Предговор към второто издание
Изтегляне 5.42 Mb.
|
- Навигация на страницата:
- Незабелязаната революция
- Психолог и философ на науката
- ХУМАНИСТИЧНА ПСИХОЛОГИЯ
- Хуманистичното движение
- Хуманистична психотерапия
- ТРАНСПЕРСОНАЛНА ПСИХОЛОГИЯ
- Възникване на трансперсоналната перспектива
- Изучаване на естеството на Битието
- ОБРАЗОВАНИЕ: ХУМАНИСТИЧНИ ЦЕННОСТИ И НОВИ МЕТОДИ НА ОБУЧЕНИЕ
Усещане за чудо Любовта на Маслоу към живота и безкрайната му вяра в положителния потенциал на човешкия род нарастват, когато той посвещава живота си на едно холистично разбиране на човешката природа. Човешките същества не са просто съчетание от неврози, а едно богатство от потенциални възможности. Дори в ранните си години той е бил изпълнен с почуда, откритост и честност на възприятието. През 1928 г. Маслоу пише в един студентски доклад по философия: «Защо да не отдадем [чудото на мистичното изживяване] на самия човек, вместо то да ни води до извода за неговата присъща безпомощност и нищета... не можем ли да оформим едно по-голямо, по-чудно схващане за величието на човешкия род?» (в Lowry, 1973а, с. 77). След повече от 40 години, когато Маслоу е станал един от най-изтъкнатите психолози на нашето време, неговата тема остава непроменена и той я подхваща в книгата си «The Farther Reaches of Human Nature» (1971, с.144) («По-далечните простори на човешката природа»). «Ако трябва да обобщя цялата тази книга в едно-единствено изречение, [бих казал]: в нея са изложени изводите, които следват от откритието, че човекът има по-висша природа и тя е част от неговата същност - или по-просто казано, човешките същества могат да са чудесни, поради своята собствена човешка и биологична природа (В Lowry, 1973а, с. 77). Активният и търсещ интелект на Маслоу допуска психологически подход, който отива отвъд невротичното поведение и психозата, към една психология на човешкия растеж и себеактуализация. «Онова, което можем да изучаваме, са несъзнаваните и предсъзнаваните дълбини, рационалното и ирационалното, болестното и здравото, поетичното и математическото, конкретното и абстрактното. Фройд ни сложи тези медицински очила на носа. Време е да ги свалим» - пише Маслоу през 1959 г. (В Lowry, 1979, с. 66). Незабелязаната революция В предговора към преработеното второ издание на «Мотивация и личност» Маслоу заявява, че хуманистичната философия е «все още почти напълно пренебрегвана от повечето интелектуалци... Ето затова започнах да я наричам Незабелязаната революция» (Maslow, 1970,142, с. Х). През март 1985 г. участниците в честването на 25-годишнината от създаването на Асоциацията за хуманистична психология направиха преглед на въздействието на «незабелязаната революция» и установиха, че хуманистичните идеи се възприемат в ежедневието. Докато преобладаващата насока в научните изследвания и текстове- те по психология често не отразяват хуманистичния възглед, в други области тази философия явно не е отминала незабелязана. Тенденциитете в психотерапията, образованието, медицината и мениджмънта отразяват значението, което отдава Маслоу на реализацията на себе си, на ценностите, на избора и отговорностите и на един много по-холистичен възглед за индивида в семейството, културната и работната среда. Ричърд Дж. Лоури от колежа Васар, приятел и бивш студент на Маслоу, както и редактор на неговите дневници, е изиграл основна роля в изучаване на неговия принос. В книгата си «A.H. Maslow: An Intellectual Portrait» («Е.Х. Маслоу - Интелектуален портрет») (1973а), той прави преглед на основни теми на Маслоу и техния теоретичен статут в историята на психологията и на западната мисъл. Лоури определя целия разумен живот на Маслоу като една великолепна съгласуваност и последователност в търсенето «на чудесните възможности и неразгадаемите дълбини на човешката природа» (Lowry, 1973а, с. 78-79). Докато готви книгата си «New Pathways in Psychology: Maslow and the Post-Freudian Revolution» («Нови пътища в психологията: Маслоу и постфройдистката революция») (1972), английският автор Колин Уилсън работи в тясно сътрудничество с Маслоу и съпругата му Берта. Тази книга и «The Third Force, The Psychology of Abraham Maslow» («Третата сила. Психологията на Ейбрахам Маслоу») (1970) от Франк Гобъл представляват хроники на развитието на философията на Маслоу и неговите постижения, разгънати на един по-широк исторически фон. Ето какво пише Уилсън: «Постигнатото от Маслоу е огромно... Подобно на всички оригинални мислители той откри нов начи по който да се гледа на вселената. Идеите му се развиват бавно и органично, като дърво: няма прекъсвания, нито внезапна промяна посоката. Инстинктът му е бил забележително здрав» (Wilson, 1972, с. 198). Психолог и философ на науката Маслоу смята, че общият подход на емпиричната наука «за пред животни, неща и частични процеси е ограничен и неадекватен, когато се опитваме да проумеем и да вникнем в цялостни личности и култури" (Maslow, 1966,115, с. XIV). В търсенето на подходящи средства за изследвания в областта на психологията Маслоу играе и ролята на философ на науката. Той смята за невъзможно да се изолира търсенето на психологическата истина от философските въпроси и настоява, че науката няма право да изключва каквито и да е релевантни данни или опит. В «The Psychology of Science: А Reconnaissance» («Психология на науката: Едно разузнаване») той пише: «Науката трябва да е в състояние да борави с проблемите на ценностите, индивидуалността, съзнанието, красотата, трансценденцията и етиката" (Maslow, 1966,115, с. XIV). Маслоу се интересува повече от това да създава пионерскн и оригинални теории, отколкото да ги прилага и потвърждава, но непрекъснато предизвиква и кани други да експериментират с идеите му и да ги докажат или опровергаят. «Аз съм човек, който обича да разорава целини, а сетне да ги оставя. Доскучава ми. Обичам да откривам, а не да доказвам. При мен голямото вълнение идва от откривателството" (Maslow, Lowry, 1979, с. 231). В книгата си «The Farther Reaches of Human Nature» («По-далечните простори на човешката природа») (1971) той признава, че доказателството е «гръбнакът на науката» и все пак ще е голяма грешка, ако учените смятат себе си просто и само за хора, набавящи доказателства» (с. 4). Той е изцяло погълнат от открития, в които се съчетават едновременно опитът и теорията и отправя предизвикателство към науката и принципите й да търсят нови методи за придобиване на познания за човешкото поведение. Той призовава изследователската дейност да се простира от лабораторията до живота и да включва изучаването на заводи, домове, болници, общности и дори народи. ХУМАНИСТИЧНА ПСИХОЛОГИЯ «В наши дни хуманистичната психология е много неща: културно движение, социална мрежа, поредица от преживявания на хора, набор от методи, ценностна система, организация и теория. В идеалния случай всички тези неща си взаимодействат и взаимно се обогатяват" (Maslow в Greening 1984, с. 3). «Аз съм фройдист, аз съм бихейвиорист, аз съм хуманист...» (Maslow, 1971,144, с.4). Теорията Най-често теориите на Маслоу за човешката мотивация и себеактуализацията се сравняват с фройдистките и бихейвиористките модели. И все пак, за самия него йерархията на потребностите е логично продължение на по-ранната му работа с бихейвористки, фройдистки и повлияни от Адлер модели. Той се смята както за фройдист, така и за бихейвиорист, а не за баща на подетата срещу тях революция. Маслоу се вижда не като дисидент, а като човек, който синтезира традицията, и смята работата си за продължение на модерните насоки в психологията. Защо теориите на Маслоу и други хуманистични мислители са толкова революционни? Работата му и тази на другите хуманистични психолози е научна, в смисъл, че разчита на емпирични изследвания на човешкото поведение, но се отличава от другите психологически системи по това, че поставя ударението върху определени философски становища за човешките същества (Buhler & Allen, 1972). Хуманистичната психология е революционна, защото изгражда положителен модел на човешкия опит. Психолозите-хуманисти се представят първо като човешки същества, а сетне като учени. Те не претендират за обективност, а съсредоточават вниманието си върху откриването на методи в рамките на високо субективния обмен в едно отношение, което ще разкрие лично познание за друго човешко същество (Buhler & Allen, 1972; Polanyi,1958). Следващите основни теми са отличителните черти на съвременната хуманистична психология. * Неудовлетвореност от теориите, които поставят в центъра на вниманието патологията; * Признаване на потенциала на човека да расте, да се самоопределя и да упражнява избор и отговорност; * Убеждението, че хората не живеят за единия хляб, а имат и по-висши нужди, като например да се учат, работят, обичат, творят и т. н.; * Висока оценка за чувствата, желанията и емоциите, вместо обективирането или обясняването на тези емоции; * Убеждението, че хората са способни да разберат какво е правилно и какво - неправилно и да имат поведение, което съответства на по-висшето добро; вяра в крайните ценности като истина, щастие, любов и красота. Хуманистичното движение Определението за «третата сила» в психологията е написано от Маслоу през лятото на 1957 г. и е включено във въведението към първото издание на Journal of Humanistic Psychology («Списание за хуманистична психология») (Sutich, 1961, с. Vii-ix): «Списание за хуманистична психология" е основано от група психолози и професионалисти от други области, проявяващи интерес към онези човешки способности и потенциал, които не са намерили място както в позивистичната или поведенческата теория, така и в класическата психоаналитична теория, като например твочеството, любовта, азът, растежът, организмът, задоволяването на базовите потребности, себеактуализацията, по-висшите ценности, его-трансценденцията, обективността, автономията, идентичността, отговорността, психичното здраве и т. н.» Две организации изграждат идентичността на хуманистичната психология като интелектуално движение в началото на шейсетте години на нашия век. Институтът Исалън в Калифорния, който служи за прототип на други центрове за растеж, е основан през 1962 година. Също през 1962 г., Ейбрахам Маслоу и неговите колеги създават Асоциацията за хуманистична психология (АХП). Главната цел както на списанието, така и на асоциацията, е да изучават поведенческите характеристики и емоционалната динамика на цялостния и здрав човешки живот. Новата асоциация представлява бунт срещу механичната, детерминистката, психоаналитичната и поведенческата ортодоксалност. През 1985 г. членовете на АХП възлизат на 520 души от всичките петдесет щата и много други страни по света. В предговора към книгата на Франк Гобъл «The Third Force. The Psychology of Abraham Maslow» («Третата сила. Психологията на Ейбрахам Маслоу») (Goble, 1970, с. VII), самият Маслоу пише следното: «Искам да подчертая, че всеки от една дузина други теоретици би могъл не по-малко успешно да играе ролята на представител на Психологията на третата сила. Като движение тя няма отделен лидер, някакво голямо име, което да я характеризира. За разлика от повечето революции в светогледа, които са били характеризирани с името на един човек, каквито са например фройдистите, дарвинистите, марксистите, последователите на Айнщайн и т. н., Третатата сила е дело на много хора. И не само това, успоредно с нея вървят и независимия напредък, и открития и в други области. Бързо се разкрива нов образ на обществото и всички негови институции.» Хуманистичните психолози търсят начините, по които себеактуализацията може да се поощрява и измерва при индивиди, групи и организации. През 1968 г. е разработен Въпросника за себеактуализация (POI), предназначен да измерва степените на себеактуализиране (Shostrom, 1968). Този инструмент намира широко приложение в бизнеса, образованието и психологията. Хуманистична психотерапия Практиката на съвременната психотерапия е радикално повлияна от теориите, формулирани от Маслоу и други ранни представители на психологията на Третата сила. Самият Маслоу не е практикуващ клиницист, но неговите идеи имат значимо въздействие върху практиката на психотерапията. Той не разработва система от методи, а по-скоро един етичен подход към човешките взаимоотношения въобще. Маслоу вярва, че задоволителни резултати могат да се постигнат от всички съществуващи разнообразни клинични методи, и че за да постига успех, терапевтът трябва да помага на индивидите да задоволят базовите си потребности, като по този начин ги повежда нагоре по пътя към себеактуализацията, което той определя като «крайната цел на всяка терапия» («Мотивация и личност», стр. 241-264). «Безрезервна е вярата, че истината е силно лекарство. Да се научиш да пробиваш през собствените си ограничения, да опознаеш себе си, да чуеш гласовете на импулсите, да разкриеш триумфиращата природа, да постигнеш познание, прозрение - това са изискванията." -пише той в «По-далечните простори на човешката природа» (Maslow, 1971,144, с. 52). Хуманистичната етика, която Маслоу описва (1970, 142), а Бюгентал формулира (Bugental, 1971), оказва специфично въздействие върху терапевтичната практика. Ето някои от основните й принципи: * Поемане на отговорност за собствените действия и преживявания; * Взаимност в отношенията - признаване на гледната точка на другия; * Екзистенциална (тук и сега) гледна точка, която приема, че човек живее само в настоящия момент; * Признаване, че емоции като болка, конфликт, печал, гняв и вина са част от човешкия живот, които трябва да бъдат разбрани и дори ценени, вместо да се потискат и крият; изразяването на емоция разкрива изживян смисъл в живота на човека; * Хората, въплътили хуманистичната етика, са единни в търсенето на благоприятстващи растежа преживявания. Трябва да се признае, че Карл Роджърс (Rogers, 1942,1961) пръв въвежда ново, хуманистично схващане за взаимоотношенията между терапевт и пациент. Маслоу и Роджърс взаимно повлияват своите теории, но вторият прилага възгледите си като разработва нови системи от процедури при лечението на клиенти. Той нарича своята работа клиент-центриран подход. Роджърс говори за терапевта като за благоприятстващ, активен, но недирективен участник. Различни хуманистични психотерапевти са разработили варианти на тези взаимоотношения на човек с човек. Хуманистичните терапевти приемат и оползотворяват собствения си опит и вярват, че въздействието и значението на личността на терапевта в процеса на работата не бива да се подценява. Той служи за модел като скрито демонстрира потенциала за творческа и позитивна дейност пред клиента. Те вярват също така, че крайните решения и избор остава за клиента. Въпреки че терапевтът може да играе подкрепяща роля, клиентът запазва основната отговорност за своя живот и винаги ще бъде най-силната фигура в него (Buhler & Allen, 1972, Maslow, 1970,142, Rogers, 1961). «Трябва да помним, че познанието за собствената дълбока природа е едновременно с това познание за човешката природа въобще» (Maslow, 1971,144, с. XVI). ТРАНСПЕРСОНАЛНА ПСИХОЛОГИЯ «Аз смятам хуманистичната, Третата сила за преходна, подготовка за още по-висша, четвърта психология, трансперсонална, трансчовешка, която има за свой център по-скоро космоса, отколкото човешките потребности и интереси, отива отвъд човешкото, идентичността, себеактуализацията и т. н. (Maslow, «Towards The Psychology of Being» («Към психология на Битието"), 1968,128, с. Iii-iv). Към края на живота си Маслоу вижда и други възможности за развитие на човека. Колкото повече студии за постиженията на човека в далечните пространства на благополучието започват да се появяват, толкова по-ясно започва да става, че в традиционната западна психология отсъстват подходящи насоки за изучаването им. Маслоу осъзнава, че различни състояния на съзнанието (променено, мистично, екстатично или духовно) са отвъд себеактуализацията и при тях индивидът преминава отвъд привичните граници на идентичност и преживявания (Walsh и Vaughy, 1980). През 1968 г. Маслоу пише на Антъни Сутич, за да обсъдят заедно какво название трябва да се даде на тази нова «четвърта сила» психологията. Вече се подготвя списание под редакцията на Сутич. «Основната причина, поради която пиша е, че в хода на нашия разговор [със Стан Гроф] обсъдихме понятието «трансперсонален» вместо по-тромавата дума «трансхуманистичен» или пък «трансчовешки». Колкото повече мисля за това, толкова повече понятието започва да ми казва всичко, което се опитваме да кажем, т.е. отвъд индивидуалното, отвъд развиването на индивидуалния човек в нещо, което е по-обемащо» (Maslow, в Sutich, 1976 г., с. 16). Маслоу доживява да види първия брой на новото «Списание за трансперсонална психология», който излиза през 1969 г. Встъпителната статия е от беседа, която е изнасял, - «По-далечните простори на човешката природа». Ето и оригиналното изложение на целите, които си поставя списанието, одобрено възторжено от Маслоу: «Възникващата трансперсонална психология («четвъртата сила») се занимава конкретно с емпиричното, научно изучаване и отговорно прилагане на получените от това резултати, свързани със ставането, с индивидуалните и общовидовите ме-тапотребности, с крайните ценности, с обединяващото съзнание, върховите изживявания, ценностите на Битието, екстаза, мистичното изживяване, благоговението, битието, себеактуализацията, същността, блаженството, чудото, с крайния смисъл, трансцеденцията на аза, духа, единството, космическото съзнание, индивидуалната и общовидовата синергия, максималния междуличностен контакт, сакрализирането на ежедневието, трансцедентните явления, космическата самоирония и игривост, максималното сетивно усещане, съчувствието и експресията, както и свързаните с това понятия, опит и дейности» (Sutich, 1976, с. 13-14). През 1985 г. членовете на Асоциацията за трансперсонална психология наброяват 1200 души. Създава се и Международна трансперсонална асоциация, която е спонсорирала конференции по цял свят. Възникване на трансперсоналната перспектива Възникването на трансперсоналната психология в края на шейсетте години е улеснено и от културни фактори, които говорят за необходимостта от нов модел на човешко поведение и израстване. Движението за човешки потенциал и широкото използване на психеделичните и променящите съзнанието методи от рода на медитацията оказват сериозно въздействие върху схващанията за съзнанието, здравето, опита и мотивацията. Колкото повече индивиди започват да изпитват най-различни състояния извън обсега на ежедневието, толкова повече се налага едно признание на валидността и значението на не-западните психологии и религии. А с развитието на теоретичното разбиране за променените състояния на съзнанието, се стига до признанието, че някои не-западни традиции представляват методи за предизвикване по-висши състояния на съзнанието. «Стана очевидно, пишат Уолш и Вон (Walsh & Vaughn, 1980, с. 212) - че способността за трансцедентни състояния, която би могла да се тълкува както от религиозна, така и от психологическа гледна точка в зависимост от избора на човек, а също дълбоките прозрения и взаимоотношенията на човека със света, които ги съпровождат живеят латентно във всички нас.» Изучаване на естеството на Битието Строго погледнато, трансперсоналната психология не може да се нарече модел на личността, защото тя я разглежда само като един аспект на нашата психична природа; тя е по-скоро изучаване на същностната природа на Битието. Ето и темите, които трансперсоналната психология разработва: 1. Същността на човека е съзнанието, особено разсъждаващото върху себе си съзнание (Walsh & Waughn, 1980). 2. Следващото измерение на личността е обусловеността. Смята се, че сме в плен на обусловеността много повече, отколкото можем да си представим, но че освобождаването от нея е възможно или най-малкото е възможно на равнището на преживяването (Goleman, 1977). 3. На личноста се отдава по-малко значение, отколкото в другите клонове на психологията. Здравето се разглежда по-скоро като дезидентифициране от личността, отколкото като нейна модификация (Wilber, 1977). 4. Вътрешните, интрапсихични явления и процеси са по-важни от външната идентификация. Терапии «Трансперсоналната психотерапия включва лечение на пълния обхват на поведенческите, емоционалните и интелектуалните разстройства, както и разкриване и подкрепа на стремежа към себеактуализация.» - пишат Джеймс Фадимън и Катлийн Спийт (Fadiman & Speeth, 1980, с. 684). «Крайното състояние при психотерапията не се разглежда като успешно приспособяване към преобладаващата култура, а по-скоро като ежедневно изживяване на състоянието, наречено в съответствие с различните традиции освобождаване, просвещаване, индивидуализация, сигурност или познание.» Психотерапевтичните техники в областта на трасперсоналното се извличат от клиничната работа, мистичните традиции, медитацията, поведенческия анализ и физиологичните техники. Във фокуса им стои развиването и интегрирането на физическите, умствените, емоционалните и духовните измерения на личността. «Изучаването на най-висшите простори на човешката природа и на нейните крайни възможности включваше за мен необходимостта непрекъснато да руша високо ценени аксиоми, постоянно да се справям с привидни парадокси, противоречия и неясноти, и от време на време сриването на отдавна установени, непоколебимо изповядвани и привидно ненарушими закони на психологията" (Maslow, 1968,128, с. ii). «Дали ние сме всичко онова, което можем да бъдем? Или има по-големи висоти и дълбини на психични възможности вътре в нас, неподозирани от повечето от нас, доловени и подхранвани от някои и дали плодове при малцина? Ако такива възможности съществуват, тогава каква е тяхната природа, как могат да бъдат разпознати, как можем да се поучим от тях и как те могат да бъдат най-добре култивирани?» (Walsh & Shapiro, 1981, с. 5). Това са все въпроси, които Ейбрахам Маслоу повдига преди повече от трийсет години. Днес в рамките на хуманистичната и трансперсоналната психология съществува търсене на нов контекст на саморазбирането и движение към интегративната психология на благоденствието. ОБРАЗОВАНИЕ: ХУМАНИСТИЧНИ ЦЕННОСТИ И НОВИ МЕТОДИ НА ОБУЧЕНИЕ «Целият ни живот е образование и всеки е учител и всеки вечно е ученик (Maslow, в Lowry, 1979, с. 816) «Ако се запитам кои са големите образователни преживявания в моя живот, тези, от които съм научил най-много, то това ще се окажат преживяванията, които са ме научили що за човек съм... бракът и бащинството ми; преживяванията, които ме предразположиха, укрепиха ме, направиха ме по-извисен и по-силен, повече човек». («Разговор с Ейбрахам Х. Маслоу», Psychology Today, 1968, с. 57) За Маслоу обучението е свързано по някакъв начин с всички човешки потребности. То не означава само придобиването на данни и факти, а холистична реинтеграция на индивида, която непрекъснато води до промени в представата за себе си, в чувствата и поведението, както и във взаимоотношенията със средата. Той разглежда образованието като процес, който е в ход през цялия живот на човека, и не се ограничава само до класната стая. Маслоу смята, че събуждането и осъществяването на «ценностите на Битието» у децата биха довели до разцъфтяване на нов вид цивилизация. Подобно на други мечтатели той вярва, че новото общество може да се създаде с промяна в образованието на младите. Хуманистичните ценности в образованието са били знаме на много реформатори и пионери в тази област. В «Съмърхил» (1960), А. С. Нийл изразява убеждения, аналогични с тези на Маслоу. Те включват свободата да работиш с радост, да намираш щастие и да развиваш лични интереси. Събуждането на самоувереността, прозрението, спонтанността и растежа стоят в сърцевината на подхода на Маслоу. Хърберт Кол (Kohl, 1969) и мнозина други реформатори в областта на образованието са приложили тази философия в условията на частни и държавни учебни заведения. Застъпвайки идеята за отворената класна стая, Кол създава в часа среда, в която учителят се отказва от авторитарната си роля, разговаря с учениците като с равни и се ръководи от техните интереси. Проучванията показват, че най-добрите учители са възрастните, които са творчески, спонтанни и готови да помогнат личности, предаващи по-скоро смисъла, отколкото фактите, с висока самооценка и разглеждащи работата си като освобождаване, а не като контрол. Хуманистичният подход към образованието, понятието, известно като афективно образование, поставя ударението на не-интелектуалния аспект на обучението - онзи, който е свързан с емоциите, чувствата, интересите, ценностите и характера. Сливащото образование, въведено първоначално като понятие от Джордж Браун, се опитва да интегрира афективните и познавателните елементи при индивидуалното и групово обучение (Miller, 1976). Основните теми в хуманистичното образование включват: * Отговорност за собственото обучение и развитие на идентичността; * Подкрепа и признание на потребността от обич и чувството, че имаш собствена ценност; * Преподавателят като структуриращо въздействие в една отворена класна стая; * Използването на групи от връстници в процеса на обучението, като например обучение в екип, при което обсъждането се води от ученик; засилване на индивидуалното усилие чрез груповото взаимодействие и процес. Готовността се признава за критичен фактор в йерархията на Маслоу. Афективното обучение подчертава, че преди обучаващият се и преподавателят да са готови, не може да се използва никаква стратегия. Ако сме в състояние да определим по-точно потребностите и готовността на обучаващите се, пише Морис (Morris, 1981), ще можем да усъвършенстваме организационните насоки, решенията, свързани с учебния план, и дори средата в училищата. Оползотворявайки йерархията на Маслоу в условията на държавното училище, понятията, свързани с базовите потребности и готовността, като представа за себе си, прозрение, разбиране на себе си и себеактуализация са били използвани, за да се персонализира учебния план и да се увеличи вероятността за научаване. Образователни институции вече преразглеждат учебните програми (Guest, 1985) за това дали отговарят на физиологичните потребности (напр. безплатни обеди, дрехи, транспорт), на потребностите от сигурност (например упражнения по противопожарна охрана, разяснения за опасността от малтретиране на деца, посещения при отсъстващи ученици), на потребностите от обич и принадлежност (например срещи на класа, групи за приятелство, консултиране, действителна грижа за децата). За да развият самооценката и себеактуализацията учебните програми включват изложби на ученически творби, обяснения към оценките в ученическата документация, поощрителни награди и участие в продукции и специални дейности. Изтегляне 5.42 Mb. Сподели с приятели:
|