II.ОПИСАНИЕ НА БИОЛОГИЧНИТЕ ОСОБЕНОСТИ И ЕКОЛОГИЧНИ ИЗИСКВАНИЯ НА ВИДА

II.ОПИСАНИЕ НА БИОЛОГИЧНИТЕ ОСОБЕНОСТИ И ЕКОЛОГИЧНИ ИЗИСКВАНИЯ НА ВИДА

1. Таксономия и номенклатура.

Amadon and Bull (1988) предполагат, че видът не е истински лешояд и че най-близкосвързания му вид е египетския лешояд Neophron percnopterus.

Съвременни молекулярни изследвания потвърждават, че Gypaetus barbatus и Neophron percnopterus са близки видове, формиращи един филогенетичен клон - Gypaetinae, който включва палмовия лешояд (Gypohierax angolensis) и мадагаскарския орел змияр (Lerner and Mindell 2005).

Политипичен вид, номинантният подвид G. b. barbatus (Linnaeus, 1758) се среща в планинските части на Мароко, Алжир и вероятно Тунис; подвидът G. b. aureus (Hablizl, 1783), разпространен в планините на Южна Европа и югозападна и централна азия от Франция и Испания до Монголия и централен Китай, от Близкия Изток на юг до около Синай. Третият подвид, G. b. meridionalis (Keyserling and Blasius, 1840) е описан за югозападните части на Арабския полуостров и от Судан и източна Африка на юг до южна Африка, като популациите, населяващи хълмовете на север от Червено море вероятно също принадлежат към този подвид (Cramp, Simmons et al. 1980; Симеонов, Мичев et al. 1990).

В България се е срещал подвидът Gypaetus barbatus aureus (Hablizl, 1783) (Симеонов, Мичев et al. 1990).

1. Национален и международен законов статут и природозащитен статус

• 
  Законов статут
  

По-късно видът е категоризиран като „защитен вид” и в Закона за защита на природата, обнародван през 1962 г.

Макар и считан за изчезнал от гнездящата фауна на България, поради спорадичните наблюдения на единични индивиди, брадатият лешояд не е изключен от по-нататъшното българско природозащитно законодателство.

Понастоящем брадатия лешояд е обявен за защитен вид, включен в Приложение 2 към чл. 6, ал. 1, т. 2 и 3, и Приложение 3 към чл. 37 на Закона за биологичното разнообразие (Обн. ДВ. бр. 77 от 9 Август 2002 г.).

Брадатият лешояд е вписан в приложенията на следните международни природозащитни документи, ратифицирани от България:

Приложение ІІ на Конвенцията за опазване на мигриращите биологични видове от диви животни (Бонска Конвенция), ратифицирана от България на 23.07.1999 г. и влязла в сила от 01.11.1999 г.

Приложение ІІ на Конвенцията за опазване на европейската дива флора и фауна и природните местообитания (Бернска Конвенция), ратифицирана от България на 25.01.1991 г. и влязла в сила от 01.05.1991 г.

Приложение ІІ на Конвенцията по международната търговия със застрашени видове (CITES Конвенция), ратифицирана от България през 1990 г. с решение на Великото народно събрание и влязла в сила от 16.04.1991 г.

Видът е включен и в приложението към Резолюция № 6 (1998) на Постоянния комитет на Бернската конвенция.

Видът е включен в Приложение 1 на Директива 2009/147/ЕС за опазване на дивите птици. Като страна членка на ЕС и в съотвествие с разпоредбите на Чл. 1, 2, 3 и 4 от Директивата, България трябва да осигури защита на вида и предприеме специални консервационни мерки за неговите местообитания.

• 
  Природозащитен статус
  

Обновеното издание на Червената книга на България (Боев, 2011) отново поставя вида в категория „изчезнал”.

Включен е в Световния Червен списък, като „Почти застрашен” (Near Threatened) от Международния съюз за защита на природата (IUCN Red List, 2014), поради умерено бързо намаляване на популацията за последните три поколения. Европейската популация е претърпяла драматичен спад, довел до пълно изчезване на вида като гнездящ от Алпите (понастоящем успешно реинтродуциран), Балканите, Карпатите, Кипър и Сицилия (План за действие за брадатия лешояд в ЕС, 1997). Въпреки всички природозащитни мерки и текущи програми за реинтродукция, съвременната популация на вида се оценява на едва 1300-6700 полово зрели индивиди, при тенденция на умерен спад (BirdLife International, 2015).

3. Морфологично описание на вида.

Възрастните се отличават с ясен лицев рисунък – черни задочни ивици, които завиват назад и ограждат темето, докато юздичката, челото и петното на бузите са покрити с четинковидни черни перца, които на подбрадието образуват своебразна „брада” (Симеонов, Мичев et al. 1990), (Cramp, Simmons et al. 1980). Гърбът, крилете и опашката са черно-кафяви, контрастиращи на ярко оранжево-жълто тяло и жълтеникава, понякога дори бяла, глава (Симеонов, Мичев et al. 1990), (Cramp, Simmons et al. 1980). Характерно за дивите представители на вида е богатият оранжево-охрист цвят на гърдите, врата и главата, което е малко по-интензивно при женските индивиди (Negro, Margalida et al. 1999). Установено е, че това оцветяване се получава от кални бани в почви, съдържащи оловни оксиди (Berthold 1967). Предвид факта, че полагатено на цвят върху перата е умишлено; дивите брадатите лешояди проявяват изключително грижлива селекция на местата, където правят кални бани в червеникави почви; а отглежданите в плен птици прекратяват „къпането” при безпокойство, една от хипотезите е, че интензивността на оцветяването отразява статуса на дадената птица (Berthold 1967).

Младите са с черна глава, като горната страна на тялото е черно-кафява, а долната – сиво-кафява (Симеонов, Мичев et al. 1990).

В полет видът се отличава с кръстовиден силует с дълги, заострени криле и леко заоблена ромбовидна опашка, характерна за всички възрасти (Cramp, Simmons et al. 1980). Насрещният профил при летеж е прав (или с леко увиснали първостепенни махови пера), като при спускане се извива лъкообразно и напомня профила на сокол (Cramp, Simmons et al. 1980).

Кацнал, в спокойно състояние, е наведен косо напред, с вдигната глава и крила, които са отделени от опашните пера (Cramp, Simmons et al. 1980).

1. Разпространение и качество на съвременното местообитание

• 
  Общо разпространение на вида
  

В Европа понастоящем се среща като гнездящ вид единствено в Андора, Испания (Навара, Арагон и Каталуния, целите Пиренеи), Франция (Пиренеите, Корсика и успешно реинтродуцирана популация в Алпите), Гърция (остров Крит) и Турция (цяла Анатолия) (Heredia and Heredia 1997) (BirdLife_International 2012). Повече от половината от европейската популация на вида гнезди в Турция, като има 30-40 размножаващи се двойки в Кавказ, основно в Грузия (Tucker and Heath 1994).

В Африка видът гнезди в Мароко и Алжир; западна Африка – Етиопия, Кения и Уганда; както и Мала Азия, на юг до Синайския полуостров и източното крайбрежие на Червено море, както и в южна Африка – ЮАР (Симеонов, Мичев et al. 1990; Heredia and Heredia 1997; BirdLife_International 2012).

Голяма част от популацията гнезди в Централна Азия и Хималаите – Памир, Алтай, Западен и Среден Китай (Heredia and Heredia 1997); (Hoyo, Elliott et al. 1994); (Симеонов, Мичев et al. 1990).

Видът претърпява рязък спад през ХІХ-ХХ век в Европа, като документирано изчезва от Германия до 1855 г., Швейцария до 1884 г., Босна и Херцеговина до 1893 г., Австрия до 1906 г., Италия до 1913 г., Румъния до 1935 г., Чехословакия до 1942 г., Сърбия и Черна гора до 1956 г., България до 1966 г. и Македония до 1990 г (Tucker and Heath 1994).

През 1978 г. стартира проект за реинтродукцията на брадатия лешояд в Алпите, с формирането на 12 размножаващи се двойки в плен и освобождаването на 4 птици в Австрийските Алпи през 1986 г. (Frey and Walter 1989). През 1997 г., след освобождаването на общо 72 брадати лешояди от 5 места (в периода 1978-1997) и наличието на 37-44 свободно летящи птици; се излюпва първото малко от реинтродуцирани брадати лешояди на територията на Алпите (IBM_Network 2012).

През 2006 г. започват усилия по реинтродукция в Андалусия (Испания), където до 2014 г. са освободени общо 31 брадати лешояди. През 2014 г., едва девет години след първото освобождаване, в Андалусия за първи път на свобода се излюпва малко (VCF 2015).

В периода 1978-2014 г. в плен са излюпени общо 435 малки брадати лешояди, 235 от тях освободени в три пилотни проекти (Алпите; Андалусия (Испания) и Франция) (Frey and Llopis 2014).

Още през 2011 г. в Алпите на свобода са излюпени и отгледани общо 14 малки, което е рекордна численост от началото на програмата за реинтродукция (Izquierdo and Zink 2011). Към 2014 г., след освобождаването на общо 203 брадати лешояди, на територията на Алпите са отчетени общо девет гнездящи двойки във Франция, десет в Швейцария, девет в Италия и три в Австрия (VCF 2015).

С това европейската численост на вида понастоящем се оценява на 303-706 двойки (без малките популации гнездящи в Андора и Азербейджан), като общата тенденция остава неизвестна (Barov and Derhé 2011).

• 
  Историческо разпространение и численост на вида в България
  

Според съвременен анализ на хранителната база, местообитанията, социално-икономически и етнографски фактори и на базата на сравнение с популацията в Пиринеите днес, може да се продположи, че в България до края на ХІХ век са гнездили между 100 и 200 двойки брадати лешояди.

В началото на ХХ век все още често установяван, още редовно мътещ във високите планина на България, особено в Рила, Родопите и Пирин, но след войната намалява заради произволен отстрел от войниците и използването на отровни примамки за вълци (Boetticher 1927).

Около 50-те години на ХХ век вече не са ясни гнездовите находища на вида и точната му численост (Симеонов 1962).

Съобщават се наблюдения за Рила – двойка между хижите Грънчар и Заврачица (1948 г.) (Симеонов 1962), гнездо на връх Попова шапка (Патев 1950) и двойка в околностите на връх Мальовица (1954) (Боев 1985).

По същото време има единично наблюдение на екземпляр, вероятно прелетял от Турция, в Странджа (1954) (Симеонов 1962).

За Пирин се счита, че последната двойка брадати лещояди е открита отровена в района на Добринище през 1958 г. (Боев and Мичев 1981).

По-късно от това, видът се съобщава единствено за Родопите - 14.9.1957 (Robel, Konigstedt et al. 1972) и Източна Стара планина – 28.05.1957 – в района на Сливен (Robel, Konigstedt et al. 1972). През 1961 г. възрастен екземпляр е наблюдаван в района на Сините камъни, между Чаталка и Кутелка (Симеонов 1962). През май 1972 г е намерен един убит с отрязани крака екземпляр в Сините камъни край Сливен (Дончев 1974).

След това видът се счита за изчезнал като гнездящ от България (Стойнов 2007).

На 20.10.1980 г. край с. Вранино, Добричко, е уловен млад брадат лешояд със съмнения за отравяне (Нонев 1982). Птицата е рехабилитирана и откарана в Зоолгическата градина на Добрич, но по-късно е отвлечена оттам с цел връщането й в природата. В процеса на тренирането й за полет избягва и впоследствие е намерена убита и с отрязани крака (НБОИ-БДЗП). По същото време с намирането на първата птица, друг млад брадат лешояд е наблюдаван край Калиакра, в местността Болата (Нонев 1982). Има данни за единична птица (в района на град Златоград), наблюдавана да навлиза в българска територия откъм Гърция в Източните Родопи до към 1985 г. (Ben Halmann, лично съобщение).

• 
  Съвременно разпространение и численост на вида в България
  

Въпреки тези единични наблюдения, липсват категорични данни за размножаване на брадати лешояди в България, макар да се допуска евентуално инцидентно гнездене на една двойка (Стойнов 2007). Към края на 2014, понеже от повече от 5 години няма наблюдения на брадати лешояди в България и в близост до страната в съседните държави, може да се приеме, че не само, че няма вероятност за гнездяща двойка, но и вероятно няма нито една оцеляла птица от вида. Последното съобщено наблюдение за Балканите през 2013 за възрастна птица в Босна и Херцеговина (Саша Маринкович, лич. съоб.) не се потвърди от последващи посещения и е възможно да се отнася, за скитаща птица от нарастващата реинтроудцирана популация в Алпите.

• 
  Качество на съвременното местообитание
  

Понастоящем броя на селскостопанските животни е много нисък като цяло за страната, с някои изключения, където средната гъстота и пасищно отглеждане са актуални и в полза на лешоядите – Източни Родопи и Източна Стара планина и Пирин/Кресненски пролом.

Популациите на дивите копитни също са критично намалели, в сравнение със средата на ХХти век, най-вече поради факторите бракониерство и промяна в местообитанието им. От друга страна, през последните години се забелязва слаба тенденция към повишаване популациите на някои диви копитни (най-вече дива коза, сърна, вероятно елен лопатар). Тази тенденция се дължи най-вече на сравнително намаления бракониерски натиск, намаляване на безпокойството в резултат на обезлюдяването на селата и възстановяващи се практики по размножаване и разселване на дивеч в ловните стопанства.

Възстановяването на дивите копитни и увеличаването на популациите им ще има двояко значение за лешоядите – увеличаване на харинтелната база и намаляване на конфликта човек-вълк, базиран на щетите върху добитъка.

Изкуственото подхранване на лешоядите, въведено в международната природозащита през периода 1960-1980 и прилагано и у нас след 1984 година, е основно средство за елиминиране на отрицателното въздействие върху лешоядите от нелегалното използване на отровни примамки и осигуряване на достъп на лешоядите до естествения отпад на селскостопански животни. Последният е труднодостъпен за лешоядите, най-вече поради действащата екарисажна система за събиране и унищожаване на труповете на селскостопанските животни. Естественият отпад от умрели животни е ставал по-трудно достъпен, защото с течение на времето, от Освобождението до днес, площите заети с гори се увеличават и много от откритите пространства в миналото, сега са заети от средно- и високостеблена горска растителност или най-малко от храсти. В такива условия лешоядите не кацат да се хранят, дори и да имат възможност да забележат труп на умряло животно сред гъстата растителност или да разберат за наличието му по поведението на други животни – гарвани, врани, лисици, кучета и т.н.

Голяма част от известните от близкото минало гнездови местообитания на брадатия лешояд попадат в защитени територии – национални и природни паркове, резервати, защитени местности и защитени зони по ЗБР. Тези места към днешна дата предоставят подходящ комплекс от условия за връщането на вида. Под въпрос е единствено наличието и достъпността на хранителната база за брадатия лешояд във високопланинските части на Рила, Пирин, Стара планина и Родопите, където броят на дивите чифтокопитни (дива коза, сърна, благороден елен, лопатар) е сравнително ограничен и недостатъчен или недостъпен. В последните години се наблюдава увеличаване на броя (най-вече поради стартиралото субсидиране) на пашуващите селскостопански животни в безлесните високопланински зони в летните месеци. Това е добра предпоставка за осигуряване на храна за лешоядите, но в случая с брадатия лешояд, поради териториалния характер на пребиваване, ще е необходимо и подпомагане и увеличаване броя на дивите копитни, за да осигуряват храна и в зимните месеци, когато селскостопанските животни пашуват в ниските предпланински части или се отглеждат оборно. В момента най- подходящи местообитания за брадатия лешояд предлагат Източните Родопи, където другите три вида европейски лешояди са със стабилна или нарастваща (при белоглавия) численост. Другите добри места са районите, в които понастоящем тече реинтродукция (с добри първи резултати) на балоглавия лешояд – Природен парк „Сините камъни”, Котленска планина, Врачански Балкан, Пирин/Кресненски пролом, и с известни условности НП „Централен Балкан” и НП „Рила”. В годините на отсъствие на брадатия лешояд от страната, скалният орел (Aquila chrysaetos) е заел голяма част от бившите и потенциални гнездови находища за вида. Трябва да се има предвид, че в някои райони скалният орел няма да допусне брадатия лешояд, особено младите неопитни птици и в райнои, където няма други лешояди, с чието присъствие скалният орел да е привикнал. В този смисъл е необходимо добро планиране и познаване на териториите за реинтродукция и предприемане на мерки за преодоляване на временни предизвикателства.

1. Биология на вида

• 
  Размножаване
  

През декември – февруари женската снася едно, най-често две (Margalida, Garcia et al. 2003), много рядко три яйца (Cramp, Simmons et al. 1980). Инкубацията започва със снасянето на първото яйце (Cramp, Simmons et al. 1980), като отнема 52-56 дни и малките се излюпват асинхронно, през февруари - март (Margalida, Garcia et al. 2003). Малките напускат гнездото през юни, на възраст 112-119 дни (Heredia and Heredia 1997).

Въпреки, че двойката има по-често две яйца, в природата почти винаги оцелява само по едно малко, като една от хипотезите е монополизиране на храната от страна на по-голямото (Margalida, Garcia et al. 2003), както и канибализъм (Дементьев и Гладков 1951; Cramp, Simmons, 1980).

Младите птици остават в същия район до началото на следващия размножителен цикъл през ноември (Heredia and Heredia 1997). Започват образуването на двойки и запазване на гнездове територия на средна възраст 6,5 години, като първото успешно гнездене настъпва на възраст от около 11,4 години (+/- 3,9 години), като женските пристъпват към размножаване по-рано от мъжките (Antor, Margalida et al. 2007).

Видът е обикновено моногамен (Cramp, Simmons et al. 1980). Полиандрия (два мъжки и една женска) е отбелязана за първи път в Пиринеите през 1979 г. (Donazar 1991). Броят на такива случаи се увеличава оттогава, като за 1996 г. се съобщава, че 14% от гнездовите територии в Пиринеите през 1996 г., са заети от тройки (Heredia and Heredia 1997). Тройките имат гнездови успех, подобен на този на двойките, които преди това за заемали същите територии, и на този на съседните двойки. Образуването на тройки се обяснява с неравномерното съотношение на половете, слаба наличност на храна, висока гнездова плътност или генетична свързаност между мъжките, но досега няма доказателство кой е ключовият фактор (Donazar 1990, Fasce et al 1993).

• 
  Хранене
  

Предполага се, че видът предпочита костния мозък, богат на мастни киселини (олеинова киселина), независимо от дължината на костите, въпреки, че морфологията на костите играе второстепенна роля, предвид ефективността на носене и процеса на поглъщане (Margalida 2008).

Брадатият лешояд разбива големите кости на малки парчета, които може да изяде, като излита с костта и я пуска върху специални скални наклони, наречени костници. Проучване в Пиренеите разкрива, че една двойка използва средно две костници, отдалечени на средно 789 м от гнездото (Margalida, Berteran et al. 2009). Средното време, прекарано в раздробяване на кости е 5,3 минути и включва средно 4,5 хвърляния (Margalida, Berteran et al. 2009). Пикът на ползване на костниците настъпва около 31-90-ия ден от отглеждане на малкото, като в 71 % от случаите двойката използва костницата за подготовка на храна за малкото, в 18 % от случаите – за приготвяне на собствената си храна и в 11 % от посещенията – за складиране на храната (Margalida, Berteran et al. 2009).

Има данни, че видът третира костенурките по същия начин, както костите, и при наличие, редовно се храни с шипобедрена костенурка (Testudo graeca), шипоопашата костенурка (Eurotestudo hermanni) (Cramp, Simmons et al. 1980). Атаките върху здрави, живи животни са рядкост, вероятно по-чести в централна Азия, където в стомашно съдържимо са откривани остатъци от кеклици (Alectroris), фазани (Phasianus), диви зайци (Lagomprpha) и ибекси (Caprine) (Dementiev and Gladkov 1951). Болни или затруднени животни често нееднократно атакувани с мощни махове на крилете. Може да опита да събори плячката си по стръмни планински скатове, сред жертвите са описани домашни и диви кози, овце и др. (Dementiev and Gladkov 1951).

В Пиренеите 88 % от плячката са бозайници, основно домашни копитни животни (крайници на овце и кози), дива коза и мармот (Мarmotta marmotta); 7% птици; и 0.7% влечуги (n=152 обекти на плячка) (Heredia, 1990). По-съвременни проучвания на диетата на брадати лешояди по време на периода на изхранване на малките също в Пиренеите разкрива, че хранителната база се състои от бозайници (93 %), птици (6 %) и влечуги (1 %), като от тях средноголемите копитни животни (овце, кози) са най-важната част в диетата (61 %, n=677) (Margalida, Berteran et al. 2009).

Едновременно с това, в Корсика менюто се състои основно от крайници на домашни копитни животни (36 % овце и кози, 33 % говеда, предимно телета), свиня, както диви, така и домашни (16 %), муфлон (12 %); а птиците и влечугите са редки в храната (Thibault, Vigne et al. 1993). Гнездовият успех на популацията в Корсика изглежда зависи от конкретните животновъдни дейности, тъй като основният им хранителен източник е сезонно придвижващи се стада от кози и свободно скитащ едър рогат добитък (Thibault, Vigne et al. 1993).

Резултати от различни проучвания предполагат, че има разлика в диетата на вида по време на периода на изхранване на малките и останалата част от годината (Margalida, Berteran et al. 2009). Дребните животни (птици и гризачи) се дават на малките и представляват важна част от храната им (Heredia and Heredia 1997).

В България няма данни за сериозни проучвания върху хранителното поведение на брадатия лешояд. Интересно е наблюдението на разчупвани костенурки в скалите по подобие на скалния орел. Може да се предположи, че в редица райони на страната, където костенурките са все още често срещани, те биха могли да бъдат значителна част от хранителната база на вида. През 1894 г. Reiser наблюдава как е била издигната високо плешка на катър и пусната върху скалите (Reiser 1894).

В съвременно проучване на симпатричното разпространение на вълка (Canis lupus) и лешоядите в Европа (Stoynov, Vangelova et al. in prep.) е установено, че брадатият лешояд е оцелял в Европа до наши дни, на места, където вълкът е изчезнал още до средата на ХХ век или никога не се е срещал (Пиринеите, Крит, Корсика). Вероятно това е свързано с предпочитанието на вида да се храни с остнаките от жертвите на вълка, които пък най-често са били наръсвани с отрова и използвани за примамки за отравяне на хищника. Така вместо да се възползва от присъствието на вълка, брадатият лешояд е изчезнал от районите в които хищникът се среща, поради конфликта му с човека.

• 
  Използвани местообитания
  

Привлечен от дълги, стръмни отвеси и планински била, но също и топли долини и равнини, които пораждат силни термики, които позволяват облитане на голяма хранителна територия, често дори далеч от гнездото (Cramp, Simmons et al.).

Предпазлив, но с готовност взима храна в близост до населени места, ферми или по оживени пътни артерии (Cramp, Simmons et al.). Ако не епреследван става доверчив. При експедиция на екип на БДЗП в Етиопия, брадат лешояд е бил заснет кацнал на сметище заедно с други лешояди от по-малко от 20 метра.

Поради навика си да разбива едри кости, силно зависим от наличието на подходящи скални терени – костници (Cramp, Simmons et al.). Едновременно с това, реинтродуцираната популация в Алпите при достигане на полова зрялост демонстрира явни предпочитания към варовикови субстрати, които осигуряват добра защита от времевите явления; по-добро разбиване на костите и по-добри условия за образуване на термики, в сравнение със силикатните скали (Hirzel, Posse et al. 2004). Пра варовиковите скали продпочитане места за гнездене са в оцветените в оранжево части на скалите (Ричард Цинк лич.съоб.). Такива оцветявания се получават при отвеси с обратен наклон или закрити с надвес, където не попада вода от валежите. Явно това отново е свързано с предпочитанието към места, които са по-добре предпазени от неблагоприятни метеорологични влияния.

Проучвания в Пиренейските Кордилери, Испания, показват, че вероятността за заемане на дадена скала от брадати лешояди е пряко зависима от пресечеността на терена, надморската височина и разстоянието до съседно гнездо и най-близкото населено място (Donazar, Hiraldo et al. 1993). Гъстотата на популацията е правопорционална на надморската височина и пресечеността на терена и обратно пропорционална на снежната покривка (Donazar, Hiraldo et al. 1993). Близостта на открити терени има положителен ефект, вероятно поради увеличаването на хранителната база (Donazar, Hiraldo et al. 1993). Едновременно с това се открива обратно пропорционална връзка между гнездовия успех и наличието на павирани пътища и население, като брадатите лешояди имат по-добри резултати през размножителиня период, ако сред ловните им територии преобладават обширни открити площи – пасища, захрастени и високопланински терени (Donazar, Hiraldo et al. 1993).

По класификацията на местообитанията по CORINE в България (Костадинова and Граматиков 2007), предпочитаните от брадатия лешояд местообитания спадат към следните видове:

34 – Степни и сухолюбиви тревни съобщества на варовити терени;

35 – Тревни съобщества по сухи силикатни терени;

36 – Алпийски и субалпийски тревни съобщества;

62 – Скали и скални стени (във вътрешността на страната);

• 
  Придвижвания
  

По-характерни са вертикалните миграции, като през зимата птиците се хранят над ниските части на планините (Симеонов, Мичев et al. 1990; Global_Raptor_Information_Network 2012).

В Европа рядко се вижда извън размножителния ареал, има наблюдения на мигранти над Суецкия канал (Египет) и Кипър (Cramp, Simmons et al.).