§ 1. Общество и етнос.
1. Най-общото и основно обединение на човешките индивиди е етносът (етническата общност). Това е първата естествено възникнала човешка общност, която съществува и се развива едновременно с човешката цивилизация. Етносите са субстратът на човечеството. Човешкото общество е съвкупност от етно-социалната общности. Етно-социалните общности са човешки обединения (хора), заемащи определена територия. Историческото развитие на човешкото общество се осъществява във вид на саморазвитие на отделните конкретни човешки общества. Всеки човек принадлежи към някой етнос.
Етносът е исторически обусловен вид социална група от хора. Етносът е естественоисторическа и конкретноисторическа човешка общност. Тя се възпроизвежда и е способна да съществува нормално цели векове и хилядолетия.
Първият исторически възникнал вид етническа общност е племето. То се появява на основата на кръвното родство. Втората по време етническа общност е народа, а третата по време етническа общност – нацията.
Всеки етнос има постоянни характерни черти. Сред тях са общ език, обща писменост, обща религия, обща територия, обща материална и духовна култура, общ бит, общи нрави, общи обичаи, общи традиции.
Особено характерни и важни черти на етносът са наличието на етническо самосъзнание и наличието на самоназвание (етноним).
2. Всяка етническа общност има две страни, две сфери на съществуване:
а) естествена, природна, етническа (етнос) – в нея протичат етнически процеси;
б) обществена (социетас) – в нея протичат социални процеси.
Етносоциалните общности (племе, народ, нацията) са едновременно и етноси, и социетас.
В качеството им на етноси в тях протичат:
а) етноеволюционни процеси, които водят до формиране на общ език, обща писменост и пр.;
б) етнотрансформационни процеси, които водят до промяна на етническата принадлежност, разделяне или обединяване на етносите.
На свой ред обединяването на етносите може да се извършва като:
а) естествен процес, или като
б) държавно-институционален (насочван от държавата) процес.
Етническото обединяване се осъществява в следните форми:
а) консолидация – при нея се обединяват близки етноси;
б) асимилация – при нея един етнос поглъща друг;
в) междуетническа интеграция – при нея се създава нова единна общност, но се запазват основните етнически черти на съставляващите я етноси;
г) миксация – при нея се създава един нов етнос на базата на различни досегашни етноси.
3. Създаването на блага е възможно само като колективна дейност. Съвременният човек може да съществува само в социална общност.
Всяка социална общност предполага исторически обусловена колективност, т. е. обединяваща, обвързваща, определяща връзка между отделните индивиди.
Синтезът между собствено етническите и социалните отношения води до формиране на етносоциална общност, етносоциален организъм.
§ 7 Закон за социалната достатъчност.
1. Трите исторически етносоциални общности имат обща характеристика на саморазвиващи се, самовъзпроизвеждащи се, саморегулиращи се органични социални системи.
Не всеки етнос минава през тези 3 вида общности: племе, народ, нация. Причините за това са комплексни.
2. Всяка етносоциална общност има постоянни възобновяващите основни потребности и съответни на тях съвместни дейности. Това са като цяло основните страни на социалния живот:
а) възпроизводство на човека като социално и биологично същество;
б) материално производство;
в) социално управление.
Като цяло тези 3 основни страни на обществения живот дават най-общата функционална социологическа структура на всяка етносоциална общност. Тази функционална структура пък предопределя организационната структура на етноса.
В зависимост от трите основни страни на социалния живот съществуват 3 основни функции на етносоциалната общност:
а) стопанска;
б) социално-духовна;
в) управленска.
В управленската функция се установяват форми, механизми и институции, чрез които се насочва цялостната дейност на общността.
Съответствието между функционалната и организационната структура при отделните етносоциални общности се определя в науката като социална достатъчност. Постигането на социална достатъчност е социологически закон, който гласи: всяка етносоциална общност се стреми към установяване на социална достатъчност. Всяко човешко общество се самоорганизира така, че на всяка от трите основни потребности, дейности и функции на обществото (етноса) да съответства определена структурна (организационна) част от обществото (етноса), която да я реализира.
3. Всяко конкретно общество (етнос) е в едно от двете възможни състояния:
а) на социална достатъчност (това е временно, краткотрайно състояние);
б) на социална недостатъчност (това е нормалното, обичайното състояние).
Всяко общество (етнос) се стреми да преодолее социалната недостатъчност и да достигне социална достатъчност. Това става по два основни начина:
а) чрез вътрешно структуриране на обществото, като в него се излъчва, обособява съответна структурна част;
б) чрез набавяне на необходимата социална структурна част отвън, от друго общество, от друг етнос.
Така социалната недостатъчност се явява двигател на общественото развитие. Ако не се преодолее в исторически разумен период от време, съответното общество загива под напора на вътрешните си противоречия и невъзможност да осъществява своите три основни функции.
§ 8. Държавата като организирана етносоциална общност.
1. Всяка етносоциална общност се стреми да се самосъхрани. Самосъхранението възниква като самоорганизация с цел достигане на социална достатъчност.
2. Първата форма на етносоциална организираност е рода. Най-характерно за него е това, че при него липсва организационна структура, липсва специален орган за управление.
Втората форма на самоорганизираност е родовият съюз (фратрията). Той представлява обединение на родове с военни цели. По късно на базата на родовия съюз се образува племето. При него управлението постепенно става самостоятелна функция и се осъществява от самостоятелна организационна част.
Родът и фратрията (племето) постигат своята самоорганизираност на основата на спонтанния ред. Първите и най-трайни етносоциални норми са моралните и обичайните норми.
3. Третата исторически най-нова и последна форма на самоорганизираност на етносоциалния организъм е държавата. При нея трите основни функции се осъществяват от отделни структурни части. При държавата е налице организационна структура, която следва функционалната структура.
Структурните части при държавата имат сложна система от отношения помежду си. Тези отношения не могат да се поддържат от предишния спонтанен ред. Необходим е нов ред, нов начин на нормативно регулиране на обществените отношения. Този нов ред е рационален, управляван, премислен. Този ред става официален, той превръща етносоциалната общност в организация.
Средствата на новия рационален ред са властта и правото. Обществените отношения при държавата придобиват властови и правен характер. Етносоциалната общност се превръща във властноправна държавна организация, превръща се в държава.
Държавата в този смисъл се явява самата организация на етносоциалната общност, която организация е резултат от появата и действието на новия властноправен ред.
§ 9. Държавата като властно организирана етносоциална общност.
1. Държавата е властно организирано човешко обединение. Държавата изисква всеобща социална власт. Властта е специфичен регулатор на обществените отношения. Властта е присъща на всяко трайно обществено обединение. Тя води до организираност като йерархично подчинение на волите.
Властта в обществото се дели на корпоративна и на всеобща. Държавната власт е именно всеобща власт.
2. Основните традиционни схващания за същността и природата на властта са както следва:
а) властта е действие върху действието, т. е. властта е управление. Всъщност, обаче, властта е нещо различно от управлението. Властта е условие за управлението, а управлението е дейност по реализация на властта;
б) властта е принудителна сила. Всъщност, обаче, не всяка власт е принуда;
в) властта е воля. Всъщност, обаче, волеизявление и власт не съвпадат. Волеизявлението е носител на власт, а не самата власт. Общата воля и държавата воля си остават две различни неща.
3. Според доц. Л. Дачев властта е призната и гарантирана възможност за свободно и независимо вземане на решения; възможност за автономно волеизявление. Властта в крайна сметка е висша форма на свободата.
В държавноорганизираното общество има материална (правото на собственост) и социална (държавна) власт.
Държавната власт е висша форма на социалната свобода в държавно-организираното общество. Държавната власт е възможност за свободно волеизявление с общозадължителен характер, обезпечавано с принудителни средства.
4. Държавната власт притежава характеристиките на всяка всеобща социална власт:
а) тя е самостоятелна власт в рамките на държавата. Тя е първична, оригинерна, независима от друга власт в държавата;
б) тя е върховна власт, поради което тя се явява:
- неограничена, стояща над политическа, партийна, религиозна и други подобни власти в обществото;
- общозадължителна за всички членове на общността;
- принудителна спрямо всички членове на общността.
в) тя е неотчуждаема и не може да бъде узурпирана от част от общността.
5. Действието на властта като социален регулатор се проявява в процеса на нейното реализиране чрез държавното управление.
Всеобщата държавна власт в държавата се упражнява от една организационна част на държавата. Тази част е организирана като управляващ субект. Реализирането на държавната власт е същина на управленската функция на общността (държавата). Тази управленска функция се осъществява от отделни управленски структури, наречени държавни органи.
От гл. т. на реализирането й, държавната власт е вид общосоциална власт, защото:
а) тя има принудителен характер, тъй като притежава възможности за налагане на санкции при неизпълнение на нейните повели;
б) има юридически характер, тъй като се осъществява в юридическа форма, в правно организирани и уредени форми;
в) има политически характер, тъй като при нея има постепенно стесняване на кръга на лица, които я упражняват. Това създава предпоставки тези лица покрай общите интереси да защитават с предимство своите корпоративни, частни интереси. Затова държавната власт става политическа ценност, а овладяването й - цел на политическите борби.
6. С установяването на държавната власт, етносоциалната общност получава нов признак като социална организация, а именно – властовия ред.
Властта е средство, а резултатът от действието на държавната власт е властовия ред. Властовият ред обективира механизма за установяване и реализиране на властта, очертава организация на държавния властови апарат.
10. ДЪРЖАВАТА КАТО ПРАВНООРГАНИЗИРАНА ЕТНОСОЦИАЛНА ОБЩНОСТ
1. Втори специфичен признак на държавата е нейната правна организираност. Държавата е форма на самоорганизация на общността, почиваща върху правото.
Организираността и редът се постигат с помощта на нормативно регулиране на обществените отношения.
Нормативността по начало е:
а) типичното, устойчивото, трайното, повтарящото се в протичането на обществените отношения;
б) иманентно присъща на общественото битие;
в) израз на социалните закономерности в обществените отношения;
г) форма на човешкото поведение, възникнала обективно и придобила стабилност и трайност;
д) израз на саморегулирането на обществото.
Нормативността бива:
а) обективна (реална), т. е. като проявление на повтарящи се, устойчиви, полезни, ефективни обществени отношения и връзки;
б) идеална, т. е. проявяваща се в идеални нормативни системи.
Идеалните нормативни системи (морал, обичаи, право и пр.) са начин на укрепване и съхраняване на фактически сложилите се обективни норми. Идеалните норми не са изобретение на съзнанието, а субективно, идеално отражение на реално създадената и съществуваща обективно нормативност на човешкото поведение. Идеалните норми са отражение на спонтанно установения социален ред.
Първите идеални социални норми са имали смесен, синкретичен характер. Те са били мононорми. Едва по-късно тези мононорми се диференцират на религиозни, обичайни, морални и др.
Нормативната сила на тези фактически сложили се и извлечени от опита правила на необходимото поведение произтича от обстоятелството, че в тях познанието за света е изведено като знание за това какво трябва и какво не трябва да се прави в определени ситуации. Оттук произтича и определящия едностранен характер на този вид социални норми – те са във формата на заповеди или забрани.
Тези норми става постепенно обичаи, стават наложителни. Те образуват спонтанен ред, основан на равенството, който поддържа организираността на додържавното общество.
2. Правото се явява нов вид социален нормативен регулатор, който изпълнява задачи, които не могат да бъдат решени от дотогавашния спонтанен ред.
В държавата всеки има различно качество според мястото си във властовия ред. При държавата започва постепенна еманципация на индивида от колектива.
Правото възниква за да сложи ред в размяната на разделеното на социални групи общество. Целта на правото е да поддържа реда на възмезден обмен на социални блага.
3. Правото е средство да се официализира властовия ред на държавата. То запазва необходимия възможен ред и го преобразява в задължителен правов ред. То свързва светът на дължимото със света на съществуващото.
Правото е социален нормативен регулатор. Като такъв, то има следните признаци:
а) властнически характер – то е узаконена воля на държавата, то е държавна принуда;
б) официален характер – то е обявено публично, оформено е писмено, има институционализирана подкрепа;
в) нормативен характер – то дава индивидуално и общо регулиране на обществените отношения.
4. Възникването на държавата води до установяване на нов ред – правовия ред. Новият правов ред обаче не изключва напълно действието на стария спонтанен ред.
Общият социален ред се поддържа чрез:
а) обективни (социологически) норми;
б) обичайни (морални, религиозни, културни и пр. спонтанни) норми, и от
в) правни норми.
Обективните норми са трайни реални обективни повтарящи се обществени модели. Обективните норми имат т. нар. нормативна сила на фактическото. Те могат да са с позитивна или с негативна насоченост. Тези с позитивна насоченост се признават и подкрепят от държавата.
Обичайните норми се формират в резултат на продължително прилагане на спонтанни позитивни модели за поведение. Те предполагат обществено съгласие и одобрение.
Държавата с оглед на своето естество притежава естествен монопол да създава правни норми и да правораздава въз основа на тях.
Държавата създава правни норми чрез т. нар. правотворчество и ги закрепва в т. нар. източници на правото.
Правовият ред като белег на държавата се налага единствено от официалното право.
Самото право придобива вътрешно и външно (международно) проявление.
Правото и държавата са две различни социални явления, които се съотнасят като средство и цел. Те нямат помежду си каузална връзка.
Правото е система от оценъчни идеални социални норми. То е абстрактен ред, докато държавата е реален, резултативен, постигнат чрез правото ред.
Държавата се характеризира чрез правовия ред. Правовият ред се явява резултата от действието на правото.
Държавата е организация, почиваща върху правовия ред.
Определение и същност на държавата. Развитие на понятието “държава”. Основни теории за същността на държавата.
|
11. ОПРЕДЕЛЕНИЕ НА ДЪРЖАВАТА
І. ДЕФИНИЦИЯ НА ДЪРЖАВАТА
1. Традиционното определение за държавата е свързано с теорията на Р. Йелинек за конститутивните елементи на държавата. Според нея съществуването на държавата предполага едновременното наличие на няколко елемента. Като цяло те разкриват същността на явлението държава. Тези елементи възникват исторически последователно. Тяхното общо наличие води до конституиране на държавата. Те са конститутивни елементи на държавата.
Според теорията за конститутивните елементи на държавата, държавата се състои от 3 елемента: население, територия и държавна власт. Правото не е посочено като самостоятелен елемент, а е вплетено, явява се част от третия елемент – държавна власт. Правният ред е неотменима съставка на държавата.
Държавата се изгражда като всяка друга социална организация от 2 съставки:
а) социален субстрат;
б) социални регулатори (норми).
Съставните части на обекта, обаче, не са негови свойства. Елементите на съдържанието не са негови свойства. Затова същността на държавата не може да се определи чрез елементите на нейното съдържание. Понятието за държава не трябва да се извежда от конститутивните й елементи. Все пак съдържанието обуславя признаците на явлението.
2. Държавата е организирана конкретна етно-социална общност.
От една страна тя е във смисловата верига племе, народ, нация, т. е. има етническо проявление.
От друга страна тя има социална структура, социална колективност, социална достатъчност, т. е. тя не е просто етническо, а е и социално явление.
Държавата е властно-правна социална организация. Конституиращото действие на властта и правото по отношение на държавата се изразява в използването им като регулатори. Те са средствата, чрез които етно-социалната общност се създава и поддържа като организация, като държава.
Властно-правният характер на държавата произтича от властовия и правовия ред, които поддържат хомеостазиса й като социална организация.
Властовият ред характеризира държавата чрез отношенията на властване и отношенията между властващите. Той се проявява като централизация и децентрализация на властта.
Правовият ред характеризира държавата чрез юридически признатата свобода в поведението на индивида. Организацията предполага ред и подчиняване на реда. В съвременната държава правовият ред поддържа равна свобода и равна несвобода на всеки гражданин.
Ето защо можем да определим държавата като исторически обусловена властно-правна форма на самоорганизация на отделна етно-социална общност. Тя е самата общност, разглеждана като организация. Държавата е другото име на етно-социалната организация.
ІІ. РАЗВИТИЕ НА ПОНЯТИЕТО ЗА ДЪРЖАВА
1. Понятията са общи абстрактни представи за обектите в съзнанието. Те са форма на отразяване на света в мисленето, “Стъпала” на познанието в обективната реалност. В понятията се отразява степента на опознаване на обекта, като се разкрива неговата същност чрез определящите я признаци. Теоретичното познание означава понятията чрез определени думи – термини.
Понятията се развиват едновременно с разширяването на познанието за обекта.
2. Първите възникнали държави са наложили изграждане на първите понятия за тях и съответните думи за тяхното отразяване. Преходният характер на древните култури не позволява езикова приемственост и изключва от научен оборот тогавашните термини. Затова днес при обяснение на древните държави се използуват по-късно въведени термини.
3. Древногръцката политическа мисъл формира първите трайно възприети понятия и съответните им термини, които означават държавата като качествено нова организация на социалната общност.
Родовото понятие за държавата гърците обозначават с термина “полис”. Това е човешка общност, различна от общината и племето по начина на своето управление. В зависимост от това кой управлява, кой властва в полиса, гърците извеждат и различни понятия за формите на държавата – демокрация, аристокрация, плутокрация, охлокрация, тимокрация, монархия, олигархия, тирания, деспотия, политея и др.
4. Рим, който възниква като град-държава, обозначава себе си като civitas, което съответства на древногръцкото полис. С разширяването на римската държава се налага използуването на друг термин – република (res publicae), тъй като управлението на всички дела в новосъздадената общност се осъществява от свободните граждани на Рим, наричани publica.
Терминът “република” съответства на понятието за демократичното управление на Рим. От времето на Гай Юлий Цезар (втората половина на І в. пр. н. е.) демократичната форма на управление се замества с автократична. Управлението на обществените дела постепенно (особено след управлението на Октавиан Август) се изземва от едно лице. Консулът, който прави това, се нарича princeps (пръв сенатор), а държавата започва да се обозначава като principat. Постепенно принципсът присвоява абсолютната военновременна власт и започва да я налага и в мирно време, като става пълновластен господар. Новото състояние се обозначава като imperium, а консулът се нарича вече “император”, а държавата – империя.
5. През Средновековието за обозначаване на държавата се използуват различни термини, установени в Древна Гърция и в Древен Рим. Напр. през V век Авр. Августин обозначава държавата с цивитас и с регнум. През 809 год. Карл Велики определя себе си като император, а държавата си като империя. През ХІІІ в. Д. Алигери наричана държавата “монархия”. През 1575 г. Ж. Боден нарича държавата “република”, макар че възхвалява кралския абсолютизъм.
Основоположникът на модерната политическа наука Н. Макиавели слага ред в тази бъркотевица. Той пръв разграничава родовото понятие държава от отделните нейни видове – република или принципат. За определяне на родовото понятие той въвежда термина Stato, който извежда от латинската дума Status – състояние. Този термин отразява точно понятието за държавата, което той изгражда, а именно – политическо състояние, което почива върху отношенията между властващи и подвластни.
Този термин бързо добива популярност и се утвърждава като родово понятие за държавата. Всички основни европейски езици го възприемат.
6. В България първоначално за обозначаване на българската държава са се използували термини като “земя”, “хора”, “краище”. После държавата се схваща като територия, подвластна на владетеля, и започва да се обозначава с неговата титла – ханство, канство, княжество, царство и пр. Държавата била като патримониум на владетеля. Нямало разграничение между държавната хазна и личното царско съкровище.
Първите български владетели (хан Тервел) са получили от Византия титлата “кесар”. В българския език думата “кесар” постепенно преминава в “цар” и държавата започва да се обозначава като “Царство”.
След цар Симеон българските владетели (цар Иван Асен ІІ) започват да се наричат и “самодържец”, а цар Калоян дори обозначава себе си като император.
На базата на думата “самодържец” възниква и термина “държава” (от “държа”). Понастоящем с него изразяваме родовото понятие за държава.
12. Основни теории за същността на държавата
1. В хода на историческото развитие на познанието за държавата се формират различни теории, обясняващи нейната същност.
Тези теории могат да се разделят на три основни направления:
а) социално – то търси обяснение на държавата като вид социална общност;
б) властническо – търси обяснение на държавата като властническа общност;
в) юридическо – търси обяснение на държавата като юридическа общност.
Има и други теории, извън горните основни три направления, които търсят обяснение на държавата и го изграждат върху основата на различни социални или духовни дадености или пък на базата на отделните проявления на държавата. Така например представителите на историческата школа в правото (Савини) обясняват държавата като реализация на народния дух, Хегел – като образ на нравствената идея; социал-дарвинистите (Конт, Спенсър, Гирке) – като определен природен организъм.
2. Държавата всъщност е форма на самоорганизация на конкретен етно-социален организъм и това налага разграничаване от идеите на социал-дарвинизма. |
