Социал-дарвинистите считат, че еволюцията е всеобщ процес, който важи с еднаква сила както за природата, така и за обществото.
Човешката общност наистина е социален организъм, под което разбираме първична форма на нейната самоорганизираност. Факторите, които обединяват етноса, са социални, а не биологични. Неравномерното развитие на етносите се дължи не на биологични, а на социални различия. Естественият подбор в природата е неприложим в обществото.
3. Често се приема, че държавата е институционализирана управленска структура, която “налага” реда. Държавата била самостоятелна спрямо общността структура. Всъщност установяването на официалния ред е еманация на управленската функция и поради това възникването и съществуването на държавата се обективира чрез управленския апарат. Но държавата не се свежда до апарата. Институциите на държавата не създават реда, а го поддържат. Те са част от него.
Дихотомията “гражданско общество – държава” е условна и показва не отделянето на държавата от обществото, а възможността на съвременното общество да влияе върху определянето на реда, върху своята самоорганизация. Ако държавата се свежда до управленските институции, то тогава държавната власт се явява частна власт на държавния апарат, а държавната собственост – негова частна собственост.
4. Най-старата социална теория е патерналистката, изложена от Конфуций. Според него държавата е едно голямо семейство. Отношенията в държавата били като тези в семейството. Владетелят изпълнява ролята на бащата, а поданиците – задълженията на децата.
В древна Гърция Платон и Аристотел също обясняват държавата като социална общност. За Платон държавата е структурирана общност от хора. Неин определящ признак бил особената й организация. Организираността на държавата трябвало да осигурява вътрешното разпределение на необходимите й дейности като отделна автономна общност. Хората са различни по характер – мъдреци, воини и пр., затова те изпълняват различни функции в държавата.
Аристотел поставя началото на патриархалната теория за държавата. Според него държавата е общност от семейства, която осъществява своята социална цел като се самоуправлява. Той отделя управлението като политическа сфера и го обявява за достояние на гражданите. Те формирали политическата общност, която не съвпада със социалния субстрат на държавата.
През Средновековието най-значимата социална теория е тази на Данте Алигери. Той обяснява държавата като съзнателно организирана общност. Трябвало да има световна държава, която да обедини цялата човешка общност за да няма войни и насилие.
Утопистите също създават теории за държавата, принадлежащи към групата на социалните. Т. Мор, Т. Кампанела, Фр. Бейкън и др. обясняват държавата като човешка общност на ограничен, откъснат и изолиран от света човешки колектив.
През Новото време социалната характеристика на държавата се комбинира с други нейни характеристики.
5. Властническите теории обосновават същността на държавата посредством съществуващата държавна власт. Те водят своето начало от бого-властническите (теократичните) концепции. Тези концепции биват езически, християнски, ислямски и пр. Общото за всички тези теории е това, че те приемат за основание на властване на държавата (владетеля) авторитета на някое божество. Хората дължат подчинение на Бога в границите на създадената от Бога негова подвластна общност – държавата.
През Възраждането оригинална властническа концепция излага основоположникът на модерната политическа наука Николо Макиавели. Според него държавата е политическо състояние между властващи и подвластни. Държавата била определен политически ред, производен от характера на властващата група. Властта определя реда, без който няма държава. Но властта не е дадена от бога, а е отношение между отделните групи в общността. Така държавата се явява човешка общност, организирана и подчинена на политическа (частна, групова) власт.
Т. Хобс също има властническа концепция за същността на държавата. За него тя е изкуствено създадено колективно тяло, чиято същина е в установената абсолютна власт върху индивидите. От една страна те се отказват от естествените си права за да получат защита от държавата, а от друга – остават напълно подчинени и безправни на олицетворяващата я власт.
През ХІХ век се формират две нови властнически теории, които получават широка популярност – расовата и класовата.
Представители на расовата теория са Малтус, Спенсър и много други. Най-ярък неин привърженик е австрийския социолог Лудвиг Гумплович. Според него расите са неравностойни, битката между тях е развитието на човешкия род. По-силните завладяват по-слабите. По-силната група е малобройна, организирана, войнствена, интелектуално извисена и може да господства над по-слабата, по-многобройна, неорганизирана и пр. етническа група. В хода на историческото развитие племената се сливат, формират се народите, но те носят белега на своето расово начало, остават неравностойни. Борбата между расите продължава като борба между държавите.
Класовата теория за държавата се създава от Маркс, Енгелс и Ленин. Според нея с появата на собствеността обществото се разделя на две класи – експлоататори и експлоатирани. Държавата е инструмент, машина за насилие, в ръцете на експлоататорите за да господстват над експлоатираните. Само при безкласово общество държавата ще може да отмре.
6. Най-старата юридическа теория за държавата е патримониалната. Тя обяснява държавата чрез правото на собственост. Владетелят се приема като титуляр на фактическата власт върху територията и населението. Държавата е патримониум на владетеля. Според Макс Вебер патримониалната концепция обяснява фактическото положение при всички древни държави. С тази теория в древността масово са обяснявали държавата. В Западна Европа тази теория е наложена от германския император Фридрих Велики през 12 век.
Цицерон е създател на друга юридическа теория за държавата. Според него държавата е публично-правна организация.
През ХІV век юридическа теория за държавата създава и Марсилий Падуански. Той извежда правото като конститутивен елемент по отношение на държавата. Преди правото (законодателството) няма държава.
По време на абсолютната монархия държавата намира юридическо обяснение като правно отношение. Обективна основа за формирането на тази теория дата многобройните договори между кралете и дворянството. Държавата се обяснява като ред от правни отношения. Най-известен поддръжник на тази теория е Уилям Блекстън.
През буржоазните революции се формира естествено-правната школа, чиито представители (Русо и др.) обясняват държавата чрез юридическите институти “субективно право” и “договор”. Водени от своя разум индивидите търсят защита на естествените си права, като ги трансформират в юридически субективни права. За целта сключват договор, с който създават държавата. Чрез тази договорна теория властта приема юридически измерения. Понастоящем се говори за т. нар. обществен договор между управляващи и управлявани.
През ХХ век Х. Келзен създава своята теория за държавата като правов ред. Според него държавата като предмет на юридическата наука следва да бъде разглеждана само откъм юридическите си измерения. Държавата не била правен субект. Държавата не била творец на правото. Правната наука е нормативна наука и затова за разлика от идеологията не можела да оправдае нещо съществуващо. Държавата е социално образувание, действие на един принудителен ред. Този принудителен ред е правният ред и следователно държавата е един правов ред. Самият правов ред, установен чрез система от правни норми, се нарича държава. Така науката за правото е и наука за държавата.
Понастоящем съвременното държавознание приема, че държавата е юридически субект. Държавата се самоконституира като колективен правен субект, като юридическо лице. Теорията за държавата като юридическо лице е разработена най-пълно от Г. Йелинек.
Възникване и основни етапи в развитието на държавата. Историческа типизация на държавата.
13. ВЪЗНИКВАНЕ И ИСТОРИЧЕСКО РАЗВИТИЕ НА ДЪРЖАВАТА
І. ВЪЗНИКВАНЕ НА ДЪРЖАВАТА
1. Държавата възниква като исторически наложена необходимост от самоорганизация на етносоциалния организъм. На определен етап от своето развитие етносоциалната общност се нуждае от адекватна организация и се превръща в държава. Преходът към държава е разграничителна линия между естествената и политическата форма на живот на човешките индивиди.
2. В естественото си състояние човешкото общество съществува в първобитния род. Родът възниква като моноетническа социална общност. Неговите членове имат общ генетичен произход и са свързани с кръвни връзки. Родът осъществява изцяло затворена и колективна форма на обществен живот. Отделният индивид съществува единствено като част от цялото. Той не притежава индивидуална свобода. Той е вътрешно в рода поробен.
В рода се проявява закона за социалната достатъчност. Има разделяне на отделни групи, които изпълняват различни функции.
Но в рода се пораждат и първите форми на социална недостатъчност.
3. Преходът към родовия съюз (фратрията) е израз социален прогрес, чрез осъществяване на нова социална достатъчност, постигната по пътя на сливане или вливане на родове в нова общност.
Родовият съюз запазва кръвната връзка, но изключва кръвосмешението.
Обединяването на родовете дава възможност и за нова организация на управленската дейност. По същество фратрията е и военен съюз. Появява се института на военачалника. Съществуват също Съвета на родовия съюз и мирновременния ръководител – старейшината.
Войната скоро става средство за преодоляване на стопанската недостатъчност. Ниската производителност прави по-лесно снабдяването с блага под формата на военна плячка. Войната се явява особен вид производство.
Но освен военно ограбване се извърша и производство – земеделие, скотовъдство, занаятчийство. Това е първото разделение на труда. Има две основни групи – професионални воини и производители. Воините се осигуряват с повече материални блага. Те получават т. нар. натурална рента.
4. Облагодетелствената от неравномерното разпределение на заграбеното отвън и натуралната рента, която получава, военната дружина се отделя от масата на племето. Така първото разделение на труда води до първото социално разделение на древното общество – обособяват общинници и родова аристокрация, която рекрутира от военната дружина.
Разделянето на общността на общинници и аристокрация води отново до социална недостатъчност. Групата, съставяща военната дружина, се изключва изцяло от участие в традиционната форма на стопанската дейност. Получава се недостатъчност при осъществяването на стопанската функция. Чрез войни се добавя работна ръка. Военнопленниците се превръщат в роби. Присъединяват се и цели племена заедно с тяхната територия.
Завоюването изиграва решаваща роля за запазване на етносоциалния организъм на завоевателите. По необходимост то води след себе си нова негова форма на организираност – държавата.
Новото структуриране налага промяна в осъществяването на управленската дейност. За да постигнат своята цел завоевателите трябва да запазят фактическото си положение на победители и да се превърнат в господари. Те следва да се организират да поддържат своето господство чрез официален ред.
5. Трансформирането на родово организираната общност в държава налага промяна в характера на властта, а оттук и на властовия ред.
Първо, в разноетническата общност властта, свободата, да се вземат решения се запазва като привилегия само за господстващата етническа група. Така социалната власт придобива политическо изражение. Обективно необходимото регулиране на обществените процеси се превръща в политическо регулиране. Обществената власт става политическа власт.
Второ, господството спрямо чуждите не може да се крепи само върху авторитета на управляващите. Необходима е и сила, принуда, принудителни средства. Възникването на държавата винаги се съпровожда с изграждане на определен апарат на защита на реда – войска, полиция, затвори и пр.
Трето, поддържането на политически принудителен ред изисква постоянно действащ управленски апарат. Дейността по управлението преминава от временна в постоянна. Това води до отделяне на управленския (умствен) труд от производствения (физически) труд. Старите родови институции получават вече политически характер. Създават се нови институции, създава се държавен апарат, чиновници.
Четвърто, управляващите, включително лицата, осигуряващи защита на наложения ред, не участвуват в производствената дейност. За тяхната издръжка се въвеждат данъците, които стават своебразна материална основа на управленския държавен апарат.
6. Поддържането на социалната структура и на властовия ред в държавата предполага въвеждането на правото. Държавният ред трябва да бъде официално закрепен чрез нормативен регулатор с ново съдържание и нова форма.
Додържавният спонтанен ред се гради върху обичаите. А те са винаги консервативни. Нова уредба на новите обществени отношения може да се постигне само със закона. Има и нови обществени отношения, за които няма обичаи. Освен това законът осигурява и по-голяма яснота, еднозначност и правно единство.
Законодателството е по-подвижен и по-прогресивен по съдържание социален регулатор, отколкото обичая.
Предимството на законовото право се проявява в неговата форма. Създавани от общественото съзнание обичаите могат да бъдат променяни пак само чрез него. А законовото право се променя само от владетеля.
7. Защитата на първия във времето правов ред се осигурява с въвеждането на особено жестоки санкции. Жестокостта изразява стремежа да се приучат индивидите към новия ред на обществените връзки.
ІІ. 14. ИСТОРИЧЕСКА ТИПИЗАЦИЯ НА ДЪРЖАВАТА
1. Развитието е иманентна черта на всяко обществено явление. Прогресът на човечеството се проявява и в последователно сменящи се форми на организиран обществен живот. Историческото развитие на държавата е последователната прогресивна промяна на етносоциалният организъм, на неговата социална структура като отделно общество и на съответстващата нему властно-правна организираност.
Отделните конкретни държави имат огромно разнообразие от специфични особености. Налага се да има класификация по някакви общи критерии за да може да се отдели общото от единичното, закономерното от случайното. На тази основа чрез синтеза на общите черти се създава обобщен исторически образ на държавата – историческия тип държава.
Категорията “исторически тип държава” включва общите същностни черти, присъщи на всички държави на едно и също стъпало на историческото развитие. Така всяка отделна държава съществува като държава от определен тип, а историческото развитие на държавата е преход от един тип към друг тип.
2. Изграждането на историческата типизация на държавата е възприето в науката. Спори се само по кои критерии да се извършва тя. Според Йелинек такъв трябва да е историческата периодизация. Според Келзен и Арон такива трябва да са различни елементи от политическата организация и пр.
3. Държавата е сложно социално явление с многопланова същност. Нейните отделни страни във всеки исторически период я характеризират различно и отчетливо. Затова можем да типизираме държавата и от гледна точка на съществуването й като етнос, и като властови ред, и като правов ред. Всички тези типизации са верни, но непълни, незавършени. Някои от тях са широко разпространени, като национална (и още племенен тип и народностен тип) държава, демократичен тип държава и пр.
Признаците, определящи в действителност същността на държавата не са еднопорядкови. Те са съотносими помежду си като необходими, но са съподчинени.
Държавата е организация на определен тип общество. То съществува реално чрез своя етнически субстрат и чрез своя властно-правов ред. Неговият фундамент обаче е определен вид функционално-организационна структура, изградена и поддържана чрез определени отношения на зависимост между нейните елементи. Развитието на тази структура обуславя развитието на етническата общност и необходимата й организация. Властовият и правовият ред следват развитието на социалната структура и се променят за да бъдат адекватни на нея, за да й съответстват. Държавата е еманация на определена функционално-организационна структура. Начинът на структуриране на общността и формата на зависимост между групите, чрез която се поддържа социалната достатъчност, определя типа колективност, който следва да се приеме като обективна основа за историческата типизация на държавата. На тази база може да се обособят три исторически типа държави: кастова, съсловна и гражданска (буржоазна).
Характеристика на кастовата държава. Властовия и правен ред на кастовата държава.
15. КАСТОВАТА ДЪРЖАВА
ХАРАКТЕРИСТИКА НА КАСТОВАТА ДЪРЖАВА
1. Под “възникване” на държавата следва да се разбира въпроса за историческото начало на държавата въобще, за появата на първите държави, съответно на първия исторически тип държава. Възникването е резултат от обективното прогресивно развитие на даден етносоциален механизъм. Държавата възниква като необходима организация за поддържане на социалната достатъчност на конкретната етносоциална общност.
2. Историческите данни ни позволяват да изведем общи черти, характеризиращи появата на първия исторически тип държава – кастовата. Това са акта на завладяване и формиране на кастовата организация на племенното общество.
Възникването е държавата е свързано с акта на завладяване на друга етносоциална група. Завладяването не е причина, нито начало, а само катализатор на самоорганизацията на дадено общество.
Завладяването има за цел да осигури необходимата работна рака и така да преодолее социалната недостатъчност в стопанската сфера на завоевателя. Завладяните стават стопанки придатък към социалния организъм на победителя.
Завладяването се осъществява спрямо чужди етнически групи и това позволява вътрешно разделение на общността по кръвнородствен признак. Така разноетническата общност се структурира в две касти: свои и чужди, господари и подчинени. Кастите са затворени социални групи, формирани на етническа основа с цел поддържане на социална достатъчност на господстващата общност.
3. Посочените общи черти на държавообразователния процес се потвърждават от източниците, достигнали до нас за първите държави.
Прието е, че първата кастова държава възниква в Египет през ІV хилядолетие пр. н. е. В тогавашен северен и южен Египет са съществували племена с различен произход. Двете части са обединени от южния владетел Менес чрез завоюване. Обединената египетска държава възниква в резултат от присъединяване на едната част към другата. На тази разноетническа основа в Египет се формира кастова система, включваща разделената на две (администрация и жреци) висша каста и низшата каста на производителите – земеделци.
Кастова държава се изгражда и във Вавилония през ІІ хилядолетие преди новата ера, независимо от това, че там е била широко разпространена частната собственост. Жителите на покорените области формират низшата каста.
Пак през ІІ хилядолетие пр. н. е. в Предна Азия възниква и Хетската държава. Господстващото население в нея е говорило индоевропейски език, докато покорените жители – лувийци и хети, са говорили език, нямащ нищо общо с арийските езици.
Държавата в Китай възниква в периода ХІV – ХІ век пр. н. е., като е създадена от владетелите от династията Чжоу. И в Китай низшата каста включа производители, закрепени към земята, отдадена във владение на определен господар или принадлежаща на императора. Низшите са били наричани “сяомин” – малки хора.
През ХІІІ – ХІІ век пр. н. е. и в Индия се създава държава. Там нахлуват арийски племена, които завладяват местното население. Завоевателите наричат себе си “арийци”, т. е. чисти, а покорените “даса”, т. е. чужди, врагове. На тази база се формира кастовата структура на индийското общество, в което за всяка низша каста (шудра) според Законите на Ману е отредено да служи на трите висши касти.
През VІ пр. н. е. на територията на днешен Иран възниква Персийската държава. Господстващо положение е имало племето, живяло в областта Персида.
Възникването на държавата в Гърция също става като кастова държава. През ХІІ и ХІ век пр. н. е. големи маси дорийски племена нахлуват от север и се заселват в Пелопенес. Завладяното местно население получава подчинено положение и се означава с термина “тети”, т. е. покорени. Тетите не са роби, те са само присъединена подчинена група на племето на завоевателя. През VІІІ – VІ в. пр. н. е. се извършва т. нар. “колонизация” на гръцките острови и на бреговете на Средиземно и Черно море. Тя дава тласък на робовладението.
Само в Спарта то не получава разпространение, защото в нея се запазва старото положение на съществуване на кастата на завоевателите – спартанци и на кастата на покорените – илоти, които са били в положение на полуроби. Има и още племена, подвластни на спартанците. Такива са “периеките”, живели на границите на Спарта. В Спарта завоевателите изцяло поемат управленската функция, а завоюваните – стопанската функция.
В Атина нещата се развиват по друг начин под влияние на робовладелството. Там началото на Атинската държава започва с реформите на Тезей, който разделя атинското общество на три класи – благородници, земеделци и занаятчии. Това е вътрешно разделение в господстващата каста на завоевателите – дорийци. Така се институционализира функционалното разделение на общността на господарите на база на разделението на труда. Втората важна реформа в Атина е извършена от Солон през 594 год. пр. н. е. До Солон кастовото деление почива върху присъединяването, след него – върху робовладението. Той противопоставя вече свободни и роби. Завладяните до този момент тети остават свободни и придобиват равнопоставеност на завоевателите дарийци, като низша каста остават само робите. Тетите запълват социалната недостатъчност на атинското общество в управленската сфера.
Възникването на древен Рим е сходно с това в Атина. Началото на държавата е свързано със завладяването на коренното население, обитаващо селището Рим и римската област. В първия период от своята история Рим включва 2 социални общности, две касти – патриции (победителите) и плебеи (покореното местно население). Но плебеите не са роби, те имат собственост, но не участвуват в управлението, нямат публични права.
В края на VІ в. пр. н. е. римският Рекс – Сервий Тулий извършва реформа в управленската структура, която по същество повтаря реформата на Солон в Атина. Плебса получава публични права, при положение, че има финансова възможност да се включва във войните на страната на патрициите. По късно през 445 год. Канулей отменя забраната за смесени бракове между патриции и плебеи.
През ІІІ и ІІ век пр. н. е. Рим успява да обедини цяла Италия. Някои стават полузависими съюзници, а други племена са изцяло подчинени. През 146 год. пр. н. е. е победен и Картаген, така неговите територии се контролират то Рим. Но новите територии не се включват в Италийския съюз, а остават външни владения (провинции), които се управляват от нарочен римски управител – претор. Тези провинции се приемат за имения на римския народ. Така в състава на римското общество освен римски граждани се появяват и поданици. Те са население, отдало се на милостта на победителите. Затова се наричат перигрини (чужди). Друга част от завоюваното население се депортира като роби в Италия. В крайна сметка присъединените и робите заемат мястото на плебса в стопанската сфера. Рим се развива като световна държава на базата на новата кастова структура – висшата каста на римските граждани (патриции и плебс) и низша каста (перигрини и роби).
Подобна е и историята на държавата на Инките, формирана през ХV в. от н. е. Кастови държави има и в Африка, Океания, Япония.
4. През Средновековието в резултат на т. нар. Велико преселение на народите в Азия и в Европа възникват нови държави. Тогава е втората вълна на държавообразуването. Нови кастови държави от VІ-VІІІ век и от ІХ-ХІV век от н. е. са Хунну, Тюрския каганат, Уйгурски каганат, Тибетската империя, Вестготското кралство, Боргундското кралство, Аварския каганат, Харарския каганат, прабългарската държва и пр.
