Господ - Учител “Никога човек не е говорил така, както Тоя Човек” Част трета

Фалшива представа за Бога

Лошите човешки страсти и намерения пропъдиха Бога от умовете им, а със забравянето на Бога те станаха още по-склонни към злото. Сърцето, което обичаше греха, приписваше на Бога човешки качества и това схващане усилваше греха още повече. Разположени към себеугаждане, хората смятаха, че и Бог е като тях - Същество, чиято цел е себепрославяне и изискванията Му са подчинени да служат за собственото Му удоволствие; Същество, Което издигаше или унижаваше човеците според това, дали те подпомагат или пречат на Неговите себелюбиви намерения. По-нисшите класи смятаха, че върховното Същество не се различава с нищо от техните подтисници, освен с това, че ги превишава по сила. На тези идеи бе изградена всяка религия. Всяка от тях представляваше система от изисквания. За да си осигурят благоволението на Божеството за свои собствени цели поклонниците се опитваха да го умилостивят чрез разни дарове и церемонии. Такава религия нямаща власт над сърцето или съвестта, не би могла да бъде нищо друго освен верига от форми, от които хората се отегчаваха и копнееха да се освободят, ако не бяха придобивките, що тя предлагаше. Така злото, след като не се обуздаваше, растеше и ставаше по-силно и по-силно, докато преценката им и желанието за добро намаляваше. Хората изгубиха Божия образ и получиха отпечатъка на демонската сила, която ги контролираше. Целият свят се превръщаше в помийна яма на поквара.

Силата на новия живот

За човешкия род оставаше само една надежда - да се хвърли нов квас в тази смес от противоречиви и покваряващи елементи; да му се даде сила за нов живот; да се възстанови в света познанието за Бога.

Христос дойде да възстанови това познание, дойде да отстрани фалшивото учение, чрез което претендиращите, че познаваха Бога Го бяха представили погрешно. Дойде да изяви естеството на Своя закон и да открие в собствения Си характер красотата на светостта.

С любовта, която е от вечността

Христос дойде на света преизпълнен с любов, натрупана от вечността. Той освободи Божия закон от изискванията, които го бяха обременили и показа, че е закон на любовта, израз на Божествената доброта. Показа също, че в изпълнението на неговите принципи се крие щастието на човечеството и заедно с това стабилността - самата основа и скелетът на човешкото общество.

Божият закон не само не съдържа произволни изисквания, но е даден да служи на хората като ограда, като щит. Всеки, който приема неговите принципи, бива запазен от злото. Верността към Бога включва вярност и към човека. Така законът запазва правата, индивидуалността на всяко човешко същество. Той възпира високопоставените хора да не угнетяват по-нисшестоящите, а подчинените - да не проявяват непокорство. Осигурява благополучието на човека както в този свят, така и за бъдещия. За послушните е залог за вечен живот, защото изразява вечните принципи.

Изявяване на истинските принципи

Христос дойде да изяви стойността на Божествените принципи като разкри силата им за възстановяването на човечеството. Дойде да научи хората как да развиват и прилагат тези принципи.

Простота

За хората от древността стойността на нещата се определяше от външния им вид. Силата на религията бе намаляла, за това пък се бе увеличило нейното външно великолепие. Учителите на онова време се стараеха да внушат респект чрез външен показ и изяви. Животът на Исус представляваше забележителен контраст с това. Той показваше безполезността на неща, които хората смятаха за житейски важни. Роден в скромната обстановка на прост селски дом, със селска храна, занимаващ се със занаятчийство, водещ уединен живот, уеднаквил Себе Си с неизвестните труженици на света - в тези условия Исус следваше Божествения план на възпитание. Той не търсеше училищата на онова време, които величаеха нищожните, а подценяваха великите неща. Възпитанието Си придоби направо от определените от Небето източници, от полезния труд, от изучаването на Писанията и природата и от натрупания житейски опит - Божиите учебници, пълни с поучения за всички, които отиват при тях с прилежни ръце, отворени очи и разбиращо сърце.

“А детенцето растеше, крепнеше и се изпълваше с мъдрост; и Божията благодат бе на Него” (Лука 2:40).

Така подготвен се посвети на своята мисия, като във всеки момент от Своя контакт с хората им влияеше за благословение - сила, непозната за света, която ги преобразяваше.

Съчувствие

Който се опитва да преобрази човечеството, трябва да го разбира. Хората могат да бъдат достигнати и издигнати само чрез съчувствие, вяра и любов. По отношение на това Христос се разкрива като най-великия Учител. Единствен Той от всички, живели някога на земята, разбира съвършено човешката душа.

“Защото нямаме такъв първосвещеник” - велик учител, тъй като свещениците бяха учители - “Който да не може да състрадава с нас в нашите немощи, а имаме Един, Който е бил във всичко изкушен като нас, но пак без грях” (Евр. 4:15).

“Пострада, бидейки изкушен”

“Понеже в това, дето и сам той пострада като изкушен, може и на изкушаваните да помага” (Евр. 2:18).

Единствено Христос е изпитал скърбите и съблазните, които сполетяват човешките същества. Никой друг, роден от жена, не е бил нападан така яростно от примамките. Никога никой не е носил толкова тежкия товар на греха и болките на света. Никой друг не е имал такова дълбоко и нежно съчувствие. Съучастник в преживяванията на човечеството, можеше не само да съчувства на всеки отруден, изкушаван и борещ се човек, но и да изживява всичко това заедно с него.

Онова, което учеше, Той го и живееше. “Защото ви дадох пример, казва на учениците Си, да правите и вие, както Аз направих на вас”. “...Аз опазих заповедите на Отца Си...” (Йоан 13:15; 15:10). Така думите на Христос намираха съвършена илюстрация и подръжка в делата от живота Му. И нещо повече, в учението си изявяваше Себе Си. Думите му изразяваха не само преживяванията, но собствения Му характер. Не само учеше истината, но Самият бе истината. Точно това придаваше сила на учението Му.

Сила да печели сърца

Христос беше верен изобличител. Никога не е живял друг човек, който така силно да е мразил злото; никой друг не го е осъждал така безстрашно. Самото Му присъствие представляваше упрек за всяко неистинско и долно дело. В светлината на Неговата чистота хората се виждаха нечисти, а намеренията на живота им - недостойни и фалшиви. И все пак Той ги привличаше. Творецът разбираше стойността на човечеството. Осъждаше злото като враг на онези, които искаше да благослови и спаси. Във всяко човешко същество, колкото и паднало да бе то, виждаше един син на Бога, един, който би могъл да спечели отново привилегията да се свърже с Бога.

“Понеже Бог не е пратил Сина на света да съди света, но за да бъде светът спасен чрез Него” (Йоан 3:17). Когато наблюдаваше хората в техните страдания и деградация, Христос съзираше основание за надежда там, където изглеждаше, че има само отчаяние и гибел. Където се усещаше нужда, там виждаше случай за подпомагане. Посрещаше падналите в изкушения, победените и изгубените души не с обвинение, но с благословение.

Поздравът на блаженствата

Блаженствата бяха Неговите приветствия до цялото човешко семейство. Гледайки голямото множество, събрало се да чуе Неговата планинска проповед, Той като че ли забрави за момент, че не е на небето и употреби обичайния поздрав от света на светлината. Благословенията се изляха от устните Му както вода избликва от някой дълго запечатан извор.

Отдръпвайки се от амбициозните, самодоволните любимци на този свят Той заяви, че са блажени онези, които въпреки голямата си нужда, биха приели Неговата светлина и любов. Протягаше ръцете Си на нисшите духом, на скърбящите и преследваните и ги канеше: “Дойдете при Мене... и Аз ще ви успокоя” (Матей 11:28).

Разбиране на човешките възможности

Във всяко човешко същество Исус съзираше безкрайни възможности. Той възприемаше хората такива, каквито можеха да бъдат, преобразени от Неговата благодат - в “благоволението на Господа нашия Бог” (Пс. 90:17). Гледаше ги с надежда и им вдъхваше надежда. Посрещаше ги с доверие и им вдъхваше доверие. Като откриваше в Себе Си истинския идеал за човека, пробуждаше желание и вяра за неговото постигане. В Неговото присъствие хората съзнаваха, че колкото и презрени и паднали да са, все пак са хора и в тях се пораждаше силен копнеж да се окажат достойни за Неговата оценка. Той пробуждаше нови импулси в много сърца, които изглеждаха мъртви за всяко свято нещо. На отчаяните откриваше възможност за нов живот.

Христос привърза човеците към сърцето Си с връзки на любов и преданост; със същите връзки ги привързва и към техните ближни. При Него любовта е живот, а животът - служба. “Даром сте приели, даром давайте” (Матей 10:8).

В тайното място на силата

Христос не се пожертва за човечеството само на кръста. Като “обикаляше да прави благодеяния” (Деян. 10:38), Той всекидневно изливаше към другите от Своя живот. Само по един начин можеше да се поддържа такъв живот: Исус живееше в зависимост от Бога и общуваше с Него. В тайното място на Всевишния, под сянката на Всемогъщия от време на време хора отиват, за да станат по-добри; престояват там за известно време и резултатът се проявява в благородни дела. По-късно обаче вярата им отпада, връзката им с Бога се прекъсва и делата им се похабяват. Но Исус водеше живот на постоянно доверие, поддържан чрез постоянно общуване и службата Му за небето и земята беше без грешка или колебание.

Като човек се молеше пред трона на Бога, докато човешкото Му естество приемеше небесния поток на силата, свързващ човечеството с Божеството. Като получаваше живот от Бога, предаваше живот на хората.

Цел на Неговите учения

“Никога човек не е говорил така, както Тоя Човек” (Йоан 7:46). Това би било вярно дори ако Христос поучаваше само във физическата и умствената област, или пък единствено по въпроси от теорията и мисленето. Той би могъл да отключи тайни, в чието проникване биха били необходими цели векове на труд и изследване. Би могъл да даде разни идеи в областта на научните дисциплини, които биха доставили храна за мисълта и биха дали подтик към изобретателност до края на вековете. Но не направи това. Не каза нищо, което би задоволило любопитството или би подбудило себелюбива амбиция. Не се занимаваше с отвлечени теории, но с нужното за развитието на характера; с онова, което би задълбочило способността на човека да познава Бога и би увеличило силата му да върши добро. Той говореше за истините, свързани с поведението на човека и го сливат с вечността.

Вместо да насочва хората към изучаване на човешките теории за Бога, за Неговото слово или за Неговите дела, Той ги учеше да Го наблюдават разкрит чрез Своите дела и думи и чрез Своето провидение. Довеждаше умовете им в контакт с ума на Вечния.

За всички хора и за всички векове

Хората “се учудваха на учението Му, защото Неговото Слово беше с власт” (Лука 4:32). Никога преди това не е говорил някой с такава сила да събужда мисълта, да запалва стремежа към възвишеното и да съживява всяка способност на тялото, ума и душата.

Христовото учение, също както Неговата любов, обхвана света. Няма обстоятелство в живота, нито криза в човешката опитност, които да не са предвидени там и за които принципите Му да не съдържат урок. Той е Князът на учителите, Неговите слова ще служат за пътеводител на съработниците му до края на времето.

За Него сегашното и бъдещето, близкото и далечното бяха едно. Той имаше предвид нуждите на цялото човечество. Пред внимателното Му око бяха открити всички сцени на човешко усилие и постижения, на изкушения и борби, на смущение и опасност. Познати Му бяха всички сърца, всички домове, всички удоволствия, радости и стремежи.

Той говореше не само за, но и на цялото човечество. Изговаряше Своята вест на малкото дете в радостното утро на неговия живот; на жадното, неспокойно сърце на младежа; на хората в разцвета на годините им, които носеха товара на отговорности и грижи; на възрастните в тяхната слабост и умора - на всяка рожба на човечеството във всяка страна и във всеки век.

Истинската цена на живота

В своето учение Христос обхваща както преходните, така и вечните неща - видимите в тяхното отношение към невидимите, преходните случки на всекидневния живот и сериозните тържествени въпроси на бъдещия живот.

Той поставяше нещата от този живот в тяхното истинско отношение към тези, които са от вечен интерес; но не подценяваше нито игнорираше тяхната важност. Учеше, че небето и земята са свързани в едно, и че познаването на Божествената истина прави човека по-добре приготвен да изпълнява ежедневните си житейски задължения.

За Него всяко нещо си имаше цел. Игрите на детето, трудът на възрастния, удоволствията, грижите и болките на живота - всичко това бяха средства за постигане на една цел: познаването на Бога за да бъде издигнато човечеството.

“Бог с нас”

От устните Му Божието слово влизаше в човешките сърца с нова сила и с ново значение и ни ставаше близко. Чрез Неговото учение нещата на сътворението се откриваха в нова светлина. Върху лицето на природата наново почиваха проблясъци от светлината, която грехът бе помрачил. Във всички факти и преживявания в живота се разкриваха Божествени уроци и възможности за общуване. Бог пак обитаваше на земята; човешките сърца чувстваха Неговото присъствие; светът бе обгърнат от Неговата любов. Небето слезе при хората. Човешките сърца виждаха в Христос Този, Който им бе разкрил науката на вечността - “Емануил, Бог с нас”.

“Първият и последният”

В Учителя, изпратен от Бога, всяко истинско дело на възпитание намира своя център. За това дело днес, както и за основаното преди деветнадесет века, Спасителят говори със следните думи:

“Аз съм първият и последният, и живият”.

“Аз съм Алфа и Омега, началото и краят” (Откр. 1:17, 21:6).

В присъствието на такъв Учител, на такъв случай за Божествено възпитание не е ли повече от глупост да се търси възпитание далеч от Него - да се търси мъдрост вън от Мъдростта? Да се претендира за истина, а да се отхвърля истината; да се търси просвещение далеч от Светлината и съществувание далеч от Живота; да се изостави Изворът на живата вода и да се изсичат пропукани водоеми, които не могат да държат вода?

Ето, Той все още кани: “Ако е някой жаден, нека дойде при Мене и да пие. Ако някой вярва в Мене, реки от жива вода ще потекат от утробата му, както рече Писанието”. “Водата, която ще му дам, ще стане в него извор на вода, която извира за вечен живот” (Йоан 7:37, 38; 4:14).

Едно описание на Неговите методи

“Изявих името Ти на човеците, които ми даде от света.”

Обучение на дванадесетте

Най-пълната илюстрация на Христовите методи като учител се намира в обучението на Неговите първи дванадесет ученици. На тези мъже престояха тежки отговорности. Той ги бе избрал като хора, които би могъл да изпълни със Своя Дух и които биха могли да станат годни да продължат Неговото дело, когато го остави. На тях, повече, отколкото на други, Той даде привилегията да бъдат в близост с Него. Чрез личното общуване отпечатваше Себе Си върху сърцата на тези избрани съработници. “Животът се яви, каза възлюбеният Йоан и ние видяхме и свидетелстваме и ви известяваме”.

Само чрез такава близост - близостта на ум с ум и на сърце със сърце, на човешкото с Божественото - може да се предава онази оживотворяваща енергия, която истинското възпитание има за задача да предава. Само живот може да даде живот.

Семейното училище

При обучаването на дванадесетте ученици Спасителят следваше системата на възпитание, установена още в началото. Първите дванадесет избрани, заедно с няколко други, които чрез обслужването на техните нужди бяха от време на време свързани с тях, съставляваха семейството на Исус. Те бяха с Него у дома, на масата, в тайната стаичка, на полето. Придружаваха Го в пътуванията, споделяха Неговите трудности и изпитания, и доколкото имаха възможност, взимаха участие в Неговото дело.

Понякога Той ги поучаваше, когато седяха всички заедно на склона на някоя планина, понякога край морето или в рибарската лодка, а понякога и вървейки по пътя. Когато говореше на множеството, учениците винаги образуваха вътрешния кръг. Те заставаха близо до Него, за да не пропуснат дума от наставленията Му. Бяха внимателни слушатели, жадни да разберат истините, които трябваше да проповядват във всички страни и за всички векове.

От простия народ

Първите ученици Исус избра от обществото на обикновените хора. Скромни и неграмотни хора бяха галилейските рибари, нешколувани в учението и обичаите на равините, но възпитани от строгата дисциплина на труда и мъчнотиите. Те бяха мъже с природни способности и възприемчив дух; мъже, готови да бъдат учени и оформяни за делото на Спасителя. В обикновените житейски поприща има много труженици, търпеливо следващи обичайния кръг на всекидневните си задължения, без да съзнават, че у тях има скрити сили, които, пробудени за действие, биха ги наредили сред великите световни водачи. Такива бяха мъжете, които Спасителят призова за Свои съработници. А те имаха и предимството да се обучават в продължение на три и половина години от най-великия Учител, Който този свят някога е познавал.

Типове характери

В лицето на първите ученици бе представено едно забележително разнообразие. Те трябваше да станат учителите на света, и представляваха широк кръг от типове характери. Между тези бяха: бирникът Леви-Матей, повикан от активен живот на парични сделки и раболепие към римската власт; ревностният Симон, безкомпромисният враг на имперската власт; импулсивният, самонадеян и топлосърдечен Петър с брат му Андрей; юдеинът Юда, образован, способен, но с подъл дух; Филип и Тома, верни и сериозни, но с мудни сърца, които трудно вярват; Яков, по-малкият и Юда - не толкова забележителни сред другите, но със силен характер, изявени както в недостатъците, така и в добродетелите си; искреният и доверчив като дете Натанаил; амбициозните, любвеобилни синове на Зеведея.

Постигане на единство

За да могат да изпълняват успешно делото, на което бяха призвани, така различаващите се по характер, възпитание и начин на живеене ученици, трябваше да се свържат в чувства, мисли и действия. Христовата цел бе да осигури това единство и за целта се стараеше да ги доведе до единство със Себе Си. Бремето на Неговия труд за тях е изразено в молитвата Му към Отца: “...да бъдат всички едно; както Ти, Отче, си в Мене и Аз в Тебе, тъй и те да бъдат в Нас, за да повярва светът, че Ти си Ме пратил... и си възлюбил тях, както си възлюбил Мене” (Йоан 17:21-23).

Най-близките му приятели

Четирима от дванадесетте ученици щяха да играят ръководна роля, всеки един в различно направление. Христос предвиждаше това и се стараеше да ги подготви за изненадите на бъдещето. Яков - обречен на скоропостижна смърт чрез меч; Йоан - който най-дълго от братята щеше да следва своя Учител в труд и преследвания; Петър - първият премахнал издигнатите от векове прегради, за да се обърне с евангелието към езическия свят; и Юда - способен по служба да превъзхожда своите братя, но подхранващ в сърцето си цели, за чиито последствия едва ли имаше представа - тези четирима бяха обект на най-големите Исусови грижи, на най-чести и грижливи наставления.

Йоан

Петър, Яков и Йоан търсеха всеки случай да се свържат по-тясно с Учителя, и желанието им бе изпълнено - от всичките дванадесет те бяха най-близо до Него. А Йоан желаеше връзката му с Исус да бъде още по-интимна, и сполучи. На онова първо събиране край Йордан, когато Андрей, след като чу Исус, побърза да извика и брат си, Йоан седеше безмълвен, унесен в размишление върху чудни теми. Той следваше Спасителя винаги жаден да Го слуша и попиваше чутото. Но въпреки това характерът му не бе без дефект. Той не бе благороден, мечтателен ентусиаст. Напротив, с брат си се наричаха “синове на гърма” (Марко 3:17). Йоан беше горд, амбициозен и агресивен. Но зад тези черти Божественият Учител виждаше пламенното, искрено и любещо сърце. Исус изобличаваше неговото себелюбие, осуетяваше неговите амбиции и изпитваше вярата му. Но и му разкри копнежа на душата му - красотата на светостта и Своята собствена превъзхождаща любов. “Изявих името Ти на човеците, каза той на Отца, които ми даде от света” (Йоан 17:6).

Общение; преобразование

Естеството на Йоан копнееше за любов, съчувствие и другарство. Винаги беше близо до Исус, до Него седеше облегнат на гърдите Му. Както цветето поглъща слънцето и росата, така той поглъщаше Божествената светлина и живота. Гледаше Спасителя с обожание и любов. Единственото му желание бе да стане подобен на Христос и да е постоянно свързан с Него. И впоследствие характерът на Учителя се отразяваше в неговия.

“Вижте, казва той, каква любов е дал нам Отец, да се наречем Божии чада. Възлюблени, сега сме Божии чада и още не е станало явно какво ще бъдем, но знаем, че когато стане явно, ще бъдем подобни Нему, защото ще Го видим както е. И всеки, който има тая надежда на Него, очиства себе си, както е Той чист” (1 Йоан 3:1-3).

Петър

Историята на никой друг ученик не илюстрира по-добре възпитателния метод на Христос, както животът на Петър. Дързък, агресивен и самонадеян, бързо възприемащ и деятелен, готов да отмъщава, но и щедър да прощава, Петър често грешеше и често понасяше укори. Нито пък неговата сърдечна вярност и посвещение на Христос бе по-малко признавана и похвалвана от Исус. Спасителят работеше с този буен ученик, търпеливо и с особена любов, като се стараеше да го освободи от неговата самоувереност и да го научи на смирение, послушание и упование.

Но урокът бе научен само отчасти. Самоувереността не бе изкоренена.

Често пъти Исус с тежко обременено сърце се опитваше да обрисува пред учениците си сцените на своите изпитания и страдания. Но техните очи бяха затворени. Не желаеха да знаят това и затова и не виждаха. Петър съжали себе си, че ще трябва да участва с Христос в страданията и побърза да възрази: “Бог да ти се смили, Господи! Това никак няма да стане с Тебе” (Матей 16:22). Неговите думи изразяваха мислите и чувствата на дванадесетте.

И те продължиха да са такива и когато кризата наближаваше все повече и повече; с горделивост и препирни предварително разпределяха помежду си бъдещи царски почести и не помисляха за кръста.

Упрек, който спасява

Преживяването на Петър бе урок за всички ученици. За самоуверения изпитанието е поражение. Христос не можеше да попречи на действието на злото, което не бе още изоставено. Но както простря ръката Си да го спаси, когато вълните щяха да го залеят, така му поднесе и Своята любов, за да го освободи, когато дълбоките води връхлетяха върху душата му. Самохвалните думи на Петър го довеждаха отново и отново все по-близо и по-близо до ръба на пропастта. Повторно и повторно бе предупреждаван, че ще се отрече, защото “Ме не познаваш” (Лука 2:34). Но оскърбеното, обичащо сърце на ученика призна: “Господи, готов сам да отида с Тебе и в тъмница и на смърт” (Лука 22:33). Този, Който чете в сърцата, предаде на Петър вестта, малко оценена тогава, но в бързо падащия мрак тя щеше да хвърли лъч на надежда: “Симоне, Симоне, ето, Сатана ви изиска всички, за да ви пресее като жито, но Аз се молих за тебе да не отслабне твоята вяра; и ти, когато се обърнеш, утвърди братята си.”

“Когато се обърнеш”

Когато в съдебната зала се отрече от своя Учител; когато любовта и верността на Петър, пробудени от погледа на Спасителя, изпълнен със съжаление, любов и скръб, го отведоха в градината, където Христос бе плакал и се бе молил; когато сълзите на неговото разкаяние капеха на земята, напоена от кървавите капки на Исусовата агония, тогава думите на Спасителя “Аз се молих за тебе... и ти, когато се обърнеш, утвърди братята си” послужиха като подпорка на душата му. Макар да бе предвидял греха му, Христос не го изостави в отчаянието.

Не го остави

Ако погледът на Христос беше изразявал осъждане, а не съжаление; ако, като предсказваше греха, беше пропуснал да говори за надежда, колко голяма би била тъмнината, която обгърна Петър! Колко страшно би било отчаянието, измъчващо душата му! В часа на душевна мъка и отвращение от себе си какво друго би го възпряло да не тръгне по изминатия от Юда път?

Исус не пощади ученика Си от душевната мъка, но не го остави самичък да потъне в горчивината й. Неговата любов не пропада и не изоставя.

Въпреки че сами са предадени на злото човешките същества са склонни да постъпват строго и безжалостно с изкушаваните и грешащите. Те не могат да четат в сърцето и не познават неговите борби и болки. Ето защо се нуждаят да се научат на онзи начин на упрекване, който изразява любов, когато нараняват - това да лекува, когато предупреждават - това да внушава надежда.

“Кажете на Петър”

В първата вест на Христос след възкресението Му, изпратена до учениците, не се споменаваше името на Йоан - този, който бе присъствал с Него в съдебната зала, стоял бе до кръста Му и пръв от дванадесетте се бе завтекъл на гроба Му - не, не се споменаваше Йоан, а Петър. Ангелът бе казал: “Но идете, кажете на учениците му и на Петра, че отива преди вас в Галилея: там ще Го видите, както ви каза” (Марко 16:7).

При последната среща на Христос с учениците край езерото Петър бе изпитан чрез три пъти повторения въпрос: “Любиш ли Ме?” и бе възстановен на своето място между дванадесетте. Христос определи неговата работа: да пасе Господнето стадо. И като последно напътствие Исус му заръча: “Следвай ме”.

Урокът е научен

Сега Петър можеше да оцени думите на Учителя. Сега можеше да разбере по-добре урока, който Исус искаше да им предаде, когато постави всред тях едно малко дете и ги подкани да станат като него. Познавайки по-пълно собствената си слабост, както и Христовата сила, той беше готов да се доверява и покорява. Само в Неговата сила можеше да следва своя Учител.

В края на своя живот от труд и жертви ученикът, който някога толкова искаше да избегне кръста, сега смяташе за голяма радост да отдаде живота си за евангелието. Той, който някога се бе отрекъл от своя Господ, сега смяташе, че да умре по начина, както умря неговия Учител, е твърде голяма чест.

Преобразяването на Петър бе едно чудо на Божествената нежност. То е поука за живота на всички, които искат да следват по стъпките на великия Учител.

Исус изобличаваше учениците Си, предупреждаваше ги и ги съветваше, но Йоан и Петър и техните братя не Го напуснаха. Въпреки изобличенията предпочитаха да останат при Исус. Но и Спасителят не се отдръпваше от тях поради грешките им. Той приема хората такива, каквито са с всичките им грешки и слабости и ги обучава за Своята служба, ако желаят да бъдат дисциплинирани и поучавани.

Юда

Но между дванадесетте имаше един, към когото Христос не бе изговорил и една дума на пряк укор, освен в края на Своята мисия.

Елемент на антагонизъм

Юда въведе между учениците елемент на антагонизъм. Той се свърза с Исус, защото бе привлечен от Неговия характер и живот. Искрено желаеше да се промени и се надяваше да преживее това чрез сближаване с Исус. Но това негово желание не беше преобладаващо: управляваше го надеждата за себелюбиви облаги в земното царство, което очакваше Христос да установи. Той познаваше Божествената сила на Христовата любов, но не се оставяше тя да го завладее. Продължаваше да поддържа своите разсъждения и мнения, както и разположението си да критикува и осъжда. Христовите подбуди и постъпки, които често не можеше да разбере, пораждаха у него подозрения и неодобрение, и неговите питания и амбиции често заразяваха и другите ученици. Много от техните препирания за първенство, както и негодуванията им от постъпките на Учителя, се подстрекаваха от Юда.

Не борба, а лекуване

Исус знаеше, че противодействието ожесточава сърцето и се въздържаше от открит конфликт. Опитваше се да излекува себелюбието на Юда, като го докосваше със Своята себепожертвувателна любов. В ученията Си Той разкриваше принципи, които удряха направо в корена на егоистичните амбиции на учениците. Така предаваше урок след урок и много пъти Юда съзнаваше, че се описва неговият характер и се посочва неговият грях; но пак не се поддаваше.

Колкото повече се възпротивяваше на умоляванията на Милостта, толкова повече злото го завладяваше. Гневен от мълчалив упрек и отчаян от осуетяването на амбициите си, Юда предаде душата си на демона на алчността и реши да измени на своя учител. Излезе от стаята на пасхалната вечеря, от радостта на Христовото присъствие и светлината на вечната надежда и се запъти да извърши злото си дело - във външната тъмнина, където нямаше надежда.

Любовта не отпада

“Защото Исус отначало знаеше кои са невярващите и кой е тоя, който щеше да Го предаде” (Йоан 6:64). Но въпреки че знаеше всичко, Исус пак предлагаше милост и любов.

Видя опасността за Юда и го приближи до Себе Си, като го въведе във вътрешния кръг на своите избрани и доверени ученици. Ден след ден, носейки своя тежък товар, Той изпитваше болка при постоянния контакт с този упорит, подозрителен, мрачен дух. Христос забелязваше и непрестанно полагаше усилия да противодейства на онзи неспирен, прикрит и изкусен антагонизъм между учениците. И всичко това - за да не се лиши изложилата се на опасност душа от никакво спасителното влияние.

“Много води не могат угаси любовта,

нито реките могат я потопи.”

“Защото любовта е силна като смъртта” (Песен 8:7, 6).

Предупреждение към дванадесетте

Любвеобилното държание на Христос се оказа безрезултатно за Юда, но не и за неговите съученици. За тях то съдържаше не само поуката, която щеше да повлияе целия им живот - Неговият пример на нежност и дълготърпение щеше да им напомня винаги как да се отнасят с изкушаваните и грешните, но и други поуки.

Целта на светската мъдрост

При ръкополагането си дванадесетте силно желаеха и Юда да влезе между тях, защото мислеха, че той ще е от голяма полза за апостолската група. Бе повече запознат със света, отколкото те, ползваше се с добра репутация, имаше проницание и административна способност. С високо мнение за своите качества, той бе внушил и на учениците да мислят същото. Но методите, които желаеше да въведе в Христовото дело, се основаваха на светски принципи и се ръководеха от светска политика. Целта беше учениците да си осигурят светско признание и почест - придобивките на царството на този свят. Действието на тези желания в живота на Юда, помогна на учениците да разберат непримиримостта между принципа на себевъзвеличаване и Христовия принцип на смирение и себепожертване - принципа на духовното царство. В участта на Юда те видяха края, към който води себелюбието.

Резултатите от Христовото обучение

Накрая Христовата мисия с учениците постигна целта си. Неговият пример и поучения за самопожертване формираха малко по малко характера им. Неговата смърт осуети надеждата им за светско величие. Падението на Петър, отстъпничеството на Юда, както и собствената им слабост, която проявиха, като изоставиха Христос в най-голямата му душевна мъка и опасност пометоха тяхната самонадеяност. Те видяха собствената си слабост; видяха нещичко от величието на възлаганото им дело; почувстваха нужда от ръководството на своя Учител при всяка тяхна стъпка.

Без упование в себе си

Учениците знаеха, че ще бъдат лишени от Исусовото присъствие и разбраха както никога преди това колко скъпи са били случаите, дали им възможност да живеят и разговарят с Изпратения от Бога. Често те не разбираха и не ценяха много от Неговите уроци; сега копнееха да си ги припомнят, да чуят отново думите Му. С каква радост те си припомняха уверението: “...за вас е по-добре да отида Аз, защото ако не отида, Утешителят няма да дойде на вас; но ако отида, ще ви го изпратя”. “...Защото ви явявам всичко, що съм чул от Отца Си.” “А Утешителят... Когото Отец ще изпрати в мое име, Той ще ви научи всичко, и ще ви напомни всичко, което съм ви казал” (Йоан 16:7; 15:15; 14:26).

Учителят на истината

“Всичко, що има Отец е Мое”. “А когато дойде Онзи, Духът на истината, ще ви упътва на всяка истина... от Моето ще взема и ще ви извести” (Йоан 16:15, 13, 14).

На Елеонския хълм учениците бяха видели Христос да се възнася към небето. И когато небесата Го приемаха, те си спомниха Неговото последно обещание: “И ето, Аз съм с вас през всичките дни до свършека на века” (Матей 28:20).

Уверението на вярата

Те знаеха, че Той все още ги обича. Знаеха, че имат представител, застъпник пред трона на Бога. Поднасяха молбите си в името на Исус, като повтаряха обещанието: “Ако поискате нещо от Отца, Той ще ви го даде в Мое име” (Йоан 16:23).

Издигаха ръката на своята вяра все по-високо и по-високо, със силния аргумент: “Христос..., Който умря, а при това и биде възкресен, Който е от дясната страна на Бога и Който ходатайства за нас” (Римл. 8:34).

Когато влезе в небесните дворове, верният на обещанието Си Христос изпрати от пълнотата Си на Своите последователи на земята. Неговото възкачване на престола от дясно на Бога бе отбелязано с изливането на Духа над учениците.

Окончателната подготовка

Чрез делото на Христос учениците бяха доведени до състоянието да осъзнаят нуждата си от Духа; обучени от Духа, те получиха окончателната си подготовка и отидоха да извършат възложената им в техния живот работа.

Не бяха вече невежи и необразовани. Не бяха вече сбор от независими единици или от разногласни и противоречиви елементи. Не възлагаха вече надеждите си на земното величие. А бяха единодушни и единомислени, “бяха едно”, “един ум и една душа”. Христос изпълваше техните мисли. Целта им бе напредъка на Неговото царство. По ум и характер бяха станали подобни на своя Учител; и хората “познаха, че са били с Исуса”.

Дело, което разтърси света

Тогава се даде такова откровение на Христовата слава, каквото смъртните човеци не бяха виждали. Множествата, които по-рано хулеха името и презираха силата Му, сега станаха ученици на Разпнатия. Чрез съдействието на Божествения Дух трудовете на избраните от Христос скромни мъже, разтърсиха света. За едно поколение само евангелието бе занесено на всеки народ под небето.

“Аз Съм с вас през всичките дни”

Същият Дух, Който Исус изпрати да заеме Неговото място като наставник на първите Му съработници, е изпратен за наставник и на Неговите съработници в днешно време. “И ето, Аз Съм с вас през всичките дни до свършека на века” (Матей 28:20).

Присъствието на същия Ръководител в днешното възпитателно дело ще произведе същите резултати, каквито произведе в миналото. Това е целта на истинското възпитание; това е делото, което Бог възнамерява да бъде извършено чрез Него.

Каталог: download
download -> Конкурс „зелена планета 2015" Наградени ученици І раздел „Природата безценен дар, един за всички"
download -> Литература на народите на Европа, Азия, Африка, Америка и Австралия
download -> Конкурс за певци и инструменталисти „ Медени звънчета
download -> Огнената пещ
download -> Задача Да се напише програма която извежда на екрана думите „Hello Peter. #include void main { cout }
download -> Окс“бакалавър” Редовно обучение I до III курс
download -> Конспект по дисциплината „Екскурзоводство и анимация в туризма" Специалност: "Мениджмънт в туризма"
download -> Дипломна работа за придобиване на образователно-квалификационна степен " "
download -> Рентгенографски и други изследвания на полиестери, техни смеси и желатин’’ за получаване на научната степен „Доктор на науките”

Изтегляне 2.93 Mb.

Сподели с приятели: