Почетен гост

През този ден вървяхме до късния следобед. По пътя си срещахме много малко растителност. Но за мен това си беше облекчение - бодлите от остриетата на тревата спинифекс да не се забиват в стъпалата ми.

Тишината бе нарушена, когато някой съгледа група дървета джуджета. Те бяха странни растения, чиито стебла се разклоняваха на върха подобно на храсти. Ето за какво се бе молила Жената на Духа и какво бе очаквала.

Предишната нощ, докато седяхме около огъня, тя и още трима други от племето бяха взели по една ощавена кожа и я зашиваха около рамка. Сега носеха тези рамки. Аз не попитах, за предназначе­нието им. Знаех, че като му дойде времето, щяха да ми кажат за какво са им.

Жената на Духа хвана ръката ми и ме заведе при дърветата, като ми сочеше, така и не видях какво. Вълнението й ме накара да се взра повторно. Тогава различих огромна мрежа на паяк. Това беше гъста, блестяща сложна плетеница, изтъкана от стотици нишки. По една такава имаше на няколко от дърветата. Жената на Духа каза нещо на Ооота, който на свой ред се обърна към мен и ме подкани да си избера една. Не знаех от какво трябваше да се ръководя, но бях вече научила, че интуитивният избор беше присъщ на аборигените, затова просто посочих една от паяжините.

Следващото, което тя направи, беше да извади ароматично масло от торбичката, която носеше през кръста, и да го размаже по цялата повърхност на този във формата на тамбурина предмет. После отстрани листата наоколо и поставяйки намазаната повърхност зад паяжината, с едно бързо движение напред тя я изтръгна и я фиксира професионално върху кожата. Наблюдавах как и другите приближиха и си избраха по една паяжина, а всяка от жените, които носеше рамка, повтори сцената, улавяйки нишките на паяжината върху направените повърхности.

Докато ние участвахме в играта, другите от племето бяха заети да събират дърва за огъня и храна за вечеря, която включваше много от огромните паяци от дърветата джуджета, корени и някаква непозната за мен гулия, която напомняше ряпа.

След като се нахранихме, ние се събрахме, както правехме всяка вечер. Жената на Духа ми обясни своята дарба. Всяко човешко същество е уникално и всекиму са дадени съответни характеристики, които са особено силни и могат да се превърнат в дарбата на живота. Нейният принос към обществото беше този на Ловец на Сънища. Беше ми казано, че всеки сънува, но не всеки полага усилия да запомни своите сънища или да извлече информация от тях, но наистина всеки сънува.

- Сънищата са сенките на действителността - каза тя.

Всичко, което съществува и се случва в живота, се намира и в света на сънищата. Всички отговори са там. Тези специални паяжини се използват при церемонията с песни и танци, за да помогнат, когато се измолва от Вселената напътствие за тълкуване на сънищата. Тогава Жената на Духа помага на сънуващия да разбере посланието.

Разбрах, че за тях думата сънуване означава ниво на съзнание. Съществува прародителският сън, когато мисълта създава света, има и сънуване извън тялото като дълбока медитация, има сън по време на спане и така нататък.

Племето използваше ловците на сънища, за да питат за напътствие при всяка ситуация, ако им е нужна помощ, за да разберат взаимоотношения, здравословен проблем или предназначението на някакво преживяване, и смятат, че отговорът може да се получи в съня. Мутантите познават само един начин да изпаднат в състояние на сънуване и той е чрез съня. Но Истинските Хора са отворени за съня дори когато са будни. Без да използват лекарства за контролиране на мозъка, само с помощта на техники за дишане и концентрация, те се изявяват напълно в съзнание, докато всъщност се намират в света на съня.

Напътствията, които получих, бяха да. танцувам с Ловеца на Сънища. Особено успешно беше въртенето. Посаждаш въпроса си здраво в ума и го задаваш непрекъснато, докато се въртиш около себе си. Колкото по-ефектно е това въртене около собствената ос, според обяснението на аборигените, толкова повече това упражнение увеличава завихрянето на енергиите в седемте основни центъра на тялото: само като се въртя с протегнати ръце и винаги надясно.

Скоро се почувствах замаяна и седнах да поразсъждавам как се промени животът ми. Тук, на това място, където на един квадратен километър не се падаше и по един човек, в пространство, три ти по-голямо от Тексас, аз си играех на въртящ се дервиш, ритайки пясъка и карайки въздуха, който беше в допир с моя ловец на сънища, да минава на безкрайни вълни през отвореното пространство.

Хората от племето не сънуват нощем, освен ако не позоват съня. Спането за тях е време на важна почивка и възстановяване на тялото. Това време не е предназначено да се прахосва за разпиляване на енергия между проекти. Те вярват, че причината Мутантите да сънуват нощем е в това, че в нашето общество не ни е позволено да сънуваме през деня и по-специално, че на сънуването с отворени очи не се гледа с добро око.

Най-сетне настана време за спане. Аз пригладих пясъка и положих ръката си като възглавница. Беше ми подаден малък съд с вода и ми бе казано да изпия половината сега и останалото количество; когато се събудя. Това щеше да помогне да запомня съня си в подробности. Въпросът, който най-много се загнездваше в мозъка ми, беше: Какво трябва да направя, след като приключи това пътуване, с информацията, която ми се дава?

На сутринта Жената на Духа, говорейки чрез Ооота, ме помоли да си спомня съня. Мислех си, че няма да е възможно за нея да помогне в тълкуването на значението му, защото той не съдържаше нищо, което наглед да е свързано с Австралия, но така или иначе аз й го разказах. Тя ме разпитваше предимно как съм се чувствала, какво чувство е било свързано с предметите и случките от съня ми. Беше забележително как тя можа да извлече от мен прозрения, след като цивилизованият начин на живот, който населяваше съня ми, й беше напълно непознат.

Разбрах, че ще има бури в живота ми и че ще отстраня хора и неща, в които бях инвестирала много време и енергия, но сега знаех какво е да се чувстваш центрирано същество и в покой и че това беше състояние, в което аз можех да се потопя всякога, когато поисках или се нуждаех. Научих, че мога да живея повече от един живот през живота си и че вече бях преживяла затварянето на врата. Научих, че е дошло време, в което аз няма да мога да остана повече с хората, местата, стойностите и вярванията, които притежавах. Заради растежа на собствената ми душа аз бях затворила лекичко една врата и влязла на ново място, в нов живот, което беше равно на едно стъпало нагоре по стълбата на духовното извисяване. И най-важното - не трябваше да правя нищо с информацията си. Ако аз просто живеех по принципите, които се явяваха моя истина, щях да докосна живота на онези, които бях предопределена да докосна. Нови врати щяха да се разтворят. В края на краищата „това” не беше мое послание, аз бях просто „негов” вестител.

Чудех се дали някои от останалите, които бяха танцували с Ловеца на Сънища, щяха да разкажат своите сънища. Преди още да си отворя устата да задам въпроса, Ооота ми прочете мислите и каза:

- Да, Правачът на Инструменти желае да говори.

Правачът на Инструменти беше възрастен човек, специализиран в правене не само на инструменти, но и на четки за рисуване, кухненска посуда и, дето се вика, на всичко. Въпросът му беше за болки в мускулите. Неговият сън беше за костенурка, която изпълзяла от един храст, за да види, че той е изгубил крака си и е сакат. След като Жената на Духа обсъди съня му, както беше постъпила с мене, той достигна до заключението, че е време да предаде на друг майсторлъка си. Някога на него бе му харесвала отговорността да бъде майстор занаятчия, но сега изпитваше по-малко истинска наслада и повече самоналожена принуда, така че му бе сигнализирано, че е време за промяна. Той бе станал еднопосочен и вече му липсваше балансиране в работата и игрите.

През последвалите дни го видях да обучава други хора от племето и когато го попитах за болките, които бе изпитвал, бръчките по неговото набраздено лице се врязаха още повече и той се усмихна и каза:

- Когато мисленето стане гъвкаво, и ставите стават гъвкави. Не, нямам повече болки.

По време на една от сутрешните молитви Родственикът на Големите Животни заговори. Неговите братя поискали да бъдат почетени. Всички се съгласиха, тъй като от известно време от тях нямаше ни вест, ни кост.

В Австралия няма кой знае колко големи животни. Това не е Африка с нейните слонове, лъвове, жирафи и зебри. Бях любопитна да видя какво беше приготвила природата в това отношение.

През този ден вървяхме с бърза крачка. Горещината не изглеждаше толкова непоносима, може би дори беше с няколко градуса под сто по Фаренхайт. Лечителката сложи дебел слой мазило от гущерова и растителна мас върху лицето ми, носа и специално върху горната част на ушите ми. Не бях броила колко кожи се бяха обелили от мен, но със сигурност бяха поне няколко. В действителност се притеснявах, че ще остана като нищо без уши, защото слънцето ги изгаряше без пощада. Жената на Духа ми се притече на помощ. Започнаха да се съвещават и въпреки че положението беше чуждо за тях, те веднага излязоха с решение на проблема. Беше изобретено приспособление, което напомняше наушници, носени при силен сняг. Жената на Духа взе едно животинско сухожилие и го върза на кръг, като Майсторката Шивачка прикрепи пера по дължина­та му. То беше увесено на ушите ми и комбинирано с мазилото, ми донесе чудесно облекчение.

Този ден се забавлявахме. Играехме игри на отгатване, докато напредвахме. Някой имитираше животни или влечуги, или пък изиграваше събития от миналото и ние се опитвахме да отгатнем всяка гатанка. Смяхме се цял ден. Следите от стъпките на моите приятели вече не ми изглеждаха еднакви като белези от шарка върху пясъка - аз започвах да съзирам леките различия, характерни за всеки един.

С приближаването на вечерта започнах да се взирам в далечината за растителност. Цветовете пред нас се сменяха от бежовоземлист до нюанси на зеленото. Тогава видях, със стъпването върху нов вид почва, няколко дървета. Човек можеше да си помисли, че по това време вече не трябваше да се изненадвам, като ставах свидетел как нещата изникваха от нищото за Истинските Хора. Но техният искрен ентусиазъм при получаването на всеки дар беше станал част и от моята същност.

Те стояха там - големите животни, които искаха да бъде почетено тяхното предназначение в живота - четири диви камили. Всяка от тях имаше по една гърбица и съвсем не бяха с увесен нос като онези, които бях привикнала да виждам в цирка или зоологическата градина. Камилите не са местни животни в Австралия, а са били докарани тук като транспортно средство и очевидно някои от тях бяха оцелели, въпреки че не можеше да се каже същото за хората, които ги бяха яздили.

Племето спря. Шестима доброволци тръгнаха напред, като се разделиха. Трима приближаваха откъм изток, трима - откъм запад. Те мълчаливо пълзяха приведени напред. Всеки от тях носеше бумеранг, копие и копиехвъргачка. Копиехвъргачката е отделно дървено приспособление, което изхвърля копието. При използване пълното движение на ръката, както и отмятането на китката разстоянието за целене и възможността за точно попадение се утрояват. Стадото камили имаше една мъжка, две женски и едно по-пораснало камилче.

Силните очи на ловците оглеждаха животните. По-късно ми казаха, че телепатично са се съгласили помежду си за по-възрастната женска, тъй като използват начините, по които тяхното братско куче, дингото, получава сигнали от най-немощното животно. Сякаш то самото зове ловците с желание да бъде почетено през този ден като предназначение на своето съществуване и да остави силните да продължат по своя път през живота. Без думи и каквито и да било жестове, при пълно координиране във времето стана изненадващото нападение. Безгрешно попадение на копие в главата и друго в гърдите доведе до мигновена смърт. Трите останали камили се отдалечиха в галоп, шумът от копитата им се стопяваше в далечината.

Ние приготвихме дълбока яма, като покрихме дъното и стените с пластове суха трева. Родственикът на Големите Животни с нож в ръка разпори корема на камилата, все едно отваряше цип. Оттам се отдели джоб от топъл въздух и с него долетя силната гореща миризма на кръв. Органите бяха извадени един по един, като сърцето и черният дроб бяха отделени настрана. Те бяха ценени изключително много от племето заради свойствата на сила и издръжливост, които съдържаха. Като учен, можех да забележа огромния източник на желязо в тях, прибавен към един начин на хранене, който се отличаваше с непостоянство и непредвидимост на храните. Кръвта беше изцедена в специален съд, който младата помощничка на Лечителката закрепи около врата си. Копитата също бяха отделени и ми беше казано, че са много полезни и имат най-различни предназначения. И през ум не ми минаваше какви можеха да бъдат те.

- Мутанте, тази камила достигна своята възраст само заради тебе - извика един от колачите и вдигна нагоре огромния мех на животното.

Моята зависимост от водата беше добре известна и те продължаваха да търсят подходящ пикочен мехур, за да го превърнат в съд, който да нося. До този момент не бяха попадали на нещо, което ставаше за целта.

Тази земя очевидно беше любимо пасище за животните, което личеше от купищата изпражнения. По ирония на съдбата вече ценях това, което само допреди месеци за мен беше толкова отблъскващо, че дори не бих го обсъждала. Сега обаче аз се наведох и взех едно изпражнение, благодарна на това чудесно гориво.

Нашият весел ден завърши с още смях и шеги, когато те заобсъждаха дали трябва да нося камилския мех, прикрепен към кръста, около врата или на гърба. На следния ден вървяхме, като няколко души от нас държаха камилската кожа опъната над главите си. Така тя хвърляше сянка, но същевременно се и сушеше и консервираше безболезнено, докато ние пътешествахме. Те бяха одрали от кожата и най-малките остатъци от месо и я мажеха с танин, събиран от корите на дърве­тата. Самото месо беше за повече от едно ядене, така че останалото бе нарязано на ленти: избираха се онези части, които не бяха се изпекли добре в ямата. После се окачиха на тризъби колове.

И ето че някои от нас напредваха през пустинята, като развяваха тези знамена - камилското месо плющеше на вятъра, изсъхваше и се консервираше по естествен път.

Наистина странен парад!

Слънцето напичаше така силно, че не можех да си държа очите докрай отворени. Потта, която извираше от всяка пора на тялото ми, потичаше под формата на миниреки по улеите около гърдите ми и достигаше бедрата ми, които се търкаха едно в друго при всяка крачка. Дори горните части на стъпалата ми се потяха. Никога не ми се беше случвало преди и за мен това беше знак, че сме изгубили комфорта на сто и десетте градуса по Фаренхайт и сега се пържехме на непоносими температури. Отдолу ходилата ми също добиваха странна форма. Мазолите се простираха от пръстите до петите и по ширина, но тези вкоравени мазоли под себе си таяха повърхност на мехурчета, така че усещах стъпалата си напълно безжизнени.

Докато пристъпвахме, една от жените изчезна в пустинята за няколко минути и се появи отново, като носеше огромно светлозелено листо. Беше широко стъпка и половина. Не виждах каквото и да било растение наоколо, откъдето би могло да произхожда това листо. А то беше свежо и сочно. Всичко, което ни заобикаляше, беше кафяво, изсъхнало и чупливо. Никой не я запита откъде го е намерила. Нейното име беше Носителка на Щастие, талантът й се състоеше в това да ръководи игри. През вечерта тя щеше да се грижи за отмората ни и съобщи, че ще играем играта на сътворяване.

Попаднахме на мравуняк, пълен с големи обитатели, които достигаха дължина един инч и имаха странни разширения по средата.

- Ще ти хареса вкусът им - ми каза някой.

Тези същества трябваше да бъдат почетени като наш обяд. Те представляват разновидност на медните мравки и в разширените си стомахчета задържаха сладко вещество, чийто вкус наистина напомняше мед. Обаче не ставаха никога толкова големи и сладки на опитване като онези, които обитават земи, близо до обилна растителност. Нито пък медът им е гъста и кремообразна светложълта течност. Сякаш са извличали своето вещество от безцветната жега и вятъра на Пустошта. Тези мравки като че ли най-много се приближаваха до захарна пръчка в представите на хората от племето, които поставяха ръцете си на земята и оставяха мравките да ги полазят, а след това пъхаха ръцете си в устата. Когато ги изваждаха, мравките вече ги нямаше - бяха погълнати. По изрази на лицата трябваше да предположа, че вкусът им е отличен. Подозирах, че рано или късно ще се оформи мнение, че и на мен ми е време да опитам, така че реших да се осмеля. Аз си взех само една и я мляснах. Номерът беше да схрускаш животинчето в устата и да се насладиш на меда, а не да го погълнеш цяло. Изобщо не се справих с всичките тия крачета, които пърхаха около езика ми, докато мравката шаваше по венците ми. Изплюх я. По-късно, когато накладохме огън, те увиха мравки в голямо листо, заровиха го между въглените и когато се опекоха, аз облизах повърхността на тази импровизирана тавичка сякаш облизвах опаковката на разтопено парче „Марс”. За някой, който не е опитвал мед от портокалови цветчета, това сигурно си е цяло угощение. Въпреки всичко не бих се обзаложила, че щеше да се продава като топъл хляб из градовете!

Тази нощ Жената на Игрите разкъса листото на парчета. Тя не ги преброи по традиционния начин, както ние бихме сторили, но не остави никого без парченце, водейки някакво свое си счетоводство. Докато правеше това, ние започнахме да свирим и да пеем. Тогава играта започна.

Докато пеенето продължаваше, първото парченце от листото беше положено върху пясъка. След него едно по едно и с другите бе направено същото, докато траеше музиката. Всички ние наблюдавахме как се оформяше мозаечна картина за нареждане. Още с поставянето на късчетата от листото на земята стана ясно, че правилата ще включват тези късчета да се разместват така, както всеки почувства, че неговото си намира по-подходящо място. Нямаше специален ред за участие. Наистина това се оказа едно групово увеселение без какъвто и да било състезателен характер. Много скоро горната част на листото беше възстановена в първоначалните си измерения. На този етап всеки поздрави другите: ние стиснахме ръце, прегърнахме се и се завъртяхме. Играта наполовина беше свършила и всеки беше участвал в нея. Но отново ни предстоеше да се съсредоточим и да се заловим със сериозна работа. Аз също бях поставила моето парченце, но когато по-късно се приближих до формата, не успях да го различа и се върнах, за да седна на земята. Ооота ми прочете мислите и без да задава въпроси, направо каза:

- Всичко е наред. Само на пръв поглед парченцата от листото са отделени, точно както е и при хората - те на пръв поглед са нещо отделно, но всъщност ние всички сме едно цяло. Ето защо това се нарича игра на сътворяване.

После той продължи да превежда за мен това, което някои от останалите започнаха да обясняват:

- Това, че сме едно, не означава, че всички сме едни и същи. Всяко същество е неповторимо. Не може двама да заемат едно и също място. Така, както листото се нуждае от всичките си части, за да се попълни отново, така и всеки дух има своето специално място. Хората могат да се опитат да лавират и да хитруват, но накрая всеки се завръща на полагаемото му се място. Някои от нас предпочитат да вървят по правия път, докато други се наслаждават на изтощението да се въртят в кръг и да заобикалят.

Усетих, че погледите на всички бяха вперени в мене и ми хрумна да стана и да отида до пъзела. Когато приближих, видях, че е останало само едно място непокрито и че липсващото парченце от листото лежеше само на няколко инча встрани. Аз го добавих към мозаечната картина и в този миг вик на радост се понесе из околната местност и се отправи към необятната шир на откритото пространство, което заобикаляше тази малка група човешки същества.

В далечината глутница диви кучета динго вдигнаха глави и започнаха да вият срещу небето от черно кадифе, сред което проблясваха небесните диаманти.

- Този твой завършек потвърждава правото ти на това пътешествие. Ние вървим по правия път към Божественото Единение. Мутантите имат много поверия. Те казват: твоят път е различен от моя, твоят Спасител не е и мой, твоето завинаги се отличава от моето завинаги. Но истината е, че всичкият живот е един живот. В развитие е една, единствена игра. Съществува само една раса с . много различни отсенки. Мутантите се препират за името на Бог, в каква сграда, на какъв ден и с какъв ритуал да го почитат. И още, идвал ли е Той на земята? Какво означават неговите притчи? Истината е истина. Ако наскърбиш някого, наскърбяваш себе си. Ако помогнеш някому, помагаш на себе си. Всички хора са направени от кръв и кости. Единствено различни са сърцето и намерението. Мутантите мислят само за настоящия век, за себе си и за разделянето. Истинските Хора са вглъбени във вечността. Всичко е едно цяло - нашите предци, нашите неродени внуци, целият живот навсякъде.

След завършването на играта един от мъжете, ме попита дали е вярно, че някои хора си изживяват живота без някога да са разбрали какви са дадените им от Господ таланти. Трябваше да призная, че имах пациенти, които страдаха от сериозна депресия и чувстваха, че животът е преминал покрай тях, докато други бяха направили своя принос. Да, трябваше да призная, че много от Мутантите мислеха, че изобщо не са надарени, нито пък се сещаха за някакво свое предназначение, докато не наближеше смъртта. Тогава в неговите очи се появиха едри сълзи и той поклати глава като знак, че му е трудно да повярва как могат да се случват подобни неща.

- Защо Мутантите да не могат да видят, че ако моята песен прави дори само един човек щастлив, то тя е била полезна? Дори на един да помогнеш, и това също е добро дело. Между другото, не е възможно да помогнеш на повече от един човек наведнъж.

Заинтересувах се дали някога бяха чували името на Исус.

- Разбира се - беше отговорът. - Мисионерите ни учеха: Исус е Син на Бога. Той е нашият по-голям брат. Той е Божественото Единение в човешки образ. Той получава най-голямата почит. Божественото Единение е дошло на земята преди много, много години да посочи на Мутантите как да живеят, но те са забравили. Исус не е идвал при племето на Истинските Хора. Той без съмнение е могъл да го направи, защото ние сме си били точно на това място, но той не е носел послание за нас. Неговото послание не се е отнасяло до нас, защото ние не сме били забравили, а вече сме живеели Неговата Истина. Единението не е нещо осезаемо. Мутантите изглеждат зависими от материални форми и те не могат да приемат нещо, което е невидимо и няма външна форма. Бог, Исус, Божественото Единение за нас не са само същността на нещата, които ни заобикалят, нито са само вътре в тези неща - те са всичко!

Животът и живеенето според племето се отличават с движение, напредък и промяна. После те заговориха за живото и неживо време. Хората не са в живото време, когато са гневни, угнетени, чувстват самосъжаление или са изпълнени със страх. Самото дишане не е определящо за това дали си жив или не. То само съобщава на останалите дали тялото е готово да бъде погребано или не! Не всички дишащи хора са в състояние на живот. Няма нищо нередно в това да опиташ някои отрицателни емоции и да ги видиш какво представляват, но никак не е мъдро да останеш на тяхна територия. Когато душата се намира в човешка форма, ти трябва да играеш - да разбереш какво е това да се чувстваш щастлив или тъжен, ревнив или благодарен и така нататък. Но от теб се очаква да извлечеш поука от този опит и да си направиш крайно заключение кое ти причинява болка и с кое ти е хубаво.

После поговорихме за игрите и спорта. Разказах им как в Съединените щати ние се интересуваме много от спортните събития и че на практика заплащането на каквито и да било играчи с топка е много по-голямо от това на училищните преподаватели. Споменах им, че мога да им покажа една игра, и предложих да застанем в редица, а после да се затичаме с всичка сила. Победител ще бъде онзи, който е бягал най-бързо. Хората ме погледнаха втренчено с големите си тъмни очи, после размениха погледи помежду си. Накрая някой се обади: