Психология и вътрешна свобода пиер Дако Увод без дрехи и багаж

В повечето случаи несъзнаваните фантазми са част от психичния процес и никой от тях не взема надмощие в психическия и афективния живот. Ако обаче забележим у детето състояния на тревожност или на прекалена еу­фория, това е сигурен знак, че имаме работа с несъзнаван фантазъм. Тогава може да се окаже необходимо да прибегнем до помощта на „професионален психолог", като му предоставим необходимия материал за изслед­ване, което също е трудна работа.

Още повече, че фантазиите не „падат от небето", а се появяват в резултат на множество съзнавани и несъзнавани факти. Това прави задължително възможно най-пълното опознаване на живота на даден индивид (или на собственото ни минало, ако сами търсим у себе си коре­на на някой смущаващ фантазъм).

- Винаги когато вкъщи влезе чужд човек, чети­ригодишният ми син започва да тропа с крака и да се дере. Ако човекът се доближи до мен, синът ми целият се разтреперва и напъхва в устата си петте пръста на дясната си ръка (разширен вариант на смученето на палеца).

Дали тази майка не е била прекалено обсебваща и не е пренасяла върху детето собствените си фрустрации? Това е само едно предположение. Така или иначе, още Фройд говореше за страха от чуждия човек, страх, породен от следния фантазъм:

- Мама ще ме изостави... никога вече няма да я видя отново... чуждият човек ще ми я отнеме и ще я отведе със себе си...

Освен това детето, както впрочем и възрастният, възприемат чуждия човек като възможен съперник и най-вече като лице, чиито интереси, приятелства и любов са някъде другаде; или по-точно в някакво непознато и тайнствено другаде. Той е и „чуждото тяло" , от което психиката трябва да се освободи (виж темата за „Страст­ната любов").

Как да разберем дали в представите на това дете чуж­дият човек не олицетворява дявола? Много народи възприемат непознатия човек като странник, чиито на­мерения са неизвестни. Когато казваме: „Странникът винаги ще намери място на трапезата ни...", ние си оси­гуряваме благоразположението на дошлия от другаде човек, умилостивяваме го и се предпазваме от опасност­та, която би могла да се крие в него.

Видът на някой предмет също може да породи фантазъм. Ще цитирам тук психоаналитика С. Айзъкс:

Повредената обувка действително е била „видяна" от детето като заплашително зяпнала уста. На година и осем месеца то реагира с плач, тъй като не може да изрази с думи фантазма си. По-късно успява да стори това. От този пример става ясно, че фантазмът се появява и се възприема като обективна реалност доста време преди да може да бъде формулиран.

Цитираният фантазъм е, общо взето, нормален или поне логичен - не трябва голямо въображение, за да си представим отпорената подметка и щръкналите пирони като паст и зъби на чудовище. Много зрели хора биха направили същата асоциация, ако забележеха подобна обувка в полутъмна стая: „Не прилича ли на зейнала паст?" Какви ли фантазми им се въртят из главите?

ВЕЛИКАНИ И ЧУДОВИЩА

В зората на историята

- Десетгодишният Жак често си говори с ня­какъв въображаем герой. Разказва на родители­те си, че се е сприятелил с един много добър ве­ликан, който го закриля.

Не разполагам с никакви други подробности, тъй че нямам представа какъв е произходът на този фантазъм. Но той ни дава повод да поговорим за фантастичното, което може би някога, е било действителност или някога ще стане действителност - кой знае?

Като символ великанът олицетворява битката, която трябва да водим, за да разгърнем пълноценно личността си. Той е грубият, брутален и глупав инстинкт, който може да бъде победен единствено от разума и себеосъзнаването.

Но дали великаните са само символи? Дали все пак не са съществували през отдавна отминали епохи, много по-стари от паметта ни, в цивилизации, жестоко и безвъз­вратно погребани от времето? Дали под нашите гори, магистрали и градове не са зарити селища и паметници от непознати времена? Върху какво ли стъпваме?

Следи от великани откриваме в приказките, митовете и легендите, в много от езотеричните и теософски преда­ния на гърци, мюсюлмани, евреи, египтяни, на индианци, скандинавци и мексиканци, предания, от които научава­ме, че някога човечеството е било напътствано от духов­но извисени колоси, за които пазим само смътен спомен.

Но да оставим преданията и да споменем един стра­нен индивид, чиито теории са доста известни. Поднасям извиненията си на тези, които ги познават. Става дума за немския инженер Хорбигер, който обяснява еволюци­ята на вселената и на човечеството с наличието на кос­мически цикли. Хорбигер се отклонява от традиционна­та наука, като придава обективен характер на древните предания, на някои митове и теми от Библията. За неща­стие той бива „привлечен" от идеите на хитлеристка Гер­мания и става неин научен говорител. Хитлер си служи с него, за да оправдава своята „етика".

Няма да се спираме на теориите на Хорбигер. Най-добре е да се прочетат произведенията му, както и „Ут­рото на магьосниците", където идеите му са изложени доста подробно.

Тук ни интересуват само великаните. Как са могли хората да пораснат толкова много, тоест донякъде да се освободят от земното притегляне? Кое ги е „издърпало" нагоре? Според Хорбигер през милионите години на сво­ето съществуване Земята на три пъти е имала луна. Вся­ка от тях в определен момент е напускала орбитата си и се е приближавала чудовищно близко до Земята, където се е задържала в продължение на хилядолетия - гранди­озно представление на огромната сфера, която с пълна скорост се е въртяла около отдалечената само на някол­ко десетки километра Земя...

Главозамайващата близост на спътника, естествено, променяла условията на планетата ни. Под влияние на лунното гравитационно поле и на настъпилите мутации някои хора и животни ставали много по-високи.

Луната „всмуквала" и океаните и те се разливали по земната повърхност. Над водата оставали единствено върховете на Андите, Тибет, високите плата на Мекси­ко. Великаните повеждали хората нагоре към върховете и основавали морска цивилизация, издигали колосални паметници, чиито останки и до днес са неразрешима за­гадка за археолози и строители.

А луната се въртяла около Земята с бясна скорост, до­като накрая се взривявала. Късовете й се разбивали върху планетата ни и предизвиквали невъобразими катаклиз­ми. Тъй като вече нямало луна, земната гравитация от­ново се увеличавала, нивото на водите спадало, океани­те се превръщали в блата, появявали се нови земи. Но цивилизацията изчезвала. Смазани от огромната си маса, великаните се израждали в опасни чудовища, а остана­лите хора подивявали. Нищо чудно в ония времена да е имало много човешки същества като Давид и Голиат и те да са се сражавали безмилостно.

В следващите хилядолетия нощите на Земята били без­лунни. После тя успявала да привлече нов спътник. Ето какво казва Библията в книгата „Числа", 13/32, 33 (дали не става дума за оцелели гиганти, превърнали се в чове­коядци?): „И зле представиха пред Израилтяните земя­та, която бяха съгледвали, казвайки: земята, която об­ходихме, за да я съгледаме, е земя, която изпояжда жи­телите си; и всичките люде, които видяхме в нея, са превисоки мъже. Там видяхме исполините, Енаковите сино­ве, от исполинския род; и пред тях нам се виждаше, че сме като скакалци; таквиз се виждахме и на тях."

Дали някой ден нашата луна - четвъртата според Хор-бигер - ще се доближи до нас? Дали цикличните гърчове на вселената няма да предизвикат появата накови мута­ции, на нови небеса, на нови гиганти?

Абсурдни ли са народните предания и твърденията на Хорбигер? Или става дума за реалности - древни и бъде­щи?

Животно или човек, чудовището присъства в колектив­ното несъзнавано на човешкия род. То е част от детски­те страхове и обикновено се появява под формата на фантазъм в резултат на различни травми. Да вземем най-простия пример - страха от тъмнината, населена с „по­тенциални чудовища" (след смъртта на някой близък например), страх, придружен от леки халюцинации, пре­дизвиквани от най-безобидни предмети. И да отбележим, че тези детски страхове доста често се появяват и в зряла възраст.

Чудовищата се спотайват във всяка човешка душа и обикновено представляват вътрешни сили, възприема­ни като опасни за живота или морала. Но чудовището има и своята положителна страна, тъй като може да се превърне в инструмент за вътрешно освобождение.

В символичен план чудовището трябва да бъде „опито­мено" с помощта на доброто, красотата, чистотата, смелостта. Да припомням ли двата класически примера на Квазимодо и Кинг Конг, победени от любовта си към беззащитна и красива млада жена (темата за Красавица­та и Звяра)?

Същото се отнася и до кеча, при който имаме своеоб­разно противоборство между Доброто и Злото (чиста проба манихейство). Единият от борците се преобразява в зъл демон, а добродетелната публика подкрепя другия като символ на доброто. Подобна среща, проведена на разкалян терен или сред хлъзгави риби, би ни показала как много хора си представят - погрешно - човешкото несъзнавано.

Чудовището символизира също пазителя на входа; ге­роят трябва да го умилостиви или да го победи, преди да проникне в забранените места и да получи достъп до вътрешната свобода и до любовта.

Така се обяснява присъствието в множество митове (между които известната легенда за Тристан и Изолда) на дракона, който героят задължително трябва да надвие.

Чудовището е и пазител на съкровището. И в този слу­чай героят трябва да го победи, за да стигне до духовното и до съкровищата на душата. Да сразиш дракона, змия­та, крокодила, тигъра, грифона, човекоядеца означава да надмогнеш отрицателните си импулси, за да пречистиш Аза си, да го освободиш от страха. (Борбите с дракона присъстват в безброй народни обичаи. Те, естествено, вече са изпразнени от дълбокото си съдържание, а сим­волът е изместен от обикновената алегория.)

Някои чудовища обитават дълбоките води (крокоди­лите), от които изскачат със светкавична бързина; или изпълзяват от пещерите и от тъмните дупки (змията) -дълбоки води, тъмни дупки = несъзнавано. Чудовището може да погълне плячката си, която ще се прероди за нов живот (Йона и китът).

В някои поверия чудовището се свързва с началото на света (вече споменахме за крокодила, създател на планините и долините). Крокодил-божество, крокодил-пра-отец, свещени змии, чудовища, символи на слънцето...

Най-общо, казано чудовището символизира вътреш­ния хаос, могъщите и неконтролируеми сили, които същес­твуват у всеки от нас. Изваждането им на „бял свят" може да ги унищожи заедно с родените от тях несъзнавани фантазми. Осъзнаем ли вътрешните си чудовища, можем да се възродим и да получим достъп до нов свят.

Би било твърде самонадеяно да се опитваме да съставим списък на възможните фантазми. (Няма да е зле да препрочетете „Тълкуване на сънищата", предвид тясната връзка между съня и фантазма, още повече, че тук се стремя, доколкото е възможно, да не ги смесвам.) Без преувеличение можем да твърдим, че човешкият живот е безкраен низ от фантазми (съзнавани или не), извира­щи от усещанията и въображението ни. Всичко, което става вътре в нас, поражда фантазми, населени с хиляди мимолетни или трайни образи; от всяко усещане, чувст­во, идея бликат фантазми; всички наши спомени, разсъждения, желания, потребности, планове генерират фантазми. А какво друго, ако не фантазми са впечатле­нията ни от околния свят, които дължим на несъвърше­ните си сетива и разум (виж „Изумителните пътища на новата психология")? Да добавям ли към всичко това размислите, вътрешните монолози на изследователи, актьори, поети... или просто на обикновения човек, ко­гато „не мисли за нищо"? Нямат чет и хората, които „си говорят сами", наум или на глас. Техните фантазми са неизброими. Човек може да „си" говори за плановете, за работата, за страховете, за надеждите си. А дали фантазмите са нормални зависи, естествено, от качеството на породилите ги усещания и чувства. Така че фантазмите наистина управляват живота ни и малко смирение би ни се отразило добре...

Да опишем един фантазъм означава да го изразим с думи и фрази. Също както при сънищата, и тук излагаме фантазмената ситуация „впоследствие", когато вече не из­питваме породилата я емоция. Подобно описание (което се превръща в най-обикновен превод или преразказ) из­кривява дълбокото усещане, характеризиращо фантазма. Това „предателство" неминуемо оказва влияние върху и без това трудното тълкуване. Тук психоанализата може значително да помогне, като превежда „между редове­те". Един пример:

- Често си представям как разкъсвам на парче­та девойката, която обичам, и как после поглъ­щам парчетата Ужасяващ фантазъм. Явява ми се отново и отново като лайтмотив на обсебва­щата и изключителна любов, която изпитвам. Ако тази девойка ме напусне, ще умра (28-го-дишен мъж)

„Ужасяващ" фантазъм? Съвсем не. Вероятно е само частица от любовния „канибализъм"... (За щастие хора­та рядко преминават към действие под влияние на фан­тазмите си.)

Този фантазъм може да се изтълкува на две нива: кла­сическо и по-„космическо".

Оставил съм с нормален шрифт важните думи, от кои­то става ясно, че мъжът проецира Майката (или своята майка?) върху любимата девойка. Да изведем основните моменти:

- разкъсвам на парчета: агресивен импулс, който води до:

- поглъщам парчетата: той желае да я „погълне", да я вкара цялата в себе си, да я притежава напълно; иска тя да стане част от него. Това е своеобразен любовен канибализъм, доста често изразяван словесно от майки и любовници: „Ще те изям... Ще те схрускам..."

У този млад мъж имаме вероятно потребност от пълно сливане с майката, породена от чувство за фрустрация или може би от изтласкан спомен за преждевременно отбиване...

- отново и отново: става дума за силна емоция, заела централно място в душата на мъжа, който несъмнено е преследван от изпитвани някога фрустрации и страхове, свързани с майка му (и впоследствие с другите жени);

- изключителна любов: все същото желание да притежа­ва изцяло, дори да унищожи любимата, за да засили чув­ството си, че съществува;

- ще умра: ако майка ми изчезне, ако остана съвсем сам, няма да мога да живея в този враждебен свят, в който съществувам само благодарение на нея...

Излишно е да повтаряме, че тези фантазми (както и всич­ки останали) не се появяват отникъде-. Те съществуват в психиката ни (и заедно с нея) във всеки миг от живота ни и много често - прекалено често - пораждат у нас чувство за всемогъщество. Всеки наш импулс, изразен чрез фантазъм, обикновено бива усетен (съзнавано или не) като осъществяващ се в действителност; защото всички познаваме силата на чувствата и на поривите. Въпросът е „нормалният" зрял човек да съумее да не прекрачва границата, разделяща емоцията и потребност­та от постъпката, която би могла да ги изрази.

Към горното тълкуване следва да добавим и потребност­та от „сливане", изпитвана в любовта; при този млад мъж става дума за желание да „се превърне в едно цяло" с оби­чаното същество (годеницата му, проекция на Майката); само така той би могъл да се върне към единството, из­губено още в началото на света (виж главата „Любовта").

Чувството за малоценност е толкова разпространено, че от него се раждат безброй фантазми. Невъзможно е да се спрем на всички, затова ще се задоволим с някои по-основни.

- Някой от любимите ми фантазми? Аз съм прочут художник. Представям си, че се намирам в елегантна приемна, всички ме ухажват и се

Истинският живот на този мъж е еднообразен и унил, доминиран от чувство за провал, което той компенсира във въображението си с гореописания фантазъм. Кой може да ни каже дали подобни „сценарии" не му пома­гат да живее и дали фантазмът не разкрива онова, което е можел, но не е успял да бъде?

Към тази група спада темата за Спасителя и за Непобе­димия герой.

- Представям си, че съм лекар в бедна област с развита престъпност, но местните хора ме оби­чат и ме пазят. Работя денонощно, лекувам хората. Благодарение на мен областта процъф­тява...

- Най-честият ми фантазъм? Аз съм герой от войната, известен с почтеното си отношение към неприятеля. Представям си, че попадам в плен и врагът учтиво ме поздравява, проявява уважение към мен и сляпо се доверява на думата ми. Бих могъл да направя цял филм от подобни фантазми!

- Трудно ми е да разказвам фантазмите си, толкова са неустойчиви. Спохождат ме главно вечер, след като си легна. Представям си, че съм герой във всички възможни варианти: най-често съм на бойното поле, предвождам войниците си в атака, спасявам бойните си другари, съвсем

сам вдигам във въздуха танкове, след това има военна церемония, на която ме награждават. Нужно ли е да споменавам, че цялото ми съще­ство взема дейно участие във всяка сцена?...

Фантазми за бедност и нищета

Те са отрицателният продукт на чувството за малоцен­ност. Всички афективни ситуации - неуспехи, бедност, катастрофи, загуба на скъпи хора, самоубийствени пори­ви, принуди, унижения и т. н. - могат да породят такива фантазми.

- Представям си, че съм станал скитник, отхвърлен от всички...

- Представям си, че съм обеднял. В коледната вечер стоя пред един ресторант и гледам как хората вътре се тъпчат с храна...

- Бродя из улиците, хората ме сочат с пръст. Някакъв мъж се приближава и ми предлага по­кровителство, пари и положение. Най-сетне оце­няват качествата ми...

- Женен съм, имам две деца. Но непрекъснато предъвквам един и същи фантазъм в различни варианти. Представям си, че жена ми и децата са загинали при катастрофа. Получава се цял сценарий - погребение, завръщане в опустелия дом. Напускам всичко - дом, работа...

- Често се виждам изоставен от всички... (В дет­ството си този мъж непрекъснато се боял, че майка му ще го изостави. По-късно започнал да изпитва „страх да не изостави майка си", като се ожени например.)

- Обичам филмите на Чарли Чаплин. Нали се сещате? Там, където се отдалечава по пътя с младо момиче. Или когато се влюбва в сляпа девойка. Отъждествявам се с него, започвам да фантазмирам...

Те са много и понякога изразяват желание за мъст или шантаж.

- Често си представям, че се самоубивам, като най-много ме поразява болката, смайването и угризенията на близките ми, които не са били достатъчно внимателни към мен приживе. Това е един сладко-горчив фантазъм...

Нека отбележим, че всички видове фантазми могат да бъдат и несъзнавани. Човек мечтае „вътре в себе си", без да знае, че мечтае; фантазмите могат да повлияят на телесното му поведение, на начина му на изразяване, на търсенията и вдъхновенията, на плановете му. С други думи, целият му живот (физически и психически) може да бъде обусловен от несъзнавани фантазми.

Фантазми за невидимост

Да ставаш невидим, когато ти се прииска, е много стара човешка мечта. Тя ни позволява да насочваме въобра­жението си към неща, които не винаги сме готови да при­знаем. Киното, телевизионните сериали доста са експло­атирали тази тема. Предлагам ви един най-обикновен фантазъм от този вид:

Желанието да си невидим е желание да извършиш невъзможното. В него откриваме темата за „героя" (Ар­сен Люпен - Спасителя), но и множество отрицателни тенденции, например комплекси, изтласквания. Невиди­мият може да се отдаде безнаказано на различни осъди­телни действия: воайорство, изнасилване, отмъщение. Станем ли невидими, нищо не ни пречи да се подиграем на Бащата-Полицай, да се изтръгнем от „майчиното" наблюдение и т. н.

Понятието „невидимост" предполага съществуването на някаква тайна. Притежанието на тайната поражда у нас усещане за могъщество, за власт, за самотно вели­чие. Дава ни увереност, че сме „различни" от другите, че стоим над тях. Към темата за невидимостта спада и же­ланието да правиш нещо скришом - да не те виждат, да не те наблюдават (кой да не те наблюдава?), да не даваш обяснение на никого и т. н. И ето го отново „героя" -принадлежиш към „друг" свят, неподвластен на обичай­ните правила.

В многобройни фантазми хората се изживяват като тайни агенти, като влиятелни членове на някаква сек­та...

Ще цитирам още един фантазъм, в който е намесен Люпен.

Вместо мастурбиране

38-годишен мъж споделя, че е обсебен от образа на Ар­сен Люпен:

Някои асоциации на този мъж, свързани с Арсен Лю­пен:

- Тайна. Никой да не успее да те пипне. Подози­ран без никакво доказателство. Елегантност. Освободеност. Да си вършиш, работата сам и без много шум. На всички да покажеш среден пръст.

На кого всъщност „да покажеш среден пръст"? На полицията, тоест на бащата или на майката. И да си свършиш работата „сам и без много шум". Не напомня ли това за юношеското мастурбиране, за страха „да не те пипнат" и за удовлетворението, че никога не успяват? Колкото до показването на „средния пръст" - вулгарен жест на злорадство, тук положително става дума за фалически символ.

Мъжът добавя:

- А и неизменното усещане, че „съм ги прека­рал"!