беше и оазис, и променада, и заден двор.

"Марината" представляваше ресторант с няколко нива. Покривките по масите бяха раирани със синьо и бяло, а дървото по пода, барплота, на столовете, на перилата, ограждащи откритите тераси над пристанището, светеше прясно лакирано, така че нямаше защо да се намеква, че покривките нарочно са избрани по-обикновени.

Компанията около масите на Владо Минков беше многолюдна. Тодор Петър видя Камен и Росен Александров, Божил и Косьо. Позна жената на Владо Минков - Албена…

- Това е Тодор Петров - представи го Владо Минков на тези, които не го знаеха.

- Тодор Петър – го поправи.

- Ние сме се виждали - каза младата жена, която го беше гледала така открито на “Пъци бар” и сега седеше до Камен. - Моята каравана е под вашия лагер на „Смокиня“.

- Михаела, говорил съм ти за Тодор Петър – рече Камен.

- А, Вие сте Михаела...

- Да.

Устните й бяха несиметрични, но отиваха на гладката матова кожа, изящните скули и правия нос с едва забележимо разширяване в средата. Вечерта беше топла, раменете й бяха пак голи, отново бронзови и красиви.

- Не се шегувай, хайде - каза доктор Тошков, чийто Лакост блестеше във вечерните снопове светлина, идващи откъм лампите сред дърветата. Доктор Тошков беше елегантен и висок. Седеше малко отдалечен от масата, като че за да подчертае, че не е от тук. Така се виждаха и обутите му на бос крак скъпи и меки мокасини.

Соня беше стройна жена с тъмна коса, светла кожа и кестеняви очи, която имаше малко дистанцираното държане, характерно за много българи, които живеят в чужбина. Играеха „забравих откъде съм“.

- Тодор също живее в Германия - Росен Александров се обърна към доктор Тошков до него.

Росен Александров седеше от едната страна на Владо, до Божил..

- Така ли - каза Тошков - В кой град сте?

- В Кьолн - каза Тодор Петър и седна да доктора в края на масата.

- Не може да бъде - каза Соня. - И ние сме там.

- Така ли? - каза Росен Александров с явен интерес.

- Как не сме се срещали или чули един за друг? - каза Тодор Петър.

- Ние сме много заети, пък и не дружим много-много с българи - каза Соня.

- Предполагам, че имате основание - рече Тодор Петър. - Но и да дружахте, надали щяхме да се видим. Аз излизам рядко.

- Да не ангажираме другите с вашите емигрантски подробности - се намеси Владо Минков - Знам колко ви е тежък животът, но защо трябва да се превземате.

Обърна се към двете млади жени, които седяха близо до Тодор Петър и които знаеше от следобеда.

- А тези момичета вече ги знаеш от Текила бар. Прекрасни са, но съм сигурен, че няма да те харесат.

- Владо! - възкликна сякаш предупредително една руса жена с ангелски чело и къдрици по него, която седеше до момичетата.

- Здрасти Албена! - поздрави Тодор Петър жената, която беше съпругата на Владо Минков.

- Едно време Тодор харесваше Албена - каза Владо Минков.

- Е, не се е стигало да крайности - се смути Тодор Петър и се прокле, че наистина не беше стигнал до крайности.

- А това е Полина Маринова - кимна Владо Минков към жената до себе си.

Беше синеока, с гъста тъмноруса коса жена, с малко заспал, но и високомерен израз, който се смекчи, щом Тодор Петър се обърна към нея..

- Здравейте! Ние също се познаваме - каза тя, като си подаде ръката.

- И на мен така ми се струва - Тодор Петър се изправи и пое една суха и топла ръка. - Просто нямам услужлива памет.

Чак сега Тодор Петър я погледна по-внимателно. Позна я. Това беше Полина – онази млада жена, която преди години беше срещнал в Созопол, която беше потърсил в София и се беше оказало, че е избягала в Италия. Сега, около двадесет години по-късно, беше все така хубава, с една стойка, която според Тодор Петър още тогава, преди години, караше всички да й се възхищават. Лицето й беше добило някакво лустро на особа, спестила си превратностите на историята в България. Индивид, който се храни по-здравословно. Което можеше да означава и по-стерилен, но и уравновесен живот.

Тодор Петър седна. Съсредоточи се в поръчките, ракията, салатата, рибата, вечерта. След първата ракия с шопска салата всичко, което беше свързано с осезанията му, се избистри. Миришеше на риба, водорасли, море. Листата на дърветата улавяха всички шумове на нощта и ги превръщаха в най-прекрасна музика. А разговорите в компанията се кръстосваха, преплитаха и отново развързваха. Владо Минков продължаваше да пие, без да го хваща повече.

- Разбрах, че си тук със сина си – обърна се Албена към Тодор Петър.

- Да.

- Води ли го преди морето на планина?

- Къде в Родопите?

- На един язовир. Сега се казва “Голям беглик”. Знам го от детските си години. Останал беше в сърцето и в съзнанието ми, а в чужбина тези неща се открояват доста остро. Трябва да ви заведа някога...

- Чувал съм за него – каза Косьо. – Там ходят на палатка мои приятели. Разправят, че доста боклук е натрупан покрай брега.

- Така е – каза Тодор Петър – Тази гледка въздейства особено болезнено, когато си идваш . От една страна си зажаднял за родината си, а от друга виждаш как всичко се съсипва. Повярвайте ми, често си казвам - „не сме по-глупави или по-малко интелигентни от тези хора там, на Запад, а виж какво се получава".

- Не се притеснявай, ние сме толкова малко и толкова намаляваме, че нито ще я унищожим природата, нито ще имаме време да си покажем докрай интелигентността – се пошегува Иво.