Психология и вътрешна свобода пиер Дако Увод без дрехи и багаж

Лесно разбираме здравословния шок, предизвикван от подобни внезапни усещания. Чрез тях интуитивно обхва­щаме всичко онова, което е задушавало Аза ни, макар и да не можем в един-единствен миг да го анализираме подробно.

Но да се върнем на нашия пример. От момента на про­светлението нататък мъжът се почувствал „между два свята":

-Не беше лесно. От една страна, бях обсебен от мисълта, че съм съществувал, без да съм живял; от друга, чувствах, че навлизам в света на сво­бода, която дотогава не познавах. Трудно ми е да обясня. Това е усещане на целия организъм - и на тялото, и на психиката. Намирах се на най-важната межда в живота си.

И ето го пак споменатото препятствие, на което ще се натъкваме отново и отново, сякаш е част от „играта":

- Все така внезапно получих и една плесница. „Другите!" Усещането за тяхното съществува­не се стовари върху ми като канара. Почувствах се самотен... защото се бях променил, бях ста­нал друг... После се замислих: не мога да се осво­бодя, ако близките ми не ме последват. За щас­тие жена ми и дъщеря ми извършиха своята част от работата...

Какво станало после с този мъж? След връхлетялото го чувство на освобождение той едно по едно анализи­рал всички менгемета, които стягали психиката му. Търпеливо направил пълна равносметка - вгледал се в своята работа и в отношението си към нея, в поведение­то си към колегите, към приятелите, в начина, по който прекарвал вечерите си, и т. н.

А после се появили и много по-важни неща. Посте­пенно осъзнал най-дълбоко скритите си окови - множе­ството наложени му отвън морални ценности, към кои­то безкритично се бил придържал.

- Верността към жена ми? Градеше се върху лъжливи основи. Бях й верен по много причини, като първата бе страхът от чуждото мнение и потребността ми от почтеност (в очите на обществото, разбира се, тъй като всъщност ми беше безразлично). Бях пленник на някакъв псевдоморал, основан на страха: страх да напусна някого (което не бе нищо друго освен проекция на страха ми от самотата), страх да не причи­ня някому зло (по-късно открих сянката на май­ка ми зад този страх), страх да не ме презрат и какво ли не още. Така или иначе, тези кривораз­брани ценности бяха обуславяли повечето от постъпките ми през целия ми живот! Кажете ми тогава къде под тази камара боклуци тряб­ваше да търся верността си? Размислих и успях да отделя чувствата си към жена ми от натру­паните морални и социални нелепици. Така лю­бовта ми към нея се появи като нова и неоспо­рима истина. Дълго й разказвах за капаните, от които исках да се освободя...

Целият му живот се променил. Появили се нови чети­ва, нови стремежи, основани на нови интереси; и най-главното - появили се нови афективни явления.

- Най-учудващото бе, че много хора - дори коле­гите ми - започнаха да търсят компанията ми! Говореха ми за себе си, за трудностите си, за децата си. При това без и дума да съм споменал за изживяната от мен промяна. Струва ми се, че в учреждението, където работех, можех да открия „център по човешки отношения"!

Напълно в реда на нещата. Всяка значителна вътреш­на промяна предизвиква появата на нещо като „аура", която околните смътно долавят, придава ново качество на вътрешния живот, по-верен поглед върху нещата, спо­собност да изслушваш и да разбираш...

Историята на този човек е историята на едно излизане от затвора, на проникване в друг свят и най-вече на по­стигане на онази вътрешна свобода, без която не си стру­ва да живеем.

Ефектът на освобождаването върху партньора

Ето какво сподели с мен една 39-годишна жена:

- Кратката терапия, на която се подложих, и участието ми в любителски театрални трупи ми показаха, че мога да съществувам по-съвсем различен и далеч по-истински начин. Станах мно­го по-ведра и общителна. Започнах да разсъждавам другояче. Мненията ми вече не бяха дуалистични, понякога направо не можех да си съставя мнение. Излишно е да ви казвам, че това обърква­ше другите, които познаваха склонността ми да правя категорични и окончателни изводи. Вече не бях дребната буржоазка, затворена в пашкула на сигурността, която постепенно ме убиваше. Но се появи проблем със съпруга ми. Аз бях него­вият затвор, той - моят. Той имаше нужда от покорна, уплашена и безлична жена. Това му поз­воляваше да ме закриля и по този начин да вяр­ва, че контролира живота, от който всъщност се страхуваше. Изглежда парадоксално, но тъкмо аз, беззащитната, бях спасителната му лодка. И изведнъж лодката напусна кораба. „Равновеси­ето" в брака ни се оказа нарушено и съпругът ми започна да се затваря в себе си...

Това показва, че в допълващите се семейни двойки по­ведението на единия прекрасно „урежда" другия; в чо­вешките отношения никога нищо не е еднопосочно. Смай­ващо е например да се видят семейните двойки, които участват в някои наистина глупави телевизионни игри -фактът, че се допълват, просто бие на очи; при това до­пълването непременно е в духа на дуализма: твърдост -мекота; сила (външна) - слабост (външна); грубост -нежност; непринуденост - скованост и т. н.

Така напълно несъзнателно се постига мнимо „равно­весие" още с формирането на двойката. И крехката се­мейна лодка се понася по вълните, докато единият от „допълващите се" партньори не премине в „противнико­вия лагер" на възвърнатата идентичност.

Обикновено когато единият започне да се освобожда­ва, реакциите у другия са следните: страх от възможната афективна самота, агресивност, подигравки и сарказми, мазохизъм или садизъм, повече или по-малко изтласкани враждебност или омраза. Освен ако и той не е започ­нал да се „връща към себе си".

- освобождаване на единия от партньорите: нарушаване на мнимото равновесие;

- освобождаване и на двамата партньори: всеки от два­мата възвръща идентичността си; появяват се две нови личности, които не са се срещали преди...

Затворът на здравето

Изглежда парадоксално? Да видим:

- Ужас, дълбок, органически страх. Боя се и от старостта, от смъртта.

- Защо мъжът ви...?

- Не би ме понасял, ако се разболея? Предпола­гам, че се страхува от живота...

- Възможно е.

- Впрочем той иска от мен да се държа като момче при всички обстоятелства.

И наистина, достатъчно е да погледнем тази жена, за да видим до каква степен се е вирилизирала. Чиста про­ба „мъжкарана".

- От това най-много се страхувам. Ако се раз­болея, мъжът ми ще се отдръпне от мен...

Очевидно е, че и жената, и мъжът са в еднаква степен затворници. И двамата запълват живота си, като заключ­ват вратите, през които биха могли да излязат на въздух.

Какво ще стане, ако тази жена успее да преодолее стра­ховете си?

Ако стори това, тя ще се освободи от почти диктатор-ската опека на съпруга си. И фалшивото равновесие на семейната двойка ще се наруши отново.

Не знам какво се е случило с нея след нашия разговор. Най-доброто, което можем да й пожелаем, е да опита прелестите на нормалното и вкусно ястие, без да й се струва, че настъпва краят на света.

А после?... После дано да живее по-добре...

Скритите затвори

Зад някои дреболии от ежедневието могат да се крият неподозирани афективни и социални затвори.

Жена с най-обикновено име - Мария. На галено - Мия. Възраст - 48 години. Презимето й започва със „С". И се получава: „мия се"...

Не е трудно да се досетим колко подигравки и „остро­умия" са се изсипали върху нея още в детството й („изми ли се днес", „миеща се мечка", „миялна машина" и пр.). А родителите й са продължавали да я наричат така, зву­чало им е миличко, доставяло им е удоволствие! Докато бедната „Мия Се" е изтласквала бунта-и насъбраната обида (години наред!).

Ето как в желанието да изразят любовта си родители­те - особено майките - прикачват на децата си смешни прякори и продължават да ги използват дори когато деца­та пораснат, дори цял живот! Някои умалителни имена са направо като клюката, проникват навсякъде - сред род­нини, съученици, колеги, приятели, познати; и всички охот­но ги употребяват. А „бенефициентът" е „жигосан", поня­кога завинаги. Умалителното „кастрира" името от истин­ската му звучност и значение и му пречи да се отъждестви с тях. Волю-неволю, и независимо от доброто намерение на другите (автодобронамереност!), около човека се създа­ва климат на „зряла" снизходителност, която унижава до­стойнството му. Става въпрос за истинско афективно ка­стриране, което може да се прояви чисто физически.

Например някой Жан, комуто са прикачили анекдотичното Жано или още по-нелепото Жанжан(!). Как изложе­ният на подобно снизходително отношение към личност­та му да не започне в края на краищата да се отъждествя­ва с умалителното и да се държи като дете или като кло­ун? Нима си представяте сериозен и мъжествен индивид да отговаря на това сладко като бонбонче именце?

Примерите са прекалено многобройни. Също толкова многобройни са и родителите, които говорят на децата си „по бебешки" или на „тийнейджърски" жаргон, за да установят връзка с младото поколение, сякаш то е умст­вено недоразвито.

Всяко умалително на собственото име „ смалява "лич­ността. Толкова е просто, че няма накъде.

Да се върнем на Мия:

- Всъщност се казвам Мария. Но винаги са ме наричали Мия. Искам да се освободя от това умалително, но как?

- Какво ви пречи да го сторите? -Всички покрай мен.

- Тоест? Правили ли сте опити?

- Не, не смея. Представяте ли си колко трябва да обяснявам!

- Той лесно ще свикне с Мария.

- Те няма да се съгласят. Желанието ми ще им се стори смешно.

- Още повече, че се чувствам отлично като Ма­рия...

Продължението на историята? Мария обяви на все­ослушание, че държи да я наричат с истинското й име. Показа се неумолима, като поправяше събеседника си всеки път, когато се налагаше, или не отговаряше, ако се обърнеха към нея с умалителното име. Никак не беше лесно, защото всички, които я познаваха открай време като „Мия Се", трябваше да променят поведението си (тук имаме същите трудности като тези, за които вече стана дума). Но твърдото решение на Мария стори необ­ходимото. Няколко месеца по-късно тя възвърна истин­ското си име. Тогава целият й външен вид се промени: походка, начин на обличане и на говорене, отношение към приятели и познати, към втрещените родители, при­нудени да приемат „новия вариант" на дъщеря си.

Самата Мария се чувства отлично.

Всеки със собствения си затвор

Афективните затвори

• Потребност от успех (нерядко завладяваща цялата личност и придружена от обичайните за този случай напрегнатост и тревожност). От нея води началото си така наречената „цивилизация на убийството", за която ще поговорим по-нататък. Целта е да смажеш другия на всяка цена. Това е един непроницаем, лишен от всякакво творчество свят.

• Страх от провал.

• Потребност от провал поради невротично чувство за вина.

• Чувство за малоценност.

• Чувство за вина.

• Потребност от могъщество, породена от усещане за безсилие, от чувство за лична или екзистенциална вина.

• Потребност да бъдеш обект на възхищение, резултат от чувство за малоценност.

• Страх от отхвърляне.

• Страх от изоставяне.

• Страх от щастието, придружен от „магическа" тревож­ност: „Досега имах късмет, но някой ден ще трябва да заплатя за него..."

• Постоянна тревожност, свързана с евентуално нещас­тие, болест, смърт.

• Страх от самотата - често резултат от страха от изо­ставяне или отхвърляне.

• Патологично чувство, че другият е твоя собственост.

• Прекалена ревност.

• Липса на спонтанност.

• Всички видове страх, притеснение, закостенели схва­щания или мнения, склонността ни да бъдем пристраст­ни, натрапливите навици.

Социалните затвори

• Тревожност и чувство за вина, породени от страха от чуждото мнение.

• Рефлекторно подчинение на различни задължения; не­способност да се каже „не" на някои видове социален натиск.

• Задължения (социални или религиозни) да се създават много деца или минимален брой деца.

• Обичаи (спазвани механично и неподлежащи на пре­осмисляне).

• Разнообразни табута.

• Догми (от всякакъв вид).

• Маски, криворазбрано достойнство, социални роли, отъждествяване с мними примери за подражание, задължително обществено положение, задължителна бляскава кариера.

• Задължителна почивка (за да сме като всички остана­ли).

• Мода (също възприемана като задължителна).

• Модни изрази (с които подражаваме на другите пора­ди страх от отхвърляне и за да не се различаваме от тях).

• Задължителни пътувания.

• Телевизия (пасивност, съгласие да поемем ролята на „заложник" на рекламата, невъзможност да се откажем от наркотика на малкия екран и т. н.).

Затворите на взаимоотношенията

• Криворазбрана вярност (основана на чувството за вина и страха).

• Ревност.

• Невротично собственическо чувство.

• Афективно людоедство и вампиризъм (различни фор­ми на „любов" - поглъщаме другия, храним се с него, пречим му да живее).

Религиозните затвори

• Различни видове лицемерие (поради липса на вяра или безразличие).

• Лъжи и различни задължения („да играем играта").

Идеологическите затвори

• Всичко, което задължава афективността да поеме само в една посока, да се ориентира към едно идейно течение, превърнало се в догма. Оттук отричането на други също толкова догматични идеологии, в резултат на което се стига до афективно отхвърляне на привържениците им. Неприемане на различията, непробиваема вяра в „собст­вената истина".

Как живеят повечето хора? Еднакво тъпо... или Всеки в своята килия

Вярно е, че животът на повечето хора протича по след­ния начин: Раждане... Училище... Университет... Военна служба... Брак... Кариера... Пенсиониране... Кончина...

Тоест обикновено ние влизаме от един затвор в друг. И най-лошото е, че през годините, прекарани във всеки от тях, дори мислено не си подаваме носа навън. Стоим си на топло в поредната килия.

Да се вслушаме за какво си говорят затворниците.

В университета се говори за университета, за препо­давателите, за състудентите, за курсовите работи; с една дума -- за университета и пак за университета...

В казармата предмет на разговорите са командирите, старшината, капитанът, тоест казармата....

В службата се разменят новини от службата, клюки за колегите, за началниците; вкъщи също се говори за службата, за новините от службата, за службата, служба­та, службата...

И действително е така!

Понякога се случва изпод камарата от килии да се по­даде главата на някой аутсайдер, който да заговори за нещо друго или поне да се опита. Това може да е музи­кант, поет, художник, писател, може да е дете или зрял човек. Той щръква високо над демагогската каша, забър­кана от всеобщия стремеж към уеднаквяване.

Този особняк ще бъде възприет от „колектива" като чуждо тяло, като нещо различно, което не се вписва в обичайния затворнически режим. Той ще стане обект на враждебност, на отхвърляне, на сарказми, на учудване, дори и ако му се възхищават.

Каква ще е съдбата му? Може да не понесе различни­те форми на отхвърляне и да се подчини на масата, превръщайки се в аутсайдер в най-отрицателния смисъл на думата, в индивид, негоден за афективен и социален живот. А може и да устои и да успее да задържи главата си над водата.

Във всеки случай ще бъде или отстранен, или унищожен в резултат на неволно предизвикания от самия него „скандал".

А останалите? Те са милиарди. Милиарди човешки същества, които танцуват и подскачат на място без ни­какъв контакт с живота и с хората от другите килии, без никаква перспектива освен неизбежното утре.

Какво са научили те в края на живота си? Нищо или съвсем малко. Какво са открили? Нищо. Какво са наме­рили? Нищо. Повечето от тях така си и остават в неведе­ние за съществуването на други вътрешни светове, на други измерения...

Затворените системи

Откъде да проникнем в кълбото или окръжността, след като те нямат нито начало, нито край, а се състоят от без­брой еднакви точки? Да си припомним определението от началното училище: кълбото е затворена повърхност, със­тавена от безкраен брой точки, които отстоят на равно разстояние от центъра; плоското сечение на кълбото пред­ставлява кръг. Кълбото, кръгът, окръжността са напълно затворени системи. Можем да проникнем в тях само ако ги пробием. Да си припомним как физикът Херц открил радиовълните. Херц пуснал променлив ток с високо на­прежение през две метални топки, поставени на малко разстояние една от друга. Когато електрическият потен­циал достигал максималната си стойност, между двете топки проблясвала искра. Малко встрани Херц поставил срязан метален обръч. И забелязал, че между двата края на срязаното място също прехвърчат искри. Електриче­ството се пренасяло в пространството. Така било доказа­но съществуването на радиовълните.

Същото важи за човека. Как да установим контакт с някой, който се е превърнал в окръжност от напълно ед­накви точки? Така де. От кой край да подхванем нещо, което няма край? И как една окръжност би общувала с друга, до която се допира в една-единствена точка, раз­положена от външната страна на двете затворени все­лени?

Да вземем капка вода върху стъклена пластина. Тя е в състояние на пълно равновесие, тъй като напрежението е разпределено между безбройните й точки. Би могла да се запази непроменена в продължение на милиони годи­ни, стига нищо да не наруши „самовглъбяването" й. Но статичната, неподвижна капка вода е съвършено безпо­лезна. Тя напомня за онази „капка", която навремето физикът Нилс Бор предложи като „работен модел" на атомното ядро (плътна маса от частици).

Бор се е опитвал да- обясни феномена, при който ня­кои ядра поглъщат или излъчват елементарни частици. Той е предположил, че когато една частица проникне в ядрото, енергията, отделяна при движението й, се раз­пределя равномерно между плътно притиснатите части­ци, така че никоя от тях не получава достатъчно, за да се освободи. Необходими са милиарди сблъсъци, за да при­добие някоя от частиците достатъчно енергия и да се отдели от „капката".

Малката смърт

Да се върнем към човека. Колко допира, сблъсъци, по­някога дори беди или провали ще са необходими, за да се отвори най-сетне здраво залостената и за себе си, и за околните система, за да се пробие защитата, която човек си въобразява, че си е осигурил, превръщайки се в кълбо, в окръжност, свивайки съществото си до минималната му повърхност?

Така още от детството несметно число индивиди се включват в играта на „затваряне в калъф" и живеят до края на дните си в тъмницата на статичния си свят.

Законът за минималното усилие

В природата на всяка крачка се сбълскваме с това, което можем да наречем „закон за минималното усилие". Как­во прави водната капка например? Тя прилага точно този закон, като еднакво разпределя напрежението по цялата си повърхност.

Тук ще цитирам Рьоне Юиг:

„Един пример, който впрочем открай време е поразя­вал хората, ни дава пчелата с нейните килийки. Когато разглеждаме восъчната пита, веднага забелязваме съ­вършеното шестоъгълно сечение на коридорите. То пред­ставлява многоъгълник с шест еднакви страни, свърза­ни с равни ъгли от по 60 градуса."

Шестоъгълниците са прецизно „сглобени", прилепени един до друг без никаква загуба на пространство и на усилие. Явно и тук действа законът за минималното уси­лие.

Друг пример: ако затиснем мехурчета от водна пяна между две стъкла, те ще се групират в слепени шес­тоъгълници. Излиза, че природата си пести труда и до­колкото е възможно, гледа да не се преуморява.

А ние? А нашият организъм? А психиката ни? Те се подчиняват на същото правило и знаят какво правят, във всеки случай много по-добре от нас.

Всяко човешко същество се стреми да намери покой -по какъвто и да е начин (но не и „вечен покой"). Невро­зата сама по себе си е опит за успокояване на личността. Колкото до човешката „капка" (която също прилага за­кона за минималното усилие и за икономия на енергия­та), тя е изпълнена с безброй вътрешни напрежения, несъзнавани страхове и изтласкани чувства! В нея цари онази нестабилност, която човекът желае да избегне на всяка цена. И като се има предвид това дълбоко заложе­но в него желание, колко несъзнавани усилия, какво на­силие над личността са нужни, за да попречат на за­твора да се отвори към света и към други измерения на живота, които остават завинаги непознати заедно с опасностите си, съгласен съм, но най-вече заедно с чу­десата си!

Всяко затваряне в себе си, всяко свиване на „кълбо" ни превръщат в свят, лишен от топлина и следователно не­способен на обмен с другите светове.

Ще дам пример с два скачени съда, в които нивото на течността е едно и също. При подобно равновесие вся­какво движение е изключено. Необходимо е нещо да го наруши. Да си представим, че пуснем камъче в единия съд. Тогава вълнението на течността ще може да се из­ползва. А ако поставим в течността уред, свързан с динамомашина, ще се получи електрически ток, който на свой ред ще произведе топлина, работа, светлина. Ще се поло­жи началото на веригата на обмена, на работата и на „творчеството".

Същото се отнася за всеки от нас. Психологията дава най-добрия пример за това как да извършим работата, необходима за нашето освобождаване. Това освобожда­ване (чрез психоанализа или по други начини) минава

през нарушаването на мнимото равновесие в човешката капка, както и на фалшивото успокоение, дължащо се на неврозата; то се състои във внасянето на смущения в нашия затворен свят (камъчето в скачените съдове). В резултат се включва динамомашината, в личността и в нейната афективност възниква „напрежение", същество­то ни започва да извършва работа, да отделя топлина и най-главното - да съзидава с непозната дотогава сила.