Папо и неговата К(о/a)мпания

- Нещо не се ли обърка. Ти говориш за чехли, докато аз ти говоря за общество?

- Не, стана дума за бездарността.

- Хайде, бе, сега пък бездарността. Не се бой никой не се опитва да те кастрира нито да ти вземе гаджето... От такива дарования като теб, които плачат по уж вкусните храни на соца и които в носталгията по дотациите в изкуството, както го разбирате, както и по индекса на човешкото развитие, пак както го разбирате, ми се драйфа. Както и от резултатите, които социалистическият театър, разположен във всеки окръжен град, остави за посткомунистическа България. Колкото и да симулирахме и преигравахме по всякакъв начин, че посятата култура по време на социализма е постижение, ожънахме на първо място най-болната, най-бедната и и най-корумпирана нация. Както и изключителен възход на най-безотговорните и разрушителни сили.

- Мислех, че сте пораснали - каза Ирина и прошепна в ухото на Тодор Петър ... - Българчето продължава да спряга аз съм, ти си, той е. Моля те, остави го.

- Та дори и да си прав. Аз съм бездарен, а ти си даровит – продължи по инерция Тодор Петър, като че най-сетне забравил за равновесието, което имаше като емигрант и дал свобода на тестостерона си. - В какво, можеш ли да определиш като по-даровит от мен - в събирането на рапани, в добротата, в лошотията, в чукането или в арогантността да влизаш в лични пространства? И ми казваш, че съм путьо...Тия неща се доказват. Както пред жените, така и като погледнем назад към соца, когато не смееше да шукнеш.

- Аз ли съм казал, че си путьо? - каза Иво и всички останаха с впечатлението, че може и да беше забравил какво е казал. - Вярно, мисля го, но се надявах, че съм се въздържал да го изрека. Хубаво де, все едно, изпуснал съм се.

- Мислех, че сте пораснали - повтори Ирина.

- Искам, когато порасна, да съм малко момче, е казал Джоузеф Хелър - допълни Михаела. - А порастването до такава степен, че да запазиш мисълта си чиста, е невъзможно приключение за хора,които са получили повече, отколкото са дали на другите.

- Не знам, вие се произнасяте за България. Аз по начало не съм предубеден и съм изключително непрезиращ човек. Аз не презирам. Не презирам, а се дразня от мислене, при което категориите се сливат, както се дразня от това, невъзможни неща да се преекспонират - каза Иво.

- Кой, ти ли? - обади се Наталия с дефинитивен тон, който би поставил всеки на мястото.

- Аз мисля, че прекалихте - каза Ирина и стана.

- Малко? - извиси глас Михаела и се обърна към Иво. - Твърде си безпощаден към лошото у другите и твърде нечувствителен към собствения си цинизъм.

- Разбира се, не харесвам много неща, но винаги виждам възможност същите или други да са по-добри.

- Да, но трябва да знаем и това - който щади злото, всъщност вреди на доброто - каза Михаела. - А има и една хубава дума, която би трябвало да научиш - добронамереност.

Тодор Петър гледаше, слушаше и съзнаваше някакви думи, които би трябвало да са понятия: самоконтрол, самонаказание, изтезание, откровенност.

По-късно, когато се бяха успокоили и умълчали тръгнаха да се прибират, Тодор Петър мина покрай бунгалото на Ана. Видя я седнала в тъмното, зад малката преграда на терасата пред стаята й. Той се спря.

- Чу ли?

През нощта, когато всичко утихна, Тодор Петър излезе от бунгалото си. В двора нямаше вече никой. Няколко ниски лампи край басейна и до масите очертаваха кръгове осветена трева. Приближи се до терасата на Ана. Тя беше още там. Последва я в стаята й.

56
На другата сутрин Тодор Петър стана един от първите. Чувстваше се бодър и щастлив. Седна да чете, като хвърляше по едно око към Компанията. Михаела започваше деня с планове какво да направи, Наталия - как да си проведе политиките.

После чу Наталия да казва на Михаела:

- Гледам толкова самотни жени. И ги виждам вече умрели. Не са готови да направят и най-малкия жест, за да потърсят и намерят близостта.

И Тодор Петър отново си спомни, че му го беше казвала и на него. А той не искаше да се замисля какви паралелни планове си бе правила тогава. Питаше се на какво е готова Наталия, за да намери близостта и кой знае защо си спомни един плакат от соцалистическото минало, който трябваше да илюстрира мотото на съответната петилетка - ефективност и качество. Представляваше огромно пано, изобразяващо млада и чистосърдечна работничка до също толкова чистосърдечен млад мъж, в което само по себе си нямаше нищо чак толкова особено, ако не беше естествено възникналият въпрос - кой от тях е ефективността и кой - качеството.

- Хладнокръвие или самота, казваш.

Ана и Владо, нарамили чадъри и плажни чанти, минаха покрай басейна и тръгнаха към колите.

- Много е хубава тази Ана - каза Тодор Петър, който ги проследи с поглед.

-Какво, завиждаш ли му? Не му завиждай, то е до време. Това е физиология - каза Ирина

- Защо? Как може да гледаш така на живота? Как може да прецениш кое е добро или лошо днес и какво би станало по-късно? Не може ли да грешиш?

- Разбери, това е физиология. Ако знаеш колко жени е имало и има, които са си въобразявали, че могат да са нещо за някого, който е с двайсет и повече години по-възрастен, само защото са си въобразили, че той е нещо повече от мъж с двайсет години по-възрастен!

Тодор Петър стана и отиде към скалите. Намери удобно място и седна да наблюдава морето. Сия го беше забелязала да се отдалечава и беше тръгнала след него. Не я беше усетил, докато не седна редом и не се загледа и тя в леко потъмнялото синьо - слънцето се беше скрило зад няколко светлосиви облака.

- Този твоят Папо, - вече всички викаха на Стоян Папо - е голям сладур. Прекрасен син си имал!

Била говорила вечерта на плажа с него. Била изумена колко е умен и чувствителен. Тодор Петър неволно направи сравнение с Наталия, която беше заета с любовта си и с проблема да ревнува и страда. И всичко това, взето заедно, да стимулира процесите й на мислене. Тя нямаше сили за нищо повече от една любов и не се беше опитала да си каже и две приказки със Стоян.

- Не мога да те разбера, защо сега ми показваш, че ме харесваш, а когато след онази вечер ти се обадих по телефона, ми отказа - рече по едно време, в средата на разговора, Тодор Петър.

- Тогава Наталия ми се обади и ми забрани да се занимавам повече с теб...

- О. Много хора действат директно при сензор за опасност или полза - засмя се Тодор Петър. - Не могат да пробият завесата. И колкото повече примери им даваш за това, което е правилното, толкова повече държат на тъмното и объркването си... Видя ли се с Доктора?

- Да. Казах му, че Баръмов най-вероятно го е завлякъл.

- Оле! И той?

- Побесня.

- Той е абсолютен скъперник. Сигурно се е разболял и няма да може да спи няколко месеца.

- Развика се, че няма да остави тази работа така. Как обаче ще стане - не знам.

- Аз продължавам да се забавлявам с мисълта за доктор Тошков. Ще умре от страх за парите си.

- Ще ти кажа нещо. Едни момчета, които са ми задължени, дълго ме убеждаваха да им дам картбланш за Баръмов...

- За какво?

- Да му счупят краката.

- Ти си луда.

- Защо? Той направи мръсно на толкова много хора, че няма да разбере изобщо от кого му идва...Но аз все пак не дадох съгласието си.

- Хубаво си направила. Знам една такава история. И поръчителката падна на другия ден и си счупи крака.

Внезапно тя го прегърна и се притисна към него.

- Казала си на Наталия след първата среща, че не приличам на нищо.

- Нищо - каза Сия. - Онази вечер обаче на Драгалевци ме грабна. Честно. Сърцето ми се разтуптя.

- Какво нещо прави папионката! А аз я бях сложил тъкмо заради контраста с лехата домати. И докъде може да го доведе човек увлечението му по подреденото.

- Да, но нали животът в България не може да се сравни с този в Германия?

Телефонът му иззвъня. Беше майка му:

- Как сте?

- Добре, а ти как си?

- Добре съм. Реколтата ти от лук обаче е компрометирана.

Беше засадил малка леха лук.

- Защо?

- Ок. Ще го имам предвид.

- Виж, мила, - обърна се Тодор Петър към Сия, когато свърши разговора. - Има мигове, които изпускаме и те не могат да се върнат...

Когато се прибраха от скалите, Стоян се приближи до Тодор Петър и му каза:

- Папо, снощи ми беше най-хубавата вечер.

Целия ден Компанията беше ангажирана с безцелно лутане по плажа - къпане в морето и басейна-обяд-безсмислени разговори за коли и мода. Междувременно Тодор Петър и Стоян успяха да съберат и изхвърлят няколко торби с фасове и боклуци от пясъчната ивица.

Когато най-сетне Тодор Петър остана насаме с Ирина, тя му каза:

- И все пак трябва да се изясним. Не искам да оставаме с недоизказани неща. Мислех, че наистина няма да имаме много пари, но можем да направим така, че наистина да сме щастливи. Мислех, че ще напишем нещо заедно, което да преплита съдбите ни, предопределеното и преживяното... Аз поразмислих доста върху това между нас двамата. Ние не се обичахме. Сега разбирам, че съм те примамвала, за да заминем за Германия.

- Да, аз изглеждам голям наивник. Мислех, че нещата са по чисти.

- Ти си лесен за лъгане.

- А ти си пък "духовната светица" - горчиво каза той.

- Не виждаш ли, че те бъзикам. Бях ти казала. Ти ме беше спечелил. Във всички измерения. Казвам ти го, за да знаеш, че не съм била повърхностна във връзката си с теб! В началото се чудех как така един толкова сетивен и доверчив до наивност човек изобщо оцелява. А ти просто си свиркаш. Иначе си тясно скроен, а душата ти е необятна! Такова противоречие ми е доста странно! Остана уважението и аз стъпвам на него. То е солидното отношение между хората!

- С Марио ли ще заминаваш? Видях ,че не са вече така близки с Михаела. Кога си задълбочихте връзката, не забелязах.

- Ние вече излизахме в София с него. След като се разделихме с теб, бях решила да грабя от живота като луда.

- Най-сетне! Марио много държи да си заведе в Германия българка.

- Не знае какъв таралеж си слага в гащите.

- Ти го каза, но той, като познавам германките, може само да е щастлив с такава като теб. Да оставим настрана, че трудно би си намерил толкова интелигентна жена. А и ще си осигурена. Всъщност нещата се подреждат. Ти без друго се страхуваш да живееш тук.

- Повече се отвращавам. Но и се страхувам. А и унижението. Ти пръв ме подсети, за да го видя. А то си е било в мен винаги. Но да живееш с години, с десетилетия, цял живот в унижение, не означава нищо друго, освен робство.

- А аз именно затова искам да остана тук. За да не е така.

- Знам, че вярваш, че можеш да направиш нещо.

- Нали съм ти казвал за Дзен. Хълмът с луната, изгряла над него, не се променя, ако изразиш възхищението си, но светът всъщност не е вече същият. Така и аз. Ще се опитвам да си казвам мнението за хълма, обвит в бури, урагани и порои... Знаеш ли, гледах по телевизията някакъв репортаж от Синеморец. Бяха хванали двама иманяри. Аз единия от тях съм го виждал в офиса на Баръмов.

- Сигурен ли си?

- Абсолютно. Сега разбра ли защо изведнъж се напълни с хора? Следили са иманярите.

- Наистина!

- Трябва сериозно да помислиш за манията си за преследване.

- Няма каква да мисля... Много ми е интересно. От една страна си толкова експедитивен, можеш да вършиш и свършваш нещата, наблюдаваш света трезво, а в същото време си се оставил да те измамят хора като Баръмов.

- Опитвах се да пазя манталитета си на западняк. Почти като западняк - както аз го разбирам - каза с ирония и се поправи: - Който се прави на западняк. А те си мислеха и реагираха като спрямо някакъв наивник, който търси да бъде измамен. Жалка работа. Въпросът беше дали Боби щеше да пропусне да накаже почтеността. Не пропусна.

- Е, това си е капитализъм.

- Права си, в доверието няма нищо капиталистическо - опита се да се пошегува отново той. - Но не съм сигурен, че ще ми допадне да живея с това убеждение...Така е, защото това не е моето време.

- И кое трябва да е твоето време?

- Не знам. Скорост и движение, общество. Но ще дойде и моето време. Аз съм оптимист.

- Ще ти го кажа още веднъж и го запомни, моля. Оптимист си само по отношение на несбъднатости!

- Много си станала строга. Аз не се отказвам. И преди това е било така, но реакцията ти беше съвсем друга. В смисъл истината е една и съща, независимо от нашето мнение. Само начинът на артикулация се сменя. Което се определя от полза или чувства като обич и обида. Или си оскърбена и предаваш миналото си. Или си била просто една лицемерка.

Ирина и Наталия вече бяха напуснали неговия свят и не изпитваха нужда да са духовно верни. Но може ли една разочарована жена да има контрол над инстинктите си? Може ли да търсиш вярност, ако чувствата ти са били малко или повече плод на ползи?

- Въпросът е да съумеем да притъпим незадоволеността си и да намираме реванша на собствените си грешки!

След такива разговори Тодор Петър не успяваше да бъде мъдър.
57
След обяда Тодор Петър беше водил Зорница и Стоян на сладолед. Тъкмо се прибираха. Паркиран на сянка, пред хотела беше спрял джипа на Полина, а на предната седалка, за най-голямо удивление на Тодор Петър, бяха седнали тя и Ана. До джипа беше паркирана колата на Владо, вече натоварена с багаж.

Тодор Петър тъкмо направи крачка натам, за да попита дали си тръгват, когато изведнъж видя Ирина, която изскочи от хотела и изтича развълнувано към него. Дръпна го встрани.

- Бързай! Баръмов пристигна. С гипсиран крак. Замъкна се с патериците до апартамента на Михаела. Бързай, ще й направи нещо. Аз ще задържа децата.

- Къде са другите?

- Само Владо е там, но се панира. Преди това Марио отиде да тегли пари. Иво е махмурлия и се скри. Останалите също се правят, че ги няма или наистина ги няма.

Тодор Петър влезе в двора на хотела. Владо седеше неподвижно, с ръце в джобовете. Изтича покрай него.

Михаела се беше свила до леглото. Баръмов седеше близо до вратата, с една патерица, хваната като тояга. С другата се подпираше. Беше с гръб, но като чу да се отваря вратата, се обърна. Тодор Петър не го беше виждал с такова озверяло лице.

- Изчезвай веднага, докато не съм ти строшил главата! - изръмжа и се извърна.

Беше по-едър от Тодор Петър, но сега, когато беше с гипс, единствено гневът му беше опасен. А може би обратно.

- Само спокойно - каза Тодор Петър, но не беше спокоен. - Да излезем навън.

- Изчезвай. Това са наши семейни работи. Да не си й ти любовникът? Къде е германецът?

- Боби - каза Тодор Петър. - Тя не ти е вече жена. Няма човек, когото да не излъга. Не се ли страхуваш... Теб синът ти дори те изостави.

Боби Баръмов посегна с патерицата, но Тодор Петър реагира, улови я бързо и я дръпна към себе си. Боби Баръмов не можа да запази равновесие, политна и с цялото си натежало туловище рухна върху кревата, който не издържа и страничната ритла поддаде. Въпреки сериозността на ситуацията, Тодор Петър едва не се разсмя, но замръзна. В ръцете на Баръмов блесна пистолет.

В този момент на вратата застана Владо и кой знае как зад него и Стоян.

- Папо! Папо!

- Стояне, бягай от тука - извика Тодор Петър и застана между Баръмов и вратата.

В този момент яростта по лицето на Боби Баръмов изчезна. Скри пистолета. Всички го наблюдаваха като замръзнали как с усилие, като се подпираше, се изправи, използва едната патерица, взе и втората и, без да се обръща, тръгна към вратата. Владо се отмести, а Стоян се притисна към стената в коридорчето. Като минаваше покрай него, Баръмов спря и го изгледа. Изразът му стана безпомощен и съсипан, обърна се и излезе.

Тодор Петър се приближи към Михаела.

- Има ли ти нещо?

- Не.

- Толкова съм ти благодарна.

- Май на Папо трябва да благодарим всички - каза Владо.

По-късно Ирина разказваше:

- Владо и Ана току-що си бяха събрали багажа и се готвеха да тръгват, когато пристигнаха Боби Баръмов и Полина с нейната кола. Полина хвана Владо и го заведе под стряхата да разговарят, а Боби Баръмов изкуцука до стаята на Михаела. Михаела до този момент не беше се показала. После настана една дълга тишина и след това чухме Михаела да вика: "Никога няма да се върна при теб! Край, не чуваш ли, край!". И след това като че той я събори. Чухме задавения й вик, но никой не предприемаше нищо. Всички седяхме като попарени.

Вечерта Ирина и Марио бяха излязли из Синеморец. Михаела се приближи до Тодор Петър и го хвана за ръката.

- Искам да направя крачка към теб, но не зная как.

- Ако искаш, елате със Зорница с нас. Ние утре тръгваме със Стоян. Ще пообиколим България. Ще съчетаем полезното с приятното. Ще посещаваме забележителности, но и разни адреси. Имам малко работа. Имам един списък.

Това лято Стоян, Зорница, Михаела и Тодор Петър посетиха още много места из България. Долината на Арда, Перперикон, Дяволската дупка, Чудните мостове, Елена и Ивановския скален манастир.

Когато се прибраха в София, Тодор Петър и Стоян завариха на Драгалевци пръскалката да ръси напечената трева, осеяна с петна от пожълтели троскоти. Под сянката на най-голямата вишна майка му си почиваше с книга в ръка. Беше облечена в елегантна някога лятна рокля с неподходящо коланче. Сламената й шапка почиваше встрани на пейката.

Тодор Петър се разходи из мястото, наведе се към стрък девисил, който растеше все на същото място от детството му, откъсна едно листо и го помириса. Заедно с вкуса на умилението, си спомни как на Синеморец в един двор с ниски, неугледни асми, с няколко малки чимширчета край пропукана бетонова пътека и с ниска и малка къща, се беше запознал със семейство относително млади хора, от които си купи току-що квасено овче сирене. Тези хора отглеждаха овце в Странджа, живееха като прадядовците си, имаха изпечени и прашни, луничави лица и изкривени стави на пръстите на ръцете. Не искаха като че нищо повече от това, което имаха, бяха честни, нямаха деца и нямаха чувството, че нещо ги отминава безвъзвратно.

В Интернет-пощата си намери е-мейл от Ирина.

"Здравей, Тоти! В Германия съм. Не се безпокой за мен. Добре съм.

Да се продадеш надали е концепция. Поне не си между минатите. Е, по-късно разбираш, че тъкмо ти си минатият, а онези, които са останали честни - не. Дори само защото такава им е била съдбата и не е имало възможност да бъдат изкушавани. Аз лично мисля, че направиш ли веднъж крачката - край.

Преди да тръгна за насам, се срещнах с Владо. Той е с Ана, но и с Полина. Изповяда се пред мен. Призна, че когато сме работили за Кьосев, е провел активно мероприятие, възложено му от бившите. Една от подзадачите е била свързана с мен. Трябвало е да повярвам, че Кьосев е взел огромен подкуп от приватизационна сделка. Можеш ли да си представиш? Аз и колко ли още други, е трябвало да бъдем убедени, че Кьосев е подкупен.

Искам да ти пожелая Бог да е винаги с теб и да ти посочва верните пътища!

Ирина"

- Папо, случвало ли ти се е, когато се разделяш с някого, да те заболи коремът?.

- Да. Случвало ми се е... Герой си ми ти.

- Ти си герой, Папо.

- Защо мислиш така?

- Аз виждам.

Казаха си довиждане. Зорница и Стоян се ръкуваха сериозни.

Стоян се качи на ескалатора. Махаха му, докато се скри в залата за заминаващи.

- Какво ли ще прави това дете, след като баща му го учи колко е красива природата, но го оставя далеч от нея? - рече Михаела.

- Ще се върне тук. Да работи за това, за което "героите" не можаха и няма да могат да се справят – рече Тодор Петър.

Докато се отдалечаваха от ескаваторите, Зорница беше останала малко по-назад, когато Михаела се доближи до Тодор Петър и каза:

- Право е детето. Ти си герой.

- Така ли? Аз засега не виждам голям успех в кампанията си. Само движения надолу-нагоре.

- Напротив. Нямам предвид това. Истината за твоята кампания е, че повече търсеше жена... А другото - утопията за платформата и „заедното” ти беше само за алиби ......

- Така ли! - засмя се той. - Знакът на българина ли се оказа? Няма да се откажа, даже и не си го помисляй.