Почетен гост

- Ако има един победител, това означава, че всички останали губят. Нима това е удоволствие? Смисълът на игрите е в забавлението, което носят. Защо трябва да подлагаш някого на такова изпитание и след това да го убеждаваш колко е хубаво да е победител? Този ваш обичай е доста труден за проумяване. Нима той има успех при вашите хора?

Аз само се подсмихнах и поклатих глава.

Наблизо се търкаляше сухо дърво и аз помолих за помощ, за да направя детска люлка-клатушка, като го поставих върху един висок камък. Падна голяма забава и дори най-възрастните от племето се изредиха да се люлеят нагоре-надолу. Тогава те посочиха, че има неща, които просто е невъзможно да правиш сам и ползването на тази играчка било едно от тях! Седемдесет, осемдесет, деветдесет-годишни хора бяха дали воля на детето в себе си и се забавляваха, като участваха в игри, които не бяха предназначени за победители и губещи, а за удоволствие на всеки.

Научих ги също да скачат на въже, като за целта навързах няколко гъвкави и дълги изсушени животински черва. Опитахме се да очертаем в пясъка и пространство за игра на дама, но вече беше твърде тъмно, пък и телата ни жадуваха почивка. Отложихме за друг път.

Тази нощ аз се изпънах по гръб и погледнах нагоре към невероятното проблясващо небе. Тази гледка не можеше да бъде засенчена дори от диаманти, изложени върху кутия от черно кадифе. Вниманието ми беше като с магнит привлечено от най-едрата звезда. Тя сякаш разтваряше сетивата ми за възприятието, че тези хора не остаряват като нас. Разбира се, телата им се износват междувременно, но това става подобно на свещ, която изгаря бавно и равномерно. Те нямат орган, който да изглежда по един начин, когато са на двайсет години, и по друг, когато са на четиридесет. Това, което ние в Съединените щати наричаме стрес, тук бе съвършено непознато.

Загрятото ми тяло най-после започна да се поохлажда. Много пот бе нужна за тези уроци, но това наистина беше велико обучение. Как можех да споделя с обществото, в което живеех, всичко, на което бях свидетел тук? Никой нямаше да ми повярва. Трябваше да бъда готова за това. Хората щяха трудно да възприемат, че съществува такъв начин на живот. Но някак си аз вече осъзнавах, че е важно лечението на физическото здраве да бъде съчетавано с истинското лечение на човека, а именно с лечението на неговото наранено, кървящо, заболяло и разбито всевечно съществуване.

Аз се вгледах в небето, задавайки си въпроса:

- Но как?

Слънцето се изтърколи на хоризонта, а с него на мига започна и жегата. През тази сутрин ритуалите се оказаха специални. Аз бях поставена в центъра на нашия полукръг с лице към изток. Ооота ми каза да отдам признание на Божественото Единение по мой си начин и да отправя молитвата си за благодат през деня. В края на церемонията, докато се готвехме да тръгваме, беше ми съобщено, че е мой ред да водя. Трябваше да тръгна начело, а племето щеше да ме следва.

- Но аз не мога - възпротивих се. - Не зная накъде отиваме, нито как да намирам каквото и да било. Наистина оценявам предложението, но просто не ме бива да ви водя.

- Трябва да го направиш -беше това, което чух в отговор.- Време е. За да опознаеш своя дом - земята, всички нива на живота и собственото си отношение към видимите и невидими неща, трябва да предвождаш. Хубаво е за известно време да вървиш като последен в някаква група, може да се приеме и да прекараш известно време, смесвайки се с тълпата, по средата, но на края всеки трябва по някое време да води. Не е възможно да разбереш ролята на водачеството, ако не приемеш тази отговорност. Всеки трябва да преживее и трите позиции, без изключение, по различно време, рано или късно и ако не през този си живот, то някога, когато и да е! Единственият начин да преминеш с успех през едно изпитание е да се подложиш на него. Всички изпитания, на което и да е ниво, винаги се повтарят под една или друга форма, докато не ги преодолееш.

Така че ние тръгнахме под мое водачество. Денят беше изключително горещ. Температурата вероятно беше над сто и пет градуса по Фаренхайт. По пладне спряхме и използвахме спалните си постелки, за да направим сенник. След като премина най-големият пек, ние продължихме и вървяхме дълго след обичайния за лагеруване час. По пътя ни не се изпречиха никакви растения, нито животни, които да бъдат почетени като наша храна. Не намерихме и вода. Въздухът си оставаше нажежен застинал вакуум. Накрая аз се предадох и обявих свършек на пътешествието за деня.

През нощта се помолих за помощ. Нямахме храна, нито вода. Обърнах се към Ооота, но той се направи, че не ме чува. Тогава заговорих другите, като много добре знаех, че не разбират езика ми, но пък можеха да доловят какво казва сърцето ми.

- Помогнете ми, помогнете ми! - повтарях аз, но никой не отговаряше.

Вместо това те си разговаряха как всеки човек по някое време се оттегля в тила. Започнах да се чудя дали пък уличниците и бездомниците в Съединените щати сами не позволяваха да стават жертва. Разбира се, придържането към златната среда беше най-предпочитаната за повечето американци позиция. Нито прекалено богат, нито твърде беден. Не смъртно болен, но и не в цветущо здраве. Без морална чистота, но не и извършител на криминални престъпления. Но рано или късно от нас се очаква да покажем истинската си същност. Ние трябва да ръководим, било това само да означава да поемем отговорност за самите себе си.

Заспах, както си облизвах напуканите устни с пресъхналия си безчувствен и обложен език. Беше ми трудно да определя на какво се дължеше замаяността ми - на глада, жаждата, горещината или изтощението.

И на следващия ден вървяхме под мое предводителство. И отново жегата беше непоносима. Гърлото ми бе станало непроходимо, вече ми бе невъзможно и да преглъщам. Езикът ми бе толкова пресъхнал, че се бе втвърдил и подул, надминавайки едва ли не няколко пъти нормалната си големина - усещах го като сух сюнгер между зъбите си. Дишането ми се струваше изключително трудна работа. Докато се напъвах да препратя горещия въздух надолу към гърдите си, аз започнах да проумявам защо тези хора описваха като благодат факта, че притежават форма на носа, подобна на тази на мечето коала. Техните широки носове с големи отвори на ноздрите бяха много по-подходящи, когато ставаше въпрос за високи температури на въздуха, отколкото моят европейски нос, чието единствено сравнение можеше да се отнесе към носа на кучешката порода мопс.

Голият хоризонт ставаше все по-враждебен и не проявяваше никаква човещина, сякаш не искаше да има нищо общо с хората. Земята беше спечелила всички битки срещу прогреса и сега показваше, че смята живота за извънземно. Нямаше никакви пътища, нито над главите ни прелитаха самолети, дори не се забелязваха следи на каквото и да е живо същество.

Знаех, че ако племето не ми помогне в най-скоро време, всички със сигурност щяхме да загинем. Крачката ни ставаше бавна и ни струваше безкрайно усилие. В далечината можехме да съзрем тъмен дъждоносен облак.Той сякаш ни измъчваше, като оставаше винаги точно на такова разстояние пред нас, че да не можем да го достигнем и при бърз ход, за да получим изобилния дар, който той съхраняваше. Не ни се удаваше дори да се приближим до него достатъчно, така че да попаднем под благотворната му сянка. Оставаше ни само да го съзерцаваме в далечината със съзнанието, че тази животворна вода препускаше пред нас подобно на каручка, която се клатушка пред магарето.

В един момент аз изкрещях. Вероятно, за да докажа на себе си, че съм в състояние поне това да направя, а може би и от отчаяние. Но това беше дупка в морето. Светът погълна вика ми с настървението на изгладняло чудовище.

Пред очите ми започнаха да се мержелеят миражи с езера и прохладни води, но когато пристигах на мястото, намирах само пясък.

И вторият ден отмина без храна, вода и помощ. Тази нощ бях твърде изтощена, разсипана и обезкуражена, за да положа дори кожата за възглаве. Мисля, че вместо да заспя, просто припаднах.

На третата сутрин аз обиколих всеки от групата и на колене молех с толкова висок глас, колкото умиращото ми тяло можеше да си позволи:

- Моля, помогнете ми. Моля ви, спасете ни.

Беше цял подвиг да изговарям думите, защото се бях събудила със залепнал за небцето език.

Те ме изслушваха и се вглеждаха в мен, но само стояха като дървета и се усмихваха. Имах впечатлението, че размишляват и сякаш искаха да ми кажат:

- И ние сме гладни и жадни, но това си е твое натрупване на опит, така че ние изцяло те подкрепяме в това, което трябва да научиш.

Никой не ми предложи помощта си.

Ние вървяхме и вървяхме. Въздухът беше застинал, а светът безкрайно негостоприемен. Сякаш ме възприемаше като навлек, на когото трябва да се окаже съпротива. Отникъде нито помощ, нито измъкване. Тялото ми, безчувствено от жегата, отказваше да реагира. Умирах. Това бяха признаци на фатално обезводняване. Та значи това беше. Умирах.

Мислите ми скачаха от едно на друго. Спомних си младостта. Тате се трепеше цял живот за железницата Санта Фе. Той беше толкова красив. Нямаше случай, откакто се помня, да не беше винаги подръка, за да ми даде обич, подкрепа и насърчение. Мама за нас винаги си беше у дома.

Сетих се как хранеше скитници, които по неведом път от всички къщи в града налучкваха безпогрешно нашата, където никога не им се отказваше храна. Сестра ми беше отличничка в училище и толкова хубава и популярна, че можех с часове да стоя и да я зяпам как е кипри за среща. В главата ми се появи картина, на която малкият ми брат гушкаше домашното куче и се оплакваше от момичетата в училище, които искали да го държат за ръката. Като деца тримата бяхме много добри приятели. Бяхме готови да се защитаваме един друг независимо на какви пачи яйца се бяхме насадили. Но през годините започнахме да се отдалечаваме. Сега например знаех, че те дори няма да усетят моето отчаяние. Бях чела, че когато умираш, животът ти минава като на лента пред очите ти. Е, в случая моят живот не вървеше точно като на видео, но се вкопчвах в най-странни спомени. Можех да се видя как стоя в кухнята и докато суша чиниите, уча правописа на някои думи. Най-трудната, с която трябваше да се боричкам, беше „обраствам”. Следваше влюбването ми в един моряк, църковната ни сватба, чудото на раждането, първото ми бебе - момче, и второто - дъщеря ми, която се появи на бял свят вкъщи. Припомних си всичко, което бях работила - преподаването в училище, научните степени, образователните програми, а ето сега докъде я бях докарала - умирах сред австралийската пустиня. За какво ставаше въпрос? Бях ли си изпълнила предназначението в живота?

- Мили Господи - казах си аз. - Помогни ми да разбера какво става.

Отговорът дойде мигновено.

Бях пропътувала повече от десет хиляди мили от своя град в Америка, но не бях помръднала и на инч в мисленето си. Аз пристигах от света, ръководен от лявото полукълбо на мозъка. Този свят бе основан на логика, оценъчност, четене, писане, математика, причинно-следствена връзка. А тук се намирах в действителност, ръководена от дясното полукълбо на мозъка, с хора, които не ползваха нито една от моите така наречени важни образователни идеи и цивилизационни необходимости. Те бяха господари на дясното мозъчно полукълбо и живееха, движени от творчество, въображение, интуиция и духовни идеи. Те не смятаха за необходимо да обличат в думи общуването помежду си, то се осъществяваше чрез мисъл, молитва, медитация или както щете го наречете. Аз бях искала и молила за помощ на глас. Колко ли невежа съм им се сторила. Който и да е от Истинските Хора би помолил мълчаливо, един ум би помолил друг ум, едно сърце - друго сърце, един индивид - универсалното съзнание, което свързва в едно целия живот. До този момент се бях считала различна, отделна, настрани от Истинските Хора. Те повтаряха, че ние всички сме Едно и те живеят в природата като Едно, но дотогава аз бях само наблюдателят. Аз самата се държах настрана. Трябваше да стана Едно с тях, с Вселената и да общувам по начина, присъщ за Истинските Хора. Така и направих.

- Благодаря - казах аз наум към извора на това просветление и след това отново наум извиках: - Помогни ми! Моля те, помогни ми! - Използвах и думите, които чувах племето да произнася всяка сутрин: - Ако е за мое висше добро и за висшето добро на целия живот, който е навсякъде, позволи ми да се уча.

Веднага в главата ми се оформи мисълта: „Постави камъка в устата си.” Огледах се. Нямаше никакви камъни. Вървяхме по пясък, гладък като за пясъчен часовник. Мисълта се появи отново. „Постави камъка в устата си.” Тогава аз се сетих за камъка, който бях избрала и все още държах върху гърдите си. Беше стоял там с месеци. Направо го бях забравила. Извадих го и го налапах, после го запремятах из уста и като по чудо усетих навлажняване. Скоро започнах и да преглъщам. Просветна надеждица. Може би не беше писано да се мре този ден.

- Благодаря ти, благодаря ти, благодаря ти - изрекох мълчаливо. Избиваше ме и да си поплача, но тялото ми не разполагаше с достатъчно влага за сълзи. Така че продължих да моля за помощ на ум: - Аз мога да се науча. За целта ще направя всичко необходимо, каквото и да е то. Само ми помогни да намеря вода. Не знам какво да направя, какво да търся, накъде да вървя.

Мисълта се появи в мен: „Бъди вода. Бъди вода. Когато си способен да бъдеш вода, ще намериш вода.”

Не знаех какво означава това. За мен то нямаше смисъл. Да бъда вода!? Не беше възможно. Но аз отново се съсредоточих да забравя моето програмиране съобразно обществото на лявото мозъчно полукълбо. Изключих логиката, причинното мислене. Отворих себе си за интуицията, а затворих очи. И започнах да бъда вода, вода. Докато вървях, карах сетивата ми да работят. Можех да помириша водата, да я вкуся, да я усетя, да я чуя, да я видя. Аз бях студена, синя, бистра, кална, застинала, вълнообразна, заледена, топяща се, изпаряваща се, пара, дъжд, сняг, мокра, хранителна, разплискваща се, разливаща се, безкрайна. Аз бях всеки възможен образ на водата, който ми дойде наум.

Ние прекосявахме равнинна местност, съвършено плоска, докъдето ми стигаше погледът. Виждаше се само някаква мъничка, съвсем мъничка могила, пясъчна дюна шест стъпки висока със скална издатина на върха. Изглеждаше напълно не на място в този пуст пейзаж. Аз се приближих до нея, очите ми бяха полупритворени от силната светлина и почти изпаднала в транс, седнах върху скалата. Погледнах надолу и видях, че моите подкрепящи ме и безусловно обичащи ме приятели бяха спрели с вдигнати към мен глави, а усмивката им беше закачена за ушите. Аз немощно отговорих на усмивката. После поставих назад лявата си ръка, за да се наместя по-стабилно, и почувствах нещо мокро. Главата ми се завъртя като откачена. Там, зад мен в скалата, на която стърчах, имаше вир с диаметър десет стъпки и около осемнайсет инча дълбок, пълен с прекрасна, кристално бистра вода, събрана от вчерашния надсмиващ ни се дъждовен облак.

Искрено вярвам, че се намирах по-близо до нашия Създател с онази първа глътка прохладна вода, отколкото с вкуса на което и да е получено в църквата причастие.

Без часовник не можех да бъда сигурна за времето, но можех да изчисля, че не бяха минали повече от трийсет минути от момента, в който започнах да бъда вода, до другия момент, в който ние завирахме глави във вира и крещяхме от радост.

Докато още празнувахме успеха си, покрай нас се появи гигантско влечуго. Беше наистина огромно и изглеждаше като забравено от праисторическата епоха. Нямаше майтап, беше си съвсем истинско. Нищо по-подходящо не можеше да изскочи от това фантастично животно за обяд. Месото доведе до еуфория, каквато обхваща хората по време на пир.

През нощта за първи път осъзнах племенното вярване за връзката между земята и характеристиките на нечий предшественик. Нашата висока каменна чаша сякаш избухваше по средата на равната местност и много лесно можеше да бъде взета за кърмещата гръд на отдавна починала родственица - нейното телесно съзнание сега под формата на неорганична материя спасяваше нашия живот. Аз я наименувах за себе си Джорджа Катерин, по името на майка ми.

Погледнах нагоре към необятното пространство на света, който ни заобикаляше, и отдадох своите благодарности, като най-после разбрах, че светът наистина е рогът на изобилието. Той е пълен с добри, оказващи подкрепа хора, готови да споделят нашия живот, стига да им позволим това. Има навсякъде вода и храна за всички живи същества, ако отворим себе си, за да получим и да дадем. Но повече от всичко аз оценявах сега богатото наличие на духовно водачество в моя живот. Можеше да се получи помощ при всяка стресова ситуация, включително и когато се усети дъхът на смъртта - сега, когато бях прескочила трапа, аз знаех това, защото бях действала „по моя си начин”.

Да живееш в племето означаваше да не отличаваш дните на седмицата, нито месеците, които се търкаляха! Беше очевидно, че тук времето няма нищо общо с календара. Един ден имах странното чувство, че е Коледа. Не бях сигурна защо. Нямаше дори и далечен намек за окичена елха или кристална купа с егфлип - топло питие от яйце, разбито с мляко и бира. Но най-вероятно да беше двайсет и пети декември. Това ме накара да се замисля за една случка, която стана в кабинета ми преди няколко години.

В чакалнята седяха двама пастори, изповядващи християнска вяра, които поведоха спор на религиозна тема. Разговорът достигна връхна точка на разгорещеност, когато те запалено започнаха да се препират дали истинската Шабат според Библията е в неделя или в събота. Тук, в Пустошта, споменът за този епизод ми изглеждаше повече от комичен. В Нова Зеландия вече беше първият ден след Коледа, а в този момент в Америка беше навечерие срещу Коледа. Визуално си представих кривата червена линия, която минаваше през синия океан върху атласа на света. Според този атлас времето започваше и свършваше тук. На някаква невидима граница, пресичаща вечно развълнуваните води, се раждаше всеки нов ден от седмицата.

Досетих се също как като ученичка в гимназията „Света Агнес” през една петъчна вечер седях на стол в едно барче заедно с още мои съученички. Ние си бяхме купили бургери и чакахме да удари полунощ. Една хапка месо, изядена в петък, означаваше неминуемо смъртен грях и проклятие за вечни времена. Години по-късно това правило бе отменено, но никой така и не отговори на моето любопитство какво ставаше с бедните прокълнати души, които вече го бяха престъпили. Сега всичко подобно изглеждаше толкова глупаво.

Не можех да измисля по-велик начин да се почете предназначението на Коледа от начина, по който Истинските Хора живееха своя живот. Те не честват годишни празници като нас. Но те отдават почит на всеки член на племето по някое време през годината, и то не свързано с рождения му ден, а по-скоро като признание на таланта, на приноса за общността, на личностното духовно израстване на този човек. Те не празнуват остаряването, а ставането по-добър.

Жената ми каза, че нейното име и дарба в живота означава Пазителка на Времето. Те вярват, че всички ние сме разностранно надарени и се развиваме през серии от сили. Тя понастоящем беше артист на времето и работеше с един друг, който притежаваше способността за възстановяване на спомен в подробности. Когато я помолих да ми даде по-широко обяснение, тя ми съобщи, че племето се подготвя да потърси просветление за това и щяха по-късно да ми кажат дали да имам достъп до това познание или не.

Минаха три нощи, в които не ми преведоха нищо от разговорите си. Досещах се и без да питам, че обсъждането е съсредоточено върху въпроса дали да ме включат в някаква специална информация или не. Разбрах, че това не беше свързано лично с мене, а преценяваха факта, че аз съм представител на всички Мутанти по света. Забелязах, че Старейшината през тези три нощи даваше доводи в моя полза, докато Ооота изглеждаше най-големият ми противник. Давах си сметка, че бях избрана да изживея нещо уникално, до което никой външен не се беше докопал досега. Може би им идваше прекалено това да разпитвам за познанието да бъдеш пазител на времето.

Продължихме през пустинята. Теренът се състоеше от скали, пясък и тук-таме растителност, освен това се издигаха и хълмове, плоската като тепсия равнинност остана зад гърба ни. Забелязваше се нещо като износеност на земята там, откъдето поколения от тази черна раса бяха вървели. Без предизвестие групата спря и двама мъже минаха напред, разтвориха храстите между две дървета и претърколиха няколко обли камъка встрани. Зад камъните в самия хълм се откри отвор. Пред входа имаше насипан от вятъра пясък и той беше пометен. Ооота се обърна към мен и каза:

Бях оставена отвън сама, докато другите влязоха. Можех да подуша дима, който се процеждаше нагоре между процепите на скалите на върха на хълмчето. Хората започнаха да идват при мен един по един. Пръв беше най-младият: той ми взе ръцете, погледна ме в очите и заговори на родния си език, който аз не разбирах, но можех да доловя неговото безпокойство по отношение на това какво щях да правя с познанието, което всеки момент щях да получа. По интонацията на гласа му, по ритъма и паузите се досещах, че той ми разказва, че богатството на неговия народ щеше за първи път да бъде изложено на показ пред един Мутант.

Последва го жената, която се наричаше Разказвачка на Приказки. Тя също хвана ръцете ми и заговори. На яркото слънце лицето й изглеждаше още по-тъмно, тънките й вежди - синкавочерни като перо на паун, а бялото на очите й - тебеширеносветло. Тя даде знак на Ооота да се приближи и да ни превежда. Той го направи и докато тя продължаваше да държи ръцете ми и да ме гледа право в очите, той ми предаде думите й:

- Причината, поради която ти дойде на този континент, се крие в самата съдба. Още преди да се родиш, си се споразумяла да се срещнеш с един друг човек тук и двамата да работите за вашето общо благополучие. В споразумението е било заложено, че вие няма да се търсите един друг, докато не минат поне петдесет години от вашия живот. Сега е време. Ти ще познаеш този човек, защото вие сте били родени в един и същи миг, и ще се прояви разпознаване на душевно ниво. А договарянето е било направено на най-високото ниво на вашите всевечни съществувания.

Бях потресена. Съвсем същата информация ми трупна още с пристигането ми в Австралия онзи странен младеж в чайната. Сега тя се повтаряше от устата на тази възрастна жена от Буша.

Следващото, което направи Разказвачката на Приказки, беше да вземе шепа пясък и да го сложи в дланта ми. След това взе още една шепа и разтвори пръстите си така, че позволи на пясъка да се стече между тях. Същевременно ми посочи, че трябва да направя същото. Това беше повторено четири пъти в чест на четирите елемента: вода, огън, въздух и земя. По пръстите ми останаха полепнали ситни песъчинки.

Един по един и останалите излизаха навън и започваха да ми говорят, като държаха ръцете ми в своите. Но Ооота вече не си правеше труда да превежда. След като някой свършваше с речта си, той влизаше в пещерата, а оттам излизаше друг. Сред последните излезе Пазителката на Времето, но тя не беше сама. С нея беше Пазителката на Спомена. Те също се хванаха за ръце, така че образувахме тройка. Започнахме да пристъпваме в кръг, без да се пускаме. После докоснахме земята с все още преплетени пръсти, след което се изправихме и протегнахме ръце нагоре към небето. Това беше сторено седем пъти в чест на седемте посоки: север, юг, изток, запад, нагоре, надолу, навътре.

Към края се появи и Лечителката, Старейшината беше последен. Ооота го придружаваше. Те ми казаха, че свещените места на аборигените, включително тези на племето на Истинските Хора, вече не принадлежат на коренното население. Най-важното средище за всички племена, наричано някога Улуру, а сега Ейърс Рок, представлява гигантска червена издатина в центъра на континента. Това е най-големият монолит в света и се извисява на хиляда двеста и шейсет стъпки сред равнината. Сега той е на разположение на туристите, които се катерят по него като мравки, след това се връщат към екскурзионните си рейсове, за да прекарат остатъка от деня, плувайки в хлорирани антисептични плувни басейни край близките мотели. Въпреки че правителството заявява, че това място е притежание и на британските верноподаници, и на коренното население, съвсем очевидно е, че то повече не може да бъде свещено място и не може да бъде ползвано дори за нещо, далечно напомнящо свещен ритуал. Преди около сто седемдесет и пет години Мутантите започнали да поставят телеграфни линии, пресичащи това огромно пространство, и местните жители трябвало да намерят друго място за племенните си сбирки. Оттогава цялото изкуство, резбовани с исторически сцени произведения и реликви били отнесени. Някои от предметите били изложени в австралийските музеи, но повечето били изнесени зад граница. Гробовете били ограбени, а олтарите плячкосани. Племето вярва, че Мутантите били толкова неблагоразумни да си помислят, че като им отнемат светите места, свещенослуженето на аборигените ще замре. И никога не им хрумнало, че тези хора могат да намерят друго място, за да продължат. Но това било непоправим удар за обичайните племенни срещи и положило начало на тоталното разбиване на аборигенските народности. Някои от тях оказали съпротива и загинали в една губеща битка. Повечето се отправили в света на белия човек в търсене на обещаните благини, които включвали неограничено количество храна, но умрели в мизерия, тази легална форма на робство.