Поток психология на оптималното преживяване
Изтегляне 2.24 Mb. Pdf просмотр
|
| Поток и култура Основен момент в американския демократичен експеримент е да се превърне преследването на щастието в осъзната политическа цел – всъщност отговорност на правителството. Макар Декларацията за независимост да е първият официален политически документ, в който тази цел е формулирана изрично, вероятно има истина в твърдението, че нито една социална система не е оцеляла дълго, ако участниците в нея не са имали някаква надежда, че правителството ще им помогне да постигнат щастието. Разбира се, имало е много репресивни култури, при които населението е демонстрирало склон- ност да търпи крайно тиранични управници. Ако робите, които са построили пирамидите, рядко въставали, то е, защото в сравнение с алтернативите, които съзирали, робският труд за деспотичните фараони им давал надежда за малко по-добро бъдеще. Последните няколко поколения представители на социалните науки с изключителна неохота изразяват ценностни преценки за културите. Съществува риск всяко сравнение, което не се опира на точни факти, да бъде изтълкувано като оскърбление. Вече е проява на недобро възпитание да се твърди, че практиките, вярванията или законите на една култура са в какъвто и да било смисъл по-добри от тези на друга. Това се нарича „културен релативизъм“ 78 , позиция, възприета от антрополозите в началото на двайсети век като реакция срещу прекомерното самодоволство и етноцентризма, характерни за културата ни през колониалната Викторианска епоха, когато западните индустриални нации смятали, че са венецът на еволюцията и във всяко отношение по-висши от технологично по-неразвитите култури. Тази наша наивна увереност в собственото превъзходство е отдавна отживелица. Все още негодуваме, ако млад арабин влети в някое посолство с камион, натъпкан с експлозиви, и се самовзриви; но сме неспособни да почувстваме морално превъзходство, осъждайки вярването, че в рая има отредено място 78 Въпросът за културния релативизъм е твърде сложен, за да му се даде непредубедена оценка тук. Отличен (но не безпристрастен) обзор на явлението предлага антропологът Melford Spiro (1987), който в автобиографичната си книга обяснява защо е променил нагласата си от безкритично приемане на културните практики като равни по стойност на по-квалифициран поглед към патологичните форми, които културите понякога приемат. Философи и други хуманисти често обвиняват представителите на социалните науки, понякога с основание, в „развенчаване“ на абсолютните ценности, важни за оцеляването на културата (вж. напр. Arendt 1958, Bloom 1987). Италианско- швейцарският социолог Vilfredo Pareto (1917,1919) е един от учените, които най-ясно осъзнавали опасностите от релативизма, присъщ на тяхната дисциплина. 100 за воините самоубийци. Примирили сме се, че нашият морал не е конверти- руем отвъд границите на собствената ни култура. Според тази нова догма неприемливо е да се използва един набор от ценности, за да се оценява друг. И тъй като за всяка кроскултурна оценка по необходимост трябва да се използва най-малко един набор от ценности, чужд за една от оценяваните култури, сравнението става невъзможно. Ако приемем обаче, че постигането на оптимално преживяване е най- важната цел на всяко човешко същество, интерпретативните трудности, пораждани от културния релативизъм, вече не изглеждат така непреодолими. Тогава всяка социална система може да бъде оценена въз основа на това колко психична ентропия причинява, като безпорядъкът се измерва не спрямо идеалния порядък на една или друга система от вярвания, а с оглед на целите на членовете на това общество. Като отправна точка би могло да послужи твърдението, че едно общество е „по-добро“ от друго, ако по-голям брой от неговите членове имат достъп до преживявания, които са в съзвучие с техните цели. Втори решаващ критерий би могло да бъде изискването, че тези преживявания трябва да водят до израстването на Аза на индивидуално ниво, позволявайки на възможно най-много хора да развиват все по- комплексни умения. Едва ли има нужда да се уточнява, че културите се различават една от друга по това до каква степен правят възможно „преследването на щастието“. Качеството на живот в някои общества, в някои исторически периоди, е чувствително по-добро, отколкото в други. Към края на XVIII век средният англичанин вероятно живеел доста по-зле, отколкото сто години по-рано или по-късно. Данните сочат, че индустриалната революция не само съкратила продължителността на живота на няколко поколения, но влошила драстично условията на съществуването им. Трудно е да си представим, че тъкачите, които „сатанинските фабрики“ поглъщали на петгодишна възраст, за да работят по седемдесет и повече часа седмично, докато рухнат мъртви от изтощение, са били на мнение, че получават от живота онова, което желаят. Като друг пример може да ни послужи културата на островитяните от Добу, описана от антрополога Рео Форчън 79 , която подклаждала постоянен страх от магии, недоверие сред дори най-близките роднини и насърчавала отмъстителното поведение. Дори ходенето по нужда било огромен проблем, защото налагало човек да навлезе в гората, където, останал насаме сред дърветата, би могъл да бъде връхлетян от зла магия. Добуанците не „харесвали“ тези така характерни за ежедневието им особености, но не познавали алтернативи. Те били оплетени в мрежа от развити с времето вярвания и практики, които правели преживяването на психична хармония 79 Подозрителните добуанци са изследвани от антрополога Reo Fortune (1932 [1963]). 101 труднопостижимо. Много етнографски описания свидетелстват, че психичната ентропия е много по-често срещана характеристика на безписмените култури, отколкото подозират привържениците на мита за „благородния дивак“. Членовете на племето ик 80 в Уганда, неспособни да се справят с влошаващите се условия на околната среда, която вече не им осигурява достатъчна прехрана, са утвърдили себичността като норма в степен, която надхвърля и най-разюзданите мечти на капитализма. А венецуелското племе йономамо 81 , подобно на редица свои войнствени събратя, почита насилието повече от западните милитаристични свръхсили и за него нищо не доставя повече наслада от един добър кървав набег над съседно село. Смехът и усмивката пък били почти непознати за затормозеното от магии и интриги нигерийско племе 82 , което Лаура Боханън 83 изследвала. Няма данни членовете на някоя от тези култури съзнателно да са избрали да бъдат себични, жестоки или боязливи. Тяхното поведение не ги прави по- щастливи; напротив, причинява им страдание. Подобни възпрепятстващи щастието практики и вярвания не са нито неизбежни, нито необходими; формирането им е случайност, резултат от произволни реакции към инцидентни условия. Но станат ли веднъж част от нормите и порядките на една култура, нейните членове приемат, че именно така трябва да стоят нещата, започват да вярват, че нямат други възможности. За щастие има и много примери за култури, които случайно или целенасочено са успели да създадат контекст, в който е относително лесно да се постигне поток. Например пигмеите 84 от гората Итури, описани от Колин Търнбул 85 , живеят в хармония един с друг и средата си, запълвайки живота си с полезни и предизвикателни дейности. Когато не ловуват или не подобряват условията за живот в селата си, те пеят, танцуват, свирят на музикални инструменти или си разказват истории. Както при много от така наречените „примитивни“ култури, в описаното пигмейско общество от всеки възрастен се очаква да бъде по малко актьор, певец, художник, историк и умел работник. От гледна точка на материалните постижения тази култура не би получила висока оценка, но що се касае до оптималните преживявания, животът на пигмеите, изглежда, е изключително сполучлив. 80 За трагичната съдба на племето ик в Уганда вж. Turnbull (1972). 81 Йономамо (или яномамо). Това кръвожадно племе бе обезсмъртено от книгите на антрополога Napoleon Chagnon (1979). 82 Тъжното нигерийско племе е описано от Лаура Боханън, под псевдонима Е. S. Изтегляне 2.24 Mb. Сподели с приятели:
|