В теорията се отделят национален суверенитет, държавен суверенитет и народен суверенитет. Различните наименования не почиват върху различни носители и различни суверенитети. Суверенът е само един – народът, но в трите посочени случаи той се характеризира от различни страни: като национална общност, като организирана в държава общност и като политическо тяло, вътре в самата държава.
3. Националният суверенитет е правото на всяка отделна общност (етнос) да се самоорганизира по своя национален признак в самостоятелна държава. Модерните държави са възникнали като национални държави и при тях националният суверенитет е и народен суверенитет, както и обратното.
4.1. В международното право се използва термина “държавен суверенитет” въпреки, че международната общност се разглежда като съвкупност от нации с организационен израз ООН. Международното право определя държавата като изразител на самостоятелна воля и я признава за носител на държавен суверенитет. Тази теоретична конструкция е създадена за удобство и от нея не може да се изведе някакъв отделен вид суверенитет. Държавата извън общността не съществува. Държавният суверенитет всъщност принадлежи на съставляващата я общност. В международен план всяка държава има суверенитет.
4.2. От гледна точка на международно-правната доктрина държавният суверенитет се изразява в независимостта на всяка една държава от другите държави. Всяка държава има правно призната свобода на действие в международните отношения. Държавният суверенитет се проявява и в признатата възможност на всяка държава да определя самостоятелно своята вътрешна и външна политика. Само така държавата може да защитава националните интереси.
Нормите на международното право са от висш, наддържавен порядък, и държавите трябва да се съобразяват с тях. Тези норми изразяват универсалното, всеобщото, общочовешкото. Те установяват стандартите за правата на човека.
Поради това суверенитетът на държавата не може да се разглежда като неограничена “волевластие”. Той не е абсолютен, а относителен.
4.3. Върху държавния суверенитет съществено влияние оказва фактическата зависимост от друга държава. Примерите с доктрината Брежнев, с доктрината Вяхирев и др., доказват това.
Държавният суверенитет може да бъде накърнен и в името на общочовешките интереси, общочовешките ценности. Особено ако други държави са се самоопределили като страж на тези ценности и считат, че могат да ги налагат силови на други държави.
Участието в съвременните международни съюзи, като НАТО и Европейския съюз, отново влияе силно върху държавния суверенитет.
5.1. Народният суверенитет е проявление на суверена във вътрешнодържавен план. Той не противоречи на двата други вида суверенитети. Когато става дума за народен суверенитет думата “народ” се използва не като етническо понятие, а в политико-правен смисъл.
В народа като суверен се включва само онази част от етническата общност, която се намира в правна връзка с държавата, т. е. само нейните граждани. При това само тези граждани, които имат право да участвуват във формирането на общата воля, т. е. дееспособните граждани.
Ограничаването на гражданите, участвуващи във народа, може да се извършва чрез цензове като възраст, образование, имущество и пр.
6.1. Народният суверенитет е установяване чрез волята на народа на държавна власт. Учредяването на държавната власт е акт на реализиране на народния суверенитет. Тъй като съвременната държавна власт е юридическа власт, то и първоначалният акт на упражняване на народния суверенитет се свързва с приемането на Конституцията на държавата.
6.2. Общественият договор в теорията на Русо има конституиращо действие. Посредством него хората излизат от естественото си състояние и преминават в политическо – организират се в държава. От тази гледна точка Общественият договор не е продукт на суверенитета, тъй като преди него липсва политическо тяло, което да формира и изявява общата воля. В тази връзка Конституцията като последващ позитивноправен акт не може да се отъждествява с Обществения договор.
Но този Обществен договор има и реконструиращо действие. Конституцията играе ролята на нов обществен договор, чрез който се уреждат отношенията между управляващи и управлявани. Затова тя е акт на учредителната власт. Чрез конституцията учредителната власт легитимира както властническите правомощия на суверена, така и държавните органи, които след това осъществяват държавната власт, действуващи като учредени власти.
6.3. Създаването на Конституцията е акт на учредителната власт, а самата Конституция е най-висш израз на народния суверенитет. Учредителната власт принадлежи на народа, а учредената – на държавните органи.
Народният суверенитет е непрехвърляем, той не може да бъде узурпиран от отделно лице или група. Никой не може да подмени упражняването на общата воля.
Френското национално събрание като първи модерен представителен орган в Европа въвежда друга практика. То отхвърля възможността за пряко участие на народа в приемането на Конституцията и го заменя с политическо представителство. Би трябвало учредителната власт да не изземва от органи като нашето Велико Народно Събрание, а да се остави на народа, която да я упражнява като суверен с референдуми.
6.4. Осъществена пряко или чрез представители учредителната власт установява конституционния строй на държавата, чийто съществен елемент е държавната власт. Учредителната власт не е държавната власт. С приемането на Конституцията не се създава автоматично държавната власт. Конституцията определя кой е носител на държавната власт, как той я установява и кой е упълномощен да я осъществява.
Властта произтича от народа, защото той е суверен. Той упражнява своята обща воля, чрез която установява държавната власт, като остава неин носител и титуляр. Своята обща воля народът упражнява чрез избори и референдуми.
При действието на една и съща Конституция изборите не променят съдържанието на Обществения договор. Те са формата, в която от общата воля на народа произтича държавната власт. Параметрите на властта са определени от Конституцията и са трайна величина. Променлива величана е само суверенът.
Корпусът на суверена е постоянна, но динамична съвкупност. При всеки нов избор тя е количествено и качествено различна. Биологичното и социално развитие на общността отразяват обективната промяна. С всеки нов избор новият суверен установява нова власт.
6.5. В съвременната държава установяването на държавна власт като упражняване на народния суверенитет се презюмира като факт. На практика чрез избори суверенът определя пряко субекта на държавната власт. В действителност народът осъществява само едно първично волеизявление, чрез което установява държавната власт. На тази основа той предава вече установената власт в ръцете на избраниците Това предаване е съдържание и израз на едно последващо волеизявление, чрез което се определя субекта на властта, този, който я осъществява.
7.1. Държавната власт като социален факт представлява състояние на свобода да се вземат общозадължителни решения. Това състояние се характеризира от две страни: чрез този, който е установил свободата и чрез този, който я реализира.
Според Русо обществената свобода (власт) трябва да се реализира от своя носител. На практика тази свобода се реализира чрез представител. Политическото представителство има роля на упълномощаване спрямо личните политически права. В крупните социални общности осъществяването на властта чрез представители е неизбежно.
7.2. Субектът на държавната власт е група от хора, които я осъществяват като управляват държавата. Тази група е организирана в държавни органи и институции, съществува и действа като държавен апарат.
Суверенът, носителят на държавната власт, формира, определя субекта на държавната власт. Управляващи също участвуват във формирането на общата воля и се явяват част от суверена.
Отношенията между суверена и субекта почиват върху института на представителството. Субектът действа от името и за сметка на суверена. Субектът не може да се разпорежда с държавната власт.
8.1. В съвременната държава отношението суверен – субект е включено като съдържание на “Обществения договор”, който е материализиран в конституцията. Конституцията е призвана да урежда отношенията между управлявани и управляващи. Тя трябва да обезпечи реална свобода на гражданите и ефективен техен контрол върху преходните титуляри на управлението, върху преходните субекти (партийни и персонални), които реализират властта, принадлежаща единствено на суверена.
По силата на обществения договор гражданите (суверенът) учредяват държавната власт и предоставят нейното реализиране на определени органи за да управляват. Субектът (органите на управление, държавната власт) осъществява властта в качеството си на представител на суверена. Държавният апарат следва управлява в интерес на народа. Суверенът си запазва винаги правото на контрол върху начините и целите, съобразно които се осъществява държавната власт.
8.2. Представителният характер на субекта по отношение на суверена поставя въпроса за границите на представителната власт, на управлението. Пи силата на Обществения договор са установени две граници: темпорална и материална.
Темпоралната граница е установена със срока на мандата на управленските органи. Така изборите се явяват форма на контрол.
Материалната граница е по-важна, тя е водеща. Тя се проектира върху съответствието между управленската дейност и интересите на суверена. Това съответствие е единствения реален критерий за цялостна оценка на суверена спрямо субекта. Съобразно този критерии са възможни на практика два вида управление:
а) легитимно – когато се управлява в полза на суверена;
б) нелегитимно – когато се управлява против интересите на гражданите и обществото като цяло.
Легитимността на управлението не е производна от мандата. По време на мандата гражданите не се лишават от своята власт, от своя контрол върху властта. Те не могат да бъдат безправни, абсолютно подчинени, тъй като това противоречи на Обществения договор и на конституцията.
Гражданското подчинение не е едностранно и безусловно. Целта на държавната власт е чрез управлението да запази правата на гражданите. Ако това става, то следва гражданско подчинение. Ако това не става, то реакцията е гражданско неподчинение. Нелегитимното управление е основание за упражняване на правото на съпротива на гражданите.
9. За първи път идеята за нелегитимност на властта и за правото на гражданите за съпротива срещу нея е формирано през ХІІІ век от Тома Аквински. Според него позитивно право са само тези разпоредби на светската власт, които съответстват на естествените закони – на изискванията, почиващи от физическата и нравствена природа на човека. В противен случай разпоредбите на властващите нямат силата на закон и не са задължителни за спазване. Гражданите имат право на съпротива срещу тиранията.
Прототипите на това учение виждаме в древен Китай, в учението на Лао Дзъ и на Конфуций.
Друг аспект на възможно нелегитимно управление е заложен в английската Магна Харта от 1215 год. Тя вижда правото на съпротива срещу всяко нарушение на правовия ред, а не просто и не само срещу нарушаване на правата на човека.
Джон Лок също допринася за развитието на правото на съпротива. Той издига идеята за гражданското неподчинение. То е насочено срещу всяко незаконно проявление на властта. То включва и правото на въстание срещу деспотичната власт. Законността на съпротивата се корени в суверенните правомощия на народа като учредител на властта.
Според Лок общественият договор не се сключва веднъж завинаги и без право на последващ контрол от страна на народа. Народът има право да го коригира и да премине от подчинение в неподчинение, ако се появи тирания и потисничество. Договорните отношение се възпроизвеждат постоянно на базата на взаимното съгласие. В това е свободата на гражданите, която ги отличава от поданиците.
Всеки когато стане пълнолетен трябва да определи какво управление иска и в каква държава да живее.
Правото на съпротива е една от формите на контрол върху дейността на управляващите.
Буржоазните революции подкрепят правото на съпротива. В най-чист и точен вид тази идея е изложена в Американската декларация за независимостта от 1776 год. Според нея властта на правителството трябва да е съобразена с естествените права и да почива на съгласието на управляваните. В противен случай народът има право да свали тази власт.
В Декларацията за правата на човека и гражданина от 1789 год. сред естествените и неотменими права на човека е посочено и правото на противопоставяне на гнета.
Понастоящем всички международни документи, свързани с правата на човека, признават това право.
10. Ако държавното управление не се осъществява в съответствие с правата и със съгласието на управляваните, то е нелегитимно, то е тирания.
Възможни са различни хипотези на нелегитимност на държавното управление:
а) ако не е установено по волята на управляваните, т. е. не е чрез законни избори;
б) ако се осъществява срещу интересите на суверена. Това противопоставяне може да бъде:
- формално – когато управляващите се опитват да узаконят не свободата на гражданите, а нейната противоположност като я ограничават със закон;
- реално – когато има пряко нарушение на конституционните права.
Правото е мяра за свобода, установена съобразно интересите на гражданите. Установената институционализирана свобода и изразения чрез нея интерес са заложени в закона. Нарушаването на закона е индикатор за нарушени обществени интереси.
Измежду всички нарушения най-опасни нарушенията на конституционните права. Правата на гражданина са конкретизирани права на човека (на личността). А правата на човека са международно признати.
11.1. Нелегитимното управление винаги е достатъчно основание за съпротива. Но дали има право на съпротива, има ли то политическо или юридическо основание, какви са формите на съпротива, коя от тези форми е гражданско неподчинение.
11.2. Правото на съпротива произтича непосредствено от нелегитимните действия на управлението. Съпротивата е противопоставяне на конкретни нелегитимни действия или актове на държавния апарат.
Идеята за съпротива отразява една от връзките гражданин – държава. Гражданското неподчинение и съпротивата произтичат от свободата на личността, на социалната общност и на суверенитета на народа.
Съпротивата е форма на осъществяване на политическата свобода. То е своебразен вот на недоверие.
Нелегитимното управление винаги е противоправно, то е акт на нарушаване на Конституцията и законите. Съпротивата срещу нелегитимността е израз на суверенитета на народа.
Правото на съпротива е основно социално-политическо право от ранга на естествените права. То е едно от правата на гражданина.
Но това право не е конституционно установено, по начало не е позитивноправно признато. Но Конституцията гарантира пък народния суверенитет. А правото на съпротива е проявление на народния суверенитет. Освен това това право е заложено в преамбюла на Международната декларация за правата на човека. Следователно съвременната държава мълчаливо признава правото на съпротива срещу нелегитимното управление. Това обаче трябва да стане изрично, легално.
Правото на съпротива е самостоятелна и първична форма на защита на гражданите срещу нелегитимността на управлението. Съпротивата не изключва съдебната защита, но не е задължително да я следва. Съотношението между двете форми следва да се уреди тепърва от позитивното право.
11.3. Исторически са се оформили различни проявление на правото на съпротива. Такива бунта, революцията, стачките, демонстрациите и пр.
Интензивността и конкретността на проявлението на съпротивата зависят от два фактора:
а) степента на нелегитимност;
б) нивото на общественото правосъзнание.
Българското законодателство признава две форми на съпротива: демонстрации (събрания, митинги и манифестации) и стачки.
11.4. Гражданското неподчинение е специфична форма на проявление на правото на съпротива. То е границата между признатата и непозволената съпротива. То има за цел да блокира реда на управление на държавата и в последна сметка да наложи смяната на политическия субект на управление. То се осъществява без оръжие, затова не е бунт, метеж. То няма за цел да промени конституционно установеното обществено-политическо устройство на държавата, затова не е и революция.
Властовият ред на буржоазната държава. Принципът на разделение на властите.
|
РАЗДЕЛЕНИЕ НА ВЛАСТИТЕ В ДЪРЖАВАТА
РАЗДЕЛЕНИЕТО НА ВЛАСТИТЕ
12. Вторият определящ принцип на властовия ред на модерната държава е установяването на разделянето на властите.
Възстановяването на обществения характер на държавната власт е пресечната точка между учението за народния суверенитет на Русо и учението за разделение на властите, изведено от Джон Лок и Шарл Монтескьо. Те имат обща цел – ограничаване на монархическата власт и включване на обществото в осъществяването на държавната власт.
Държавната власт е единна, тя не може да се раздели. Нейната единност произтича от народния суверенитет. Разделението властите всъщност не е разделяне на държавната власт.
13. Разделението на властите като теория и практика се развива исторически и се проявява в два плана – политически и организационен.
В епохата на буржоазните революции Лок и Монтескьо виждат разделението на властите като политическо разделение на властта между съсловията. Те за даване на политическа власт на третото съсловие (гражданското общество, гражданите). Това може да стане като се обособят в рамките на управленската функция на държавата няколко дейности (власти).
Лок и Монтескьо си приличат по:
а) и двамата са за ограничаване на кралската власт и нейното поделяне с други субекти на властта. Лок говори за законодателна и изпълнителна власт. Монтескьо – за законодателна, изпълнителна и съдебна. Първоначално става дума наистина за поделяне на властта, затова остава израза “разделяне на властите”;
б) критерия, на основата на който се предлага разделението на властите. Това са естествените права на човека и обществения договор. Според Лок гражданите запазват своята лична свобода чрез закона. Свобода и закон са еднопорядкови понятия. За разлика от Хобс, Лок приема, че законът няма за задача да ограничи личната свобода, а да я запази и разшири. Няма ли закон, няма и свобода. Затова трябва да има обособяване на законодателната власт. Монтескьо е на същите позиции. Според него законът е гаранция на свободата. Затова и самата власт трябва да почива на закона, да действа съобразно закона. Злоупотребата с власт е злоупотреба със закона и е посегателство върху свободата. Върху закона никой не бива да господство, защото той ще господства и върху свободата. Критерият за разделяне на властите е битието на закона. Той трябва да се създаде, да се приложи и да бъде защитен. Тези три сфери от битието на закона Монтескьо обособява в три власти. Ако три власти се съсредоточат в едно лице или в една институция, свободата ще се замени с тирания. Затова властите трябва да се възпират, да не допускат злоупотреба с власт от другите.
13.2. След победата на буржоазните революции на мястото на вертикалната (съсловна) политическа организация се установява хоризонтална (равнопоставена) организация, основаваща се на политическите партии.
От друга страна установяването на един титуляр на властта (народа, нацията) води и до единство на властта, което изключва разделянето й и поделянето й на различни власти по политически признак.
Затова идеите на Монтескьо се модернизират. Съчетава се разделянето на властта с нейното единство и с единството на нейния титуляр.
Разделението на властта става организационно като разделение на управлението, разделение между институциите, осъществяващи държавната власт.
14.1. Разделението на властите не е еднопластово. Първо, има разделение между суверена и субекта. Второ, това е класическото разделение на властите между различните държавни органи.
Суверенът участвува по два начина в осъществяването на властта – чрез избори и референдум.
Първия аспект на разделението на властите е всъщност разделение на участието в управлението между суверена и държавния апарат.
Вторият аспект на разделението на властите допълва първия. При него държавната власт се разделя на законодателна, изпълнителна и съдебна. Освен това държавните органи се разделят на представителни и на органи, които управляват без делегация. Това последно деление е от значение за формите на държавно управление.
14.2. Съществува спор дали разделението на властите е всъщност разделение на функциите. Някои автори считат, че функциите са повече от т. нар. власти. Конституционният съд и президентът в България, да речем, не попадат в класическите власти, но имат държавни функции.
Други считат, че всяка власт е функция, но не всяка функция е власт. Властите се обособяват само според битиетата на закона, доколкото съвременната държавна власт е юридическа власт.
Всъщност функция и власт се дефинират, извеждат по различен начин. Функциите са насоки в дейността. Формите на дейност на държавния апарат са съдържание на функциите. Функциите са рамки на управленската дейност. Властите показват какво извършва държавния орган, каква е неговата основна дейност. Затова всяка власт е и част от функция на държавно управление.
Властите трябва да се разглеждат не като дейности на държавни органи, а като правомощия. Държавният апарат като субект на властта действа като представител на суверена. Има държавни органи, които осъществяват властта на суверена пряко по негова делегация. Те са представителни органи. Има и държавни органи, които действат по служба. Те не са представителни. Първите осъществяват власт, те са власти. Вторите не са. Те осъществяват само функции.
14.3. Учението за разделение на властите се развива непрекъснато.
Всъщност разделение на законодателната от изпълнителната власт е налице само в президентските републики и донякъде при силни полупрезидентски режими.
При парламентарните републики има друг разделение. Парламентът е “власт”, а “изпълнителната власт” – осъществява само дейност. В този смисъл у нас в България има само две “власти” – на парламента и на президента. Всички останали държавни органи осъществяват ex officio определени дейности.
Но суверенът по този начин губи контрола си върху изпълнителната и съдебната “власти”. Това е недопустимо.
14.4. Спорен е и въпроса за характера на мандата на народния представител. Диспозитивният мандат изключва контрола върху дейностите. Той е приложим само там, където суверенът може да упражнява контрол върху изпълнителната и съдебната “власти”. Ако такъв контрол не може да се упражнява от суверена, то мандатът трябва да бъде императивен. Императивният мандат поддържа жива връзката между суверена (избирателите от съответния район) и представителното тяло, докато свободният мандат по начало я прекъсва.
Различието между власти и дейности предпоставя и неравенството между тях. Те не са равнопоставени нито по основание (упълномощаване), нито по предмет на дейност. Върховенството на закона означава и върховенство на законодателния орган.
Властите трябва да се възпират, да се балансират. Но парламентаризмът в много случаи обезсмисля разделението на властите, тъй като парламентарното мнозинство приема законите, избира правителството и участвува във формирането на държавната власт. Когато парламентарното мнозинство е еднопартийно, институционалното разделение на властите се събира в партийното управление.
|
Правовият ред на буржоазната държава. Концепцията за правовата държава. Разграничаване на законовата от правовата държава.
|
ПРАВОВАТА ДЪРЖАВА
СЪЩНОСТ НА ПРАВОВАТА ДЪРЖАВА
Явлението “правова държава” се обозначава на различните езици и правни култури по различен начин. Така например в Германия се говори за “Rechtsstaat”, във Франция - за “Le priciple de Legalite et La Suprematie de la Regle de Droit”, а също и за “L'Etat de Droit”, в САЩ - за “Government under Law” или пък за “Rule of Law”, в Англия - също за “Rule of Law”, както и “Supremacy of Law”, в Италия - “Stato di diritto”, в ОНД (Русия) - за “правовое государство” и т. н.i |
