СУБСТАНЦИОНАЛНО НИВО НА ДЪРЖАВАТА
СУБСТАНЦИОНАЛНО НИВО НА ДЪРЖАВАТА
І. НИВА НА СЪЩЕСТВУВАНЕ НА ДЪРЖАВАТА
1. Държавата е социално явление. На всяка социална общност са присъщи няколко нива на съществуване, които се проявяват по различен начин в конкретната даденост. Тези нива са три: субстанционално, атрибутивно и институционално.
Субстанционалното ниво на социалната общност, нейната субстанция са хората. На това ниво тя съществува като съвкупност от взаимообвързани и взаимодействащи си индивиди, членове на едно цяло.
Атрибутивното ниво, атрибута на обществената материя са междуличностните и междугруповите отношения, породени в резултат от взаимодействията на хората. На това ниво социалната общност представлява система от обществени отношения и връзки между нейните членове.
Институционалното ниво на социалната общност, нейните институции са система от органи и механизми, които опосредстват и насочват социалната дейност на индивидите. На институционално ниво социалната общност съществува чрез своите институции.
2. Идеята, че държавата се проявява едновременно в различни нива, което води до няколко модуса на държавата като социално явление, е формулирана за първи път от руския теоретик на държавата Л. С. Мамут. Той пръв изследва проявленията на държавата като субстанция, атрибут и институция.
Тази концепция показва ограничения, догматизиран характер на схващането, което свежда всички аспекти на държавата до нейното проявление като институция. У нас Н. Неновски, В. Георгиев, Л. Дачев и Я. Стоилов я споделят.
3. Тези три нива на съществуване са присъщи на всяка социална общност. Държавата е вид социална общност и има родови и видови белези като такава. Специфичното при държавата е нейната властова и правна организираност. Те слагат отпечатък на трите нива на съществуване на държавата.
4. Юридическото обяснение на държавата на Г. Йелинек не изключва нейната социална същност. Държавата наистина е и трябва да бъде правно мислима, тя наистина е правен субект, но правосубектността е качество, а не съдържание или същност на субекта, нито самия субект.
ІІ. ДЪРЖАВАТА НА СУБСТАНЦИОНАЛНО НИВО
1. Държавата на субстанционално ниво се проявява като население в границите на определена територия. Това е общото, което я характеризира. То включва 2 елемента: население и територия. Двете части са взаимообвързани, съществуват в единство. Не може да има държава с население, а без територия, както и обратното. Двата елемента трябва да присъстват кумулативно.
2.1. Според теорията на Йелинек за конституивните елементи на държавата, нейната субстанция включва територия и народ. С оглед на възникването на държавата тази теория е правилна, защото държавата е винаги етно-социална организация. Държавата е племенна, народностна и национална общност. Народът, разбиран като отделен етнос, е определяща, но не абсолютна субстанция на държавата. Субстанцията на съвременната държава е нейното население.
2.2. От тази позиция са възможни няколко варианта на съотношение между народа и населението. Първия (идеален) вариант е в населението да се включва изцяло етническата общност (народа, нацията). Вторият вариант е част от народа да е включен като население на друга или на други, обикновено съседни държави. Третият вариант е населението да включва представители (малцинствени групи) на други етноси. Четвъртият вариант е едновременно комбиниране между втория и третия. Той е най-масовия. Това е типичното състояние на съвременната държава, която е полиетническа по своя човешки субстрат.
Етническата разнородност на населението се отчита в съвременния свят чрез института на националното малцинство и установените му с международноправни актове права.
Терминът “национално малцинство” трябва да се тълкува разширително. Нацията е етническа категория, тя е определен вид етнос. Всяко национално малцинство е етническо малцинство.
Водещ елемент на съвременните европейски ценности е нравствения императив. Всеки човек трябва да се възприема като равностойна ценност, независимо от своя етнос.
В населението се включват гражданите на държавата без значение на етническата им принадлежност.
2.3. Населението включва всички граждани на държавата, които имат местоживеене в страната.
Местоживеенето е специфично правно понятие. То изразява териториалната връзка на човека с държавната територия, със страната.
Местоживеене е понятие близко до понятието “живея”. В политико-правен смисъл “живея” има друго съдържание. Това различие между общия и специален смисъл на понятието не е отчетен в българската Конституция, което създава ред проблеми. Типичният случай е човек да живее на територията на държавата, чийто гражданин е, или на територията на друга държава.
В юридически (публично-правен) смисъл човек живее като гражданин на държавата или като негражданин (чужденец). В този план човек живее не физически, а юридически чрез политически публични права. От тази гл. т. лицата с местоживеене в страната или “живеят” (това са гражданите) или “пребивават” (това са чужденците). Първите имат и упражняват политически права, вторите нямат тези права. Гражданинът живее в своята държава, а пребивава в чуждата.
3.1. Територията на държавата е тази част от земното кълбо, върху която живее нейното население. Според Йелинек територията е мъртъв и същевременно безсмъртен елемент на държавата. Територията характеризира държавата в географски аспект, което се изразява чрез термина “страна”, за разлика от социално-политическия аспект, при който се употребява термина “държава”.
В исторически план територията е оказвала съществено влияние върху процеса на възникване и развитие на държавата.
Днес на планетата Земя съществуват около 190 държави, големи и малки. Най-малката е Ватикана с площ от 0.44 хектара и 1000 души население.
3.2. Територията на всяка държава се ограничава от нейните граници. Определянето на границите е задача на международното публично право. Съществуват сухоземни, морски и въздушни граници.
Сухоземните граници, включително и границите по реки и езера, се определят чрез споразумение между съседните държави. За определящ границата фактор се приемат характерни особености на релефа – било на планинска верига, падина или други подобни. При неплавателни погранични реки границата се определя по средата, а при плавателни – по талвега (най-дълбоката част), освен ако не се уговори друго.
Морските граници се определят от всяка крайбрежна държава, като се отчитат нормите на международното морско право. Това означава, че територията на държавата свършва до 12 морски мили от брега навътре в морето.
Въздушните граници се определят по вертикална линия като проекция на сухоземните и морските граници във височина. Височинният предел на въздушната територия стига до прехода на земното пространство в космическо. Това са 100-110 км. над морското равнище.
3.3. Територията на страната може да се променя.
В оглед на резултата може да се стигне до увеличаван, намаляване или разменяне на територия.
С оглед на местоположението промяната може да обхваща граничеща или неграничеща територия (острови, задморски територии, ничии земи и пр.).
С оглед на способите промяната може да се осъществи в резултат на: цесия, окупация, давностно владение, приращение, военни действия, сделки и др.
Цесията е замяна на част от територията на една държава с част от територията на друга държава. Тя се извършва на компенсаторна основа или чрез международен договор. Окупацията е завладяване и присъединяване на територия, която е ничия, която не включена в границите на никоя съществуваща държава. Придобивната давност е завладяване и присъединяване на чужда територия, когато държавата-суверен продължително време не прави възражения. Приращението е увеличаване на територията чрез включване на нови териториални части в резултат на естествени процеси (като наноси и пр.). Военните действия когато са насочени срещу държава-агресор могат да бъдат основание за компенсиране с части от територията на агресора.
В исторически план промяна в територията е била осъществявана и чрез сделки между държавите. Например, през 1867 год. руския цар продава Аляска на САЩ, а през 1819 год. Испания продава на САЩ Флорида.
Според Конституцията на Република България от 1991 год. са възможни корекции на границите и промяна на територията на България. И в двата случая става с международен договор, който трябва да се ратифицира. В първия случай от обикновено народно събрание, а във втория – от Великото народно събрание.
Корекция на границите означава цесия между България и граничеща държава. Това редовно се случва при промяната на талвега на р. Дунав спрямо островите в реката. Промяната на територията има в предвид включване на нови земи под териториалното върховенство на българската държава.
4.1. Особеното при проявлението на държавата на субстанционално ниво е свързано с правото.
Посредством правото всички индивиди получават правен статус, стават субекти на правото. Всеки гражданин на държавата е правен субект. За правни субекти при определени условия се признават и пребиваващите в държавата чужденци. Особена правосубектност се признава на някои от обединенията (общностите) на гражданите. Те стават самостоятелни правни субекти. В някои случи придобиват и качеството юридическо лице.
Самостоятелен правен субект е и държавата. Държавата е носител на общите интереси и затова получава правосубектност. Последната се простира в 2 правно регулирани сфери. Първо, държавата е правен субект по вътрешното национално право. В този план тя има частноправни и публичноправни права. Второ, държавата е субект и по международното право. В това си качество тя е страна по международните договори и притежава и упражнява изключителни суверенни права върху някои обекти – континенталния шелф, радиочестотния спектър и др.
Действието на държавата като правен субект почива върху правна презумпция. Реално правомощията на държавата се осъществяват от нейните държавни органи.
Качеството правен субект позволява на всички индивиди и на някои колективи да участват в право регулираната сфера на обществения живот като носители на установени субективни права и задължения.
4.2. По отношение на лицата действието на правото се проявява и в установяване на качеството “гражданин”. Политико-правната принадлежност на човека към държавата го прави неин гражданин. Гражданството е многоаспектна политическа публично-правна връзка между индивида и държавата. Съдържанието на тази връзка включва групи права и кореспондиращи им групи задължения за двете страни. Така напр. гражданите има право да участвуват в учредяването на държавната власт, във формирането на органи, които да я реализират, в управлението на държавата, в контрола върху държавните органи. На свой ред държавата в лицето на държавния апарат следва да охранява личността на всеки гражданин вътре и вън от страната, да носи юридическа отговорност за причинените о нея вреди на гражданите, да зачита личната автономия на гражданите и пр.
Гражданството е необходимата връзка, която на практика може да съществува усложнено или да липсва. От тази гл. т. лицата биват: граждани (патриди), лица с двойно гражданство (бипатриди) и лица без гражданство (апатриди).
5.1. Особеното, което характеризира държавата на субстанционално ниво от страна на държавата е нейното териториално върховенство.
Териториалното върховенство е проекция на държавния суверенитет вътре в страната. Границите на територията са граници на действие на държавната власт, на нейния империум. Упражняването на държавната власт на цялата територия на държавата се определя като териториално върховенство.
Властта на държавата се простира върху всички лица на нейната територия. Националното право действа както по отношение на гражданите, така и по отношение на чужденците, намиращите върху територията на държавата.
5.2. Изключение от този принцип представлява института на имунитета. Имунитетът е установено от правото ограничение на неговото действие спрямо някои лица във връзка и за времето, през което те изпълняват определени служебни функции. Имунитетът се налага в случаи, по ред и в предели определени от правото.
Преобладаващо място и значение има имунитетът по наказателно право. Международното право въвежда още имунитет по данъчно, митническо, административно право. То също така признава и дипломатически привилегии.
У нас наказателен имунитет има народните представители, президента, вицепрезидента, членовете на Конституционния съд и магистратите.
Имунитет по международното право е установен спрямо различни категории дипломатически служители.
Законите на държавата действат и по отношение на нейните граждани, намиращи се на територията на друга държава.
5.3. Възможни са случаи на ограничаване на териториалното върховенство на държавата от страна друга държава. Това става по 2 линии: чрез координация и чрез субординация с друга държавна власт. В първия случай са известни няколко форми: кондоминиум, капитулация, международен статут, екстериториалност и пр. Във втория случай има 2 форми: окупация и мандат.
Кондоминиумът е установено от международен договор състояние на упражняване на власт от няколко държави върху една територия. Така напр. България, Германия и Турция след Първата Световна Война са управлявали Добруджа.
Капитулациите се установяват също в международен договор и се изразяват в правото на една или няколко държави да упражняват административна и съдебна власт спрямо своите граждани, пребиваващи на територията на санкционираната с капитулации държава. Типична държава на капитулациите е Османската империя през ХІХ век. Така по чл. 8 от Берлинския договор от 1878 год. е било и в България.
Международният сервитут е временно ограничаване на някои дейности на държавата, които тя по начало е суверенна да осъществява, като укрепване на военни обекти, увеличаване на армията, режим на корабоплаването и пр. Типичен пример в чл. 29 от Берлинския договор.
Институтът на екстериториалност има своето начало в старото азилно право. В съвременните условия сградите и прилежащите им територии на посолствата на чужди държави и на други обекти (военни бази и пр.) по силата на една правна фикция се приемат за част, която е извън територията на местната държава. На това основание върху тези обекти действа чуждата държавна власт.
Окупацията се изразява в разполагане на военни части на чужда държавна територия и въвеждането чрез тях на извънреден военен режим. В последно време в резултат на хуманитарните интервенции се достига до окупация, която няма завоевателен, а умиротворителен характер.
Мандатът е въведен с чл. 22 от Пакта за Обществото на народите и се възпроизвежда впоследствие и от Устава на ООН. Мандатът е административно управление на определена територия в интерес на социално-икономическото развитие на местното население. Тази територия и това население не стават част от държавата-мандатьор. Държавата-мандатьор се определя от ООН и се отчита пред нея. Т. напр. през 1947 год. СА получават мандат да управляват Маршалските острови, който продължава до 1991 год.
5.4. Обстоятелството, че държавната власт има върховенство в територията е общоприето и неоспоримо. Териториалното върховенство се признава и спрямо обекти, които се намират извън границата на държавата, като кораби, самолети, дипломатически мисии, дипломатически автомобили и пр.
Трябва да се прави разграничение между територията като пространствено измерение на държавната власт и земята като ресурс (обект). Територията е елемент на субстанцията на държавата. Една от спецификите на държавата като правен субект е тази, че тя е териториална общност. Върховенството на държавната власт върху индивидите се опосредства от територията, то е териториално върховенство. Принципът за единство на територията изразява запазването на субстанцията на държавата. Нарушаването на единството на територията, като отнемане на части от нея по какъвто и да било начин, е равнозначно на разрушаване на държавата. По същия начин стоят нещата и ако се допусне отстраняване или премахване на части от населението. Държавата като правен субект не може и не бива да прави нито едното, нито другото.
По отношение на земята и другите вещни права върху нея, държавата като правен субект е носител на право на публична собственост (dominium) и наред с другите правни субекти – на право на частна собственост. Публичната собственост обслужва обществения интерес, тя е патримониум на цялото общество, частната собственост е включена в гражданския оборот.
5.5. Връзката между държавната власт и територията се проявява във формирането и осъществяването на регионално самоуправление. Всяка държава има свое вътрешно административно-териториално деление на различни нива. У нас това са общини и области. В зависимост от приетата структура се изгражда и системата от местни органи на власт и самоуправление.
АТРИБУТИВНО НИВО НА ДЪРЖАВАТА
1. На атрибутивно ниво държавата се проявява като съвкупност от обществени отношения и връзки между населението в границите на нейната територия.
Човек съществува като осъществява въздействие върху обкръжаващата го действителност съвместно с други хора. Социалният живот на човека почива върху създаденото взаимодействие между индивидите. Социалният живот получава своето измерение в обществените отношения и връзки. Обществото е съвкупност от реално осъществявани действия между хората.
2. Многостранните цели и интереси, които мотивират социалния живот на индивида, определят неговото участие в различните социални групи, които възникват и съществуват. Човешкото общество е структурирано в различни колективности, най-общата и основна сред които е държавата. Държавата съществува чрез съвкупността от реални действия, чрез съвкупността от обществени отношения и връзки.
Отделните социални общности дават организационен израз на обществото. Те го постигат чрез установяване на единство в социалните действия. Всяка общност е структурирана с оглед на определена цел. Преследването на целта предполага и налага обединяването, насочеността и единството на социалните действия на нейните членове. Единството на социалните действия е единство в обществените отношения и връзки между членовете на дадена общност. Единството на социалните отношения се постига чрез тяхното нормиране, което установява реда на протичането им.
Държавата се обективира като единство в разнообразните обществени отношения. Съвкупността от подредени разнообразни и разностранни обществени отношения разкрива атрибутивното ниво на проявление на държавата, нейното съществуване като един порядък на човешкото поведение. В този план тя съществува като държавност.
Държавата е различна от обществото. Последното съществува преди и извън държавата. Държавата има граници, обществото – не. Държавността е система от осъществявани по определен начин обществени отношения, чрез които държавата съществува като отделна социална колективност.
Единството в съвкупността от социални действия показва общото, което характеризира държавата на това ниво. Особеното, което е присъща само на държавата и я отличава от другите социални общности, е начинът на постигане на единството, начинът на определяне на реда в обществените отношения, който тя използва. Особеното произтича от нейната властна и правна характеристика.
3. За разлика от другите социални общности организиращото действие на държавната власт се простира върху разнообразен кръг от обществени отношения. Тук се включват и народностни, национални, народопсихологически, традиционни и пр. връзки, които обединяват населението в една трайна, исторически формирана общност, в един държавен народ.
Организационният приоритет, който държавата има, включа въздействието на властта и върху разностранни отношения. Държавата нормира от една страна както междуличностните отношения, така и междуобщностните отношения, както частни, така и публични отношения.
Държавната власт установява единство в многообразната съвкупност от обществени отношения по два начина: саниране и регулиране.
Държавността включва множество традиционни, народности, религиозни и пр. отношения, които се регулират от обективни норми. Те определят нейната етно-културна специфика. Държавата допуска този порядък в обществения живот като приема и защитава самостоятелното действие на обективните норми. Санирането на възприетия ред в този кръг от отношения може да получи и изричен, законов израз. Напр. може законово да се определи официално или традиционно вероизповедание.
Държавната власт е средство за осъществяване и на регулативна функция. Чрез нея се определя и задължителния ред в отношенията, които са предмет единствено на държавно регулиране. В този план държавата съществува като система от наложителни (установени от властта) координирани и субординирани човешки действия.
Върховенството на държавната власт позволява нейната регулативна намеса и в сферата на спонтанния ред, която по правило тя само санира. Така свободата на вероизповеданията се свърза със забраната за използване на верските убеждения за политически цели, свободата на идеологиите се съпътства от забраната за обявяване на някоя от тях за държавна и пр.
Политическият характер на държавната власт извежда на преден план политическите отношения в съвременната държава. Те стоят в центъра на всяка държавност без да са единствените и основните. Те са с главна роля, защото чрез тях се формира и осъществява държавната власт. Политическите отношения са отношения между гражданите и техните общности по повод установяването, реализирането и запазването на държавната власт.
4. Друга особеност на атрибутивното проявление на държавата произтича от нейната правна организираност. В държавата всички съществени социални отношения и връзки, изграждащи държавността, са подредени по общозадължителен начин от правото. Съвременната държавна власт е юридическа власт, редът в отношенията се осъществява от правото. Именно чрез правото индивидите получават качество на участници в държавно регулираната сфера на обществения живот, както и общите правила (правните норми) определят тяхното дължимо поведение като страни в държавно урегулираните отношения. Тези обществени отношения се реализират като правни отношения.
Правото регулира както отношения, възникващи за задоволяване на потребности на отделния човек (частни отношения), така и отношения, свързани с обществените интереси, осъществявани в обща полза (публични отношения). На тази база се обособяват двата дяла на съвременното право – частно и публично.
Частното право урежда отношенията в гражданското общество. Публичното право урежда неполитически и политически отношения. В неполитическите публични правоотношения влизат отношенията между държавни органи и граждани и държавни органи и общности, имащи за предмет публичните права и задължения на субектите. Тук се включат и отношенията между държавните органи, които биват устройствени, организационни и функционални.
| 
