Предмет, методология, място и историческо развитие на общото учение за държавата като самостоятелна наука

1. Следващото стъпало в историческия прогрес на етническата общност е нацията. Създаването й е резултат от развитието на народността. То е процес, който протича по две линии: етническа и социална. Те съвпадат във времето, взаимно си влияят, но не се припокриват. Всяка от двете страни претърпява свое развитие. Нацията не е просто икономическа, социална или етническа общност.

2.1. Определящ фактор за прехода на народа в нация е стопанското развитие на общността. Връзката между икономиката и формирането на нацията се проявява многообразно. Класически пример е формирането на западноевропейските нации.

През ХІІІ – ХІV век в Западна Европа се въвежда комутацията – замяна на продуктовата и трудова рента с парична. Паричната рента предполага свобода на селяните в стопанската дейност за да спечелят сами необходимите средства и да заплатят необходимата издръжка на феодала. Поради феодалите започват да освобождават крепостните селяни от крепостна зависимост.

В този период силно развитие получават и градовете като занаятчийски и търговски центрове.

С развитието на градовете се формира и социалната група на градското население. То се занимава преимуществено с търговия и занаятчийство и след ХІV век натрупва значително материално състояние. По своята социална функция жителите на градовете са също производители, но притежават лична и стопанска свобода, а също така притежават и капитали.

Важна роля изиграват географските открития, които поставят пред Стария свят задачата за създаване на масово промишлено производство за задоволяване нуждите на формиращия се световен пазар и за използване богатите ресурси на колониите. Решаването на тази задача води до разширяване на пазарните отношения.

Градските общини от оперативна база на пазара се трансформират в елементи на държавната територия. Започва процес на национализация на градското стопанство.

2.2. На фона на това икономическо развитие през Късното Средновековие настъпват съответни промени и в етническата общност.

Развитието на обмена въвежда и налага трайни контакти между различните области в рамките на територията на страната. Става възможна размяната на информация, общуването между хората от различни краища. Укрепва съзнанието за съпричастност към едно общо етническо цяло, изгражда се националната култура.

Развитието на градовете и нуждите на практиката налагат разширяване кръга на образованите хора. Образованието престава да бъде привилегия за духовния елит.

В Древността и в Ранното Средновековие идеологическото поддържане на социалното разделение се осъществява и чрез “затваряне” на знанието в елитния кръг на духовенството и управниците. Не случайно църковният език се е отличавал от народния. Широко се е използувал латинския език. Писмеността е била недостъпна. Затова Реформацията започва с преводите на Библията на народен език от реформаторите-богослови.

Градската култура чрез писмеността и образованието налага образования човек, който е независим от религиозното обяснение на света. Той е свободен от схоластичните конструкции на богословието и чрез науката опознава света за да го подчини на своите цели. Образованието дава нов поглед върху света – той е еднороден и познаваем. Отхвърлянето през ХVІ век на латинския език като универсален език на духовния живот и въвеждането на писменост за местния език, ускорява разрушаването на политическото, културното, а по-късно и на верското единство на Западна Европа. Писмеността става фактор за изграждане на национална култура. Тя обединява общността.

Постепенно се въвежда и официалния език, който се издига над местните диалекти. Той унифицира контактите между различните териториални общности.

Средновековният свят на Запад е свят на вярата. Общата религия обединява. Християнският дълг и братство получават нови измерения в рамките на общността. Формира се нагласата за обща историческа съдба, появяват се първите национални герои.

Чувството за единство, взаимопомощ, солидарност формират нормите на националните отношения. По принцип те са еднакви, но се конкретизират до отделната общност. Създава се нова вътрешна нормативност, нови обичайни и етични норми, обединени около принципа за “братство” между сънародниците.

В резултат на всички тези фактори протича обединителният процес, който превръща народа в нация. Тя е по-висша етнокултурна общност. Това е неполитическа, дополитическа общност, която за да се запази трябва да се организира адекватно в национална държава.

3. Формирането на нацията се извършва на основата на градското съсловие и първоначално тя се представя от него. Тогава се формират национален пазар и национално стопанство. Градското съсловие е предвестник на гражданското общество. Неговите политически искания намират отговор в абсолютната монархия. Преходът от съсловна към абсолютна монархия е явен белег за наличието на нация.

В политически план абсолютната монархия ликвидира самостоятелността на феодалите. Организираната от аристокрацията войска се заменя от редовна армия, феодалите стават офицери от кралската армия или кралски чиновници.

В стопански план абсолютната монархия се превръща в данъчна държава, чието ядро е финансовата администрация. Променя се характера на служебната зависимост между производители и управляващи. Тя не се основава на териториалната зависимост помежду им, а на политическата им обвързаност с монарха. Селяните вече са поданици на монарха.

Необходимостта от парични средства за издръжка на кралската администрация мотивира владетелите към намеса в стопанския живот и подкрепа за развитието на националния капитал. Доказателство за това е доктрината на меркантилизма в Западна Европа през ХVІ – ХVІІ век. Тя е насочена към обогатяване на страната, към търсене на пътища за получаване и натрупване на богатства чрез външна търговска експанзия, ограничаване на вноса, високи вносни мита, забрана за износ на пари, злато и сребро, административна намеса в стопанската дейност. Стимулира се домашното промишлено производство. В края на ХVІІ век външната търговия се приема като източник на богатство, тъй като създава работна заетост на местното население. Приходите от производство са по-големи и по сигурни от търговските, затова кралете подкрепят с административни мерки развитието на капиталистическото производство. Съсловните корпоративни привилегии се заменят от лични производствени привилегии спрямо лица, които развиват или откриват ново производство.

Със своята икономическа политика абсолютната монархия утвърждава формиращата се нация и подготвя идването на националната държава. Разширяването и утвърждаването на капиталистическото производство благоприятства прехода на градското общество в гражданско общество.

Нацията става културно и стопанско обединена общност.

Но съсловията, социалната структура, се запазват. Достъп до управлението продължава да има само аристокрацията. Създава се административен апарат, който реализира абсолютната власт на монарха.

4. Градското общество въвежда нов тип колективност – имуществена, лична. Неговите членове са свободни стокопритежатели. В градското общество стоковите отношения придобиват всеобщ характер, паричният израз на стойността става всеобщ еквивалент. Работната сила се възприема като стока. Вещните отношения стават господстващи и определящи.

Новият тип колективност налага индивидуалната социалност. Участието на индивида в обществения живот не може да бъде ограничавано и опосредствано чрез задължителното му включване в някаква група. Той е самостоятелен и свободен, индивидът става личност.

Новият тип колективност, присъщ на градското общество, е несъвместим със съсловната структура на общността. Появява се социална недостатъчност: общественият характер на производството изисква колективен характер на управлението, което е невъзможно при абсолютната власт на монарха и съсловната социална структура. Производителите искат достъп до управлението, който се ограничава от съсловните привилегии.

5. Новата социална достатъчност се налага чрез буржоазните революции, които ликвидират съсловната структура и отварят пътя на свободното гражданско общество. Имуществената колективно става определяща за цялата национално общност и утвърждава свободната човешка индивидуалност.

ВФБР налага безусловно свободата и равноправието и легитимира нацията като суверен. Принадлежащият към нацията индивид получава политически права и се превръща в гражданин. Нацията става общност от граждани.

Нацията е стопански консолидирана равноправна народността общност. Тя носи етническите белези на народа, но е изравнена и обединена във функционално отношение общност. Всеки неин член има равен достъп до участие в производствената, социалната и управленска сфера на дейност. Нацията е стопански, социално и политически равноправен народ.

Функционално-организационната структура на новото буржоазно общество се изгражда чрез свободен достъп на всеки до участие в реализирането на трите функции. В стопанската сфера всеки участва като свободен собственик. Индивидите се обвързват в нацията като самостоятелни икономически субекти, обединени от общи национални икономически условия. Социалната функция се осъществява от общността като цяло и от възникналите общи социални институции на гражданското общество. Стопанската и социалните дейности се обособяват като сфера на частните (личните) интереси на индивида, която започва да се обозначава като гражданско общество в противовес на управленската дейност като сфера на общите интереси – политическата общност. Свободният достъп до управленската функция се гарантира чрез политическото равноправие на гражданите. Формирането на управленския апарат се основава върху принципите на представителност, сменяемост и отговорност.

На основаната вещния тип колективност се установява и вещния характер на връзките между елементите на организационната структура. Тези връзки остават само функционални. Те не се реализират чрез служебна зависимост. Издръжката на управлението се разпределя между всички граждани на базата на имуществото им чрез данъците.

Тази функционално-организационна структура осигурява социалната достатъчност на националната общност и обуславя другите признаци на гражданския (буржоазния) тип държава.

6. Вещната колективност и личната свобода са стълбовете, върху които стои съвременната държава.

Но нещата са по-сложни. Вещната колективност налага индивидуалната социалност, но не изключва груповата. Поради многобройни причини личният живот на човека протича опосредстван от различни социални групи, в които случайно или необходимо той е включен. Игнорирането на груповата социалност създава множество вътрешни напрежения в обществото и свежда началата на гражданската държава до тяхната противоположност.

Най-големите защитници на индивидуализма днес са представителите на крайния либерализъм. Те считат либерализма за завършек на идеологиите и в този смисъл за край на историята.

Марксистката доктрина пък отчиташе единствено груповата колективност и виждаше свободната индивидуалност в комунизма. Обстоятелството, че обектът и размерът на собственост за различните индивиди са различни, послужи като основа за теоретично извеждане на класовата структура на производствената група. Изходът от обществените противоречия се търсеше в премахването на класите.

Перспективата на човечеството не е нито в комунизма, нито в либералната държава. Бъдещата държава трябва да е организация на реалната структура. Тя трябва да отчита както личната индивидуалност, така и груповата колективност – двете страни на съвременния обществен живот на човека.

1. Правовият ред следва развитието на обществото и съответства на типа държава. В Новото време той е юридически израз на свободата, братството и равенството.

2. Първата група принципи на правовия ред се отнасят до определянето на юридическата форма на свободата.

Водещият сред тях е обособяването на автономна лична сфера на индивида.

Този принцип получава своя първи израз в чл. 5 от Декларацията за правата на човека и гражданина – “всичко, което не е забранено от закона, е позволено”. Следователно всеки има възможност да развива собствената си личност, има свобода да разполага с правата си. Това е първият аспект на разглеждания принцип.

Свободата не бива да се ползва по начин, който лишава другиго от същата възможност. Чл. 4 от тази Декларация прогласява това. Границите на личната свобода се определят от закона. Границата на личната сфера е свободата на другите.

Автономията е защитена както срещу обществото, така и срещу държавата. Тя спира до закона. Но държавата е свободна до правата на човека. Това е третият аспект на принципа на автономията.

Конституцията закрепва основните права, които не могат да се нарушават от държавата. Чрез Конституцията правата на човека получават юридически израз, превръщат се в субективни права, които се защитават срещу всички, включително и срещу държавата. Конституцията включва все нови и нови права, които се защитават от държавата.

2.2. Свободата е в закона, тя е законова. Законът е действителната граница между свободата и несвободата. Извеждането на закона като граница на свободата установява принципа на законовост на правовия ред.

Утвърждаването на законовостта произтича от схващането за същността на закона като израз на общата воля.

Според Русо общата воля на суверена се обективира в закон. Начинът на формиране и изразяване на общата воля определя и нейното съдържание. Тя е отражение на разума и нравствеността и дава израз на обществената полза, на общия интерес, на общото благо.

С възприемането на принципа на разделение на властите, теорията на Русо претърпява промяна. Законът вече се приема не от суверена, а от негови представители. Общата воля получава друго измерение – и като форма, и като съдържание. Свободата става право да се върши това, което законите позволяват.

Но каква е гаранцията, че няма да се злоупотребява със законите, щом те се приемат от представители на суверена, а не от самия суверен. Гаранцията е разделението на властите.

Кант въвежда коректив чрез правовия закон. Когато законът е израз на свободата, той е правов закон, защото правото е свобода. В противен случай имаме узаконен произвол. Държава, която се ръководи от правови закони, е правова държава.

Концепцията за правова държава води до утвърждаване по нов начин на господството на волята. Величието и върховенството на закона произтичат вече не от волята, която го формира, не от формата му, а от съдържанието. Общата воля престава да бъде необходимо условие, нито пък абсолютна гаранция за правовост на закона. Законът е правов, когато дава израз на необходимата мяра за свобода.

Общата воля е насочена винаги към общия интерес и към общото благо. Но няма абсолютна връзка между общата воля и общия интерес. Законът винаги е израз на общата воля, доколкото тази воля се формира от парламента, но не винаги е израз на общия интерес. Възможен е феномена на “тирания на мнозинството”. Законите понякога изразяват частни интереси.

А какво е общ интерес. Това на първо място според Русо е общото, пресечното, съвпадащото в различните индивидуални интереси. Общ интерес е и защитата на естествените и неотменими права на човека. Те са също критерий за правовостта на закона. Други ценности също са общ интерес – общочовешки (мир, сигурност), национални, народни.

Всъщност общият интерес е балансът между различните частни интереси. Необходим е преход от дискурсната етика към дискурсната политика. Чрез компромис трябва да се постигне консенсус. Консенсусът е форма на общия интерес.

2.3. Утвърждаването на свободата чрез закона налага като следващ принцип на правовия ред неговото единство. За да се гарантира свободата, тя трябва да има само един общ източник – закона.

Необходимо е да се премахнат конкуриращите закона алтернативни източници на правото, присъщи на съсловния правов ред. Официалното, законовото, право получава примат спрямо всички други нормативни регулатори, когато те имат действие в приложното поле на правото. Така се стига до върховенството на закона.

То утвърждава единството на правовия ред от гледна точка на йерархията, присъща на правото като система. Начело на йерархията на източните на правото (законови и подзаконови) стои закона.

3. Вторият принцип на модерното общество е братството.

Първоначално той се възприема като отражение на етническата еднородност на френската нация и в това си качество като условие за свободата и равенството в рамките на френската национална държава. В хода на историческото развитие на съвременното общество понятието променя своето съдържание, като трансформира първо в хуманизъм, а днес – в човешко достойнство.

Модерното общество преодолява груповата колективност и налага свободната индивидуалност. Няма знатни и простолюдие. Всички са братя. Признаването на естествените права полага основите на хуманното позитивно право.

Според Кант човекът не е средство, а цел. Всеки е личност. Хуманизмът е признание на личността на всеки. Всеки има право на достойно съществуване.

Категорията достойнство дава съдържанието на съвременния хуманизъм. Достойнството е нравствена характеристика на личността. То е атрибут на всеки човек.

Но достойнството е и социална категория. Всички имат достойнство. Затова всички са равни.

4. Буржоазните революции премахват съсловното деление и основаното на него социално неравенство със социално равенство. Но по своята природа хората не са и не могат да бъдат равни. Равенството се търси на базата на собствеността. Всички имат собственост, затова са равни по качеството си собственици, а не по размера на собствеността. Така равенството става социален принцип. Неговото отражение в правовия ред става принципа на равноправие.

Чл. 1 от Декларацията за правата на човека и гражданина казва, че всички хора се раждат и остават равни по права. Недопустими са съсловните привилегии, неравенството по произход. Хората остават равни по права. Не могат да се въвеждат различията в правата им на определени основания, посочени изчерпателно в конституцията. Тези основания непрекъснато нарастват.

Същността на равноправието е в установяването чрез правото на равна правоспособност.

Принципът на равноправие е повеля към законодателя да предоставя права и задължения, общи за всички. Равноправието изисква осигуряване на равенство в автономията, равенство в закона. Ограничаването на дееспособността не отнема права, а е ограничаване или изключване на упражняването на права.

Освен равенството в закона, френската Декларация прокламира и принципа на равенството пред закона.

Това е конституционен принцип. То е изискване и повеля към държавните органи, към дейността им спрямо гражданите. То е задължение на държавните органи да прилагат закона без оглед на конкретните субекти. Равенството пред закона е изискване за еднакво третиране на лицата на основата на закона.

Отклонение от двата принципа е въвеждането на привилегии и предимства. Привилегиите са даване на повече права, като така се нарушава равенството. В резултат равните стават неравни. Предимствата също се изразяват в предоставяне на повече права, но целта е неравните да станат равни.

Съвременната социална държава се стреми да осъществява своите задачи не чрез предимства, а чрез предоставяне и осигуряване на условия за реализиране на правата на социално слабите хора. Такава закрила не нарушава равноправието.

НАРОДНИЯТ СУВЕРЕНИТЕТ И ДЪРЖАВАТА

1.1. Първи принцип на властовия ред на буржоазната държава е възстановяване на обществения характер на всеобщата социална власт. В кастовата и в съсловната държава управлението се основава на господството на едно лице или група върху останалите членове на общността. В гражданското общество няма принудително съхраняване на организационната структура. Тя се формира на базата на свободния достъп на всеки до стопанската, социалната и управленската функции. Гражданското общество установява всеобщата власт като израз и условие на своята свобода.

2.2. Заменянето на господството с държавна власт се основава върху теорията на Жан-Жак Русо за народния суверенитет. Същината на осъществената трансформация е в отделянето на носителя на властта от този, който я осъществява.

Според Русо със сключването на обществения договор се появява един нов субект, едно политическо тяло. “Когато то е пасивно, членовете му го наричат Държава, когато е активно – Суверен, когато го сравняват с подобни нему – Власт” (Русо, За обществения договор, С., 1996, стр. 19). Властта, която идентифицира политическото тяло, се проявява в два аспекта – активен – като суверен, и пасивен – като държава. Разликата в двете позиции – активна и пасивна – е във волевата натовареност на субектите. В първия случай политическото тяло формира и изразява воля, във втория се подчинява на волята.

Според Русо суверенът сам учредява властта и сам трябва да я реализира, което на практика е само пожелание. Именно поради това трябва да се прави категорична разлика между “активното” и “пасивното” битие на властта, т. е. между суверен и държава.

2.1. Суверенитетът и държавната власт са две различни социални дадености, които се намират помежду си в причинно-следствена връзка. Суверенитетът е упражняване на обща воля, която установява властта (свободата да се вземат общозадължителни решения). Властта е свободата, установена и ръководена от една обща воля. Суверенитетът не е самата държавна власт, а неин легитимиращ източник. Държавната власт има право на съществуване защото е резултата на общата воля на суверена, защото е суверенна власт. Суверенитетът не придава нито една нова характеристика на държавната власт. Върховенство, независимост, самостоятелност, неотчуждаемост и др. са характеристики на всяка всеобща социална власт (родова, племенна, държавна). Това, което разграничава съвременната държавна власт от господството е нейната легитимност – получена чрез волята на суверена. На подчинението на подвластните се противопоставя свободата на гражданите, учредяващи държавната власт. Свободата се изразява в това, че всеки, който участвува във формирането на общата воля, се подчинява на действията на властта не като наложени, а като предложени от самия него. Власт, която не е установена от суверена, е нелегитимна власт.

Суверенитетът е формиране и изявяване на една обща воля. Общата воля не е сбор от индивидуалните воли, не е волята на всички. Общата воля е насочена към общия интерес, тя е подчинена на крайната цел – общото благо. Обратно, волята на всички е насочена към частния интерес и е само сбор от частни воля. Общият интерес, който мотивира общата воля, е пресечната точка на различните индивидуални интереси. Общото благо е държавната власт. Суверенитетът е волеизявление, чийто резултат е държавната власт.

2.2. Суверенитетът е правото да се упражни общата воля, която да установи легитимира собствената държавна власт като благо, чрез което суверенът обективира своята отделна и самостоятелна държава. Разглеждан като субективно право суверенитетът включва различни правомощия на суверена. Безсъмнено първото и основно от тях е установяването на държавната власт. Второто е поддържането, съхраняването на властта срещу аномията и анархията. Трето, суверенът може да участва непосредствено в реализирането на властта. Четвърто, той участва във формирането на субекта (или на част от него), който реализира властта. Пето, важно правомощие на суверена е контролът върху осъществяването на властта.

Във всички случаи този, който учредява властта, е организираната в самостоятелна държава етносоциална общност. Тя е суверена. Под влияние на Русо се приема, че суверен в една държава е нейния народ.