Държавни такси и разноски в производствата за защита от дискриминация

26. Държавни такси и разноски в производствата за защита от дискриминация

Въпросът за разноските в производството по ЗЗДискр.. е решен на законодателно ниво еднозначно – държавни такси не се събират нито пред Комисията, нито пред съда, а разноските са за сметка решаващия орган (чл. 53 и чл.75, ал.2).

И двете разпоредби са ясни и недвусмислени и са израз на последователно проведения в правото на ЕС принцип за достъпност на правните средства за защита от дискриминация, така че правото на жертвата на достъп до съд, който може да прекрати нарушението и обезщети жертвата, да е ефективно, а не бланкетно.

Разпоредбата на чл. 7, ал. 1 от Директива 2000/43/ЕО от 29 юни 2000 г. относно прилагане на принципа на равно третиране на лица без разлика на расата или етническия произход задължават държавите в изпълнение на директивата да осигурят съдебни, административни или помирителни процедури, достъпни за всички лица, които считат себе си за засегнати поради неприлагане на принципа за равно третиране. Аналогични са и разпоредбите на чл. 9, ал. 1 от Директива 2000/78/ЕС от 27 ноември 2000 г., създаваща основна рамка за равното тертиране при заетостта и професията; чл. 17 от Директива 2006/54/ЕО за прилагането на принципа на равните възможности и равното третиране на мъжете и жените в областта на заетостта и професиите и др.

Достъпността на механизмите за защита на жертвите на дискриминация, които често са и в по-неблагоприятна икономическа ситуация, несъмнено включва и премахването на ограниченията от финансово естество в случаите, когато биха се оказали непреодолима бариера пред пострадалите, и поддържането на национални разпоредби, които осигуряват по-висока степен на защита от минимално предвидената по директивите⁴⁰².

ІІ. Приложимост на принципа за безплатност на производствата при оспорване на решенията на КЗД пред съда; аналитичен и критичен преглед на националните практики за присъждане на разноски по дела, водени по реда на ЗЗДискр., през призмата на изискванията на Правото на ЕС за достъпност и ефективност на защита от дискриминация.

Практиката по приложението на разпоредбите на От ЗЗДискр.. относно разноските е противоречива и непоследователна⁴⁰³. От публикуваните в информационната система АПИС решения по ЗЗДискр. може да бъде направен извода, че гражданските съдилищата системно пренебрегват разпоредбата на чл.75, ал.2 От ЗЗДискр.. В редица решения на ВКС и на въззивни граждански съдилища, включително от 2011 г (напр. решение от 17.06.2011 по в.гр.д.№ 154/2011 на Окръжен съд Сливен), съдът осъжда загубилата страна да заплати направените разноски на страната, в чиято полза е решението⁴⁰⁴.

Видно от прегледа на практиката на ВАС по ЗЗДискр. този съд е последователен в практиката си като постановява, че съгласно чл.75, ал.2 От ЗЗДискр.. такси и разноски не се дължат:

„Действително, съгласно чл. 75, ал. 2 От ЗЗДискр.. за производствата пред съд по този специален закон не се събират държавни такси, а разноските са за сметка на бюджета на съда.” – Решение № 10129/2011 на ВАС, VІІ отд., по адм. дело № 12880/2010 г.

В практиката си обаче ВАС преимуществено застъпва становището, че тази разпоредба не се отнася за разноските на страните за адвокатско, респ. – юрисконсултско възнаграждение, а касае единствено поемането на разноските по производството от бюджета на съда за свидетели и вещи лица (решение № 3978/2011, VІІ отд. адм. дело № 5187/2010, решение № 10129/2011 VІІ отд. адм. дело № 12880/2010, решение № 3832/2008, 5членен ІІ колегия адм.д. № 1181/2008, решение № 1477/2010, 5-членен състав ІІ колегия адм.д. № 14780/2009 и много други).

В решение №8382/22.06.2010, 5-членен състав ІІ колегия, по адм.д. № 5373/2010 ВАС се е произнесъл по жалба срещу решение на тричленен състав на ВАС, с което жалбоподателят е осъден да заплати юрисконсултско възнаграждение на КЗД. В мотивите към решението, с което е оставено в сила въззивното решение съдът не обсъжда нормата на чл.75, ал.2 КЗД:

„При наличието на този резултат, обективиран в решението на съда, правилно и в съответствие с разпоредбите на чл. 143, ал. 4 от АПК, вр. с чл. 78, ал. 8 от ГПК са определени разноските в тежест на жалбоподателката, като последица от отхвърляне на оспорването. При отхвърляне на оспорването съдът определя отговорността за разноски, като осъжда подателят на жалбата да заплати тези разноски, в случая минималното възнаграждение за един адвокат, определено съгласно чл. 36, ал. 2 от Закона за адвокатурата, ако е имало такъв, а в случая за представителството на юридическото лице - ответник в съдебното производство, за представляващия го по делото юрисконсулт. Разноските са определени съгласно чл. 8, вр. чл. 7, ал.1, т. 4 от Наредба № 1/2004 г.”

Съществува обаче и определение № 5965 от 10.05.2010 по адм. дело № 14780/2009 на 5-членен състав ІІ колегия, в което съставът изрично отменя решението си в частта за разноските, с което касаторът е осъден да заплати на ответната страна – министерство на отбраната – „150лв, съставляващи възнаграждение за защита пред настоящата инстанция” (решение №1477/2010 по адм.д. 14780/2009). В мотивите на отменителното определение съдът посочва:

„В настоящия случай въпросът за разноските е уреден в ЗЗДискр., който е специален закон спрямо ГПК и АПК. Съгласно чл. 75, ал. 2 От ЗЗДискр.. за производствата пред съд по този закон не се събират държавни такси, а разноските са за сметка на бюджета на съда. Ето защо решение № 1477 от 04.02.2010 г., постановено по адм. дело № 14780/2009 г. по описа на Върховен административен съд, петчленен състав в частта му с характер на определение, с която е осъдено Сдружение „Български хелзинкски комитет” да заплати на Министерство на отбраната на РБ сумата от 150 (сто и петдесет) лева следва да бъде отменено като неправилно.”

От изложеното може да бъде направен извода, че проблемът идва в тълкуванието, което съдът дава на понятието „разноски”. И то най-вече относно въпроса дали възнаграждението за процесуален представител (адвокат или юрисконсулт) се включва в понятието „разноски” или не.

Според чл.78 ГПК държавните такси, разноските в процеса (разноски за свидетели и вещи лица) и възнаграждението за адвокат общо се наричат разноски. Този извод може да бъде направен от наименованието на чл.78 „присъждане на разноски”. Ако законодателят считаше, че под разноски би следвало да се разбира само направените разноски по процеса, без държавни такси и адвокатско възнаграждение, то или разпоредбата щеше да се казва по друг начин (напр. присъждане на направените разходи по производството), или щеше да има две разпоредби – една уреждаща разноските в тесен смисъл и друга – тези за адвокатското възнаграждение и държавни такси.

Аналогична е редакцията на разпоредбата на чл.143 АПК - „отговорност за разноски”. Тук отново под разноски законодателят е имал предвид общо държавните такси, разноските по производството и възнаграждението за един адвокат. Това разбиране явно се подкрепя и от мнозинството съдии на ВАС, които в тълкувателно решение №3/2010 г., тълкувайки разпоредбата на ал.4 на чл.143 АПК включват в понятието „разноски” и юрисконсултско възнаграждение, което не следва да се доказва по размер.

При тази ясно заявена позиция на ВАС и безспорност на нормите неподкрепено от логиката остава становището на редица съдебни състави, които при отхвърляне на иск по ЗЗДискр. (или уважаването му в непълен размер) осъждат жалбоподателя да заплати на ответната страна разноските за адвокат или възнаграждението за юрисконсулт.

Тълкувателно решение 3/13.05.2010 г. по т.д. 5/2009 г. на ВАС подлежи на самостоятелен критичен анализ в светлината на чл 75, ал. 2 От ЗЗДискр.. относно присъждането на юрисконсултско възнаграждение. В това решение мнозинството от върховните съдии приема, че:

„Правоотношението между юридическото лице и юрисконсулта е неотносимо към правото на присъждане на разноски. Отговорността за разноски е гражданско облигационно правоотношение, което произтича от процесуалния закон и е уредено в него. Прилагайки субсидиарно разпоредбата на чл. 78, ал. 8 от ГПК, съдът присъжда адвокатско възнаграждение не в полза на юрисконсулта, а в полза на юридическото лице, което е защитавано от него, респективно в чиято структура се намира представляваният по този начин едноличен административен орган. Поради това без значение е дали възнаграждението на процесуалния представител се следва по силата на договор за правна помощ и съдействие или по силата на служебно/трудово правоотношение, като и в двата случая заплащането му е със средства на бюджета.
Правният разум, залегнал в текстовете на чл. 143, ал. 1 – ал. 4 от АПК, изисква да бъдат заплатени разноските на страната, в чиято полза е постановеният съдебен акт, от страната, за която оспорването е приключило неблагоприятно – с отмяна на обжалвания административен акт, респективно на отказа такъв да бъде издаден, при прекратяване на делото поради оттеглянето на акта, съответно при отхвърляне на оспорването или оттеглянето на жалбата. Задължението за разноски за страната произтича от неоснователно предизвикания правен спор, поради което не може да бъде поставено в зависимост от качеството й в процеса – на жалбоподател.”

Това разбиране – че задължението за разноски произтича от неоснователно предизвикания спор и не е обвързано с реално направените разноски в процеса – приравнява осъждането за разноски на санкция в смисъла на глоба за неизправната страна. И то единствено и само, когато разноските са в полза на административен орган, защото когато осъждането за разноски следва да е в полза на другата страна в процеса (било то физическо или юридическо лице) реалният размер на направените разноски подлежат на доказване.

„Предвид изхода на спора и направеното искане от процесуалния представител на Комисията за защита от дискриминация, на основание чл. 143 АПК, във връзка с чл. 8 и чл. 7, ал. 1, т. 4 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, в тежест на Валери Симеонов Симеонов следва да се присъдят направените разноски в размер на 150 лева за юрисконсултско възнаграждение. (…) Искането на адвокат Кръстанов, пълномощник на Димитър Людиев, за присъждане на разноски за процесуално представителство пред съда следва да бъде оставено без уважение, тъй като в случая не е представен писмен договор за правна помощ пред настоящата инстанция. Съгласно чл. 1 от цитираната по-горе наредба размерът на възнаграждението за оказваната от адвоката правна помощ се определя по свободно договаряне въз основа на писмен договор с клиента, а съгласно чл. 2, ал. 1 от същата наредба при липса на писмен договор размерът на възнаграждението се определя от адвокатския съвет по реда на чл. 36, ал. 3 от Закона за адвокатурата, което в случая не е направено. Предвид обстоятелството, че не са доказани разноски за адвокатско възнаграждение, такива не се дължат.”⁴⁰⁵

Подкрепяйки напълно мотивите на 15-те съдии, подписали особеното мнение към решение 3/2010 г., следва също така да отбележим, че осъждането на ищец по дело за дискриминация да заплати възнаграждение за представителството на държавен орган от юрисконсулт представлява скрита държавна такса, тъй като юрисконсултът е на заплата и присъденото за него възнаграждение отива директно в бюджета на държавния орган, т.е. на държавата, където би постъпила и държавната такса по делото. Това противоречи пряко на законодателната воля производствата по дискриминация да са освободени от заплащането на държавни такси.

В допълнение, при преценката на този въпрос следва да се има предвид и решението на Европейския съд в Страсбург по делото Станков с/у Република България от 12.07.2007 г. по жалба № 68490/10, където Съдът е посочил, че гаранциите за правото на достъп до съд не трябва да са теоретични и илюзорни, а практически и ефективни. Съдът е посочил „От практическа гледна точка налагането на съществена финансова тежест след приключването на съдебното производство може да играе ролята на ограничение на правото на достъп до съд. Осъждането на жалбоподателя да плати разноски е съставлявало такова ограничение.” (§54 от решението).