Пресклипинг на тема: „Здравеопазване” 05. 07. 2014 Национални вестници

На 13 юни, три дни след като лидерът на БСП Сергей Станишев обяви, че правителството трябва да си подаде оставката, а останалите политически сили призоваха управляващите да не организират обществени поръчки и да не извършват действия, които ще затруднят следващия кабинет, Министерството на здравеопазването пусна един от основните обществени търгове за здравния сектор - за подготовката на националната здравно-информационна система. Поръчката е на стойност 10 млн. лв. без ДДС и срокът за изработването й е една година, като гаранцията за участие е 1% от стойността й. Две седмици след обявлението то беше поправено и крайният срок за приемане на оферти беше изместен от 24 юли на 7 август, което означава, че те трябва да бъдат разгледани от служебното правителство. Измененията обаче не засегнаха същността на поръчката.

А проблемите с нея са много. Като начало няма единна стратегия какво точно трябва да представлява информационната система и каква информация да съдържа, а явно се очаква от фирмата да измисли какво точно трябва да се случи, включително и да направи анализ. В момента системи с данни за работата си поддържат здравната каса, болниците, лекарите, различните медицински центрове и аптеките. Някои от тях обаче нямат компютри и със сигурност няма да участват в бъдещата информационна система, което поставя под въпрос пълнотата й.

Части от самото задание пък са оформени по същия начин, който беше причина преди година Комисията за защита на конкуренцията да спре процедурата по подготовката на здравната информационна система за много по-малки пропуски. В търга тогава не беше ясно какви стандарти се изискват, но в точките за оценка се даваше бонус за европейски. Сега се изисква смесица от несъвместими помежду си американски и европейски стандарти в областта на здравната информатика, някои от тях приети от Международната организация за стандартизация (ISO), както и препоръки за приложението им от други организации. В крайна сметка се оказва, че приложението на стандартите няма значение за крайната оценка. По силата на ЗОП поръчката може да отпадне само заради това, че стандартите са посочени незаконосъобразно, което обърква потенциалните участници. Според закона в документацията за участие възложителят определя техническите спецификации чрез посочване в определен ред, като на първо място трябва да се посочат българските стандарти, които въвеждат европейските. В областта на здравната информатика българските стандарти са над 100 и напълно покриват европейските.

В самата документация няма условие при изпълнителя на поръчката да работят здравни специалисти със съответната квалификация или той поне да трябва се консултира с такива, но в същото време трябва да направи анализ на съществуващите информационни системи и потоци и да предложи "специфичен набор от индикатори за наблюдение на качеството и ефикасността на здравните услуги в основните области на здравеопазването, напр. извънболнична помощ, болнична помощ, аптеки и др.", както и решения за медицинските стандарти, които принципно се правят от лекари и изобщо - концепция за развитие на електронното здравеопазване. Спечелилият поръчката трябва да "представи визия за развитието на националната здравно-информационна система през следващите 5 години във формата на пътна карта с основни проекти". В допълнение ведомството не гарантира, че ще има законови промени, които да подпомогнат изграждането на информационната система.

За това колко е объркана поръчката може да се съди от множеството въпроси, които потенциалните участници са задали на министерството и на които не е отговорено много разбираемо. Така, ако самата процедура не бъде обжалвана, не е ясно кой и с каква система ще спечели. Информационната система не може и да бъде изпълнена за такъв кратък срок. Той евентуално може да бъде спазен само ако се внедри готова чужда система и тя се адаптира към българските условия. Затова специалистите от различни организации препоръчват поръчката да бъде спряна веднага, да се направи широко обсъждане с всички заинтересовани страни каква информация да съдържа системата и как да се свържат различните софтуерни системи в различните здравни институции. В противен случай ще става въпрос само за това просто да се похарчат едни 10 млн. лв. без значение какъв ще е ефектът от тях.

Политическият брак между БСП, ДПС и Атака има много деца, но най-видимите от тях са кризите в различни сектори. През последните седмици фокусът беше основно в банките, но напрежението в една друга област заплашва нещо много по-базово от доходите на хората - тяхното здраве, а понякога буквално и живота им. Кризата в здравеопазването всъщност вече е започнала, но заради (без)действията на сегашните управляващи тя ще става по-сериозна през следващите месеци.

Тази седмица здравният министър Таня Андреева дори си взе отпуск в разгара на поредната драма с побои над медици от Спешна помощ, липса на пари за храна на болните, консумативи и заплати на лекарите в две от най-големите държавни областни болници и в момента, в който правителството приема отчета на здравната каса, в който ясно се съобщава, че тя свършва парите през септември и иска актуализация на бюджета си със 328 млн. лв.

Наследството, което оставя в здравния сектор това управление, е изключително тежко. През следващите месеци две правителства ще се опитват да успокоят болните и лекарите и да търсят средства за запълване на дефицитите, които са резултат от дежурната липса на реформи от 2001 г. досега.

Над 90% от приходите на клиниките в България идват само от здравната каса. Останалите са от плащания в брой от пациенти за допълнителни услуги, от частни здравни фондове, застрахователи и пациенти от чужбина. По принцип държавата и общините би трябвало да субсидират болниците, на които са собственици, но като цяло това се случва за малка част от клиниките поради липса на средства.

Болниците в България всяка година се увеличават като брой и са над 400, а бюджетът им през последните години от здравната каса е приблизително един и същ и дори периодично намалява - около 1 млрд. лв.

В същото време броят на болните, нуждаещи се от лечение, се увеличава непрекъснато и достигна 2 млн. души, които лежат в болница всяка година.

Самите клинични пътеки (начинът, по който се отчита лечението в болница) не покриват пълната себестойност на лечението, а около 70% от него. Около 40% от цената на всяка пътека се разпределя за заплати на медицинския екип. Получава се така, че колкото повече пациенти приема една болница, толкова повече приходи получава и е в интерес на клиниката да не връща пациенти. Състоянието на болния обаче е много важно - колкото по-тежко е заболяването, толкова по-скъпо е лечението и болницата започва да губи. На минус клиниката е и от здравнонеосигурените, които са общо 2 млн. души.

При управлението на ГЕРБ държавата опита да отсее болниците, като ги задължи да спазват допълнителни стандарти за персонал и апаратура. Така клиника, за която бяха необходими петима хирурзи, трябваше да назначи 10, за да отговаря на стандарта или да купи наведнъж много и скъпа апаратура. Всичко това само допринесе за лошото финансово състояние на болниците, но броят на клиниките не намаля.

"Клиничните пътеки са недофинансирани и здравната каса намалява средно с 30% лимитите за прием, а от друга, с изискванията към болниците здравното министерство ги кара да увеличат ненужно разходите си с поне 30%, за да плащат заплати на допълнителен персонал", коментира д-р Стойчо Кацаров, председател на Центъра за защита правата в здравеопазването.

Ако към сметката се прибави непрофесионалното управление на голяма част от болниците, дежурните политически чистки и назначения в бордовете, става ясно защо държавните и общинските болници са с дългове от над 400 млн. лв. към доставчиците си, като над една четвърт от тях са просрочени.

Правителството реши да наложи допълнителни лимити за прием в клиниките в извънредно постановление и в момента здравната каса плаща едва след като направи пълен преглед на надлимитната дейност.

Така се стигна до ситуация, в която болниците отново нямат лекарства, пари за заплати и за лечение на болните.

Бюджетът за здравеопазване на здравната каса е съобразен не с прогнозите за заболеваемост, реалните цени на лечението или качеството, а със събираемостта на здравните вноски. Държавата през последните години плаща за 4.5 млн. души, които осигурява, константна сума, около 941 млн., в момента - 975 млн. лв. Става въпрос за пенсионери, деца, държавни служители, майки, студенти, полицията и съдебната система. Отделно от това около 1.6 млн. служители в частния сектор внасят над 1.819 млрд. лв.

През миналата година бюджетът на здравната каса също не достигаше и през последните месеци НЗОК не плати на болниците, а се издължи в началото на тази година.

Въпреки всичко сегашните управляващи гласуваха бюджет, който е с 400 млн. лв. по-малко от касовото изпълнение на този през 2013 г. Така още от самото начало бюджетът на здравната каса беше обречен да е с дефицит.

Преди няколко седмици здравната каса подготви отчет за полугодието и доклад за дейността си, в които ясно се посочва, че дефицитът е 491 млн. лв., средствата й ще свършат през септември и са необходими допълнителни средства в размер на 328 млн. лв. Съсловните организации на лекарите и пациентските организации настояват за актуализация, дори и преди докладите на НЗОК.

Финансовият министър Петър Чобанов обясни, че приходите от здравни осигуровки нарастват спрямо миналата година с двуцифрени темпове и ще има преизпълнение, което ще запълни дупката в бюджета на здравната каса. На практика според отчета на НЗОК, в чийто надзорен съвет е директорът на НАП, се очаква преизпълнение на приходите с 55 млн. лв. и вече е предвидено те да бъдат изразходени.

Премиерът Пламен Орешарски допълни, че актуализация на бюджета на касата няма да има и че проблем с касата няма.

От своя страна председателят на надзорния съвет на здравната каса д-р Бойко Пенков отбеляза пред журналисти, че въпреки изказванията на премиера актуализация все още може да има, тъй като решението за това е на парламента. Резервният вариант е, ако няма актуализация, дефицитът за последните два месеца от финансовата година да бъде покрит с част от парите на НЗОК за 2015 г., както се получи и през тази.

"Проблем с касата наистина няма. Проблемът е на болниците и на самите болни. Целта на здравната система е да лекува хора, а не да съществува или не заради бюджета на здравната каса. Ако болниците спрат да получават средства, ще продължат да трупат дългове, а една част от необходимите пари ще бъдат платени от болните. Актуализацията е кръпка, но поне ще позволи на лекарите да лекуват, докато някой не реформира системата", коментира Стойчо Кацаров. По думите му е неразбираема липсата на чувствителност у управляващите, които скочиха да спасяват банките, но когато умират хора и съществува опасност за здравето им, не правят нищо.

Лошо наследство

Ако бюджетът на здравната каса не бъде актуализиран, наесен новите управляващи вероятно ще наследят наистина протестиращи лекари и пациенти. От 2001 г. досега реформа в сектора практически няма. Стратегията за сектора с чиято помощ могат да се получат евросредства за сектора в момента се пренаписва от Световната банка.

За година съществуване на поста министърът внесе само един законопроект за промени в сектора и дори той беше отхвърлен от парламентарната здравна комисия. Единственото направено бе лекото увеличение на заплатите в Спешна помощ.

За успешната си работа според отчета на министерството администрацията и районните центрове с общ персонал от 3771 души са получили 64.1 млн. лв. заплати и издръжка.

Това е според статистиката. За загубените човешки животи и пропуснати лечения заради здравната система статистика няма.
Защо не вярваме

Как българите изгубиха доверието си в институциите и хората и можем ли да извървим пътя наобратно

Зорница Стоилова

Кaпитал  стр. 52,53  

В неделя президентът Росен Плевнелиев имаше една, но нелека задача. Да излезе пред уважаемите сънародници и да намери успокоителни думи. Той трябваше да разсее предчувствието за катастрофа, която може да изтрие последните петнадесет години от живота ни. Да възстанови усещането за нормалност. Вместо това президентът каза истината: "Банкова криза няма, има криза на доверието." Доколко това е успокоение е съвсем друг въпрос.

Доверието е хронична липса. Най-дълбоката социална рана, която в инфекцията си произвежда криза след криза. Петъчните опашки пред ПИБ се оказаха последния косъм, на който се люлее общото ни живеене. Паниката е естественото състояние на общество, което е изчерпило всички запаси на сигурност и предвидимост. Паническа беше реакцията на хората в Розово при първата им и последна среща с три бежански семейства. Панически бяха действията на полицията в Лясковец при сблъсъка с човек, който използваше куршуми като викове за помощ заради сковаващите страх и параноя, с които живее. Панически беше и отговорът на местната власт, когато след пороя в Аспарухово блесна престъпното й бездействие.

Суматохата запълва вакуума на оттегленото доверие, когато институциите са изпразнени от съдържание, защото са подчинени на частен интерес. Когато публичните системи, които се грижат за човека - образование, здравеопазване, полиция, социални грижи, църква - се разпадат заради упорития отказ от промяна. Когато цинизмът вземе превес над увереността, че гражданската воля може да счупи схемата на зависимостите на властта. Тогава се стига да чисто българския парадокс - в който да не вярваш в нищо и на никого означава да вярваш на всеки за всичко. Добре дошли в страната на врачките, медиите на "ШОКА И УЖАСА" и Facebook статусите на Венци Чикагото.

Нямаше по-категоричен знак за срива на доверието на хората в институциите от масовите протести миналото лято. Взелите властта БСП и ДПС обаче не прочетоха какво пише върху хилядите гневни физиономии. Измислиха смешната PR версия, че назначаването на Пеевски за шеф на ДАНС е грешка. Тоест като всяка друга следва да бъде простена. Затова се наложи протестиращите цяла година да повтарят: "Пичове, няма грешка. Просто не ви вярваме. Затова чао."

Кабинетът "Орешарски" беше заченат в недоверие. Той тръгна от много по-ниска база на обществено одобрение от предишните две правителства (виж графиката) и беше в свободен полет надолу през цялата нервна година на управлението си. Това правителство направи много по-видима една продължаваща тенденция - гражданите да вярват все по-малко на правителствата. Боряна Димитрова, управляващ партньор на социологическата агенция "Алфа рисърч", която изследва този феномен, казва, че през годините доверието към властите спада все по-рязко и все по-бързо. "В началото на мандата на управленията, в които една партия силно доминира - Костов, Сакскобургготски, Борисов - има свръхочаквания и висока подкрепа. При коалиционните - още в началото на мандата подкрепата е ниска. Най-често след втората година, а в отделни случаи и по-бързо, настъпва срив", коментира тя.

В оценката си за работата на институциите обаче хората винаги са били най-скептични към парламента. От една страна, защото е колективен орган, но не носи колективна отговорност. Такава носят партиите, отделни депутати, министри, правителство. Това според изпълнителния директор на "Алфа рисърч" Геновева Петрова оставя у хората впечатление за незаинтересуваност на парламента от техните проблеми и зависимост от частни нелегитимни интереси. А към това се добавя и неприятното усещане от скандално индивидуално поведение на депутати. Петрова отбелязва, че парламентът не се припознава като "свой" от нито една социално-демографска прослойка или партиен електорат, а незачитането на авторитета му като институция от самите народни представители (проявяващо се в неприсъствие на заседания, процедурни игри и пр.) още повече спомага да бърз отлив на доверието от него.

Дотук обаче в отношението на българското общество към институциите няма нищо необичайно. Доверието към управлението спада в много други европейски страни. Разликата, подчертава Боряна Димитрова от "Алфа рисърч", е че в България недоверието се пренася и към "неполитическите" институции - като например съд, прокуратура, регулатори , дори и върху медиите и неправителствените организации. "Обществото няма за какво да се залови", обобщава Димитрова. За това, разбира се, има обективни причини. Правосъдието и свободата на словото са най-силно критикуваните области при външна оценка - от Европейската комисия и международни правозащитни организации. Защото тези уж независими власти участваха активно в "превземането" на институциите, в пълзящата им приватизация през годините, която ще остане в историята като модела "Пеевски-Василев".

Така по обяснението на политолога Владимир Шопов легитимността на институциите пада и ще пада постоянно, защото те не просто не работят, а в тях хората виждат кодове, които ги правят неподатливи на промяна и подобрение. Тоест недоверието към тях расте успоредно със стопяването на очакванията за положителна промяна. "От една страна, виждаме как институциите са заклещени от добре организирани интереси, които са си ги феодализирали. От друга, виждаме антиреформен консенсус, политиците вече просто не се занимават с реформи, защото е трудно, политически скъпо, изисква воля и експертиза. Те просто управляват сривовете и "пожарите", закърпват с някоя и друга линейка и бонус, но не пипат системата", коментира Шопов. И отбелязва, че последният по-системен опит за промяна се е случил преди повече от десет години.

Когато едно общество не вярва в институциите си, в способността им да се подобряват, когато е загубило опората, оста си, то става неконтролируемо. Непредвидимо. Като автомобил без спирачки. Дори за хората, които разчитат обществените настроения и поведение, става невъзможно да прогнозират кога и как ще се прояви следващата криза. "При най-малкия завой, препятствие или наклон може да стане масова истерия. Криминално убийство, слабо повишение на цени или медицински казус могат да предизвикат хиперреакции", казва Боряна Димитрова. "Не случайно ние толкова наблягахме през изминалата година на опасността от институционалния срив, който регистрирахме - щом е налице, криза ще се появи, но никой не може да прогнозира къде точно. Както при срив на имунната система, всяка друга система може да се окаже засегната", добавя тя.

И действително, като че ли най-видимият ефект от оттегленото доверие от институциите е бавният разпад на солидарните системи - здравеопазване, образование, социални грижи. Всяка история от новинарските хроники разказва това - поредният пребит екип на "Спешна помощ", поредното убийство от отчаяние, поредната вълна емигриращи лекари, поредните данни за растяща неграмотност. Няма обществена система, която да не е застрашена от разпад. Политологът Владимир Шопов нарича този феномен "рецепта за тихата имплозия на обществото". Защото когато една система не се управлява и не търси промяна, качеството й неизбежно спада. Така той обяснява и последната емиграционна вълна. "Тя е свързана с две усещания - едното е за културна непоносимост към случващото се в страната и повсеместната антиселекция и второто - задълбочаване на чувството на несигурност и разпростирането му върху всички елементи на ежедневието. Плащаш здравни вноски, но знаеш, че ще трябва да плащаш допълнително. Плащаш вноска за пенсия, която предварително знаеш, че няма да ти стигне за нищо. Плащаш данъци за полиция, но трябва да плащаш допълнително и за СОТ. Хората с алтернативи започват още повече да заобикалят солидарните системи, финансирането им става все по-трудно, а социалното разделение става още по-видимо."

Болестта на отчуждението

Тук е и коренът на прочутото българско черногледство. На усещането за безизходица, безсмисленост и безпомощност, които не ни изоставят дори при растящи доходи и икономически подем. Отчуждението от другите, парцелирането на няколко различни Българии. Според Европейското проучване на ценностите, което се провежда на всеки десет години, българите и румънците най-малко вярват на други хора. И също така с годините все повече намалява броят на тези, които смятат, че може да се има доверие на другите . Това е причината зад всяка класация, която твърди, че сме по-нещастни от хората в т.нар. трети свят.

Психиатърът и преподавател в НБУ Румен Петров казва, че недоверието към обществото и към другия изобщо е родилен дефект на нашата идентичност. "За нас животът в апартейд, в потискане и в лишаване от равноправие на много големи групи от населението е естествено състояние на духа ни. По-големият проблем е, че сме възприели социалната несправедливост като modus vivendi на нашата идентичност от момента, в който се учим да пишем "Аз съм българче". Тоест не гледаме на социалното разслоение като на предизвикателство пред общото ни живеене. Толкова сме свикнали да виреем в култура на незачитане на правилата и правата, че сме забравили да я считаме за пречка по пътя ни към това да бъдем нормално общество.

"Банковата криза може да бъде разглеждана като симптом на едно латентно и систематично унищожаване на социалното доверие между хората", отбелязва Румен Петров и добавя: "По този проблем всички правителства от началото на прехода са много големи длъжници на обществото, защото останаха еднакво равнодушни към социалната справедливост и социалното доверие като фактор за националната сигурност, както сега стана модерно да се говори."

Той цитира изследването на Ричард Уилкинсън и Кейт Пикет, в което те установяват, че икономическото неравенство уврежда обществата. В своята книга "Патология на неравенството" те откриват връзка между социалните дисбаланси и сериозни публични проблеми като престъпност, психично здраве, бременност сред тийнейджъри и готовността да се помага на други хора в нужда. Уилкинсън и Пикет твърдят, че обществата с по-голяма степен на социално разслоение са склонни да криминализират по-млади хора, да издават по-тежки присъди и са по-репресивни по природа. Как ви се струва този извод в светлината на предложените от БНБ промени в Наказателния кодекс за затвор за разпространяването на слухове за банки или тиражираните широко от медиите идеи за връщане на смъртната присъда след последното убийство на дете. В България всички политики, които адресират загубата на социално доверие, всъщност произвеждат още повече недоверие.

Как да посееш доверие

Разбира се, не всичко е тъга и покруса. В последвателния срив на доверието - в политиците, в медиите, в обществото - тръгна и контратенденция. Появиха се компенсиращи граждански мрежи, както ги нарича политологът Владимир Шопов. Малки живи общности от хора, гладни за солидарност и промяна, готови да даряват и заразяват с доверие. Спомнете си "Приятели на бежанците", които организираха нов живот за сирийците в България. За доброволците, които извадиха "Аспарухово" и Добрич от калта. За DMS благотворителите, които спасиха живота на десетки (може би стотици) хора, изпаднали от здравната система. За родителските образователни кооперативи, които отказаха да се примиряват с липсите на публични грижи за деца. Хора, които с енергията и усилията си започнаха да укрепват тъкмо системите на байпас, както казва Владимир Шопов. Хора, петимни за доброкачествена социална роля, добавя Румен Петров: "Те дават израз на острата необходимост човек да се свърже с други хора дори ако трябва да измине 800 километра." Но да преодолее мъчителното отчуждение на всекидневието.

Хора, които предлагат изход. Защото могат да изградят екосистема за промяна по определението на Владимир Шопов. Като създават паралелни граждански институции. Като поемат самоуправлението на мястото, на което живеят. Като отвоюват независимостта си от централното управление. В образованието това може да означава повече свобода за училищата сами да съставят учебните си програми. В здравеопазването може да е например иновативна схема за Бърза помощ (всяка вечер да знаеш на кого можеш да разчиташ наоколо, ако ти притупа сърцето). В правосъдието могат да са групи за помирение при конфликти или грижа за юноши, които правят бели. В областта на околната среда могат да са групи за контрол на местните водоизточници или за почистване на отпадъците. Румен Петров, който изброява всички тези примери, казва, че нито хората са еднакви по отношение на готовността си да действат социално, нито общностите са еднакви по потребностите, които могат да ги съберат във взаимна помощ. Но на всяко място има кълнове на самоорганизацията, които е важно властите да поощряват, а не да им пречат. Търсенето на формите, които работят ще е бавно и ще се случва с различна скорост на различните места. Ще прилича на поливане на градина. И някъде измежду плевелите отново ще порасте доверието.