Почетен гост

Стана ми ясно, че ако те отправят молитва според нашите разбирания с определена молба, то тя ще бъде за необичаните деца, а не за абортираните. Всички души, които избират човешкото съществуване, ще бъдат почетени, ако не чрез даден родител и сбор от обстоятелства, то чрез други или в друго време. Старейшината сподели с мен, че безразборното сексуално поведение в някои племена без оглед на последвалите раждания е вероятно най-изостаналата проява, която човечеството познава. Истинските Хора вярват, че духът влиза в зародиша в момента на зачатието. За тях мъртвороденото е тяло, което не е приютило дух.

Истинските Хора познаваха също дивия тютюн и пушеха листата му в лули при специални случаи. Но те гледаха на него и като на рядко и уникално растение, защото не се срещаше в изобилие, а носеше чувство на еуфория и можеше да пристрасти човек. Ползваха го символично, когато поздравяваха гости или започваха събрание. Съзрях прилика между тяхното уважение към тютюна и традицията на коренното американско население. Моите приятели често говореха за земята, по която стъпваме, като ми напомняха, че тя е прахът на нашите предшественици. Те казваха, че нещата не умират, а само се променят. Разказваха как човешкото тяло се завръща в земята, за да храни растенията, които на свой ред са единственият източник за човешкото дишане. Аборигените изглеждаха много по-наясно със скъпоценната молекула кислород, нужна за целия живот, отколкото по-голямата част от моите американски познати.

Племето на Истинските Хора притежаваше невероятно силно зрение. Един пигмент, намиращ се в няколко от техните растения, всъщност представлява приемлив химикал, използван в офтамологичните лекарства за нежните капиляри и очни кръвоносни съдове. През хилядите години, докато са имали Австралия за себе си, тези хора са изучили как храната оказва влияние върху тялото.

Проблемът с консумирането на диво растяща храна е в многобройните отровни клопки. Племето обаче веднага разпознаваше вредните части на растението и се бе научило как да ги отстранява. Същевременно ми разказаха колко жалко било, че някои отлюспили се племена от аборигенската раса, които бяха прегърнали агресивното поведение, не се свеняха да използват отровата в борбата със своите човешки врагове.

Докато бях пътувала с групата вече достатъчно дълго и те бяха приели въпросите ми като искрена необходимост, за да разбера отблизо нещата, аз засегнах темата за канибализма. Бях чела нещичко по този въпрос в историческите справки, пък и бях слушала шегите на моите австралийски приятели около това как аборигените кльопали хора и дори похапвали собствените си бебета. Попитах дали това е истина.

Да. От самото Начало на Времето хората са експериментирали с всичко. Дори тук, на този континент, не е било възможно да се опазят от това. Имало е аборигенски племена с царе, с жени старейшини, такива, които крадели хора от други групи, и такива, които се хранели с човешко месо. Мутантите убиват и се отдалечават, като оставят тялото на произвола на съдбата. Канибалите убиват и използват трупа, за да подхранят живота. Действията на едните не са по-лоши от действията на другите. Убиването на човек независимо дали го правиш заради самозащита, отмъщение, удобство или заради храна в крайна сметка е едно и също. А това - изобщо да не посягаш на живота на човека - ето какво отличава Истинските Хора от мутиралите човешки същества.

- Няма морал във войната - казаха те. - Но канибалите никога не убиват в един ден повече от това, което им е необходимо, за да се нахранят. Във вашите войни хиляди биват убити само за броени минути. Може би си струва да се предложи на вашите лидери двете страни в една война да се споразумеят за петминутни битки. После да позволяват на всички родители да дойдат на бойното поле и да приберат тленните останки на своите деца, да ги откарат вкъщи за траура и да ги погребат. Когато това приключи, може да се допуснат нови пет минути, а може и да не се допуснат. Трудно е да извлечеш смисъл от безсмислието.

Тази нощ, докато лежах върху тънката постеля, която отделяше устата и очите ми от пясъчния терен, аз размишлявах колко напред е отишло човечеството в много насоки и същевременно в колко много други аспекти ние се бяхме отдалечили от първосмисъла на нещата.

Общуването ни не беше никак просто. Произнасянето на племенните думи представляваше особена трудност. В много от случаите те бяха твърде дълги. Например те говореха за племе, наречено Питжантжатжара, и за едно друго, наречено Янкунтжатжара. Много неща ми звучаха еднакво, докато не се научих да се вслушвам изключително внимателно. Знаех, че журналистите по света нямаха общо съгласие как да пресъздават аборигенските думи. Някои транскрибираха Б, ДЖ, Д и Г там, където други поднасяха П, ТЖ, Т и К. Въпросът е, че никой не греши, защото самите хора тук нямат азбука. Така че това е патова ситуация за онези, които са си наумили да спорят по тази материя. Моят проблем се състоеше в това, че хората, с които вървях, използваха носовки, които ми бяха непосилни да наподобявам. За звука „нь” аз се научих да притискам език към задните зъби. Ще разберете за какво става въпрос, ако направите така и произнесете думата „индиански”. Съществува и друг звук, който се постига чрез повдигане на езика и изнасянето му бързо напред. Когато тези хора пеят, вокалите им често са меки и музикални, после изведнъж биват прекъсвани от рязък и грапав шум.

Вместо да си служат с една-единствена дума за пясък, те имаха повече от двайсет различни думи, в които влагаха информация за видове, състав и описание на почвата в Пустошта. Но някои думи, колкото и малко да бяха те, се учеха лесно, като КУПИ, което значеше вода. По всичко личеше, че на тези хора им прави удоволствие да усвояват моите думи, пък и бяха повече пригодени да учат моя език, отколкото аз техния. И тъй като те бяха домакините, аз ги оставях да постъпват така, както намерят за добре. От историческите книги знаех, че когато британската колония за първи път се е установила в Австралия, е имало повече от двеста различни аборигенски езици и шестстотин диалекта. Но в книгите не се споменаваше за разговор по телепатичен път или с жестове. Аз се облегнах на една доста примитивна форма на знаков език, защото това беше най-разпространеният метод за общуване през деня, докато очевидно те си пращаха ментални послания и си разказваха цели истории по техния си телепатичен начин. За мен беше много по-учтиво да покажа нещо на човека до себе си, вместо да изговоря някое изречение. Ние използвахме универсалния знак с пръсти, за да кажем „ела тук”, вдигахме длан за „стоп” и слагахме ръка на устните си за „тишина”. През първите седмици на мен често ми бе напомняно да пазя тишина, но междувременно аз се научих да не задавам непрекъснато въпроси и да изчаквам да бъда въведена в познанието.

Един ден предизвиках бурен смях сред цялата група, докато се чешех яростно след ухапването на някакво насекомо. Те се заливаха от кикот и лицата им имаха комични изражения, докато имитираха моя жест. Оказа се. че той е имал специфично значение, като „съзрях крокодил”. А ние бяхме поне на двеста мили от най-близкото тресавище.

Няколко седмици след тръгването аз изведнъж започнах да виждам очи, които ме наобикаляха отвсякъде всеки път, когато дръзвах да се отдалеча от групата. Колкото по-тъмна бе нощта, толкова по-святкащи ми се струваха тези очи. Най-после успях да различа и самите животни. Глутница от настървени диви кучета динго вървеше по петите ни.

Когато разбрах това, аз панически побягнах назад към лагера, за първи път истински уплашена, и разказах на Ооота за откритието си. Той се обърна да го съобщи на Старейшината. Всички останали се приближиха и споделиха общата загриженост. Аз ги зачаках да проговорят, защото вече знаех, че Истинските Хора не отпушваха автоматично кранчето на думите, те винаги мислеха, преди да кажат каквото и да било. Бях преброила бавно до десет, когато Ооота ми предаде посланието. Проблемът беше в миризмата, която издавах. Тя беше нетърпима и това си беше истина. И аз я надушвах, пък и виждах гримасите на другите. За нещастие не виждах как да се отърва от нея. Водата беше толкова кът, че нямаше начин да я пилея, за да се изкъпя, нито пък имаше съд, в който да се потопя. Моите тъмнокожи спътници изобщо не смърдяха за разлика от мене. Аз страдах от това, пък и те страдаха заради мене. Мисля, че за това бе виновна моята обгоряла и белеща се плът, както и енергията, която отиваше, за да изгаря натрупаните ми токсични тлъстини. Видимо губех от теглото си с всеки изминат ден. Разбира се, това, че не разполагах с дезодорант и тоалетна хартия, също си казваше думата, но имаше и друго, което забелязах. Правеше ми впечатление, че веднага след като сме яли, те отиваха в пустинята и се облекчаваха, но това не бе съпроводено със силната неприятна миризма, която обикновено се разнасяше при подобни случаи при нашия стил на живот. Бях сигурна, че след петдесет години, прекарани в една друга цивилизация, на мен ми трябваше известно време да освободя тялото си от токсини, и чувствах, че ако останех в Пустошта, това щеше да бъде възможно.

Няма да забравя как Старейшината ми обясни положението и крайното му разрешение. Те не бяха загрижени за себе си, бяха ме приели за добро или за лошо. Притесняваха се не за нашата сигурност, а за бедните животни. Аз ги обърквах. Ооота каза, че кучетата динго мислели, че хората влачат някаква мърша, и това ги подлудявало. Трябваше да се засмея, защото точно на това миришех, сякаш бях някакъв забравен на слънцето гранясал хамбургер.

Казах, че ще приема всякаква помощ, която са готови да ми окажат. Така на следващия ден в най-голямата жега ние изкопахме една траншея под наклон четиридесет и пет градуса и аз се намърдах в нея. След това те ме покриха изцяло отгоре с пръст, навън остана само лицето ми. Осигуриха ми сянка и аз останах да лежа така в продължение на два часа. Доста странно е това чувство да си погребан и абсолютно безпомощен, като не можеш да помръднеш нито един мускул. Още едно ново преживяване. Ако си бяха тръгнали, от мен щеше да остане само един скелет и нищо повече. В началото се тревожех, че някой любопитен гущер, змия или пустинен плъх ще притичват по лицето ми. За първи път през живота си истински съчувствах на жертвите на парализата, които се напъваха да помръднат крак или ръка и пращаха команди на крайниците си, а те не реагираха. Но в един момент се отпуснах и затворих очи, като се концентрирах върху отделянето на токсините от тялото ми и абсорбирането на чудесните прохладни, освежаващи, прочистващи елементи от земята, тогава времето затече по-бързо.

Сега разбирам смисъла на старата поговорка: Неволята учи.

Чудото стана! Ние оставихме смрадта в земята след нас.

Наближаваше дъждовният сезон. През този ден забелязахме облак, който остана на хоризонта за известно време. Това представляваше рядка и благотворна гледка. Понякога вече се случваше и да вървим под огромна небесна сянка и тогава приличахме на мравка, която поглежда откъм подметката на ботуш. Беше толкова прекрасно да се движиш между възрастни, които не са загубили чувството си да се забавляват като деца. Те изтичваха пред сянката, на слънце, и правеха гримаси към облака, като го дразнеха и подхвърляха колко бавни са краката на вятъра. След това се връщаха, за да вървят под сянката му отново и ми казваха какъв чудесен подарък е прохладният въздух, който Божественото Единение осигуряваше на хората. Това бе ден, в който на сърцата ни бе леко и измисляхме игри. Към късния следобед обаче се случи трагедия или поне нещо, което аз възприех така.

Имаше един млад човек в средата на трийсетте, когото наричаха Великия Ловец на Камъни. Неговият талант се състоеше в това да открива скъпоценни камъни. Той напоследък си бе прибавил това „Великия”, защото през годините бе развил специално умение да намира прекрасни големи опали и дори късове злато в мините, след като компаниите, които ги експлоатираха, вече ги бяха зарязали. В началото Истинските Хора не отдавали голямо значение на този метал. Той не ставал за ядене, а при народи без пазари с него не можеш да купиш нищо за ядене. Ценели го само заради красотата му. С времето обаче коренното население открило колко високо стоял той в очите на белите хора. Но още по-голяма изненада им донесло мнението, че можеш да притежаваш и продаваш земята. Скъпоценните камъни осигурявали финансирането на племенния доброволец, който периодично отивал в града и при връщане докладвал какво става там. Великият Ловец на Камъни никога не припарил близо до каквато и да била търговска сделка поради тъжната история на неговия народ, който някога бил принуден да работи в мината. Тогава хората влизали в нея в понеделник и не се показвали навън до края на седмицата. Четирима от всеки пет души умирали. Обикновено им приписвали някакво криминално деяние и ги заставяли да работят като част от изтърпяване на наказанието. За да се изкарат нормите, много често съпругата и децата също били вкарвани да споделят работата на затворника. Трима едва-едва изкарвали нормата, определена за един човек. Било много лесно да се измисли някакво несъществуващо провинение, за да се удължи наказанието. Нямало отърваване. Разбира се, всичко това било много легално - да обричаш човешкия живот и човешкото тяло.

През този ден Великият Ловец на Камъни вървеше по ръба на една могила, когато почвата поддаде и той падна от възвишението върху скалите двайсет стъпки по-долу. По това време аз вече имах доста дебело мазолесто уплътнение на ходилата си, на вид подобно на копито, но дори този пласт мъртва роговица не беше достатъчен, за да мога удобно да стъпвам по каменистата гранитна земя. Умът ми постоянно бе в краката. Спомнях си за долапа, пълен с обувки вкъщи, там имаше включително и алпинки, и маратонки. Чух вика на Великия Ловец, докато летеше във въздуха. Всички изтичахме до ръба на скалата и погледнахме надолу. Той лежеше и около него вече се образуваше тъмна локва кръв. Няколко души се втурнаха надолу в пропастта и го изнесоха почти веднага на повърхността. Съмнявам се дали щеше да стане по-бързо, ако бе литнал нагоре.

Когато го положиха на земята, веднага видяхме раната. Беше много жестоко счупване на пищяла. Костта стърчеше като огромен грозен рог два инча навън през млечношоколадовата кожа. Някой веднага свали превръзката от главата си и стегна бедрото му. Билкарят и Лечителката застанаха от двете страни на ранения. Останалите от племето се заеха да стъкмят бивака за вечерта.

Аз се приближих стъпка по стъпка и попитах:

- Може ли да наблюдавам?

Билкарят движеше плавно ръцете си нагоре и надолу покрай ранения крак на разстояние един инч от него: първо паралелно, после, докато едната ръка вървеше нагоре, другата тръгваше обрат­но. Лечителката ми се усмихна и заговори на Ооота. Той се обърна да ми предаде какво е казала.

- Това е по твойта част. Ние знаем, че си лечителка на твоя народ.

- Е, предполагам, че е така - отговорих аз.

Никога не съм споделяла идеята, че изцелението идва от докторите или от техните трикове, защото още преди години, когато сама трябваше да се боря с полиомелита, бях разбрала, че лечението има само един източник. Докторите можеха да помогнат на тялото при отстраняване на чужди частици, да инжектират препарати, да наместват кости, но това не означаваше, че тялото ще се изцери. Всъщност сигурна съм, че никога не е имало лекар по никое време, в никоя държава в който и да било период от историята, който да е излекувал каквото и да било. Лечителят на всеки човек е в самия него. Най-добрите доктори са тези, които са съзрели в себе си и са развили таланта да служат на обществото чрез това, което правят най-добре. Но сега не беше време за пространни дискусии по този въпрос. Щях да приема думите на Ооота и да се съглася с тях, че в моето общество аз също имах ранг на лечителка.

Беше ми казано, че движенията на ръцете нагоре и надолу, без да докосват мястото на нараняването, беше начин да се призове предишната форма на здравия крак. Това щеше да предотврати отока по време на възстановителния период. Лечителят извикваше паметта на костта за нейното истинско първоначално състояние. Това отстраняваше шока, получен от счупването й на две и излизането й от мястото, което е заемала в продължение на повече от трийсет години. Те „говореха” на костта.

По-късно и тримата - Билкарят, Лечителката и пострадалият - започнаха да изговарят думи като молитва. Билкарят сложи и двете си ръце около глезена. Отстрани не изглеждаше дори да докосва или издърпва крака. Лечителката повтори същото около коляното. Техните думи напомняха речитативно пеене. В един момент като по даден знак те извисиха глас и извикаха нещо. Може би бяха прибягнали до някакво издърпване, но на практика аз не забелязах нищо. Това обаче не попречи на костта да се плъзне обратно в отвора на раната, откъдето бе изскочила. Билкарят събра раздраната кожа и се обърна към Лечителката, която започна да отвързва дългата си странна тръбичка, с която не се разделяше.

Преди седмици бях запитала Лечителката как жените от племето се справят с месечните си неразположения. Тогава тя ми показа превръзки, направени от тръстики, слама и пухкава перушина. След това се случваше да наблюдавам как от време на време някоя от жените напускаше групата и отиваше сама в пустинята, за да се погрижи за това си състояние. Те заравят изцапаното парче по същия начин, както ние постъпвахме с изпражненията си всеки ден - по котешки образец. Понякога обаче ми правеше впечатление, че някоя от жените идваше от пустинята, като носеше нещо в длан и го подаваше на Лечителката. Тя от своя страна отваряше дълга тръбичка и слагаше в нея мистериозния предмет. Когато се случваше да съм наблизо, до мен достигаше ужасна миризма. Най-накрая аз открих тайната – това бяха съсиреци кръв, доставяни от жените.

През този ден Лечителката не отвори капака на тръбичката, а дъното й. Вече нямаше лоша миризма. Изобщо нямаше никаква миризма. Тя стисна тръбичката и върху дланта й се изцеди нещо като катран - гъст и лъскав. Тя го използва да прилепи един към друг отворените ръбове на раната. Нямаше никаква превръзка, никакви шини, нищо.

Скоро травмата отпадна от вниманието и ние седнахме да се храним. Цяла вечер хората се сменяха да слагат главата на Великия Ловец на Камъни в скута си, така че той да вижда по-добре, докато си почива. Дойде и моят ред. Исках да му пипна челото и да видя дали няма температура. Исках също така да го докосна и да бъда близо до него, защото той очевидно се бе съгласил да мине през тази демонстрация на лечение заради мене. С глава в скута ми той ме погледна и ми намигна.

На следната сутрин Великият Ловец на Камъни се изправи и тръгна с нас. Нямаше и помен от накуцване. Ритуалът, който бяха изпълнили, щеше да намали стреса на костта и да предотврати отока - така ми казаха и така стана. Няколко дена наблюдавах отблизо крака му и видях как органичното черно лепило засъхва и започва да се бели. За пет дена изчезна цялото, отдолу останаха тънички белези там, където костта бе изхвръкнала. Този човек тежеше сто четиридесет и пет паунда. Как можеше да стане без подкрепяне върху тази жестоко изпочупена кост, без тя да изскочи отново - това си беше цяло чудо. Знаех, че племето като цяло се радва на много добро здраве, но явно те притежаваха и специално умение да правят и кризисни операции.

Същите тези хора с такива таланти по отношение на грижи за здравето никога не бяха учили нито биохимия, нито патология, но притежаваха акредитивите на истината, доброто намерение и посвещението.

Лечителката ме попита:

- Разбираш ли колко дълго трае завинаги?

- Да - отговорих аз. - Разбирам.

- Сигурна ли си?

- Да, разбирам - повторих аз.

- Тогава можем да ти кажем още нещо. Всички хора са само духове, посещаващи този свят. А всички духове са вечни същества. Всички срещи с други хора са преживявания и всички преживявания са връзки завинаги. Истинските Хора затварят кръга на всяко преживяване. Ние не оставяме раздринчени краищата, както правят това Мутантите. Ако ти се отдалечиш с лоши чувства, затаени в сърцето, за друг човек и този кръг не е затворен, по-късно това ще се повтори в живота ти. Ти няма да страдаш само веднъж, а много пъти, докато възприемеш урока. Хубаво е да наблюдаваш, да ставаш по-мъдър от урока, който извличаш от това, което се случва. Хубаво е да изкажеш благодарност, както казвате вие, да благословите и да се отдалечите в мир.

Не зная дали пищялът на този човек се излекува мигновено или не. Нямаше на разположение рентген, пък и той беше просто мъж, не супермен, но за мен това нямаше значение. Той не изпитваше болка, нито имаше някакви последици и що се отнася до него и до другите, случаят беше приключен и ние всички продължихме нашето пътешествие спокойно и с надежда, че сме станали по-мъдри. Цикълът беше затворен. Никой не му отдаваше повече енергия, време или внимание.

Ооота ми каза, че те не са предизвикали нещастния случай. Само са попитали дали е от добра полза за целия живот навсякъде те да се открият за преживяване, по време на което аз да науча за изцеляването, като стана свидетел. Те не знаели дали ще се появи подобно предизвикателство и върху кой от хората то може да се стовари, но те били отворени към възможността да ми позволят подобен опит. Когато това се случило, те били отново благодарни за подаръка, който им бил позволен да споделят с един външен Мутант.

Аз също бях благодарна тази нощ за това, че ми бе позволено да надникна в мистериозните девствени мозъци на тези така наречени нецивилизовани същества. Исках да науча повече за техните изцелителни техники, но същевременно не желаех да поема отговорността да добавя още подобни предизвикателства към техния живот. Беше ми пределно ясно, че самото оцеляване в Пустошта само по себе си беше достатъчно предизвикателство.

Трябваше да се досетя, че ми четат мислите и знаеха, преди да проговоря, какво щях да питам. През нощта ние обсъждахме надълго и нашироко връзката между физическото тяло, вечния момент в нашето съществуване и един нов аспект, който дотогава не бяхме засягали - ролята на чувствата и на усещанията за здравето и добруването.

Те вярваха, че това, което има значение, е начинът, по който ти чувстваш нещата. Това се записва във всяка клетка на тялото, в сърцевината на твоята личност, в ума ти и в твоето вечно аз. Когато някои религии проповядват необходимостта да нахраниш гладните и да подадеш вода на жадните, това племе от хора твърди, че самото даване на храната и течността, както и човекът, при когото те отиват, не са от значение. А чувството, което ти изпитваш, когато от сърце и с любов даваш, е това, което, или се отбелязва или не. Да доставиш вода на умиращо растение или животно или да им вдъхнеш кураж ти носи толкова просветление за опознаване на живота или на нашия Създател, колкото и намирането на жаден човек, комуто да предложиш вода. Ти напускаш това ниво на съществуване с карнетка, така да се каже, която регистрира момент след момент как ти владееш емоцията си. Невидимите нефизични чувства, изпълващи вечното в нас, са тези, които отбелязват разликата между доброто и по-малко доброто. Действието е само канал, чрез който чувството, намерението могат да бъдат изразени и преживявани.

Докато наместваха костта, двамата местни лекари действаха, като изпращаха мисли за съвършенство към тялото. Те действаха както с ръцете си, така и с ума и сърцата си. Пациентът беше отворен да възприеме и да получи благост и вярваше в пълното си и моментално изцеление. За мен бе учудващо, че това, което от моя гледна точка бе невероятно, изглеждаше съвсем в нормите на племенните възприятия Започнах да гадая каква част от страданията в Съединените щати в ролята на болести и жертви се дължи на емоционално програмиране, разбира се, не на съзнателно ниво, а на някакво ниво, за което нямаме понятие.

Какво щеше да се случи в Съединените щати, ако лекарите влагаха толкова много вяра в целебните свойства на самото човешко тяло, колкото влагаха в това дали лекарствата можеха, или не можеха да лекуват. Все повече се прониквах от важността за връзката доктор - пациент. Ако самият лекар не вярва, че пострадалият може да се подобри, това е достатъчно да опорочи задачата. Много отдавна бях разбрала, че когато един доктор казва на пациента си, че неговият случай е безнадежден, това всъщност означаваше, че познанията на самия доктор бяха ограничени и той нямаше информация, която може да използва за лечението. Това съвсем не означаваше, че не съществува начин за излекуване. Ако някой друг човек някога се бе преборил със същия здравословен проблем, тогава човешкият организъм очевидно притежава способността да се самолекува. По време на дългия разговор с племенните лечители аз открих едно неподозирано ново тълкуване на болестта и здравето.