Почетен гост

Страхотно, помислих си, мога да избирам на кои двайсет и четири инча от тялото си да създам комфорт.

Спрях се на това да се оградя от пълзящите гадини, които ми се привиждаха наоколо. От години не бях спала на земята. Спомням си, като дете прекарвах известно време върху голяма плоска скала в калифорнийската пустиня Моджейв. Тогава живеехме в Барстоу.

Главната атракция беше една могила с названието хълм “Б”. Много пъти през летните дни аз взимах бутилка с портокалова напитка и сандвич с фъстъчено масло и тръгвах да скитам край хълма. Винаги хапвах върху същата плоска скала и след това оставах да лежа по гръб, загледана в облаците и във вихрите, които ги образуваха. Детството изглеждаше толкова далече. Но странно, че небето си оставаше същото. От онези дни не бях обръщала много внимание на небесните тела. Над мен кобалтовата шир бе изпъстрена със сребърни лунички. Можех ясно да видя същото звездно образувание, изрисувано на австралийския флаг и познато под името Южния кръст.

Докато лежах, размишлявах за моето приключение. Как можех някога да опиша какво ми се случи този ден? Една врата се бе отворила и аз бях влязла в свят, за който до този момент не знаех, че съществува. Със сигурност това не беше свят на лукса. Бях живяла на много места, пътувала в различни страни, използвала всички възможни форми на транспорт, но такова нещо ми се случваше за първи път. Надявах се все пак всичко да е за добро.

На следващата сутрин щях да им обясня, че един ден ми стигаше, за да се докосна до тяхната култура. Краката ми щяха да издържат пътя на връщане до джипа. Вероятно можех да взема малко от техния превъзходен балсам, защото той наистина ми помогна. Тази малка мостра от техния стил на живот ми беше достатъчна. Но измина­лият ден не бе чак толкова лош, като изключим измъчените ми стъпала.

Дълбоко в себе си бях искрено благодарна, че научих повече за това как живеят другите хора. Очите ми започнаха да се отварят да виждат, че нещо повече извън кръвта преминава през човешкото сърце. Затворих ги и казах едно мълчаливо благодаря на Висшата сила.

Някой в най-отдалечения край на лагера каза нещо. То бе повторено в последователност. Предаваха си го един на друг и всеки произнасяше същата фраза, която кръстосваше от една излегната фигура към друга. Най-накрая фразата достигна Ооота, който си бе постлал в близост до мен. Той се обърна и ми съобщи:

- Добре си дошла. Този ден е добър.

Някак стресната от техния отговор на думите ми, които не бях изговорила, аз отвърнах:

- Благодаря. И вие сте добре дошли.

Този път го казах високо.

КАКВО Е СОЦИАЛНА ОСИГУРОВКА?

Бях събудена преди зазоряване от шума, вдиган от хората, които събираха малкото разпилени вещи, влезли в употреба снощи. Казаха ми, че горещината през деня ще нараства, затова ще вървим през хладните утринни часове, ще почиваме и след това ще възобновяваме пътуването си в по-късната вечер. Аз сгънах динговата постелка и я подадох на мъжа, който опаковаше. Кожите бяха поставени на лесно място, тъй като, когато напечеше най-силно, щяхме да търсим подслон: да построим в и л т д ж а, или временен навес, като използваме храсти или „спалните си чували” от тези кожи.

Повечето животни не обичат изгарящото слънце. Само гущерите, паяците и мухите на Буша, освен че дават признаци на живот, са и активни при сто градуса над нулата по Фаренхайт. Иначе дори змиите се заравят някъде при тази екстремна температура, в противен случай ще се обезводнят и ще загинат. Беше трудно да се засекат змиите, които, щом ни чуеха, че приближаваме, проточваха главите си от пясъчната земя, за да открият причината за трептенето. Благодарна съм, че по онова време не бях наясно за съществуването на двестата различни вида змии в Австралия и че повече от седемдесет от тях бяха отровни.

Този ден обаче научих каква забележителна взаимовръзка съществуваше между аборигените и природата. Преди тръгването ни ние се наредихме в тесен полукръг и с лица на изток. Племенният Старейшина се придвижи към центъра и започна да пее в речитатив. Самият ритъм се установи и наложи от останалите, които пляскаха с ръце, тупаха с крак или се пляскаха по бедрата. Това продължи петнайсет минути. Повтаряше се неизменно всяка сутрин и аз установих, че е изключително важна част от нашия съвместен живот. Това беше сутрешна молитва, центриране, оформяне на целта (както искате, го наречете). Тези хора вярваха, че всичко на тази планета съществува заради някаква причина. Всяко нещо имаше своето предназначение. Не можеше да става въпрос за прищевки на природата, несъответствия или нещастни случаи, за неразбиране или все още неразкрити от смъртния мистерии.

Предназначението на растителното царство е да храни животните и хората, да скрепява почвата, да увеличава красотата, да внася равновесие в атмосферата. Беше ми казано, че растенията и дърветата ни пеят на нас, хората, безгласно и че всичко, което искат в замяна, е ние също да им пеем. Моят натъпкан с наука мозък веднага преведе това като намек за природния обмен на кислород и въглероден двуокис. Първоначалното предназначение на животните не е да изхранват хората, но това се допуска по необходимост. Всъщност и те трябва да съхраняват равновесието в атмосферата и да ни бъдат другари и учители чрез примера си. Така че всяка сутрин племето изпращаше мисъл или послание към животните и растенията пред нас. Те казваха: ,,Ние вървим към вас. Ние идваме да отдадем почит на предназначението за вашето съществуване.” После зависеше от самите растения и животни да се споразумеят кои от тях ще бъдат избраниците.

Племето на Истинските Хора никога не оставаше без храна. Вселената винаги се отзоваваше на техния вътрешен глас. Те вярват, че светът е място на изобилие. Точно както аз и вие можем да се съберем, за да слушаме как някой свири на пиано и да отдадем почит на таланта и предназначението му, така те с открито сърце постъпват по същия начин с всяко нещо в природата. Когато на пътя ни се появи змия, това очевидно се случваше, за да ни осигури вечерята. Ежедневната храна съставляваше важен момент от вечерното празненство. Научих, че появата й не бе възприемана даром. В началото бе измолвана, после очаквана да се появи и тя наистина се появяваше, но бе приемана винаги с благодарност и неподправена признателност. Племето неизменно започваше деня си с благодарност към Божественото Единение за този ден, за себе си, за своите приятели и за света. Понякога те молят и за подробности, но фразата винаги звучи така: „Ако е за моето най-висше добро и за най-висшето добро на живота навсякъде.”

След сутрешното събиране в полукръг аз се опитах да кажа на Ооота, че му е време да ме отведе обратно при джипа, но той не се виждаше никъде. Най-накрая си рекох, че ще мога да издържа още един ден.

Племето не носеше никакви провизии. Те не засяваха семена, нито участваха в жътви. Те вървяха през пламтящата от жега австралийска Пустош и знаеха, че всеки ден вселената ще изсипва върху тях щедрите си благословии. Вселената никога не ги разочарова.

През първия ден не закусвахме и разбрах, че това е нещо обичайно. Понякога се хранехме нощем, но най-вече, когато храната сама се появяваше, независимо от слънцестоенето. Много пъти се случваше да хапнем само по залък - съвсем не каквото ние разбирахме под ядене.

Носехме вода в няколко съда от мех. Знам, че човек е съставен от приблизително седемдесет процента вода и има нужда поне от един галон на ден, за да бъде в идеална форма. Докато наблюдавах австралийците, забелязах, че техните нужди са по-малки и че пиеха по-малко вода от мене. На практика те рядко посягаха към меховете с вода. Телата им сякаш усвояваха максимално влагата в храната. Те вярваха, че Мутантите страдат от много зависимости, включително от водата.

Използвахме я, когато ставаше време за ядене, да натопяваме изсъхнали, без никакъв живот водорасли. Кафявите стебла влизаха въз водата като увехнали, дехидратирани пръчки и излизаха като по чудо променени пресни корени.

Бяха способни да открият вода и там, където не личеше да има никаква влага. Понякога лягаха върху пясъка, за да чуят водата, или протягаха ръце с дланите надолу, за да сканират земята за вода. Те забиваха в нея дълги кухи тръстики, засмукваха свободния им край и получаваха минифонтан. Водата беше тъмна на цвят и с пясък, но вкусна и освежаваща. Усещаха водата отдалече, като наблюдаваха изпаренията и дори можеха да я подушват и чувстват в самия вятър. Сега разбирах защо толкова хора, които правеха опити да изследват районите на вътрешността, бързо си отиваха мърцина. За да оцелееш, се изискваше вещината на коренните жители.

Докато си набавяхме вода от един скален процеп, ми бе даден урок как да приближа източника така, че да не го замърся с човешката си миризма и да наплаша животните. В крайна сметка водата беше и тяхна. Животните имаха толкова право над нея, колкото и хората. Племето никога не изгребваше цялата вода, независимо колко оскъдни бяха запасите ни в момента. При всеки водоизточник хората използваха едно и също място, от което да пият. Всеки животински вид постъпваше по същия начин. Единствено птиците пренебрегваха тези правила за достъп и се чувстваха като у дома си, докато пиеха, разплискваха или снасяха курешките си.

Членовете на племето можеха само с един поглед върху земята да кажат какви животни има наблизо. Още от деца те се приучват към щателно наблюдение, така че на мига да разпознаят следите, оставени върху пясъка, от пълзящи, подскачащи или вървящи същества. Те до такава степен са привикнали да се вглеждат в отпечатъците от стъпките си един на друг, че не само могат да определят кой ги е оставил, но и да установят по разстоянието между крачките дали човекът се чувства добре, или върви бавно, защото е болен. И най-малкото отклонение в стъпките им подсказва със сигурност вероятната посока на вървящия. Тяхната осезателност далеч надхвърля границите, присъщи за люде, отраснали под въздействието на други култури. Сетивата им за слух, зрение и обоняние изглеждат на някакво свръхчовешко ниво. Отпечатъците от стъпки имат вибрации, които говорят много повече от това, което само се вижда върху пясъка.

По-късно научих, че следачите аборигени са известни с това, че могат само от дирята на гумата да кажат вида на превозното средство, с каква скорост се е движело, на коя дата и по кое време на деня, дори броя на пътниците в него.

През следващите няколко дни ние ядяхме луковични растения, гулии и други зеленчуци, които растяха под земята и приличаха на обикновени и сладки картофи. Хората от племето можеха да установят местонахождението на готово за жътва растение, без да го изтръгват от земята. Те движеха ръцете си над растението и установяваха:

- Това зрее, но още не е готово. Или:

- Да, това е подготвено да роди.

На мен всички стебла ми изглеждаха еднакви, така, че след като разбърниках няколко и видях, че ги презасаждат, аз намерих за добре да изчаквам, докато ми се каже кое да изтръгна. Те обясняваха, че това е дарба, дадена на всеки човек, да умее да разговаря с природата. И защото моето общество не само че не окуражава вслушването в напътствията на собствената ни интуиция, но му се мръщи и го смята свръхестествено, дори рожба на злото, трябваше да ме обучат, за да опозная движението на естествените неща. Накрая те ме научиха да разговарям с природата и аз питах растенията дали са готови да им се отдаде признание за предназначението на тяхното съществуване. Аз исках позволение от вселената и след това сканирах с дланите на ръцете си. Понякога усещах затопляне, друг път пръстите ми започваха да треперят извън моя контрол, когато заставаха над узрял зеленчук. Когато усвоих как да го правя, можех да почувствам, че съм направила огромна крачка напред по пътя на приемането ми от страна на племето. Изглежда, това означаваше, че аз вече съм по-малко Мутант и вероятно постепенно се превръщам в по-истинска.

Важно беше, че ние никога не употребявахме всичките растения от даден вид, които се въдеха на едно място. Винаги оставаше достатъчно за нова реколта. Хората от племето са с учудващо изострени сетива за това, което те наричат песен или безгласни звуци на почвата. Те са способни да усетят енергия от природата, да направят нещо уникално, за да я декодират, и след това съзнателно да я пренесат в действията си, сякаш бяха развили някакъв мъничък небесен приемник, през който преминаваха посланията на вселената.

През един от първите дни ние минавахме покрай леглото на пресъхнало езеро. По повърхността имаше неравни широки пукнатини, всяка от които с накъдрени краища. Няколко от жените събраха от бялата глина и по-късно тя бе превърната във фин прах за оцветяване.

Жените носеха дълги пръчки и дълбаеха с тях в твърдата глинена повърхност. Няколко стъпки надолу те намериха по-влажен слой и извадиха малки кални топки. За мое учудване, когато ги остъргаха от мръсното, те се оказаха жаби. Очевидно оцеляваха в състоянието си на обезводняване, като се заравяха на подобна дълбочина. След като минаха през огъня, те се оказаха все още сочни и вкусът им беше като на бяло месо от пиле. През следващите месеци внушително количество храна се появяваше пред нас, за да й бъде оказана почит като ежедневно празненство, посветено на вселенския живот. Ние ядяхме кенгура, диви коне, гущери, змии, насекоми, лаври на червеи с всякакви размери и окраски, мравки, термити, мравояди, птици, риби, семена, ядки, плодове, растения, които беше невъзможно да се изброят, дори крокодил.

През първата сутрин една от жените се приближи до мен. Тя откачи кирливата връв от главата си и я използва да овърже косите ми вдигнати нагоре по някаква нова мода. Името й беше Жена на Духа. Недоумявах с какво може да е духовно свързана, но след като станахме добри приятелки, реших, че е с мене.

Изгубих края на дните, седмиците, а и на самото време. Изоставих опитите си да моля да ме върнат при джипа. Изглеждаше напразно, пък и нещо друго започна да се случва. Хората от племето имаха някакъв план наум. Но беше ясно, че на този етап на мен не ми бе позволено да знам за какво се отнася. Бях предизвиквана непрекъснато на изпитания за сила, реакции, вярване, но защо, не знаех и се питах дали хора, които не четат и не пишат, нямат някакъв друг метод за поставяне на оценки.

Пясъкът се нагорещяваше толкова много през някои от дните, че буквално чувах краката си! Те цвърчаха като хамбургери в тиган. След като пришките засъхнаха и се втвърдиха, започна да се образува нещо като копито.

С течение на времето физическата ми издръжливост достигна нови върхове. Като минавах без закуска и обяд, аз се приучих да се из­хранвам с гледки. Наблюдавах бързия бяг на гущерите, щъкането на насекомите и откривах скрити рисунки по камъните и небето.

Хората ми показваха свещените места в пустинята. Сякаш всичко беше свято: скални отломъци, дюни, проломи, дори гладката дънна повърхност на пресушени водни басейни. Невидими за окото белези очертаваха заселническата територия на някогашните племена. Демонстрираха ми как измерват разстоянието, като изпълняват песни в много особен ритъм и с много съпътстващи подробности. Някои от песните достигаха до стотина стиха. Трябва да се следи за точността на всяка дума и пауза. Не се допускат импровизации или пропуски, дължащи се на изневеряване на паметта, защото песента буквално служи за измервателна летва. В действителност те изпяваха преместването ни от едно място на друго. Можех да сравня тези песенни линии единствено с метода за измерване на един мой приятел, който беше сляп. Те се бяха отказали от писменост, защото според тях тя изцежда силата на паметта. Ако практикуваш този способ, когато извикаш в съзнанието си някой спомен, той се явява на оптимално ниво.

Небето ден след ден оставаше безоблачно и пастелносиньо, което преливаше в разнообразни нюанси. Ярката обедна светлина отскачаше от проблясващия пясък, като едновременно напрягаше и заздравяваше очите ми, които се превръщаха в нов вид устия за реката на видението.

Започнах да оценявам, а не да приемам като разбираща се от само себе си способността да се възстановявам след нощния сън и да задоволявам жаждата само с няколко глътки вода, която ми доставя цяла палитра вкусове от сладко до горчиво. Бях прекарала досегашния си живот в мисли за осигурена работа, защита срещу инфлацията, закупуване на недвижим имот и спестявания за времето, когато ще се пенсионирам. Тук нашата единствена сигурност беше неизменният цикъл на утринната зора и залязващото слънце. Удивляваше ме фактът, че възможно най-неосигурената според моите стандарти раса в света не страдаше нито от язва, нито от свръхнапрежение, нито от заболявания на сърдечно-съдовата система.

Започнах да съзирам в най-странни гледки красотата и единението на целия живот. Например в змийско гнездо, където вероятно около двеста змии с дебелината на палеца ми се сплитаха и разплитаха като подвижен орнамент върху изрисувана музейна ваза. Винаги съм мразела змиите. Но вече гледах на тях като необходимост за равновесието в природата, като необходимост за оцеляване на нашата пътешественическа група, като на създания, които толкова трудно можеш да приемеш с любов, че бяха станали обект на изображение в изкуството и религията. Бе изключено у мен да се породи желание да похапна пушено змийско, камо ли сурово, но настана време, когато го направих. Научих колко ценна може да бъде влагата в която и да е храна.

През тези месеци ни съпътстваха пределни температури. Първата вечер използвах полагаемата ми се кожа като постеля, но когато започнаха студените нощи, аз я превърнах в завивка. Много от хората лягаха на голата земя, сгушени в нечии прегръдки. Разчитаха повече на топлина, идваща от друго тяло, отколкото от близкия огън. В най-големия студ се палеха многобройни огньове. В миналото тези хора бяха пътували с опитомени кучета динго, които им помагали при ловуването, били им другари и ги топлели в студените нощи, оттам произлиза и изразът „трикучешка нощ”.

Няколко вечери лягахме на земята като образувахме особен кръг. Така се постигаше по-пълноценна употреба на завивките, пък и подобна купчина, изглежда, запазваше и предаваше по-добре телесната топлина. Ние издълбавахме процепи в пясъка и пускахме в тях пласт разпалени въглени, след това ги покривахме отгоре с пясък. Половината от кожите поставяхме отдолу, другата половина върху нас. Всяко от пространствата със заровените въглени се споделяше от двама души. Краката на всички ни се събираха в центъра на кръга.

Спомням си как подпирах с две ръце брадичката си и се заглеждах в необятното небе над главите ни. Усещах духовната същност на тези чудесни, чисти, наивни, обичливи хора, които ме заобикаляха. Този кръг от души, подредени във формата на маргаритка, с малки огньове помежду всяка група от по две тела, трябва да е представлявал великолепна гледка, ако някой ни наблюдаваше от космоса.

Те докосваха видимо само пръстите на краката си, но аз научавах ден след ден как тяхното съзнание винаги е докосвало универсалното съзнание на човечеството.

Това бе началото на моето досещане защо те така искрено ме смятаха за Мутант, но и аз бях искрена в благодарността си за възможността да се пробудя.

Този ден бе започнал по относително същия начин, както и предшестващите, така че нямах представа какво ни чакаше. Закусихме, което не ставаше често. Предния ден бяхме попаднали по пътя си на мелничен камък. Той бе голям, с овална форма и вероятно бе прекалено тежък, за да бъде пренасян където и да било, затова бе оставен на открито и можеше да се ползва от всеки пътуващ, достатъчно късметлия да притежава житни зърна. Жените превърнаха растителните стебла в чудесна храна, като ги смесиха с осолена мазнина и вода, така че се оформиха плоски питки. Напомняха ми на умалени по вид палачинки.

По време на сутрешната молитвена служба ние се бяхме обърнали на изток, за да благодарим за всички дарове. Изпратихме нашето ежедневно послание към хранителното царство.

Един от по-младите мъже застана в центъра. Бе ми обяснено, че е предложил да се заеме с по-особена задача през този ден. Той напусна рано лагера и се затича напред. Бяхме вървели вече няколко часа, когато Старейшината спря и падна на колене. Всички останали се скупчиха около него, докато той остана в това положение с протегнати напред ръце, които леко полюшваше. Попитах Ооота какво става. Той ми даде знак да запазя мълчание. Никой не говореше, но лицата им бяха напрегнати. Най-накрая Ооота се обърна към мене и каза, че младият доброволец, който ни напусна в по-ранните часове, сега изпраща послание. Той искаше позволение да отреже опашката на кенгуруто, което беше убил.

Най-после ми просветна защо беше толкова тихо всеки ден, докато вървяхме. Тези хора през повечето време използваха телепатията, за да общуват. Аз бях свидетел на това. Не се чуваше никакъв звук, но бяха изпращани послания между хора на двайсет мили разстояние помежду си.

- Защо иска да отреже опашката? - попитах аз.

- Защото тя е най-тежката част от кенгуруто, а той е твърде зле, за да може безпрепятствено да го пренесе цялото. То е по-високо от него, а и както той съобщава, пил е лоша вода, която е причина тялото му да изгаря от топлина. Сега водата се стича от лицето му.

Беше изпратен мълчалив телепатичен отговор. Ооота ми извести, че ще спрем за деня. Хората започнаха да копаят яма, подготвяйки се за огромното количество месо, което пристигаше. Някои подготвяха и билков цяр под наставленията на Билкаря и Лечителката.

Младият мъж се завърна в лагера няколко часа по-късно, като носеше грамадното изкормено кенгуру с изрязана опашка. То беше разпорено и краищата на корема му бяха прибрани един към друг с помощта на остри пръчки. Червата му сега служеха за въжета, с които бяха овързани четирите му крака. Младежът бе мъкнал стоте паунда месо върху главата и раменете си. Той се потеше и му личеше, че е болен. Наблюдавах как племето се задейства да го лекува и да сготви храната.

Първо кенгуруто бе държано върху пламтящия огън и мирисът на пърлена кожа увисна във въздуха като смог над Лос Анджелис. Главата беше отрязана и краката счупени, така че да могат да се отделят сухожилията: Тогава тялото бе положено в ямата, в която отвсякъде имаше разпалени въглени. В единия й край бе поставен малък съд с вода, от който стърчеше дълго тръстиково стебло. Отгоре бяха натрупани още съчки. От време на време през следващите часове главният готвач се навеждаше през пушека, духаше през тръстиковото стебло и по този начин изкарваше част от водата. Веднага се появяваше пара.

Когато стана време за ядене, месото бе опечено само на няколко инча дълбочина, останалото плуваше в кръв. Казах, че ще набуча порцията си на пръчка и по системата на хотдога ще го допека. Никакъв проблем! Те на секундата ми приготвиха подходящ шиш.

Междувременно младият мъж бе подложен на лечение. Първо му бе дадена билкова отвара. След което лечителите извадиха от дълбоката дупка, която изкопаха, хладен пясък и го напластиха около краката му. Беше ми казано, че ако успеят, да изтеглят горещината от главата му надолу към краката, това щеше да уравновеси цялата му телесна температура. Прозвуча ми доста странно, но този способ наистина намали треската му. Билките помогнаха също да се успокоят червата и да се предотвратят, стомашните болки, които очаквах да се появят при подобно страдание.

Беше наистина забележително. Ако не ставаше пред очите ми, щеше да ми е трудно да; повярвам, особено за общуването чрез телепатия. Казах на Ооота какво мислех.

Той се засмя и ми отговори:

- Сега знаеш как се чувства туземецът, когато попада за първи път в града и вижда как пускате монета в телефона, набирате номер и започвате да говорите с някой ваш роднина. Той направо си мисли, че това не е за вярване.

- Ами да - продължих аз. - И двата начина са добри, но вашият със сигурност е по-пригоден из тия места, където няма монети по четвърт долар, нито телефонни будки.

Предугаждах, че в моята страна трудно биха приели на доверие такова нещо като телепатичната връзка. Там бяха готови лесно да допуснат, че хората по света са жестоки едни към други, но едва ли биха повярвали, че има и такива, които не са расисти и живеят заедно в съвършена хармония и взаимопомощ,^;като откриват своя собствен неповторим талант и го почитат така, както се^-почитат помежду си. Според Ооота причината Истинските Хора да са способни да използват телепатията се корени в това, че те никога не лъжат дори и на дребно, не представят истината само отчасти, чужди са на неверните твърдения. Като няма лъжи, няма и какво да се крие. Тези хора не се страхуват да бъдат с открит ум, който приема и желае да обмени информация. Ооота ми обясни как става това. Ако например едно двегодишно дете види друго да си играе с някаква играчка - да кажем камък, който се тегли на връв - и това дете посегне, да отнеме играчката, веднага ще почувства как очите на всички възрастни се отправят към него. Тогава то ще разбере, че неговото намерение да взима, без да му бъде позволено, не се възприема добре. А другото дете ще се научи да споделя това, което има, ще се научи да не се привързва към предмети. Това дете вече ще е усетило радост и ще е запазило паметта за нея, така че ще бъде желано чувството за щастие, а не предметът.