Глава II Българската земя при Кавказ

Когато българите отишли в Кавказ, те се отправили първо към своите своите стари побратими - аланите - и се заселили в източните кавказки земи край голямата река Сулак, а също край реките Чегем и Баксан, които текат през средата на Кавказ. Ско­ро на бреговете на Сулак започнал да расте нов силно укрепен град с високи стени, изградени от грамадни каменни блокове -град не за хора, а за великани. На този свой нов велик град бъл­гарите дали името Балх, за да им напомня за тяхната стара сто­лица. Но арабският пътешественик Табари го наричал Булкар Балк, което значело Българският Балх. Това той е направил яв­но, за да го различава от другия, царствения Балх - столицата на Балхара, защото по онова време тя се намирала в ръцете на поредните свои завоеватели - арабите, и била вече не българс­ко, а арабско владение. За Табари като арабин е било важно да различава завладения от арабите Балх, от новия Балх в Кавказ, макар че и арабският, и кавказкият били построени от българи. А за българите било важно да запазят и за децата си спомена за своето велико източно царство и неговата прочута столица Балх и затова те нарекли своята нова кавказка столица със съ­щото име.

После българите издигнали и много други градове. Един от тях нарекли Анзи в памет на някогашните свои градове Ан-дхой и Анзи от древната Балхара. Друг нарекли Кумук по име­то на старата своя крепост Кумух, трети - с името Самандар, напомнящо за древния Саманган, четвърти - Хумар, по името на големия град Кумар в Балхара.

Така един след друг в Кавказ израствали нови български градове - също като онези, които българите имали в своята ста­ра земя и със същите имена, защото българите много обичали своята стара родина. И накрая в кавказките долини се появило ново българско царство - също като предишното, сякаш някой пренесъл там най-прочутите градове на Балхара.

Понеже това ново царство приличало много на старата българска земя, българите нарекли и него Балхара, но съседни­те народи го наричали Балкара. С това древно име се нарича и днес централната част на Кавказ - Балкария. А на изток от нея същото име носи и прочутият град Балхар, известен със своите изкусни златари.

Направеното от българите в Кавказ трудно може да се опи­ше с малко думи. Защото много народи се преселили някога в Кавказ, но никой от тях не построил толкова градове като бъл­гарите. Това забелязал още в 550 г. сириецът Захарий Ритор, който пише: „Край Каспийските врати живеят българи. Те имат градове. И алани - те имат пет града." А после той изрежда и десет други народа, но за тях сочи, че нямат никакви градове.

Още през IV век новото царство се простирало нашироко в кавказките долини, затова Мовсес Хоренаци го наричал „земя­та на българите във веригата на огромната Кавказка планина". А след още два-три века то станало толкова известно и прочу­то, че византийските летописци го наричали вече Старата Голя­ма България, или Старата Велика България, защото по онова време то било вече една от старите държави в Кавказ.

От тази нова обширна държава един български вожд на име Вананд отишъл в Армения и се преселил в богатата на зе­мя област Кох, където плодородните полета са много. Там бъл­гарите създали още един град с име Балх. А планината, в която се заселили, нарекли Паргар, както се наричала планина край древния Балх - столицата на тяхната незабравима Балхара.

Онези смели и непреклонни българи, които не се оставяли да станат роби на когото и да е, твърде много приличали по ду­ша на заварените от тях кавказки народи, защото и кавказците, подобно на българите, спазвали свято и до смърт древния закон на честта. И дори приказките на българите и кавказците си при­личали - българите от онези древни времена обичали приказ­ката за юнака, откърмен от сърна, наричан от тях Ави-тохол /син на сърната/, а грузинците имали приказка за един чуден юнак с име Еленко, когото те наричали Ирени, защото Ирени по грузински е елен.

Твърде много си допаднали едни на други българите и кав­казците и затова станало така, че около средата на V век вож­дът на българското племе оногундури, наричан от арменците Еран, обединил около себе си почти всички някогашни народи от Северен Кавказ - чики, шигби, шилви, лепини, маскути, сва-ни, свано-колхи, хевсури, пшави и много други. Огромно ста­нало неговото царство и от него започнал не на шега да се бои дори и персийският шах Ездигерд, който помнел бедите, които персите причинили на древната Балхара. Този велик български вожд е отбелязан и в най-стария български летопис - Именни­ка на българските канове. Само че българите го наричали Ир-ник, а арменците неправилно - Еран.

Много векове траел съюзът на българите с кавказките на­роди. Затова до ден днешен в Кавказ чеченците и лезгинците наричат своите велможи и големци с древните български думи КАНО, КАВХА и БОИЛА, а командирите във войската - БА-ХОИН, БАГИН и БАН.

Тези думи толкова допадат на кавказците, че те кръщават с тях дори децата си като знак на чест и големство. Затова в Кав­каз и днес има хора, които се наричат КАНО, БАНО и БАГАТ-УР, а също със стари български имена като' Аспарук, Кардам, Карда-кан Крум, Крумук, Крумчо, Дуло, Токту-бан, Люц-кан, Ганчу, Гунчу, Балчу и много други.

Няма друг край на света, където да са запазени толкова много български имена, като Кавказ. Защото много векове на­ред българите и кавказците са живеели като съюзници и са во­ювали заедно срещу своите общи врагове.

Но не само с кавказците, и с другите народи, които са ги за­обикаляли, българите са имали някога здрав и силен съюз.

Когато те дошли при Кавказ, на север от тях живеели мно­гобройни славянски племена, с които българите също бързо се сприятелили. Недалеч от славяните българите издигнали по свой стар обичай няколко големи крепости - Харка, Тама-тар-кан, Рустак, Тамба, Пенча и Кана, чиито имена те донесли от своята древна Балхара. От тези стари български крепости про­излезли по-късните руски и украински градове Харков, Таман, Ростов на Дон, Тамбов, Пенза и Канев, които стоят и до днес като един вечен спомен от някогашните българи.

Силно било тогава българското царство и затова невед­нъж и дваж помагало и на своите северни съседи - славяните, в борбата с техните врагове. А на два пъти българите не само помогнали на славяните, но дори ги спасили от гибел. Лето­писите разказват, че през IV век, когато българите вече живе­ели в Кавказ, кралят на източните готи Херманарих заробил многобройните славяни и с гордост казал, че „никакво значе­ние няма големият брой несвикнали да воюват хора, особено ако и бог ги изостави". Не след дълго и готският крал Вини-тарий „за да всее ужас сред славяните, приковал на кръст тех­ния княз Бож заедно със синовете му и още 70 първенци." То­гава именно на помощ на славяните дошли техните южни съседи - българите, и спасили тяхната земя, както пише в стари­те руски летописи.

А после българите спасили славяните още веднъж и за втори път им върнали свободата. Затова ето какво са писали самите славяни в Новгородския летопис: „Повикаха нашите князе скити и българи многобройни и пак земята словенска ос­вободиха".

След това двойно спасение българите и славяните станали съюзници и побратими. И понеже на стария български език клетвата за побратимство се наричала АНТ, източните славяни започнали да се наричат АНТИ и оттам нататък са известни под това име. Готският летописец Йорданес пише, че антите, макар и да били победени от готите, били най-смелите от всички сла­вянски племена. А съюзяването на антите и древните българи скоро довело до това, че те обединили своите земи и заживели в обща държава, защото така антите се чувствали сигурни сре­щу своите врагове, а българите станали господари на още по-голяма земя. Границите на някогашната Велика България се разширили след този съюз далеч от кавказките долини и дос­тигнали на север чак до средата на днешна Украйна, а на запад - до отсрещния бряг на река Дунав. Затова гробовете на двама­та най-велики български канове - Кубрат и Аспарух, се нами­рат в Украйна, а не в Кавказ, и стоят като вечни стражи на ня­когашните български и антски земи.

В неотдавна откритата история на волжките българи „Джагфар Тарихи" пише, че двата народа толкова много се сближили помежду си, че когато антите срещнели българин, му заговорвали на неговия български език, за да му покажат сво­ето приятелство. Царят на волжките българи Барадж разказва, че когато при антите отивал на гости българският търговец Джун, те го наричали по български Бате Джун, макар че славя­ните нямат в езика си думите бате и кака /а също чичо, леля, булка и още много други български роднински думи/. А когато антите издигали паметник на някой свой герой, те го наричали със старата българска дума „балван" /герой/, която и днес е за­пазена на изток край древния Балх. Подир тях дори и унгарци­те взели тази дума от българите и до днес наричат паметници­те „балвани".

Когато един народ е силен и справедлив, всички околни на­роди започват да му подражават. Затова не бива да се учудваме, че някогашните народи считали за чест да си служат със старинните български думи „бате" и „балван", както и на това, че и до днес източните славяни, и дори румънците, наричат голем­ците си със старата българска дума „бояри", а героите си нари­чат „багатири".

В онези далечни времена не само приятелите, но дори и най-големите врагове на древните българи говорели за тях с уважение и почит, а това много рядко се случва между народи­те. Ето какво пишат за българите например готите - същите онези готи, които българите са прогонили от славянските земи: „Биеха се двата най-достойни народа на света!". Касиодор Се­натор, готски летописец, отбелязва: „Толуин победи между дру­гите народи и хуните и като спечели в първите сражения слава, той победи и страшните по целия свят българи".

Трудно било в онези далечни времена да се изтръгне побе­да от българите, а причината била в това, че от своята стара зе­мя Балхара те донесли в Европа своя велик закон на честта и доблестта. „При тях бойното поле прославя рода - писал с въз­хищение Енодий - А най-високи титли получава оня, който най-много е окървавил оръжието си в кръвта на неприятеля."

Другите европейски народи нямали традицията да избират за големци само най-големите юнаци и затова често се случвало начело на тяхната войска да стоят слаби и неопитни водачи, изб­рани по роднинство и приятелство. С такива противници бълга­рите се справяли бързо и затова те победили един след друг мно­го народи. Около 430 г. българите разгромили изчезналия вече народ лангобарди и пленили в боя техния крал Агилмунд. А след половин век те победили и готите и ги прогонили от земите край Дунава. Тези противници на българите не били никак слаби и нищожни. За тяхната сила говори фактът, че след като българите ги победили, те се преселили на запад и завоювали мощния ня­кога Рим. Първо това направили готите, а след това и лангобар-дите, които основали в Италия свое лангобардско кралство.

Това показва, че някогашните българи не са били просто силен народ, а победители над победителите. Затова, когато Ви­зантия през 480 г. изпаднала в смъртна опасност поради удари­те на готите, тя повикала на помощ тъкмо българите, гледайки на тях като на единствения народ, който може да я спаси.

Държавата, която създали българите през онази епоха, би­ла една от най-големите в цяла Европа. На изток тя се прости­рала до Волга и обхващала по-голямата част от Кавказ, а на за­пад достигала до бреговете на Днестър и Дунав, където живеели най-вече побратимите на българите - древните анти. Зато­ва тази голяма държава напълно заслужавала името, което са й дали византийците - Старата Велика България.

От летописа, който са ни оставили самите древни българи, личи, че това голямо българско царство било основано 515 го­дини преди Аспарух - в далечната 165 година. Ето защо ние, българите, сме един от най-старите европейски народи. По вре­мето, когато дори такива големи днешни народи като германци­те, французите и англичаните са нямали още свои държави, българите са били не само европейски, но и държавен народ, а от идването на българите в Европа досега (2005 г.) са се навър­шили точно 1 840 години.

В историята, както и в приказките, всяко царство има сво­ите добри юнаци и своите зли демони. Готите мислели някога, че дивите чергарски племена - хуните, които унищожили няко­га тяхното царство - били не хора, а потомци на ужасните ду­хове на степта и сигурно са имали някакво право. Защото чер-гарските племена не живеели като другите народи. Те бродели подобно на призраци от степ на степ и при всяка суша или мор по добитъка изпадали в недоимък и глад, поради което непре­къснато нападали и ограбвали околните земи.

Българите вече пострадали веднъж от тези степни призра­ци. Но след като живели спокойно пет века дивите степи роди­ли нови зловещи рояци, които намерили българите и в тяхната нова европейска земя.

През IV век Старата Велика България била нападната от тюркютите - потомците на някогашните хуни. А малко след тях от изток връхлетели аварите - нов и непознат народ, чиито голем­ци носели дълги мръсни коси, закичени с разноцветни панделки като жени. Летописците разказват, че тези женоподобни големци били необикновено жестоки и когато завоювали дулебите - едно антско племе - впрегнали жените в яреми и ги накарали да теглят плуговете вместо коне. Люти били новодошлите авари, но бълга­рите не се уплашили от тях. В 632 г. смелият кан Кубрат прогонил аварите от българската земя и й върнал свободата. И отново се разпростряла България от Волга до Днестър и Дунав.

Когато Кубрат видял, че краят му наближава, той извикал петимата си сина и им разказал известната днес на всеки българин притча за тръстиковия сноп. Някои смятат, че тази мъдра притча не е измислена от Кубрат, защото се среща и при други народи. Но интересно е, че далечно ехо от нея се открива в ня­кои източни краища, в които и до днес живеят потомци на древ­ни български родове. При реката Булгар-чай на изток от Кавказ, където живее малкият народ талиши, и до днес се повтаря ста­ра пословица, която вероятно е останала от времето на Кубрат. „Попитали Щастието: Къде отиваш, Щастие? - При задружни­те хора! -отговорило то!"

Има ли връзка тази пословица с легендата на Кубрат, е все още трудно да се докаже. Но това, че тя се среща точно при ре­ка Булгар-чай /Българската река/ все пак загатва за нещо.

Безценна мъдрост завещал на своите синове и Кубрат, но съдбата и този път готвела на българите друго. Малко след смъртта на великия кан от изток се задал поредният войнствен чергарски народ - хазарите. А почти едновременно с тях върху най-източните български земи връхлетели и арабите, които точно по това време били в зенита на военната си сила и били завоювали Персия и много други страни.

Два големи дракона затъмнили Слънцето на България и из­гражданото с много труд второ голямо българско царство, в ко­ето като по чудо възкръснала древна Балхара, започнало да тът­не и да се руши под ударите на степните конници. Първо пад­нали източните краища при Каспийско море, където най-голям удар нанесли не хазарите, а арабите. Но дори и след този удар Велика България оставала голяма страна. И тъй като било труд­но да се завоюва нейната широко разпростряна територия, ха­зарите скроили хитър план. Промъкнали се по тайни планинс­ки пътеки до столицата, в която царувал големият син на Куб­рат, Бат-Баян, и го накарали да преклони глава пред тях. А след това поискали и от другите братя да признаят тяхната власт, но никой от тях не склонил глава. Далеч били по онова време един от друг Кубратовите синове, а в средата на държавата им сто­яли хазарските войски и им пречели да се съберат един с друг. Затова всеки брат тръгнал по своя път - натам, накъдето било най-лесно да се спаси от хазарите.

Вторият син Котраг, който се намирал в най-източните бъл­гарски земи, събрал източните българи и съседните с тях берсили от Дагестан и тръгнал да търси ново царство край Волга. Третият син - Аспарух, тръгнал към Дунава и създал тук наша­та държава България. А четвъртият и петият син, които били в най-северните земи на Кубрат и не можели да се съединят с Ас­парух, тръгнали към Панония - днешната Унгарска равнина. Единият от тях, Кубер, останал в Панония, а след това, заедно с Аспарух, нападнал Византия от запад и се заселил между Со­лун и Охрид, в Македония. А другият - Алцек, отишъл от Па­нония в Италия - там, където днес е планината с име Булгерия. Така завършила историята на прочутата някога Кубратова държава. Но с нея не свършва историята на българите по света. Защото веднага след нейната гибел българите създали не едно, а две нови царства и с това показали и на своите приятели, и на най-големите си врагове, че няма сила, която да премахне бъл­гарите от земята. Затова нека видим какво са направили те, ко­гато отишли край Волга.
Глава III

Пренасянето на българската цивилизация във волжките земи

3.1. Преселението на българите към Волга

Когато българите тръгнали към Волга, хазарите силно се обезпокоили, защото заедно с тях се изплъзвали и български­те богатства и стада. Затова веднага подир тях се втурнала ха-зарска орда - да ги спре и да ги зароби. Но българите наме­рили как да се спасят. Преплували с конете си до един голям остров насред Волга и накарали много хазари да потънат във волжките води.

Един арменски пътешественик, който случайно минал през онези места, станал свидетел на необикновена гледка.

„В средата на Волга - пише той - има един голям остров, който е цял почернял от хора и коне. Там са се укрепили хиля­ди българи и берсили, а срещу тях връхлитат мокри и сърдити хазарите и никак не могат да ги победят. "/Ашхарацуйц, цит. изд. 235/

Дълго нападали хазарите струпаните на острова хора, но накрая се отчаяли и се върнали назад в своята столица Сарай. Тогава българите заедно с техните съюзници, берсилите, отиш­ли в отвъдните волжки полета - чак при реките Джеремшан, Баянах и Кама, за да бъдат по-далеч от своите преследвачи.

Хубава и плодородна била новата земя край тях, но изглеж­дала дива, защото никъде на стотици километри не се виждал нито град, нито дори малка крепост. Но под ръцете на българи­те гледката скоро се променила. До самия бряг на Волга бълга­рите издигнали град и го нарекли Болгар, за да се помни, че българи са построили първия град в тези земи. А после постро­или за болярите си един голям град, който днес се нарича Билярск, а също Жукотин, Ошел, Ернас, Мерджа, Сувар, Техшу и още други 20 града.

Преди да отидат българите край Волга, там живеели най-вече бедни ловци и рибари, които не знаели какво е плуг, а ко­паели земята с мотика и лопата. Но българите донесли рала и дори плугове с големи железни лемежи и изорали пустеещи­те волжки полета. И толкова много жито родила тяхната зе­мя, че в гладни години помагали дори на другите народи, за­това в един стар руски летопис пише: „Отидоха нашите хора при българите край Волга, донесоха жито и така можахме да се спасим".

През 922 година при тези българи отишъл арабският пъ­тешественик Ибн-Фадлан, който трябвало да предаде на тех­ния цар писмо и пари от арабския халиф. Безброй премеждия преживял той по своя път, защото първо трябвало да прекоси голямата Черна пустиня Кара Кум, а после попаднал при тюр­ките, които дни наред го хранили само с овче месо, защото ка­то номадски и скотовъден народ те нямали обичай да си пекат хляб и се хранели само с късове варено месо, чай и мляко. След това пътешественикът едва не се удавил в голямата река Урал, където загинали много негови хора. И като следващо го­лямо приключение минал с голям страх покрай земите на башкирите - башкорти, за които се носели легенди, че са най-свирепите тюрки на света и дори самото им име значи „сека­чи на глави" /от БАШ -глава и КОРТ - нож/. Но накрая все пак керванът стигнал до река Джеремшан и попаднал в българс­ките земи.

Тук пред Ибн-Фадлан се открил нов неизвестен свят, раз­личен от бедните тюркски степи. Затова нека тръгнем по него­вите стъпки и да видим какво съзрял той в земята на волжките българи.

При изморените пътешественици най-напред дошли хора, които носели хляб, месо и просо, защото такъв бил обичаят на българите да посрещат своите гости. А след това дошъл на кон и самият цар, който ги посипал с жълтици от главата до петите, защото волжките българи затрупвали най-скъпите си гости с пари, както се прави и до днес на някои български сватби. Пос­ле имало празничен пир, на който заедно с царя дошла и цари­цата и нея също обсипали със златни монети.

Богата била страната, която видял Ибн-Фадлан, затова той започнал да увещава царя да се откаже от парите, които му обе­щал арабския халиф. Казал му: „Ето - държавата ти е обширна, парите ти са в изобилие, доходите ти са многобройни - защо тогава молиш халифа да ти строи крепост с негови пари." Но мъдрият цар казал, че всичко това е вярно, но иска парите на халифа, защото е чул, че те са благословени пари. „Наистина това за мен не представлява никаква трудност - казал той - И право да си кажа исках само да получа благословия от парите на повелителя и го помолих за това." /Ибн-Фадлан. Пътешест­вие. С., 1992, с. 56

Най-интересното, което съобщава Ибн-Фадлан, е, че данъ­ците в тази богата страна не били високи. „Всеки тук взема, каквото е посял. Царят няма никакви права над посевите, освен това, че всяка къща му дава по една кожа от златка". А златка­та волжките българи наричали на своя език „дала" - както тя се нарича дори до днес на изток, край най-стария български град Балх. Най-много данъци царят събирал не от българите, а от чуждите търговци, които идвали с кораби по Волга. Те му дава­ли една десета част от своите стоки, но и това не било прекале­но голям данък.

Животът на волжките българи бил много различен от жи­вота на чергарските тюркски народи, които Ибн-Фадлан видял по своя път. „Храната на българите - пише той - е просо и ме­со, но и пшеницата и ечемикът са в голямо изобилие... От ече­мика правят особен вид супа, която може да се нарече и напит­ка, тъй като я пият на малки глътки. „А зърното си българите пазели по особен начин - не в хамбари, а в ями, както и до днес го пазят хората край Балх - столицата на най-старата българс­ка земя Балхара.

Много богатства имали в земята си волжките българи, но понеже живеели далече на север, нямали само три неща — за­хар, растително масло и хубави ябълки. Ибн-Фадлан пише, че вместо захар имали мед, от който приготвяли питие, наричано от тях „суджув". Вместо зехтин или олио имали рибено масло и готвели всички свои яденета с него. А вместо сладки ябълки имали някакви кисели ябълки, наречени „момински", защото ябълките не можели да узряват в тяхната страна. Затова пък в горите си те събирали твърде много лешници и пчелен мед, а също вкусни диви ягоди, които много харесали на Ибн-Фадлан. При волжките българи имало и такива обичаи: когато се раждало момче, вземал го да го учи неговият дядо, защото той бил главният човек в рода. Когато някой българин вдигал сват­ба, той давал дарове на всички свои гости, но най-големия по­дарък пращал на своя цар, защото волжките българи много по­читали своите царе. Такива обичаи се срещат и до днес сред па-мирските народи, а доскоро и сред всички кавказки народи, съ­седни с някогашната Стара Велика България. Когато волжките българи се обръщали към своя цар, наричали го с особени ду­ми Бат и Тат, подобни на нашите думи „бате и „тате". А като свои древни царе те почитали Бат-Угор, Тат-Угек и Тат-Утяк, а също великия Кубрат, когото те наричали Кубрат-Бащу, което значи Кубрат - Бащата на българския род. За всичко това се раз­казва в летописа на последния волжки цар Барадж, който опи­сал историята на онези българи малко преди да загине Волжка България.

Към по-възрастните и уважавани хора тези българи се об­ръщали най-често с думите „бат" и „бате", а когато някой от тях умирал, на вратата му вдигали знаме, а после вземали оръжието му и го носели заедно с него към гроба, защото българинът трябвало и в смъртта си да не се разделя със своето оръжие. При погребението на мъж българите не давали на жените да плачат и това много учудило Ибн-Фадлан. „Жените не плачат за мърт­веца - пише той - но мъжете плачат. Те са длъжни да побият знаме на неговата врата, донасят оръжието му, нареждат го на гроба и не престават да плачат в продължение на две години. Когато двете години изтекат, свалят знамето и отрязват кичур от косата си. А ако починалият е имал жена, тя може да се омъжи." Ибн-Фадлан разказва също, че всички българи носели особени шапки, а какви точно са били тези шапки е показал друг пъте­писец, Казвини, който е нарисувал един висок калпак и под не­го написал „българска шапка". Когато царят излизал из града, всеки българин ставал на крака, свалял калпака си пред него и го вземал под мишница. „А царят язди сам и без никаква охра­на" - отбелязва специално Ибн-Фадлан, защото рядко се случва някъде по света царете да се движат без никаква охрана. Спра­ведливи и разумни хора явно са били онези български царе, за­това спокойно са се движели сред народа си и са нямали нужда нито от телохранители, нито от бронирани облекла.

Но към престъпниците и хитреците те били непреклонни и безпощадни. За всяка кражба и измама наказанието било смърт чрез посичане, а ако някой не изпълнявал заповедта на царя, наказвали го също със смърт, дори ако не е българин, а чужденец. Ибн-Фадлан разказва, че веднъж една група бълга­ри тръгнала за чуждите страни. А с нея бил и един търговец от Синд, на когото царят забранявал да тръгне, но той всячес­ки настоявал на своето и накрая така му досадил, че той мах­нал с ръка. Тръгнал керванът, но когато навлязъл в някаква гора, българите се събрали и като се посъветвали какво да правят, обесили синдиеца на едно високо дърво, макар да бил много умен и разговорлив човек. Защото те знаели, че е тръг­нал на поход против царската заповед, а при тях да се нару­ши волята на царя било най-голямото престъпление. Ибн-Фадлан обаче помислил, че българите обесили синдиеца, за­щото бил по-умен от тях и пише в летописа си, че те не мо­жели да търпят умните хора, а истината е, че злополучният търговец загинал, само защото погазил стария български за­кон никой да не нарушава заповедта на царя - дори да е най-умният на света и дори да е чужденец.

Най-много от всичко някогашните българи мразели хитру­ването и лъжата. Ибн-Фадлан разказва, че когато техният цар научил, че арабите са го излъгали и не му носят обещаните па­ри от халифа, той гордо им казал, че сега и да му дават пари, ве­че няма да ги вземе. „В името на своята вяра - рекъл той - аз вече никога няма да приема пари от вас и така ще бъде, докато при мен не дойде човек, който да е искрен в думите и да мога да вярвам в него."

С това царят показал, че за него като българин най-гнусно­то на този свят е словоблудството. „А той беше едър и величес­твен човек - пише за него Ибн-Фадлан - и гласът му кънтеше като че ли излиза от дълбок кладенец."

Ако някой разбойник в онази далечна страна се опитвал да излъже и за свое оправдание твърдял, че е убил или измамил някого без да иска, за него българите имали специално наказа­ние. „За такъв човек правят специален сандък от дървото ха-данк и го заковават вътре с три питки хляб и съд с вода. После поставят три парчета дърво, приличащи на камилски седла, слагат сандъка между тях и казват. „Ние го оставяме между не­бето и земята - нека Бог да го съди." - пише Ибн-Фадлан. И от­там нататък престъпникът или трябвало да признае сам своята вина и да започне да вика силно от дървото, или да издържи дълго на хляб и вода и от това да се разбере, че е невинен.

При тези строги, но справедливи българи за мошениците и подлеците нямало никакъв живот, но за работливите ръце има­ло много начини да се замогнат. Едни се трудели в полето, дру­ги събирали в гората мед и диви плодове, а някои ставали тър­говци и керванджии и ходели със стока далеч по света.

Арабският пътешественик Ибн-Батута разказва, че някога българите ходели далеч на север, където може да се стигне са­мо с кучешки шейни и оттам се връщали с безброй кожи от златка и самур. Затова тяхната столица се славела като един от най-хубавите градове на земята. Руснаците го наричали Вели­ки Болгар, а арабските поети - Булгар - и се надпреварвали кой по-хубави стихове ще напише за него.

„Ти си захар от Индия, ти си мед от Булгар" - се пеело в ед­на прочута някогашна песен. „На Булгар приличат твоите очи" - се казвало в друга още песен. Носели се и легенди, че в Бул­гар живее някакъв тайнствен народ от чутовни великани, и до­ри Ибн-Фадлан казва, че видял двама такива великани - брат и сестра, а братът бил толкова едър, че когато тръгвал с българс­ката войска, слагал ризницата си в дълга волска кола, а шлемът му бил голям колкото най-големия казан.

Но истината несъмнено е, че българите побеждавали не за­щото били великани, а защото във войската на волжките бълга­ри царял необикновен ред. Ибн-Фадлан разказва, че никой там нямац право да снеме от кръста си своя боен колан, каквито и причини да имало за това. И ако някой по време на поход сва­лял своя колан, наказанието било смърт - такъв бил обичаят на волжките българи. Затова българите били винаги готови за бой и никой не можел да ги изненада.

Когато тези далечни българи написали своята първа исто­рия, те сложили най-отпред следните думи: „Името българин значи мъдър, знаещ човек". Това видял със своите собствени очи арабският пътешественик Ал-Гарнати, който в 1135 г. хо­дил край Волга и прочел тази най-стара тамошна книга.

Никой не знае защо онези българи казвали така, но някои пътешественици пишат, че те много обичали умните поговорки и трудните гатанки. Веднъж на един техен пир царят задал на гостите си следната гатанка: кое е това животно, което сутрин-ходи на четири крака, през деня на - два, а вечер - на три. От­говорът бил: човекът. Защото в утрото на живота той ходи на. четири крака, когато порасне - на два, а когато остарее - на три,» тъй като прибавя към двата си крака и бастун. Но никой не мек жал да отговори на гатанката. Друг път царят запитал: коя къ­ща има две бели врати и една черна. Отговорът бил - животът, защото първо човек минава през светлата врата на раждането, след това през светлата врата на сватбата, а най-накрая - през черната врата на смъртта. Такива били мъдростите на волжки­те българи.

Но най-голямата им мъдрост била, че още когато отишли край Волга, успели да съберат около себе си всички тамошни народи, защото царували не със сила, а с ум. Ибн-Фадлан раз-. ; казва, че когато той отишъл в Булгар, редом с царя на волжки­те българи стояли четирима други царе. Това били водачите на побратимите на волжките българи - народите берсула, есегел, суваз и вису, и когато българите се обединили с тях, Волжка България станала твърде голямо царство.

„Хиляда фарсаха е дълъг Булгар, а земята на йонийците (Ви­зантия - Бел. авт.) също е хиляда фарсаха" - писал един арабски пътешественик. А от това излиза, че още през Х век българското царство край Волга било голямо колкото Византийската импе­рия.

По времето, когато Ибн-Фадлан ходил при волжките бъл­гари, техните земи започвали от една река, която той нарича Джеремшан, а царят им станувал край три езера, които се нари­чали Халджа - недалеч от брега на Волга. Тези имена имат ин­тересна и дълга история, защото в най-старата българска земя Балхара и днес една река се нарича Зеравшан, и пак там, при стария български град Балх, езерата и заливите се наричат „халича".

Другите най-известни реки на Волжка България били Баянах и Кама и едната от тях носи име подобно на големия Кубратов син - Бат Баян, а другата прилича по име на наша­та река Камчия, чието първо българско име вероятно е било Кам-чай, или Кама-чай, и е съдържало старинната източна дума „чай" - река, която се среща и в названието на Булгар-чай при Кавказ.

Всички най-известни реки на волжките българи носят ста­ринни български имена, които се откриват и в другите българ­ски държави. А когато древното хазарско царство на юг от бъл­гарите рухнало, българите разширили своите владения далеч на юг - чак до днешния град Астрахан на брега на Каспийско море и тогава тяхната държава наистина станала голяма колко­то Византия.

Трудно можел някой да си помисли, че това голямо царст­во ще загине и ще изчезне както изчезнали двете предишни Българин. Но в историята големите беди идват винаги неочак­вано. Защото в нея се плоди не само доброто, но и злото.

3.2. Поредният удар на историята

Нека следваме разказа на последния волжки цар Барадж.

Когато онези българи се преселили някога на север, те ис­кали само едно - да бъдат по-далеч от своите люти врагове -хазарите, за да живеят спокойно и свободно. Всяка година те празнували като най-голям празник деня на новото слънце - 22 декември - и го молели да прати мир и радост на тяхната земя. Този празник волжките българи наричали МАР ДУКАН, защо­то и в техния език, като в далечната Балхара, думата МАР зна­чела слънчев зной, мараня и на този ден те молели деня да на­расне и слънцето по-силно да огрее.

Но мирът не идвал в българската земя, колкото и силни да били българските молитви. Хазарите - старите български вра­гове - продължили да нападат от юг, но българите не се преда­вали и отбивали техните войски. И след много люти и напраз­ни битки хазарите се озлобили толкова силно, че отвлекли с хитрост децата на българския цар Алмус и ги направили наси­ла хазари. Ето какво пише за това Ибн-Фадлан:

„Синът на царя на българите е отвлечен като пленник от царя на хазарите. А това станало така. До царя на хазарите дошла вест за красотата на дъщерята на българския цар и той изпратил сватове, но баща й му отказал. Тогава той изпратил войска и я взел със сила, и така тя умряла при него. След това хазаринът поискал и втората му дъщеря, а Алмус побързал да я ожени за княза на племето Аскал, защото се боял, че хазаринът и нея ще отвлече насила. И накрая накарал секретаря си да на­пише писмо до халифа и да го помоли да му построи крепост, понеже се боял от хазарския цар".

Така пише Ибн-Фадлан, но по-вероятно е Алмус да е пос­тъпил така не толкова от страх, колкото от смъртна омраза сре­щу хазарина. Защото кой баща няма да се разгневи, ако похитят двете му деца и посегнат и за третото. В своята жажда за мъст Алмус решил да повика на помощ арабите, които били най-го­лемите врагове на хазарите, и ако трябва дори и сам да стане мюсюлманин, но да заличи хазарите от света.

Когато халифът получил писмото на Алмус, той обещал да му даде като помощ срещу хазарите 4000 жълтици и веднага изпратил при него Ибн-Фадлан да го посвети в мюсюлманска­та вяра.

Ибн-Фадлан бързо се заел да направи от Алмус мюсюлма­нин. Как станало това е описал самият той: „Извикахме да се съберат царете, предводителите на неговата страна. Когато те се събраха и разгънаха двете знамена, оседлахме един кон, дос­тавен за него, облякохме царя в черни дрехи и му нахлупихме чалма... Сетне облякохме жена му в арабски халат в присъст­вието на хората около нас."

От този ден нататък царят сменил своето българско име и започнал да се нарича не Алмус - син на Шилке, а Джафар - син на Абдулах, защото приел мюсюлманството от халифа Джафар ал-Муктадир. Това най-неочаквано и съдбоносно съби­тие в историята на Волжка България станало в четвъртък, на 15 май 922 година, точно в онази далечна епоха, когато нашият цар Симеон се намирал на върха на своята слава. Станало така, че когато едната България празнувала своя златен християнски век, другата изведнъж направила рязък завой към мюсюлманс­твото само заради трагедията с децата на нещастния Алмус.

Макар Алмус да приел с благодарност чалмата и халата на арабския халиф, неговият народ никак не искал да става мюсюл­мански. Повечето българи край Волга обичали старата слънчева вяра, а освен това между тях имало и християни. Сирийският пат­риарх Мар Михаил разказва, че още когато българите живеели в кавказките си градове, мнозина от тях приели християнството. Известно е, че и великият Кубрат още като дете бил покръстен в Цариград и въвел християнството в българския царски двор.

Къде с уговорки, къде с тояги и заплахи, новият цар Джа­фар, който наричал вече себе си емир Джафар, започнал да при­дърпва българите към мюсюлманството. Племето Суаз - днеш­ните чуваши, никак не искало да се примири и неговият вожд Вираг избягал с дружината си надалеч, но зетят на царя, княз Ас кал, убедил хората си да станат мюсюлмани. Само че жаду­ваната военна помощ от арабите, чрез която Алмус искал да съкруши хазарите, никога не дошла. Вместо нея Ибн-Фадлан му прочел само едно благодарствено писмо от халифа и така свършило всичко. Люто се разгневил измаменият Алмус на та­зи арабска хитрина, но силните на този свят рядко изпълняват своите обещания. И тежко на оня, който им повярва и тръгне да променя своите стари бащини обичаи.

Станало така, че вместо да съсипе хазарите, Алмус изгу­бил само своето прастаро българско име и посял големи раздо­ри сред своя народ. Оттам нататък волжките българи не били вече единни, защото едни от тях били мюсюлмани, други вяр­вали в старата българска вяра, а трети оставали християни. В летописите на цар Барадж пише, че стотици хиляди хора веко­ве наред държали за старата си вяра, макар царете да ги измъч­вали с тройни данъци. Накрая се стигнало дори до клане, в ко­ето били избити 30 хиляди души, защото не искали да станат мюсюлмани. В тези кървави погроми, около 1227 г, загинал един свят човек - християнският мъченик Аврамий, за когото дълго се разказвали легенди из волжките земи.

Но не вътрешният разкол погубил някогашната Волжка България, а друга, още по-голяма беда. В началото на XIII век в далечните азиатски степи се родила огромната чергарска им­перия на Чингис хан, която започнала да поглъща едно след друго източните царства.

Като гигантски черни змии запълзели през степите нейни­те препускащи конни колони и от тях едно след друго паднали всички стари източни царства - Хорезм, Мерв, Персия, Китай, а след това дори и Русия.

Когато опасността се приближила към Волга, българите помолили Русия да съедини с тях силите си. Но Русия гордо от­казала, защото в нея живеели християни, а волжките българи били вече мюсюлмани. Наскоро след това самата тя първа ста­нала плячка на монголците и два века била под татаро-монголско иго.

След този голям свой успех монголците веднага се насочи­ли към Болгар, като мислели, че и той ще падне лесно в техни­те ръце. Но българите пресрещнали отдалеч тяхната войска и я избили почти цялата за срам на Чингис хан, който дотогава не бил губил нито едно сражение. Този голям разгром станал в 1225 година, по стария български календар - година на петела. Минали обаче 12 години. И тогава не една, а пет големи ар­мии препуснали към Волга и главна ударна сила в тях били под­чинените на монголците тюркски племена, които те наричали татари. Първи паднали под ударите на това огромно сборище аланите и куманите край Кавказ. Сечта била толкова страшна и безмилостна, че дори четири години след това папският прате­ник Рубрук видял навсякъде из степите край Кавказ грамади от човешки кости. След това ордите се нахвърлили и срещу Волж­ка България. Месеци наред те обсаждали най-големия българс­ки град Буляр, който татарите наричали Биляр, но накрая успе­ли да го превземат и избили в него стотици хиляди хора.

Колко българи са загинали в тази битка доскоро никой точ­но не знаеше. Но в летописа на цар Барадж, който беше открит неотдавна, се казва, че само в Биляр /дн. Билярск/ били изкла-ни, избесени и изгорени 400 хиляди души българи. Разказва се също, че една каменна кула останала непревзета, дори когато бил съсипан целият град. Това толкова озлобило обсадителите, че те натрупали отвън огромна клада от дърва, за да я изпепе­лят. Когато огънят се издигнал над кулата, на самия й връх се показал тънък женски силует. Това била последната принцеса на Булгар, която, без да каже дума, се хвърлила в огъня, но не се предала.

А после от кулата излязъл обгорен и димящ последният свободен волжки българин - юнакът Шила. И без да иска ми­лост, викнал: „Дано всички татари да потънат в джендема!", след което тутакси бил посечен. Горда била смъртта на Шила, а и самото му име било гордо и величествено - сред народите от древна Балхара, а също в езика санскрит, думата ШИЛА зна­чи скала. Същото име е носил и последният владетел на Волж­ка България преди приемането на мюсюлманството - цар Шил-ке, бащата на Алмус. За великия юнак Шила и за неговата мъ­ченическа смърт е разказал тогавашният цар на волжките бъл­гари, Барадж, и накрая с тъга е добавил добавил: „Тогава аз да­дох най-хубавите български земи край Черемшан на татарите да пасат своите коне, та дано да ги умилостивя и да спася поне част от моя народ."

Така свършило българското царство край Волга и оттогава там, в градовете и селата, се настанили нови господари - тата­рите. А оцелелите след погрома българи се смесили с татарски­те завоеватели и загубили своя български език. Някогашните български съседи - чувашите и башкирите съществуват и до днес, но българите - главният народ на някогашната Волжка България, били жестоко разгромени и разпилени из различни краища.

Но паметта за някогашните българи край Волга продължи­ла да живее. И дори днес там има хора, които помнят, че произ­лизат от древни български родове. Само че и те - тези далечни български потомци, вече говорят не древния български език, а езика на завоевателите татари.

Няма ги вече край Волга красивите стари думи ТАТ, БАТ, БАЩА, с които българите са наричали своите братя и бащи, и дори своите царе. Те не са познати нито на татарите, нито на башкирите, нито дори на чувашите, защото са думи, които са имали само българите, и които са загинали край Волга заедно със стария български език. Днес само сред два много стари та­мошни народа - мордовците и марийците, могат да се открият някакви бледи подобия на тези български думи. Но вместо БА­ТЕ те казват ВАТА; вместо БАЩА - ПАКЩА; а вместо ЧИЧО - ЧУЧУ; защото техният език е различен от този на древните българи. Някога прадедите на тези народи са се научили от бъл­гарите на много неща и най-вече на земеделие. Затова, ако погледнем в техните езици, ще видим, че те и досега наричат пше­ницата, ечемика и просото с древни думи, донесени откъм Балх и Памир, които са им предали техните стари учители по земе­делие - волжките българи.

Но всичко това са само малки искрици от древното българ­ско огнище в онези далечни краища. Защото историята е безми­лостна към победените народи и, дойде ли някой голям и мно­гоброен завоевател, той безмилостно изтласква езика на побе­дените и го заменя със своя език.

Волжките българи са се претопили и изчезнали не защото не са обичали своя език, а защото завоевателите са били твър­де многобройни.

И затова единственият край на Европа, където днес са за­пазени старинните думи, с които българите са наричали своите най-близки роднини и своите царе, не са земите край Волга, а нашата страна - България. Това е последното здраво българско гнездо на света. Последният край, в който на бащите и майки­те се казва майка и татко, а на другите близки хора - бате и ка­ка, чичо и леля, както са казвали винаги само българите и ни­кой друг народ по света.

Силни хора са създали това наше българско гнездо. Затова нека погледнем как то някога се е родило.