Предговор към второто издание
Изтегляне 5.42 Mb.
|
- Навигация на страницата:
- Променливи - равнище и качество
- ИЗУЧАВАНЕ НА СИНДРОМИТЕ НА ЛИЧНОСТТА Стандартни начини за корелиране
- Групиране според значението
- Взаимосвързани в организма синдроми
- РАВНИЩЕ И КАЧЕСТВО НА СИНДРОМИТЕ НА ЛИЧНОСТТА
- СИНДРОМИТЕ НА ЛИЧНОСТТА И ПОВЕДЕНИЕТО
- ЛОГИЧЕСКИ И МАТЕМАТИЧЕСКИ ИЗРАЗ НА ДАННИТЕ ЗА СИНДРОМА
- ПОСЛЕСЛОВ БОГАТАТА ЖЪТВА НА ЕЙБРАХАМ МАСЛОУ
Промяна под натиск отвън Много е лесно, погълнати от вътрешната динамика на синдромите да забравим за известно време, че всички те, разбира се, реагират на външната ситуация. Този очевиден факт се споменава тук, за да бъде картината пълна и да се напомни, че синдромите на личността в организма не са изолирана система. Променливи - равнище и качество Най-важната и очевидна променлива е равнището на синдрома. Даден човек е на високо, средно или ниско равнище по отношение на сигурността, както и на високо, средно или ниско равнище по отношение на самооценката. Не искаме да кажем, че това изменение задължително е върху един континуум, искаме само да привлечем вниманието върху колебанието от много към малко, от високо към ниско. Качеството на синдрома се е разглеждало основно по отношение на синдромите на самооценка или доминация. Явлението доминация може да се наблюдава при всички видове човекоподобни маймуни, но се изразява по качествено различен начин. При човешкото същество с висока самооценка успяхме да отличим поне две качества на висока самооценка, и избрахме едното да означим като сила, а другото - като власт. Човек с висока самооценка, който също така се чувства сигурен, проявява силното си самочувствие по един мил, услужлив и дружелюбен начин. Онзи, който има висока самооценка, но едновременно с това се чувства несигурен, не се интересува толкова от това да помага на по-слабите, а по-скоро да господства над тях и да ги наранява. И двата индивида имат висока самооценка, но я проявяват по различен начин, в зависимост от други характерни черти на организма. Много са формите, в които чувството за несигурност може да се изяви при крайно несигурните хора. Така например то би могло да има качеството на усамотяване и отдръпване (ако са с ниска самооценка) или на враждебност, агресивност и злоба (ако имат висока самооценка). Културни фактори Наистина взаимоотношенията между култура и личност са прекалено дълбоки и сложни, за да се разглеждат накратко. Трябва да се посочи, по-скоро за пълнота, отколкото по някаква друга причина, че общо взето пътищата, по които се осъществяват главните житейски цели, често се определят от характера на конкретната култура. В повечето, макар и не във всички случаи, начините, по които се изразява и постига самооценка са културно детермипирани. Същото се отнася до любовните връзки. Ние печелим обичта на други хора и изразяваме своите чувства към тях по културно утвърдени канали. фактът, че в едно сложно общество статусните роли са също така отчасти културно детерминирани, често променя изразяването на синдромите на личността. Така например на мъжете с висока самооценка в нашето общество се позволява да изразят този синдром далеч по-открито и по много повече начини, отколкото на жените с ниска самооценка. На децата се дава също твърде малко възможност да изразяват открито висока самооценка. Би трябвало също така да се посочи, че много често съществува утвърдено от културата равнище за всеки от синдромите (например сигурност, самооценка, социалност, дейност). Този факт проличава най-ясно при сравнителни културни и исторически проучвания. Така например средният гражданин Добу не само е по-враждебен, но от него се очаква да е такъв в сравнение със средния гражданин Арапеш. От средната жена днес се очаква да има по-висока самооценка, отколко от средната жена отпреди сто години. ИЗУЧАВАНЕ НА СИНДРОМИТЕ НА ЛИЧНОСТТА Стандартни начини за корелиране Досега говорихме така, сякаш елементите на синдрома са хомогенни, като частиците на някаква мъгла. Всъщност случаят не е такъв. В организацията на синдрома се установяват както йерархии по значение, така и групиране. Този факт вече беше доказан по най-простия възможен начин за синдрома самооценка, а именно, по метода на корелацията. Ако синдромът не беше диференциран, всяка негова част би трябвало да е в също толкова тясна корелация с цялото, както и всички останали. Всъщност обаче самооценката (измерена като цяло) има различна корелация с различните части. Така например цялостният синдром на самооценка, измерен съгласно Социален личностен въпросник. (Maslow, 1940б), се намира в съотношение с раздразнимост r=-0.39, с езическо сексуално отношение r=0.85, с редица осъзнати чувства за малоценност r=-0.40, с притеснение в различни ситуации r=-0.60, с редица осъзнати страхове r=-0.29 (Maslow, 1968а, 1968б). Клиничното изследване на данните също показва тази тенденция към естествено струпване на частите в групи, към които сякаш естествено принадлежат. Така например конвенционалност, моралност, скромност и зачитане на правилата попадат заедно или принадлежат съвсем естествено към групата, за разлика от друга група струпващи се качества като самочувствие, поза, липса на притеснение, на плахост и стеснителност. Тази тенденция към струпване веднага ни дава възможност да класифицираме в рамките на синдрома, но когато действително се опитаме да го направим, се изправяме пред различни трудности. На първо място се натъкваме на общия за всички класификации проблем, този за принципа, върху който трябва да се изгради тя. Разбира се, би било лесно, ако знаехме всички данни и тяхната взаимовръзка. Но когато, както е в нашия аучай, се залавяме с това частично невежи, установяваме, че ни се налага да постъпваме произволно, независимо колко чувствителни се опитваме да бъдем по отношение на вътрешната, природа на материала. В нашия случай това вътрешно сходство е начално указание, означаване на някаква обща посока. Но при подобни спонтанни струпвания можем да напреднем само дотук, а когато най-накрая стигнем до момента да престанем да ги възприемаме, трябва да продължим напред на основата на собствените си хипотези. Друга видима трудност е, че когато работим със синдромни материали, скоро установяваме, че можем да класифицираме всеки синдром на личността в дузина, сто, хиляда, десет хиляди или колкото пожелаем основни групирания в зависимост от избраната степен на обобщение. Подозираме, че обикновеният опит за класификция е просто още едно отражение на атомистичния, търсещ връзките възглед. Ако при работа с взаимозависими данни използваме атомистичен инструмент, това определено няма да ни доведе далеч. Та какво е всъщност класификацията, ако не отделяне на различните части, на дискретни единици? И как в такъв случай ще класифицираме нашите данни, ако те не са по същността си различни и отделни едни от други? Може би се налага да отхвърлим атомистката класификция и да потърсим някакъв холистичен принцип на класификция, тъй както сметнахме за необходимо да отхвърлим редуктивния в полза на холистичния анализ. Следващите аналогии предлагаме като указания за посоката, в която вероятно ще трябва да търсим подобна холистична методология на класификация. Степени на увеличение Дадената тук формулировка е аналогия, извлечена от физиката, и е на базата на принципа на работа с микроскоп. Изследвайки хистологичен материал, човек наблюдава цялостния характер, общата структура, формирането и взаимовръзките в тяхната цялост, вдигайкии предметното стъко на светлината и оглеждайки го с просто око,обхващайки така цялото. После, след като имаме ясно в съзнанието си цялостната кртина, започваме да разглеждаме една част от цялото при слабо увеличение, да речем десет пъти. Сега вече изучаваме дадена подробност не като нещо изолирано, взето сама за себе си, а имайки предвид взаимовръзката й с цялото. По-късно можем да продължим с по-подробно изследване на това поле, като използваме друг обектив с по-голямо увеличение, да речем 50 пъти. Тогава става възможно да се анализират все повече и по-фини подробности от цялото, като използваме все по-големи и по-големи увеличения до практическн трайните възможности на апарата. Бихме могли също така да разглеждаме материала като класифициран не в праволинейни поредици от отделени и независими части, които след това могат да бъдат преподредени в някакъв ред, а като «съдържащ се», може би като влизащи една в друга кутийки. Ако наречем цялостния синдром за сигурност кутия, то тогава четиринайсетте подсиндрома ще бъдат четиринайсет кутийки, които се съдържат в нея (Maslow, 1952). Във всяка от тези по-малки кутийк сеи съдържат други кутийки, може би 4 в едната, 10 в другата, 6 в третата и т. н. Ако преведем тези примери на езика на изучаването на синдромите, бихме могли да вземем синдрома за сигурност и да го разгледаме като цяло, т.е. при степен на увеличение № 1. Това конкретно означава да изучаваме психичния «привкус», значение или цел на синдрома като единно цяло. След това бихме могли да вземем един от четиринайсетте негови под-синдрома и да ги изучаваме на равнището на онова, което бихме могли да наречем степен на увеличение № 2. Тогава този подсиндром ще бъде изучаван в своята конкретна цялост, във взаимната му зависимост от тринайсетте останали, но винаги ще се схваща като холистична част от цялостния синдром за сигурност. Като пример бихме могли да приведем синдрома за власт-подчинение при изпитващия чувство за несигурност човек. Той има потребност от власт, но това се проявява по много начини и в много различни форми например като свръхамбиция, свръхагресия, собственическо чувство, нужда за пари, свръхсъстезателност, склонност към предразсъдъци и ненавист и т. н., или техните привидни противоположности като подмазвачество, готовност за подчинение или мазохистични наклонности. Но тези характерни черти очевидно също са общи и биха могли да бъдат анализирани и класифицирани. Изучаването на всяка една от тях би било на степен № 3. Да вземем например потребността или склонността към предразсъдъци, за които расовият предразсъдък е един добър пример. Ако ще го изучаваме правилно, то няма да го изучаваме сам за себе си или в изолация. Бихме могли да го формулираме по-пълно като кажем, че изучаваме тенденцията към предразсъдъци, която е подсиндром на потребността от власт, който е подсиндром на синдрома на общо чувство за несигурност. Не е необходимо да посочваме, че все по-подробните проучвания ще ни отведат на степен 4, 5 и т. н. Можем да вземем например даден аспект на конкретен комплекс, да речем, тенденцията да се хващаме за различия (например цвят на кожата, форма на носа, говорения език)като средство за подсилване на собствената ни потребност от сигурност. Тенденцията да се залавяме за различия е организирана като синдром и може да се изучава като синдром. За да сме по-конкретни, в този случай той би бил класифициран като под-под-под-синдром. Намира се в петата кутия от поредицата. За да обобщим, такъв метод на класификация, а именно този, основан на фундаменталното понятие «да се съдържа в», а не на «да е отделен от», може да ни даде насоката, която търсим. Той ни позволява да се усъвършенстваме както по отношение на подробностите, така и на цялото, без да навлизаме в безсмислени подробности или да изпадаме в неясни и безполезни обобщения. Той е едновременно синтетичен и аналитичен и, най-сетне, ни позволява да изучаваме уникалността и общото едновременно и ефективно. Този метод отхвърля противопоставянето, аристотелевото разделяне на категория А и категория не-А и все пак ни дава теоретически задоволяващ принцип на класифициране и анализ. Групиране според значението Ако потърсим евристичния критерий, по който да правим разлика между синдроми и подсиндроми, ще го намерим теоретично в понятието за концентрация. Каква е разликата между естествените групирания в синдрома на самооценка? Установено бе, че конвенционалност, моралност, скромност и спазване на правилата се струпват в една група и тя може да бъде различена от друго групиране, образувано от характеристиките самоувереност, уравновесеност, липса на притеснение и смелост. Разбира се, тези групирания или подсиндроми се намират в корелация помежду си и със самооценката като цяло. Нещо повече, във всяко групиране различните елементи са в корелация помежду си. Вероятно нашето възприятие за групиране, субективното чувство, че различни елементи вървят естествено заедно би намерило отражение в корелациите, които ще се получат при измерването на тези елементи. Вероятно самоувереността и уравновесеността се намират в много по-тясна корелация от уравновесеността и не-конвенционалността. Може би от статистическа гледна точка, даден комплекс би могъл да означава висока средна стойност на взаимна корелация между всички негови съставки. Може да се приеме, че средната стойност на взаимна корелация ще е по-висока от средната стойност на корелацията между съставкн от две различни групи.^ приемем, че средната вътрешна корелация при дадено стр г=0.7, а средната стойност на корелация между съставките на различни струпвания е г=0.5, то тогава новият синдром, образуван от сливането на струпванията или подсиндромите, ще има средна стойност на корелацията по-висока от г=0.5 и по-ниска от г=0.7, вероятно по-близо до г=0.6. Бихме могли да очакваме, че придвижвайки се от под-под-синдром към подсиндром и оттам към синдром, средната стойност на корелация ще става все по-малка. Тази тенденция бихме могли да наречем промяна в концентрацията на синдрома и с основание да подчертаем това понятие, ако не за друго, то поне защото би могло да ни даде работния инструмент, с който да проверим своите клинични данни. От основната предпоставка на динамичната психология следва, че онова, което може и би трябвало да се постави в корелация, не е поведението като поведение, а значението на поведенията например не скромното поведение, а качеството скромност, видяно като цяло във взаимоотношенията си с останалия организъм. Нещо повече, трябва да се признае, че дори динамичните променливи не винаги се изменят строго линейно, а понякога се отклоняват рязко към нещо съвсем различно. Пример за това явление откриваме в последиците, които оказва гладът върху обичта. Ако подредим малки деца в групи от напълно приети до напълно отхвърлени, все пак ще установим, че вървейки надолу по стълбицата, децата копнеят все по-неистово за обич, но когато стигнем до крайната точка на скалата - пълното отхвърляне от първите дни на живота, намираме не огромен копнеж за обич, а пълна студенина и липса на желание за обич. И накрая, разбира се, трябва да използваме холистична, а не атомистична информация, т.е. не полученото по пътя на редуктивния, а по пътя на холистичния анализ. По този начин ще можем да установим корелация между отделните променливи или части, без да Психолозите холистици са склонни да гледат с недоверие на метода на корелацията, но според мен това се дължи на факта, че той е използуван по един изключително атомистичен начин, а не защото същностната му природа влиза в противоречие с холистичната теория. Средният статистик гледа с недоверие на самокорелациите (като че ли бихме могли да очакваме нещо друго в организма!), но не би трябвало да е така, ако се вземат предвид определени холистични факти. - Бел. авт. насилим единството на организма. Ако работим с необходимото внимание с данните, които съпоставяме, и съчетаем всички статистически данни с клиничните и експериментални познания няма причина методът на корелация да не е във висша степен полезен при холистичната методология. Взаимосвързани в организма синдроми В книгата си за физическите гещалти Кьолер (Kohler, 1961) се противопоставя на свръхобобщаването на взаимосвързаността, до степен да не сме в състояние да направим избор между много общ монизъм и пълен атомизъм. Затова той подчертава не само взаимосвързаността в един гещалт, но също и факта на отделността на различните гещалти. За него повечето гещалти, с които работи, са (относително) затворени системи. Той довежда своя анализ само до рамките на гещалта, по-рядко анализира отношенията между тях, били те физически или психични. Трябва да е очевидно, че когато имаме работа с информация за организма, попадаме в различна ситуация. С положителност в организма почти няма затворени системи. Там всяко нещо действително е свързано с всичко останало, макар и понякога по едва доловим и далечен начин. Нещо повече, доказано е, че организмът, взет като цяло, е свързан с и е фундаментално взаимозависим с културата, с непосредственото присъствие на други хора, с конкретната ситуация, с физическите и географски фактори и т. н. Досега бихме могли да кажем най-малкото, че Кьолер е трябвало да ограничи своето обобщение до физическите и психологическите гещалти във феноменалния свят, защото неговите структури определено не са в такава степен приложими вътре в организма. Ако решим да спорим, бихме могли да отидем по-далеч от това минимално твърдение. Всъщност необходимите доказателства могат да се намерят в това, че целият свят е теоретически взаимосвързан. Ако изберем измежду типовете отношения, които съществуват, то ще сме в състояние да открием някакъв вид взаимоотношения между всяка част на вселената и останалите й части. Можем да приемем, че системите са относително независими една от друга само ако искаме да бъдем практични, или ако говорим в отделна дискурсивна сфера, а не в тоталността на сферите на дискурса. От психологическа гледна точка например всеобщата взаимовръзка се нарушава, защото съществуват части на света, които не са психологически свързани с други части на света, дори и да са свързани от гледна точка на химията, физиката или биологията. Нещо повече, взаимовръзката на света би могла съвсем спокойно да бъде нарушена по напълно различен начин от биолога, химика или физика. Според мен за момента най-добрата формулировка е, че има относително затворени системи, но те са отчасти продукт на гледната точка. Може би онова, което е (и изглежда като) затворена система, може и да не е такова след година защото догодина научните методи ще са се усъвършенствали достатъчно, за да се докаже, че подобна връзка съществува. Ако ни отговорят, че би трябвало да докажем действителни физични процеси, а не преди всичко теоретични връзки между всички части на света, тогава ще репликираме, че монистичните философи никога не са сочили съществуването на подобна всеобща физическа взаимовръзка, а са говорили за редица други видове взаимообвързаност. Но тъй като това не е основен предмет на нашето изложение, не е необходимо да се спираме на него. Напълно достатъчно е да посочим явлението (теоретична) всеобща взаимовръзка в рамките на организма. РАВНИЩЕ И КАЧЕСТВО НА СИНДРОМИТЕ НА ЛИЧНОСТТА В тази област на изследване имаме да предложим един внимателно подбран пример. Остава по пътя на бъдещи проучвания да се установи дали имаме налице парадигма или конкретен случай. Количествено, т.е. в смисъл на прости линейни корелации, има положителна, но слаба взаимовръзка между равнището на чувството за сигурност и това на самоуважение, г= на около 0.2 или 0.3. В сферата на индивидуална диагноза на нормални хора е съвсем ясно, че тези два синдрома са практически независими променливи. Може при някои групи да съществуват характерни връзки в двата синдрома. Така например при евреите е имало (през 1940 г.) тенденция за високо равнище на самооценка и ниско на сигурност, докато при жените-католички сме откривали често ниска самооценка, съчетана с висока степен на чувство за сигурност. При невротиците и двете равнища бяха и са склонни да бъдат ниски. Но по-поразително от взаимовръзката (или отсъствието й) по отношение на равнището на двата синдрома е много близката взаимовръзка между равнището на чувство за сигурност (или самоуважение) и качеството на самоуважение (или чувство за сигурност). Това отношение може да се докаже съвсем лесно като се противопоставят два индивида, при които равнищата на самооценка са високи, но те се намират на противоположните краища по скалата на чувството за сигурност. А (висока самооценка и високо чувство за сигурност) е склонен да изразява самоуважението си по много различен начин от Б (висока самооценка и ниско чувство за сигурност). А, който има както личната сила, така и любов към човешкия род, естествено ще използва тази сила по грижовен, мил или покровителствен начин. Но Б, който има същата сила, но изпитва омраза и презрение към хората или страх от тях, ще използва по-вероятно силата си, за да наранява, да доминира или да уталожи по някакъв начин чувството си за несигурност. Тогава силата е заплаха за неговите събратя. Следователно бихме могли да говорим за несигурно качество на високата самооценка и да го сравним със сигурното качество на високата самооценка. Пак така бихме могли да направим разлика между несигурно и сигурно качество на ниската самооценка, т.е. мазохистът или подлизуркото, от една страна, и тихия, приятен или услужлив зависим човек, от друга. Подобни разлики в качеството на сигурността са в корелация с разликите в равнището на самооценка. Така например несигурно чувстващите се хора биха могли да са затворени и стеснителни или открито враждебни и агресивни, в зависимост от това дали равнището им на самооценка е ниско или високо. Хората, които изпитват чувство за сигурност, могат да са покорни или горди, следовници или лидери, в зависимост от това как се променя равнището им на самооценка от ниско към високо. СИНДРОМИТЕ НА ЛИЧНОСТТА И ПОВЕДЕНИЕТО В широкия смисъл, преди да направим по-конкретен анализ, можем да кажем, че отношенията между синдромите и външното поведение са горе-долу както следва. Всяко действие е израз на цялата интегрирана личност. По-конкретно това означава, че всяко действие е детерминирано от всеки и от всички синдроми на личността (освен другите определящи фактори, за които ще говорим по-долу). Когато Джон Доу се смее и отвръща на закачка, ние теоретично можем да измъкнем измежду различните определящи фактори на този неделим акт равнището на неговото чувство за сигурност, самооценка, енергия, интелект и т. н. Такова становище очевидно противоречи на онази, сега вече отживяла времето то си теория за чертите на характера, според която всеки отделен поведенчески акт се определя изцяло от една единствена черта.Теоретичното ни твърдение се илюстрира най-добре-от определени задачи като например художественото творчество. Когато създава картина или концерт, творецът явно влага своето аз изцяло в задачата и следователно тя е израз на цялостната личност. Но един такъв пример, или да кажем някаква творческа реакция на неструктурирана ситуация (какъвто е случаят с теста на Роршах) е в единия край на континуума. В другия е изолираният, конкретен акт, който има малка или никаква връзка с характеровата структура. Пример за това са непосредствените реакции на изискванията на моментната ситуация (да се дръпнеш от пътя на камион), чисто привични, културални реакции, които отдавна са загубили своето психично значение за повечето хора (навикът мъжете да стават, когато в стаята влезе жена) или, най-сетне, рефлекторните действия. Такова поведение ще ни каже малко или нищо за характера, защото в тези случай то е пренебрежимо като определящ фактор. Между тези крайности установяваме всевъзможни степени. Съществуват например действия, които са обикновено почти напълно детерминирани само от един или два синдрома. Конкретният акт на любезност е по-тясно свързан със синдрома на сигурност, отколкото с който и да е друг. Чувството за скромност се определя до голяма степен от самооценката и т. н. Посочените по-горе факти биха могли до голяма степен да предизвикат въпроса защо, след като съществуват всички тези типове взаимоотношения между поведение и синдром, твърдяхме в началото, че общо взето поведението се определя от всички синдроми? Очевидно е, че по силата на нещо като теоретично изискване, една холистична теория ще започне с такова твърдение, докато атомистичният подход би започнал с подбора на някакво изолирано, отделно поведение, откъснато от всички свои връзки с организма - например усещане или условен рефлекс. Това е въпрос на «центриране» (от гледна точка на коя част да се организира цялото). За атомистката теория най-простата основна единица е частицата поведение, получена по пътя на редуктивния анализ, т.е. поведение, откъснато от всички свои връзки с останалия организъм. Вероятно по-близко до същността е твърдението, че първият тип връзка синдром-поведение е по-важна. Изолираните видове поведение са обикновено в периферията на основните житейски грижи. Те са изолирани просто защото не са важни, т.е. нямат нищо общо с основните проблеми, отговори и цели на организма. Съвършено вярно е, че кракът ми подритва, когато бъде ударено пателарното сухожилие, че ям маслини с пръсти или не мога да ям варен лук, защото съм научен да не го харесвам. Това в никакъв случай не е по-вярно от това, че имам определена житейска философия, че обичам семейството си или, че съм привлечен от определен вид експерименти, но вторият тип ситуации са далеч по-важни. Макар и наистина вътрешната природа на организма да е определящ фактор на поведението, тя не е единственият. Културната среда, в която оперира организмът и която вече е помогнала да се определи вътрешната му природа, също е определящ за поведението фактор. И накрая, под заглавието «непосредствена ситуация» би могла да се подведе и друга поредица от определящи фактори на поведението. Неговите цели и задачи се определят от природата на организма, а пътищата към осъществяването им - от културата, но непосредствената ситуация определя какво е реално възможно или невъзможно - кое поведение е разумно и кое не, кои конкретни цели са осъществими и кои не са, какво предполага заплаха и какво предлага възможен инструмент за постигането на целите. Когато разглеждаме поведението по този комплексен начин, става лесно да разберем защо поведението не винаги е добър показател за структурата на характера. Защото, ако то се определя толкова от външната ситуация и културата, колкото и от характера, ако е компромисна формация между три групи сили, то поведението едва ли би могло да представлява идеален индикатор за всяка от тях. И отново това е чисто теоретично твърдение. На практика съществуват определени методи, при които можем да «изключим» или да сведем до нула влиянието на културата и ситуацията, така че на практика поведението би могло да е добро указание за характера. УстановяВа се, че съществува много по-висока корелация между характера и импулса за поведение. Нещо повече, тя е толкова висока, че тези импулси за поведение биха могли сами по себе си да се сметнат за част от синдрома. Те са далеч по-свободни от външни и културни принуди, отколкото откритите поведенчески актове. Бихме да отидем дотам и да кажем, че ние изучаваме поведението само като указание за импулса за поведение. Ако това е добро указание, си струва да бъде изучено; ако не е добро - не си струва, след като трайна цел е да разберем характера. ЛОГИЧЕСКИ И МАТЕМАТИЧЕСКИ ИЗРАЗ НА ДАННИТЕ ЗА СИНДРОМА Доколкото зная, за момента не съществува такава математика или логика, която да е подходяща за символното изразяване и обработка на синдромната информация. Такава символна система в никакъв слуучай не е невъзможна, защото знаем, че сме в състояние да изградим математика и логика, които да съответстват на нашите нужди. Засега обаче повечето съществуващи логически и математически системи се основават и са израз на общо-атомисткия Така например, като се направи достатъчно неясна, ситуацията би могла да се изведе в смисъл на детерминанта на поведение, както става в различните проективни тестове. Или се случва изискванията на организма да са толкова смазващи, както при лудостта, че външният свят бива отречен или пренебрегнат, а културата не се зачита. Основната методика за частично изключване на културата е да се установи връзка по време на интервюто или психоаналитично пренасочване. При определени други ситуации културните принуди биха могли да бъдат отслабени, както е при пиянството, яростта или други примери на неконтролирано поведение. И отново тук има много типове поведение, които културата пропуска да регулира, като различни неопределени, сублиминално, т.е. неосъзнаваемо възприети вариации на културно детерминираната тема, неекспресивни движения. Или пък бихме могли да изучаваме поведението при относително невъздържани хора, при деца, у които културалните принуди са все още слаби, при животни, където те са почти незначителни, или в други общества, така че да сме в състояние да изключим културалните влияния по пътя на съпоставянето. Тези няколко примера показват, че едно усъвършенствано, стъпило на здрава теоретична основа изучаване на поведението може да ни каже нещо за организацията на личността. - Бел. авт. светоглед, който вече критикувахме. Собствените ми усилия в тази насока са прекалено немощни, за да бъдат представени тук.
(Langer, 1937, с. 193). Вече трябва да е станало очевидно, че при синдромните данни не може да има такова остро изрязване на която и да част от цялото или такова рязко разграничение между всяка отделна единица и останалия синдром. Когато отрязваме А от цялото, А Вече не е А, не-А вече не е онова, което е било, и положително простият сбор на А и не-А няма да ни върне цялото, от което сме тръгнали. В рамките на синдрома всяка негова част се припокрива с друга. Ако не пренебрегнем това припокриване, отрязването на част няма да е възможно. Психологът не може да си позволи такова пренебрежение. Взаимното изключване е възможно за изолирано взета информация. Ако се вземе в контекст, както трябва да бъде в психологията, такова противопоставяне е напълно невъзможно. Дори не е допустимо например да отрежем поведението на висока самооценка от всички други по простата причина, че не съществува такова нещо като поведение на висока самооценка и нищо друго. Ако отхвърлим тази представа за взаимно изключване, поставяме под съмнение не само цялата логика, която е частично основана на него, но също така повечето познати ни математически системи. Повечето съществуващи математически и логически системи боравят с един свят, който представлява сбор от взаимоизключващи се единици, подобен на купчина ябълки. Отделянето на една ябълка от останалите в купчината не променя основната същност на ябълката, нито тази на купчината. В организма нещата стоят абсолютно различно. Отрязването на един орган променя целия организъм, а не само частта, която е била отрязана. Друг пример можем да открием в основните аритметични действия събиране, изваждане, умножение и деление. Това са все действия, които предполагат атомистка информация. Събирането на две ябълки е възможно, защото природата им го разрешава. С личността нещата стоят различно. Ако имаме двама души, които имат висока самооценка и изпитват чувство за несигурност, и направим така, че единият от тях да има по-голямо чувство за сигурност («добавим» сигурност), ще разполагаме с един човек, който вероятно е склонен към сътрудничество и друг, който е склонен да бъде тиранин. Високата самооценка при един човек няма същото качество, както високата самооценка при друг. При човек, на когото е «прибавена» самооценка има две промени, не само една. Той не само е придобил чувство за сигурност, но се е променило и качеството на самооценката, по простата причина, че се е съчетала с високо чувство за сигурност. Примерът е малко насилен, но той е най-близкото, до което можем да стигнем, за да си представим нещо подобно на действието събиране в личността. Очевидно традиционната математика и логика, въпреки неограничените си възможности, приличат само на слугини в услуга един атомистичен, механичен възглед за света. Дори изглежда възможно да се каже, че математиката изостава от съвременните физически науки в приемането на динамичната, холистична теория. Съществените промени в природата на физическата теория се осъществяват не с промяна на същностната природа на математиката, а като се разтегля нейната употреба, като с нея се вършат трикове, като се оставя доколкото е възможно непроменена същностно статичната й природа. Те стават възможни само с мощта на различни допускания от рода на «като че ли». Добър пример намираме в математическта теория на приближенията, която претендира, че борави с движение и промяна, но прави това само като свежда промяната до поредица от статични състояния. Пространството под една крива се изчислява като се раздели на поредица от правоъгълници. Самите криви се разглеждат «като че ли» са многоъгълни фигури с много малки страни. Че това е основателна процедура, с която нямаме принципен спор, се доказва от факта, че приближенията вършат работа и са изключително полезен инструмент. Но не е основателно да забравяме, че той работи поради поредица от допускания, хитрувания или трикове, «като че ли» допускания, които явно не боравят със света на явленията така, както това правят психологическите проучвания. Следният цитат може да послужи като илюстрация на нашето твърдение, че математиката е склонна към статичност и атомизъм. Доколкото зная, общият му смисъл не е оспорен от други математици. «Но не заявявахме ли доста пламенно преди това, че живеем в един неподвижен свят? И не доказвахме ли надълго и нашироко, използвайки парадоксите на Зенон, че движението е невъзможно, че летящата стрела е всъщност неподвижна? На какво да отдадем очевидно променената позиция? Нещо повече, ако всяко ново математическо откритие почива върху старите, утвърдени основи, как е възможно да се изведе от теориите на статичната алгебра и статичната геометрия нова математика, която да е в състояние да реши проблемите, свързани с динамичните единици? Що се отнася до първото, възгледът не е променен. Продължаваме да стоим вкопани здраво в схващането, че на този свят движението, както и промяната, са особени случаи на състоянието на покой. Няма промяна, ако под промяна се разбира състояние, качествено различно от покой; онова, което определяме като промяна, е просто, както вече веднъж посочихме, поредица от много различни статични образи, възприети в относително кратки интервали от време... Тъй като сме интуитивно убедени, че в поведението на едно движещо се тяло има последователност, тъй като всъщност не виждаме как летящата стрела преминава през всяка точка по своя път, налице е един завладяващ инстинкт да абстрахираме идеята за движение като нещо, различно от покоя. Но тази абстракция е резултат от физиологични и психични ограничения; тя по никакъв начин не се оправдава от логическия анализ. Движението е корелация на място и време. Шанс е просто още едно име за функция, още един аспект на същата корелация. Що се отнася до останалото, числените методи, като рожба на геометрията и алгебрата, принадлежат към статичното семейство и не са придобили характерни черти, които родителите им не притежават. В математиката не са възможни мутации. По този начин, числените методи неизбежно притежават същите статични качества като таблицата за умножение или евклидовата геометрия. Те представляват само още едно тълкуване на този неподвижен свят, макар и да трябва да признаем, че то е много находчиво» (Kasner&Newman, 1940, с. 301-304). Нека отново заявим, че има два начина да се разглеждат елементите. Така например изчервяването може да е изчервяване само себе си (редуктивен елемент) или да е изчервяване в даден контекст (холистичен елемент). Първото е свързано с едно «като че ли» допускане: «като че то е само на света и няма връзка с останалия свят». Това е формална абстракция и в някои научни области би могла да е твърде полезна. Във всеки случай абстракцията не може да навреди, стига да се помни, че тя е формална. Проблеми възникват само когато математиците, логиците или учените забравят, че правят нещо изкуствено, когато говорят за изчервяването само по себе си, защото те положително ще признаят, че в реален свят няма такова нещо като изчервяване, ако няма човек, който да се изчервява, или нещо, поради което той да се изчервява и т. н. Този изкуствен навик на абстрахиране или на работа с редуктивни елементи е работил така добре и е станал толкова утвърден навик, че абстрахиращите и редукционистите са склонни да гледат с удивление на всеки, който отрича емпиричната и феноменална валидност на тези навици. На плавни етапи те се убеждават, че това е начинът, по който всъщност е изграден светът, и им е лесно да забравят, че дори и да е полезен, той все пак е изкуствен, условен, хипотетичен - с една дума, че това е изкуствена система, наложена на един взаимосвързан и променящ се свят. Тези странни хипотези за света имат правото да съществуват напук на здравия смисъл само поради доказаното им удобство. Когато престанат да са удобни, или когато се превърнат в пречки, те трябва да се изоставят. Опасно е да виждаме в света онова, което сме вложили в него, а не което е действително там. Нека заявим това категорично. Атомистката математика или логика е в известен смисъл теория за света и всяко негово описание от гледна точка на тази теория може да се отхвърли от психолога като неподходящо за неговите цели. Явно е необходимо мислителите в областта на методологията да се заловят със създаването на логически и математически системи, които по-пълно съответстват на природата на света на съвременната наука. Възможно е да разширим тези бележки и до самия английски език. И той е склонен да отразява атомистичната теория за света на нашата култура. Няма защо да се чудим, че при описването на данните и законите на синдрома трябва да прибягваме до странни аналогии, стилистични фигури и различни други усуквания и обрати. Имаме съюз «и», който изразява обединяването на две дискретни единици, но нямаме съюз, който да изразява обединяването на две единици, които не са дискретни и при обединяването си образуват единство, а не двойственост. Единственият заместител, който бих могъл да измисля за този основен съюз е тромавото: «структуриран с». Съществуват езици, които са по-благоразположени към един холистичен, динамичен светоглед. По мое мнение, аглутиниращите езици са по-адекватни от английския, като отражение на холистичния свят. Друг момент е, че нашият език организира света така, както това правят повечето логици и математици - на елементи и взаимовръзки, на материя и неща, причинявани на материята. Съществителните се третират като неща, глаголите са действия, извършени от неща по отношение на неща. Прилагателните описват по-точно какъв е видът на нещата, а наречията - по-точно какво е действието. Холистично-динамичният възглед не въвежда такова рязко противопоставяне. Във всеки случай, думите трябва да протичат в права линия, дори и когато се опитват да опишат информация за синдром (Lee, 1961). Аглутиниращи езици - езици, вкоито думите се сегментират на елементи, всеки от които представлява една отделна граматическа категория (например турски). - Бел. ред. ПОСЛЕСЛОВ БОГАТАТА ЖЪТВА НА ЕЙБРАХАМ МАСЛОУ РУТ КОКС «Мислех си, че сега се намирам на върха на силите си и мога да съм най-полезен, така че когато и да умра, ще бъде все едно да се отсече дърво, без да се обере цялата реколта от ябълки, която то ще даде. Ще бъде тъжно. И все пак приемливо. Защото ако животът е бил толкова богат, тогава да се вкопчваш в него би било признак на алчност и неблагодарност.»(Дневникът на Маслоу, 12 февруари 1970, в Lowry, 1979, с. 997) ВЪВЕДЕНИЕ Четири месеца след като написва тези думи в своя дневник, Ейбрахам Маслоу умира на шейсет и двегодишна възраст. Днес неговият възглед за потенциала на индивидуалното благополучие и синергичното общество се прилага в много сфери на социологията и психологията. Широкото приложение на неговата философия може да послужи като мерило за нейното значение. В настоящата глава ще разгледаме някои практически и теоретически насоки, по които виждането на Маслоу се отразява върху нашия живот и върху живота на обществото. Той допринесе неизмеримо за създаването на един нов възглед за човешката природа и постави основата на два клона от съвременната психология - хуманистичната и трансперсоналната. През седемдесетте и осемдесетте години на нашия век идеите на Маслоу в различните области на психологията, образованието, бизнеса и стопанското управление, здравеопазването и социологията дават богата жътва. Неговите размишления и теории засягат нашия личен и обществения живот по толкова различни начини, че е трудно, както пише Джойс Керъл Оутс, «да се оцени по достойнство предиздвикателството, което хвърля смайващо плодовитата мисъл на Маслоу; как той съчетава ролята на учител, пророк, лекар, мечтател, критик; амбицията му да свърже в едно всевъзможни привидно несвързани явления; неговия непобедим оптимизъм»(в Leonard 1983, с. 335). Според обективните критерии, корпусът от публикации на Маслоу е внушителен: 6 основни книги и повече от 140 статии в списания, много от тях препечатани в различни сборници на съвременната психологическа мисъл. И все пак, по-важно от чистия обем на неговите публикации е въздействието, което идеите му упражниха върху нашия живот и общество. Трудовете му изхождат от вярата, че ако не бъдат взети предвид най-висшите въжделения на човешките същества те няма никога да бъдат разбрани. Той казва, че като човешки същества ние притежаваме един вътрешен порив да култивираме тези явления така, че да реализираме себе си и да служим на обществото. Изтегляне 5.42 Mb. Сподели с приятели:
|