Понятие за наказателното право като клон на правната система
Наказателно отговорни лица
Изтегляне 1.35 Mb.
|
Наказателно отговорни лицаЧл. 31. (1) Наказателноотговорно е пълнолетното лице - навършило 18-годишна възраст, което в състояние на вменяемост извърши престъпление. (2) Непълнолетно лице - навършило 14 години, но ненавършило 18 години - е наказателноотговорно, ако е могло да разбира свойството и значението на деянието и да ръководи постъпките си. (3) (Изм. - ДВ, бр. 107 от 1996 г.) Непълнолетните, на които деянието не може да се вмени във вина, се настаняват по решение на съда във възпитателно училище-интернат или в друго подходящо заведение, ако това се налага от обстоятелствата на случая. (4) По отношение на наказателната отговорност на непълнолетните се прилагат особените правила, предвидени в този кодекс. Чл. 34. По отношение на лицата, указани в предходния член, в предвидените в този кодекс случаи могат да бъдат приложени съответни принудителни медицински мерки. Наказателно отговорно лице(НОЛ) е легалният термин. Теоретичния термин на НОЛ е субект на престъплението. Когато говорим за субект на престъплението става дума за това какви качества, свойства трябва да притежава едно лице, за да може да съществува принципната възможност да извърши престъпление и да бъде наказано ( да носи наказателна отговорност). Лице, което не притежава едно или повече от тези качества дори реално да причини вреди, извършеното от него не се третира от закона като престъпление. Има разлика между общественоопасно деяние (причиняване на вреди в обективен план) и престъпления пораждащи наказателна отговорност, което е по-тясна категория.
По бъл НП престъпление може да бъде извършено и да бъде наложено наказание само на ФЛ, навършило 14год. възраст, осъществило състав на престъпление в състояние на вменяемост. Трите качества трябва да са на лице едновременно. А/ ФЛ – престъпление може да извърши само човек (Чл. 31. (1) Наказателноотговорно е пълнолетното лице - навършило 18-годишна възраст, което в състояние на вменяемост извърши престъпление. (2) Непълнолетно лице - навършило 14 години, но ненавършило 18 години - е наказателноотговорно, ако е могло да разбира свойството и значението на деянието и да ръководи постъпките си. Наказателната отговорност на се носи от предмети или животни. Личният х-р на наказателната отговорност е изрично регламентиран (Чл. 35. (1) Наказателната отговорност е лична.). Изключва колективната наказателна отговорност, когато тя се свързва не с конкретно ФЛ, а с някакъв колектив, род, населено място, община. ЮЛ не е суб на престъплението по действащото бъл НП. Когато във връзка с дейността на ЮЛ-а бъдат установени неправомерни съставомерни последици, наказ отговорност за тези вреди носи не ЮЛ, а това ФЛ, вкл в състава на това ЮЛ, което със своята власт задоволява ЮЛ или такива, които са служители в ЮЛ. ЮЛ не може да бъде суб по следните причини – няма своя собствена психологическа воля; то е една юридическа- правна конструкция с идеално естество и технически няма как т ода причини вреди. По своето съдържани наказанията в НК са предвидени да се налагат на ФЛ. Действието на всяко наказание е предвидено върху психиката, каквато ЮЛ няма. Ако приемем, че наказание е все пак наложено на ЮЛ, то това ще доведе до колективна отговорност и ще засегне и ФЛ, които са невинни. Понятието за престъпление обуславя суб на престъплението. Съгласно чл.9,ал.1 престъплението е деяние, което представлява човешка дейност – суб на престъплението може да бъде само ФЛ, ЮЛ не може да бъде носител на вина – др осн свойство на престъплението. Тя е психическото отношение на суб към извършеното от ного. В някои страни е преедвидена корпоративна наказ отговорност на ЮЛ. Б/ Вменяемост – не всяко ФЛ е суб на престъплението, само действалите в състояние н авменяемост. Такова определение за вменяемост може да се изведе от чл.31,ал.2 и чл.33,ал.1, в които е дефинирана невменяемостта ((2) Непълнолетно лице - навършило 14 години, но ненавършило 18 години - е наказателноотговорно, ако е могло да разбира свойството и значението на деянието и да ръководи постъпките си.; Чл. 33. (1) Не е наказателноотговорно лицето, което действува в състояние на невменяемост - когато поради умствена недоразвитост или продължително или краткотрайно разстройство на съзнанието не е могло да разбира свойството или значението на извършеното или да ръководи постъпките си.) Въз основа на тези разпоредби вменяемо е това лице, което е могло да разбира свойството и значението и да ръководи постъпките си. Трябва да са налице и трите елемента. Когато говорим за вменяемост става дума за психически спосбности на субекта. Психическите възможности (капацитет или потенциал). Вменяем е не този, който е разбирал свойството и значението на постъпките си и ги е ръководил, а дали е МОГЪЛ. Вменяемостта представлява съвкупност от интелектуални способности (разбира) и волеви (ръководи) постъпките си. Терминът “могъл” се използва още в чл.15 (Не е виновно извършено деянието, когато деецът не е бил длъжен или не е могъл да предвиди настъпването на общественоопасните последици (случайно деяние).), където се разглежда вината. “Могъл” от гледна точка на вината – имал възможност. Вменяемостта като съвкупност от интелектуални и волеви способности е реален факт – реално съществуващи психически възможности в съзнанието на субекта на деянието. Трите фрагмента на вменяемостта са:
(наркомани – набавяне на наркотици; лишаване на задържани на едно или др право) Волевите способи за ръководене на постъпките оформят вменяемостта. Способността да ръководи постъпките си предполага способността да разбира свойството и значението. Когато едно лице има избор за поведение (престъпно – непрестъпно) най-добре се установява вменяемостта. Наказателно правните забрани в НК се отнасят до тези вменяеми лица, които могат да бъдат мотивирани от тях. Нормите са писани за вменяеми. Само по отношение на вменяемите може да бъде постигната целта на наказанието – действие вурху психиката за въздържане от извършване на престъпление. При невменяемите лица, които нямат избор за поведение, не резбират обществено опасния характер на деянието и се ръководят от външни и вътрешни подбуди. Наказанието по отношение на такива лица не постига своята цел, те са жертви на ситуацията. По отношение на тези лица се взиматпринудителни медицински мерки, които не са наказание (чл.89). Защо тукмо вменяемите лица могат да ръководът постъпките си, имат вариант на поведение и могат да се въздържат? Те са свободни във философски смисъл на думата, имат свободна воля. Съотношение м/у свободата и необходимостта. Необходимостта детерминира човешкото поведение чрез потребността, защото те отразяват обективната действителност. Те обуславят целите на човешкото поведение. Те обаче не изключват свободата на волята, поливариантността на поведението. На една потребност отговарят различни цели, които залагат тази поливариантност и тези цели могат да се постигнат по различен начин и с различни средства. При подбора (избора) кой от вариантите да избере за задоволяване на потребностите лицето е длъжно да се ръководи от ПН-и. Когато има само един възможен начин за удоволетворение на потребностите и той е престъпен, лицето трябва да се въздържи от удоволетворяване на потребност. Такава способност имат само вменяемите лица. От своя страна вменяемостта налага някаква възраст на субекта с оглед на интелектуалните способности, които налагат определено физическо и психическо развитие на индивида и необходимият житейски опит. За да се разбира значението възрастта е необходима за формиране на съзнание и да се придържа към правните правила. Възрастта като свойство на субекта има значение преди всичко като условие на вменяемостта.
(2) (Изм. - ДВ, бр. 95 от 1975 г.) Не се налага наказание на лице, което е извършило престъпление, когато до произнасяне на присъдата изпадне в разстройство на съзнанието, вследствие на което не може да разбира свойството или значението на своите постъпки или да ги ръководи. Такова лице подлежи на наказание, ако оздравее. Невменяемостта е юридическа, а не психическа категория. Тя е свързана с юридическия извод за наказателна неотговорност на лицето. Защото дали лицето е невмвняемо се пита само когато е извършило наказателно противообществено посегателство за налагане на наказателно отговорност. Невменяемостта не е медицинско психиатрично, защото наличието на психично заболяване (отклконение) дадено лице (начална фаза на шизофрения, но лицето да е вменяемо – запазена е вменяемостта – лицето е наказателно отговорно. При изграждането на понятието за невменяемост законодателят използва два критерия – медицински (психиатричен) – този критерии ни показва психичното отклонение, което задължително трябва да е на лице загубата, която се явява причина за невменяемостта – за отпадане на психически способности, съставящи вменяемостта. Този критерии е на лице когато в конкретния случай е даден един от трите варианта – умствена недоразвитост, продължително или краткотрайно разстройство на съзнанието. Тогава е на лице медицинският критерий само с един от тези варианти – тези варианти са алтернативни. Вторият критерий е т. нар. юридически (психологически) критерий, посочен в чл.33, ал.1. Липсва една или повече от способностите съставящи вменяемостта. За да има невминяем трябва да са на лице и двата критерия. А/ Медицински критерий – умствена недооразвитост (олигифрения, слабоумие). Представлява прекъсване развитието на главния мозък или в ембрионалния стадий на развитие или в ранна детска възраст. Липсва прогресиране на това забавяне. Съществуват три степени на тежест на заболяване в зависимост от това кога е спряло умственото развитие. Най-тежката степен е идиотия, след това имбицил и третата е дебилност. Дебилите не изглеждат като умствено неразвити, но при тях липсва абстрактното мислене. Първите две степени водят до невминяемост (имбицилите могат да бъдат използвани от вменяеми лица като средство за извършване на престъпление – вменяемият е посредствен извършител). Дебилите в някои случаи се признават за вменяеми – при очевиден противообществен характер на деянието (ясно се осъзнава), дебилите са наказателно отговорни. При стопански и политически престъпления, когато дебилът е използван от др лице и тези престъпления не се осъзнават като такива – по-трудно се осъзнава техния престъпен характер, той не носи наказателна отговорност. Втори вариант на медицински критерий – продължително разстройство на съзнанието (психоза). Разбира се помрачение на съзнанието. Отнасят се епилепсията, шизофрения, параноя, старческо слабоумие. Третият вариант – краткотрайно разстройство на съзнанието – функционални смущения при ... дейност на главни мозък, които са само временни (умопомраченост). Има два случая: панически афект и патологическо алкохолно опиване, които изключват вменяемостта. При обикновеното алкохолно напиване накзателната отговорност остава, то никога не изключва вменяемостта според българското НП. Според доц. Марков при тежко алкохолно напиване вменяемостта може да липсва, въпреки че в трезво състояние я има. Роля на медицинските критерии – по-леките психически отклонения, които не са визирани в медицинския критерий не са в състояние да изключат вменяемостта и от др страна медицинският критерий отграничава невменяемите по чл.33 от НК от др случаи на липса на вменяемост. Когато липсата на вменяемост се дължи на медицински критерий по чл.33, тази липса се нарича невменяемост. Юридически критерии – това е равнозначно на липса на вменяемост. Когато отпадне някой от трите компонента от състава за вменяемостта. Изразено е в чл.33 – употребата на съюза “или” два пъти – отпадането на който и да е от тези елементи е липса на вменяемост. Роля на юридическия критерий за очертаване на вменяемостта – той идва за да покаже степента на засягане от психическо отклонение (болестта). Ако в следствие на отклонението отпадне някой от компонентите на вменяемост, лицето (болният) е неотговорно – не знае че извършеното е обществено опасно. Свойството вменяемост на субекта на престъплението се обосновава безпроблемно от правно техническа гледна точка. Вината като елемент на престъплението задължително налага вменяемостта – задължителна предпоставка за вината. Без вменяемост няма вина. Изискването за вменяемост се налага и от др елемент на престъплението – че то е деяние. Защото поливариантността свързана с мотивацията, избор на цел, начин и средства съставят вътрешната страна на деянието, което е невъзможно без вменяемост. Меродавният момент, към който се измерва вменяемостта е моментът на извършване на деянието (действал е в състояние на вменяемост). Когато деецът е действал в състояние на невменяемост (патологично алкохолно опиване, краткотрайно разстройство на съзнанието, при олигофрения в т. нар. “тъмен момент”, в моментът преди и след припадък /пристъпа на епилепсия) липсва деянието, липсва вменяемост и наказуемост. Няма годен субект на престъплението. И обратното – ако лицето е действало в състояние на вменяемост извършеното се третира като престъпление. Изпадане в състояние на невминяемост, това пречи за реаличация на наказ отговорност, чл.33, ал.2. Такова лице подлежи на наказ ако оздравее. Критерий за преценка на вменяемост е единствено и само това, което е реален факт – реално извършено. В заависимост от това, което е извъшил деецът за едно престъпление може да е вменяем, а за др невмвняем (частична вменяемост или частична невменяемост). Отнася се за дебили, малолетни и др категории. Ако пироман извърши кражба ще е вменяем, ако извърши палеж невменяем.
А/ малолетни – към момента на деянието не са навършили 14г. Б/ непълнолетни – към момента на деянието са м/у 14-18г. В/ пълнолетни – над 18г. Чл. 32. (1) Не е наказателноотговорно малолетното лице - ненавършило 14-годишна възраст. (2) По отношение на малолетните лица, извършили общественоопасни деяния, могат да бъдат приложени съответни възпитателни мерки – говори се за малолетните – не е наказат отговорно малолетно лице ненавъшио 14г. Няма значение степента на обществена опасност на извършеното, психическото развитие и дори това, че е осъзнавал характера на извършеното. По изключение малолетния е действал в състояние на вменяемост и на тази основа е действал виново- това също няма значение. Това не е мн правилно – вменяемостта е реален факт – 14г. възраст не е гаранция за вменяемост или невменяемост на едно лице. Съгласно чл.32, ал.1 във всички случаи деянието на малолетния не е наказуемо – законодателят е изключил петото последно свойство на престъплението – наказуемостта. Затова деянието на малолетния никога не е престъпление и не поражда наказ отговорност. Вменямостта на малолетния може да липсва, може и да не липсва, но и да не липсва, задължително липсва наказуемостта. Съгласно чл.32, ал.2 относно малолетни лица , реално извършили обществено опасно деяние се прилагат възпитателни мерки, които не са наказание. Посочени са в чл.13 от ЗБППМН. Най-тежката възпитателна мярка е настаняване във възпитателно училище – интернат. Втората група – на непълнолетните лица – съгласно чл.31, ал.2 по принцип могат да носят наказ отговорност и да извършват престъпление – ако са действали в състояние на вменяемост. Положението на престъплението е относително решено в закона – ако не са действали в състояние на вменяемост (липса на вменяеост, а не невменяемост). Липсва вменяемост и извършеното не се третира като престъпление и следователно няма наказ отговорност. По отношение на тях може да се приложат възпитателни мерки – непълнолетни действали в състояние на липса на вменяемост се приравняват на малолетни. Преценката за липса на вменяемост се прави конкретно само за субекта на конкретно деяние. Съгласно чл.31, ал.4 (става дума само за наказ отговорните непълнолетни лица) по отношение на наказ отговорност на тези лица се прилагат особени правила предвидени в НК в глава 6 – чл.60 до чл.63. Първата особеност се отнася до целта – на специалната превенция (генералната при непълнолетните се игнорира). Акцентира се на наказ, а не на .... Др особеност – същността на правния институт по чл.61 – освобождаване от наказ отговорност. Това означава, че непълнолетния е извършил престъпление,но по принцип посочените в закона предпоставки наказ отговорност се заменя с възпитателни мерки. Непълнолетния престъпник не се осъжда, по отношение на него не се постановява осъдителна присъда. Предпоставките са престъплението да не е с висока степен на обществена опасност. Престъплението да е извършено при характерните за тази възраст увлечение и лекомислие. Лекомислието е свързано с интелекта – не напълно изградени интелектуални способности – да се осмислят напълно и всички обществено опасни последици. Трета предпоставка – преценка на съда или прокурора, че спрямо конкретен непълнолетен могат да се приложат успешно възпитателни мерки – ще се окажат достатъчни да не се извърши бъдещо престъпление – рецидив. По отнош на непълнолетни престъпници могат да бъдат налагани само посочените в чл.62 три наказания – лишаване от свобода, обществено порицание, лишаване от правото да се упражнява определена професия. Доживотния затвор в двете му разновидности се заменя с лишаване от свобода . Конфискация не се налага без дори да се заменя с др наказание. Чл.63, ал.1,т.2 и т.3 – предвиденото в особената част на НК – наказания лишаване от свобода при непълнолетните извършители се редуцира срокът на наказанието в по-малък срок. Чл.63, ал.3 първо се извършва редукцията и след това съдът определя конкретното наказание в неговите раамки. Тази разпоредба се прилага дори когато към момента на осъжданетонепълнолетният е навършил пълнолетие. Чл.64 – освобождаване от изтърпяването на наложеното наказание - за извършено престъпление има влязла в сила осъдителна присъда. Когато наложеното наказ е по-малко от 1год. лишаването от свобода по принцип непълнолетния не изтърпява наказанието а се настанява във възпитателно у-ще или му се налага др по-леко наказание – мярка предвидена ЗБППМН. В чл. 64, ал.3 се съдържа изключение от това правило – то не се прилага когато е осъден след като е навършил пълнолетие и когато е извършено престъпление по време на изтърпяване на наложеното вече наказние. Когато присъдата се постановява когато лицето е все още непълнолетно и въпреки че към момента на влизане в сила на присъдата ще е пълнолетен, законът позволява да се приложи правилото на чл.64. непълнолетните изтърпяват наказание лишаване от свобода в поправителен дом (чл.65, ал.1). Понятие за престъпление Престъплението е центрслно понятие в НП. Всички останали осн понятия са свързани с него (пряко или в по-далечна връзка). То е единственото основание за наказателна отговорност. Това е легално понятие – законовата дефиниция се съдържа в чл.9, ал.1 Престъпление е това общественоопасно деяние (действие или бездействие), което е извършено виновно и е обявено от закона за наказуемо. – това е родовото, общото понятие. Посочени са абсолютно задължителните минимален брой принципи за престъплението. Особените признаци се съдържат в Особената част на НК. Престъплението е това общественоопасно деяние (действие или бездействие), което е извършено виновно и е наказуемо. Елементите на понятието са пет – деяние, обществена опасост, противоправност (противоречие с наказ правна норма), вина и наказуемост. След като става дума за елементи на понятие в диалектическа връзка дават това понятие. Липсата на един елемент автоматично означава липса на престъпление и наказателна отговорност. Работата на защитата в един съдебен процес е да докаже именно липсата на един от тях. В чл.9, ал.1 са посочени само четирите елемента. Противоправността се открива в разпоредби, в които се казва “... и е наказуемо”.
А/ неюридическите са два - деяние – понятие на психологията а не на правото. То има една фактическа, а не юридическа същност (психологическа) - обществена опасност – дава социологичната същност на престъплението. Показва защо заонодателят третира деянието като престъпление. Дефиницията е материална и противостои на формалноправните понятия за престъпление, заради наличието на тези неюридически елементи. Престъплението съгласно тази дефиниция е социално-правно явление. Б/ юридически елементи – имат нормативна монологична същност – това са останалите три (противоправност, вина и наказуемост) Понятието по чл.9,ал.1 същевременно разкрива диалектическото съчетание м/у обективни и субективни свойства на престъплението. Обективни – съществуват вън и независимо от съзнанието на субекта на деянието. Такива са обществената опасност, противоправност и наказуемост. Субективният елемент е вината – съществува в психиката на дееца (в съзнанието). Що се отнася до деянието – за него е прието да се отнася към обективните, но според доц. Марков това е условно то има и обективна и субективна страна. То трябва да бъде в самостоятелна трета група. Престъплението представлява съчетание на главни (общ опасни) и производни от него елементи (противоправността и наказуемостта - юридически израз в закона на една по-висока общ опасност). Общ опасност обяснява защо законодателят обявява деянието за престъпление – то като обществено опасно застрашава обществото като цяло. Ако деянието не е общ опасно, не може да е противоправно, виново и наказуемо. Поредността в изброяването на петте елемента не е случайна – всеки предходен се явява абсолщтно задължителна предпоставка за наличието на следващите. Наличието на предходните не гарантира, а само означава възможността на др, защото поради наличието на др предпоставки те могат да бъдат изключение. Има изключение, което се отнася само до първите два елемента – деяние и общ опасност – за да иам деяние трябва да има общ опасност и че всяко деяние е общ опасно – това не е така във всички случаи. 2. Обект на престъплението – разбира се това, върху което въздействая престъплението – това което търпи отрицателното въздействие на престъплението. Това са общ отношения и връзки когато те са регулирани ( от др клонове на правото). Обект на престъплението са общ отнош и правни връзки. Но не всички общ отнош и правни връзки, а само тези от тях, които са защитени от НП. Те не съществуват изолирано, те са елементи на една система и м/у тях съществува връзка на взаимна обусловеност и образуват системата на общ отнош – образуват обществото като цяло – градивен елемент са обществените отнош и правни връзки, а не обществото като съвкупност от индивиди. В обективната действителност (реалността) съществуват конкретни отношения и връзки и образуват правовия ред (който е реален). Всяко конкретно престъпление засяга кохкретно реално съществуващо общ или правно отношение. В крайна сметка засяга обществото като цяло.(общо понятие за обект на престъпление). Понятието схваща обекта на всяко престъпление и от др страна – реално съществуващи факти. 3. Общ, групов (родов – специален) и непосредствен обект на престъплението. Това е един спорен въпрос в НК. Тази класификация се обосновава на теорията общо-особено-отделно. Тези понятия се отнасят помежду си като род към вид. Най-широк е общия обект, др са части от него. Всеки групов обект се разпредля на няколко непосредствени предмета – те са най-тясното понятие и са част от груповия и от общия. А/ общ обект – обособяването на това понятие се свързва с обществените (правни) отнош и връзки, защитетени от НП. Категорията на общия обект обхваща всички отнош и връзки, защитени от НП, но не системата от общ отнош както и установения в страната првов ред. Той е една абстракция – не съществува в реалността – означава една категория, обединяваща всички отнош и връзки – реален факт от действителността. Това е разликата м/у общия обект и общото понятие за обект на престъплението. Общото м/у тях е, че всяко едно престъпление засяга.....и същевременно то засяга конкретно реално съшествуващо общ отнош принадлежащо към категорията на общия обект. Б/ Групови (спежиални – родови) обейти – общият обект се подразделя на редица такива групови обекти. Тези категории се отнасят помежду си като род към вид. Освен родовия белег те съдържат и видова специфика. Подразделеността на общия обект се основава на близостта помежду им – той обединява близки помежду си отнош и връзки. Груповите обекти лежат в основата на систематизацията на особената част на НК (първите 13 глави са обособени именно с оглед груповите обекти на престъплението, записани в наименованието на главата; за 14 глава въпросът е спорен). Груповият аспект е абстракция – не съществува едновременно с конкретни общ отнош и връзки, които се засягат реални факти от действителността. В/ Непосредствен обек – отнош на груповия към непосредствения е също като на род към вид. Непосредствените схващат още по-тесни отнош от груповия обект, защитавани в особения раздел на НК (раздел – част от главата). Има случаи когато непосредствена се защитава от конкретна норма на НК, а не от раздел. Въпреки че е с най-ниска степен на абстрактност, те също не съществуват на една плоскост с реалната действителност. Непосредственият обект е непосредствен обект на вида престъпление. 4. Структура на общ отнош и правни връзки – всяко отнош и връзка има свой субект. При отнош това са страни. Субектът на ввръзката и страните винаги са човек или колектив от хора – ФЛ и ЮЛ. Това е първият и осн елемент – без него не може. - човешка дейност (поведение) – има за цел да удоволетвори конкретна потребност, която е в осн на дейността. Тя представлява съдържание на отнош и връзките, които пък са формата на човешката дейност или поведение. Отнош м/у тях е м/у съдържание и форма. В този елемент е разликата м/у отнош и връзките. При отнош има форма на взаимодействие м/у страните. Докато при връзките няма взаимодействие м/у конкретни обекти (страни на отнош), а за самостоятелно удоволетворяване на потребността на субекта на връзката без съдействие на конкретно лице. Всички останали трябва просто да не пречат. Когато връзката е правно регулирана говорим за реализция на т. нар. абсолютни субективни права (при правната връзка). Третият структурен елемент се нарича обект (предмет) на отнош или връзката. Това са материални (видими) или духовни ценности (блага) по повод на които си взаимодействат страните по отнош или по повод на които е насочено действието на субекта на връзката. Тези блага се обуславят от потребностите стоящи в основата на човешката дейност. 5. Предмет на престъплението – спорен въпрос. Преди всичко предметът на престъплението е елемент от структурата на отношението или връзката, обект на престъплението. Чрез въздействието върху предмета (някои от елементите) престъпното деяние засяга отношението или връзката обект на престъплението. Механизмът на засягане на обекта на престъпление е различен в случаитет когато субектът на престъплеието стои извън общ отнош обект на престъплението и когато по изключение субектът на престъплението едновременно с това е суб на засяганото отнош или връзка – един от елементите на отнош се явява престъпният субект. Независимо от тази разлика винаги засяганото се свързва с предмет на престъплението. А/ когато обект на престъплението се засяга от вътре – чрез въздействие върху самия себе си – чл.362 . Който чрез осакатяване или по друг начин умишлено направи себе си или другиго неспособен да изпълнява военна служба, се наказва с лишаване от свобода до пет години.
б/ когато посегателството върху обекта се осъществи от външно лице;
6. Практическо занчение на предмета на престъплението Свързва се с чл. 53 от НК, съгласно който когато предмет на престъплението представлява вещ и тя е на дееца, извън наказ отговорност тази вещ се отнема в полза на държавата, в изрично посочените от закона случаи – чл. 251 и чл. 354 7. Разграничаване м/у предмет и средство на престъплението. Предмета е винаги вътрешен елемент. Средството е външно по отнош на обекта на престъплението. То е елмент на престъпната дейност – нож, оръжие при убийството. Съгласно чл. 53 средството се отнема винаги в полза на държавата. Дадена вещ дали ще е средство или обект зависи от функционалната й обусловеност в престъпния механизъм. Една вещ може едновременно да е предмет и средство на престъплението – откраднат товарен автомобил с товарите.
Изтегляне 1.35 Mb. Сподели с приятели:
|