Кръвосмешението и митологията

запазят господството си в обществото (ще видим това по-нататък, когато стане дума за „затворените", афективно деградирали семейства, в които тайно се практи­куват всякакви форми на кръвосмешение - милувки, опипване, полови контакти и пр.).

За да остане вярна на върховния символ, Изида се омъжва за брат си Озирис. Инцестът се среща и в мито­вете на инките, гърците, египтяните, ирландците... Све­щената книга на маздеистите „Зенд-Авеста" препоръчва бракове между кръвни родственици, за да се увеличи приликата с боговете. („Ние си приличаме по кръв; като смесим кръвта си, ще станем единствени по рода си.")

Известно е колко разпространени са интимните връзки между брат и сестра, върху които не тегне толкова кате­горично табу, колкото върху отношенията между роди­тели и деца.

Всъщност човешкото общежитие се основава на възбра­ната - социална и медицинска, - наложена върху кръво­смешението между сина и майката (всеизвестната Едипова тема). Благодарение на тази възбрана животинското у човека е изместено от „цивилизовано" поведение.

Всеобщото изкушение

За психоанализата кръвосмешението представлява уни­версално сексуално „изкушение", изтласкано под влия­ние на табуто. Става дума за нормално влечение между разнополови индивиди, което се натъква на забрана. Еди-повият комплекс (син/майка) и комплексът на Електра (дъщеря/баща) очевидно стоят в основата му. Тези ком­плекси са една съвсем естествена (и дори полезна) фаза в развитието на момчето и на момичето.

Но ако това влечение е нормално в детството и в юно­шеството, то фиксацията му в зряла възраст води напра­во до невроза.

Съществуват безброй начини за „симулиране" на инцест и това е напълно обяснимо, като се има предвид всеобхватността и силата на олицетворявания от инцеста почти „космическия" съюз. Като симулиране на кръво­смешение може да се изтълкува поведението на моми­ченцето, което прави всичко, за да се хареса на баща си, да го прелъсти, да пробуди интереса му. Известен е съзна­вания или несъзнаван фантазъм на дъщерята, която иска да има дете от баща си.

Инцестно, но „в обратна посока", е и поведението на майката, която прекалено обожава сина си, или на баща­та, насочил цялото си почти любовно внимание към дъще­ря си за сметка на собствената си съпруга. Подобни симу­лации са в границата на нормата при условие, разбира се, че не се стига до преминаване към действие. Можем да си представим колко фантазми раждат подобни влечения, усещани като забранени и поради това изтласквани.

Друга симулация: у някои племена оранта се възприе­ма като оплождане на майката-земя. Това също е инцестна практика, но в магическия смисъл на термина.

Виждаме, че идеята за кръвосмешението се развива в низходяща градация:

- „мистичен" произход, символизиращ съюза между бо­говете;

- обект на социална и медицинска забрана;

- инфантилни фиксации;

- невроза в резултат на изтласкване;

- афективна, тоест сексуална и генитална перверзия;

- полуживотински форми.

Кръвосмешението в някои „затворени" семейства

Да си припомним казаното по-горе: в митологията се го­вори за родове, в които се смята, че кръвосмешението е начин за повишаване на могъществото.

Кръвосмешение в най-низките му форми, „симулира­но" или истинско, се извършва в някои „затворени" се­мейства (в афективния смисъл) - естествено, тайно от всички. То се изразява най-различно, като се започне от подозрителни ласки между бащата и дъщерята или меж­ду майката и сина, пораждащи съответните отношения, и се стигне до опипване в гениталната област и инцестно изнасилване, разрушително за личността.

Последният вид инцест е дело на индивиди с ограни­чена или инфантилна психика, със забавено психологи­ческо, афективно или умствено развитие, които нерядко са убедени в своята невинност. Да отбележим впрочем, че принадлежността към „почтено" семейство не пред­полага непременно здрава афективност. Социалното по­ложение също няма нищо общо. Всичко е въпрос на вътрешна нагласа, не на външни условия.

И още веднъж: това бедствие на големия град - изна­силването по нощните улици, в паркове и градини - не е ли всъщност унищожаване на образа на Майката¹?

Ще цитирам един пасаж от Юнг:

„Ако се придържаме към обективното знание и се аб­страхираме от сантименталната стойност, която придаваме на нещата, ще съумеем да хвърлим мост над пропастта, разделяща нашата епоха от древността, и с учудване ще установим колко актуален е Едиповият комплекс. Да не подценяваме значението на това впечат­ление: знанието всъщност ни показва, че елементарни­те човешки конфликти не зависят от пространството и времето. Това, което е изпълвало с ужас древните гърци, съществува и днес. Трябва само да се откажем от илю­зията, че сме по-морални от тях, и да си припомним неразривната ни връзка с техния свят. Пред нас се раз­крива непознат досега път към душата на античност­та - обшият път на дълбокото сьпричастие и на инте­лектуалното разбиране. Изследвайки субструктурите на собствената ни душа, можем да обхванем живия смисъл

Тези размисли може би ще поставят нещата на място­то им, ще поставят на мястото им и подозрително „доб­родетелните" хора, които очевидно проецират върху окол­ните собствените си изтласкани желания и които се пра­вят, че не забелязват странната притегателна сила на инцеста и на хилядите породени от него фантазми.

Така че нека всеки от нас се взре в себе си...

ФАНТАЗМИ ЗА КАСТРАЦИЯ

Казвали сме неведнъж, че напрежението между свръх-Аза и либидото поражда тревожност, предизвикана от заплахата от наказание, което може да ни бъде наложе­но от висшата морална инстанция. Кастрационният ком­плекс може да се разглежда като прототип на този вид тревожност

Фантазъм на 23-годишен мъж, изразяващ класически кастрационен комплекс:

- Щом изпитам сексуален порив, който ми се струва анормален, пред очите ми за кратко из­никва един и същ образ. Виждам се в Ориента, някаква забулена жена вдига сабя и силно замах­ва с нея. Побягвам. Усещам ужаса от възмож­ното осакатяване и същевременно нещо като горчиво удовлетворение...

Този фантазъм не се нуждае от особен коментар - до­бре виждаме страха от кастриращото наказание и облек­чението, последвало изкупването на вината.

Повече не видях мъжа, а и не знам какво означава за него „анормален порив". Но фантазмът му е бил вероят­но следствие на зле преодолян Едипов комплекс.

Понятието „кастрация" следва да се разглежда и в сим­воличен план. Кастрация е всичко, което създава усеща­не за смаляване, за осакатяване на личността. В запад­ното общество повечето хора са „кастрирани" - мъжете са лишени от своята Анима, а жените - от своя Анимус.

- Най-честият ми фантазъм? Изживявам го в моменти, когато изпитвам усещането, че съм ненужен, неспособен, смазан, лишен от мъжест­веност. Обикновено се виждам заобиколен от свръхмъже, сред които се чувствам слаб и безси­лен. Най-различни сцени пробягват пред очите ми: или съм в армията, или в някакво много мо­дерно предприятие, или пък в особено драматич­на ситуация. Всички действат и вършат нещо полезно, а аз съм като парализиран. Съвършено излишно е да споменавам, че съм напълно неспо­собен да ръководя!

Разбираме отлично този 30-годишен мъж, след като вече знаем, че крайно авторитарният му баща е искал да го моделира по свой образ и подобие. Бащата непрекъсна­то е давал за пример себе си като осъществена личност, което е довело младежа до:

- неспособен съм да забия един пирон, без да се разтреперя...

„Нормалната" тревожност е един от мощните двига­тели на човешката дейност; става дума за екзистенциал­ния страх, присъщ на всеки от нас и съвсем естествен, ако е в границите на допустимото.

Той е един от факторите, които ни тласкат към съзи­дание, към откривателство, към търсене на смисъла на живота и на смъртта и в крайна сметка към опити да открием големия отговор.

Съзнателни или не, фантазмите, породени от вътреш­ната ни тревожност, се въртят около различни планове, около изкуството, около творчеството на различни нива. Едно стъпало по-долу, но все още в границите на нор­малното, са разположени фантазмите за бягство от все­кидневието, за пренасяне в някакво „другаде", където да намерим отговор на основните въпроси на битието. Това са фантазми, които ни отвеждат далеч от еднообразие­то на живота, мечти за големи пътешествия, за необи­таеми острови, желания за връщане към простото същест­вуване.

Става дума следователно за онази тревожност, която се опира на живота и на усещането за възможна свобода; именно тя отличава човека, решил да поеме риска на обновлението. Ние не се боим от това, което идва, а от онова, което си отива. Боим се да не изгубим сигурност­та на познатия ни свят.

Нормалното екзистенциално безпокойство стимулира и ни подтиква към опити - нерядко успешни - за адек­ватно приспособяване към обстоятелствата (докато пре­калената тревожност изсушава живота).

- За двайсет години съм сменила шест апарта­мента. Всеки път, преди да се настаня в жили­ще с „по-висок стандарт", ме обзема силна тре­вога. Представям си различни сцени, които пре­живявам с часове. Струва ми се, че съм си про­валила живота на новото място, където не по­знавам никого. Побиват ме тръпки, виждам се подивяла от самота, неспособна съм да намеря нито една от вещите си, напълно чужда съм в сграда, където никой не ми обръща внимание, останала съм без никакви пари и т. н. Заедно с това чувствам, че връщане назад няма Виждам се как бягам към старото си жилище, как се моля да ми позволят да се върна в него, но ми казват: „Да не сте напускали. Толкова по-зле за вас." Сякаш съм приклещена между два свята* миналото и бъдещето. А след като се преместя в новото жилище, винаги се чувствам деприми-рана. И във въображението ми продължават да се въртят сцена след сцена.,.

Важните елементи на този фантазъм са напечатани с нормален шрифт:

• Провалила съм си живота

Тези думи изразяват страх от новите обстоятелства, пре­дизвикан от чувството на жената, че няма право на жи­вот сред другите хора, както и от потребността й да жи­вее в обстановка, с която е свикнала, на сигурно място, като в „майчината утроба". Да отбележим и че става дума за промяна, водеща до „по-висок стандарт", нещо, на което жената също смята, че няма право. Този вид тре­вожност се среща често при служебно или социално из­дигане и при очакване на бъдещ успех; породен е от конфликта между желанието за успех и несъзнаваното усе­щане, че сме недостойни за него или че ще се провалим.

• Неспособна съм да намеря нито една от вещите си Личните вещи обикновено представляват „магическата вселена" на жената; представляват и нейният „интери­ор", вътрешният свят, в който живее и с който отъжде­ствява заобикалящите я предмети. Промяната в разпо­ложението им и преходният период, през който нищо не е на мястото си, често пораждат остра вътрешна неси­гурност - липсват „магическите" ориентири. През този период на адаптация тревожността се засилва и може да доведе до депресивни състояния,

• Никой не ми обръща внимание, останала съм без ни­какви пари

Тук имаме усещане за отхвърляне, с лек привкус на стре­меж към материална и духовна нищета (..подивяла от самота). От подобно усещане тръгват немалко фантазмени сценарии: човекът се вижда изолиран в някаква стая, Забравен от всички, болен и безпомощен...

• Връщане назад няма, приклещена между два свята Миналото се е затворило; бъдещето е забранено. Това е страхът, изпитван на разделителната линия. Старите ори­ентири за сигурност вече не съществуват; новите още не са се появили.

• Моля се да ми позволят да се върна в него

На кого се моли? Ставаше дума за майката... Омъжвай­ки се, тази жена бе изпитала силно чувство за вина - по­следвано от депресивни състояния, - защото бе „изоста­вила" майка си. Оттук и честите фантазми (в нейния слу­чай натрапливи) за изоставената и нещастна майка (въпреки ясното съзнание, че майката живее пълноцен­но). Оттук и почти непрекъснатата потребност да „се върне при майка си", за да измоли прошка от нея. Тази жена си даваше сметка, че тревожните й фантазми са абсурдни, но бе безсилна да се пребори с трупаните годи­ни наред афективни състояния.

• Да не сте напускали. Толкова по-зле за вас Отново думи на „майката". Проклятие, което означава: „Ти ме изостави, нали? Отсега нататък за теб няма бъде­ще и щастие."

И този вид фантазми не се поддават на класифициране. Те зависят от въображението на индивида, от часа на деня или на нощта, в който се появяват, от обстоятелствата, възрастта, здравословното състояние, обстановката и всякакви други външни и вътрешни условия. Всяко съби­тие, почувствано като необичайно, странно или ново, е в състояние да предизвика прилив от въображаеми и мъчи­телни представи или истории, които само подсилват по­родилата ги тревожност. Смятам за излишно да добавям към това умората, афективната претовареност, самота­та, които допълнително разпалват въображението.

ФАНТАЗМИ С ОТЪЖДЕСТВЯВАНЕ

Киното предлага идеални възможности за отъждествяване от всякакъв вид и на всички нива. То ни позволява да се превръщаме в герои, героини, отмъстители, прочу­ти хора, полицаи, бандити, жертви, садисти, мазохисти...

Тази фабрика за мечти може да произвежда какви ли не фантазми и никой от нас не може да им се изплъзне.

С кого се идентифицираме? Защо го правим? Същест­вуват множество нива на фантазмиране в зависимост от емоционалното и психическото ни състояние.

- Как се вълнувам, като гледам филм! Превъплътявам се в един или друг актьор, шепна думи­те му, подавам му репликите, напипвам въобра­жаемия си револвер. Вече не съм аз, преобразя­вам се в героя, преживявам неговата история... Това е нещо като сън наяве, който изцяло ме поглъща...

- Вече не съм аз, нямам нищо свое. Той поглъща веществото ми...

Всъщност такава няма. а) Това е най-разпространеният фантазъм с отъждествяване. б) Тук става дума за текст, написан от една фламандска мистичка през миналия век. Вярно е, че а) гъмжи от фантазми, докато в б) на пръв поглед няма никакви. Макар че би било нормално за ре­лигиозния мистик да фантазмира и с образи, и с думи за принадлежността си към божественото.

Така или иначе, и в двата случая се касае за отъждест­вяване с Другия. С кого по-точно? С когото и да е, стига това да ни позволи да се изтръгнем от всекидневието, да се почувстваме „различни", да се поставим на мястото на мъж, на жена, на Бог...

- Когато съм пред шефа си, преставам да съм аз. Жестовете ми се променят, започвам да говоря лаконично. Преструвам се на твърд, но ако знаете колко ми струва това!

Всъщност този мъж си представя, че е безстрашният и добродетелен „герой". И продължава:

- Но когато съм сам, мизансценът е съвсем друг! Виждам се плах, колеблив, зле облечен. Предста­вям си как жените се усмихват снизходително или направо презрително.,.

Отъждествяването с героя е като че ли най-често сре­щаното. И понеже всеки си представя героя, който за­служава (или по-скоро който прилича на някоя непозна­та или изтласкана част от самия него), очевидно е колко много са възможните образи. Можем да се отъждествим с бащата, с началника, с някакво божество, с актриса, учен, музикант, естраден певец или певица, светец, кау­бой... с каквото ни хрумне.

- Х (певица) е моят идол. Обличам се като нея, имитирам походката й, прическата й.

Това младо (20-годишно) момиче добавя разо­чаровано:

- За съжаление не мога да пея така хубаво...

И слава Богу! Поне нещо е запазила от себе си.

Отъждествяването с певци или певици може да бъде и колективно. Тогава цели групи от младежи се превръ­щат в копия, „верни с оригинала".

Поуката: човек прави всичко възможно, за да изгуби собствения си облик.

Но защо искаме да бъдем други? За да компенсираме фрустрациите и изтласкванията, които изпълват съще­ствуването ни? Сигурно. Но има и нещо друго. Да не за­бравяме, че всеки от нас представлява сбор от различни личности, допълващи се или изключващи се взаимно. Вместо да заявяваме: Аз, мен... би следвало да казваме: Всички Аз, които са в мен...

Така става обяснима бързината, с която се отъждест­вяваме с един или друг персонаж, отговарящ на наша изтласкана или непозната част. А думите на фламанд­ската мистичка: „Вече не съм аз, нямам нищо свое, той поглъща веществото ми..." веднага ни напомнят за при­знанията, които се шепнат влюбените:

- Вече не съм аз, вече съм ти... тялото ми е станало твое тяло, душата ми - твоя душа, движенията ми - твои движения...

... както и за други думи, които също изразяват отьждествяване с другия.

От което излиза, че почти непрекъснато се отъждест­вяваме с някого? С положителност. Чрез киното, театъ­ра, книгите, комиксите, любовта така наречените „нор­мални" хора поддържат - по всевъзможни начини, съзна­вани или не - равновесието между мечтата и действи­телността...

Всеки ден чуваме някоя от следните фрази:

- Ако не бях направил тази грешка, щях да... (Да, но той или тя са я направили.)

-Ако знаех, щях да... (Да, но той или тя не са знаели.) -Ако беше минал по друга улица, нямаше да ка­тастрофира... (Да, но е минал точно по тази улица.)

Или четем в пресата следните журналистически „ше­дьоври":

- За малко да избухне страхотен пожар...

- Ако самолетът беше летял десетина метра по-високо, нямаше да се разбие в планината... и т, н.

Или пък изпадаме в абсурдни съжаления:

- Ако на двайсет години знаех това, което знам днес, щях...

А ето и една умна приказка:

-Ако бях по-добре информиран...

- Ако бях по-образован...

Във всички изброени случаи ние се опитваме да съдим за миналото и информацията, която сме имали тогава, посредством информацията, която имаме сега. Опитва­ме се да променим историята, да я „поправим" съобраз­но с днешните обстоятелства. „Ако това не се бе случи­ло... " Но то така или иначе се е случило. То не е могло да не се случи, тъй като е било логично следствие на външни­те и афективните условия на тогавашния момент. Опитва­ме се не само да съживим миналото си, но и - мислено -да го променим в самите нас, за да избегнем страдание­то, съжалението, чувството за вина...

- Правил съм грешки в миналото, но не съм зна­ел, че греша, нали така?

Ето това е правилното разсъждение. Така е, не съм знаел, просто ми е липсвала нужната информация.

Ако самолетът бе летял по-високо? Да, но не е летял по-високо, защото подаваната му от земята информация е била погрешна.

За малко да избухне пожар? Да, но не е избухнал. От какво се оплакваме тогава?

Жестоката игра на „ако" е извор на какви ли не фантазми и блянове, чрез които се самонаказваме и които ни причиняват само страдание. Чрез нея насърчаваме чув­ството си за вина и „изкупваме" грешки, които не бихме извършили сега, но които задължително е трябвало да извършим в миналото. А това означава, че по своята логика и неминуемост миналото събитие никога не може да бъде грешка само по себе си.

МАЛКО ТЕОРИЯ

Въображението

Казано накратко, въображението е способността на човек да си представя образи и да ги комбинира. Тази спо­собност се задвижва при мечтите, при създаването на произведения на изкуството, както и при големите науч­ни открития.

При хората с крайно развито въображение образите се навързват в сцени, а от сцените произлиза цяла история. Нерядко въображението преиначава действителните спо­мени и романизира миналото. Така можем да чуем твърдения за преживяна изключителна любов, за фанта­стични приключения, както и разкази за покушения, из­насилвания, за сензационни, но тайни открития, и т. н. Човекът с „развинтено" въображение е способен да изфабрикува фалшиви документи, за да потвърди думите си. Виждаме, че така може да се стигне много далеч – до необосновани обвинения, лъжливи писания, измами... Разбира се, не е лесно да се очертае границата. Но някои болезнени въображения могат да причинят истински со­циални смутове.

Халюцинацията е изпитвано от един или няколко инди­вида усещане за наличието на обект, който не присъства реално, или за явление, което обективно не се е случило.

Най-разпространени са своеобразните халюцинации, които предшестват съня.

Следва да правим разлика между халюцинация и илю­зия. Имаме илюзия, когато например се разхождаме но­щем в гората и в уплахата си вземам сгряното от луната дърво за призрак. При халюцинацията въображението ни показва човек или предмет, които мислим, че вижда­ме наистина.

Импулсът е резултат от властна и понякога неустоима потребност, която се проявява внезапно и ни тласка към необмислени, дори опасни постъпки. Той цели задоволя­ването на тази потребност, на инстинкт или на желание. Но може и да е неоправдано силен рефлекторен отговор на някаква възбуда.

Импулсивността бива органична или придобита. Сре­ща се при хора със свръхактивни инстинкти или превъзбудена афективност, както и при отслабен контрол от стра­на на съзнанието.

Патологична импулсивност наблюдаваме в някои слу­чаи на морбидна наследственост, на умствена недораз­витост, на силна неуравновесеност.

Импулсивността може и да се придобие вследствие на неправилно възпитание или зле изградена афективност, след прекаран детски енцефалит, получени черепни трав­ми и т. н. При анализирането на импулса е нужно да зна­ем доколко будно е било съзнанието на индивида в даде­ния момент. Трябва да се опитаме да определим характе­ра на афективния заряд, който при инстинктивните им­пулси поражда ярост и грубост, а при някои емоции като омраза, ревност, гняв предизвиква силно напрежение, по­следвано от непропорционално на дразнителя избухване.

Във всеки случай афективните импулси по принцип са свързани с анормална раздразнителност, дължаща се не само на силни емоции (ревност, омраза, гняв, еротич­на възбуда), но и произтичаща от морбидни състояния като халюцинаторни кризи, внезапни пристъпи при ня­кои шизофрении и т. н.

За налудност говорим, когато имаме неправилно възпри­емане или оценяване на действителността. Тогава раз­умът произвежда погрешни представи, които противо­речат на реалното положение на нещата или са в разрез с очевидната истина. Налудните идеи имат своя вътреш­на логика, чийто недостатък е, че не съвпада с т. нар. „нормална" логика.

Налудната идея може да е временна, а може и да е трай­на и да предизвика хронично състояние на налудност. Към последното спадат например манията за преследване („следят ме по улиците, подслушват дома ми, всички са се съюзили срещу мен, тайните служби са по петите ми" и т. н.), системните самообвинения („аз съм най-жалки­ят, за нищо не ме бива, истинска отрепка съм...").

Налице е цяла гама от разновидности - от обикнове­ното чувство за малоценност или за вина, от обикновената битова „параноя" през истинската маниакалност, придружена от фантазми, халюцинации, фабулации, до някои чудовищни и напълно абсурдни налудни идеи. Впрочем понякога дълго подхранваното чувство за вина може да придобие такава сила, че да предизвика халю­цинации.

Случаят с г-н Х

- През 1940 г. при настъплението на германска­та армия откраднах един револвер от някакъв фургон на гарата. Уплашен от постъпката си, три дни по-късно го изхвърлих в една река. От­тогава тази кражба ме преследва, чувствам се все по-виновен. И досега очаквам да се появи по­лицията и да ме арестува. Понякога дори имам халюцинации - струва ми се, че телефонът звъни или че някой чука на вратата...

- Знам, но не мога да се овладея...

Посъветвах този мъж да се консултира с адвокат, за да получи професионално уверение, че „престъплението" му от години е покрито с давност.

В този случай вече е съществувала патологична „ос­нова", която е променила нормалното чувство за вина, породено от кражбата, в налудност, придружена с халю­цинации.