КОНСТИТУЦИОНАЛИЗЪМ И ДЪРЖАВА
ПРИНЦИПИ НА ПРАВОВИЯ РЕД НА БУРЖОАЗНАТА ДЪРЖАВА
1. Правовият ред следва развитието на обществото и съответства на типа държава. В Новото време той е юридически израз на свободата, братството и равенството.
2. Първата група принципи на правовия ред се отнасят до определянето на юридическата форма на свободата.
Водещият сред тях е обособяването на автономна лична сфера на индивида.
Този принцип получава своя първи израз в чл. 5 от Декларацията за правата на човека и гражданина – “всичко, което не е забранено от закона, е позволено”. Следователно всеки има възможност да развива собствената си личност, има свобода да разполага с правата си. Това е първият аспект на разглеждания принцип.
Свободата не бива да се ползва по начин, който лишава другиго от същата възможност. Чл. 4 от тази Декларация прогласява това. Границите на личната свобода се определят от закона. Границата на личната сфера е свободата на другите.
Автономията е защитена както срещу обществото, така и срещу държавата. Тя спира до закона. Но държавата е свободна до правата на човека. Това е третият аспект на принципа на автономията.
Конституцията закрепва основните права, които не могат да се нарушават от държавата. Чрез Конституцията правата на човека получават юридически израз, превръщат се в субективни права, които се защитават срещу всички, включително и срещу държавата. Конституцията включва все нови и нови права, които се защитават от държавата.
2.2. Свободата е в закона, тя е законова. Законът е действителната граница между свободата и несвободата. Извеждането на закона като граница на свободата установява принципа на законовост на правовия ред.
Утвърждаването на законовостта произтича от схващането за същността на закона като израз на общата воля.
Според Русо общата воля на суверена се обективира в закон. Начинът на формиране и изразяване на общата воля определя и нейното съдържание. Тя е отражение на разума и нравствеността и дава израз на обществената полза, на общия интерес, на общото благо.
С възприемането на принципа на разделение на властите, теорията на Русо претърпява промяна. Законът вече се приема не от суверена, а от негови представители. Общата воля получава друго измерение – и като форма, и като съдържание. Свободата става право да се върши това, което законите позволяват.
Но каква е гаранцията, че няма да се злоупотребява със законите, щом те се приемат от представители на суверена, а не от самия суверен. Гаранцията е разделението на властите.
Кант въвежда коректив чрез правовия закон. Когато законът е израз на свободата, той е правов закон, защото правото е свобода. В противен случай имаме узаконен произвол. Държава, която се ръководи от правови закони, е правова държава.
Концепцията за правова държава води до утвърждаване по нов начин на господството на волята. Величието и върховенството на закона произтичат вече не от волята, която го формира, не от формата му, а от съдържанието. Общата воля престава да бъде необходимо условие, нито пък абсолютна гаранция за правовост на закона. Законът е правов, когато дава израз на необходимата мяра за свобода.
Общата воля е насочена винаги към общия интерес и към общото благо. Но няма абсолютна връзка между общата воля и общия интерес. Законът винаги е израз на общата воля, доколкото тази воля се формира от парламента, но не винаги е израз на общия интерес. Възможен е феномена на “тирания на мнозинството”. Законите понякога изразяват частни интереси.
А какво е общ интерес. Това на първо място според Русо е общото, пресечното, съвпадащото в различните индивидуални интереси. Общ интерес е и защитата на естествените и неотменими права на човека. Те са също критерий за правовостта на закона. Други ценности също са общ интерес – общочовешки (мир, сигурност), национални, народни.
Всъщност общият интерес е балансът между различните частни интереси. Необходим е преход от дискурсната етика към дискурсната политика. Чрез компромис трябва да се постигне консенсус. Консенсусът е форма на общия интерес.
2.3. Утвърждаването на свободата чрез закона налага като следващ принцип на правовия ред неговото единство. За да се гарантира свободата, тя трябва да има само един общ източник – закона.
Необходимо е да се премахнат конкуриращите закона алтернативни източници на правото, присъщи на съсловния правов ред. Официалното, законовото, право получава примат спрямо всички други нормативни регулатори, когато те имат действие в приложното поле на правото. Така се стига до върховенството на закона.
То утвърждава единството на правовия ред от гледна точка на йерархията, присъща на правото като система. Начело на йерархията на източните на правото (законови и подзаконови) стои закона.
3. Вторият принцип на модерното общество е братството.
Първоначално той се възприема като отражение на етническата еднородност на френската нация и в това си качество като условие за свободата и равенството в рамките на френската национална държава. В хода на историческото развитие на съвременното общество понятието променя своето съдържание, като трансформира първо в хуманизъм, а днес – в човешко достойнство.
Модерното общество преодолява груповата колективност и налага свободната индивидуалност. Няма знатни и простолюдие. Всички са братя. Признаването на естествените права полага основите на хуманното позитивно право.
Според Кант човекът не е средство, а цел. Всеки е личност. Хуманизмът е признание на личността на всеки. Всеки има право на достойно съществуване.
Категорията достойнство дава съдържанието на съвременния хуманизъм. Достойнството е нравствена характеристика на личността. То е атрибут на всеки човек.
Но достойнството е и социална категория. Всички имат достойнство. Затова всички са равни.
4. Буржоазните революции премахват съсловното деление и основаното на него социално неравенство със социално равенство. Но по своята природа хората не са и не могат да бъдат равни. Равенството се търси на базата на собствеността. Всички имат собственост, затова са равни по качеството си собственици, а не по размера на собствеността. Така равенството става социален принцип. Неговото отражение в правовия ред става принципа на равноправие.
Чл. 1 от Декларацията за правата на човека и гражданина казва, че всички хора се раждат и остават равни по права. Недопустими са съсловните привилегии, неравенството по произход. Хората остават равни по права. Не могат да се въвеждат различията в правата им на определени основания, посочени изчерпателно в конституцията. Тези основания непрекъснато нарастват.
Същността на равноправието е в установяването чрез правото на равна правоспособност.
Принципът на равноправие е повеля към законодателя да предоставя права и задължения, общи за всички. Равноправието изисква осигуряване на равенство в автономията, равенство в закона. Ограничаването на дееспособността не отнема права, а е ограничаване или изключване на упражняването на права.
Освен равенството в закона, френската Декларация прокламира и принципа на равенството пред закона.
Това е конституционен принцип. То е изискване и повеля към държавните органи, към дейността им спрямо гражданите. То е задължение на държавните органи да прилагат закона без оглед на конкретните субекти. Равенството пред закона е изискване за еднакво третиране на лицата на основата на закона.
Отклонение от двата принципа е въвеждането на привилегии и предимства. Привилегиите са даване на повече права, като така се нарушава равенството. В резултат равните стават неравни. Предимствата също се изразяват в предоставяне на повече права, но целта е неравните да станат равни.
Съвременната социална държава се стреми да осъществява своите задачи не чрез предимства, а чрез предоставяне и осигуряване на условия за реализиране на правата на социално слабите хора. Такава закрила не нарушава равноправието.
НАРОДНИЯТ СУВЕРЕНИТЕТ И ДЪРЖАВАТА
ОБЩЕСТВЕНИЯ ХАРАКТЕР НА ВСЕОБЩАТА ДЪРЖАВНА ВЛАСТ
(НАРОДНИЯТ СУВЕРЕНИТЕТ)
1.1. Първи принцип на властовия ред на буржоазната държава е възстановяване на обществения характер на всеобщата социална власт. В кастовата и в съсловната държава управлението се основава на господството на едно лице или група върху останалите членове на общността. В гражданското общество няма принудително съхраняване на организационната структура. Тя се формира на базата на свободния достъп на всеки до стопанската, социалната и управленската функции. Гражданското общество установява всеобщата власт като израз и условие на своята свобода.
2.2. Заменянето на господството с държавна власт се основава върху теорията на Жан-Жак Русо за народния суверенитет. Същината на осъществената трансформация е в отделянето на носителя на властта от този, който я осъществява.
Според Русо със сключването на обществения договор се появява един нов субект, едно политическо тяло. “Когато то е пасивно, членовете му го наричат Държава, когато е активно – Суверен, когато го сравняват с подобни нему – Власт” (Русо, За обществения договор, С., 1996, стр. 19). Властта, която идентифицира политическото тяло, се проявява в два аспекта – активен – като суверен, и пасивен – като държава. Разликата в двете позиции – активна и пасивна – е във волевата натовареност на субектите. В първия случай политическото тяло формира и изразява воля, във втория се подчинява на волята.
Според Русо суверенът сам учредява властта и сам трябва да я реализира, което на практика е само пожелание. Именно поради това трябва да се прави категорична разлика между “активното” и “пасивното” битие на властта, т. е. между суверен и държава.
2.1. Суверенитетът и държавната власт са две различни социални дадености, които се намират помежду си в причинно-следствена връзка. Суверенитетът е упражняване на обща воля, която установява властта (свободата да се вземат общозадължителни решения). Властта е свободата, установена и ръководена от една обща воля. Суверенитетът не е самата държавна власт, а неин легитимиращ източник. Държавната власт има право на съществуване защото е резултата на общата воля на суверена, защото е суверенна власт. Суверенитетът не придава нито една нова характеристика на държавната власт. Върховенство, независимост, самостоятелност, неотчуждаемост и др. са характеристики на всяка всеобща социална власт (родова, племенна, държавна). Това, което разграничава съвременната държавна власт от господството е нейната легитимност – получена чрез волята на суверена. На подчинението на подвластните се противопоставя свободата на гражданите, учредяващи държавната власт. Свободата се изразява в това, че всеки, който участвува във формирането на общата воля, се подчинява на действията на властта не като наложени, а като предложени от самия него. Власт, която не е установена от суверена, е нелегитимна власт.
Суверенитетът е формиране и изявяване на една обща воля. Общата воля не е сбор от индивидуалните воли, не е волята на всички. Общата воля е насочена към общия интерес, тя е подчинена на крайната цел – общото благо. Обратно, волята на всички е насочена към частния интерес и е само сбор от частни воля. Общият интерес, който мотивира общата воля, е пресечната точка на различните индивидуални интереси. Общото благо е държавната власт. Суверенитетът е волеизявление, чийто резултат е държавната власт.
2.2. Суверенитетът е правото да се упражни общата воля, която да установи легитимира собствената държавна власт като благо, чрез което суверенът обективира своята отделна и самостоятелна държава. Разглеждан като субективно право суверенитетът включва различни правомощия на суверена. Безсъмнено първото и основно от тях е установяването на държавната власт. Второто е поддържането, съхраняването на властта срещу аномията и анархията. Трето, суверенът може да участва непосредствено в реализирането на властта. Четвърто, той участва във формирането на субекта (или на част от него), който реализира властта. Пето, важно правомощие на суверена е контролът върху осъществяването на властта.
Във всички случаи този, който учредява властта, е организираната в самостоятелна държава етносоциална общност. Тя е суверена. Под влияние на Русо се приема, че суверен в една държава е нейния народ.
|