Психология и вътрешна свобода пиер Дако Увод без дрехи и багаж

От детските си години чуваме и повтаряме различни думи. Постепенно научаваме какво означават и започва­ме да говорим за стола, цветето, планината... Но само от собствен опит можем да усетим какво се крие зад тях. Усещането не се учи, защото никой не е в състояние да ни го предаде.

По-късно, когато чуем или произнесем някоя дума, паметта ни възпроизвежда вече изпитаното усещане, като му придава афективно звучене, познато единствено нам. Благодарение на натрупаните спомени усещанията ни непрекъснато се множат. Но нашата памет не е паметта на съседа, нито усещанията ни приличат на неговите. Така се обяснява голямата неточност и двусмисленост на ду­мите, които ни залостват в поредния затвор, в не­пристъпна за другите килия.

Ние никога не казваме това, което бихме искали да кажем или да предадем. Думата е привидност, знак, „обвивка на усещането". Освен мотото в началото на глава­та ще приведа и една кабилска поговорка, която да по­служи за подзаглавие:

Звездата не е дума

Достатъчно е да запитаме няколко души какво означава дадена дума. Ще получим най-разнообразни отговори в зависимост от детството, юношеството, спомените на човека, с една дума, в зависимост от целокупната му афективност, в която всичко е свързано.

Да вземем например няколко напълно произволни думи (вие също можете да го направите):

• Мъж, жена, свобода, мъгла, река, огън, вода, красота, влак, заминаване, отсъствие и т. н. За всеки човек тези думи „звучат" различно, носят различен афективен за­ряд, притежават скрит и непреводим смисъл. Защото ние никога не придобиваме способността да предаваме усе­щанията си.

Да вземем друга дума: детство. Ще се повтори също­то - всеки ще усети детството си чрез спомена за своите копнежи, надежди, любови, неуспехи, за родителите, дома, цветята в градината и пр.

Затова по време на съвместната работа психоанали­тикът трябва да направи всичко възможно, за да просле­ди веригата от усещания на своя пациент, дори ако за тази цел се наложи да пренебрегне словесния им израз.

Да направим едно сравнение:

...още повече, че думите при Жената и при Мъжа се образуват по противоположен начин:

Установяваме, че мъжът и жената тръгват от противо­положни точки.

• Жената тръгва от Езика-Майка и от несъзнаваните си цялостни усещания. Едва след това се опитва да им при­даде форма, като чрез думите се стреми да изрази „аура­та" на предхождащите ги усещания. Но думите не могат да направят това. Тогава, в желанието си да предаде усе­щането си в неговата цялост, жената започва да търси заобиколни пътища, минава от асоциация на асициация за голямо учудване на мъжа, който си позволява да иро­низира нещо, което не разбира.

И прибягва до клишетата: „Женски приказки! Толко­ва са лишени от логика, че не можеш да разбереш за какво става дума." Или заявява снизходително от позицията на „силния" пол: „Каква прелест са тия женички!"

• Мъжът тръгва от логични думи, лишени от сетивност. Подрежда ги в изречения и се получава една също тол­кова логична „Реч-баща", от която усещането практиче­ски отсъства.

Пресечната точка на езиците?

Установихме, че мъжете и жените тръгват от противо­положни точки. Ако сме песимистично настроени, бих­ме могли да кажем, че няма да се срещнат никъде. Съще­ствува много малко сходство между думите, изречени от жената и от мъжа, доколкото между кривата и правата линия, между афективността и студената логика, между окръжността и една точка по нея няма почти нищо общо. Освен ако Анимата на мъжа не е достатъчно еволюи­рала, за да се срещне с изреченията-усещания на жената, а Анимусът на жената не е достатъчно хармоничен, за да схване мъжката фразеология.

„Нелогична" ли е жената?

Привидната „липса на логика" на женската реч е много по близка до действителността, отколкото мъжкият на­чин на изразяване.

„Липсата на логика" у жените е близка до действител­ността, защото действителността наистина е едно цяло, в което умът може да се рее, без никога да се заблуди.

Вкопчен в своята точка от окръжността, мъжът за­губва дирите на жената, понеже тя се опитва да му пре­даде информация за окръжността като неделимо цяло.

Затова му се струва „загадъчна", затова вижда в думи­те й неразрешим ребус.

Тъкмо от тази „нелогичност" произлиза способността на жената да „слуша между редовете", да тълкува думи­те, за да се доближи до душата на хората и нещата.

В заключение...

Мъжът би трябвало да преоткрие истинската реч, да се научи да вниква в думите и да си възвърне изтласканата способност да усеща.

Жената би трябвало да развива мъжкия си полюс и да се стреми към по-голяма линейност на думите и изрече­нията.

Така или иначе чрез обикновената реч не можем да пре­дадем смисъла на живота. Думите неминуемо пораждат у нас непълни представи. То е все едно да се опитаме да бро­дираме върху зебло или да изтръгнем ултразвук от тъпан.

След като думата „вода" не мокри, след като не е нищо друго освен дума, как да предадем усещането за мокрота на някой, който никога не е бил мокър? Или усещането за изгаряне на човек, който не се е доближавал до огън? И какво усещане бихме очаквали да ни предаде този или тази, чиято душа е наранена?

Накратко, трябва да осъзнаем, че ролята на думите е ограничена, че те ни дават представа само за някои без­крайно малки части от живота. Може би тук именно могат да се намесят поезията и музиката?

Стойността на думите зависи от вложения в тях афективен заряд. На свой ред силата на този заряд е обусловена от инидвидуалната ни памет, но и от културата, на която принадлежим. Разбираемо е, че една и съща дума не по­ражда еднакъв отзвук у индивидите от различни култу­ри. Един най-обикновен пример: западноевропеецът възприема съвсем различно думата „чай" от японеца; усещането на англичанина, за когото тази напитка е свързана с почти религиозен ритуал, също ни най-малко не съвпада с усещането на безразличния към чая фран­цузин.

Така детето, което все още е близо до същността на нещата, понякога изрича думи, отдавна загубили дълбо­кия си смисъл за зрелия човек.

Да вземем следното изречение: Мъглата обгръщаше утринните дървета.

Всеки ще реагира според това, което е. У селянина, който обича и чувства полето, изречението ще събуди цяла гама спомени. Различно ще бъде усещането на граж­данина, за когото думи като мъгла, дървета, утрин носят слаб афективен заряд. Така е във всичко. Къде тогава да се срещнат хората?

Друг пример

Ето една строфа от известната поема на Ламартин „Езерото"²:

Към нови брегове понесли своите бреме,

сред безконечна нощ залутани съвсем,

не бихме ли могли сред океана време

поне за ден да спрем?

И няколко „асоциации" на мъже и на жени:

• Жени: Постепенно откриване на живота. Защо да пу­скаме котва? Животът си върви, това е. Смъртта не е край. Поетично заклинание. Литания и молитва. Дълго­трайност. Да се отпуснеш по течението. Можем само да се надяваме. Неумолимо плъзгане. Докосване на два свята. Движение в отвъдното, независимо от нас, извън нас. Алхимия на изплъзващото се време, дълбока тиши­на, в която се раждат нещата. Мрак, чувство на тъга.

• Мъже: Нещо неуловимо, загуба на Аза. Изгубеният рай. Духовно завоевание. Изгубени светове. Огромна ностал­гия по отминаващото време. Липса на опора, размиване на Аза. Всичко е движение, вечно движение, непрекъснат водовъртеж, никъде няма покой, фаталност. Всичко из­чезва. Смъртта чака. Нищо не може да се направи, смъртта е неизбежна. Отчаяние, вкопчване. Приключе­нията на новите брегове.

Веднага виждаме разликата в асоциациите. И тук же­ната е вътре в живота, а мъжът се е вкопчил в него. При жената смъртта като край почти отсъства. При мъжа тя е навсякъде. Върнете се няколко страници назад и отно­во погледнете сравнителната таблица.

Към извора?

При положение, че думите са неспособни да предадат същността на нещата, как поне да се доближим до нея? Какво да правим, след като най-прости констатации като „вали дъжд", „вали сняг", „времето е хубаво" пораждат индивидуални усещания, които не могат да бъдат споде­лени? „Обичам те", си казват влюбените. Как обаче отек­ват тези думи у всеки от тях, вътре в килията на възпри­ятията му?

Съществува едно цвете, наречено „отчаянието на ху­дожника". Думите са също такова отчаяние за този, кой­то иска да предаде дълбоките си чувства.

Остават ни само поезията и музиката, които олице­творяват скритата действителност и са част от универ­салния „Език-Майка". Поетът и музикантът се опитват да изразят усещането си за нещата чрез думите и нотите. И това е тяхната велика привилегия.

Единствената опасност, която грози поезията, е въз­можността да се херметизира, да стане разбираема един­ствено за поета и за малцината му съмишленици.

Смятам впрочем, че всеки кандидат психоаналитик трябва да притежава - или да придобие - поетични и му­зикални знания, още повече, че поезията, музиката и мистиката са тясно преплетени.

Ако в началото е било Словото, ако звуците и думите, означаващи околния свят, са дошли от дълбините на вре­мето и постепенно са се деформирали, вероятно бихме могли да се върнем към извора и да преоткрием същност­та на нещата, пробуждайки силите, въплътявани от първичното слово, на което днешната ни реч е само бле­до подобие...

Трета глава

ФАНТАЗМИТЕ

Фантазмите са скритият антидот на затворничеството. Те задействат по хиляди начини безкрайните възможно­сти на въображението.

Положителни или отрицателни, съзнавани или несъзнавани, фантазмите нерядко разчупват еднообразното и унило всекидневие и се превръщат в противотежест на съжаленията по пропуснатото, на провалите и неосъще­ствените мечти.

Понякога въображението дава път на грандиозни про­зрения - това са фантазмите, от които се раждат големи произведения на изкуството, музикални творби, научни открития.

Всеки ден, навсякъде по света милиони мъже и жени се спускат до дъното на въображението си и тръгват на лов за мечти, за онова „нещо друго", което освобождава живота им поне за миг.

Животът не е възможен без фантазми и мечти. Чо­вешкото същество се състои от няколко „личности" и фантазмите му зависят от това коя личност се проявява.

Във въображаемото човек задоволява незабавно свои­те съзнавани или несъзнавани желания, фантазмите, „нормални" или не, са сред най-използваните начини за бягство.

Обикновено фантазмите са нещо тайно. Ние охотно разказваме мечтите си, чиято неопределеност сама по

себе си ни предпазва от чуждата недискретност, но премълчаваме фантазиите си, защото те прекалено от­кровено разкриват личността ни.

Отрицателната им окраска

Обикновено фантазмите се смятат за нещо отрицател­но. Те ни напомнят за деградирала сексуалност, тъмни инстинкти и осъдителни мечтания. Това е така, защото нашите общества отглеждат низкото у човека като ня­какво рядко растение, защото медиите и рекламата гру­бо експлоатират отрицателните фантазми, които сами произвеждат. Същите тези общества, за които няма нищо свято, обезкръвяват въображението и неговата символи­ка. Задушаването на свръхчовешкото, което присъства у всеки от нас, спомага за появата на най-долните фан­тазми.

В ежедневието фантазмите изкарват на бял свят тай­ни мечти, дълбоки комплекси, неподозирани изтласква­ния. Съществуват опасни отрицателни фантазми: садис­тични, мазохистични, убийствени, самоубийствени...

- Много често си представям как карам кола­та си с максимална скорост. В края на една пра­ва отсечка внезапно се оказвам пред някаква стена. Представям си ужасния удар и настъпва­нето на смъртта ми. За част от секундата преминавам в небитието... (23-годишен мъж)

Очевидно е, че този (самоубийствен?) фантазъм отра­зява нещо основно от личността на мъжа. В подобни слу­чаи съществува опасност от осъществяване на фантазма. Можем да се запитаме дали някои автомобилни зло­полуки не са прикрити самоубийства, предизвикани от многократното повторение на такива фантазми?

Смятам, че човек често желае да се самоунищожи, защото е безсилен да стане такъв, какъвто чувства, че е в действителност - божество, изпълнено с радост и щастие.

Но да отворим една скоба.

Един 30-годишен мъж често си представя цял сценарий за филм. Действието се развива във френското градче, където е срещнал една млада жена. Преди година мъжът се завърна в САЩ и ми изпрати оттам следното писмо:

- Не мога да забравя „малката французойка". Срещнах я рано сутринта пред една хлебарница. През цялата нощ мислих за нея и на другия ден тръгнах да я търся. Не успях да я открия. Не мога да се освободя от този спомен. Улицата, жената се превърнаха в истински фантазми, които си повтарям всяка вечер. Представям си как се връщам във франция, отивам отново на онази улица, след това срещам „моята " францу­зойка, която също ме търси... И двамата замръзваме на място, после се хвърляме в обя­тията един на друг. Смешно, нали? Най-чудно­то е, че в основата на мечтите ми е уханието на топъл хляб, миризмите на малката уличка и ароматът на кафето от околните къщи... Дъха­вият хляб, хубавото утринно кафе... тези непо­знати за нас, нюйоркчаните, неща...

Любовният спомен на този мъж е свързан с миризми­те, „присъствали" на една среща. Става дума за млад американец. В Америка уханията са нещо по-скоро не­обичайно. Американците употребяват всякакви обезмирисители (за тяло, за помещения, за автомобили и т. н.), което прави от САЩ една абсолютно „неутрална" за обо­нянието държава. Така че фантазмът на младия амери­канец е напълно нормален. Но е интересен - затова раз­казах за него, преди да продължа.

Това е областта на съзидателното въображение, от кое­то понякога се възползва цялото човечество.

Става дума за въображението, конкретизирано в про­изведения на изкуството, литературата, музиката; за меч­тите, овеществени в научни открития, понякога резул­тат на светкавично и плодоносно „вдъхновение".

Без фантазми не би имало нито наука, нито изкуство; не би имало кино, театър, актьори.

Висшите фантазми принадлежат на великите „аутсай­дери", на пътешествениците в света на неизчерпаемото въображение.

Нека припомним някои куриозни случки с известни личности, на които въображението е изневерило в не­подходящ момент. Известна е историята с Наполеон, при когото се явил някакъв си механик, наречен Фултън, показал му проект за параход и му предложил да съоръ­жи френския флот с такива съдове. След като изслушал Фултън, Наполеон го отпратил, без да подозира, че ня­колко години по-късно корабът, който ще го отведе на остров Света Елена, ще бъде задминат от параход на име „Фултън". Кой знае, ако бе проявил необходимото въоб­ражение, Наполеон може би е нямало да изгуби коро­ната.

Граф Цепелин пък предложил дирижабъл на южняци­те по време на Гражданската война в Америка. И него отпратили. (По онова време Френската академия на на­уките отхвърляла всички предложения, свързани с квадратурата на кръга, с тунела под Ламанша... и дирижаб-лите.)

Все през XIX век професор Ленгли бил уволнен, заде­то проектирал летателна машина, снабдена с двигател с вътрешно горене. В същото време друг голям научен ав­торитет математически „доказал", че е невъзможно да се изобрети летяща машина, по-тежка от въздуха. Ето как някои хора са лишени от въображението, необходи­мо за напредъка на науката и на човечеството. А този напредък се дължи единствено на проецираните в бъде­щето фантазми.

Как стоят нещата в наши дни? Има ли човекът все още съзидателни мечти?

Видовете фантазми

Понятието „фантазъм" се използва по най-различни на­чини, като разпространеното му значение често е твърде отдалечено от първоначалното.

Фантазиите са два вида. При единия става дума за по­вече или по-малко съзнавани явления (мечти, блянове, въображаеми истории). Другият вид е от областта на несъзнаваното. Съществуват безброй фантазми и от два­та вида. Всички те са тясно свързани с паметта и с пси­хичните процеси. Несъзнаваните фантазми влизат в дей­ствие още в началото на живота ни. Затова не можем да ги отнесем към определен период. Освен това те присъс­тват в съзнанието ни практически непрекъснато. Всеки образ, всяко мечтание пораждат фантазми. Човек, който върши нещо машинално или се разхожда безцелно, също несъзнателно фантазмира.

Фантазмите се различават в зависимост от възрастта, пола, заниманията. Разбираемо е, че някоя автоматично вършена дейност може да породи повече фантазми от работата, изискваща силно съсредоточаване.

Когато се превърне в рефлекс, навикът преминава в несъзнаваното. Ако години наред се движа по един и същ маршрут, аз вече го познавам „като петте си пръста". Затова не е нужно да внимавам особено, нито да мисля за това, което правя. Тогава именно у мен се появяват съзнавани и несъзнавани фантазми под формата на смътни мечтания, неясни мисли, въображаеми сценарии, които впрочем бързо забравям. Възможно е обаче мое­то несъзнавано да се възползва от това „невнимание към действието на момента", за да ми подскаже решението на някой проблем, да пробуди вдъхновението ми, интуи­цията ми и т. н.

Откритията на Фройд доказаха съществуването на множество несъзнавани фантазми, които са част от жи­вота на всеки човек.

От друга страна, често се смята, че фантазмите са нещо „нереално", някакво мяркащо се и изчезващо явление. Това не е вярно. Всяко чувство, всяка емоция, всяко ра­зочарование, както и всяка вътрешна победа се изживя­ват във и чрез фантазмите. Тъкмо те придават на пси­хичния ни живот цел и посока. Иначе защо биха същест­вували?

Съзнавани или не, всички наши фантазми идват от миналото ни, а то е изградено от здраво свързани по­между си обстоятелства. Доколкото поведението ни е до голяма степен обусловено от фантазмите ни, би било наистина полезно да открием къде се коренят те. Със съзнаваните фантазми нещата се относително прости. Много по-трудно е „да хванем края" на несъзнаваните. Единствено психоанализата е в състояние да ги изкара на повърхността. И то, разбира се, когато ни оказват от­рицателно въздействие или са в основата на невротично поведение. В такива случаи именно става дума за фан­тазми, за чието съществуване изобщо не подозираме.

Изглежда неправдоподобно, но някои психолози и пси­хоаналитици наистина вярват, че фантазмите са „нереални" и ненужни. Сякаш самите те не са, подобно на всич­ки нас, „складове за фантазми"! Възможно ли е също да отричат значението на сънищата, които не са нищо дру­го освен най-обикновени фантазми?

ДЕТСКИТЕ ФАНТАЗМИ

За да разберем естеството им, трябва да изследваме на­чалните етапи на психическото развитие (първите три години от живота на детето). Възможно ли е подобно изследване? Не работим ли „на тъмно" и разполагаме ли с наблюдения или с относително стабилни предполо­жения, които да ни доведат до сигурни изводи? Млада жена споделя:

- Когато види нещо оранжево, тригодишната ми дъщеря започва да плаче, да се мята, да тре­пери. При това по-голямата оранжева повърх­ност не й прави впечатление. „Кризата"избухва при вида на парче плат, шалче, кърпичка. На пола, рокля, афиш, полицейско яке не реагира...

Защо? Опитите на детския психолог да обясни явле­нието не довели до нищо. Не била открита никаква трав­ма, преживяна в клиниката, училището, по пътя за учи­лище или където и да е, с която да се свърже подобна болезнена реакция.

Тогава какво? Повече не видях тази млада жена и за­гадката остана неразбулена. Дали пък не можем да си представим, че в някакъв свой „предишен живот" детето е свързвало оранжевия цвят с драматични събития и че в организма му са останали елементарни частици, „запом­нили" онова време? Просто предположение.

Друг пример: 10-годишната Катрин.

- През един летен ден чичо й се появи в градина­та гол до кръста и Катрин, тогава на около три годинки, се разнищя неистово.

Какъв фантазъм е бил пробуден? Всичко може да се предположи. Дали близкият до семейството чичо не се е сторил на момиченцето „непознат" и опасен „пришълец" или някакво „чудовище"? Чичото повече не посмял да се появи в такъв вид, така че кризата не се повторила.

Как при това положение да се произнесем със сигур­ност? Изучаването на фантазмите през първите години се опира главно на индукцията. Обобщават се резулта­тите от наблюденията на отделни случаи. При това се наблюдават абсолютно несъзнавани от детето емоции и реакции, които позволяват - понякога! - да заключим, че причината им се крие в някакъв фантазъм. Което ни най-малко не означава, че сме в състояние да определим какъв точно.

Някои класически методи - рисунки, театрални етюди, съчинения или стихчета, както и свидетелствата на родителите, могат да бъдат полезни. Но това са наисти­на много сложни изследвания.

Освен това, дори да напипаме несъзнавания фантазъм, обезвреждането му съвсем не е лесна задача.

Но независимо дали става дума за деца или за възраст­ни, фантазмите са изключително многобройни и много активни, особено ако действат извън полето на съзнани­ето и не са пряко контролирани от разума.

- Седемгодишният ми син Жан често прави осо­бен жест с ръка, като че иска да отпъди нещо на­далеч от себе си. Като че ли избутва, отблъсква нещо... но какво? Прави го много често, особено вечер. Учудващото е, че няма нищо против да спи сам на загасена лампа. Въпреки че вратата на стаята му остава отворена, никога не ме е викал нощем. Разпитвала съм го, но без резултат...

На въпросите: „От какво се страхуваш? Какво пъдиш?" детето не даваше никакъв отговор. Дали защото наисти­на не го знаеше, или защото се боеше да разкрие пред самото себе си ужаса, който изпитваше (тъй като по всич­ко личеше, че става дума за ужас)? Накрая, след като използвахме какви ли не средства (игри, рисунки и др., които впрочем Жан много харесваше), успяхме посте­пенно да открием какво го тревожи. Ставаше въпрос за огромен крокодил, който се приближаваше към него и се канеше да го погълне. Вероятно си го представяше много ясно, съвсем като жив...

Какъв беше този крокодил? Травмиращ спомен от анимационни или други филми? Майката, възприемана като „поглъщаща" (въпреки че подобно тълкуване би било твърде опростенческо)? Или някое от чудовищата, населяващи колективното несъзнавано на човешкия род, следователно и на децата, бе изплувало на повърхност­та? Да не би да ставаше дума за кошмарен сън, от който Жан не можеше да се отърве?

В края на краищата той успя да нарисува „своето" чу­довище, да го проецира върху лист хартия, вместо да го остави да броди из дебрите на душата му.

След това трябваше да го освободим от породената от фантазма тревожност.

Психологът му обясни, че в Китай например има по­верие, според което крокодилите излъчват светлина; за други народи той е истинско божество, Владетел на зе­мята и т. н. Запозна го - с разбираеми за него думи - със символиката на това животно. Момченцето реагира до­ста бурно на легендите, разпространени сред някои пле­мена, според които тъкмо крокодилът е създал плани­ните и долините.

После Жан ей така внезапно престана да прави онзи жест. Може да се предположи, че положителните и съзна­вани „информации" са „размили" отрицателните и несъзнаваните, връщайки на крокодила неутралния об­раз на един от многото земни обитатели.

Да не подценяваме нищо!

При децата и най-дребните неща имат огромно значе­ние. Затова следва да обръщаме голямо внимание на техните игри, рисунки, думи, жестове, мимики, тикове и т. н. Да се постараем да разберем какво изпитват към майка си, баща си, към другите хора. Да се вглеждаме в социалното им поведение, да се опитваме да си предста­вим, съдейки по въпросите, които задават, какво става в несъзнаваното им. Да не пропускаме и контекста, в кой­то детето казва едно или друго, да следим какво изразя­ва лицето му - тревожност, тъга, обич, радост... Естест­вено, давам си сметка, че това е много трудна работа, която, повтарям, е опрадвана само когато някой от фантазмите предизвиква несвойствено за здраво дете пове­дение.