ФОРМА НА ДЪРЖАВНО УСТРОЙСТВО
І. ПОНЯТИЕТО “ФОРМА НА ДЪРЖАВАТА”
1.1. Всеки обект, всяка съществуваща обективна даденост, има свое съдържание и своя форма. Не съществуват “безсъдържателни” явления, както и “безформени”. Всяко съдържание получава своята форма. Формата е организация на съдържание.
Държавата като вид социално явление не прави изключение, тя съществува в определена форма.
Съдържанието на държавата като социална организация се проявява в разгледаните три нива. Те показват съществуването на държавата, проявата на нейното съдържание. Същевременно във всяко едно свое проявление съдържанието е “оформено”, получава своя форма. Ето защо на трите нива на съществуване на държавата съответстват и три нейни форми. Това са форма на държавно устройство, форма на политически режим и форма на държавно управление.
Тази концепция за трите форми на държавата е възприета в съвременната правна теория, но често се интерпретира само от позициите на институционалния подход. Така съдържанието на понятието “форма на държавата” се извежда от организационните характеристики на държавния апарат и от начина на разпределение на функциите на държавната власт между различните институции на държавата. Тази трактовка дава вярно външно описание на държавните форми, но не може да ги обясни. Съдържанието на държавата не се свежда само до властовия ред. Държавата не е просто “машина за властване”.
1.2. Формите на държавата могат да бъдат разбрани само чрез концепцията на Йелинек за конституивните елементи на държавата. Чрез тези елементи той формулира социалното съдържание на държавата, а не нейната социална същност. Съдържанието има елементи, а същността – признаци. Отъждествяването на двете категории същност и съдържание е методологическа грешка.
Според Йелинек съдържанието на държавата включва територия, население и власт. Тези три елемента на съдържанието се проявяват в три отделни форми. Самият Йелинек обаче свежда формата на държавата до формата на държавно управление (монархия – република). Според него формата на държавата (която той ограничава само до форма на управление) е юридически израз на волеви отношения. Тъй като по своята същност държавата е социална общност, организирана чрез съзнателно определен властови и правов ред, то формите на нейното съдържание действително отразяват волеви отношения. Ако разглеждаме държавата като колективен правен субект, то можем да говорим за формата като начин на изграждане на волята на този субект, на волята на държавата. Това в България е сторено от Г. Близнашки в книгата му от 1999 год. “Формата на държавата”.
От тази позиция като се отчете обаче действителното съдържание на държавата, отразено в нейните нива, може да се изведат различни измерения на изграждане волята на държавата, различните волеви отношения. Това са отношенията между частите на държавата и държавата като цяло, отношения при приемане на политически решения, отношения между управляващи и управлявани. Посочените три отношения характеризират формата на държавно устройство, политически режим и формата на държавно управление.
1.3. Всяка форма обединява, интегрира съдържанието. Това е нейната същност. По отношение на държавата интегрирането се съпътства със структуриране на съдържанието, което също има волеви израз, но се обуславя и от фактори извън волята. От една страна щом формата на държавата се изразява във волеви отношения, трябва да изведем и техните страни, техните участници. Ето защо съответното съдържание трябва да бъде структурирано: териториално и териториално-политически общности, политически субекти и политическа система, държавни органи и държавни институции. От друга страна структурирането, макар и волево, не може да се осъществи произволно, освен ако не става чрез сила. Структурирането отчита обективните обстоятелства, като се започне от етническия състав на общността, през модела на социалната структура, целите на държавата и тяхното ефективно постигане и се стигне до мястото на държавата в международната общност.
Ето защо формата на държавата е начинът на структуриране и интегриране на нейното съдържание посредством правно установени волеви отношения.
2. Формите на държавата следва да се различат от типа на държавата.
Категорията “тип” разкрива общите черти, присъщи на различните страни на явлението държава, изведени на базата на сходството между различните отделни държави. Типизацията е специфичен метод на общотеоретично изучаване на явлението държава. В този смисъл и изучаването на формата (формите) на държавата става чрез типизация на същностните черти на тази нейна страна. Типизацията е логическо средство, чрез което се извежда категорията “форма на държавата”.
В разглеждания план правната теория допуска само едно изключение, като означава етапите, стъпалата в историческото развитие на явлението държава (обособени пак чрез типизация) също с категорията тип – “исторически тип държава”. В този случай и средството, и резултата (понятието) се означават с един и същ термин. Така, когато разглеждаме държавите или ги съпоставяме в исторически план се използва понятието “исторически тип”. Съвременната държава е от граждански, буржоазен или както неточно я наричат някои – от либерален тип. Ето защо е неправилно съвременната държава да се определя като държава от правов, парламентарен и пр. тип. Неправилно е също така държавите да се определят като държави от монархически или републикански тип, парламентарен или авторитарен тип, и пр. Всички изброени понятие изразяват установените чрез типизация отделни форми на държавата, а не историческите й типове.
3. Формите на държавата трябва да се различат и от понятията, използвани за означаване на нейното политико-философско обосноваване. Последните я характеризират от гл. т. на схващанията за предназначението на държавата. Търсенето на отговора за смисъла от съществуването на държавата води началото си от древността и неизменно съпътства държавознанието.
Краят на Средновековието извежда идеята за благотворната държавна репресия, противостояща на религиозните войни. Най-ярък привърженик на тази идея е Т. Хобс. Мирът се е схващал като деспотизъм.
Новото време изгражда философията на държавата върху основата на естественото право и вижда нейния резон не в налагането на деспотизма, а в защитата на свободата. Смисълът на държавата се извежда от нейното предназначение да установи и гарантира свободата на всеки индивид. Оттук държавата на Новото време се определя като либерална държава.
Либералните права, които държавата защитава, осигуряват свободата на собствеността и свободата на договаряне при условията на свободния спонтанен пазарен ред. Те гарантират автономията на индивида като равнопоставен правен субект да преследва самостоятелно своите цели – нарастващо задоволяване на все по-широки потребности. Идеята на либерализма е тази, че стопанската свобода ще осигури социалната справедливост.
Същевременно неравномерното разпределение на собствеността, разделението на обществото на различни социални групи, поставят под въпрос и дори игнорират предпоставките за равна възможност от използването на равни свободи. Този обективен факт налага модела на социалната държава. Тук смисълът на държавата, нейното предназначение се свързват не само с правата, а и с осигуряване на необходимите условия за да може те да се ползват. Въвеждат се социални права, които трябва да осигурят по-справедливо разпределение на произведеното богатство и ефективна защита от обществено произведените опасности. Моделът на социалната държава включва и мерки за преразпределение на благата. По същество той е потребителски патернализъм. И в либералната, и в социалната държава резонът се проектира върху един абстрактен индивидуализъм. В действителност обществото е социално разслоено: социално силните се обединяват, а социално слабите разчитат на себе си. При сегашните условия е нужен нов модел на държавата, който да наложи нов смисъл от нейното съществуване – баланс между свободния пазар (сферата на сделките) и непазарния кръг (сферата на доставките). Това ще е бъдещата общностна (комунетарна) държава.
Определянето на държавата като либерална или социална не произтича и не е свързано с формите на държавата. Либерална или социална е както унитарната, така и федеративната държава; както монархията, така и републиката.
ІІ. ФОРМИ НА ДЪРЖАВНО УСТРОЙСТВО
1. На субстанционално ниво държавата съществува в две форми – унитарна (единна) и федеративна (съюзна) държава, федерация. Те изразяват спецификата на структуриране и интегриране на субстанцията на държавата – население и територия. На това ниво на проявление се структурират териториалните общности и политико-териториалните общности. Интегрирането се осъществява чрез разделяне на функциите на държавната власт между тези общности.
2.1. Унитарната държава съществува като една политико-териториална общност. В нейните рамки се обособяват административно-териториални общности – общини (околии, окръзи и др.) като структурни елементи. Механизмът на интеграция се осъществява чрез упражняването на една централизирана държавна власт, съчетано с местно самоуправление.
Унитарната държава има една законодателна, изпълнителна и съдебна власт, които се осъществяват от едно законодателно тяло и централизирани изпълнителни и съдебни органи. Тяхната властническа компетентност е установена в една Конституция и едно единно законодателство и се простира върху цялата територия и население.
Ефективността на управлението се постига чрез деконцетрация на изпълнителната и съдебната власти посредством разделяне на дейности между централни и териториални техни органи. Законодателната власт и централните органи на изпълнителната и съдебната власти имат обща национална компетентност и изразяват централизирания правов ред. Териториалните органи на властта имат териториална компетентност в зависимост от административно-териториалното деление на държавата и обособяването на съдебните райони.
2.2. В съвременната държава интеграцията се осъществява и чрез децентрализиране на властта, което намира израз в самоуправлението на административно-териториалните общности.
В унитарната държава се установява и реализира една държавна власт. В този смисъл административно-териториалните общности нямат своя власт. Децентрализацията е в делегирането, в прехвърлянето на тези общности на право да реализират държавната власт. Затова органите на местно самоуправление условно се определят като “местни власти”.
Целта на местното самоуправление е да се включи териториалната общност в управлението на обществените дела чрез непосредствено участие в демократично създаване на органи по места, чиято дейност да бъде ефективна и близка до гражданите, като отчита спецификата на конкретните местни условия. Съобразно посочената цел се определят и границите на самоуправлението. У нас то се осъществява от общинска администрация, ръководена от избран кмет на общината и съставен чрез избори Общински съвет.
Упражняваната от местните органи власт е ограничена в няколко насоки. Първо, те регулират и управляват обществени дела в рамките на закони. Те упражняват една делегирана компетентност, която не могат да надхвърлят. Местните органи не могат сами да определят кръга на своите правомощия. Правото им да нормират и управляват не е първично, а производно и затова – ограничено. Второ, дейността на местните власти е поставена под контрола на държавната власт, който се осъществява както от органи на изпълнителната власт, така и от съдебната власт. Трето, самото структуриране на териториалните общности, както и организацията на местните органи се определя от централната държавна власт по законодателен път.
2.3. В някои унитарни държави съществуват специфични етнически, исторически и географски особености, които се провяват в естествено структуриране на отделен вид териториални общности. Съобразяването им с тях се отразява в държавното устройство, като им се предоставя автономия. В тези случаи говорим за автономни области или автономни образувания. Напр. в рамките на Великобритания като унитарна държава, автономия притежават Шотландия и Северна Ирландия. В Дания автономия има остров Гренландия. В Испания – Страната на баските, Каталония, Андалусия и Галисия.
Автономните териториални общности се различават съществено от чисто административните териториални общности – муниципалитети (общини, области, провинции и пр.). Първо, муниципалитетите се създават със закона, докато автономните области се признават със закон. Автономните области съществуват обективно като исторически или географски дадености.
Обстоятелството, че населението на повечето съвременни държави е полиетническо по състав, че включва национални малцинства и те се признават от държавата, в никакъв случай не може да обоснове претенции за автономия. От една страна защото липсва историческа традиция. Държавата може да признае само нещо обективно съществуващо, но не и субективно желано. От друга страна, самата Рамкова конвенция за защита на националните малцинства, както и другите международни актове за защита правата на човека, гарантират индивидуални, а не колективни права.
Второ, муниципалитетите получават със закон правото да се самоуправляват, да реализират само административна (изпълнителна) власт. Автономните общности имат значително по-широка компетентност. Тя е отразена в самия термин “автономос” (собствени закони). Автономните общности формират собствено законодателно тяло и упражняват собствена законодателна власт. Кръгът на законодателната компетентност на тези органи е определен в съответната конституция на унитарната държава. Автономните области осъществяват и своя изпълнителна власт и формират съответни органи – правителства.
Същевременно автономията е ограничена и се осъществява под контрола на централната власт. Това е една от разликите на автономните области спрямо федератите в съюзната държава. Друга разлика е тази, че автономните области не са самостоятелни държавни образувания. Тяхното съществуване зависи от държавата. При федерациите федералната държава зависи от федератите. Второ, федератите приемат и се ръководят от собствена конституция, докато автономните общности приемат само статут (ограничен устав) с ограничено устройствено съдържание. Трето, централната власт осъществява непосредствен административен контрол върху дейността на автономните области чрез свои представители (пълномощници, губернатори, наместници и пр.). Унитарната държава има единна съдебна власт и правна система. Само в Шотландия съществуват самостоятелни правна и съдебна система. Четвърто, за разлика от федерацията автономията не води до отделно гражданство на лицата, населяващи областта. Всички са граждани на унитарната държава. Изключение са автономните области и автономните окръзи на Руската федерация.
3.1. Втората форма на държавно устройство е федерацията. Федерализмът е модел на структуриране на политико-териториалните общности и тяхното интегриране в обединена политическа общност. Той се осъществява чрез обособяване и обединяване на държави.
Федерацията е съставна държавна общност, която включва федералната държава и държавите – федерати. Федералната държава включва като свои части федератите, но те запазват своята държавна самостоятелност, не се сливат в една обща държава. Федерализмът е начин за вертикално разделение на властта между федералната държава и федератите като две различни държавни организации. Всяка от тях учредява и упражнява своя държавна власт, като двете нива на властта са координирани и същевременно независими едно от друго. Когато регионалната власт е зависима от централната, държавата е унитарна. Когато централната власт е зависима от регионалните, е налице конфедерация, съединение на държави. Федерацията е средата на тези две крайности: тя е съюз на държави, които съществуват чрез разпределение на взаимно ограничени и самостоятелни федерална и федератна власти.
В съвременния свят федерации са САЩ, Мексико, Бразилия, Аржентина, Индия, Пакистан, Малайзия, Австралия, Канада, Русия, Германия, Австрия, Швейцария, Белгия, Югославия и др.
3.2. Федерацията се образува на конституционно-правно основание. Конституирането й става чрез приемане на федерална конституция.
По своя етнически състав федералната държава може да се създаде като еднонационална (САЩ, Бразилия, Мексико, Германия, Австрия) или като многонационална (Русия, Югославия, бившата Чехословакия).
В мнозинството случаи федералната държава се образува от няколко унитарни държави. До федерална държава може да се стигне и чрез обособяване в унитарна държава на нови държавни образувания (Бразилия, Австрия, Белгия и пр.).
3.3. Федералната държава обединява населението и територията на федератите в едно цяло, върху което упражнява собствена федерална власт. Тази власт е първична и произтича от съвкупната обединена общност. Всички граждани на федератите стават граждани и на федерацията.
Властта на федералната държава е самостоятелна и независима. Федералната държава има свой законодателен орган и свои органи на изпълнителна и съдебна власт. Законодателното тяло винаги е двукамерно. Долната камара (конгрес) изразява интересите на отделните федерати чрез техните представители, горната камара (сенат) изразява интересите на цялото, на съюза.
Възможността на федералната държава да увеличава или ограничава своята компетентност е заложена във федералната конституция чрез модела на съотношение с федератната власт. В това отношение има три принципа. Първият е “дуалистичен федерализъм”. В тези случаи Конституцията на федерацията изрично предоставя на федералния парламент кръг от въпроси, по които единствено той може да вземе законодателни решения, да приема общи за федерацията закони. Всички останали въпроси, извън изрично посочените, са в кръга на компетентност на федератите и се решават от техните законодателни органи. Така е в САЩ, Мексико, Бразилия, Швейцария.
Вторият принцип е за “двете изключителни сфери на компетентност”. Тук конституцията определя изрично както сферата на компетентност на съюзния законодателен орган, така и сферата на законодателна компетентност на отделния член са съюза. Така е във ФРГ и в Канада.
Третият принцип установява успоредно три сфери на компетентност: една на съюзния законодателен орган, една на федератите и една на съвместна компетентност на съюза и федератите. Така е в Индия и Малайзия.
Федералната държава е носител на собствен държавен суверенитет и е самостоятелен субект на международното право.
3.4. В рамките на съюза неговите членове – федератите – запазват своята държавна самостоятелност. Те формират своя държавна власт, която реализират в границите на своята територия. Федератите осъществяват своя законодателна, изпълнителна и съдебна власт без намеса и пряк контрол на централната (федералната) власт.
Спорен е въпроса за държавния суверенитет на федератите. В първите федерации носител на държавен суверенитет е само федералната държава. При социалистическите федерации федератите имат своя самостоятелен държавен суверенитет.
Суверенността на федератите се проявява и във връзка с установяването на право на сецесия. Сецесията е призната възможност за федерата да излезе от федерацията, да напусне по своя воля федерацията и да продължи съществуването си като отделна държава.
Правото на сецесия се отрича от някои, тъй като според тях било противоречало на логиката на създаване на федерацията. Всъщност сецесията е суверенно право на всяка национална общност. Сецесията няма логика и е недопустима единствено в еднонационалните федерации. В многонационалните федерации тя е допустима и се прилага. Така Сенегал излезе от федерацията с Мали, Сингапур напусна федерацията Малайзия, бившите съветски републики напуснаха СССР и пр.
В границите на своята територия всяка държава-федерат установява вътрешно административно-териториално деление и предоставя самоуправление на своите териториални общности. В устройството на някои федеративни държави се обособяват и териториални общности с отделна автономия. Те не са субекти на федерацията, а съществуват самостоятелно и са на централно подчинение. Така САЩ включват не само отделните щати, но и федералния окръг Колумбия, в който се намира столицата Вашингтон.
ПОЛИТИЧЕСКИ РЕЖИМ
1. На атрибутивно ниво държавата съществува като форми, определени в теорията като форми на политически режим или само като политически режим.
Нееднозначността на категорията “форма на държавата” води до различни критерии за обособяване на формите на политическите режими.
2. Първият опит да се класифицират формите на политическото управление е дело на Аристотел. Той извежда 3 двойки форми на управление според числеността на управляващите, които дели на правилни и неправилни в зависимост от целите и резултата от осъществяването на властта. Така Аристотел дели формите на управление според 2 критерия: кой управлява и как управлява.
Въпросът кой управлява се отнася до формата на държавно управление, макар че числеността днес не е определящ за нея критерий. Очевидно е това, че управлението, осъществявано от един човек, обуславя структура на държавни органи и взаимоотношения между тях различни от тези необходими и присъщи на управлението от мнозинството.
От Аристотел е останало делението на формите на управление като монархия и република (политея). По отношение на политическия режим Аристотел прилага не количествен, а етичен критерий – добро или лошо управление (за него политиката е практическа етика). Съчетаването на критериите и обединяването на двата вида различни форми на държавата, което прави Аристотел, поражда множество противоречия в концепциите на съвременните теоретици.
Донякъде определена яснота в съотношението между форма на държавно управление и форма на политически режим въвежда И. Кант. Той разграничава форма на власт и форма на управление. С оглед на субекта на властта той различава автокрация, аристокрация и демокрация, а като форми на управление определя републиката, където съществува разделение на властите, и деспотията, където то липсва.
3. Властта е средство за установяване на социална организираност. Управлението е дейност по осъществяването на властта. То е дейност, която се състои в използването на властта като средство. От тази позиция управлението на държавно организираното общество се характеризира по три линии: цел, резултат и начин на осъществяване.
Целта на всяко държавно управление е постигане и поддържане на организираност в общността. Дори и теоретично не можем да допуснем съществуването на управление, което да дезорганизира обществото. Анархията, като форма на пълно самоуправление на индивидите, е утопия.
Резултатът от държавното управление се оценява в зависимост от преследвания интерес от управляващите. Те могат да използват властта с оглед на обществените интереси или с оглед на частни интереси.
Същността на управлението се разкрива най-пълно чрез начина, по който се осъществява властта. Властта може да се използва по два начина: като средство за интегриране на обществените отношения или като средства за структуриране и интегриране на обществените отношения.
Държавната власт е политическа власт. Тя се реализира от политически субекти, което обуславя и политическия характер на управлението: то е политическо управление, то е политически режим.
Формите на политическия режим са начините за постигане и поддържане на социалната организираност посредством държавната власт, с оглед определени интереси, чрез интегриране и/или структуриране на обществените отношения.
4. Съществуват 2 форми на политическо управление със свои разновидности. Това са демократичен политически режим (демокрация) и диктаторски политически режим (диктатура).
В своя идеален (теоретичен) вид демокрацията е осъществяване на държавна власт чрез насочване и обединяване на обществени отношения, установяване на необходимото единство в тях чрез съчетаване на личната свобода с обществените интереси. Диктатурата е нейно отрицание.
Първият принцип на демокрацията е разделяне на обществото на частна и публична сфери, на гражданско общество и на публична общност. Обособяването на двете сфери има смисъл и реално, когато се гарантира свободата на гражданското общество, когато в неговите рамки свободно се структурират отношенията между индивидите и техните общности. В този смисъл демокрацията предполага свободно от държавна намеса гражданско общество.
Като сфера на частните интереси гражданското общество винаги е реалност, присъща на държавно организираното общество, но при диктатурата то е политически несвободно.
Несвободното гражданско общество е “отворено” за политическа намеса. Там управляващите структурират присъщите части отношения, налагат императивен модел на тяхното протичане. “Частното” съществува относително и във всеки момент може да премине в “публично” било с акт на произвол (тирания), било на законово основание (тоталитаризъм). Личните, семейните, имуществените отношения в несвободното гражданско общество са обект на интервенция от страна на управляващите (диктатура).
Политическата обвързаност на несвободното Гражданско общество се проявява и в това, че самото му съществуване е производно от съществуването на политическата държава. Ликвидирането на политическата самостоятелност на държавата води и до ликвидиране на нейното гражданско общество.
Началото на демокрацията се свързва с Античността, но в разглеждания план древната демокрация (Гърция, Рим) по същество е диктатура на общността, която кореспондира с диктатурата на определена група (олигархия) или едно лице (тирания, монокрация), съществували през Средновековието.
Действителното начало на демокрацията се поставя в Новото време с признаването на естествените права на човека, на неговата лична автономия и на свободното гражданско общество като сфера на тяхното проявление. Свободното гражданско общество е “свободно” от политическа опека, от намеса на политическото управление в кръга от частни обществени отношения.
Буржоазната държава признава естествените права на човека на всеки индивид. Като носители на тези права хората са равни помежду си. Затова свободното гражданско общество включва всички индивиди. Същевременно правата се разглеждат като естествени, произтичащи от самата природа на човека, затова те са вечни и неотнемаеми.
При диктатурата обратно на демокрацията естествените права на човека не се признават. Те се игнорират за да се осигури неограничената намеса в обществените отношения. В някои случаи диктаторските режими признават права на гражданина, които като политически публични права се използват за легитимиране на управлението. Тоталитарният режим, осъществяван като “диктатура на пролетариата”, замества естествените права с концепцията за октроираните (дарените) права.
Вторият принцип на демокрацията е разделянето на публичното пространство, на публичните отношения на политически и неполитически. При демократичния политически режим държавният апарат в основата си е организиран и функционера неполитически. Държавните служители заемат длъжностите си съобразно изискванията за компетентност, а не по политическа принадлежност. Те са лоялни единствено към интересите на общността, съотносими с предмета на тяхната служба, а не към една или друга политическа сила.
Едновременно с това, но без да се покрива с държавния апарат, съществува политическа система. Тя включва политическите субекти и част от държавните органи, които са политически обвързани. Политическата проекция върху определени държавни органи се използва за да се отчете изразената политическа воля на гражданите, а не за установяване на партийност на държавния апарат.
Обратно е при диктатурата. Там публичната сфера е изцяло политизирана в разглеждания план. Държавният апарат се изгражда и действа като политически субект. Той е политически (партиен) апарат и затова като цяло е основна част от политическата система. Служителите се назначават по политическа целесъобразност и осъществяват дейността си като вид политическа дейност.
Демокрацията призна свободата та политическите отношения като израз на “борбата” на идеологии, институционализирани в политически субекти (партии, политически движения). Свободата на идеите е гарантирана чрез невъзможността една идеология или отстояващата я партия да се утвърдят като държавни – единствени или наложени на цялата общност.
Демокрацията е невъзможна без политически плурализъм. Неговата същност не е в числеността на партиите, а в свободата да се формират те и в свободното съревнование между различните идеологии, във възможността обществото да избере само кой политически модел да осъществява.
Демокрацията приема човека като носител на разум и свободна воля за ценност. Поради това при демокрацията политиката се установява като сфера на формулиране и отстояване на рационални идеи за устройство на държавното общество. Ето защо демокрацията изключва религиозните общности и институции от политическия живот, не допуска вярата да се използват за политически цели.
При диктатурата често липсва масова идеология. Вместо това има масова психология, основана върху определен манталитет.
5. Съществен признак на демокрацията като политически режим е установената свобода на структуриране на отношенията: междуличностни и междугрупови, частни и публични, политически и неполитически. Тази свобода не е абсолютна. От една страна обществената организираност налага нейното ограничаване съобразно обществените интереси. От друга страна чисто публичните (неполитически) отношения – административни, финансови, процесуални и пр. отношения се определят (структурират) от държавата. Законовият им израз дава основание да ги разглеждаме като средство за защита на социалната свобода, а не като произвол или насилие. Те са и израз на обединяващата, интегриращата функция на държавата спрямо общността съобразно възприетите общи ценности.
Диктаторският политически режим се характеризира със задължително структуриране и интегриране на обществените отношения. Диктатурата налага императивно модели както на частните, така и на политическите отношения. Както при демокрацията свободата не е абсолютна, така и при диктатурата не е абсолютна несвободата. Разграничаващият критерий си остава начинът, по който се използва властта – за интегриране на обществените отношения или за тяхното подчиняване на политическото управление.
6. Практическото поведение на управляващите е многообразно и води до теоретично формулиране на множество разновидности на двете форми на политическия режим. По-лесно се оказва да обособим видове диктатура, отколкото видове демокрация.
От конституционноправна гледна точка демократичният политически режим бива пряка или представителна, парламентарна и президентска, конституционна и неконституционна и пр.
От общотеоретична гледна точка демократичният политически режим бива реална и формална демокрация.
Реалната демокрация е относителна завършена форма. Относително, защото тя съответства на обществения прогрес и се развива, усъвършенства заедно с него. Прогресът няма предел, няма предел и демокрацията. Завършена, защото носи теоретично изведените по-горе белези на идеалния демократичен модел, съответстващ на съвременното състояние на развитите общества.
Формалната демокрация предполага посочените по-горе белези, възприема изложените принципи, но в един или друг аспект ги нарушава. Така се променя нейното съдържание и тя съществува реално само като външна форма, като формална демокрация.
Формалната демокрация се характеризира с най-малко 3 признака, които могат да съществуват поотделно или кумулативно.
Първо, при нея държавната власт се използва за неограничено ограничаване на свободата на гражданското общество. Това се изразява в ограничаване на някои естествени права.
Второ, формалната демокрация може да се изрази в използването на властта за обслужване на частни интереси на лица или групи близки или ориентирани към управляващите лица. В този случай в някаква степен се върви към автократичен режим, при който властта се възприема и използва като благо, а управлението – като облагодетелстване. Когато управляващите използват властта за обслужване само на своите частни интереси, се стига до “бонапартистки” режим. Политическите сили са трансмисия към формиране на политическия компонент на субекта на властта. Управляващите са политически обвързани с определена политическа сила, която представляват. Когато се установи баланс между противоположните политически сили, управляващите могат да се “откъснат” от тях и да управляват единствено в свой интерес, в интерес на бюрократичния държавен апарат. Така Наполеон е използувал равновесието в силите между републиканци и роялисти за да управлява в свой интерес.
Трето, до формална демокрация се достига и при политизиране на държавния апарат. Подмяната на управленския апарат с назначаването на политически съмишленици дори и без необходимия ценз, води до партийно монополизиране на публичната власт и в крайна сметка до автократизъм. Още по-краен вариант е политизирането на роднинска, приятелска, семейна и пр. база, включването в управлението на приятелски, братовчедски и пр. кръгове. Това прави държавата “шуробаджанашка” (З. Стоянов).
7. Диктаторският политически режим се проявява в 3 разновидности: тирания, тоталитаризъм и авторитаризъм.
Тиранията е диктатура, основана върху произвола. Тя е позната още от Древността. Може да се осъществява от 1 лице или група лица. Тя се характеризира с 2 признака.
Първо, тя е властване без закони, тя е произвол. Тиранията е власт над законите (за разлика да речем от монархията, която е властване на 1 лице в рамките на законите). Волята на тиранина е закон. Типичен пример е ситуацията в Русия след 1917 год., когато основен източник на правото става “пролетарското самосъзнание”.
Второ, тя е перманентно насилие. Безконтролната власт на тиранина се защитава срещу всички. Тиранията не структурира обществените отношения, тя ги ограничава, изключва като недопустими част от тях. Тираните не определят норми на живот, те просто го отнемат. Тиранинът непрекъснато воюва срещу своите – реални или предполагаеми – съперници. А те виждат врагове във всички, особено в преуспелите на някакво поприще. Те осигуряват подчинението на другите като ги принуждават да се страхуват. Тиранинът няма приятели, той има само врагове. Най-големите врагове са сред най-близкото му обкръжение (напр. битката срещу “врага с партиен билет” при социализма).
Тоталитаризмът е легална еднопартийна диктатура, основаваща се на определена безалтернативна идеология (това е водещият признак).
Бенито Мусолини определя тоталитарната (фашистката) държава като държава, в която има тоталитарен ред, тоталитарно управление, една единствена партия, единна обща вяра, икономическа и политическа дисциплина.
Идеологията като форма на общественото съзнание винаги е съществувала и ще съществува. Всяка идеология като форма на теоретичен обществен модел има право на съществуване. Всяко политическо управление почива върху определена идеология.
Идеологическата обвързаност на тоталитаризма го характеризира както с избраната идеология, така и с начините на нейното възприемане и налагане.
Тоталитарната идеология се характеризира с това, че претендира да замени социалните закони с нови, със свои, които да бъдат наложени “отгоре” чрез политическата власт на държавата.
Поддръжниците на тоталитарната идеология я възприемат като единствено правилна, единствено истинна и я обявяват за научна. Така например ленинско-сталинисткият вариант на марксизма се определяше като наука (научен комунизъм), докато идеологията и науката винаги са били две различни форми на общественото съзнание.
Възприетата тоталитарна идеология се налага на обществото като служебна. В името на абстрактното общо добро тя се налага като единствена общ (тотален) и задължителен за всеки идеологически модел. Държавният апарат го въвежда и контролира като структурира всички обществени отношения съобразно него. Правото легитимира идеологията и служи като средство за тоталното й практическо въплъщение.
При тоталитаризма за разлика от тиранията има законност. При тиранията свободата е несигурна, при тоталитаризма тя е отнета чрез законите. При тоталитаризма индивидът няма автономна сфера, няма независимост, няма частен личен живот.
Единната идеология се налага от единствена партия. Тя осъществява единно политическо ръководство. Тоталитарният политически модел налага партията да бъде йерархически структурирана и така широко разклонена в основата си, че да покрива всички параметри на човешката дейност. Партията винаги се ръководи от 1 човек, чиято непогрешимост се извежда от тази на партийната линия и той се превръща в безалтернативен вожд и в крайна сметка – в диктатор. Той се обгражда с близки хора, с които управлява съвместно. Така властта придобива олигархически характер.
Партията съществува и властва благодарение на идеологията и затова предприема всички мерки за да я защитава. Всеки компромис с идеологията е гибелен за тоталитарната партия. Тоталитарната идеология жертва индивида в името на общото благоденствие на отделна част от обществото (германска нация, работническа класа и пр.). Партията пази своите идеологическа принадлежност като ограничава достъпа до нея, като се проверяват кандидатите за членство и пр.
Защитата на идеологията се осъществява чрез контрол върху информацията и комуникациите чрез система от служби и звена, организирани в отделно ведомство – “Държавна сигурност”. Това е апарат, който осигурява сигурността на идеологията и на партията.
Защитата се осъществява не само чрез наблюдение и контрол, но и чрез репресия. Гоненето на политически противници е закономерен белег на тоталитарния режим. Светът се представя за черно-бял и “лошите” трябва да бъдат унищожени. Въвежда се и категорията “потенциални врагове”. Това са хора, които нямат обективно някое качество – произход, класова принадлежност, занятие, образование, - което изглежда съмнително на партията.
Авторитаризмът е диктатура, осъществявана еднолично или от група лица, без самостоятелна идеология, поддържана на основата на съответен манталитет.
Авторитарният политически режим може да се осъществява от един “вожд” като личен режим (ген. Франко в Испания) или от група лица (военната хунта на полковниците в Гърция през 60-те години на ХХ век). Възможно е авторитарен режим да се осъществява от една партия. Такива са някои национални партии в бившите колониални държави.
Авторитаризмът за разлика от тоталитаризма допуска ограничен политически плурализъм.
При авторитаризма неговите политически носители не получават властта си чрез вот от избирателите, не са обвързани с тях, не са отговорни пред тях. Тези носители са несменяеми. Те се сменят само чрез сила, но най-често се сменя само властващата група, но не и формата на режима.
Авторитаризмът не се провежда на базата на определена идеология, не се провежда на базата на политическа програма. Авторитаризмът се легитимира само чрез смяна на предишното управление. Авторитарните властници защитават само своята власт, а не идеология. Те бранят статуквото чрез определено законодателство. Идеологията мобилизира масите чрез партията за определена политическа активност. Авторитарните режими разчитат на апатията, пасивността и покорността на масите.
Характерна особеност на всеки авторитарен режим е заместването на идеологията с манталитета. Идеологията е продукт на теоретично мислене, интелектуална концепция, система от идеи. Манталитетът е начин на мислене и възприемане на света, ненормиран и непостоянен. Манталитет е явление от масовата психология. Той се изгражда като послушание и политическо покорство.
Авторитарните режими носят белезите на старите олигархии и се проявяват в 2 разновидности: светска (военна хунта, партокрация) и религиозна (йерокрация) – като в Иран, Афганистан при талибаните и пр.
ФОРМИ НА ДЪРЖАВНО УПРАВЛЕНИЕ
1. Проявлението на държавата на институционално ниво разкрива изключително разнообразие от форми, определени в теорията като “форми на държавно управление”. Съществуват най-различни определения както на съдържанието, така и на видовете форми на управление. За това има една обективна причина – непрекъснатото развитие на организацията на управлението на държавата, както и съчетаването на различните видове компоненти, което прави относително всяка интуитивна претенция за завършеност на понятието и за строга класификация на проявленията.
Формата на държавно управление е начинът на структуриране и интегриране на висшите държавни органи, осъществявано чрез определени отношения спрямо и между тях.
2. Класическото разделение на формите на управление е на монархия и република. Но няма твърд научен критерий за тяхното разграничаване.
Първият обективен критерий, който се използва, е числеността на властващите – едно лице или мнозинство от хора. Този елементарен критерий, въведен от Макиавели, е приложим към миналите, но не и към днешните държави. Често пъти в днешните държави властта се осъществява еднолично от президент. Често пъти в днешните монархии за суверен е признат народа.
Вторият използван обективен критерий е политическият. Той се основава върху отъждествяването на политическия режим с формата на управление. Така републиката става демокрация, а монархията – диктатура. Това отново е неприложимо към днешните държави. Кралство Великобритания е по-демократично от Република Афганистан.
Третия използван критерий е юридическия. Той се използва от Йелинек. Той счита монарха за орган на държавата като юридическо лице. Но и това не е така по две причини:
Първо, при предконституционните държави монархът стои над и извън държавата, спрямо която той упражнява лични права. В тях монархът структурира целия държавен апарат. Той не е орган на държавата, той е самата държава. Предконституционната монархия е форма на държавно управление, при която единствено монархът формира и консолидира чрез своята личност както цялата държавна власт, така и цялото управление. Доконституционната република пък е форма на управление, където държавните органи се изграждат и действат като представители на съответната отделна общност. В зависимост от групата, която управлява, доконституционните републики биват аристократични, демократични и съсловни (градски).
При конституционната държава структурирането и интегрирането на държавните органи става съобразно определения в Конституцията ред. Конституцията изземва правомощието на монарха да структурира държавните органи. Тя прави държавата юридически мислима, юридическо лице. Но монархът не става орган на държавата, защото не отговаря на принципите на органите на юридическото лице: изборност, мандатност, отговорност и сменяемост. Съвременните монарси са само служебни представители на юридическото лице на държавата. Те са държавни органи само по отношение вътре в държавата.
Второ, органичната теория Йелинек използва за да разграничи монархията и републиката по вида на органа, изразител на държавната воля. Така в монархията държавната воля се формирала и упражнявала от едно физическо лице, докато при републиката – от народа като суверен. Но това противоречи на самата конструкция на държавата като юридическо лице. Всяко юридическо лице като самостоятелен правен субект формира и изразява своята воля. Тя може да се представлява от физическо лице, но не и да се замени с неговата воля.
3. Съвременната конституционна държава запазва разделението между монархия и република като формални видове форми на държавно управление. Съдържанието на формите на управление днес се определя от интегриращите отношения между централните държавни органи, осъществяващи трите власти. На преден план се извеждат преди всичко отношенията между органите на законодателната и изпълнителната власт, които служат и като основен критерий за определяне на видовите форми на управление. Така поставен въпросът не изключва формалното разграничение между монархия и република, но до голяма степен го обезличава. От една страна твърде относителна става разликата между конституционната и парламентарната монархия, тъй като съвременните монархии са с парламентарно управление. От друга страна почти всички републики имат президент, но това обикновено се съчетава с парламентарно управление.
Ето защо класическото разделение на формите на монархия (конституционна и парламентарна) и на република (президентска и парламентарна) е практически преодоляно. От една страна президентското управление е винаги републиканско, докато парламентарното е налице и в републиката, и в монархията, което сочи за 2 тенденции на развитие: първо, републиканската форма върви към президентско управление, и второ, монархията е изживяла своето време и върви към република. Тя вече е анахронизъм.
4. Практически понастоящем съществуват 3 форми на държавно управление: президентско, парламентарно и полупрезидентско.
При президентското управление президентът осъществява изпълнителната власт, а парламентът има изцяло законодателната власт. Това е формата, при която има реално и пълно разделение на двете власти. Президентът няма право да разпуска парламента, той и неговите министри нямат право на законодателна инициатива, но парламентът не може да търси отговорност от тях.
Президентът при президентското управление се избира с пряко или косвено гласуване и съчетава правомощията на държавен глава и на носител на изпълнителната власт. Той сам определя министрите си, които са отговорни единствено пред него. Той може да ги сменя по всяко време.
Министрите не образуват правителство като колективен орган, тъй като всеки един от тях поотделно осъществява политиката на президента. Той може да ги свиква за консултации, като участници в консултативен орган, наречен “кабинет”. Но този орган няма своя компетентност и колективна отговорност. В рамките на кабинета президентът е самовластен, а не пръв между равни.
Държави с президентско управление са САЩ, Мексико, Венецуела, Уругвай, Панама и др.
Парламентарното управление е представително управление, в което водеща роля има парламента. Тя се проявява в контрола върху правителството, което осъществява изпълнителната власт. Парламентът избира министрите като членове на колективен орган (Министерски съвет, Правителство) и ги отзовава. Правителството е отговорно пред парламента и това е политико-правното основание то да се сформира от парламентарното партийно мнозинство.
Особено място при парламентарното управление заема държавния глава. В конституционната монархия монархът е едновременно и държавен глава, и титуляр на изпълнителната власт, която той делегира на министрите. При това той е политически неотговорен, а отговорността се носи от тях. Този компромис между абсолютната еднолична власт и абсолютното народовластие отдавна е изчерпан от съдържание. Затова монархът в парламентарните републики и президентът в парламентарните републики остават извън държавната власт и осъществяват основно прерогативите на държавен глава. Разликата между тях е в това, че президентът се избира, участието му в управлението е ограничено с мандат и е политически отговорен, докато монархът се наследява и е политически неотговорен. Президентът при парламентарното управление се избира обикновено от парламента.
Полупрезидентското управление (М. Дюверже го кръщава така) е републиканска проекция на конституционната монархия. Мястото на наследствения монарх е заето от изборен президент. Президентът е държавен глава, но за разлика от президента при парламентарното управление той изпълнява реални, а не символични функции. Той има прерогативи, които го извеждат от сферата на “неутралната” власт. Основанието за това е неговия пряк избор. Той се избира от суверена непосредствено или при посредничеството на “големи избиратели” по американски образец.
Парламентарният държавен глава, независимо дали е наследствен монарх или парламентарно избран президент, остава само символ и няма легитимност, сравнима с тази на народните представители. Президент, избран въз основа на всеобщо избирателно право, е равен по легитимност с парламента. Оттук произтичат политическата сила и могъщество на президента, залегнали в полупрезидентското управление. Обратна логика е заложена в Българската конституция от 1991 год. По-добре е да преминем към полупрезидентско управление, отколкото да преминем към избор на президента от парламента.
Същността на полупрезидентското управление е в участието на президента в изпълнителната власт. Той я разделя с министър-председателя и е неин ръководител.
В различните държави президентът действа преимуществено като регулатор или като управник.
Най-важното правомощие на президента, което до доближава до едноименния орган в президентската република, е назначаването на правителството. Парламентарните избори определят политическата конфигурация на парламента. В качеството си на държавен глава президентът възлага на парламентарно представена политическа сила да състави правителство, което той назначава. Това правителство може да бъде на мнозинството или на малцинството в парламента, или пък коалиционно. Президентът го назначава без да иска съгласие от парламента, но то може да се задържи на власт само ако има одобрението на парламента. Ако му се гласува вот на недоверие, то президентът трябва да го смени с друго. Ако не иска да го сменя, то трябва да разпусне парламента и да насрочи нови парламентарни избори. От друга страна пък парламентът може да насрочи референдум за сваляне на държавна глава. Така се дава възможност на суверена (народа) да избере между парламента и президента. Ако се гласува за оставане на президента, то парламентът се разпуска и се насрочват нови парламентарни избори.
Така в крайна сметка полупрезидентското управление се определя от позициите на един силен държавен глава, който има само част от правомощията на същия при президентската република. Отчасти е независим, отчасти е обвързан с парламента. Включен е в изпълнителната власт, но не я притежава изцяло. Основната й част остава в министър-председателя и правителството, които управляват в съгласие с парламента.
| 
