Предговор към второто издание
Изтегляне 5.42 Mb.
|
- Навигация на страницата:
- ДА ОБИЧАШ И ДА БЪДЕШ ОБИЧАН
- ЛЮБОВТА КАТО НАГРАДА САМА ЗА СЕБЕ СИ
- ОТДЕЛЯНЕ И ИНДИВИДУАЛНОСТ
- СЕБЕАКТУАЛИЗИРАЩО ТВОРЧЕСТВО
- Афинитет към непознатото
- ТВОРЧЕСТВО И СЕБЕАКТУАЛИЗАЦИЯ
| ГЛАВА
12 ЛЮБОВТА ПРИ СЕБЕАКТУАЛИЗИРАЩИТЕ СЕ ХОРА Наистина е удивително колко малко имат да предложат емпиричните науки по темата любов. Особено странно е мълчанието на психолозите, защото човек би помислил, че това е тяхно особено задължение. Най-вероятно това е просто още един пример за затормозяващия грях на академичните учени - че те предпочитат да правят не каквото трябва, а каквото им е лесно, също като един мой познат, не особено умен кухненски прислужник, който един хубав ден отвори всички консервни кутии в хотела, защото много добре умееше да го прави. Трябва да призная, че сега, след като аз самият се залових с тази задача, ги разбирам по-добре. Това е една изключително трудна тема за работа, в която и да е традиция, и е тройно по-трудна в научната. Сякаш се намираме в най-предна позиция в ничия земя, на място, където обикновените методи на ортодоксалната психология носят много малко полза. Тук нашият дълг е ясен. Трябва да разберем любовта; трябва да сме в състояние да я преподаваме, създаваме, предсказваме или, в противен случай, светът ще попадне във властта на враждебността и подозрението. В предишната глава вече представих изследването, обектите на изследване и основните данни. Конкретният въпрос който стои пред нас сега, е на какво могат да ни научат тези хора за любовта и секса? ОТКРИТОСТ Теодор Райк (Reik, 1957) определя като характерна черта на любовта отсъствието на тревога. Това се наблюдава изключително ясно при здравите индивиди. Няма съмнение, че съществува тенденция към все по-пълна спонтанност, сваляне на защитите, отказ от роли, както и на старание и усилия за постигане на такива взаимоотношения. С продължаването на връзката нарастват интимността, честността и самоизразяването, като във върховата си фаза те представляват един рядък феномен. Изследваните хора твърдят, че с любимия човек е възможно да си самият себе си, да се чувстваш естествено: «Да се отпусна!» Тази честност означава също така да позволиш на партньора си да види открито твоите грешки и слабости, физическите и психическите ти недостатъци. Според изследваните от мен лица едно от най-дълбоките удовлетворения, произлизащо от здравите любовни взаимоотношения, е, че те позволяват в най-голяма степен да си спонтанен, естествен, да свалиш защитите и предпазните си прегради. В такива взаимоотношения не е необходимо да се пазиш, да криеш, да се опитваш да правиш впечатление, да чувстваш напрежение, да внимаваш какво говориш или правиш, да се сдържаш или потискаш. Според изследваните лица в любовта те могат да бъдат такива, каквито са, без да смятат, че от тях се изисква и се очаква; да се разголват психически (както и физически) и все така да знаят, че са обичани, желани и в безопасност. Тези заключения намират по-нататъшно потвърждение и в наличието на по-малко враждебност и израз на гняв при изследваните лица, както и в това, че те изпитват по-малка потребност от конвенционална любезност един към друг. ДА ОБИЧАШ И ДА БЪДЕШ ОБИЧАН Изследваните лица бяха обичани и обичаха, те са обичани и обичат. Практически при всички (не абсолютно всички), иаличните данни навеждаха на заключението, че (при равни други условия) психичното здраве е резултат по-скоро от това, че си обичан, отколкото от това, че си лишен от любов. Вземайки за даденост, че аскетичната пътека е възможна и че фрустрацията има и някои добри резултати, все пак ми се струва, че удовлетворяването на базовите потребности е много по-обичайният предшественик или основа на здравето в нашето общество. Това изглежда е вярно не само когато си обичан, но и когато самият ти обичаш. За нашите себеактуализиращи се хора е вярно също, че те обичат и са обичани сега. По определени причини е по-добре да се каже,че те имат силата да обичат и способността да бъдат обичани. (Това може да звучи като повторение на предходното изречение, но всъщност не е.) Става дума за клинично наблюдавани факти, които са на разположение на всички, и лесно могат да бъдат потвърдени или отхвърлени. Мениндгер (Menninger, 1942) твърди съвсем прозорливо, че човешките същества наистина искат да се обичат, но не знаят как да го направят. Това е в много по-малка степен вВярно за здравите хора. Те поне знаят как да обичат и могат да го правят съвсем волно, лесно, естествено и без да се омотават в конфликти, заплахи или задръжки. Но изследваните от нас лиид използват думата любов пред ливо и внимателно. Те са склонни да я отнасят към малко, а не към 1 го хора и предпочитат да прокарват рязко разграничение между I да обичаш някого и да го харесваш, да се отнасяш към него др но, благосклонно и като към сродна душа. За тях това чувство е; тензивно, а не умерено и неангажиращо. СЕКСУАЛНОСТ Много можем да научим от странната и сложна природа на секса в любовния живот на себеактуализиращите се: Той в никакъв случай не е нещо просто: в него се преплитат нишки. А и не мога да твърдя, че разполагам с много данни. Подобна информация трудно може да се извлече от частни лица. Общо взето обаче, доколкото ми е известно, половият им живот е специфичен и можем да го опишем по такъв начин, че да направим възможни положителни и отрицателни догадки за естеството на секса, а и за естесвото на любовта. Поне едно нещо може да се каже и то е, че сексът и любовта могат да са, и най-често са, по-хармонично съчетани при здравите хора. Макар да е абсолютно вярно, че това не са неделими понятия, и няма някаква полза от ненужното им объркване, (Reik, 1957; Suttie, 1935) Все пак трябва да се каже, че в живота на здравите хора, те имат тенденцията да се обединяват и сливат. Всъщност можем също да кажем, че те стават по-малко делими и не толкова разделени в живота на хората, които сме изучавали. Като цяло себеактуализиращите се мъже и жени не са склонни да се стремят към секса заради самия секс или когато го правят, да се задоволяват само с него. Не съм сигурен, че данните ми позволяват да кажа, че те по-скоро не биха правили секс, ако това става без чувства. Съвсем сигурен съм обаче, че разполагам с достатъчен брой примери, при които, поне засега, изследваните хора са се отказали от секса или са го отхвърлили, защото не е имало любов или привързаност. При себеактуализиращите се хора оргазмът е едновременно по-важен и по-маловажен, отколкото при средния човек. Той често е дълбоко и едва ли не мистично изживяване и въпреки това, те по-лесно понасят липсата на секс. Това не е парадокс или противоречие. То произлиза от динамичната теория на мотивацията. Любовта на по-високо равнище на потребностите прави по-нисшите потребности и тяхното фрустриране и задоволяване по-малко важни, по-периферни и по-лесни за пренебрегване. В замяна на това обаче, тя ги превръща в по-пълноценно удоволствие, когато бъдат удовлетворявани. Себеактуализиращите се хора се наслаждават на секса с цяло сърце, далеч отвъд възможностите на средния човек, макар в същото време той да не играе някаква централна роля във философията им за живота. Той е нещо, което доставя удоволствие, приема се за дадено, Върху него се гради, той има ключово значение като водата и храната и носи също толкова удоволствие, но удовлетворяването трябва да се приеме за дадено. Според мен, това отношение при себеактуализиращите се хора решава привидния парадокс, че те едновременно се радват на секса много по-интензивно от средния човек, а в същото време не го смятат за толкова важен в общата схема на нещата. Трябва да подчертаем, че от това сложно отношение към секса произтича фактът, че в дадени моменти оргазмът е в състояние да доведе до мистични изживявания, а в други - да се приема доста леко. Ще рече, че сексуалното удоволствие на себеактуализиращите се хора може да е много интензивно или въобще да не е интензивно. Тук влизаме в конфликт с романтичното твърдение, че любовта е божествен екстаз, унес, мистично изживяване. И наистина, тя би могла да е също по-скоро деликатно, отколкото интензивно удоволствие, нещо весело, лекомислено и игриво, а не сериозно и дълбоко изживяване или дори неутрално задължение. Тези хора не живеят непрекъснато във висините - те обикновено живеят на едно средно равнище на интензивност, където леко и умерено се радват на секса като възбуждащо, приятно, игриво, носещо удоволствие, вълнуващо изживяване, вместо да се потапят в дълбините на най-интензивния емоционален екстаз. Като че ли себеактуализиращите се хора са много по-свободни от средния човек да признаят, че някой ги привлича сексуално. Останал съм с впечатлението, че съществува тенденцията за едни доста непринудени отношения с другия пол, заедно с инцидентното приемане на факта, че си привлечен от другите, като в същото време тези хора правят по-малко усилия в това отношение, в сравнение с другите. Друга характерна черта, която открих в нагласите към сексуалността сред здравите хора, е, че те не правят истински рязка диференциация между ролите и личностите в двата пола. Искам да кажа, че те не приемаха, че жената е пасивна, а мъжът - активен, независимо дали става дума за секс, любов или нещо друго. Те бяха до един толкова убедени в своята мъжественост или женственост, че нямаха нищо против да поемат някои културни аспекти на противоположните полови роли. Особено достойно за отбелязване беше, че могат да са едновременно активни и пасивни любовници, а това става най-ясно в половия акт и във физическото любене. Да целуват и да бъдат целувани, да са отгоре или отдолу в половия акт, да са спокойни и да получават любов, да възбуждат и да бъдат възбуждани - това установихме и при двата пола. Сведенията показваха, че и двете роли са доставяли удоволствие по различно време. Да си ограничен до активно или пасивно любене се считаше за недостатък. И двете възможности носят своите специфични удоволствия на себеактуализиращите се хора. Това влиза в съгласие с тезата, че еротичната и братската любов са в основата си различни, но се сливат при най-добрите хора. В своята теза Д'Арси постулира два вида любов, които са в последна сметка мъжка или женска, активна или пасивна, егоцентрична или смирена и е вярно, че при повечето хора те сякаш са в контраст и се намират на противоположните полюси. Но при здравите хора не стоят иначе. При тези хора дихотомиите се решават, а индивидът става едновременно активен и пасивен, себичен и несебичен, мъжествен и женствен, егоцентричен и смирен. ЕГО-ТРАНСЦЕДЕНЦИЯ Важен аспект на добрите любовни взаимоотношения е нещо, което ще наречем отъждествяване на потребностите, или сливане на йерархиите на базовите потребности на двама души в една единствена йерархия. Ефектът от това е, че единият от тях изпитва потребностите на другия така, сякаш те са негови, дори нещо по-вече, той също така чувства собствените си потребности като донякъде принадлежащи на партньора. При това положение егото се разширява, обхваща двама души и до известна степен, за целите на психологията, те се превръщат в една единица, една личност, едно его. В историята на теоретизирането по повод любовните взаимоотношения, както и по повод на алтруизма, патриотизма и други като тях, се е говорило много за его-трансцеденцията. Отлично специализираното съвременно изложение на тази тема намираме в една книга на Ангиял (Angyal, 1965), където той разглежда различни примери за една тенденция към това, което той нарича хомономия, и която противопоставя на склонността към автономност, независимост, индивидуалност и т. н. Все повече клинични и исторически данни говорят, че той е имал право да иска системната психология да отдели място на различните тенденции на преминаване отвъд границите на егото. Нещо повече, съвсем ясно е, че тази потребност да се премине отвъд границите на егото може да е потребност в същия смисъл, както потребността ни от витамини и минерали. Така че, ако тя не бъде задоволена, човекът се поболява по един или друг начин. Бих казал, че един от най-задоволяващите и завършени примери за его-трансценденция са любовните взаимоотношения между здрави хора. (Вж. също Harper, 1966 и Maslow, 1967). ЗАБАВА И ВЕСЕЛИЕ Любовта и сексуалният живот на здравите хора лесно могат да бъдат сравнени с игрите на децата и кутретата, независимо че те често стигат до високи върхове на екстаз. Животът им е весел, изпълнен с хумор и игривост. Той не е преди всичко стремеж, а удоволствие и радост, а това е нещо съвършено различно. УВАЖЕНИЕ КЪМ ДРУГИТЕ Всички сериозни автори по въпроса за идеалната или здравата любов са подчертали утвърждаването на индивидуалността на другия, желанието за израстването на другия, присъщото уважение към неговата или нейната индивидуалност и уникална личност. Това се потвърждава с особена сила от нашите наблюдения върху себеактуализиращите се хора, които имат в необикновена степен рядката способност да се радват, а не да се чувстват застрашени от победите на партньора. Те наистина уважават своите партньори по един много дълбок и основен начин, а това има много, много последици. Когато уважаваш другия, ти го признаваш за независимо същество, за отделен и автономен индивид. Себеактуализиращите се хора няма да се възползват от желанията на другия, да ги контролират или пренебрегват с безразличие. Те позволяват на уважаваната от тях личност да има фундаментално и ненакърнимо достойнство, не я унижават ненужно. Това се отнася не само до взаимоотношенията им със зрели хора, но и до отношенията им с децата. За тях е възможно така, както практически за никого другиго в нашата култура, да се отнасят към детето с истинско уважение. Забавен аспект на това изпълнено с уважение взаимоотношение между половете е, че то често бива тълкувано по точно обратния начин - като липса на уважение. Така например знаем много добре, множеството т.нар. знаци на уважение към дамите са всъщност остатък от неуважителното минало и може би дори в наше време са някакъв несъзнаван израз на дълбоко презрение към жените. Такива културни навици, като това да ставаш при влизането на дама в помещението, да й подаваш стол, да й държиш палтото, да я пускаш да мине първа през вратата, да й даваш най-доброто от всичко и правото първа да избира във всяко едно отношение - всички те до едно изразяват исторически и динамично мнението, че жената е слаба и неспособна да се погрижи за себе си, защото те до едно предполагат покровителство, каквото се проявява към слабите и неспособните. В повечето случаи жените, които изпитват дълбоко уважение към себе си са склонни към предпазливост по отношение на подобни признаци на уважение, защото знаят прекрасно, че те могат да означават тъкмо обратното. Себеактуализиращите се мъже, които са склонни истински и по принцип да уважават и харесват жените като партньори, равни, приятели и пълноценни човешки същества, а не като непълноценни членове на рода, са в повечето случи по-небрежни, свободни, фамилиарни и нелюбезни от традиционна гледна точка. ЛЮБОВТА КАТО НАГРАДА САМА ЗА СЕБЕ СИ Фактът, че любовта носи много добри резултати не означава, че тя е мотивирана от тях или, че хората се влюбват, за да ги постигнат. Любовта, която установяваме у здравите хора, може много по-добре да се съизмери със спонтанната възхита и с онова приемащо и неизискващо чувство на страхопочитание и удоволствие, което изпитваме, когато някоя чудесна картина ни направи силно впечатление. В психологическата литература се говори прекалено много за награди и цели, за подсилване на реакцията и за задоволяване и съвсем не достатъчно за онова, което бихме нарекли крайно изживяване (в контраст с изживяването-средство), или за преклонението пред красивото, което е награда само по себе си. При изследваните лица възхитата и обичта съществуват през повечето време сами за себе си, без да търсят възнаграждение или да изпълняват някакви цели. Те се изпитват конкретно и богато, заради самите себе си. Възхищението не иска нищо и не получава нищо. То не преследва някаква цел и не носи никаква полза. Повече е пасивно, отколкото активно, и се доближава до простото получаване в даоисткия смисъл на думата. Благоговейно възприемащият човек въздейства малко или никак на изживяването, по-скоро то му въздейства. Той гледа с широко отворени, невинни очи, като дете, което нито се съгласява, нито не се съгласява, нито одобрява, нито не одобрява, а е очаровано от присъщото, привличащо вниманието качество на изживяването и просто се оставя то да дойде и да постигне резултатите си. Можем да го оприличим на онази охотна пасивност, с която се оставяме да ни подхвърлят вълните просто за да се забавляваме или, може би още по-добре, на безличния интерес и изпълнената със страхопочитание, непроектираща се възхита от бавно променящата се картина на залеза. Няма какво да добавим в залеза. В този смисъл не се проектираме в изживяването, нито се опитваме да му придадем Форма, както правим при теста на Роршах. Освен това, залезът не е сигнал или символ на каквото и да било, не сме били възнаградени или обвързани с харесването му. Той няма нищо общо с млякото, храната или други потребности на тялото. Ние сме в състояние да извлечем удоволствие от дадена картина, без да пожелаем да я притежаваме, от розов храст, без да искаме да си откъснем от него, от бебе, без да искаме да го отвлечем, от птица, без да искаме да я поставим в клетка. По същия начин един човек може да се възхищава и да извлича удоволствие от друг, без да му въздейства и без да получава нещо от него. Разбира се, благоговението и възхитата се наблюдават наред с други тенденции, които наистина обвързват индивидите един с друг. Това не е единствената тенденция в картината, но е определено част от нея. Може би най-важният извод от горното наблюдение е, че този начин ние влизаме в противоречие с повечето теории за любовта, защото повечето теоретици приемат, че хората са тласкани към любовта, а не са привлечени от нея. Фройд (Freud, 1930) говори за отклонение от сексуалната цел, Рейк (Reik, 1957) за отклонение от властовата цел, а мнозина - че неудовлетворението от собствения ни «аз» ни принуждавало да създаваме проектирана халюцинация, нереален (защото е надценен) партньор. Изглежда е ясно, обаче, че здравите хора се влюбват, така както човек оценява великата музика. В една своя лекция Хорни определя неневротичната любов, изхождайки от положението, че ние разглеждаме другите като дадени сами за себе си, като самоцел, а не като средства за постигане на цели. Логично следва реакцията хората да извличат удоволствие, да се възхищават, да са очаровани, да съзерцават и да се наслаждават, а не да използват. Св. Бернар е формулирал това много точно: «Любовта не се стреми към кауза или граница извън себе си; тя е собственият си плод, собствената си наслада. Обичам, защото обичам. Обичам, за да мога да обичам" (Huxley, 1944). АЛТРУИСТИЧНА ЛЮБОВ В теологичната литература изобилстват твърдения този род. В старанието си да прокарат разлика между любовта към Бога и любовта към човека авторите често се основават на допускането, че незаинтересованото възхищение и алтруистичната любов могат да са само свръхчовешка, а не естествена човешка способност. Разбира се, трябва да възразим на това; когато са във върхова форма и напълно израснали, човешките същества проявяват редица характерни черти, които някога, в предишна епоха, са били смятани за свръхестествени прерогативи. По мое мнение тези явления ще бъдат разбрани най-добре в рамките на различните теоретични съображения, изложени в предишни глави. На първо място, нека разгледаме разликата между мотивацията, породена от дефицит и мотивацията, породена от растеж. Аз изказах предположението, че себеактуализиращите се могат да бъдат определени като хора, които вече не са мотивирани от потребностите от сигурност, принадлежност, любов, статус и самооценка, защото те вече са били задоволени. Защо тогава ще трябва човек, чиито потребности от обич са били удовлетворени, да се влюбва? Съвсем определено не по същите причини, които мотивират лишените от любов хора, които се влюбват, защото жадуват и се нуждаят от любов, тя им липсва и те са принудени да наваксат този патогенен недостиг. Себеактуализиращите се не изпитват някакви сериозни липси, които да компенсират. Те трябва да се разглеждат като хора, свободни да растат, да съзряват, да се развиват, с една дума, да осъществяват и да постигат най-висшата си индивидуална и видова природа. Онова, което правят, произтича от развитието им и го изразява, без да се стреми към това. Те обичат, защото са хора, които могат да обичат, по същия начин, по който са добри и честни. Те са естествени, защото в природата им е да са такива спонтанно, тъй както силният човек е силен, без да го иска, както розата излъчва аромат, както котката е грациозна или детето е дете. Такива епифеномени са също толкова малко мотивирани, колкото физическият растеж или психичното съзряване. За обичта на себеактуализиращите се хора далеч не е характерно те да се опитват, да се напъват и стремят да обичат, както е присъщо на средния човек. На философски език, това представлява един аспект на битието, както и на ставането, и може да се нарече Б-любов, иначе казано, любов към Битието на другия. ОТДЕЛЯНЕ И ИНДИВИДУАЛНОСТ На пръв поглед изглежда парадоксален фактът, че самоактуализиращите се хора поддържат степен на индивидуална отделеност и автономия, които изглеждат несъвместими с описаната от мен идентификация и любов. Но парадоксът е само привиден. Както вече видяхме, при здравите хора могат да съществуват заедно тенденциите към отделяне и към идентификация на потребности и осъществяване на дълбоки взаимоотношения с друг човек. Факт е, че себеактуализиращите се са едновременно най-индивидуалистичните и най-алтруистичните, дружелюбни и обичащи човешки същества. Това, че в нашата култура поставяме тези качества в противоположните краища на един континуум е очевидна грешка, която трябва да бъде поправена. Тези качества вървят заедно. При себеактуализиращите се хора дихотомията е решена. При изследваните от нас лица откриваме здравословен егоизъм, голямо самоуважение и липса на склонност да правят жертви без сериозно основание. Онова, което виждаме в любовните им взаимоотношения,е сливане на голямата им способност да обичат с голямото уважение към другия и към себе си. За тях не би могло да се каже, че имат потребност един от друг в обикновения смисъл на думата, какъвто е случаят с обикновените влюбени. Те могат да са изключително близки, и когато е необходимо, да се разделят, без това да доведе до срив. Те не се вкопчват един в друг, нито използват всевъзможни «кукички» и «котви». Човек определено има чувството, че те извличат огромно удоволствие от общуването си, но приемат философски дългата раздяла или смъртта. С други думи, остават силни. Докато траят напрегнатите и изпълнени с екстаз любовни връзки, тези хора остават такива, каквито са - в последна сметка господари на самите себе си, живеещи съгласно собствените си стандарти, макар и силно да се наслаждават на връзката си. Очевидно, ако се потвърди, това откритие ще наложи ревизия или поне ще разшири дефиницията за идеална или здрава любов в нашата култура. Обикновено сме я определяли като пълно сливане на двете «аз» и загуба на самостойността, по-скоро като отказ от индивидуалност, отколкото засилването й. Макар и казаното да е вярно, за момента сякаш си остава факт, че индивидуалността укрепва - егото се слива в известен смисъл с другото, но едновременно с това остава както винаги самостоятелно и силно. Двете тенденции - да се премине отвъд индивидуалността и тя да се изостри и укрепи, трябва да се разглеждат като партниращи си, а не като противоречащи си. Освен това се внушава, че най-добрият път към его-трансценденцията е силната идентичност. ЧАСТ 3 СЕБЕАКТУАЛИЗАЦИЯ ГЛАВА 13 ТВОРЧЕСТВОТО ПРИ СЕБЕАКТУАЛИЗИРАЩИТЕ СЕ ХОРА За първи път ми се наложи да променя представите си за творчество преди около 15 години, когато започнах да изучавам хора, които бяха определено здрави, високоразвити и зрели, себеактуализиращи се. От тогава насам тези идеи се развиваха и предполагам ще продължат да се развиват. Следователно, изложеното по-долу е доклад за постигнатото, което би трябвало да представлява интерес не само поради конкретния предмет на изложението, но също поради това, че успоредно с него настъпи промяна в моето схващане за онова, което е и би трябвало да представлява психологията. ПРЕДВАРИТЕЛНИ ПРЕДСТАВИ Трябваше да се откажа от моята стереотипна представа, че здравето, геният, талантът и продуктивността са синоними. Макар да бяха здрави и творчески личности в определен смисъл, който ще изложа тук, в преобладаващата си част изследваните Четири години след първото издание на «Мотивация и личност» Маслоу говори за творчеството и самоактуализацията на симпозиум за творчеството, спонсориран от Мичиганския щатски университет. Тази глава представлява нередактирана версия на лекцията, която е изнесъл в Ист Лансинг, Мичигън, на 28 февруари 1958 г., като за яснота сме добавили подзаглавия - Бел. ред. хора не бяха продуктивни в обикновения смисъл на думата, нито пък имаха някакъв голям талант или дарба, не бяха поети, композитори, изобретатели, художници или творчески интелектуалци. Очевидно е също, че някои от най-големите таланти на човечеството съвсем определено не са били психично здрави. Ще посоча като примери Вагнер и Ван Гог, Дега и Байрон. Ясно беше, че едни от тях са били себеактуализиращи се хора, а други не. Трябваше на много ранен етап да стигна до заключението, че големият талант не само е повече или по-малко независим от добротата или здравето на характера, а също, че по този въпрос знаем много малко. Така например разполагах с известни данни, че големите музикални дарования и математическата дарба са по-скоро унаследени, отколкото придобити. Следователно изглеждаше ясно, че здравето и специалната дарба са отделни променливи, че те може би се намират в съвсем слаба корелация, а може и да не са корелирани. Сега можем да признаем също, че психологията знае твърде малко за специалния талант от типа на гения. Няма да говоря повече по въпроса, а ще се огранича вместо това с по-разпространения вид творчество, което е всеобщо наследство на всяко живо човешко същество и се променя в синхрон с психичното здраве. Нещо повече, наскоро открих, че подобно на повечето други хора съм разглеждал творчеството в смисъл на продукт и второ, несъзнателно съм го ограничавал само в определени, общоприети за творчески области на човешката дейност. Или с други думи, несъзнателно съм приел, че всеки художник, всеки композитор, всеки поет е живял творчески. Теоретиците, творците, учените, изобретателите, писателите могат да са творци. Друг не може да бъде. Или си вътре, или си вън, всичко или нищо, сякаш творчеството е прерогатив само на определени видове професионалисти. НОВИ МОДЕЛИ Но тези очаквания бяха опровергани от различни изследвани лица. Така например една необразована, бедна жена, само домакиня и майка не правеше нито едно от тези условно приети за творчески неща, но пък беше чудесна готвачка, майка, съпруга и създателка на домашно огнище. По някакъв начин, макар и да нямаше много пари, домът й оставаше винаги красив. Беше идеалната домакиня. Да се храниш у тях беше все едно да си на банкет. Вкусът й по отношение на покривките, сребърните прибори, стъкларията, съдовете и мебелите беше безукорен. Във всички тези области тя беше оригинална, новаторка, находчива, неочаквана, изобретателна. Аз просто трябваше да я определя като творческа личност. От нея и от други като нея се научих, че да сготвиш една първокласна супа е повече творчески процес, отколкото да нарисуваш второкласна картина, че общо взето готвенето, грижата за децата или изграждането на един дом биха могли да са творчество, докато поезията не винаги е - тя може да е нетворческа. Друго от изследваните лица се беше посветило на нещо, което най-добре можем да определим като благотворителност в най-широк смисъл: превързваше рани, помагаше на потиснатите не само лично, но и организирано. Едно от нейните «творения» е организация, която помага на повече хора, отколкото тя би успяла да стори самостоятелно. Трети беше психиатър, «чист» клиницист, който така и не беше написал нищо, не беше създал теории или провел изследвания, но изпитваше удоволствие от ежедневната си работа да помага на хората да създават себе си. Този човек подхождаше към всеки пациент, сякаш той беше единствен на света, без жаргон, очаквания и презумпции, невинно и наивно, но въпреки това с голяма мъдрост в даоисткия смисъл на думата. Всеки пациент беше уникално човешко същество и затова представляваше нов проблем, който трябваше да разбран и решен по съвършено новаторски начин. Големият му успех дори при много трудни случаи потвърждаваше неговия «творчески» (а не стереотипен или ортодоксален) начин на работа. От четвърти човек научих, че изграждането на една стопанска организация би могло да представлява творческа дейност. От млад спортист разбрах, че едно идеално отнемане на топката би могло да е толкова естетично като продукт, колкото един сонет и към него би могло да се подходи в същия творчески дух. С други думи, се научих да прилагам думата творчески (а също и думата естетически) не само по отношение на произведения, но и на хора по един характерологичен начин, а също така и до дейности, процеси и нагласи. Нещо повече, трябваше да започна да употребявам думата «творчески» за много произведения извън стандартните и конвенционално приетите – стихове, теории, романи, експерименти или картини, до които дотогава ограничавах употребата й. СЕБЕАКТУАЛИЗИРАЩО ТВОРЧЕСТВО В резултат на това установих, че трябва да правя разлика между «специална творческа дарба» и «себеактуализиращо творчество», което произтича много по-пряко от личността, проявява се широко в обикновените аспекти на живота и не само във великите и очевидни произведения, а и по много други начини, в определен вид хумор, склонност да се прави всичко творчески например преподаването и т. н. Възприятие Много често се оказваше, че съществена страна на себеактуализиращото творчество е един особен вид способност за възприемане, пример за която може да е детето от приказката, което видяло, че царят е гол. (Това също противоречи на представата за творчеството като произведения). Тези хора могат да видят свежото, суровото, конкретното, идеографското, както и родовото, рубрицизираното, категоризираното и класифицираното. Затова те живеят далеч повече в действителния свят на природата, отколкото във вербализирания свят на концепциите, абстракциите, очакванията, вярванията и стереотипите, който повечето хора смятат за действителен, формулировкта на Роджърс «отвореност за изживяване» много добре може да изрази това. Експресия Всички изследвани от мен лица бяха относително по-спонтанни и експресивни. Те бяха в състояние да са по-«естествени» и по-малко контролирани и сдържани в поведението си. Сякаш то беше в състояние да се осъществява по-леко и свободно, с по-малко прегради и самокритика. Способността да изразяват своите идеи и да дават воля на импулсите си, без да ги задушават и без да се страхуват от подигравките на околните, се оказа много съществена черта на себеактуализиращо-то творчество. Определяйки този аспект на здравето, Роджърс използва отличната формулировка «изцяло функционираща личност». «Втора невинност» Друго наше наблюдение беше, че творчеството, установено при себеактуализиращите се хора, е в много отношения същото, каквото намираме при всички щастливи и чувстващи се в безопасност деца. То беше спонтанно, без усилия, невинно, леко, някакъв вид свобода от стереотипи и клишета. И в същото време то сякаш се състоеше до голяма степен от «наивната» свобода на възприемане и «наивна», неограничена спонтанност и експресивност. Почти всяко дете може да възприема по-свободно, без предварителни очаквания за онова, което би трябвало или е нужно да види, или каквото винаги е било там. И почти всяко дете може да състави песен или стих, да танцува, рисува или съчини игра на момента, без да го планира или да има предварително намерение. Изследваните от мен лица бяха творчески личности в този детински смисъл. Или, за да избегнем възможността за недоразумение, тъй като в последна сметка те далеч не бяха деца (до един минаваха петдесет или шейсет години), нека кажем, че бяха запазили или възстановили поне два от основните аспекта на детското, а именно, бяха не рубрицизирани, а «отворени за изживяване» и съвършено спонтанни и експресивни. Ставаше дума за нещо определено по-различно по качество от онова, което срещаме при децата. Ако децата са невинни, то изследваните лица бяха постигнали «втора невинност», както я нарича Сантаяна. Тяхната невинност на възприятията и изразяването се съчетаваше с изтънчен ум. Във всеки случай, всичко казано дотук говори, че сякаш имаме работа с фундаментална характерна черта, свойствена на човешката природа, потенциално дадена на всички или на повечето хора с раждането им, която много често бива изгубена, погребана или овладяна в процеса на социализация. Афинитет към непознатото Изследваните от нас лица бяха различни от средната личност по отношение на една друга характерна черта, която прави творчеството по-вероятно. Себеактуализиращите се хора не се плашат от непознатото, тайнственото, озадачаващото и често са направо привлечени от него или с други думи, те го подбират селективно, за да гадаят, да разсъждават и да бъдат погълнати от него. Цитирам мое описание: «Те не пренебрегват неизвестното, нито го отричат, не бягат от него, не се опитват да се правят, че всъщност то е познато, нито пък го организират, дихотомизират или категоризират преждевременно. Те не се вкопчват в познатото, нито пък стремежът им към истината е катастрофична потребност от сигурност, безопасност, определеност и ред, каквато се наблюдава в преувеличена форма у пациентите с мозъчни увреждания на Голдщайн (Goldstein, 1959), или при страдащите от манийно-натраплива невроза. Когато общата обективна ситуация го изисква, те могат да са безгрижно безредни, небрежни, анархистични, хаотични, неясни, съмняващи се, несигурни, неопределени, приблизителни, неточни или неверни (все неща, които в определени моменти са съвсем желателни в науката, изкуството или живота въобще).» По този начин става така, че съмнението, колебливостта, несигурността, с произтичащото от това отлагане на решението, което за мнозина е мъчение, за други може да е приятно стимулиращо предизвикателство, върхов момент в живота, а не обратното. РЕШАВАНЕ НА ДИХОТОМИИ Едно мое наблюдение ме озадачава от години, но вече взе да ми просветва смисълът му. То е, както го наричам аз, решаване на дихотомии при себеактуализиращите се хора. С две думи, установих, че трябва да видя по различен начин много противоположности и полярности, които всички психолози са приемали за дадена праволинейна цялост. Да вземем за пример първата дихотомия, с която имах трудност. Не можех да реша дали изследваните лица са егоистични или неегоистични. Забележете колко спонтанно попадаме в противопоставянето или-или. Повече от едното и по-малко от другото - това се подразбира от начина, по който зададох въпроса. Но поради чистата принуда на фактите, сметнах за необходимо да се откажа от аристотелевия стил на логика. Изследваните от мен лица бяха много егоистични в един и много неегоистични в друг смисъл. И двете неща се сливаха, но не като несъвместимости, а по-скоро като смислено, динамично единство или синтез, до голяма степен такъв, какъвто е описал Фром в класическия си текст върху любовта към себе си, или, с други думи, за здравословната себичност. Изследваните от мен лица бяха събрали противоположностите си по начин, който ме накара да осъзная, че да се гледа на егоизма и неегоизма като на противоречащи си и взаимно изключващи се категории, е характерно за едно по-ниско равнище на личностно развитие. Както установих, при изследваните от мен лица много други дихотомии са решени като единства; познание и воля (сърце или глава, желание или факт)беше станало познание, «структурирано» с воля, тъй както инстинктът и разумът бяха стигнали до едни и същи заключения. Дългът се превръщаше в удоволствие, а удоволствието се сливаше с дълга. Разликата между работа и игра ставаше неопределена. Как би могъл егоистичният хедонизъм да се противопостави на алтруизма, когато алтръизмът се превръща в егоистично доставяне на удоволствие. Тези най-зрели сред хората много приличаха на деца. Точно тези хора, които имаха най-силното описвано някога его и бяха най-определени индиви- дуалности, се оказваха и онези, които можеха най-лесно да съществуват без его, да трансцедират себе си и да са проблем-центрирани. Но точно това прави великият художник. Той е в състояние да събере биещи се помежду си цветове и форми, всевъзможни дисонанси в едно единство. И точно това прави великият теоретик, когато съчетава озадачаващи и несъвместими факти, за да видим, че те всъщност образуват единство. Това се отнася до великия държавник, терапевт, философ, родител, любим, изобретател. Те са до един «интегратори», способни да обединят отделни, дори противоположни неща. Тук говорим за способността да се интегрира и за преминаването от интеграцията в личността към нейната способност да интегрира онова, което прави на този свят, и обратно. Доколкото творчеството е конструктивно, синтезиращо, обединяващо и интегриращо, дотолкова то зависи отчасти от вътрешната интеграция на личността. ОТСЪСТВИЕ НА СТРАХ Като се опитвах да разбера защо това е така, ми се стори, че всичко се свежда до относително отсъствие на страх у изследваните лица. Те са определено по-слабо социализирани. С други думи, те сякаш по-малко се страхуват от онова, което ще кажат, ще изискват, и на което ще се присмеят другите. Точно поради това одобрение и приемане на собственото им вътрешно аз, става възможно да се възприема храбро същинската природа на света, а освен това прави поведението по-спонтанно (по-малко контролирано, сдържано, планирано, «пожелано» или подготвено). Те се страхуват по-малко от собствените си мисли, дори когато са «откачени», глупави или смахнати. Боят се по-малко, че може да им се присмеят или да не получат одобрение. Могат да се отпуснат и да си позволят да се потопят в емоции. Тъкмо напротив, средният и невротичният човек е обградил със стени от страх по-голямата част от онова, което се намира вътре в него. Той контролира, сдържа, изтласква и потиска. Не одобрява вътрешното си «аз» и очаква от другите същото. Всъщност искам да кажа, че творчеството на изследваните от мен лица сякаш беше продукт на едно вторично явление, произтичащо от по-голямата им цялост и интеграция, които предполага всъщност приемането на себе си. У изследваните сякаш беше приключила гражданската война, която бушува в средната личност между силите на по-големите дълбочини и тези на отбрана и контрол, и те се чувстваха по-малко раздвоени. Поради това на разположение за използване, наслада и творчески цели беше по-голямата част тях. Те пропиляваха по-малко от времето и енергията си, за да се защитят от самите себе си. ВЪРХОВИ ИЗЖИВЯВАНИЯ Едно по-късно проучване на «върховите изживявания» дойде да подкрепи и обогати горните изводи. Запитах много хора (не само здрави) за техните най-чудни, изпълнени с най-голям екстаз преживявания. Това започна като опит да се създаде обобщена, всеобхватна теория на промените в познанието, описани в различни специфични произведения за творческото, естетическото, любовното, мистичното преживяване, за прозрението и оргазма. Обобщеното понятие, което използвах за тези събития, беше «върхово изживяване». Останах с впечатление, че всяко от тези преживявания променя човека и възприятието му за света по еднакъв или аналогичен начин. И ми направи силно впечатление фактът, че промените често се осъществяваха сякаш успоредно с вече описаната от мен себеактуализация или, най-малкото, с някакво преходно единение на раздвоенията в личността. Така се и оказа. Но и тук, научих, че ще трябва да се откажа от някои удобни мои убеждения. Така например трябваше да започна да уважавам повече от преди характеровите различия от вида, описан от Шелдън, също както е установил и Чарлз Морис. Различните хора стигаха до върховите си изживявания поради различни събития. Но независимо откъде се вземаха те, субективното изживяване се описваше по един и същ начин. И ви уверявам, че направо се смаях, като чух една жена да описва чувствата си при раждането със същите думи, с които Бък описва космическото съзнание, или Хъксли - мистичното изживяване във всички култури и ери, или Гисели - творческия процес, Сузуки - дзен сатори. Това разкри пред мен възможността да съществуват различни видове творчество, здраве и т. н. Но основното откритие, което има отношение към разглежданата в момента тема бе, че интеграцията в личността и следователно на личността и света, е същностен аспект на върховото изживяване. При такова състояние на съществуването, личността става единна; за известно време раздвоенията, полярностите и дисоциациите в нея се решават; гражданската война не бива спечелена или загубена, а се трансцендира. В такова състояние човек става по-отворен за преживяване и далеч по-спонтанен и пълноценно функциониращ, а това, както вече видяхме, са основни характерни черти на себеактуализиращото творчество. «Един аспект на върховото изживяване е пълното, макар и моментно загубване на страха, тревогата, задръжките, защитите и контрола, отказ от отхвърляне, отлагане и въздържане. Страхът от дезинтеграция и разпадане, от това да не бъдеш победен от «инстинктите», страхът от смъртта и безумието, от поддаване на неовладяно удоволствие и емоция, всичко сякаш за известно време изчезва или престава да съществува. А това означава също по-голяма откритост на възприятието, тъй като иначе страхът изкривява. Би могло да се мисли за чисто удовлетворяване, чисто изразяване, чиста приповдигнатост. Но тъй като това става «в света», то представлява някакво сливане на «принципа на удоволствието» и «принципа на реалното» на Фройд.» Забележете, че тези страхове се намират все в нашите дълбини. Излиза сякаш, че при върхово изживяване ние приемаме и прегръщаме нашето по-дълбоко аз, вместо да го контролираме и да се страхуваме от него. Така например не само светът, но и той самият става по-единен, по-интегриран и по-верен на себе си. Това е друг начин да се каже, че той става по-пълно себе си, идиосинкратичен, уникален. И тъй като е такъв, той може да бъде по-лесно експресивен и без усилие спонтанен. Всички негови способности се обединяват в най-резултатната възможна интеграция и координация, организират се и се координират много по-перфектно от обикновено. Всяко нещо може да бъде свършено с необикновена лекота и без усилие. Задръжките, съмненията, контролът, самокритиката, намаляват и отиват към нулата и той става спонтанен, координиран, ефикасен организъм, който функционира като животните, без конфликт или раздвоение, без колебание или съмнение, с голям прилив на енергия, която е толкова необикновена и не изисква усилие, че може би става по-скоро нещо като майсторско, виртуозно свирене. В такъв момент неговите способности достигат връхната си точка и той може да се изненада (по-късно) от неподозираната сръчност, увереност, творчество, проницателност и виртуозност на изпълнението. Всичко е така лесно, че носи радост и е съпроводено със смях. Той дръзва да извърши неща, които по друго време биха били невъзможни. Да си го кажем простичко: той се превръща в нещо по-цяло и единно, по-уникално и по-идиосинкратично, по-живо и спонтанно, по-идеално експресивно и без задръжки, без усилие и мощно, по-смело и храбро (оставя страховете и съмненията назад), повече трансцендира егото и забравя за себе си. И тъй като почти всеки запитан можеше да си спомни такива изживявания, трябваше да стигна до предварителното заключение, че мнозина, дори повечето, хора са способни на временни състояния на интеграция, дори на себеактуализация и следователно на себеактуализиращо творчество. (Разбира се, с оглед на моята много произволна и неадекватна извадка, давам едно съвършено предварително заключение.) РАВНИЩА НА ТВОРЧЕСТВО Класическата теория на Фройд не върши много работа за нашите цели и всъщност получените от нас данни отчасти й противоречат. Тя е (или беше) една психология на То, едно изучаване на инстинктивните импулси и тяхната променливост, а основната фройдова диалектика се развива в последна сметка между импулсите и защитите срещу тях. Но за разбирането на изворите на творчеството (както и за играта, любовта, възторга, хумора, въображението и фантазията) далеч по-ключово значение от изтласканите импулси имат така наречените първични процеси, които са по същество познавателни, а не волеви. Още щом насочим своето внимание към този аспект на дълбочинната човешка психика, веднага откриваме много по-голямо съгласие между психоаналитичната его-психология (Kris, Milner, Ehrenzweig), психологията на Юнг и американската психология на аза и растежа. Нормалното приспособяване на средния, здравомислещ, добре пригоден човек предполага продължаващо успешно отхвърляне на много от дълбините на човешката природа, както волеви, така и познавателни. Да се пригодиш добре към реалния свят, означава раздвояване на личността. Това означава, че човек обръща гръб на много от себе си, защото то е опасно. Но сега става ясно, че постъпвайки така, той и много губи, защото тези дълбини са също източник на всички негови радости, на способността му да играе, да обича, да се смее и, което е най-важно за нас, да е творец. Като се предпазва от ада в себе си, той се откъсва и от вътрешния рай. В крайните случаи имаме маниакален човек, скучен, стегнат, скован, замръзнал, контролиран, предпазлив, който не може да се смее, да играе и да люби, да постъпва глупаво, доверчиво или детински. Неговото въображение, интуиции, нежност, емоционалност биват задушени или изкривени. Първично равнище В последна сметка целите на психоанализата като терапия са интегративни. Прави се усилие да се лекува основното разцепване чрез прозрение, така че онова, което е било изтласкано става съзнавано или предсъзнавано. Но и тук можем да предложим модификации като следствие от изучаването на дълбинните източници на творчеството. Връзката ни с първичните процеси не е във всички аспекти същата както връзката ни с неприемливите желания. Най-важното различие според мен е, че нашите първични процеси не са толкова опасни, колкото забранените импулси. До голяма степен те не са изтласкани или цензурирани, а са по-скоро забравени, както доказва Шахтел (Schachtel, 1959), или пък са изоставени, потиснати (а не изтласкани) в процеса на пригаждане към суровата реалност, която изисква целенасочен и прагматичен стремеж, а не унес, поезия, игра. Или иначе казано, в едно богато общество трябва да има по-малко съпротива към първичните мисловни процеси. Очаквам, че образователните процеси, които, както е известно, не правят нищо за да смекчат изтласкването на «инстинкта», могат да допринесат много, за да бъдат приети и интегрирани първичните процеси в съзнавания и предсъзнавания живот. Обучението по изкуство, поезия, танци, може по принцип да допринесе много в това отношение. Както и образованието в динамичната психология: например «Clinical Interview” (1967) («Клиничното интервю») на Дойч и Мърфи (Deutsch & Murphy, 1967), която говори на езика на първичните процеси може да се възприеме като някакъв вид поезия. Изключителната книга на Мериън Милнър «On not Being Able to Paint» («За това, че не мога да рисувам») идеално доказва моето становище. Най-добър пример за вида творчество, който се опитвам да набележа, е импровизацията, както в джаза или в детските рисунки, а не творбите или изкуството, определяни като «велики». Вторично равнище На първо място голямата творба изисква голям талант, който, както установих, няма връзка с това, което ме интересува. На второ място голямата творба изисква не само проблясъка, вдъхновението, върховото изживяване, а за нея трябва много работа, дълга подготовка, безжалостна критичност, перфекционистки стандарти. С други думи, след спонтанното идва преднамереното; след пълното приемане идва критичността; след интуицията - суровият размисъл; след смелостта - предпазливостта; след фантазията и въображението -проверката на реалността. Сега възникват въпросите: «Вярно ли е?», «Ще го разберат ли останалите?», «Здрава ли е структурата му?», «Издържа ли теста на логиката?», «Как ще се приеме от света?», «Мога ли да го докажа?» Възникват сравненията, мненията, оценките, хладните, пресметливите мисли – «утрото е по-мъдро от вечерта» - подборите, отхвърлянето. Ако бих могъл да кажа така, вторичните процеси вече заменят първичните, Аполоновото начало идва на мястото на Дионисиевото, «мъжкото» застава на мястото на «женското». Доброволната регресия в дълбочините ни приключва, необходимата пасивност и възприемчивост на вдъхновението или върховото изживяване сега трябва да отстъпят място на дейността, контрола и здравата работа. Върховото изживяване се случва на човека; но човекът прави голямото произведение. Това може да се определи като мъжката фаза, която идва на мястото на женската. Строго погледнато, аз съм изучавал само първата фаза, онази, която идва с лекота и без усилие, като спонтанен израз на интегрирана личност или като преходно единение вътре в нея. Тя може да настъпи само ако дълбините на даден човек са на негово разположение, само ако не се бои от първичните си мисловни процеси. Интегрирано творчество Първично наричам онова творчество, което произтича от първичните процеси и използва тях повече, отколкото вторичните, творчеството, което се основава предимно на вторичните мисловни процеси, ще нарека «вторично». Последният тип включва по-голямата част от създаденото на този свят, мостовете, къщите, новите автомобили, дори много научни експерименти и много литературна дейност, които представляват в основата си консолидиране и експлоатиране на чужди идеи. То може да се оприличи на разликата между командоси и военната полиция зад позициите, между пионера и заселника. Онова творчество, което използва и двата типа процеси с лекота и добре, при едно хубаво съчетание или в добра последователност ще нарека «интегрирано творчество». Точно от този вид творчество възникват великите произведения на изкуството, философията или науката. Окончателният резултат от тези събития може, според мен да се обобщи като поставяне на по-силно ударение върху ролята на интеграцията (вътрешната последователност, единство, цялостност) в теорията за творчеството. Решаването на дихотомии с помощта на едно по-висше, по-всеобхватно единство, означава да се излекува раздвоението на личността и да се направи тя по-цялостна. Тъй като раздвоенията, за които говоря са вътре в нея, те се свеждат до нещо като гражданска война, насъскване на една нейна част срещу друга. Във всеки случай, доколкото става дума за себеактуализиращото творчество, то сякаш възниква непосредствено от сливането на първичните и вторичните процеси, а не от работа върху репресивния контрол върху забранените импулси и желания. Вероятно е, разбира се, защитите, които страховете от тези забранени импулси пораждат, да тласкат първичните процеси към една тотална, безразборна, паническа война срещу всички дълбини. Но както изглежда, такава безразборност не е по принцип необходима. ТВОРЧЕСТВО И СЕБЕАКТУАЛИЗАЦИЯ В заключение ще кажа, че себеактуализиращото творчество подчертава първо личността, а не нейните постижения, като смята тези постижения за вторични явления, произлезли от личността и следователно вторични на нея. То подчертава характеровите качества като смелост, свобода, спонтанност, яснота, интеграция, приемане на себе си, а те правят възможно онова обобщено творчество, за което говоря, което се изразява в творческия живот, творческата нагласа или творческата личност. Подчертах също експресивното или свързаното с Битието качество на себеактуализиращото творчество, а не качеството му да решава проблеми или да създава произведения. Себеактуализиращото творчество се «излъчва» като радиоактивност и, независимо от проблемите, засяга всички сфери на живота, тъй както веселият човек излъчва веселие без цел, план или дори без да го съзнава. То се излъчва като слънчева светлина. Разпространява се навсякъде. Прави нещата да растат (онези, които са в състояние да растат) и се пропилява върху скали и други нерастящи неща. Стигайки до края, напълно съзнавам, че съм се опитал да разчупя общоприетите представи за творчеството, без да съм в състояние да предложа в замяна някаква приятна, ясно дефинирана, загладена представа. Себеактуализиращото творчество трудно се дефинира, защото понякога то изглежда като синоним на самото здраве, както твърди Мустакас. А тъй като себеактуализацията или здравето трябва в последна сметка да се дефинира като осъществяване на най-пълната човечност или като Битие на човек, излиза едва ли не, че себеактуализиращото творчество е синоним или sine qua non аспект, или определяща характеристика на същностно човешкото. ЧАСТ 4 МЕТОДОЛОГИЯ ЗА ЕДНА НАУКА ЗА ЧОВЕКА Изтегляне 5.42 Mb. Сподели с приятели:
|