Почетен гост

Менталната телепатия - това е начинът, по който хората са били устроени да общуват. Различието в езиците и писменостите отпада като пречка, когато хората използват този способ за разговор. Но аз се замислих, че това никога няма да се получи в моя свят, където хората крадат от фирмите, укриват данъци и си изневеряват. Моят народ никога няма да възприеме да бъде в буквалния смисъл с „открит ум”, защото е свикнал с твърде много^: измама, обида и горчивина, които стаява.

Но да вземем мен самата: можех ли аз лично да простя на всеки, комуто съм вярвала и ме е подвел? Можех ли сама да си дам прошка за всички обиди, които съм нанесла? Надявах се някой ден да мога да положа ума си на тепсия, досущ като аборигените, и да бъда безучастен зрител, докато мотивите ми бъдат извадени на показ и обследвани.

Истинските Хора не смятат, че гласът е предназначен за разговори. Те се водят с центъра на сърцето и ума. Ако гласът се използва в речта, то човек е склонен да навлезе в дребнави, ненужни и по-малко духовни разговори. Гласът е даден за пеене, за празнуване и за лечение.

Казаха ми, че всеки има разностранни таланти и че всеки може да пее. И ако аз не почета тази дарба, защото намирам, че не мога да пея, това не омаловажава певеца в мене.

По-късно по време на пътуването, докато те ми помагаха да развия телепатичната си способност за общуване, аз разбрах, че докато със сърце и ум все още чувствам, че имам какво да крия, нищо няма да се получи.

Трябваше да се науча да си прощавам, а не да се осъждам, но и да се уча от миналото. Те ми показаха колко е важно да се възприемам, да бъда истинска и да се обичам - само така щях да се отнасям по същия начин и с другите.
ШАПКА ЗА ПУСТОШТА

Мухите в Пустошта са ужасни. Кохортите им се появяваха с първите лъчи на слънцето. Те покриваха небето, летейки в черни орляци, които наброяваха милиони. По звучене наподобяваха фунията на канзаско торнадо.

Нямаше начин да не ги поглъщам и да не ги вдишвам! Те навлизаха в ушите ми, в носа, в очите ми и дори се изхитряваха да се проврат между зъбите ми на път към гърлото. Имаха отвратителен сладникав вкус и ме задавяха. Налепваха се по тялото ми, така че, като се погледнех, сякаш носех някаква черна движеща се ризница. Не хапеха, но и без това си имах достатъчно страдания, за да забележа нещо подобно. Бяха толкова огромни и бързи, а и толкова многобройни, че бяха направо непоносими. Най-много си изпащаха очите ми.

Племенните хора имаха усет за това кога и къде ще се появят мухите. Когато те съзираха или чуваха мухите да наближават, веднага спираха, затваряха очи и заставаха неподвижно с отпуснати _;ръце.

Учех се да гледам буквално на всичко, което ни връхлиташе, откъм положителната му страна, но мухите щяха да отбележат моето падение, ако не бях спасявана. Фактически това беше най-ужасната напаст, от която някога съм пострадала. Можех да разбера много добре как полудява човек, покрит с милиони движещи се крачка на насекоми. Бях късметлийка, че не се пречупих.

Една сутрин към мен се приближиха три жени, които помолиха за кичури от косата ми, които им трябваха за нещо. Бях я изрусявала в продължение на трийсет години и когато навлязох в пустинята, тя имаше мекобежов цвят. Беше дълга, но винаги я носех вдигната. През седмиците на нашето пътешествие не я бях мила, четкала, нито ресала, така че изобщо не знаех на какво е заприличала. Дори не бяхме попадали на неподвижна и ясна водна повърхност, в която да си видя отражението. Можех само да си я представям като сплъстена, оплетена и мръсна. За да не ми влиза в очите, носех препаската през чело, която Жената на Духа ми беше дала.

Жените се отказаха от намерението си, когато откриха, че под изрусената коса са израснали тъмни корени. Те изтичаха и го съобщиха на Старейшината. Той бе на средна възраст, тих, със силно атлетическо телосложение. През краткото време, докато бяхме на път, аз бях наблюдавала колко искрено разговаря той с останалите и благодари без колебание на всеки един за помощта, която е оказал на цялата група. Ставаше ми ясно защо именно той е водачът.

Напомняше ми някой друг. Преди години седях във фоайето на „Саутуестърн Бел” в Сен Люис. Беше към седем сутринта. Чистачът, който бе зает да лъска мраморния под, ме бе пуснал да вляза, така че да не стоя навън на дъжда. Пред входа спря дълга черна кола и президентът на „Тексас Бел” влезе във фоайето. Той ми кимна, за да отдаде нужното на моето присъствие, и поздрави с добро утро чистача. След това му каза колко цени неговата всеотдайност и как винаги е спокоен, че тази сграда благодарение на него изглежда блестящо чиста в очите на който и да е човек, пристъпил нейния праг, пък бил той най-високопоставеният чиновник от правителството. Знаех, че това не са приказки ей така, защото ги говореше искрено. Бях само страничен наблюдател и въпреки това можех да усетя гордостта, която засия върху лицето на чистача. Научих, че има нещо в истинските водачи, което излиза извън обсега на каквито и да е граници. Баща ми имаше обичай да казва:

- Хората не работят за компанията. Те работят за други хора. В действията на племенния Старейшина от Пустошта можех да разпозная характеристики на административно началство.

След като той дойде да присъства на странния спектакъл, предизвикан от русите коси на Мутанта и техните тъмнокафяви корени, той даде възможност и на другите да видят чудото. Очите им сякаш светнаха и всеки се усмихна от удоволствие. Ооота обясни това с чувството им, че ставам повече аборигенка.

След като развеселяването приключи, жените се захванаха отново с това, което бяха намислили, и заплетоха в отрязаните ми кичури коса семена, кокалчета, шушулки, някакви треви и жила от кенгуру. Когато свършиха, аз бях коронована с най-красивата препаска за глава, която някога бях виждала. Навсякъде от нея висяха, като достигаха до брадичката ми, вплетените предмети. Обясниха ми, че австралийските рибарски шапки, с висящи парчета корк, използвани обикновено от упражняващите този спорт, се правеха, копирайки тази стара находка на коренните жители как да се предпазват от мухите.

Ние наистина попаднахме на орда от мухи още същия ден и тогава моето украшение за глава се превърна в Божия благодат.

По друго време, когато върху нас се изсипа потоп от летящи и хапещи насекоми, те ме намазаха със змийска мас и пепел от лагерния огън, след това ме оваляха в пясъка. Тази комбинация обезкуражи малките същества. Струваше си да ходиш пременен като клоун, защото преживяването, което осигуряваха мухите, като пропълзяваха в ушите ти, и чувството за мърдащо насекомо в главата граничеха с ада.

Попитах няколко души как издържат да стоят мирно, като позволяват на насекомите да ги полазват. В отговор те само ми се усмихнаха. След това ми казаха, че водачът Кралският Черен Лебед желае да разговаря с мен.

- Разбираш ли колко дълго означава завинаги? - попита той. - Това е много, много дълго време. Вечност. Ние знаем, че във вашето общество вие носите времето на ръката си и правите нещата по разписание, така че питам: разбираш ли колко дълго означава завинаги?

- Да - отговорих аз. - Разбирам какво е завинаги.

- Добре - продължи той. - Тогава можем да ти кажем още нещо.

Всичко в Божественото Единение има предназначение. Не съществуват прищевки на природата, несъответствия или случайности. Има само неща, които хората не проумяват. Ти вярваш, че мухите на Буша са лоши, че са ад, така че за тебе те наистина са такива, но само защото ти липсва нужното разбиране и мъдрост. Истината е, че са необходими и полезни създания. Те пропълзяват в ушите ни и чистят ушната кал и пясъка, който попада там, докато спим всяка нощ. Не си ли забелязала, че имаме съвършен слух? Да, те влизат в носа ни и също го почистват. - При тези думи той посочи своя. - Ти имаш съвсем малки ноздри, а не голям, подобно на коала нос като нас. Ще става още по-горещо в идващите дни и ти ще страдаш, ако носът ти е запушен. В най-голямата жега не трябва да дишаш през устата. Ти най-много от всички се нуждаеш от почистен нос. Мухите полазват и се лепят по тялото ни, така отнасят всичко, което отделяме. - Той протегна ръка и продължи: - Виж колко мека и гладка е кожата ни, сега погледни своята. На нас не ни е познат човек, който сменя цвета си само от това, че върви. Ти пристигна при нас с един цвят, след това почервеня, а сега изсъхваш и линееш. Смаляваш се с всеки изминат ден. Не познаваме никой, който да си оставя кожата в пясъка, както правят змиите. Ти имаш нужда от мухите да почистват кожата ти, а някой ден ние ще попаднем на място, където те са снесли своите лаври и отново ще си набавим храна. - Той си пое дълбоко дъх, докато се взираше в мен. - Хората не могат да просъществуват, ако всичко, което е неприятно, бъде унищожено, вместо да бъде разбрано. Когато мухите идват, ние отстъпваме. Може би ти си готова да направиш същото.

Следващия път, когато дочух в далечината мухите от Буша, аз отвързах препаската за глава от пояса си и започнах да я зяпам, но после реших, че мога да постъпя, както ме бяха посъветвали. Така че мухите дойдоха, а аз напуснах. Въображението ми ме отведе в Ню Йорк и аз посетих един скъп балнеосанаториум. Докато държах очите си затворени, чувствах как някой почиства ушите и носа ми. Представих си дипломата на специалиста, окачена на стената над мене. Усещах стотици малки топчета памук да почистват цялото ми тяло. Най-после създанията напуснаха, а аз се завърнах обратно в Пустошта. Беше вярно: да отстъпиш определено беше верният отговор при някои обстоятелства.

Чудех се в моя живот какво още възприемах като неправилно или мъчително, вместо да се опитам да разбера истинското му предназначение.

Това, че през цялото време не разполагах с огледало, изглежда, оказваше въздействие върху моето осъзнаване. Все едно се разхождаш в капсула с дупки за очите. Непрекъснато гледах навън, към другите, наблюдавах как се отнасят към направеното или казаното от мен. За първи път моят живот изглеждаше напълно честен. Не носех точно определени дрехи, както това се очакваше от мен в света на бизнеса. Нямах грим. Носът ми досега се беше обелил една дузина пъти. Не съществуваше никаква претенция - никакво его, което се бори за внимание. В групата нямаше клюки, нито някой се опитваше да изработи другия.

При отсъствието на огледало, което да ме изплаши и върне в действителността, аз можех да изживявам чувството, че съм красива. Очевидно не бях, но се възприемах красива. Хората ме приемаха такава, каквато съм. Те ме караха да се чувствам свой човек, неповторима и прекрасна. Учех се как изглежда това да те приемат безусловно.

Легнах да спя на пясъчната постеля и дълбоко запечатаният в съзнанието ми още през детството стих от „Снежанка” звучеше в главата ми:

Огледалце, огледалце, ти не ме лъжи.

Най-хубавата на света коя е, ми кажи!

Коя е най-хубавата на света, кажи!

Колкото повече напредвахме, толкова по-горещо ставаше. Колкото по-горещо ставаше, толкова повече растителността и сякаш целият живот изчезваха. Ние вървяхме в пясъчна местност, където само няколко високи, изсъхнали стебла се появяваха на кичури. Нищо не се виждаше в далечината - нито планини, нито дървета, нищо. Беше ден на пясък и пясъчни водорасли.

Същия ден започнахме да носим огнената пръчка. Тя представлява парче дърво, което лекичко полюшвахме, за да поддържаме тлеенето му. В пустинята, където растителността е от такава ценност, всеки малък трик, призван да осигури оцеляването, влиза в употреба. Огнената пръчка се използваше за запалване на нощния лагерен огън, когато сухата трева започна да се счита едва ли не за възнаграждение. Наблюдавах също как членовете на племето събираха и не често срещаните купчинки изпражнения, оставени от пустинните животни, особено тези от кучето динго. Те се оказаха калорично гориво без мирис.

Напомни ми се, че всеки един притежава много таланти. Тези хора прекарваха живота си, като се осъществяваха като музиканти, лечители, готвачи, разказвачи на приказки и така нататък и съответно си даваха нови имена и промоции. Аз започнах първото си племенно участие в изучаване на собствените си таланти, като назовах себе си шеговито

Събирач на Лайна.

През този ден едно красиво младо момиче навлезе между кичурите пясъчни водорасли и се появи загадъчно, като носеше красиво жълто цвете с дълга дръжка. Тя уви стеблото около шията си, така че цветето остана да трепти на гърдите й като скъпо бижу. Всички се събраха около нея и й казаха колко красиво изглежда и какъв прекрасен избор е направила. Комплиментите не секнаха до вечерта. Усещах как тя грее от това, че се чувства изключително хубава в този ден.

Като я наблюдавах, се сетих за една случка в кабинета ми точно преди да напусна Съединените щати. Посети ме пациентка, която страдаше от ужасен стресов синдром. Когато я попитах какво се е случило в живота й, тя ми отговори, че осигурителната компания с повишила вноските за една от нейните диамантени огърлици с още осемстотин долара. Но тя била намерила някой в Ню Йорк, който заявил, че може да направи точно копие на огърлицата й, като използва фалшиви камъни. Тя се канеше да отлети дотам и да остане, докато поръчката и се изпълни, а след това при завръщането си да сложи истинските си диаманти в банков сейф. Това нямаше да отмени необходимостта от солидна осигуровка, защото дори и в най-добрите банкови хранилища няма никаква гаранция за абсолютна сигурност, но месечните погасявания щяха да се намалят чувствително.

Спомням си, че попитах тогава за някакъв годишен светски бал, който скоро предстоеше, и пациентката ми каза, че имитацията щеше да е готова дотогава, така че тя щеше да се появи с нея.

В края на нашия пустинен ден момичето от племето на Истинските Хора положи цветето върху пясъка и така го върна на Майката Земя. То бе изпълнило своето предназначение. Тя беше много благодарна и запази спомена за цялото отправено към нея внимание през деня. Това бе потвърждение, че е привлекателна личност. Но тя не разви привързаност към цветето. То щеше да увехне и да умре, за да се превърне в хумус и отново да рециклира.

Помислих си за онази пациентка, после погледнах това аборигенско момиче. Нейното бижу имаше смисъл, а нашите имаха финансова стойност.

Истина беше, че някои в този свят имаха погрешна система за стойностите, заключих аз, но съвсем не смятах, че това бяха тези примитивни хора тук в така наречената никогашна-никогашна земя на Австралия.
СОС

Въздухът беше толкова застинал, че можех да усетя как ми растат косми от подмишниците. Можех също така да почувствам вкоравелостите на ходилата ми как стават все по-дебели с изсъхването на все по-дълбоки слоеве от кожата там.

Спряхме изведнъж. Застанахме на място, където две кръстосани пръчки някога бяха отбелязали гроб. Този паметник вече не стоеше изправен, защото връвта, с която бяха овързани пръчките, беше изгнила. Сега на земята имаше само две стари клонки, една дълга и една къса.

Човекът Който Прави Инструменти ги вдигна, после отпори тънка лента от меха, който носеше. Като нави животинската тъкан с професионална прецизност, той възстанови кръста. Няколко души събраха разпилените наоколо скални отломъци и ги положиха овално в пясъка. След това знакът за гроб бе закотвен в земята.

- Това племенен гроб ли е? - попитах аз Ооота.

- Не - отговори той, - в него е подслонен Мутант. Той е тук от много, много години и отдавна забравен от твоите хора, а може би дори и от Всемогъщия, който го е създал.

- Защо тогава се погрижихте за него? - пожелах да се осведомя аз.

- Защо не? Ние не разбираме, не се съгласяваме и не одобряваме вашия начин на живот, но не го и осъждаме. Ние отдаваме почит на вашето местоположение в този свят. Вие се намирате там, където трябва да бъдете, като се има предвид вашият избор в миналото и сегашната ви свободна воля да вземате решения. Този гроб на нас ни служи по същия начин, както и другите свети места. При него идва времето за почивка, размисъл и потвърждение на нашата връзка с Божественото Единение и целия жив свят. Както виждаш, тук нищо не е останало, няма дори кости! Но моят народ уважава твоя народ. Ние го благославяме и ставаме по-добри същества за това, че сме минали по този начин оттук.

Бях си наумила да вляза в националното състезание Госпожа Америка и открих, че в един от неговите етапи се изискваше да се изнамери оригинална рецепта за ядене, сготвено в глинен съд. В продължение на две седмици аз правех по едно такова ядене всеки ден. Четиринайсет последователни обеда в моя дом трябваше да бъдат опитвани и преценявани като вкус, вид и съставки в търсене на потенциалния носител на наградата. Децата ми никога не отказаха да ядат от сготвеното, но скоро станаха майстори да се изказват много тактично какво мислят по въпроса. Те изтърпяха няколкото нетрадиционни търсения на нови вкусове като подкрепа на майка си, която се изявяваше! Когато спечелих титлата Госпожа Канзас, те изкрещяха тържествуващо: „Ние се справихме с предизвикателството на глинените рецепти!”

И сега виждах подобни физиономии върху лицата на моите пустинни приятели. Ние се забавлявахме, докато правехме общо нещата, и падна голям смях. Но поради това, че духовното дирене присъстваше във всичко, до което те се докосваха, аз не се изненадах, когато някой посочи колко символичен се явява сосът за ценностната система на Мутанта. Вместо да живеят с истината, Мутантите позволяват на обстоятелствата и условията да погребват универсалния закон под смесица от удобство, материализъм и несигурност. Интересно, че при техните забележки и изявления аз никога не се почувствах критикувана или осъждана. Те никога не съдеха моите хора като грешащи, нито пък настояваха, че само племето е винаги право. Приличаха повече на любещ човек, който наблюдава дете, което се мъчи да нахлузи лявата обувка на десния си крак. Кой казва, че не можеш да си изкараш парите, крачейки с обути наопаки обувки? Може би има ценна поука в подутините около кокалчетата на краката или в пришките! Но на по-възрастния и мъдър човек това му изглежда ненужно страдание.

Разговаряхме също и за тортите, които се правят за рожден ден, както и за вкусната глазура. Аналогията, която те направиха за нея, прозвуча изключително силно. Според тях глазурата символизираше колко много време от стогодишния живот на Мутанта отива за изкуствени, повърхностни, временни, декоративни, подсладителни цели. Така че съвсем малко истински моменти остават, за да се открие кои сме ние и нашето съществувание във вечността.

Когато заговорих за празненства по случай рожден ден, те се заслушаха внимателно. Аз разказах за тортата, за песните и подаръците - за увеличаването на свещите с всяка изминала година, през която ставаме по-възрастни.

- Защо ви трябва да правите това? - заинтересуваха се те. - За нас празненството означава нещо специално. А в това да ставаш по-възрастен няма нищо специално. За това не се изисква усилие. То просто се случва!

- Ако не празнувате, че ставате по-възрастни, тогава кога празнувате? - попитах на свой ред аз.

- Когато ставаме по-добри - беше отговорът. - Ние празнуваме, ако тази година сме по-добри, по-мъдри хора в сравнение с миналата, но това само ти самият можеш да разбереш, така че ти си този, който го съобщаваш на останалите, когато дойде време за празненството.

Е, това наистина е вече нещо, което трябва да запомня, помислих си аз!

Много от храстите съдържаха в листата си лековити масла, които служеха за борба с бактериалното нашествие. Те пречистваха тялото от чревни инфекции и паразити. Някои ароматични растения се изстискваха във вода, докато тя променеше цвета си. След това се втриваше в гърдите и гърба. Понякога течността се нагряваше и парите се вдишваха. Изглежда, те прочистваха кръвта и стимулираха лимфните жлези, като подпомагаха също така и имунната система. Имаше и едно малко, подобно на върба дърво, което притежаваше качества, близки до аспирина. Даваше се при вътрешен дискомфорт, при болка от изкълчване или счупване, както и за облекчение при по-незначителни мускулни и ставни болежки. Беше ефективно и при ожулване. Кори от друг вид дървета се прилагаха при изтърсване, а от смолите им се приготвяше сироп за кашлица.

Най-общо племето се радваше на отлично здраве. По-късно успях да определя вида на някои цветни листенца, които те ядяха срещу бактерията на коремния тиф. Чудех се дали тяхната имунна система не се поддържа по този начин, нещо, което ние постигахме с ваксините. Знам, че австралийската праханка съдържа противоракова субстанция, която се нарича калвацин и която в момента изследват. Те познават също и антитуморна субстанция, наричана акроницин, и я извличат от вид дървесна кора.

Бяха открили странните свойства на дивата кенгурска ябълка преди векове. Модерната медицина я използва като суровина за орални контрацептиви. Старейшината ми каза, че те са сигурни, че всеки нов, появил се на света живот трябва да бъде добре дошъл, обичан и планиран. Новият живот за племето на Истинските Хора още от Началото на времето е бил винаги един съзнателен творчески акт. Раждането на бебето за тях означава, че са доставили земно тяло за приятелска душа. Телата, за разлика от появяващите се в нашето общество, не винаги се очакват да бъдат съвършени. Невидимото съкровище, което е приютено в него, е съвършеното и то е, което едновременно дава и приема помощ за общите проекти на душите да претърпят развитие към идеалното.