Поток психология на оптималното преживяване
По-високо, по-бързо, по-силно
Изтегляне 2.24 Mb. Pdf просмотр
|
| По-високо, по-бързо, по-силно Латинското мото на съвременните олимпийски игри – Altius, citius, fortius – е добра, макар и непълна формулировка, касаеща възможностите на тялото да преживява поток. То съдържа в себе си основанието за съществуването на всички спортове, което е да се направи нещо по-добре, отколкото е правено преди. Целта на атлетиката в нейната най-чиста форма, а и на спорта като цяло е да се преодоляват границите във възможностите на тялото. Колкото и маловажно да се струва на лаика осъществяването на една атлетическа цел, то се превръща в сериозно дело, когато се прави с намерението да бъде демонстрирано съвършенство на умението. Хвърлянето на предмети например е тривиална способност; дори бебетата са доста умели в това, както свидетелстват пръснатите около всяка детска кошарка играчки. Но въпросът колко далеч може човек да хвърли предмет с определено тегло може да стане източник на легенди. Гърците измислили диска и големите дискохвъргачи в Античността били обезсмъртявани от най-добрите скулптори; по празници швейцарците се събирали на планинските ливади, за да разберат кой може да хвърли дънер най-далеч; шотландците пък мерели сили с огромни камъни. Днес бейзболните питчъри стават богати и известни, защото могат да хвърлят топката с огромна скорост и прецизност, а баскетболистите – защото могат да уцелват коша. Някои спортисти хвърлят копия; други играят боулинг, тласкат гюле или хвърлят чук; трети хвърлят бумеранг или ловят риба. Всяка от изброените вариации на базисната способност да се хвърля предлага почти неограничени възможности за наслада. Altins – „по-високо“ – е първата дума в олимпийското мото, а издигането над земята е друго, възприето навред по света предизвикателство. Да превъзмогне притеглящата сила на гравитацията е една от най-древните мечти на човечеството. Митът за Икар, който си направил криле, за да достигне слънцето, е отколешна притча за стремленията – благородни и същевременно наивни – на самата ни цивилизация. Да скочи по-високо, да изкачи най-високите върхове, да лети високо над земята са сред онези цели, чието осъществяване носи възможно най-голяма наслада на човека. В този ред на мисли, наскоро няколко учени изнамериха нов психичен недостатък, 121 така наречения Икаров комплекс 110 , изразяващ се именно в желанието за освобождаване от притеглянето на гравитацията. Подобно на всички теории, целящи да сведат насладата до защитна стратегия срещу потиснатата тревожност, и това новоизковано понятие е далеч от истината. Разбира се, в определен смисъл всяко целенасочено действие може да бъде разглеждано като защита срещу хаоса. Но в това отношение си струва на действията, които носят наслада, да гледаме по-скоро като на признак за здраве, а не като на патология. Потоковите преживявания, основани на използването на физически умения, не възникват единствено в контекста на изключителните атлетически постижения. Олимпийците не притежават специалната дарба да извличат наслада от непрестанното преодоляване на съществуващите граници. Всеки човек, в колкото и лоша физическа форма да е, може да се издигне малко по-високо, да започне да се движи малко по-бързо и да стане малко по-силен. Радостта от преодоляването на границите на тялото е достъпна за всички. Тук е може би мястото да разгледаме Фройдовото понятие сублимация – тема, която, ако бъде пренебрегната, може да остави у нас натрапчивото чувство за неразрешен проблем. Повърхностните приложения на размишленията на Фройд са подвели мнозина да интерпретират всяко едно действие, което не е насочено към задоволяване на базисните сексуални желания, или като защита, когато целта е да се задържи неприемливо желание, което иначе би могло да бъде изразено, или като сублимация, когато приемлива цел замества желание, което не може да бъде безопасно изразено в първичната си форма. В най-добрия случай сублимацията е несполучлив заместител на неудовлетвореното желание, което то прикрива. Например Bergler (1970) твърди, че игрите, в които се поема риск, освобождават от вината, произтичаща от сексуалността и агресията. Според концепцията за Икаровия комплекс скачачът на висок скок се опитва да се освободи от опле-тената едипова ситуация по социално приемлив начин, но без наистина да разрешава основния конфликт, мотивиращ действията му. По сходен начин Jones (1931) и Fine (1956) интерпретират шахмата като начин за справяне със страха от кастрация (матирането на противниковия цар с царицата е сублимирано разиграване на бащината кастрация със съдействието на майката); а планинарството се интерпретира като сублимирана завист за пени-са. Според тази гледна точка никой не върши друго, освен да разрешава терзаещата го тревожност от детството. Логичната последица от свеждането на мотивацията до търсене на 110 Икаровият комплекс е изследван от Henry A. Murray (1955). 122 удоволствие, пораждано от няколко базисни генетично програмирани желания обаче, е фактът, че без обяснение остава голяма част от поведе- нието, отличаващо хората от другите живо-тински видове. От полза ще е да се изследва ролята на насладата от еволюционна гледна точка. Бъдещето оформя живота също колкото и миналото. Първата риба, която напуснала морето, за да живее на сушата, не е била програмирана да го направи, а оползотворила неизползваните потенциали в природата си, за да се възползва от възможностите на една изцяло нова среда. Маймуните, които използват пръчки, за да вадят мравки от мравуняците, не следват закодирано в гените си поведение, а експериментират с възможности, които в бъдеще може да доведат до съзнателната употреба на инструменти – нещо, което ние бихме нарекли прогрес. Със сигурност и на човешката история може да се гледа като на деятелност, посредством която хората се опитват да реализират своите смътни мечти. Това не е въпрос на телеология – убеждението, че действията ни са резултат от някаква предопределена съдба, – защото телеологията е също механистична концепция. Целите, които преследваме, не са предопределени или втъкани в природата ни. Ние стигаме до тях, докато се наслаждаваме, усъвършенствайки уменията си в нова среда. Изглежда, насладата е механизмът, който в хода на естествения отбор е гарантирал, че няма да спрем развитието си и ще ставаме все по- комплексни. 111 Също както удоволствието при хранене ни кара да желаем да се храним отново, удоволствието от физическата любов ни кара да желаем още секс – и от двете имаме нужда, за да оцелеем и да се възпроизведем, – насладата ни мотивира да правим неща, които ни тласкат да прекрачим границата на настоящето и да навлезем в бъдещето. Няма логика да се приема, че единствено стремежът към удоволствие е източникът на „естествените“ желания и всяка друга мотивация е просто негов блед заместител. Наградите при достигането на новите цели са също така реални, както наградите при задоволяване на старите потребности. Дори най-простият физически акт започва да носи наслада, бъде ли трансформиран така, че да поражда поток. Ключовите стъпки в този процес са: а) поставяне на обща цел и толкова подцели, колкото реално могат да бъдат постигнати; б) откриване на начини за измерване на напредъка по отношение на избраните цели; в) запазване на концентрацията в избраната дейност и все по-фино 111 Аргументи в полза на това твърдение може да се открият в Csikszentmihalyi and Изтегляне 2.24 Mb. Сподели с приятели:
|