Оспорване на дискриминационни административни актове по реда на Административнопроцесуалния кодекс

25. Оспорване на дискриминационни административни актове по реда на Административнопроцесуалния кодекс

Павлина Найденова

Производствата по защита от дискриминация, уредени в Глава Четвърта от ЗЗДискр. са производството пред КЗД по раздел І от тази глава и съдебното исково /гражданско/ производство, уредено в раздел ІІ на същата глава. Друг вид съдебно производство, посочено в чл. 73 от ЗЗДискр. от същия раздел ІІ „Съдебно производство”, е съдебното административно производство по АПК по обжалване на административен акт, издаден в нарушение на този или други закони, уреждащи равенство в третирането. Съдебноадминистративното производство по обжалване на административни актове като дискриминационни не е уредено изрично в ЗЗДискр., като за него се прилагат разпоредбите на АПК и правилата на административното правосъдие. Съгласно чл. 73 от ЗЗДискр. всяко лице, чиито права са засегнати от административен акт, издаден в нарушение на този или други закони, уреждащи равенство в третирането, може да го обжалва пред съда по реда на Административнопроцесуалния кодекс. Общата характеристика на производствата по чл. 73 от ЗЗДискр. е тази на административното съдебно производство, уредено в глава десета АПК. Оспорване на административни актове пред първата инстанция, е по раздел І „Оспорване на индивидуални административни актове” по чл. 145 и сл. от АПК, раздел ІІ „Оспорване на общи административни актове” и раздел ІІІ „Оспорване на подзаконови нормативни актове”. Производството по обжалване на административни актове, издадени в нарушение на ЗЗДискр и други закони уреждащи равенство в третирането, включва и касационното производство уредено, в глава дванадесета на АПК, което не е предмет на настоящото изложение.

За да подлежи на обжалване един акт по реда АПК като нарушаващ ЗЗДискр или други закони, уреждащи равенство в третирането, следва да бъде административен акт по смисъла на АПК. Определението за индивидуален административен акт по смисъла на АПК се съдържа в чл.21, ал. 1- 5 АПК, за общ административен акт – в чл. 179 от АПК, а за нормативен административен акт – в чл. 75, ал. 1 от АПК. Оспорването на индивидуални административни актове се извършва на основанията за оспорване на административни актове по чл. 146 от АПК в сроковете по чл. 149, ал.1-3 от АПК, след изтичането на които може да се иска само обявяване на нищожност на административния акт. Защитата срещу неоснователни действия е уредена в чл. 250 и сл. от АПК, а защитата срещу неоснователни бездействия – в чл. 256 и чл. 257 от АПК.

Комисията за защита от дискриминация издава индивидуални административни актове по ЗЗДискр, решения, включително принудителни административни мерки, които не са предмет на настоящата тема. Предмет на настоящото изложение са административните актове, които не са издадени от КЗД.

Когато административните актове са издадени от административен орган на основание ЗЗДискр или други закони, уреждащи равенство в третирането, те могат да се обжалват на всички основания за оспорване на административните актове, предвидени в чл. 146 от АПК. Когато административният акт е издаден на основание друг закон, но с него са нарушени разпоредби на ЗЗДискр и други закони, уреждащи равенство в третирането, той може да се оспорва и поради противоречието му с материалноправни разпоредби на ЗЗДискр и на други закони, уреждащи равенство в третирането, на основание чл.146, т.4 от АПК. При съдебното оспорване на административен акт се прилага и разпоредбата на чл. 168, ал.1 от АПК, определяща предмета на съдебната проверка, според която съдът не се ограничава само с обсъждане на основанията, посочени от оспорващия, а е длъжен въз основа на представените от страните доказателства да провери законосъобразността на оспорения административен акт на всички основания по чл.146 от АПК.

В правомощията на КЗД по чл. 47 т. 5 от ЗЗДискр. са включени: възможността да обжалва административните актове, постановени в нарушение на този или други закони, уреждащи равенство в третирането, възможността да завежда искове пред съда и да встъпва като заинтересувана страна по дела, заведени по този закон или други закони, уреждащи равенство в третирането; възможностт да прави предложения и препоръки до държавните и общинските органи за преустановяване на дискриминационни практики и за отмяна на техни актове, издадени в нарушение на този или други закони, уреждащи равенство в третирането.

Процесуалната възможност на КЗД да обжалва административните актове, постановени в нарушение на ЗЗДискр или други закони може да се реализира по реда на чл.145 от АПК, а възможността да прави предложения до държавните и общински органи за отмяна на административни актове следва да се реализира по реда чл. 99 и сл. от АПК. Тъй като административните актове, издадени от други органи, не се съобщават на КЗД, когато тя не е участвала в производството по издаването им, следва да се приеме, че срокът за обжалването им от КЗД тече от датата на издаването им. На практика не се установява КЗД да обжалва от свое име административен акт като дискриминационен, а се произнася с решения след сезирането й.

В административният процес всяка страна защитава своите права, които са засегнати или застрашени от административния акт или от отказа да се издаде акт и за да бъде жалбоподател или заинтересована страна, тя следва да има пряк личен интерес.

Съгласно АПК съдът служебно конституира заинтересованите лица. Следва да се приеме, че в производство по чл. 73 от ЗЗДискр., във връзка с чл. 145 от АПК, в което се твърди, че административният акт нарушава ЗЗДискр или други закони, уреждащи равенство в третирането, съдът конституира като заинтересовано лице КЗД.

При положение, че е подадена жалба срещу административен акт от засегнато лице с твърдение, че противоречи на ЗЗДискр и други закони уреждащи равенство в третирането, КЗД може да поиска да бъде конституирана като заинтересувана страна в административния процес. След като в ЗЗДискр изрично е предвидено, че КЗД може да обжалва административни актове, постановени в нарушение на този закон от свое име, въпреки, че засегнатите лица са други, комисията може да поиска да бъде конституирана в първоинстанционното административно производство като заинтересувано лице по обжалването на оспорен административен акт на това основание от друго лице. Отказът на съда да конституира заинтересовано лице в процеса подлежи на обжалване с частна жалба.

Оспорване на административен акт издаден в нарушение на ЗЗДискр или други закони, уреждащи равенство в третирането, може да се предприеме от прокурора по силата на предвидената в АПК процесуална възможност да оспорва /да протестира/ всички административни актове, независимо в нарушение на кой закон са издадени. Съгласно чл. 16 т. 1 от АПК прокурорът може да предприеме действия за отмяна на незаконосъобразни административни и съдебни актове. Законът има предвид оспорване /протестиране/ от страна на прокурора на незаконосъобразни административни и съдебни актове. Отделно в чл.16 т. 3 от АПК е предвидено правото му да започва или встъпва във вече образувани по този кодекс производства и когато прецени, че това да налага от важен държавен или обществен интерес. Тези принципи са приложими в производството по чл. 145 и сл. от АПК, във връзка с чл. 73 от ЗЗДискр. Започването на административен процес от прокурора не лишава засегнатите страни от правен интерес да оспорват съответния административен акт.

Събирането на доказателства в производствата по чл.145 и сл. от АПК, във връзка с чл. 73 от ЗЗДискр е уредено в чл. 171 от АПК. Доказателствата, събрани редовно в производството пред административния орган, имат сила и пред съда. Съдът може да разпита като свидетели лицата, дали сведения пред административния орган, и вещите лица само ако намери за необходимо да ги изслуша непосредствено. По искане на страните съдът може да събира и нови доказателства, допустими по Гражданския процесуален кодекс. Вещи лица, оглед или освидетелстване може да назначава и служебно.

Съгласно законовото определение в чл. 65 от АПК общи са административните актове с еднократно правно действие, с които се създават права или задължения или непосредствено се засягат права, свободи или законни интереси на неопределен брой лица, както и отказите да се издадат такива актове.

Срокът за оспорване на общия административен акт е 14-дневен от отделните съобщения до лицата, участвали в производството пред административния орган и едномесечен от съобщението за издаването му – за лицата които не са участвали в производството по издаването му. Оспорването се съобщава чрез обявление в „Държавен вестник” и не спира изпълнението на общия административен акт.

Лицата, за които оспореният акт е благоприятен, могат да встъпят като страни в производството наред с административния орган до началото на устните състезания. Всеки, който има правен интерес, може да се присъедини към оспорването или да встъпи като страна наред с административния орган до началото на устните състезания при всяко положение на делото, без да има право да иска повтаряне на извършени процесуални действия. Препис от молбата за присъединяване или за встъпване се предоставя на насрещните страни. За неуредените въпроси се прилагат разпоредбите за оспорване на индивидуални административни актове, с изключение на чл.155 от АПК относно оттегляне и отказ от оспорване.

Като пример за обжалване на общ администативен акт като дискриминационен може да бъде посочено адм.д. № 8828/2005 г. на ВАС. По това дело е обжалвана заповед № ЛС-04-277/04.10.2002 г. на министъра на правосъдието, издадена с правно основание чл. 15, ал. 1 от Закона за изпълнение на наказанията (ЗИН (отм.)), с която в т. 4 е било разпоредено: ,,Лицата, които не са български граждани и не са се установили на постоянно местоживеене в страната, изтърпяват наказание в затвора гр. София, където се настаняват изолирано от останалите по местоживеене и месторабота". По своето съдържание тя представлява общ административен акт, насочен за изпълнение към лицата, които следва да разпределят по затворите лицата, осъдени на лишаване от свобода, но с нея се засягат правата и интересите на лицата, осъдени на лишаване от свобода. Съдът е намерил за незаконосъобразна т. 4 от Заповед № ЛС-04 -277/04.10.2002 г. на министъра на правосъдието, издадена в нарушение на чл. 26, ал. 2 от Конституцията на Република България. Законът за защита от дискриминация не е бил действащ към момента на издаване на заповедта, но приетите с него разпоредби изясняват понятието ,,пряка дискриминация", каквато съдът е счел, че е налице в т. 4 от общия административен акт. Настаняването на всички лица, които не са български граждани и не са се установили на постоянно местоживеене в страната само в затвора гр. София, при това ,,изолирано от останалите по местоживеене и месторабота", е по-неблагоприятно третиране на чужденците, в сравнение с българските граждани. Според заповедта, по отношение на чужденците не би могла да породи действие и разпоредбата на чл. 15, ал. 2 от ЗИН - при наличието на важни съображения за това да бъдат премествани от един затвор или поправителен дом в друг по нареждане на Министерството на правосъдието. Противоречието на един административен акт с действащите материалноправни норми в Република България е предпоставка, обуславяща незаконосъобразност, която от своя страна е основание за неговата отмяна.

2.1.1. С определение от 16.04.2008 г., постановено по адм. д. № 5910/2007 г. Административен съд София-град е оставил без разглеждане жалбата на М.Т.М. срещу Заповед № 47/30.11.2007 г., издадено от директора на Столичен общински дом за временно настаняване на сираци (ОДВНС) над 16 години, с която прекратява договора за доставка на социални услуги, считано от 1.12.2007 г. и е прекратил производството по делото. Изложени са оплаквания за проявена пряка дискриминация от страна на директора на СОДВНС. Срещу това определение е подадена частна жалба с оплакване за незаконосъобразност, тъй като съдът в производството по реда на чл. 145 - 178АПК не е съобразил, че спорът следва да бъде проведен и по чл. 73 от Закона за защита от дискриминация (ЗЗДискр). Върховният административен съд по адм.д.№ 6584/ 2008 г. е намерил, че първоинстанционният съд правилно е констатирал, че прекратяването на договорните отношения между жалбоподателя и директора на Столичен общински дом за временно настаняване на сираци над 16 години "Света София" е настъпило поради изтичане на уговорения срок на договора, поради което процесната заповед няма характера на индивидуален административен акт, подлежащ на съдебен контрол, същата представлява вътрешнослужебен акт.

2.1.2. Адм. д.№ 10988/2007 на ВАС е образувано по частна жалба подадена от Т.М.Т. от гр. София против определение № 1212 от 03.09.2007 г. постановено по адм. д. № 2809/2007 г. на Административен съд - гр. София. Според жалбоподателя съдът неправилно е приел липсата на индивидуален административен акт, тъй като видно от полученото от него писмо № 94-Т-86 от 16.07.2007 г. на зам. председателя на общинския съвет (ОбС) е дискриминиран при избора по възрастови причини. Съдът е приел, че обжалваното решение № 528 от 14.06. 2007 г. на Столичния общински съвет, с което е утвърден броя на кандидатите за съдебни заседатели, предложени от Постоянната комисия по местно самоуправление и нормативна уредба, които следва да бъдат предложени на Общото събрание на съдиите от Софийски градски съд и Софийския апелативен съд за назначаване, представлява елемент от сложния фактически състав на избора на съдебните заседатели, обжалваното решение е елемент от процедурата по избора, а не е индивидуален административен акт по смисъла на чл. 21 АПК.

2.2. Пример за оспорване на подзаконов административен акт като дискриминационен:

Адм.д. № 9730/2005 г. на ВАС е образувано по жалба на М. К., със съдебен адрес: София, Централен Софийски затвор, срещу Тарифа №1 към Закона за държавните такси за таксите, събирани от съдилищата, прокуратурата, следствените служби, Министерството на правосъдието и Агенцията по вписванията (Загл. изм. - ДВ, бр.15 от 1996 г., доп., бр.2 от 1997 г., изм., бр.20 от 1998 г., бр.14 от 2000 г.) в частта й, в която не е предвидено освобождаване от държавна такса за лица, изтърпяващи наказание лишаване от свобода. В жалбата срещу Тарифа №1 като основание за отмяната в оспорената част е посочена непряка дискриминация както фактическа пречка за упражняването на правата на гражданите, лишени от свобода. Изтъкнати са доводи, че Главна дирекция "Изпълнение на наказанията" няма възможност да осигури работни места на всички лишени от свобода в Централен Софийски затвор, както и в другите затвори в България; за работата, която се осигурява в затворите се заплаща минималната заплата, установена за страната; от заплатата на лишения от свобода 65 на сто остава за фонд "Затвори". Посочено е, че тези обстоятелства поставят лишените от свобода в неблагоприятно положение, но въпреки това съдилищата продължават да изискват държавни такси от тези лица. Прието е от съда, че компетентността за издаване на атакуваната тарифа е на Министерския съвет и всички изменения и допълнения на този акт могат да се извършват само от нейния издател. В административното производство по обжалване на административни актове (индивидуални, общи и нормативни) съдът преценява само тяхната законосъобразност с оглед на посочените в закона критерии. Размерите на държавните такси и кръгът на лицата, които следва да ги заплащат, се определят от Министерския съвет по целесъобразност, чиято преценка не подлежи на съдебен контрол. Липсата на разпоредба в Тарифа № 1, постановяваща освобождаване от заплащане на държавни такси на лицата, лишени от свобода, не може да бъде запълнена с решение на съда, тъй като същият няма компетентност да издава административни актове, респективно – да ги изменя или допълва. По този начин съдът не се е произнесъл за наличие на нарушение на нормите за равно третиране. Понастоящем чл. 169 АПК предвижда, че при оспорване на административен акт, издаден при оперативна самостоятелност, съдът проверява дали административният орган е разполагал с оперативна самостоятелност и дали е спазил изискването за законосъобразност на административните актове.

Адм.д. № 14326/2009 г. на ВАС е образувано по оспорване на Постановление № 229/23.09.2009 г. на Министерския съвет, обнародвано в ДВ, бр. 78 от 02.10.2009 г., в частта по чл. 3, ал. 2 и ал. 4, т. 2 и от ал. 5 думите "......и 2" за закриване на редакция "Нормативни актове" считано от 01.01.2010 г. и действията, свързани с ликвидацията й. Съдът приема, че поддържаните твърдения от оспорващите, а именно: че се препятства професионалната реализация на юристите, които не разполагат с друга възможност да упражняват труд, да се реализират професионално; че се осъществява както пряка, така и непряка дискриминация на имуществен принцип по отношение упражняването на занятие; че се нарушава се чл. 14 "Забрана за дискриминация" от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи и чл. 1, т. 2 "Обща забрана за дискриминация" от Протокол № 12 към Конвенцията от 04.11.2000 г.; че се нарушава правото на равно третиране и създаване на равни възможности за упражняването на занятие, което право е закрепено в Директива 2000/78/ЕО на Съвета на Европа за създаване на основна рамка за равно третиране в областта на заетостта и професиите; че се препятства свободното ползване на имуществото - библиотеката от действащи нормативни актове в РБългария, престава да се обновява и не може да служи по предназначение, са доводи неотносими към спора, тъй като същите не са относими към законосъобразността на постановлението в оспорената част. По този начин съдът не се е произнесъл по твърдяното нарушение на материалния закон поради противоречие със забраната за неравно третиране.

Друг пример за оспорване на подзаконов нормативен акт е адм.д. № 7035/2002 г. на ВАС, образувано по молба, в с. з. уточнено, че същата има характер на жалба, порадена от "Асоциация за европейска интеграция и права на човека", гр. Пловдив. Тя съдържа искане за отмяна на т. 12 от Приложение № 3 към Правилника за издаване на българските документи за самоличност (ПИБДС), приет с ПМС № 61 от 2.04.1999 г., обн. ДВ, бр. 33 от 9.04.1999 г. Жалбоподателят счита, че разпоредбата, изискваща при подаване на заявление за издаване на документи за самоличност към него да бъде приложена снимка, на която лицата да са без шапки и забрадки, или ако са с такива, да се виждат и двете уши и най-малко един сантиметър от косата, ограничава основни човешки права и свободи и създава предпоставки за непряка дискриминация на религиозна основа по отношение на представителите на вероизповедания, чието традиционно облекло включва забрадки, чалми, фереджета и др. Твърди се, че регламентираният режим, еднакъв за всички, поставя в по-неблагоприятно положение представителите на религии, чиито правила на обличане противоречат на изискванията на т. 12 от Приложение № 3 към ПИБДС, че не осигурява необходимия баланс между предвидените мерки, свързани с осигуряване на обществения ред и законност и индивидуалното право на вероизповедание, което е ограничено и липсва гъвкавост на мерките, които са непропорционално строги.

По дебото е прието от съда, че при прилагането на посочените критерии на ЕС, възприети и в практиката на Европейския съд по правата на човека не се създават условия за непряка дискриминация. Представителите на вероизповедания, имащи задължителни елементи в облеклото, не са поставени в подчертано неблагоприятно положение, тъй като с визираното изключение в нормата, разрешаващо снимане с шапки и забрадки, е осигурен разумен баланс на мерките, осигуряващи надлежна идентификация и личното право на вероизповедание. Правото на вероизповедание и на религиозни възгледи може да бъде ограничено при необходимост от мерки, обезпечаващи обществения ред, разбиран като система от установени с нормативни актове ред, осигуряващ нормално спокойствие и сигурност, както и възможност да се упражняват съответните граждански права. В този случай, както и при други подобни случаи, при наличие на конкуренция на лични права и на обществения интерес, Конституцията дава предимство на правата от по-висок порядък, като допуска ограничение на личните права. Разпоредбата на т. 12 от Приложение № 3 към ПИБДС не създава предпоставки за по-неблагоприятно третиране чрез негативно засягане на вероизповеданието, в частта относно религиозно предписаното облекло. Регламентираните изисквания към снимките върху документите за самоличност са пряко свързани с осигуряване и защита на обществения ред и сигурността в Република България. Чрез допускане на снимане на лицата и с шапки и забрадки, с откриване само на ушите и незначителна част от косата е осигурен разумен и оправдан баланс на личното право и обществения интерес.

В административното съдебно производство по чл. 73 от ЗЗДискр. във връзка с чл. 145 от АПК не са приложими разпоредбите на чл. 71 ал. 2 и ал. 3 от ЗЗДискр., които се отнасят до съдебното исково гражданско производство и предоставят процесуална легитимация за предявяването на иск от страна на синдикалните организации и техните поделения, както и юридическите лица с нестопанска цел за осъществяване на обществено полезна дейност, от името на лицата, чийто права са нарушени по тяхно искане или на самостоятелен иск, когато са нарушени правата на множество лица. В гражданския процес тези организации могат да встъпят като заинтересувана страна във висящ процес по чл.71 ал.1 от ЗЗДискр., а в производството по чл. 71, ал. 2 от ЗЗДискр лицата, чиито права са нарушени, могат да встъпят в процеса като подпомагаща страна по чл. 218 от Гражданския процесуален кодекс. Посочените принципи са неприложими в производствата по АПК.

В производството по чл. 73 от ЗЗДискр във връзка с чл. 145 от АПК по оспорване на индивидуални административни актове синдикалните организации и техните поделения нямат определена от закона процесуална легитимация да подават жалба от името на лицата, чиито права за засегнати по тяхно искане или да подадат самостоятелна жалба, жалба от свое име, когато са нарушени правата на множество лица. Същото не се отнася до юридическите лица с нестопанска цел /ЮЛНЦ/, дейността на които се урежда в ЗЮЛНЦ. Съгласно пар. 2, ал. 1 от ПЗР на ЗЮЛНЦ организациите, които имат за цел извършването на политическа, синдикална и дейност, присъща на вероизповедание, както и читалищата, се уреждат с отделен закон.

Процесуалната субституция следва да е предвидена в закона. Така чл. 47, т. 5 от ЗЗДискр. предоставя процесуална легитимация на КЗД да обжалва административните актове, постановени в нарушение на този или други закони, уреждащи равенство в третирането, да завежда искове пред съда и да встъпва като заинтересувана страна по дела, заведени по този закон или други закони, уреждащи равенство в третирането. Разпоредбата има предвид встъпване като заинтересувана /подпомагаща/ страна по граждански дела.

В гражданския процес процесуална субституция е налице, когато роля на главна страна в исковия процес заема, наред или вместо лицето, което е носител на спорното право, едно друго лице, което, макар да не е носител на спорното право, разполага с право на иск за разрешаване на този спор и е допустима е само в случаите предвидени в закона. При процесуалното застъпничество, наред със субституента, служебно съдът конституира като страна и носителят на спорното право, при което възниква необходимо другарство – чл. 71, ал.2 от ЗЗДискр, съгласно който посочените в закона организации могат да предявят иск от името на лицата, чиито права са нарушени. Тези организации могат да встъпят и като заинтересувана страна във висящ процес по ал. 1. При процесуалната суброгация, която важи когато изрично е предвидена в закона, като страна по делото участва само процесуалният субституент, койтоп ритежава самостоятелно правото на иск. В хипотезата на чл. 71, ал.3 от ЗЗДискр. Законът предвижда, че лицата, чиито права са нарушени, могат да встъпят като подпомагаща страна по чл. 218 от ГПК.

В административния процес при оспорването на общи нормативни атове в чл.182 от АПК е предвидено, че лицата за които оспореният акт е благоприятен, могат да встъпят като страни, наред с административния орган, и всеки, който има правен интерес, може да се присъедини към оспорването или да встъпи като страна наред с административния орган до началото на устните състезания при всяко положение на делото. Когато едно лице встъпи като страна наред с административния орган, то се конституира като заинтересована страна. При положение, че в посочените от закона срокове се присъедини към оспорването, то се конституира като жалбоподател. Подобна възможност съществува при оспорването на подзаконови нормативни актове в чл.189, ал. 2 от АПК. Всеки, който има правен интерес, може да се присъедини към оспорването или да встъпи като страна наред с административния орган до началото на устните състезания при всяко положение на делото, без да има право да иска повтаряне на извършени процесуални действия.

Юридическите лица с нестопанска цел при определени предпоставки могат да подадат жалба от свое име срещу административен акт , който нарушава ЗЗДискр или други закони, уреждащи равенство в третирането. Съгласно чл. 6, ал.3 от ЗЮЛНЦ, юридическите лица с нестопанска цел са носители на всички права и задължения, които не са свързани с естествените качества на физическите лица и могат да притежават имущество. Разпоредбата на чл. 3, ал. 2 от ЗЗДискр. предвижда, че сдружения на физически лица, както и юридически лица, се ползват от правата по този закон, когато са дискриминирани на основата на признаците по чл. 4, ал. 1, по отношение на техния членски състав или на заетите в тях лица. Тази разпоредба не урежда процесуалните им права.

В свое решение по адм. д. № 16124/2010 г. ВАС посочва, че абсолютна процесуална предпоставка за допустимост на оспорването на административни актове пред съда е наличието на правен интерес от оспорването, както и че този интерес следва да е личен и непосредствен. Наличието на правен интерес от оспорването е предопределено от засягането на права и законни интереси на конкретен правен субект. Така, в чл. 147 от АПК е предвидено, че право да оспорват административния акт имат гражданите и организациите, чиито права, свободи или законни интереси са нарушени или застрашени от него или за които той поражда задължения. Според легалното определение по § 1, т. 1 от ДР АПК ,,организация" е юридическо лице или сдружение на юридически или физически лица, което е организационно обособено въз основа на закон. Според чл. 2, ал. 1 от ЗЮЛНЦ юридическите лица с нестопанска цел могат свободно да определят целите си и да се самоопределят като организации за осъществяване на дейност в обществена или в частна полза. Определените цели и предмет на дейност на сдружението попадат в неизчерпателното изброяване по чл. 38, ал. 1 от ЗЮЛНЦ, а освен това, преценката относно такова съответствие се прави при регистрация на сдружението в обществена полза. Една от съществените разлики между сдруженията с нестопанска цел, които осъществяват дейност в обществена полза, и сдруженията с нестопанска цел, които осъществяват дейност в частна полза, се изразява в правата, които сдруженията имат и съответно - в кръга на правните субекти, чиито права и законни интереси могат да защитават. В тази връзка, сдруженията с нестопанска цел в обществена полза, могат да действат в обществена полза именно за осъществяване на целите, които са обявени, като по този начин защитават права и интереси на по-голям кръг правни субекти, докато сдруженията в частна полза могат да защитават интересите само на своите членове.

Сдруженията на юридически или физически лица, които са организационно обособени въз основа на закон, имат качеството на "организация" по смисъла на Административнопроцесуалния кодекс съгласно даденото определение от допълнителната разпоредба на § 1, т. 2. Като организации в хипотезата на чл. 186 от Административнопроцесуалния кодекс, които са създадени по закон и устав да представляват и защитават общите интереси на своите членове, съсловните (браншовите) организации и другите сдружения с нестопанска цел имат право да участват в административното производство за издаване на подзаконовия нормативен акт. Те могат да оспорват издадения подзаконов нормативен акт в случаите, когато с него се засягат или могат да бъдат засегнати общи права, свободи или законни интереси или се пораждат задължения за членуващите в сдружението лица. Правният интерес на съсловните (браншовите) организации и другите юридически лица с нестопанска цел е обусловен от засягането на техни права или законни интереси, непосредствено породени от предмета на дейност и целите на учредяването им.

Съгласно чл. 75, ал. 1 от АПК нормативните административни актове са подзаконови административни актове, които съдържат административноправни норми, отнасят се за неопределен и неограничен брой адресати и имат многократно правно действие. Общинските съвети издават нормативни актове, с които уреждат съобразно нормативните актове от по-висока степен обществени отношения с местно значение - чл. 76, ал. 3 от АПК

Подзаконовите нормативни актове могат да се оспорват пред съд, изцяло или в отделни техни разпоредби. – чл. 185 от АПК. Съгласно чл. 186, ал.1 от АПК право да оспорват подзаконов нормативен акт имат гражданите, организациите и органите, чиито права, свободи или законни интереси са засегнати или могат да бъдат засегнати от него или за които той поражда задължения, а ал. 2 предвижда, че прокурорът може да подаде протест срещу акта.

Подзаконовите нормативни актове могат да бъдат оспорени без ограничение във времето. Последващо оспорване на подзаконов нормативен акт на същото основание е недопустимо. Всеки, който има правен интерес, може да се присъедини към оспорването или да встъпи като страна наред с административния орган до началото на устните състезания при всяко положение на делото, без да има право да иска повтаряне на извършени процесуални действия. Препис от молбата за присъединяване или за встъпване се връчва на насрещните страни.

С решение по адм.д. № 12207/2010 г. на ВАС са отменени разпоредбите на т. 3.6.7, Раздел VI на Приложение № 1 /Медицински стандарт "Асистирана Репродукция"; т. 3.8.5, Раздел VI на Приложение № 1/ Медицински стандарт "Асистирана Репродукция" и т. 3.10.7, Раздел VI на Приложение № 1 /Медицински стандарт "Асистирана Репродукция" към чл. 1, ал. 1, т. 1 на Наредба № 28 от 20.06.2007 г. за дейности по асистирана репродукция, издадена от министъра на здравеопазването. Прието е, че издаването на Наредба № 28/2007 г., в частта на оспорените правила в нарушение на Закона за здравето накърнява и разпоредбите на Конвенцията и Закона за защита от дискриминация. Независимо от начина на формулиране на критерия като съчетание на оценъчния елемент "напреднала репродуктивна възраст" и абсолютно определения размер на възрастта - 43, респ. 45 години, той има за последица забрана за достъп до трите метода на асистирана репродукция на всички жени, навършили съответната възраст, без значение индивидуалния им здравен статус и потенциални възможности за провеждане на процедури по асистирана репродукция. Установяването на конкретната възраст от 43, респ. 45 години като достатъчен критерий за контраиндикация за достъп до асистирана репродукция представлява недопустимо формулирана в подзаконов акт фикция, след като не е обвързана с обективни медицински критерии, представляващи противопоказания за тази дейност. В съдебното решение е прието, че е нарушена забраната за пряка дискриминация по признак възраст.

Тези принципи важат и при оспорване на административен акт като дискриминационен в производството по чл. 145 и сл. от АПК, във връзка с чл. 73 от ЗЗДискр. Заедно с оспорването пред съда на административен акт като дискриминационен до приключване на първото заседание по делото може да се предяви и иск за заплащане на обезщетение за претърпените вреди от незаконосъобразния акт, действие или бездействие. Искът може да се предяви заедно с подаването на жалбата. Жалбата и исковата молба могат да бъдат съединени в един писмен документ, а може да представляват отделни писмени документи, подписани от жалбоподателя, съответно – от ищеца, като в жалбата се посочи, че тя се придружава с искова молба по чл. 204, ал.2 от АПК.

По адм.д. № 3874/2010 г. на ВАС е оставено в сила определение Административен съд – Плевен, с което е прекратено съдебното производство, образувано по реда на чл. 74, ал. 2 ЗЗДискр., вр. с чл. 203, ал. 1 от АПК по предявените от М.Н.М. обективно кумулативно съединени осъдителни облигаторни иска за присъждане на обезщетение в общ размер на 4 000 лева за претърпени имуществени и неимуществени вреди в резултат на непряка дискриминация по смисъла на чл. 4, ал. 3, във вр. с § 1, т. 7 от ДР от ЗЗДискр.., установена с влязло в сила решение на Комисията за защита от дискриминация. За да постанови този резултат, съдът е приел, че заведени на посоченото правно основание, претенциите срещу физическото лице са недопустими, независимо от твърдението на ищеца, че в резултат от нейните персонални действия е понесъл описаните вреди. Съобразявайки разпоредбата на чл. 205 от АПК, решаващият съд е счел, че посоченото от ищеца физическо лице не притежава пасивна легитимация и не може да бъде ответник по исковете, предявени в образуваното съдебно производство. Процесуалната легитимация на ответника е сред положителните процесуални предпоставки за възникване и упражняване правото на иск от категорията на абсолютните, за която съдът е длъжен да следи служебно. Липсата й има за последица недопустимост на исковата защита и задължение на съда да прекрати образуваното съдебно производство.

По адм.д. № 10914/2008 г. на ВАС с оспореното решение на КЗД е било установено по отношение сдружението - жалбоподател и главният редактор на вестник ,,168 часа", че с публикуваната през месец юни 2007 година в броя на вестника на страница 2 в рубриката ,,Наблюдател" статия със заглавие ,,Цигански работи" с подзаглавие ,,Станишев обърка ромите със сложни изречения" по повод изказване на министър-председателя пред комитета ,,Десетилетие на ромското включване" е извършена дискриминация под формата на тормоз по признак ,,етническа принадлежност" спрямо Т.Н.М., нарушение по чл. 4, ал. 1, във вр. с чл. 5 от ЗЗДискр. и § 1, т. 1 от ДР ЗЗДискр. С оглед характера на произнасянето на КЗД, Т.Н.М. няма правен интерес от оспорването, тъй като решението на Комисията е изцяло благоприятно за него. Разрешаването на материалноправния спор относно наличието на дискриминационна практика от страна на вестник ,,168 часа" води до отпадане на процесуалното право на жалба на молителя пред КЗД поради липса на предмет. При това положение жалбоподателят не легитимира интерес от търсената съдебна защита. Недопустим в производството е и предявеният иск за присъждане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди - накърнена чест и достойнство на ромския етнос, в размер на 200 000 (двеста хиляди) лева.

По адм.д. № 8257/2011 г. на ВАС е посочено, че след като ищецът претендира вреди по реда на ЗОДОВ, следва да се уточни от кой акт, действие или бездействие се твърди настъпването на тези вреди, дали става въпрос за защита срещу неоснователни действия по чл. 250 и сл. от АПК или сме изправени пред хипотезата на чл. 204, ал. 4 от АПК за евентуално разглеждане на осъдителния иск при доказана пред съда незаконосъобразност на действията на административния орган. Административен съд Бургас е сезиран с иск с правно основание чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ, подаден от ищците, касатори, в петитума на който са поискали от съда да осъдят ответниците - Община Бургас и ОД на МВР Бургас, да се установи наличието на извършена дискриминация с изготвянето и разпращането на информация и указания до държавните училища на територията на общината, в която ищците са били наречени ,,най-основните и опасни религиозни секти" ..., ,,които нарушават българските закони, правата на гражданите и обществения ред. Съдът е оставил без разглеждане исковата молба в частта, в която се претендира да се осъдят ответниците по т. 1 - т. 5, изпратил е делото като преписка на Комисията за защита от дискриминация за произнасяне по подадената искова молба/жалба в оставената без разглеждане част и е прекратил производство по делото в тази част. В останалата част, в която ищците са поискали да бъдат осъдени ответниците за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди в размер на 80 000 лв., съдът е оставил исковата молба без движение като е указал на последните в 7-дневен срок да представят доказателства за съществуването и представителната власт по отношение на Църква ОБЦ ,,Благовестие" Бургас, Първа евангелска съборна църква Бургас и ЕПЦ ,,Филаделфия" Бургас, да посочат конкретните административни актове, действия или бездействия, от които претендират, че са възникнали вреди, административните органи и/или длъжностни лица, които са ги извършили или допуснали, както и вида и размера на претендираните вреди от всяко действие или бездействие, да посочат доказателствата и конкретните обстоятелства, които ще доказват с тях и да представят всички писмени доказателства.

Правилата се съдържат в чл. 205- 207 от АПК. Искът за обезщетение се предявява срещу юридическото лице, представлявано от органа, от чийто незаконосъобразен акт, действие или бездействие са причинени вредите. По искане на страна или след преценка на съда искът за обезщетение може да бъде отделен, ако разглеждането му ще затрудни производството по оспорване на административния акт. Разглеждането на отделения иск продължава в същия съд след влизането в сила на решението за обявяване на нищожност или за отмяна на акта. Когато производството по оспорването на административния акт бъде прекратено, прекратява се и производството по съединения с него иск, освен ако той е за обезщетение за вреди от нищожен административен акт или производството по оспорването е прекратено поради оттеглянето на административния акт. Производството по иска се прекратява и ако оспорването на административния акт бъде отхвърлено. При отмяна на съдебното решение производството се възстановява. При прекратяване на производството може да се постигне и споразумение за размера на обезщетението.

Когато искът за обезщетение е редовно предявен, той подлежи на разглеждане от административния съд в производството по оспорване на административния акт, съгласно чл. 204, ал. 2 от АПК. Съгласно чл. 206 ал. 1 от АПК по искане на страна или по преценка на съда искът за обезщетение може да бъде отделен, ако разглеждането му ще затрудни производството по оспорване на административния акт. Определението, с което съдът отделя иска за обезщетение в отделно производство, не подлежи на обжалване, тъй като не прегражда пътя на защита. Подлежи на обжалване обаче определението, с което съдът връща исковата молба като нередовна, след като недостатъците й не са отстранени в посочени в чл. 204, ал. 2 от АПК срок – най- късно в първото заседание по делото.

Съгласно чл. 12, ал. 3 от АПК по производствата по този кодекс не се събират държавни такси и не се заплащат разноски, освен ако това е предвидено в него или в друг закон, както и в случаите на обжалване на административни актове по съдебен ред и при предявяване на иск по този кодекс. Видно от препращаната норма на чл. 203, ал. 2 от АПК, за неуредените въпроси за имуществената отговорност се прилагат разпоредбите на ЗОДОВ.

Разпоредбата на чл. 1, ал.1 от ЗОДОВ предвижда, че държавата и общините отговарят за вредите, причинени на граждани и юридически лица от незаконосъобразни актове, действия или бездействия на техни органи и длъжностни лица при или по повод изпълнение на административна дейност. Исковете се разглеждат по реда, установен в Административнопроцесуалния кодекс. Съгласно чл. 10 от ЗОДОВ делата по този закон пред съда се разглеждат със задължително участие на прокурор. Ако искът бъде отхвърлен изцяло, съдът осъжда ищеца да заплати разноските по производството. Разноските се заплащат от ищеца и при оттегляне на иска изцяло или при отказ от иска изцяло. Ако искът бъде уважен изцяло или частично, съдът осъжда ответника да заплати разноските по производството, както и да заплати на ищеца внесената държавна такса. Съдът осъжда ответника да заплати на ищеца и възнаграждение за един адвокат, ако е имал такъв, съразмерно с уважената част от иска.

С определение от 24.03.2008 г. по адм. д. № 1208/2008 г. на ВАС е прието, че видно от съдържанието на исковата молба, със същата се претендира присъждане на обезщетение от незаконен акт на Министерство на правосъдието и по конкретно - неимуществени вреди, претърпени от действието на Заповед № ЛС-04-277/4.10.2002 г. на министъра на правосъдието, отменена в частта по т. 4 с влязло в сила решение № 1737/19.02.2007 г. по адм. дело № 8828/2005 г. по описа на Върховния административен съд, пето отделение. Наред с това обаче ищците търсят ангажиране на имуществената отговорност на държавата за действия и бездействия на ответника, като лишаването им от отпуски, от възможността да полагат обществено-полезен труд, неизпълнение на цитираното съдебно решение, дискриминация и т. н., за периода от издаване на отменената Заповед № ЛС-04-277/4.10.2002 г. до завеждането на исковата молба в съда (4.10.2002 г. - 30.08.2007 г.). Следователно претендираният период обхваща не само времето на прилагане на незаконосъобразния административен акт, но и периода след неговата отмяна до депозиране на иска. Поради това незаконосъобразността на сочените действия и бездействия подлежи на общо основание на установяване в същото съдебно производство. От произнасянето на съда в тази насока зависи и основателността на исковата претенция за вредите за периода между влизането в сила на съдебното решение за отмяна на т. 4 на цитираната заповед и завеждането на иска. В тази хипотеза се дължи предварително такса в определения в чл. 2б от Тарифа № 1 размер за производството в частта по оспорване на визираните от частните жалбоподатели действия и бездействия, от които се твърди, че са настъпили вреди. Определението е постановено преди изменението с ДВ бр. 43 от 29.04. 2008 г на разпоредбата на чл. 10, ал. 2 от ЗОДОВ, която предвиждаше че такси и разноски по делата по ал. 1 не се внасят предварително, а ако искът бъде отхвърлен изцяло или частично, съдът осъжда ищеца да заплати дължимите такси и разноски.

По адм.д. № 9850/2008 г. предмет на производството пред първата инстанция е бил иск с правно основание чл. 74, ал. 2 от ЗЗДискр., предявен по реда на чл. 203 от АПК за обезщетяване на неимуществени вреди, причинени на ищеца от бездействието на община Пловдив. Съдът е уважил иска като доказан по основание след като е установил бездействието на община Пловдив, изразяващо се в неизпълнение на задължението, изведено по чл. 32 от Закона за интеграция на хора с увреждания (ЗИХУ) във вр. с § 6 ПЗР ЗИХУ да осигури на ищеца в срока до 31.12.2006 г. свободен достъп до обществените сгради и съоръжения-общинска собственост и да извърши действия за преодоляване на съответните архитектурни, транспортни и комуникативни бариери. Приел е, че това поведение е проява на ,,тормоз" по смисъла на § 1, т. 1 от Допълнителните разпоредби на Закона за защита от дискриминация (ЗЗДискр.), тъй като е основано на признака ,,увреждане" и има за резултат накърняване достойнството на хората с увреждания, в т. ч. и на ищеца, който е с пожизнено определена 100 % загубена работоспособност. От създадената и поддържана чрез бездействието на ответника след изтичане на отлагателния срок по § 6 ПЗР ЗИХУ враждебна, обидна и застрашителна среда ищецът е претърпял неимуществени вреди, които съдът е оценил на стойност 2000 лв., а в частта за 1000 лв. над тази сума е приел иска за неоснователен и недоказан. С оглед установяването и квалифицирането на бездействието като ,,тормоз" по см. на § 1, т. 1 ДР ЗЗДискр. е осъдил община Пловдив да преустанови дискриминационното третиране на ищеца и се въздържа в бъдеще от проява на такова поведение.

Правилно е определена правната природа на предявения осъдителен иск. По смисъла на чл. 21, ал. 4 от АПК въздържането на административния орган да извърши определено действие съставлява индивидуален административен акт. Претенцията за обезщетяване на вреди, причинени от незаконосъобразни актове, действия или бездействия на административен орган, се предявява по реда на чл. 203 от АПК, като по изричната разпоредба на чл. 204, ал. 4 от АПК незаконосъобразността на бездействието се установява от съда, пред когото е предявен иска за обезщетение. Правилна е идентификацията на иска по чл. 74, ал. 2 от ЗЗДискр.., тъй като процесното бездействие е нежелано поведение, основано на признака ,,увреждане". Законът за защита от дискриминация в чл. 4 забранява всяка пряка или непряка дискриминация, основана на неизчерпателно изброени признаци, между които и признака ,,увреждане", а в чл. 5 изрично постановява, че се смята за дискриминация изграждането и поддържането на архитектурна среда, която затруднява достъпа на лица с увреждания до публични места.

Обезщетение за вреди, настъпили от нищожни и незаконосъобразни административни актове или от незаконни действия и бездействия на администрацията се присъжда, след като бъде установена тяхната противоправност и административният орган изпада в забава от този момент, а не от началната дата на действието или бездействието или от издаването на административния акт. По аргумент от чл. 204, ал. 4 от АПК производството по установяване незаконосъобразност на действието или бездействието на органа предхожда производството за определяне и присъждане на обезщетение, т. е. налице е преюдициалност на спора относно незаконосъобразността на административния акт във форма на бездействие. Поради тази преюдициална зависимост, обезщетението за лихва върху присъденото обезщетение се дължи от датата на влизане в сила на съдебното решение, с което е установено със сила на присъдено нещо противоправното действие или бездействие на органа или е отменен като незаконосъобразен административният акт. Следователно, процесният иск за лихва е основателен за периода от датата на влизане в сила на съдебният акт до окончателното изплащане на присъденото обезщетение, а не от началната дата на проявеното бездействие 31.12.2006 г., както неоснователно претендира касаторът. Вземането за обезщетение за вреди, които произтичат от фактически действия и бездействия на администрацията става изискуемо от тяхното преустановяване (ТР № 3/22.04.2004 г. на ВКС по ТД № 3/2004 г. на ОСГК).

По адм.д. № 2329/2010 г. на ВАС е прието, че пред Пловдивския административен съд е предявен иск за обезщетение от незаконосъобразно бездействие на Община - Пловдив да изпълни вмененото й с § 6 от ПЗР на ЗИХУ задължение. В първоинстанционното производство е установена незаконосъобразността на бездействието, като след обсъждане на събраните доказателства съдът е приел, че не е изпълнено задължението на общината в срок до 31 декември 2006 г. до обществените сгради и съоръжения - общинска собственост да се осигури свободен достъп за хората с увреждания. При доказаност на фактическия състав на увреждането е присъдил обезщетение за неимуществени вреди по справедливост в размер на 2000 лв. Правилна е квалификацията на иска по чл. 74, ал. 2 от ЗЗДискр., тъй като бездействието представлява нежелано поведение, основано на признак ,,увреждане".

С разпоредбата на чл. 4 от ЗЗДискр.. се въвежда забрана на всяка пряка или непряка дискриминация, основана на неизчерпателно изброени признаци, между които и признака ,,увреждане", а чл. 5 от този закон изрично постановява, че се смята за дискриминация изграждането и поддържането на архитектурна среда, която затруднява достъпа на лица с увреждания до публични места. Основателно е прието, че бездействието да се изпълни произтичащото от чл. 32 ЗИХУ задължение има за резултат накърняване достойнството на ищеца и на хората с увреждания, което може да бъде обезщетено с присъждане на суми за обезвреда за претендирания период от датата на забавата до предявяване на иска. Бездействието на административния орган е установено с допустими доказателствени средства, основателно е кредитирано заключението на съдебно-техническата експертиза за наличието на пречки и бариери на територията на Община - Пловдив, които препятстват достъпа на ищеца до сградите - публична собственост, в която осъществяват дейността си общински служби.

Адм.д.№ 156/2008 г. е образувано по спор за подсъдност между Административен съд - Стара Загора и Старозагорския районен съд относно родово компетентния съд, който да се произнесе по искова молба вх. № 58 от 3.01.2008 г. на М.Г.Х.с правно основание чл. 71 от ЗЗДискр. срещу Министерство на правосъдието за обезщетение за неимуществени вреди в размер на 2004 лева, причинени от незаконни действия и бездействия на администрацията на Затвора - гр. Стара Загора. На основание чл. 71 от ЗЗДискр.. ищецът, осъден на "доживотен затвор", понастоящем в Затвора - гр. Стара Загора, претендира неимуществени вреди от незаконни действия и бездействия на длъжностни лица от административното ръководството на затвора - гр. Стара Загора, които се изразяват в недопускане до лавката на посоченото място за изпълняване на наказанието "лишаване от свобода". В подкрепа на изложеното е посочен чл. 74, ал. 2 от ЗЗДискр.., съгласно който в случаите по раздел I от закона, когато вредите са причинени на граждани от незаконни актове, действия или бездействия на държавни органи и длъжностни лица, искът за обезщетение се предявява по реда на ЗОДОВ, който препраща към АПК.

В съответствие с логиката на реформата в административното право и процес следва да се приеме, че чл. 71 от ЗЗДискр.. не дерогира компетентността на административните съдилища да се произнасят по искове за обезщетения от вреди, причинени от незаконосъобразни административни актове, действия или бездействия на административни органи или длъжностни лица, а само очертава правното основание на иска и правомощията на съда в случаите извън компетентността на Комисията за защита от дискриминация. На районните съдилища са подсъдни исковете за вреди по цитирания член, произтичащи от отношения на равнопоставеност, при и по повод на които не се упражнява държавна власт.

В т.см. е и определение по № 34/2009 г. смесен петчленен състав. Прието е , че ищецът поддържа, че бил поставен в условия на непряка дискриминация по смисъла на чл. 5 от ЗЗДискр във връзка с чл. 4, ал. 3 поради физическото му увреждане и е претърпял вреди в резултат на проявено бездействие от органи и длъжностни лица на О. П. - ответник по делото. С исковата молба вх. № 3529/10.Х.2007 г. е предявена претенция по чл. 74, ал. 2 във връзка с чл. 71, ал. 1 от ЗЗДискр.. Разпоредбата на чл. 74, ал. 2 от ЗЗДискр.. е специална спрямо общото правило на чл. 71, ал. 1 от ЗЗДискр. и изрично препраща към реда на ЗОДОВ, когато вредите са причинени от незаконни актове, действия или бездействия на държавни органи и длъжностни лица. Предвиденият различен ред за осъществяване правата на засегнатите лица по чл. 74, ал. 2 от ЗЗДискр. произтича от качеството на субекта, осъществил незаконното действие или бездействие.

Прието е по адм.д. № 1161/2009 г. ВАС, че анализът на разпоредбата на цитирания чл. 74 и съпоставката му с нормите на чл. 47, т. 2, чл. 76, ал. 1, т. 1 и чл. 71, ал. 1, т. 2 от ЗЗДискр.. води на извод, че сезирането на административните съдилища с искане да осъдят ответника да преустанови нарушението и да възстанови положението преди нарушението, както и да се въздържа в бъдеще от по-нататъшни нарушения, е недопустимо в производството по присъждане на обезщетения на основание чл. 74, ал. 2 от специалния закон и съответно съдът не разполагат с правомощие да постанови осъдителен диспозитив по това искане, за разлика от производството по чл. 71 от ЗЗДискр., респ. от правомощията на КЗД в административното производство по ЗЗДискр. Неизпълнението на нормативно регламентирани конкретни задължения, водещо до непряка дискриминация по отношение на ищцата, от което последната търпи вреди, е основание за ангажиране отговорността на ответната община по смисъла на чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ. Като стига до извода, че ищцата е поставена при условията на непряка дискриминация в резултат на бездействие на ответната община по отстраняване на архитектурните и транспортни пречки за свободен достъп на хора с увреждания до публични места, административният съд е приложил правилно материалния закон.

По адм.д. № 4735/2010 г. петчленен състав на ВАС е прието, че е предявен иск за едновременно разглеждане с оспорване на решение на Комисията за защита от дискриминация, но за обезщетяване на вреди, заявени като причинени не от оспореното решение, а от действия на (длъжностни лица при) Министерството на регионалното развитие и благоустройството (МРРБ), които действия ищецът счита, че представляват административна дейност и са незаконосъобразни - обуславят недопустимост на поисканото едновременно разглеждане на оспорването и иска за обезщетение, а не процесуална недопустимост на този иск. Недопустимо е да бъде предявен за съвместно разглеждане с оспорването, защото твърдяните от жалбоподателя - ищец неимуществени вреди, не се претендират като причинени от оспореното решение на Комисията за защита от дискриминация, а като причинени от незаконосъобразни според ищеца действия на (длъжностни лица при) МРРБ. Прието е, че постановеното от тричленния състав определение следва да бъде отменено, а делото следва да бъде върнато на същия съдебен състав за продължаване на съдопроизводствените действия по него с отделяне на иска за обезщетение и изпращането му на компетентния съд за образуване на самостоятелно исково производство по чл. 203 и сл. от АПК във връзка с чл. 74, ал. 2 от ЗЗДискр, ако вредите се претендират като причинени от дискриминационни действия на МРРБ или във връзка с чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ, ако вредите се претендират като причинени от незаконосъобразни действия на длъжностни лица при МРРБ, които действия представляват административна по своя характер дейност.

Следва да се има предвид, че производство по чл. 204, ал. 2 от АПК съдът няма задължение да разделя производството по друг предявен иск и да го препраща на компетенния съд. Съгласно чл. 206, ал.1 от АПК по искане на страна или след преценка на съда искът за обезщетение може да бъде отделен, ако разглеждането му ще затрудни производството по оспорване на административния акт. Има се предвид допустим иск в същото производство, който произтича от същото спорно право, но разглеждането му ще затрудни производството.

По адм.д. № 5788/2011 г. на ВАС е оставено в сила прекратително определение на Административен съд Стара Загора по подадената от М.Г.Х. срещу Министерство на правосъдието искова молба в частта й относно претендираното обезщетение за вреди от неравно третиране по смисъла на чл. 4, ал. 2, вр. с ал. 1 и ал. 3 от ЗЗДискр. М.Г.Х., изтърпяващ наказание "доживотен затвор" в затвора, гр. Стара Загора, е предявил против Министерство на правосъдието иск за заплащане на обезщетение за претърпени неимуществени, ведно със законната лихва от 14.07.2010 г., в резултат на дискриминационно третиране от страна на администрацията на затвора в Стара Загора, изразяващо се в неизпращане, отваряне, проверка и унищожаване съдържанието на пощенски плик, адресиран до Районен съд - София, запечатан по реда на чл. 37, ал. 2 от ЗИН. Правилото по чл. 74, ал. 2 от ЗЗДискр. се прилага, когато твърденията по иска се основават на съответни към института на чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ обстоятелства, различни от тези по чл. 71, ал. 1 от ЗЗДискр., т.е., когато ищецът оспорва като незаконосъобразни актове, действия и бездействия на органи и длъжностни лица при или по повод осъществяване на административна дейност, а не релевира доводи за нарушено равенство в третирането (дискриминация по смисъла на ЗЗДискр.).

Изводите на съда, че приложението на чл. 74 от ЗЗДискр. е обусловено от приключило административно производство пред КЗД, в рамките на което с влязъл в сила административен акт по чл. 65 с.з. е установен правопораждащият претендираното право на обезщетение акт на дискриминации, могат да се допълнят с това, че обезщетение може да претендира и при установени действия или бездействия пред съда, пред който е предявен искът за обезщетение – чл. 204, ал. 4 от АПК.

По адм.д. № 11950/2011 г. на ВАС е посочено, че съгласно чл. 74, ал. 2 от ЗЗДискр., в случаите, когато вредите са причинени на граждани от незаконни актове, действия или бездействия на държавни органи и длъжностни лица, искът за обезщетение се предявява по реда на Закона за отговорността на държавата за вреди, причинени на граждани. Разпоредбата чл. 204, ал. 4 от АПК предвижда, че незаконосъобразността на действието или бездействието се установява от съда, пред който е предявен искът за обезщетението, поради което не е намира опора в закона указанието на съда исковата молба да съдържа искане за отмяна на незаконно действие или бездействие, за което са предвидени специални производства по чл. 250 и чл. 257 от АПК. Съдът следва да установи от съдържанието на молбата с която е сезиран дали се обжалва писмен акт на администрацията или се твърди незаконосъобразност на конкретно действие или бездействие, във връзка с претенцията за обезщетение на вреди, а ако съдържанието е неясно – да поиска уточнение от ищеца.

Защитата срещу дискриминационни действия и бездействия се осъществява по реда на чл. 250 и чл. 256, 257 от АПК. Неизвършването на фактически действия, които административният орган е длъжен да извърши по силата на закона, подлежи на оспорване в 14-дневен срок от подаването на искане до органа за извършването му. Бездействието на административния орган по задължение, произтичащо пряко от нормативен акт, може да се оспори безсрочно, като се прилагат съответно разпоредбите за оспорване на индивидуалните административни актове.

Съгласно чл. 21, ал 4 от АПК индивидуален административен акт е и отказът на административен орган да извърши или да се въздържи от определено действие.

Производство пред ВАС е образувано по жалба вх. № 18284 от 30.11.2010 г., подадена от П. от гр. София, против неоснователното бездействие на КЗД по задължението, произтичащо от чл. 63, ал. 3 от ЗЗДискр., да се произнесе с решение по преписка № 204/2009 г. в 14-дневен срок, считано от датата на заседанието 13.05.2010 г.

Съгласно решение по адм. д. № 2437/2011 г. на ВАС с постановеното определение съдът, законосъобразно е приел, че разпоредбата на чл. 257 от АПК, на която се е позовал жалбоподателят е неприложима в конкретния случай. Твърдяното бездействие на КЗД за издаване на индивидуален административен акт в срока по чл. 63, ал. 3 от ЗЗДискр.. не е свързано конкретни фактически действия при нормативно въведено задължение за извършването им. Издаването на индивидуален административен акт съставлява изрично волеизявление, което е правно, а не фактическо действие. Решенията на КЗД по чл. 65 от ЗЗДискр.., с които се установява нарушение на закона или се установява, че не е извършено нарушение, представляват индивидуални административни актове, които на основание чл. 68, ал. 1 от ЗЗДискр.. подлежат на обжалване пред ВАС по реда на АПК в 14-дневен срок от съобщаването им на заинтересуваните лица. При положение, че органът не се е произнесъл в указаните срокове, е налице формиран мълчалив отказ за издаване на акт по смисъла на чл. 58, ал. 1 от АПК. Съгласно чл. 149, ал. 2 от АПК мълчаливият отказ подлежи на обжалване пред съда в едномесечен срок от изтичането на срока, в който административният орган е бил длъжен да се произнесе. Мълчаливият отказ за издаване на акт не може да бъде обжалван по реда на чл. 257 от АПК от раздел II „Защита срещу неоснователни бездействия”.