Предговор към второто издание
Изтегляне 5.42 Mb.
|
- Навигация на страницата:
- АНРИ БЕРГСОН
- Стереотипизирани проблеми
- Стереотипизирани техники
- Стереотипизирани заключения
- ЧАСТ 4 МЕТОДОЛОГИЯ ЗА ЕДНА НАУКА ЗА ЧОВЕКА
| ГЛАВА
17 СТЕРЕОТИПИЗИРАНЕ ИЛИ ИСТИНСКО ПОЗНАНИЕ «Дори когато (разумът) признава, че не познава предмета, който му се представя, той вярва, че невежеството му се състои само в това, че не знае коя от неговите осветени от времето категории подхожда на новия предмет. В кое готово да бъде отворено чекмедже да го сложим? В каква вече скроена дреха да го облечем? Това ли, другото ли, третото ли? А «това» и, «другото» или «третото» е вече формулирано, вече е известно. Идеята, че може би за новия предмет ще трябва да създадем ново понятие, нов метод на мислене ни е дълбоко противна. Историята на философията обаче съществува, за да ни покаже вечния конфликт на системите, -че не е възможно да се вмести задоволително действителността в конфекцията на нашите конфекционни представи, а трябва да шием по мярка." АНРИ БЕРГСОН Creatice Evolution («Творческата еволюция», (Bergson, 1944, с. 55-5) За различните области на психологията има важна разлика между стереотипизираното познание и свежото, смирено, приемащо, даоистко познание на конкретното, идиосинкратичното, уникалното, наивното познание без предубеждения и очаквания, без намесата на желания, надежди, страхове или тревоги. Повечето познавателни актове са, както изглежда, банално, невнимателно разпознаване и каталогизиране на стереотипи. Такова лениво класифициране в предварително съществуващи рубрики се различава дълбоко от действителното, конкретно възприемане с пълно и нераздвоено внимание по отношение на многостранността на единственото по рода си явление. Единствено от такова познание може да дойде пълното оценяване и наслада от всяко преживяване. В настоящата глава ще разгледаме някои проблеми на познанието в светлината на изложените теоретични съображения. Авторът наистина се надява да предаде някои от убежденията си, че много от онова, което минава за познание, е всъщност негов сурогат, второкласен номер, станал необходим поради неотложните изисквания да живеем в една протичаща и процесуална действителност, без да сме готови да признаем този факт. Тъй като действителността е динамична, а средното западно съзнание е в състояние да опознае добре само онова, което е статично, голяма част от нашето внимание, възприемане, научаване, запомняне и мислене обикновено борави със статични абстракции от действителността или с теоретични конструкции вместо със самата действителност. За всеки случай, с оглед евентуалната опасност тази глава да се приеме като полемика срещу абстракциите и концепциите, искам ясно да заявя, че ние просто не бихме могли да живеем без понятия, обобщения и абстракции. Въпросът е там, че те трябва да се основават на опита, а не да са празни или «въздух под налягане». Те трябва да се коренят в конкретната действителност и да са свързани с нея. Трябва да имат смислено съдържание, вместо да са просто думи, етикети и абстракции. В настоящата глава се спираме на патологичната абстракция, «редуцирането до абстрактното» и на опасностите от абстрахирането. ВНИМАНИЕ Доколкото понятието за внимание се различава въобще от възприемането, дотолкова при него ударението пада относително повече върху селективните, подготвителните, организиращите и мобилизиращите действия. Не е необходимо те да са чисти и свежи реакции, изцяло детерминирани от природата на действителността, която е обект на вниманието. Общоизвестно е, че вниманието се определя също така от природата на отделния организъм, от интересите, мотивите, предразсъдъците, миналия опит и т. н. на човека. По-съществен за нас обаче е фактът, че в реакциите на внимание може да се разграничи между свежото, идиосинкратично внимание към единственото по рода си събитие и стереотипизираното, категоризирано отбелязване във външния свят на група категории, които вече съществуват в съзнанието на внимаващия. С други думи, то би могло да е чисто и просто разпознаване или откриване в света на онова, което вече сами сме вложили там, - един вид предрешаване на преживяването преди то да е настъпило. Това би могло да представлява така да се каже, рационализиране на миналото или опит да се запази статуквото, а не същинско разпознаване на промяната, новото и потока. То може да се постигне като се внимава само за онова, което е вече известно, или като се принуди новото да влезе във формата на познатото. Преимуществата и слабостите на това стереотипизиране на вниманието от гледна точка на организма са също така очевидни. Ясно е, че за простото класифициране на дадено преживяване не е необходимо пълно внимание, което на свой ред означава пестене на енергия и усилия. Категоризирането е определено по-малко уморително от пълноценното внимание. Нещо повече, то не налага съсредоточаване, не изисква впрягане на всички ресурси на организма. Концентрираното внимание, което е необходимо за възприемането и разбирането на някакъв важен или нов проблем, е, както всички знаем, изключително уморително и следователно относително рядко. Свидетелство за това заключение намираме в общоразпространеното предпочитание към бързото четене, съкратените романи, дайджестите, стереотипизираните филми, натоварения с клишета разговор и въобще, отбягването на действителните проблеми или поне силната склонност към стереотипизираните псевдо-решения. Рубрицизирането и категоризирането не са пълна, а частична, символична или номинална реакция. Това прави възможно автоматизирането на поведението (т.е. да се правят няколко неща едновременно), което на свой ред позволява по-висши дейности, като дава възможност по-нисшите да се осъществяват по наподобяващ рефлекс начин. С една дума, не трябва да забелязваме или да обръщаме внимание на познатите елементи от преживяването. Тук възниква парадокс, защото е вярно едновременно, че (1) сме склонни да не забелязваме онова, което не влиза във вече изградената поредица от рубрики (т.е. непознатото), и (2) точно необикновеното, непознатото, опасното или застрашителното привлича най-силно вниманието ни. Един непознат стимул би могъл да е опасен (шум в тъмното) или не (нови пердета на прозорците). Пълното внимание се отдава на непознато-опасното; най-малко - на познато-безопасното; едно средно количество - на непознато-безопасното или иначе казано то се трансформира в познато-безопасно, т.е. се категоризира. Странната склонност новото и непознатото да не получат никакво внимание, или да го завладеят изцяло, ни навежда на интересна мисъл. Излиза сякаш голяма част от нашето (по-малко здраво) население реагира с внимание само на застрашаващите преживявания. Сякаш на вниманието трябва да се гледа единствено като на реакция на опасност и като предупреждение за необходимост от аварийна реакция. Такива хора махват с ръка на преживявания, които не са застрашаващи и опасни, защото те не заслужават внимание или някаква друга познавателна или емоционална реакция. За тях животът е посрещане на опасности или отпускане между опасностите. Съществуват обаче хора, за които това не е така. Те не реагират само на опасни ситуации. Вероятно чувствайки се по-сигурни и самоуверени, те могат да си позволят лукса да реагират, да забележат и дори да изпитат тръпка от преживявания, които не са опасни, а приятно възбуждащи и т. н. Сочено е, че тази положителна реакция, независимо дали е умерена или силна, лек гъдел или пълен екстаз, е като аварийната - мобилизация от страна на автономната нервна система, включваща вътрешните органи и останалия организъм. Основната разлика между тези изживявания е, че едната интроспективно се чувства като приятно, а другата - като неприятно преживяване. С това За експериментални примери виж отличната студия на Бартлет (1932). - Бел, авт. «Нищо не е по-привлекателно от бебешка възраст до края на живота, от това да си в състояние да асимилираш новото в старото, да пресрещнеш всеки застрашаващ нарушител или натрапник на твоите добре известни поредици от представи още при появата му, да разбереш, че не е желан и да му лепнеш етикета на преоблечен стар приятел... Ние не чувстваме любопитство, нито почуда, по отношение на нещата, които дотолкова не можем да проумеем, че нямаме понятия, към които да ги отнесем или стандарти, с които да ги измерим» (Джеймс, 1890, т.II, стр. 110). - Бел. авт. наблюдение стигаме до заключението, че човешките същества не само се адаптират към света по един пасивен начин, но също му се наслаждават и дори активно му се налагат. Факторът, чиито вариации сякаш обясняват повечето от тези различия, е нещо, което най-общо бихме могли да определим като психично здраве. За относително тревожните хора вниманието представлява преди всичко авариен механизъм и светът е разделен чисто и просто на опасен и безопасен. Най-истинският контраст на категоризиращото внимание ни предлага концепцията на Фройд за «свободноплаващото внимание». Забележете, че той препоръчва пасивното, а не активното внимание, на основание на това, че активното обикновено е налагане на поредица от очаквания върху действителния свят, които могат да заглушат гласа на действителността, ако той е достатъчно слаб. Фройд препоръчва да бъдем гъвкави, смирени, пасивни, да се интересуваме само от това какво има да ни каже действителността, да се погрижим единствено вътрешната структура на материала да определи какво ще възприемаме. Това всъщност означава да кажем, че трябва да се отнасяме към преживяването така, сякаш то е единствено по рода си, неприличащо на нищо друго на света и усилието ни би трябвало да е насочено към стремежа да го схванем в собствената му природа вместо да се опитваме да видим как то съвпада с нашите теории, планове и схващания. В най-пълен смисъл горното представлява препоръка за проблем - центриране, а не за его-центриране. За да схванем същинската вътрешна природа на преживяването, пред което се изправяме, «Защото още щом вниманието се съсредоточи до определена степен съзнателно, човек почва да подбира от материала пред себе си - едно ще се фиксира в съзнанието особено ясно, поради това друго ще бъде пренебрегнато и в този подбор ще бъдат следвани очакванията за собствените склонности. Но точно това не бива да се прави; ако човек следва очакванията си, съществува опасност в този подбор никога да не откриеш нещо, което да не е вече известно и всяко нещо, което ще бъде възприемано, почти сигурно ще бъде фалшифицирано. Не бива да се забравя, че във всички случаи значението на онова, което човек чува, е в по-голямата си част годно само за разпознаване по-късно. Следователно, както виждаме, принципът на равно разпределеното внимание е неизбежна последица от потребността на пациента да предаде всяко нещо, което му хрумне, безкритично и без подбор. Ако лекрят се държи по друг начин, той отхвърля повечето от преимуществата, което може да извлече от подчиняването на пациента на «фундаменталното правило на психоанализата». Правилото за лекарите би могло да се формулира по следния начин: Всяко съзнателно усилие трябва да бъде държано настрана от способността за внимание и да се даде пълна свобода на «несъзнателната памет»; или, ако кажем същото със специализирани термини, чисто и просто: Човек трябва само да слуша без да се старае да има предвид нещо конкретно.» (Фройд, 1924, стр. 324-235). - Бел. авт. трябва в най-пълна степен да оставим настрана егото, неговите преживявания, предварителни представи, надежди и страхове. Може би ще е най-добре да прибегнем към познатия (дори стереотипен) контраст между подхода към едно преживяване на учения и на твореца. Ако бихме могли да си позволим да мислим за такива абстракции като истинския учен и истинския творец, то вероятно ще е правилно да противопоставим подхода им към което и да е изживя-ване, казвайки, че ученият се стреми преди всичко да го класифицира, да го отнесе към други преживявания, да го постави на мястото му в една единна философия за света, да търси в какви отношения то е подобно и различно от всички останали. Учените са склонни да дадат име или да сложат етикет на преживяването, да го поставят на мястото му, с една дума, да го класифицират. Творците се интересуват преди всичко от единствения по рода си и идиосинкратичен характер на своето преживяване. Те разглеждат всяко от тях като индивидуално. Всяка ябълка е единствена по рода си, различна (а също всеки модел, дърво, глава) - нито една от тях не е като останалите. Както е казал един критик за някакъв художник: «Той вижда онова, към което другите само поглеждат.» Те по никакъв начин не се опитват да класифицират преживяването или да го сложат в някаква умствена картотека, ако имат такава. Задачата им е да видят преживяването свежо, а сетне, ако имат талант, да го замразят по някакъв начин, така че по-малко възприемчивите да го видят като свежо. Симел ни го е казал добре: «Ученият вижда, защото знае, художникът обаче знае, защото вижда.» Като всички стереотипи, и тези са опасни. В настоящата глава искаме косвено да посочим, че учените ще направят добре да са по-интуитивни, по-артистични и повече да ценят и уважават непосредственото, пряко преживяване. По същия начин изучаването и разбирането на действителността такава, каквато я вижда науката би трябвало да задълбочи реакциите на художника към света, освен че ще ги направи по-валидни и зрели. Предписанието за твореца и учения е всъщност едно и също: «Вижте действителността цяла.» ВЪЗПРИЯТИЕ Възприятието е понятие, което може да се отнесе не само до социалната психика на предразсъдъка, но и до основния процес на възприемане. То би могло да е нещо повече от абсорбирането или регистрирането на вътрешната природа на действителното събитие. Много по-често то е класифициране, каталогизиране или слагане на етикети на изживяването вВместо неговото изучаване и следователно би трябвало да се нарича другояче, а не истинско възприемане. Онова, което правим при стереотипизираното възприемане, съответства на използването на клишета и изтъркани фрази при говорене. Така например е възможно, когато ви запознават с друго човешко същество да реагирате на него непосредствено, да се опитате да разберете или да възприемете този индивид като единствен по рода си, неприличащ напълно на никой друг жив човек. Обаче много често ние всъщност отмятаме, слагаме етикет на човека или го поместваме някъде. Включваме го в категория не като уникален индивид, а като пример за някаква представа или представител на определена категория. С други думи, ако искаме да сме справедливи, човекът, който прибягва до стереотипизирано възприятие, би трябвало да бъде сравнен не с камера, а с архивар. Между многото примери на такова стереотипизиране бихме могли да посочим тенденцията да се възприема: 1. Познатото и баналното, а не непознатото и новото. 2. Схематизираното и абстрактното, а не актуалното. 3. Организираното, структурираното, еднозначното, а не хаотичното, неорганизираното и многозначното. 4. Назованото или назоваемото, е не неназованото или неназоваемото. 5. Смисленото, а не безсмисленото. 6. Конвенционалното, а не неконвенционалното. 7. Очакваното, а не неочакваното. Освен това, в случаите, когато събитието е непознато, конкретно, многозначно, неназовано, безсмислено, неконвенционално или неочаквано ние проявяваме силна склонност да го изкривяваме, насилваме или пригаждаме към по-позната, по-абстрактна, по-организирана и т. н. форма. По-лесно ни е да възприемаме събитията като представители на категории, отколкото в собственото им качество, като уникални и идиосинкратични. В теста на Роршах, в трудовете на гещалтпсихологията, в проектираното тестуване и в теорията на изкуството ще намерите много илюстрации на всяка от тези склонности. Хайакауа (Hayakawa, 1949, с. 103) цитира в последната спомената област примера с преподавател по изкуство, който «имаше навика да казва на учениците си, че те не са в състояние да нарисуват някаква отделна ръка, защото мислят за нея като за една ръка; и защото мислят за нея като за една ръка, те мислят, че знаят каква трябва да е тя». Книгата на Шахтел е пълна с подобни увлекателни примери (Schachtel,1959). Очевидно е, че за да го картотекира във вече изградена система от категории, човек трябва да знае по-малко за обекта-стимул, отколкото за да го разбере и оцени. Става ясно, че истинското възприятие, което схваща обекта като уникален, оглежда го отвсякаъде, попива го и го разбира ще отнеме безкрайно повече време, отколкото частицата от секунда, необходима за да му се лепне етикет и да се картотекира. Вероятно е също така, че категоризирането е далеч по-малко ефикасно, отколкото свежото възприятие, преди всичко поради вече споменатата характеристика - че то е възможно за частица от секундата. В такъв случай за детерминиране на реакцията могат да се използват само най-ясно видимите характеристики, а те много лесно могат да подведат. При това положение категоризирането на възприятието е покана за грешки. Те стават двойно по-важни, защото категоризиращото внимание намалява вероятността да бъде поправена някаква първоначална грешка. Нещото или личността, поставена в дадена категория, обикновено си остава там, защото всяко поведение, което влиза в противоречие със стереотипа, може да се разглежда просто като изключение, което не би трябвало да бъде прието сериозно. Така например, ако сме стигнали по някаква причина до убеждението, че даден човек е нечестен и ако при това положение в някаква конкретна игра на карти се опитаме да го хванем и не успеем, обикновено продължаваме да го смятаме за крадец, приемайки, че е бил честен по ad hoc причини: че го е било страх да не го хванат, поради мързел или нещо подобно. Ако сме достатъчно дълбоко убедени в неговата нечестност, за нас няма да има значение, че никога не го хващаме в нечестен акт. На него бихме могли да гледаме като на крадец, който просто се страхува да бъде нечестен с нас. Обратното поведение би могло да се разглежда и като интересно, в смисъл, че не е характерно за същността на човек, а е по-скоро повърхностно наложено. Всъщност може да стане така, че понятието стереотипизиране да ни снабди с голяма част от отговора на вековния въпрос: как става така, че хората продължават да вярват в лъжата, дори когато истината ги гледа в очите година след година. Знаем, че най-често тази слепота за доказателствата се обяснява единствено с изтласкване или въобще с мотивационни сили. Без съмнение това също е вярно. Става въпрос дали представлява цялата истина и доколко тя е сама по себе си достатъчно обяснение. Изложеното дотук показва, че има и други причини да продължаваш да не виждаш доказателствата. Когато сме потърпевши от стереотипизирана нагласа, се догаждаме донякъде за насилието, до което може да доведе подобен процес. Ако ни поставят небрежно в един чувал с други хора, от които се смятаме различни в много отношения ще се почувстваме обидени и неоценени. Невъзможно е да го кажем по-добре от Уилям Джеймс: «Първото нещо, което прави интелектът с даден предмет, е да го класира при нещо друго. Но всеки обект, който е безкрайно важен за нас и събужда трайно интереса ни, ние приемаме като sui generis и единствен по рода си. Вероятно един морски рак би се почувствал лично оскърбен ако ни чуе, че го класифицираме без много да мислим или да се оправдаваме,като ракообразен и с това да приключим. «Не съм нищо такова, би казал той. Аз съм си аз и само аз" (1958, с. 10). УЧЕНЕ Навикът е опит да се реши настоящ проблем с помощта на успешно предишно решение. Това означава, че трябва да има (1) поставяне на настоящия проблем в определена категория и (2) избор на най-резултатното решаване на проблеми от тази конкретна категория. В такъв случай неизбежно се намесва класификацията. Явлението навик илюстрира най-добре нещо, което важи и за категоризираното внимание, възприятие, мислене, изразяване и други подобни, а именно, че те са на практика опити да се «замрази светът». Всъщност, светът непрекъснато се променя и всички неща са в процес. На теория нищо на света не е статично (макар и за практически цели някои неща да са). Ако трябва да приемем теорията съвсем Sui generis (лат.) - своеобразен, особен. - Бел.ред. сериозно, то тогава всяко преживяване, събитие, поведение е по един или друг начин (независимо дали важен или неважен) различен от което и да е друго преживяване, поведение и т. н. на този свят, което вече се е случвало или предстои да се случи.
Доколкото включването в някаква рубрика е преждевременно замразяване на заключенията, дължащо се на това, че човекът се бои от неизвестното, то е мотивирано от надеждата да се редуцира тревожността и отбягването. Хората, които имат уютни отношения с неизвестното, или което е почти същото, могат да понасят неяснотата (Frenkel-Brunswik, 1949) и следователно са по-слабо мотивирани в своите възприятия. Близката връзка между мотивация и възшриятие би трябвало да се разглежда по-скоро като психопатологично явление. Най-недвусмислено казано, тази връзка е симптоматична за един леко заболял организъм. При себеактуализиращите се хора тя е минимална; при невротичните и психотичните - максимална, както и при налудностите и халюцинациите. Един от начините да се определи тя е да се каже, че при здравите хора познанието е относително немотивирано, а при болните - относително мотивирано. Следователно навиците, както е посочил отдавна Джеймс (James, 1890), са консервативни механизми. Защо това е така? Преди всичко, защото поради самото си съществуване, всяка заучена реакция блокира формирането на други заучени реакции на същия проблем. Но има и още една също така важна причина, която обикновено се пренебрегва от теоретиците на ученето, а именно, че то е не само въпрос на мускулни реакции, но и на активни предпочитания. Ние не само се научаваме да говорим английски, но също така се научаваме да го харесваме и да го предпочитаме (Maslow, 1937). При това положение ученето не е напълно неутрален процес. Не можем да кажем: «Тази грешка, лесно е да се отучиш от нея и да я замениш с правилната», защото научавайки я, ние до известна степен сме ангажирали себе си и своята преданост. Следователно, ако желаем да се научим да говорим добре френски, и единственият наличен учител има лошо произношение, може би е по-добре да не го учим въобще - ще бъде по-резултатно да изчакаме, докато се появи добър. По същата причина не можем да се съгласим с онези хора в науката, които имат лековато отношение към Антологистика: «Тъй като един съставител на антология, е включил в книгата си приятни неща от Морз, Боун, Потър, Брук и Блис, то, разбира се, след него всички съставители на антологии цитират Блис, Брук, Потър, Боун и Морз. Защото, ако някой съставител след тях, прибърза и включи неща, подбрани от мен или вас, като пропусне, по своя собствена преценка, класиците Брук, Морз, Потър, Блис и Боун, като подминат нашите стихове с презрение критиците ще викнат в един глас: Що за антология е ето туй, щом като подминава Боун, Брук, Потър, Морз и Блис!» (Гуитърман, 1939) - Бел. авт. хипотезите и теориите. «По-добре една фалшива теория вместо никаква», казват те. Ако изложените по-горе съображения са валидни, то тогава положението съвсем не е така просто. Както се казва в испанската поговорка: «Отначало навиците са паяжини, а сетне - въжета.»
«Паметта, както се опитахме да докажем, не е способността да се прибират в чекмедже, или да се вписват в регистър спомените. Няма регистър, нито пък чекмедже; всъщност няма дори способност, защото една способност сработва от време навреме, когато пожелае или може, а в същото време трупа неуморно минало върху миналото... Но макар и може би да нямаме ясна идея за това, ние чувстваме смътно, че нашето минало остава настояще за нас. Какво сме ние всъщност, какво е нашият характер, ако не една сбита история на преживяното от раждането до момента - дори и преди раждането ни, тъй като носим в себе си нрави от родителите? Без съмнение, мислим само с една малка част от миналото си, но желаем, решаваме и действаме с цялото си минало, включително първоначалната склонност на душата ни. В такъв случай, нашето минало се проявява в нас чрез импулса; усеща се под формата на идея.»(Бергсон, 1944, стр. 7-8). - Бел. авт. Ако светът е в процес на развитие, всеки момент е нов и единствен по рода си. Теоретично погледнато, всички проблеми трябва да са нови. Според теорията за процеса типичният пример е проблемът, пред който не сме се изправяли никога преди и който в съществени отношения е различен от всички останали. Според тази теория проблемът, който много напомня на минали проблеми, следва да се разбира като особен, а не като парадигматичен случай. В случай, че е така, има вероятност прибягването до миналото за ad hoc да е колкото удобно, толкова и опасно. Вярвам, че това е вярно както практически, така и теоретически. Във всеки случай нито един човек, независимо от своето теоретично пристрастие, не би оспорил факта, че поне някои житейски проблеми са нови и следователно трябва да получат нови решения. От биологична гледна точка навиците играят двойна роля в адаптацията, защото са едновременно необходими и опасни. Те по необходимост предполагат нещо невярно, т.е. че светът е постоянен, непроменящ се, статичен и въпреки това е общоприето да се смятат за едно от най-резултатните средства за адаптация, с които човешкото същество разполага, а това предполага един променящ се, динамичен свят. Навикът е вече формирана реакция спрямо дадено положение или отговор на даден проблем. Тъй като е вече формирана, тя развива определена инерция и се съпротивлява на промяната. Но когато ситуацията се промени, нашата реакция също би трябвало да е различна или да е готова бързо да се промени. Следователно, наличието на навик би могло да се окаже по-лошо от липсата на каквато и да е реакция, тъй като той гарантира съпротива и забавяне при формирането на необходимата реакция при новата ситуация. Това може би ще ни стане по-ясно, ако погледнем на парадокса от друга гледна точка. Бихме могли да кажем, че навиците се изграждат, за да ни спестят време, усилия и мислене, когато трябва да се справяме с възпроизвеждащи се ситуации. Ако проблемът се появи отново и отново в аналогична форма, ние със сигурност си спестяваме много мислене, когато имаме на разположение някакъв привичен отговор, който можем автоматично да изведем, за да се справим с повтарящия се проблем тогава, когато той възникне. Ето защо е възможно да кажем, че даден навик е реакция «като че ли» - «като че ли светът е статичен, непроменящ се и константен». Тази интерпретация естествено се потвърждава от непрекъснатото подчертаване на повторението от страна на психолози, които са впечатлени от първостепенната важност на навика като механизъм на приспособяване. В повечето случаи така и би трябвало да бъде, защото без съмнение много от нашите проблеми действително се повтарят, те са познати и относително постоянни. Човекът, зает с онова, което наричаме по-висши дейности като мислене, изобретяване, създаване и т. н. установява, че те изискват като предпоставка разработена система от безброй навици, които автоматично решават дребните проблеми от ежедневието, така че творецът да е свободен да отделя енергия за т.нар. по-висши дейности. Но тук се натъкваме на противоречие, дори на парадокс. Всъщност светът не е статичен, познат, повтарящ се и непроменящ се. Вместо това, той е непрекъснат поток, винаги е нов, винаги се развива в нещо друго, измества се и се променя. Не е необходимо да навлизаме в спор дали така справедливо характеризираме всеки аспект от света - можем да избегнем излишният метафизичен диспут като приемем, че някои аспекти на света са константни, докато други не са. В такъв случай ще трябва също да приемем, че колкото и полезни да са навиците за константните аспекти на света, те са положително пречка и преграда, когато организмът трябва да се справя с променящите се, флуктуиращи аспекти, с проблеми, които са единствени по рода си, нови, несрещани преди. Ето го и парадоксът. Навиците са едновременно необходими и опасни, полезни и вредни. Те без съмнение ни пестят време, усилие и мисъл, но на висок цена. От една страна, те са първостепенно оръжие на адаптацията, докато от друга й пречат. От една страна, навиците са решения на проблеми, а от друга и в последна сметка, те са антоними на свежото, некатегоризирано мислене, т.е. на решенията на нови проблеми. Навиците са полезни при нашето приспособяване «Картината е на човешки същества, изправени пред едия свят, в който могат да живеят и да са господари над него, само ако се научат да противопоставят на безкрайното му разнообразие, нарастваща изтънченост на реакциите и ако открият начини да избягат от пълната власт на непосредствените обстоятелства.» (Бергсон, 1944, стр. 301). «Във всеки миг, в който се утвърждава нашата свобода, тя създава все повече навици, които я задушават, ако не успее, с непрестанно усилие, да се поднови, тя е преследвана от автоматизма. Най-живата мисъл бива скована във формулата, която я изразява. Светът се обръща срещу идеята. Пос-ледната убива духа.» {Бергсон, 1944, стр. 141). - Бел. авт. към света. Но те често спъват нашата изобретателност и творчество, или с други думи, са склонни да ни пречат да пригодим света към себе си. И, накрая, навиците са склонни да заместят по един мързелив начин истинското и свежо внимание, възприятие, обучение и мислене.
«Яснотата и подредеността дават възможност на мислителя да се справи с непредвидими обстоятелства. Те са необходимата основа за поддържането на съществуващите социални ситуации. И все пак, те не са достатъчни. Необходимо е да се отиде отвъд чистата яснота и подреденост, за да се справим с непредвиденото, напредъка, възбудата. Животът дегенерира, когато е скован от веригите на чистия конформизъм. Съществено необходима за напредване в новото е способността да обединяваме неясните и неподредените елементи на опита" (Уайтхед, 1938 г., стр. 108). «Същността на живота откриваме в осуетяването на установения ред. Вселената отхвърля притъпяващото влияние на пълния конформизъм и все пак, отхвърляйки го, тя минава към нов ред, като основна предпоставка за важно изживяване. Трябва да обясним каква цел имат формите на ред и каква цел имат новите форми на ред, доколко успяваме и доколко се проваляме.» (Уайтхед, 1938, стр. 119). - Бел. авт. Ако проблемът трябва да се възприеме, тогава първото усилие е той да се постави и да се види като представител на позната категория (тъй като познатото не предизвиква тревога). Опитът е да се открие: «В коя категория от вече преживяни проблеми може да се напасне или да се натъпче проблемът?» Такава реакция на разполагане на проблема е възможна, разбира се, единствено на основата на доловени сходства. Не искам да навлизам в трудния проблем за приликите - достатъчно е да посоча, че не е необходимо въпросното долавяне на подобия да е смирено, пасивно регистриране на присъщата природа на доловените реалности. Това се доказва от факта, че различни индивиди, които класифицират в идиосинкратични системи от категории, могат въпреки това успешно да стереотипизират преживяването. Такива хора не обичат да се виждат в чудо и ще класифицират всички преживявания, които не могат да бъдат пренебрегнати, дори и ако им се наложи да ги нарежат, притиснат или разкривят. Стереотипизирани техники Общо взето, едно от основните преимущества, които предлага категоризирането е, че заедно с успешното поставяне на проблема върви автоматично и система от методи за решаването му. Това не е единствената причина за категоризирането. Тенденцията да се постави даден проблем в позната категория е дълбоко мотивирана и това проличава например при лекаря, който се чувства по-удобно в присъствието на познатото, макар и неизлечимо заболяване, отколкото в присъствието на напълно тайнствена комбинация от симптоми. Ако човек се е занимавал със същия проблем много пъти преди това, съответните механизми ще са добре смазани и готови за работа. Разбира се, това предполага силна тенденция нещата да се правят така, както преди, а вече стана ясно, че привичните решения носят със себе си не само преимущества, но и слабости. Като преимущества можем да посочим отново лекотата на изпълнението, пестенето на енергия, автоматизма, афективното предпочитание, спестяването на тревоги и т. н. Основните слабости са загуба на гъвкавост, адаптивност и творческа изобретателност, т.е. обикновените последици от допускането, че нашият динамичен свят може да се третира сякаш е статичен. Стереотипизирани заключения Може би най-добре известният пример на това явление е рационализирането. За нашите цели този, както и други подобни процеси биха могли да бъдат определени като наличие на готова идея или предрешено заключение, след което се посвещава много интелектуална дейност, за да се подкрепи или за да се намерят доказателства за това заключение. («Този човек не ми харесва и ще намеря основателна причина за това.») Такъв вид дейност представлява само фасада на мислене. Това не е мислене в най-добрия смисъл на думата, защото стига до такова заключение независимо от характера на проблема. Свиването на вежди, разгорещените спорове, напъването да се търсят доказателства са само димна завеса. Заключението е предопределено още преди да е започнало самото мислене. Твърде често липсва дори и фасадата. Хората могат да вярват, без да са направили дори привидно усилие да мислят. Това отнема дори по-малко сили от рационализацията. Възможно е човек да живее в съответствие с набор от готови идеи, които са придобити напълно и изцяло през първото десетилетие от живота му и не са, нито ще бъдат променени дори в минимална степен. Вярно е, че такъв човек може да има висок коефициент на интелигентност. Той би могъл следователно да е способен да прекарва много време в интелектуална дейност, подбирайки от света частици от доказателства в подкрепа на своите «конфекционни идеи». Не можем да отречем, че такъв вид дейност може да е полезна за света и все пак ни се струва очевидно желателно да направим някакъв вид словесна разлика между продуктивното, творческо мислене от една страна, и дори най-сръчната рационализация, от друга. Когато го сложим от другата страна на везните по-впечатляващите явления на слепота по отношение на действителния свят, недостъпността за нови доказателства, изкривяването на възприятията и паметта, загубата на способност за промяна и адаптация към един променящ се свят, както и други признаци, че съзнанието е спряло да се развива, случайните преимущества от рационализацията са нещо наистина дребно. Но съвсем не е необходимо рационализацията да остане единственият ни пример. Така стои въпросът и с категоризирането -тогава, когато проблемът се използва като стимул за асоциации, измежду които се подбират най-добре съответстващите на конкретния случай. Както изглежда, категоризираното мислене има особен афинитет и връзка с репродуктивното учене. Трите типа процеси, които изброихме, биха могли да се третират като особена форма на привична дейност. Очевидно те са свързани със специално отнасяне към миналото. Решаването на проблемите става почти равнозначно на метод за класифициране и всеки нов проблем се решава в светлината на минал опит. При това положение, мисленето всъщност представлява просто ровене из придобити преди това навици и спомени от репродуктивен тип и тяхното разместване. Контрастът с холистично-динамичното мислене става ясен, когато разберем, че последното е по-тясно свързано с процесите на възприемане, отколкото с процесите на паметта. Главното усилие при холистичното мислене е да се възприеме колкото се може по-ясно присъщото естество на проблема, пред който е изправен човекът. Той се изучава внимателно сам за себе си и в собствения си стил, сякаш преди това не сме се натъквали на подобен на него. Полагат се усилия да се открие неговата собствено присъща, истинска природа, «да се види в един проблем неговото решение» (Katona, 1940. Вж. също така Wertheimer, 1959). Докато при асоциативното мислене стремежът е по-скоро да се види как даден проблем се отнася към или наподобява други проблеми, преживяни преди това. В конкретен смисъл, от гледна точка на поведението, този принцип може да се сведе до нещо като мото: «Не зная - Нека видим». С други думи, винаги когато човек се изправи пред нова ситуация, той не реагира без колебание по някакъв предварително решен начин. По-скоро сякаш си казва «Не зная - Нека видим», с изострена чувствителност към всяко отношение, в което тази ситуация би могла да е различна от предишните и с готовност да се реагира по подходящ начин. Това не означава, че при холистичното мислене миналият опит не се използва. Естествено, че се използва. Работата е там, че това става по различен начин, както обяснихме когато разглеждахме характера или вътрешноприсъщото учене в предишния раздел – «Учене». Няма съмнение, че е налице асоциативно мислене. Спорът е по-скоро какъв вид мислене ще служи за ориентир, за парадигма, за идеален модел. Теоретиците на холистично-динамичния подход твърдят, че ако мисловната дейност въобще има някакъв смисъл, то той е по дефиниция творчество, уникалност, находчивост и изобретателност. Мисленето е способът, с който човечеството създава нещо ново, а това на свой ред означава, че то трябва да е революционно, т.е. понякога да влиза в конфликт с вече направените заключения. Ако влиза в конфликт с интелектуалното статукво, то е в такъв случай, противоположно на навика, паметта или на онова, което вече е научено по простата причина, че трябва по дефиниция да противоречи на вече наученото. Ако миналото ни учене и нашите навици работят добре, можем да реагираме автоматично, привично и по познат начин. С други думи, не трябва да мислим. От тази гледна точка мисленето се разглежда по-скоро като противоположно на ученето вместо като тип учене. Ако ни бъде разрешено едно леко преувеличение, мисленето би следвало да се дефинира едва ли не като способност да нарушим навиците си и да пренебрегнем миналия си опит. Пример за друг динамичен аспект на наистина творческото мислене откриваме в големите постижения на човешката история. Това е неговата характерна смелост, дързост и кураж. Ако тези думи не са съвсем уместни в тази връзка, те са достатъчно близо до него, както ще видим, ако помислим върху контраста между плахото и храброто дете. Плахото дете трябва да се държи здраво за полите на майка си, която олицетворява сигурност, познатост и закрила; храброто дете повече рискува и може да се отдалечи от дома. Мисловният процес, който съответства на плахото придържане към майката, е плахото придържане към навика. Смелият мислител това звучи едва ли не като тавтология, нещо като мислещият мислител - трябва да е готов да скъса с миналото, навика, очакванията, наученото, обичая, условностите и да се освобождава от състоянието на тревога всеки път, когато дръзне да напусне сигурното и познато пристанище. Друг вид стереотипно заключение откриваме в онези случаи които мнението на индивида е оформено по пътя на имитацията и/или престижните внушения. На тях обикновено се гледа като на лежащи в основата и базови тенденции на здравата човешка природа. Вероятно ще е по-точно да ги считаме за примери на лека психопатология или най-малкото за нещо близко до нея. Когато става дума за достатъчно важни въпроси, те са от страна на прекалено тревожни конвенционални и страхливи хора (хора без свое мнение, които не знаят какво им е мнението, които не се доверяват на собствените си мнения) на неструктурирана ситуация, която няма определен основен критерий. Изглежда, че доста голяма част от заключенията и решенията на проблемите в най-основните области на живота са от вида, при който докато мислим, поглеждаме с крайчеца на окото си за да видим до какви заключения стигат другите хора, та и ние да стигнем до тях. Очевидно, това не са мисли в същинския смисъл на думата, т.е. продиктувани от естеството на проблема, а по-скоро стереотипни заключения, взети цели-целенички от други хора, на които имаме повече вяра, отколкото на себе си. Както би могло да се очаква, такава позиция има известни последици, които ни помагат да разберем защо конвенционалното образование в нашата страна е така далеч от целите си. Тук ще подчертаем само един момент, а именно, че образованието не прави някакво усилие да учи индивидите да разглеждат пряко и свежо действителността. По-скоро то им дава пълен комплект предварително из-фабрикувани очила, с които да гледат на света във всеки негов аспект, като например в какво да вярват, какво да одобряват, за какво да се чувстват виновни. Много рядко се прави нещо за индивидуалността на този човек, рядко той или тя биват насърчавани да са достатъчно смели, за да виждат действителността по свой собствен начин, да бъдат иконоворци или различни. Доказателство за твърдението за стереотипизиране във висшето образование може да се получи практически от всеки каталог на колеж, в който цялата променяща се, неизразима и тайнствена действителност е стройно разделена на три вида курсове, които по някакво чудно съвпадение траят точно 15 седмици и се разделят идеално, като мандарина в напълно независими и взаимно изключващи се катедри. Едва ли може да се намери по-добър пример за система от категории, наложена върху, а не от действителността. Чудесно изложение на динамиката на ситуацията ще намерите у Фром (1941). Темата се разглежда също така по нов начин в «Изборът», от Айн Ранд (1943). В тази връзка «1066 и т. н.» ( Йейтмън и Селър, 1931) е едновременно забавна и поучителна. - Бел. авт. «Науката се преподава като нещо фиксирано и стабилно, а не като система от познания, чийто живот и стойност зависят от нейната подвижност и готовност да ревизира мигновено своите най-ценени консткрукции, когато нови факти или нови възгледи подсказват възможността за алтернативни. «Аз съм преподавател в този колеж и онова, което не зная, не е познание.»(Уайтхед, 1938, стр. 59). - Бел. авт. Всичко това е съвършено очевидно, но далеч по-малко очевидно е какво да се прави във връзка с него. Изучаването на стереотипното мислене навежда на идеята да сме по-малко погълнати от категории и повече да се занимаваме със свежи изживявания, с конкретни и определени реалности. По този въпрос не бихме могли да кажем нещо по-хубаво от Уайтхед: «Аз критикувам нашите традиционни образователни методи затова, че те са прекалено погълнати от интелектуален анализ и от получаването на изразена във формули информация. Искам да кажа, че занемаряваме укрепването на навици за конкретна оценка на отделните факти в пълното им взаимодействие с възникващи ценности и просто поставяме ударението върху абстрактни формулировки, които пренебрегват този аспект на взаимодействие на различни ценности. Засега нашето образование съчетава задълбочено изучаване на няколко и малко изучаване на голям на брой абстракции. Ние сме прекалено книжни в учебното си ежедневие. Би трябвало общата подготовкаа да е насочена към разкриването на конкретните ни схващания и задоволяването на младежкия порив да се прави нещо. И тук би трябвало да присъства анализ, но само доколкото е необходим, за да илюстрира начините на мислене в различните сфери. В Райската градина Адам е видял животните, преди да им даде имена, в традиционната система децата назовават животните, преди да са ги видели. Тази професионална подготовка може да докосне само едната страна на образованието. Центърът на тежестта пада върху интелекта и негово основно оръдие е печатната книга. Центърът на тежестта от другата страна на подготовката трябва да пада върху интуицията, без аналитично откъсване от тоталната околна среда. Целта е непосредствено разбиране с минимум изсушаващ анализ. Преди всичко е необходим такъв тип обобщение, който осъзнава разнообразието на ценностите» (Whitehead, 1938, с. 284-28в). ЕЗИK Езикът е преди всичко едно отлично средство за преживяване и предаване на номотетична информация, т.е. прекрасно средство за категоризиране. Разбира се, той също се опитва да дефинира и предаде идиосинкратичното или идиографското, но често се проваля, когато става въпрос за крайни теоретични цели. Единственото, което той може да постигне по отношение на идиосинкратичното, е да му даде име, което в края на краищата, не го описва нито пък предава, а само му окачва етикет. Единственият начин да се разбере напълно идиосинкратичното е то да се изживее изцяло и да се изживее лично. Дори назоваването на изживяването би могло да спусне завеса пред по-нататъшното му разбиране. Дотолкова, доколкото езикът натиква изживяванията в категории той е завеса между действителността и човешкото същество. С една дума, ние плащаме за облагите, които той ни носи. Ако всичко това важи за езика, когато става дума за най-високо теоретично равнище, ситуацията трябва да е далеч по-тежка, когато той се откаже напълно от борбата да бъде идиосинкратичен и дегенерира напълно като се сведе до използването на стереотипи, баналности, мота, лозунги, клишета, бойни викове и епитети. В такъв случай той се превръща съвършено очевидно и откровено в средство за отстраняване на мисълта, за притъпяване на възприятията, за спиране на умственото развитие и за лишаване на човешкото същество от способността да мисли. В такива случаи езикът наистина има функцията «да прикрива мисълта, вместо да я предава». Следователно, когато използваме езика, както ни се налага, би трябвало да съзнаваме слабостите му. Един извод би бил, че учените трябва да се научат да уважават поетите. Те обикновено смятат собствения си език за точен, а останалите езици за неточни, но много често, колкото и да е парадоксално това, този на поетите е, ако не Поезията представлява опит да се предаде, или най-малкото да се изрази, едно идиосинкретично изживяване, което повечето хора «нямат изкуството да изкажат». Тя означава да се облекат в думи емоционални изявявания, които по същността си не се поддават на описание с думи. Тя е опит да се опише едно свежо и единствено по рода си преживяване със схематизиращи етикети, които сами по себе си не са свежи, нито единствени по рода си. Горе-доду единственото, което поетите могат да направят в подобна безнадежна ситуация, е да използват думите, за да правят паралели, обрати на речта, нови шаблони и т. н., с които, макар и да не могат да опишат самото изживяване, те се надяват да събудят подобно изживяване у читателя. Това, че понякога успяват да го направят, е направо чудо. - Бел. авт. по-точен, то поне по-верен. Случва се и да е по-точен. Така например ако е достатъчно талантлив, човек може да каже в много сбита форма онова, за което на интелектуалния професор му трябват десет страници. Следващата история, приписвана на Линкълн Стивънс ( Baker, 1945, с. 222) илюстрира тази теза.
- Видя ли това? - попитах Сатаната. - Не те ли притеснява тя? Не знаеш ли, че е достатъчна, за да те унищожи? - Зная, но никак не се притеснявам. И ще ти кажа защо. Сега тя е нещо красиво и живо, но човекът първо ще й даде име, ще я организира, а дотогава тя вече ще е мъртва. Ако я остави да живее и заживее с нея, това ще ме унищожи. Никак не се притеснявам." Друга характерна черта на езика, която допринася за бедата е,че той съществува извън пространството и времето или, най-определени думи в него са в такова положение. За един период от 1000 години думата «Англия» не расте, не старее, не се развива, не се усъвършенства и не се променя, както това става със самата нация. И въпреки всичко, такива думи са единствените, с които разполагаме, за да описваме събитията във времето и пространството. Какво означава:»Винаги ще има Англия?» Както пише Джонсън «Движещият се пръст на дейността пише по-бързо, отколкото езикът може да извести. Структурата на езика не е така плавна, както тази на действителността. Тъй както гръмотевицата, която чуваме вече не гърми, така и действителността, за която говорим, вече не съществува.» (Johnson, 1946, с. 119). ТЕОРИЯ Изградените върху категории теории са почти винаги абстрахиращи, т.е. подчертават определени качества на явлението като по-важни от други или поне като по-достойни за отбелязване. Така че всяка подобна теория или друга абстракция в повечето случаи подценява, пренебрегва или подминаба някои качества на явлението, т.е. пропуска част от истината. Трябва да се предполага, че поради тези принципи на отхвърляне и подбор всяка теория ще дава само частичен, прагматично предубеден възглед за света. Вероятно е вярно също така, че всички теории, взети заедно, няма да дадат никога пълен поглед върху явленията и света. Както изглежда, пълното, субективно богатство на изживяването достига по-често до артистичните или емоционално чувствителните хора, отколкото до теоретиците и интелектуалците. Може би дори т.нар. мистично преживяване е идеалният и краен израз на такъв вид пълно възприемане на всички характерни черти на конкретното явление. По пътя на противопоставянето тези съображения би трябвало да разкрият още една характерна черта на изброеното в подробности, индивидуално изживяване, а именно, неговия неабстрахиращ характер. Това не е същото като да кажем, че то е конкретно в Голдщайновия смисъл. Всъщност, когато имат конкретно поведение, пациентите с мозъчни увреждания не виждат всички характерни сетивни черти на обекта или преживяването. Те долавят и са в състояние да доловят само една от тях, онази, детерминирана от конкретния контекст; така например бутилката вино е само това и нищо повече, а не е, да речем, някакво оръжие, украса, преспапие или пожарогасител. Ако, по най-различни причини, дефинираме абстрахирането като селективно внимание по отношение на едни, а не на други от безбройните характерни черти на събитието, за пациентите на Голдщайн би могло да се каже, че абстрахират. Има и определен контраст между класифицирането на преживяванията и възприемането им, между използването им и извличането на удоволствие от тях, между опознаването им по един или по друг начин. Всички автори по въпроса за мистичните или религиозни изживявания са подчертали това по-добре, отколкото някои специалисти психолози. Така например Олдъс Хъксли казва: «С израстването на индивида, познанието му става по-концептуално и систематично по форма, а неговото фактическо, утилитарно съдържание нараства в огромна степен. Но тези придобивки биват компенсирани от определено влошаване в качеството на непосредственото схващане загуба на силата на интуицията»(Huxley, 1944, vii). Но тъй като оценката определено не е нашата единствена връзка с природата, бидейки всъщност биологично най-малко належащата от всички такива връзки, ние не бива да се поставяме в глупавото положение да стигматизираме на теориите и теориите и абстракциите, поради опасностите, които те крият. Преимуществата им са големи и очевидни, особено от гледна точка на комуникацията и практическото манипулиране на света. Ако ни беше работа да правим препоръки, вероятно бихме формулирали това горе-долу така: Обикновените познавателни процеси на работещия интелектуалец, учен т.н. биха придобили по-голяма сила, отколкото имат, ако той помни, че те не са единствените възможни оръжия в арсенала на изследователите. Има и други. Ако обикновено ги препращат към поета или художника, то е защото не се разбира, че тези пренебрегнати начини на познание имат достъп до онази част от действителния свят, скрита от изключително абстрахиращия интелектуалец. Нещо повече, както ще видим в глава 18, възможно е и холистичното теоретизиране, при което нещата не се подлагат на дисекция и не се отделят едно от друго, а се виждат изцяло в техните взаимоотношения като страни на цялото, съдържащи се в него, видяни като фигура на фон или в различни степени на увеличение. За източници по въпроса за мистицизма вж Олдъс Хъксли «Вечната философия» (1944)и Уилям Джеймс, «Видовете религиозно изживяване» (1958). - Бел. авт. ЧАСТ 4 МЕТОДОЛОГИЯ ЗА ЕДНА НАУКА ЗА ЧОВЕКА Изтегляне 5.42 Mb. Сподели с приятели:
|