Необратимост и маргиналност

Всяко истинско „освобождение" (социално или афективно) е необратимо. Новопридобитият вкус към живота не позволява връщане назад.

Цялостното освобождаване обаче не може да се из­върши „на един дъх", дори ако понякога процесът на­помня верижна реакция - освобождаването от един за­твор автоматично отваря вратите на втори, после на тре­ти и т. н.

От друга страна, всяко излизане от старата черупка, всяко напускане на старата килия води до маргиналност, до „различност", с която трябва да се справим.

Смятаме, че имаме цел, защото сме решили да си поста­вим такава и работим в тази насока. Всъщност често ста­ва дума само за илюзия - избрали сме точно тази цел по причини, които нямат нищо общо с нас: семейни, соци­ални, финансови и др. фактически „ние" нищо не сме ре­шавали.

Мисълта за подобна цел ни тласка по един-единствен път и нерядко ни увлича в необратим процес. Устремени напред, ние започваме да „действаме". Събираме всич­ките си сили и ги насочваме към целта. След като я по­стигнем, тя, естествено, престава да бъде цел. И започ­ваме да търсим друга, защото, изглежда, не можем да живеем иначе. А и нали ни учат, че е абсолютно задължи­телно да имаме цел в живота; при това целта ни е пред­ставена само с външните си белези - работа, успех в об­ществото, пари, кариера...

След някой и друг ден новата цел на свой ред престава" да бъде цел. И така от цел на цел ние вървим напред и си въобразяваме, че „правим" нещо. Всъщност си правим само илюзии за самите нас и за живота.

Мотивите са толкова много, колкото и хората. Ще ви кажат:

- за да успеем в живота (какво ли може да означава това?), повтаряйки впрочем чутото от другите;

- защото трябва да имаме цел (което не означава нищо, след като не знаем защо);

- защото без цел животът не заслужава да се живее (така ли?);

- защото, който не върви напред, изостава (крилата фра­за!).

Мотивите обикновено са неясни и не особено благо­родни. Искаме да докажем на самите себе си, че... (какво точно?); искаме да надскочим боя си (не можем, тъй като той е веднъж завинаги определен); да докажем на роди­телите си, че не сме толкова неспособни, колкото смя­тат; да се издигнем над околните; да отмъстим за детст­вото си; и какво ли не още...

Всичко това поражда у индивида непрекъснато напре­жение, страхове и депресии, кара го да се включва в убийствени надпревари, слага му наочници и му затуля живо­та. И най-тъжното е, че безброй хора се затварят в кили­ите на своите цели и много рядко ги напускат.

Истинската цел е нещо съвсем различно. Тя е програми­рана някъде вътре в нас - открай време, може би още от зараждането на вселената, програмирана е заедно със съдбата ни, с която се е сляла. Целият ни организъм е подготвен да се устреми към една-единствена цел, като че ли в нас е имало „компютър", който е обобщил всич­ки данни, преди да определи посоката ни. .

Каквото и да правим, ние се движим към тази цел. Ця­лото ни същество върви към нея.

Обикновено целта, която „преследваме", е в пълно про­тиворечие с целта-съдба. И макар последната винаги да излиза победителка, противоречията й с първата водят до вътрешни терзания, неврози, преумора, тревожност и различни заболявания.

Така че искаме или не, ние сме на път към програми­раната в нас цел. Тя е несъзнавана и е нужна огромна работа, за да я издигнем до нивото на съзнанието. Но дълбоко в себе си ние се движим в указаната посока. Несъзнателно правим това, което целта е решила, и все така несъзнателно се доближаваме до нея. Криволичим, залитаме, но не отстъпваме. Не се връщаме назад. По­нятието „регресия" в случая е неприложимо. Човешкото същество никога не регресира, никога не спира по пътя към заложената в него цел.

Ако един ден тази цел ни се разкрие, с почуда устано­вяваме колко очевидна е била. Тогава разбираме накъде водят мислите и действията ни, накъде вървим в профе­сията, в любовта, в живота си.

И всичко се навързва като „по чудо" - срещи, четива, връзки, благоприятни случаи, сякаш „паднали от небе­то", възможности, разкрили се все по линия на съдбата ни, всичко това подредено и съчетано във времето поня­кога по наистина фантастичен начин. Ето така се превръ­щаме в част от вселената и се изпълваме със странното усещане, че ни води тайнствен вълшебник...

Да правим? Да правим какво?

Отговорът произтича от казаното дотук. Често пъти сме уверени, че „правим" нещо. А би трябвало, както вече казах, да почувстваме, че вървим към съдбата си. Най-добре е да се опитаме да придобием - след като освобо­дим вътрешната и външната си спонтанност - нещо като „пасивна" активност, да се отпуснем по течението на живота и внимателно да следим за обстоятелствата, ко­ито приличат на същността ни.

Трябва също така да разберем, че нищо никога не е постоянно, че и ние, и светът сме в постоянно движение между доброто и злото, между светлината и сянката, между разширяването и свиването.

Това, че „действаме" с ожесточение и воля, не проме­ня нещата. Никоя човешка сила на света не е в състоя­ние да предотврати събитията. И ние - като всичко дру­го - сме вплетени във взаимо зависимите обстоятелства, които се подчиняват на една абсолютна логика. Всичко, което „правим", каквото и да е то, е предопределено от програмираната ни съдба, а тя от своя страна е част от великия вселенски план.

Понякога поемаме в неправилна посока по вина на възпитанието, комплексите, страховете си. Това „ни се случва", тъй като не можем да постъпим другояче. Вътрешните ни затвори скриват от нас целта на съдбата ни (както и животът, който бихме могли да водим), съществуването ни е изпълнено със сътресения и неприятно­сти, плод на напрежението, възникващо, когато фалши­вите ни цели застанат на пътя на съдбата.

„Кастрирането" на спонтанността е една от характерни­те черти на западната цивилизация.

Научаваме се да не даваме израз на чувствата си, да задържаме поривите на симпатия и антипатия, да сле­дим изкъсо жестовете и усмивките си и т. н. Казано на­кратко, научаваме се на „самоконтрол" в лошия смисъл на думата, за да се държим „възпитано", за да избегнем възможните одумки, за да не предизвикваме обществе­ното мнение... Всичко това е в противоречие с истинско­то отношение, което бихме могли да имаме към самите нас и към останалите. По този път стигаме до външна и вътрешна скованост и започваме системно да изтласк­ваме емоциите си; или въставаме срещу лишените от спонтанност „затворени системи" и възприемаме прека­лено освободено, разпасало и грубо поведение.

Изтритата марка

А спонтанността е фабричната марка на всяко живо съще­ство. Лишим ли се от нея, губим способността си да се „отпускаме", да се наслаждаваме на хармонията в живо­та. Прекършваме истинската си човешка природа. Да възвърнеш спонтанността си означава: 1) да позволиш на нещата да отговарят на истинската си природа; 2) да излезеш от килията, в която си затворен.

Възвръщането на спонтанността не е лесна работа; ста­ва дума за постепенно освобождаване от страха, който също е част от западното възпитание и нерядко е причиняван от „призраци", принадлежащи на безвъзвратно отминало време.

Сламката и гредата

Отличен начин - но доста опасен за собствената гордост -е да осъзнаем, че поведението, което не одобряваме у другия, често е плод на собствените ни постъпки. Тогава изразът „той е виновен" се превръща в: „Моето поведе­ние е предизвикало ответна реакция, на която от своя страна реагирам, и всичко това нараства като снежна топка." По този начин излизат наяве множеството илю­зии, които сме хранили за себе си и които грижливо сме поддържали от страх да не видим възможната истина за личността си.

Тогава се появява интуицията. И тя е била потискана, изтласквана, почти унищожена в името на едно чисто рационално поведение, което опъваме като защитен ек­ран пред възможната широта на съществуването и пред тревожността, породена от самата идея за спонтанност. (Каква ли беда ще ме сполети, ако се държа непринуде­но и се покажа такъв, какъвто съм?)

Да си възвърнеш спонтанността означава да преоткриеш усещането за дълбока принадлежност към хората и събитията, за пълнокръвно участие в живота, пасивно или активно. Означава да се откажеш от затвореното си съществуване и от мнимия си индивидуализъм. Нужно ли е още веднъж да бием барабана, за да обявим, че чо­вешките отношения са в постоянно и абсолютно взаимо­действие?

Да си възвърнеш спонтанността означава да излезеш от своята килия и да се отправиш към килията на другия, за да откриеш по какво си приличате, тъй като приликата е в основата на всяко истинско общуване. Има ли прили­ка, лесно ще разбереш откъде да влезеш в чуждата ки­лия и да установиш контакт с обитателя й, който също е скрил непринудеността си вдън земя (и е пълен с жела­ние да излезе от уединението си... при условие, че ти на­правиш първата крачка!).

Възпитанието е нещо съвсем различно от собствената ни природа и рядко се съобразява с нея. Да си възвърнем непринудеността е като да се опитаме да прехвърлим мост между двете и да запазим от възпитанието онова, което е присъщо на природата ни. А после да се освободим окон­чателно от добавките, от налепите, както и от страхове­те, с които „обществото" щедро е настлало пътя ни. Но и в този случай не трябва да се боим да покажем, че сме се променили.

Мъжът следва да разчисти пътя пред своята Анима, своя женски, потенциален, творчески, пълен с въображение полюс, полюса на интуицията и на непринудеността. Же­ната трябва да преоткрие своя Анимус (полюса на екстравертността, на социализацията, на себеизразяването).

Тук контактите с хората играят главната роля, а за да ги установим и поддържаме, би следвало вече до голяма степен да сме се освободили. Търсенето на нови активни приятелства, общуването на мъжа със стойностни жени и на жената с чувствителни и действени мъже са от из­ключително значение.

В заключение

- Всяка наложено отвън ограничение (ритуал, догма, иде­ология и други подобни „предразсъдъци"), неусетно като вътрешна истина, накърнява свободата на Аза и може напълно да я унищожи.

- Никой предразсъдък, никое натрапено ограничение няма да ни помогнат да почувстваме и проумеем собст­вената си личност и заобикалящия ни свят.

- Дошлото от другаде ограничение ни принуждава да се отъждествяваме с определен модел, представен ни като пример за подражание, и задушава непринудеността на усещанията, на мисленето, на действието. Отъждествя­ваме се с герои, митове, кинозвезди, с политически лич­ности...

- Да бъдеш вечно „нащрек", да се страхуваш от живота и от другите означава постепенно да убиваш спонтан­ността на усещанията и действията си и, естествено, на отношението си към външния свят. Така вродената ни непринуденост и енергия изчезват заедно със съкрови­щата си.

- Мнозина надяват маската на фалшивата непринуденост -от страх, от чувство за противоречие, от криворазбрана освободеност... От само себе си се разбира, че подобно поведение няма нищо общо с истинската спонтанност, равнозначна на липса на страх, на вътрешна свобода.

- Истинската свобода е преди всичко вътрешно израст­ване; тя не позволява на Аза да се изхаби и деградира.

- Ако отхвърлим напълно наложените ни отвън ограни­чения, няма ли да станем асоциални, да отречем всяка ценностна система? Няма ли в обществото да настъпи смут, анархия? Да, ако отвърлянето е дело на деградира­лия Аз, защото това би било ограничение с обратен знак. Ограничаваме се до един-единствен акт - да отхвърляме всяко ограничение, а този акт изисква непрекъснати уси­лия и води отново до страх, до дискомфорт, до социална изолираност.

- От мига, в който започнем да се интересуваме силно от нещо, ние автоматично си налагаме известни ограниче­ния. Но, както вече казах, става въпрос за „израстване", което е точно обратното на деградацията на Аза. Идеал­ното е да насочим интересите или страстта си към оно­ва, което ни подхожда, което ни прилича. Тогава откри­ваме своята истина, разбираме за какво сме създадени и изковаваме собствените си вътрешни закони.

Един пример: ако някой открие, че това, което му при­лича, е армията и че тази прилика се изразява в потреб­ността от ред и подчинение, той приема и строгата ар­мейска дисциплина с всичките й ограничения. Но в този случай ще имаме израстване, съзидание, а не упадък, ще имаме усещане за принадлежност, за участие...

Всяка нова позиция, всеки нов свободен поглед върху не­щата създават около човека динамично пространство, съставено от приливи и отливи, от разнообразни силни усещания. В това пространство той може да се опре само на своето „вътрешно дишане", на способността си не­прекъснато да се себеизгражда, на доверието и особено на приятелството към самия себе си.

Заради затвора не виждаме затворника

(Жорж Дюамел)

Човек става затворник на самия себе си, когато по ня­какъв начин се е почувствал измамен, без да си дава смет­ка, че независимо от обстоятелствата измамникът е един­ствено и само той. Всяка „жертва" има склонност да об­винява за нещастието си другите, тъй като не съзнава собствената си отговорност.

Освен това жертвата не винаги е тази, за която си мислим. Човек, затънал до гуша в работа, в обществени задължения, подчинен на строги и неизменни семейни правила е в много по-голяма степен жертва, отколкото е „невротикът". Чрез своето „социално заболяване" невротикът, както вече знаем, е реагирал на измамата, пока­зал е, че я отхвърля, че е неспособен да се приспособи към обстоятелства, с които изобщо не може да се опри­личи. Нещо в него отказва да приеме подмяната на съще­ството му. Неведнъж е повтаряно, че невротикът има по-висока човешка и афективна стойност от индивида, отдал се на натрапени му отвън, чужди на същността му занимания. Това е напълно вярно.

Ако се огледаме, ще видим, че около нас се простира цяла вселена от възможни затвори, които ни дебнат от детството до смъртта. Голямата ни задача е да не се подлъжем да попаднем в тях и така неволно да се превърнем в жертви на битието. Вселената от затвори съществува, защото съществува свят от правила и нор­ми, който иска да ни моделира, да ни нагоди към себе си и който в края на краищата ни разболява. Разболяваме се, защото сме изгубили собствения си Аз, понякога за­винаги. И само продължителната работа може да ни по­могне да го открием отново.

Семейство, от теб няма отърване...

Много често първият ни затвор е семейството. Там ня­мат търпение да ни научат какво да правим и какво да не правим, кое е „добро" и кое - „лошо", както повеляват дуалистичните разбирания на културата ни. Предават ни „скрижалите", без много да се замислят за особеностите на детската психика. Често забравят, че детето прекрас­но разбира нещата и че нашите морални и социални цен­ности не съвпадат непременно с неговите.

И започват да го дезинформират, вместо да го инфор­мират. Възлагат му да продължи традициите, обичаите на клана, да увековечи името и схващанията му. Прилъгват го с блясъка на могъществото, на славата, на успехите, като го сравняват с околните, започвайки ес­тествено от братята и сестрите му, ако има такива. По­добно възпитание чрез сравнение е най-добрият начин за насаждане на чувство за малоценност и вина, на страх и безсилие; или обратното - на воля за могъщество. И горко му на който се опита да отхвърли отредената му роля!

Сравненията

Няма нищо по-вредно от догмите на конформизма. Кол­ко ли пъти сме чували въпроса: „Ами ако всички праве­ха като теб?" Нашите общества са основани на сравне­нието между отделните индивиди. Става така, сякаш все­ки трябва да влезе в предварително подготвен калъп. Затова повечето от нас възприемат наложено им отвън поведение. И за да се чувстват на сигурно място в затво­ра си, непрекъснато се сравняват с околните. Целта е в никакъв случай да не нарушат затворническите норми. В обществото - и в семейството! - съществува стремеж към уеднаквяване, желание да се живее „като всички останали". Така се стига до онзи сив конформизъм, от който успяват да се изтръгнат единствено духовните лич­ности, осъзнали истината за себе си и насочени към соб­ственото си развитие - това са „подривните елементи на обществото".

Ето какво ми каза един мъж:

- Пиша малка книжка без никаква стойност ос­вен за самия мен. Нещо като равносметка, един вид дневник. Смятам да кажа горе-долу следно­то: „Виждате стените, които ме ограждат, и си мислите, че това съм аз. Но аз не съм тези

Дали някаква лампичка не е светнала за този мъж? Не е изключено. Малцина са тези, които в един момент си задават въпроса за скритата си същност. Примерът показва как човек може да изгние в затвора, изграден от семейните норми.

А ето и разказа на друг мъж:

- Ами... защото... ами защото всички правят така, господине!

Дреболия? На колко такива „дреболии" сте способни за една седмица?

Нормално е да съизмерваме способностите си с тези на другите хора. Нормално е да искаме да постигнем най-доброто, което можем, при положение че сравнението с другите не се основава на измислени ценности.

За съжаление в съвременното общество се научаваме да доказваме качествата си единствено чрез противопоставя­не, в обстановка на състезание, обикновено изпълнена със злоба и агресия. Така стигаме до желанието да „унищо­жим" противника и до породените от него чувства на враж­дебност и ненавист. Достатъчно е да си припомним „спорт­ните" битки или така наречените религиозни борби.

Ето някои изрази, употребени във връзка с тениса, които преписах от вестниците: „Х е истински убиец"; „V унищожи противника си"; „2 ликвидира съперника си в 5 сета; сервисите му са истински куршуми"; и т. н.

Обява за работа - нарисувана е ужасяваща глутница вълци с оголени зъби; отдолу е изписан подобаващ текст, в който срещаме борци, печеливши, агресивни, млади вълци, остри зъби и други думички все от тоя десен.

Което показва, че човекът наистина не е най-доброто завоевание на вълка.

Изповед на един „шампион" по голф: „Когато играя, сърцето ми е изпълнено със злоба; играчът на голф е длъжен да си повтаря, че трябва да удря съперника си по главата, докато му спука черепа..."

Да коментираме ли?

И все пак...

Всеки от нас може да попадне в някой от затворите, кои­то носи в душата си. Ние изграждаме и поддържаме тези затвори заради мнимата сигурност, която ни носят. Не­врозата е най-подходящият пример. Първият ни враг си остава чувството за малоценност и за вина - ядрото на всички „комплекси". Слабостта, покорството или мазо­хизмът, както и властното, агресивно поведение и садизмът, разтварят вратите на множество затвори. Така, без да си даваме сметка, се превръщаме в диктатори и палачи на самите себе си.

Любовта ви връхлита неочаквано и изневиделица... също­то се отнася и до свободата. Но нейната „внезапност" е резултат от дълъг процес на вътрешно избистряне.

Да си свободен не означава да се идеализираш - идеализацията на Аза компенсира изпитваната тревожност и чувството за вина, тоест тя е пак затвор. Когато азът не е истински, той всъщност не е свободен, затова най-важното от всичко е да намерим истинския си Аз. Това е дълго и трудно, но плодоносно начинание. Смисълът на живота не се съдържа в спазването на външни, абстракт­ни закони (морални, философски, социални, семейни, ре­лигиозни и т. н.), а в способността ни да осъзнаем коя от предложените ни възможности отговаря на истинската ни същност. Тогава именно свободата става част от нас. То­гава преставаме да се суетим и свободата, която е тичала подире ни, а ние сме я отблъсквали, най-сетне ни настига, защото вече сме способни да я приемем. От този миг на­влизаме в територията на положителната разрушителност (виж главата „Психоанализа"), която се изразява в съзна­телно, трезво и неагресивно отхвърляне на абстрактните патриархални житейски правила, господстващи в запад­ния свят. Това е най-важната смяна на посоката, която можем да направим. И най-ценната, защото в края на пътя ни очаква сливане с Вселената на „Великата Майка" и с нейния климат на пълна вътрешна свобода.

Едно-единствено призвание

Всички ние имаме свое вътрешно „призвание", своя не­повторима съдба и единствен по рода си архетип, до кои­то можем да се доближим с помощта на психоанализата. Нашето призвание е най-важната ни вътрешна истина; то направлява основното ни същество.

Но свободата винаги струва скъпо. Тя ни дарява със съвършено нов поглед върху нещата, а това означава да загубим контакт с другите, които все още са затворни­ци. Свободата води до афективна и социална изолация и ни лишава от мнимото чувство за сигурност, поддържа­но от обичайните догми и навици.

Свободата предполага радикална промяна в схваща­нето ни за отговорността и притежава собствена конкрет­на етика.

Тя на практика съвпада с онова, което бих нарекъл „космическа свобода".

И накрая, върховната проява на вътрешната свобода е верността към някои висши ценности и към малцината индивиди, които ги олицетворяват - ценността, които всеки открива и приема според собствените си мерки и по собствения си образ.