Пътуване извън тялото безкрайно пътуване (част 3) Робърт Монро съдържание

И дейността на Института „Монро", и Системата за Живот на Земята сами по себе си бяха за мен неоспорими Познания. Въпреки това имах неприятното усещане, което оставяше следи у мен, а и очертанията на моето липсващо Основно си бяха там. Аз просто не бях способен да ги усетя.

Отново се обърнах към моите лични дейности. Едно от Познанията, породено от повтаряща се опитност, бе, че придвижването към състоянието извън тялото за мен вече не представляваше „движение". Изследваните обекти в Институтската лаборатория бяха докладвали много пъти това, но.то небе част от моя личен модел, докато не започ­нах онова, което нарекох метод на „бързото превключване". Оттогава всичко, което се случваше, бе заглъхване на едно състояние на мозъка и настройване към друго. Изглежда по-точно ще бъде то да се впише като „излизане от фаза", а и повече задоволява системата за класификация на лявото ми полукълбо.

И така, това стана повтарящ се модел. Въпреки това бях започнал да забелязвам, колкото и плавно да се разви­ваха нещата, че една главна промяна набираше скорост. Предчувствието бе винаги толкова смътно, че можеше да се долови само при ретроспекция.

Този път онова, което ме извади от самодоволството ми, бе серия от инциденти, които започнаха да се случват все по-често, когато излизах извън фазата на тялото си по време на спящо състояние. Те бяха забележително сходни с „тестовете", които бях преминал в предишните години. Тези тестове бяха учебни процедури, докато бях в състоя­ние извън тялото. Дадено преживяване се повтаряше ня-

колко пъти, докато у мен не се породеше определен отговор. После преживяването не се повтаряше.

Тези тестове бяха несловесни и очевидно бяха водени от нематериален, евентуално моя ИНСПЕС приятел. Ние се срещахме скоро след като напусках физическото състоя­ние и обикновено бях запитван дали съм готов. Аз се съгла­сявах, изпълнен с упование. Почти веднага се чуваше сил­но прещракване и аз откривах себе си напълно потопен в преживяването. Отминал и забравен бе фактът, че това не е „реално", а аз трябва да го изживея напълно, В кризисна ситуация, когато трябваше да се вземе решение, аз бях този, който го правеше. После се чуваше друго силно пре­щракване и аз отново бях с ИНСПЕС. Ако се бях предста­вил задоволително, този определен тест повече не се повта­ряше. Ако пък не, трябваше да се върна обратно и да се опитвам отново, докато се справя.

Никога не ми се бе случвало да попитам защо именно мен подлагаха на тест и кой отсъждаше какво трябваше да бъде правилното решение. Повечето, ако не и всички тесто­ве изглеждаха напълно неотнасящи се до този материален живот, макар че много от тях бяха: в основата на ситуации на човешката Земя. Предположих, че някой по-умен от мен се нуждаеше от моя начин на отговор и аз понякога с колебание и радост поемах това задължение.

Тази нова версия изглеждаше почти същата, освен че вече нямаше поддържащ ИНСПЕС, когото можех да опре­деля. Епизодите се случиха месеци след нашата последна среща и нямаше и следа от присъствие на ИНСПЕС, неза­висимо от продължаващите ми надежди. Както и преди, една и съща ситуация се представяше в разнообразни фор­ми и винаги имаше нужда" от вземане на решение. Би би­ло лесно да ги отстраня, все едно, че са просто съновидения, ако те не се представяха в модалност, построена от ИН­СПЕС. Нещо повече, аз не бях имал обикновени сънища или кошмари от дълги години.

Тези инциденти ставаха толкова силни, че не можеха да бъдат пренебрегнати. Промяната в посоката се бе случ­вала много преди това. Бурята, която привлече внимание­то ми, бе разкритието, че различни психологически и умствени състояния започваха да се отразяват на физически будното ми съзнание, като резултат от тези дейности. Във всички мои предишни пътувания извън тялото не бе има­ло подобни на тези последствия. Появяваха се възбуда и оживление или тъга и радост след завръщане в моето спо­койно и отпуснато тяло. Но никога не ми се бе гадело, нито пък бях имал болки в ръцете и краката, ускорен сърдечен пулс, нито цялата ми нервна система се бе опъвала до краен предел. Тези ефекти често продължаваха петнадесет

- двадесет минути след завръщането.

И така не любопитството, а нуждата ме подтикна отно­во да търся отговори - същата причина, която преди, годи­ни ме бе накарала да изследвам опитността извън тялото. Но този път имаше разлика. Аз не бях пренатоварен със страх, а притежавах инструменти и приятели, с които да работя. Освен това имах най-малкото началото на картата на територията.

Първата крачка бе да направя преглед на събитията и действията от миналото, за да се опитам да определя какво бе причинило тази промяна в посоката. И може би, докато правя това, да достигна до решението, както и до липсва­щото Основно.

Както описах преди, точно обратно на предположения­та ми, цялата история на опитността извън тялото ми бе

- доминирана от лявото мозъчно полукълбо. Това ясно по­твърждава значимостта на придобитите от лявото полу­кълбо способности по време на Човешкото ежедневие в Системата за Живот на Земята. Всеки автоматично би пред­положил, че ОИТ е дело изцяло на дясното полукълбо, за­щото не бе от време-пространството и затова нямаше отно­шение към процеса на логическото и аналитично мислене»

Но това предположение бе неправилно. При всяка от моите ОИТ дейности разумната част от мен присъстваше до ня­каква степен. Нещо повече, колкото по-голяма бе тази учас­тваща част, толкова по-голям бе напредъкът ми. Прогресът в тези случаи може да бъде формулиран като „разбиране, водещо към осведоменост, завършваща с приложение". Без тази придобита способност вероятно аз все още щях да се рея из въздуха над леглото или щях да съществувам само чрез предписаната ми дневна доза успокоителни.

Ето и една типична илюстрация: В ранните дни аз тайничко се връщах към физическото си тяло от някое „ло­кално" пътуване извън тялото, като всичко бе под контрол и действаше както бях сигурен, че трябва да става. Извед­нъж се сблъсках с преграда и бях, принуден да спра. Опи­тах се да мина през нея, но тя бе твърда като стоманена повърхност. С положителност знаех, че физическото ми тя­ло бе от другата страна на преградата и затова бе жизнено важно да я преодолея. Преминах огромно разстояние наго­ре, но не можах да намеря пролука в стената. Тръгнах надолу, но резултатът бе същият и наляво и надясно. Ня­маше път през нея. Бях ужасно изплашен, представяйки си как ще прекарам вечността, пльоснат върху тази непро­ницаема стена. Опитах всяка молитва, за която можех да се сетя, скимтях за помощ и накрая се свлякох, треперейки като загубено дете - каквото всъщност си бях.

След цяла вечност, както ми се стори, когато трепере­нето ми премина от само себе си, аз се облегнах и започнах да мисля разумно. Ако не мога да проникна през бариера­та, ако не мога нито да мина отдолу или отгоре, или пък да я заобиколя, единствената ми възможност е да се върна в посоката, от която бях дошъл. Независимо от онова, в което вярвах, това би могло да е единственият отговор.

Така и направих... и няколко мига по-късно бях вече във физическото си тяло с абсурдна лекота - благодарение на логиката на лявото мозъчно полукълбо.

Всяка следваща бариера, с която случайно се сблъс­квах, даваше път на събирането на информация, опитност­та, силогистичния анализ на онази обучена на Земята част от мен. Въпреки огромните различия в ситуациите и условията, които трябва да се имат предвид, процесите на изследване и обучение бяха съвсем същите. Независимо от всичко, след като веднъж ситуацията се случеше, отговори­те и решенията не се появяваха с магическа пръчка. Ана­литичният инструмент, както наричаме лявото полукълбо, ги предоставяше съвсем точно. Може и да не съм ги харес­вал, докато се развиваха, но и не бих могъл да отхвърля тяхната точност.

Това, от което се нуждаем, независимо дали сме в или извън тялото, е да пренебрегнем или разрушим забранителните знаци, табутата, предупреждението, наричащо се „Светец на Светците", изкривяванията на времето и пре­местването, неконтрастните „черни дупки" на еуфорията, мистицизма, митовете, фантазиите за Господ или Светата Майка. После трябва добре да се огледаме с придобитите способности и развитието на левия си мозък. Нищо не е неприкосновено, когато дойде време да бъде изследвано или поставено под наблюдение.

Трябва да сме признателни, че това изисква количест­вен скок в развитието на нашия Различен Мироглед. Може да се сравни с излизането от локалния трафик с неговия хаос, бъркотия и червен сигнал на светофара и преминава­нето на широката междущатска магистрала - главният път към Неизвестното. Картата, която ние разработваме, ще съдържа пътя, доколкото нашите действащи модели на съзнанието могат да го разширят.

Но създаването на картата на Магистралата е едно, а пътуването по широкия път - друго. То не може да се пре­върне в абсолютно Познание, докато всъщност се прокарва от индивида с неговия ляв мозък в добра форма. Освен ако не започнете да помните на какво прилича то. Все същото,

картата и Различният Мироглед може да ви помогнат да си изградите по-точно убеждение, което пък вероятно по-лесно може да се превърне в Познание.

Сега да се върнем към моето ново развитие - проник­ването на материалната ми същност от отговорите, вследс­твие на ОИТ. Лявото ми полукълбо настояваше, че физи­чески разсеяните нови сигнали бяха причинени от някак­ва важна подробност, която бях пропуснал. Чудех се дали това бе указанието или следата към липсващото Основно?

Имах две възможности. Първата бе да се върна към началото, за да уловя онова, което бях пропуснал. Втората - да се излежавам в един прекрасен облак от любов и да продължавам да се чудя: „Ами какво, ако...?" Първата из­глеждаше по-конструктивна.

След като бях направил избора си, започнах да изли­зам от фаза приблизително в три часа на следващата сут­рин. Използвах метода „бързо превключване", за да се вър­на към най-ранната точка от спомените си. Веднага почув­ствах сигнал, който вибрираше у мен. Последвах го и се оказах на сцена, която добре си спомнях. Зад мен имаше някой - усещаше се като брат. Сякаш бе нервен. Сочех към фигурата на мъж, който лежеше, проснат с лице към пра­шен път. Беше младеж, не повече от осемнадесетгодишен.

Около него се вихреща битка. Около петдесет или шестдесет мъже в къси кафяви тоги с широки кожени кола­ни около кръста се биеха с приблизително количество чернобради мъже, с дребно телосложение, но сякаш притежа­ващи неописуема сила. И двете страни бяха въоръжени с. къси мечове, саби и кръгли щитове. Те крещяха, пъшкаха и стенеха, чуваха се звуци от удар на метал върху метал, облаци прах, шуртяща кръв, хаос. Онези с широките кола­ни очевидно губеха.

Осемнадесетгодишният, който носеше широк колан, се бореше да стане прав. Проблемът бе в копието, което го бе приковало долу. То бе проникнало през гърба му, премина-

ло през цялото му тяло и се бе забило в калта на пътя. Усилията му ставаха все по-бавни и немощни, докато на­пълно спряха.,

Изведнъж си спомних, че преди години бях почувс­твал болката от копието в гърба ми, но този път бе различ­но. Обърнах се към мъжа зад мен. Онзи очевидно страда­ше от болка. Попитах го дали разбира. Кимна с глава, по­сле се обърна и се отдалечи. Накрая изчезна.

Не ми оставаше нищо друго, освен да помогна. Наве­дох се над младежа и му извиках да стане. Видях главата му - не, не физическата му глава. Тя се издигна над тяло­то му, а аз се приближих, сграбчих я и започнах да дър­пам, Той се изплъзна лесно. Казах му да се изправи. Така и направи и погледна към битката. После забеляза, че един меч лежи в краката му. Наведе се и се опита да го вдигне, но ръката му премина през него. Стреснат, той опи­та отново.

Казах му да не се притеснява. Погледна ме ядосано.

- Трябва да се върна в битката. Приятелите ми умират. Казах му, че е невъзможно, защото той самият е умрял.

- Какви ги приказваш? Силен съм, мога да мисля! Посочих зад него, където физическото му тяло лежеше

в прахта, от него извираше кръв. Той се обърна и се взря втрещен. Наведе се и започна втренчено да разглежда мъртвото лице. После погледна нагоре към мен.

- Ама... аз съм жив! Не съм умрял!

Попитах го точно какво се е случило. Отговори неясно. Интересът му все още бе насочен към развихрилата се битка.

- Движехме се бързо по пътя, търсейки врага, жадни да се включим в битката. Чухме крясъци, после нещо ме удари в гърба. Намерих се долу в прахта и не можех да се изправя, нещо ме дърпаше надолу.

- После какво се случи?

- Престанах да се опитвам, защото бях много слаб. Чух те да ми говориш и после нещо щракна. А сега съм

изправен.

Посочих тялото му в прахта. Той го изгледа, после се обърна към мен.

- Ама нали не съм умрял! Иначе как ще мога да стоя прав и да разговарям с теб, ако съм мъртъв?

Предложих му да се присъедини към битката, но това беше грешка. Той се втурна към остриетата на мечовете и копията, към глъчката и хаоса. Едно копие се насочи към него, той не можа да се отдръпне и то премина през него, но без последствия. Той гледаше в захлас.

Миг по-късно нисък брадат мъж го атакува отзад и драмата паднаха на земята, бутайки се и ръгайки се един друг. Трябваше да мине секунда, преди да разбера, че бра­датият мъж също бе изоставил материалната си обвивка в битката. Може би все още, векове по-късно, те щяха да продължават да се въргалят в прахта, опитвайки се да се убият взаимно!

Минах зад борещата се двойка и им извиках, че само си губят енергията. Те и двамата бяха физически мъртви, настоявах аз, й нямаше начин да се наранят взаимно. Продължавах да повтарям, докато накрая те схванаха по­сланието ми, разделиха се и ме погледнаха. Брадатият мъж се изправи на колене, наведе се напред и допря глава­та си в земята, стенейки неразбираеми звуци. Младежът го гледаше зашеметен, после се обърна към мен.

- Той мисли, че ти си бог. Така ли е? . - Не. Само приятел - отговорих.

Той докосна мястото, където бе проникнало копието.

- Няма дупка, нито кръв... Сигурен ли си, че не си бог? Засмях се, поклатих отрицателно глава и му казах, че

трябва да си тръгвам. Около нас битката бе притихнала. Все повече форми се изнизваха от наранените и разкъсани тела. Скоро мястото щеше да се изпълни с бивши материални човеци, всички с объркани изражения на лицата си. Младежът докосна ръката ми.

- Мога ли да дойда с теб?

Забавих отговора си, яр дълбок вътрешен трепет мо­ментално ми отговори. Сграбчих ръката му и се издигнах нагоре. Изглеждаше несигурен.

- Не съм... не съм птица, аз не мога да летя!

Нежно издърпах ръката му и той бавно се из дигна над бойното поле. Само след миг страхът му изчезна и ние двамата закрещяхме от радост, докато се реехме наоколо. Наум ударих сигнала за връщане по системата „бързо пре­включване". Лумна светлина и ние започнахме да висим неподвижно в светлосивите междинни кръгове. Чувствах ръката на младежа в моята. Въпросът бе къде да го пусна? Тъкмо да го попитам, разбрах, че натискът на ръката му бе изчезнал. Залутах се наоколо. Нищо. Нито младеж, нито някой друг. Какво ли ставаше?

Тази случка бе сходна с предишна при едно от ранни­те ми преживявания извън тялото преди много години, но с една основна разлика. Тогава на мен ми бе показан уми­ращият младеж, защото самият аз изпитвах нетърпима физическа болка в гърба. Сега аз бях онзи, който показва­ше на „предишния мен" причината. Както изглежда, аз бях отговорил на по-ранния зов за помощ, идващ от самия мен! А младежът? Къде ли бе отишъл?

Тъкмо щях да се връщам във физическото, за да раз­мисля, когато се появи друг по-силен сигнал. Този път го разбрах по-ясно. Приличаше повече на това, сякаш чувах някой да вика за помощ, или телефонно позвъняване, кога­то знаеш, че е твоят телефон. Не беше трудно да го засека.

Пред мен се появи малка сграда с отвор отстрани и широка стълба, водеща вътре. Внимателно слязох по стъл­бите, защото сигналът идваше отвътре. Там на едно легло имаше мъж, който се мяташе наоколо диво. На гърба му висяха две деца наоколо четири-пет години. Те го яздеха, бутаха и ръгаха. Мъжът се тресеше от страх и отчаяно се опитваше да свали двете малки същества от раменете си.

Приближих се и нежно отстраних децата от него. Той се отпусна на леглото, хълцайки от облекчение. Погледнах на­долу към децата, които мирно лежаха, сгушени във всяка една от ръцете ми. Това не бяха деца, а котки -домашни любимци, които добре помнех. Котки в ОИТ състояние! По­ставих двете стари приятелчета на покрива, качих се обрат­но по стълбите и когато стигнах върха, използвах метода на „бързото превключване" за постепенно влизане във фаза

Върнах се във физическото, чувствайки, че това тряб­ва да бъде премислено логично. За мен бе лесно да си спомня двете преживявания, които бях имал, защото те се бяха повторили, но гледната точка бе различна. Каква бе общата промяна и за двата случая?

Логиката имаше отговор, въпреки че аз не знаех как бих могъл да го възприема.

В първия случай преди много години аз бях заведен от някого и ми бе показана примитивната битка, за да ми .бъде обяснена болката в гърба на физическото ми тяло, от която страдах по това време. Аз бях младият боец, прико­ван към прахта от копието. След като разбрах това, аз се върнах във физическото с облекчение и разбиране.

Този път обаче аз бях този, който показваше. Аз бях този, който заведе изплашения тогавашен „аз" на сцената на старата битка отпреди стотици, дори хиляди години, за да обясня болката. Значи аз. бях този, който „ми" помагаше. Също бях и младият боец, умиращ в прахта - това е единст­веният начин за обяснение, който има някакъв смисъл. То­ва означаваше следователно, че имаше три мои версии на самия мен на едно и също място, по едно и също време.

При втората случка преди години аз бях скимтящият за помощ, опитващ се да свали от гърба си двата малки демона, които искаха да ме яздят като кон, сякаш ме при­тежаваха.

И тогава един сериозно изглеждащ мъж слезе по стъл­бите и ги свали от мен, държа ги в прегръдката си и извед-

нъж изчезна. Спомних си, че ми изглеждаше познат, като един мой братовчед. Но този път аз бях този, който слезе по стълбите, и помогнах, като взех и отнесох двете любими котета. Бях дошъл да помогна, когато сам бях извикал за помощ! Това, помислих си, бе малко по-разбираемо - при­състваха само двама от мен!

Бяха ли всички тези сегашни нефизически случки просто викове или стенания за помощ от други мои „аз" в различни времена и места? Кое беше това мое друго аз, което имаше смелостта да откликне на тези викове за по­мощ? Дали сам съм си помагал през всичките тези години?

Очевидното мултиплициране и равностойност на собст­веното аз трябваше все пак да създаде модел, който бих мо­гъл да възприема или разбера То дори не предложи отговор за неконтролируемите събития, които така тревожеха физи­ческия ми живот. Далите всички бяха викове за помощ? От едно по-ранно аз?Перспективата бе зашеметяваща.

Онова, което ми каза лявото полукълбо, бе, че аз от бъдещето се връщах назад във времето, за да помогна на миналото аз, когато имаше нужда. Сигналите за помощ идваха от една по-ранна моя версия, не само в този, но и в, предишни мои животи. Чудех се дали и при другите е така. Чудех се какво ли е станало с младия воин, който ме бе последвал далече от бойното поле. Защо изчезна той?

Отговорът бе някъде в мъглявината. Ако започнех от Познанията, всички неща щяха да се подредят по някакъв .начин по пътя. Всичко, от което се нуждаех, бе да отида в областта на „Там", която бе позната, и да се огледам. Въ­преки това в настоящия момент аз се мъчех да открия и успявах да държа нещата под контрол.

И тогава, една нощ, няколко седмици по-късно, стиг­нах до решение. В началото на цикъла на спане аз се из­търколих от тялото си, като се движех по-слабо извън фаза от обичайното и внимавах за това, което правех. Открих, че съм точно където очаквах, че трябва да съм, ако наистина имах нужда да хвана отново нишките - в сивата област, точно до входната точка на време-пространството. Веднага долових сигнал. Бях привлечен от къща в предградията на голям град. Къщата ми се стори смътно позната, широка и просторна, но необзаведена. '

Промъкнах се вътре през предната стена и в антрето усетих жена на около петдесет години, посивяла, дребна й слаба. Тя се движеше безцелно из къщата от стая в стая и когато поставих ръка, за да вляза в контакт с нея, тя из­глеждаше учудена, че съм там и й обръщам внимание.

- Да не би да си тук, за да закачиш отново картините? — попита тя.

Отговорих отрицателно и казах, че се интересувам от нея.

- Те са свалили всичките ми картини и са ги изнесли вън от къщата ми. Моята къща! Сега никой дори не желае да ми говори.

Попитах я защо стои там. Защо не си е отишла?

- Това е моят дом. Аз принадлежа на него. Въобще не ме е грижа, че никой повече не ме забелязва.

Попитах я дали не чувства някаква разлика. -Вече никой не изпълнява онова, което го помоля да стори. Те ме пренебрегват, сякаш не съм била тук. Попитах я дали си спомня как е умряла.

- Смъртта ли? Разбира се, не! Бях болна„но оздравях. Бях болна, а само миг по-късно бях станала и обикалях наоколо!

Отбелязах, че никой не я вижда и че е напълно сама. Тя заклати глава.

- Никой никога не ме забелязва. Те не ми обръщаха внимание и когато Уилям бе тук. Откакто той си отиде, те ме пренебрегват напълно.

, -Хващам се,на бас, че не можеш да повдигнеш стола в трапезарията. Ръката ти ще премине направо през него. Ще видиш — казах.

- Не може да бъде! - възкликна тя. - Разбира се, че

мога да го вдигна. Ще ти покажа.

Опита многократно и всеки път ръката й преминава­ше през облегалката на стола. Тя ме погледна объркана.

- Аз... аз не знам какво става. Мислех, че е някакъв вид халюцинация, която получаваш, когато остарееш. Но... ето и ти виждаш.

Показах й, че моята ръка премина през облегалката на стола, точно както и нейната. Изглеждаше озадачена.

- И ти имаш същия проблем!

Обясних й, че хората се сблъскват с този проблем, ко­гато физическото им тяло умре.

- Но... аз съм жива!

Казах й, че тялото е това, което умира. Тялото. Не тя. Притихна за миг, но не изглеждаше шокирана. После ме погледна нетърпеливо.

- Чаках Уилям да се върне, но той не го направи. А и аз обичам дома си толкова много. Той го построи точно за мен. Не искам да го напускам, много го обичам.

Предложих да отидем и потърсим Уилям. -О, не, няма да можем да го сторим! Той си отиде преди пет години.

10. Самостоятелна свита

Това непрекъснато отговаряне на сигналите за помощ, всеки път когато излизах извън тялото си, започваше да се превръща в една никога незавършваща задача,-а и със сигурност това бе един неефективен начин да върша как­вото и да бе нужно. Бих могъл да прекарам остатъка от периода на физически живот, с който разполагах, правей­ки само това и нищо повече, и все пак да не постигам зна­чителен напредък в голямата част от тези сигнали.

Въпросът бе: Защо изведнъж бях изложен на тези сиг­нали след толкова много години? И друг въпрос: Защо те причиняваха страдание на физическото ми тяло?

Изглежда повечето, ако не и всичките тези сигнали, действаха в области извън Магистралата* (както сега бях свикнал да ги наричам), непосредствено граничещи с пре­кратяването на физическото съществуване или смърт, как­то ние, хората, го наричахме. Знаех всичко за тези области, но не бях запознат с тях. Бе необходимо по-нататъшно из­следване.

Започнах на следващата сутрин, около три часа, като използвах методично, бавно излизане. Чувствайки се отпочинал и отпуснат, започнах да излизам от фаза с физичес­кото и се настроих към тъмнината на състоянието извън тялото, с напълно будно съзнание на лявото полукълбо. Сега бях в началото на междинното пространство или по­точно на моята входна рампа към него. И тъкмо щях да се прехвърля над затворените области с техните очевидни из-

"Междинното пространство. (Бел. прев.)

ходещи рампи, както обичайно правех, когато един от оне­зи странни сигнали ме дръпна силно. Съвсем целенасочено го последвах.

Сигналът ме доведе до голям град, после до една жи­лищна кооперация, а после ме вкара в една спалня в апар­тамент на среден етаж. Имаше огромно легло, като приказ­но царско ложе, а върху него лежаха трима голи - двама мъже и една жена. Единият от мъжете правеше доста ак­тивен секс с жената, другият се опитваше: да се вмъкне между,тях, но без успех. Всеки път, щом се опиташе, той падаше от леглото на пода. Знаех, че той бе подал сигнала и се чудех защо ли не си беше продължил да пада на пода.

Улових вниманието му по време на следващия цикъл от качване на леглото върху съвкупляващите се хора. Той ме погледна с изненада, неговият блестящ пенис в ерекция се люлееше нагоре-надолу, докато той се тресеше от възбуда.

- Кой, по дяволите, си ти?

Отговорих, че няма да му свърши работа. Би било по-добре, ако дойдеше с мен.

- Какво искаш да кажеш с това, че няма да свърши работа? От десет години чакам да се добера до това задниче и вече ще го направя!

Отново посочих, че няма полза. Нещата за него вече .бяха различни.

- По-добре ти повярвай, че са различни! Сега съм сво­боден! Не знам какво се случи, но съм свободен! Веднага щом го разбрах, дойдох тук. Сега само тя да спре да го прави със Сами, аз бих могъл да си го получа!

Попитах го какво прави нещата различни.

-О, това! Тъкмо излизах от подлеза на Петдесет и трета и Медисън авеню, и изведнъж усетих болка в гръд­ния си кош. Паднах. Не останах дълго на тротоара, може би само минутка, и станах. Човече, по-различен се почувс­твах! И все пак какво ти влиза в работата?

Казах толкова ясно, колкото ми бе възможно, какво

всъщност се бе случило.

- Аз съм мъртъв? Какви дивотии говориш? Да не би да действам като мъртвец?

Напомних му за падането от леглото, без да може да докосне нито мъжа, нито жената. Той погледна ръцете си, а после надолу към другото си тяло.

— Но аз все още съм ей аз! Усещам тебе си! Предпола­гам, че все още действам като самия мен!

Той се разсмя и аз се разсмях. Отбелязах, че не се променяме твърде много, когато умрем, или поне - не на­пълно. Той погледна към двойката на леглото, които сега се бяха успокоили и лежаха очевидно задоволени, а после ви­дя и отпуснатия си пенис,

- И на него няма да му хареса, че е умрял! Казах му, Че има компенсации, и той заблестя.

— Значи би трябвало да съм получил сърдечен удар тогава... Но може да не съм имал проблеми със сърцето...

Тъкмо щях да му отговоря и забелязах жената на лег­лото. Очите й бяха отворени и тя се бе взряла в мен. Дали наистина ме виждаше! Очите й се разшириха от удивле­ние, но тя не изглеждаше уплашена. Тя гледаше право в очите ми и в погледа й имаше знание. Обърнах се към мъжа, стоящ зад мен, и му казах, че трябва да си тръгвам. Той бе шокиран.

- Какво искаш да кажеш с това, че напускаш? Ами с мен какво става? Аз какво да правя?

Предложих му да дойде, ако желае. Отново се разсмя.

- Няма да можеш да се отървеш от мен! Нямам пове­че работа тук, би трябвало да го знам. Освен това искам да разбера нещо повече за онези компенсации.

Посмяхме се още малко. Хванах ръката му и започнах да се издигам, а той ме погледна с лекота. Тъкмо преми­нахме през тавана и аз погледнах назад към момичето в леглото. Тя все още наблюдаваше й нашите погледи се срещнаха. Знаех, че няма да има нужда да идвам за нея.

Тя вече бе известена.

Няколко мига no-късно ние леко излязохме от фаза. Усетих човека да се дърпа в ръката ми.

- Накарай ги да се махнат от мен! Махайте се! Погледнах надолу. Огромна маса от бивши човеци се

блъскаха и се бореха в един безкраен опит да правят секс помежду си. Тежката-реакция на мъжа бе изменила пътя ни.

Изведнъж той изви ръката си, освободи се и се гмурна в тълпата.

Трябвало е да бъда нащрек за промяната. Е добре, побеждаваш малко, губиш малко - казах на себе си. Отда­лечих се, мислейки си, че утре ще го измъкна оттам, ако мога. Но преди да бъда в състояние да се върна към физи­ческото, се появи нов сигнал. Обърнах се и го последвах.

Този бе по-лесен за откриване. Идваше от болнична стая, обзаведена с животоподдържаща апаратура и елек­тронни приспособления. В леглото имаше дребна фигура, жена с прикрепени към нея всякакви уреди. Беше прегъната в почти ембрионална поза. Косата й бе сива и сплъс­тена, лицето й - сбръчкано. Изглеждаше много стара. Щом приближих, можах да усетя въздишките и стенанията й, въпреки че чаршафът покриваше лицето й. Наведох се близо до нея и я попитах какво става.

— Не виждаш ли, че страдам?

Попитах я защо.

- Умирам, ето защо. Умирам от години, но никой ня­ма да ми повярва.

Казах, че й вярвам.

- Така всички вие, докторите, казвате, но съвсем не е така.

Отговорих, че не съм лекар и наистина й вярвам. -Ако не си лекар, не се брой. Лекарят трябва да ми повярва.

- Защо е толкова важно? - попитах я.

- За да ме оставят да си умра. И повече няма да чувс-

твам болка.

Предположих, че въобще не е необходим лекар, за да й вярва. Попитах я дали наистина иска да умре.

- Разбира се, че искам! Защо ми е да продължавам да понасям всичката тази болка?

- Няма нужда от желание за смърт - казах. Всичко бе свършило. Тя вече бе мъртва.

За първи път тя обърна глава и ме погледна.

- Не, не съм. Все още ме боли!

- Болката бързо ще отшуми - казах кротко. - Всичко, което трябва да направиш, е да излезеш от тялото си.

Тя се вторачи в мен. .

- Но... аз все още съм жива! Аз съм си точно същата! Отговорих, че да си физически мъртъв първоначално

не означава голяма промяна.

- Просто ти повече нямаш физическо тяло, а само си спомняш болката сега, но не чувстваш самата болка. Огле­дай се - казах. - Разгледай себе си.

Тя, наистина се огледа много бавно. После се обърна към мен. - Всичко е черно... единствено дълбока тъмнина...

— Освен мен — напомних й.

Тя отвори по-широко очи и тялото й бавно започна да се отдалечава.

- Ърни...? Ти ли си, Ърни?

Протегнах се да хвана ръката й и предложих да оти­дем там, където чакат приятели. Тя се отдръпна.

- Защо не дойде по-рано? Виках те ден и нощ да дой­деш и да ме прибереш.

Казах, че първо е трябвало да умре. Сега вече, когато е умряла, всичко е наред. Протегнах й ръката си и тя неж­но я пое.

- Ърни... Ърни!

Тя започна да се движи нагоре и навън бавно. Попи­тах я за болката. Изглеждаше смутена.

- Болката ли? О, болката. Сега вече не е важна, нали?

- Не, не е— отговорих.

Все повече излизахме от фаза и към областта на Тери­ториите на-Системата от Убеждения, защото исках да видя какво става. Опитвах се да определя точно къде сме -ня­къде над средната точка, когато повече не усещах ръката й в моята. Насочих вниманието си колкото бързо можах, но вече беше твърде късно. Тя си бе отишла. Да улавям пар­ченца и после да ги изпускам, тази система със сигурност не бе такава, каквато трябваше да бъде. Тя наистина не бе продуктивна.

По-добре бе да опитам отново. Проблемът бе в това, че аз не знаех съвсем точно какво търся, но нямаше да се предам. Няколко дни по-късно имаше нов сигнал, следобе­да, докато си лежах отпуснат на леглото и съвсем малко извън фаза. Сигналът бе безумен. Концентрирах се: върху него и използвах моя метод на „бързо превключване".

Усетих светкавица и се намерих над алея в малък град. Потърсих причината и я открих точно под мен. Той се криеше зад една купчина боклукчийски кофи на алеята. На близката улица имаше две полицейски коли, върху които святкаха червена и синя сигнални лампи. Те бяха спрели под ъгъл. На тротоара пред входа на един магазин лежеше в локва кръв една скупчена форма. Събираше се тълпа от любопитни зяпачи зад една жълта пластмасова преградна лента.

Насочих се право зад боклукчийските кофи. Мършаво­то момченце, приведено над тях, не беше на повече от се­демнадесет, а и вече никога не би могло да стане на повече. Поне не този път. Казах му да се изправи. Направи го бавно, беше нащрек, почти готов да побегне, ако имаше шанс. - Как позна, че съм тук, човече?

Казах, че искам да му помогна. - Не се нуждая от помощ от никое шибано ченге. Попитах защо се крие, Щом не се нуждае от помощ

- Какво искаш да кажеш с това защо? Онзи с лайняната глава в магазина имаше патлак и започна да стреля! Посъветвах го повече да не се притеснява за това. По­гледна ме с подозрение.

- Ще ме отведеш, нали?

-Не точно -отговорих. - Повече няма да трябва да вършиш престъпления и никой вече няма да стреля по теб. Не трябва да се притесняваш и за затвора дори.

Той ме зяпна.

- Абе, човече, ти си луд!

Казах, че куршумът е засегнал част от сърцето му, което му е позволило да живее само колкото да успее да се измъкне от магазина и да се просне на тротоара. На лицето му се изписа смесица от чувства.

- Какви са тия лайна? Ако съм умрял, как, по дяволи­те, стоя и приказвам с теб?

Посочих улицата зад мен и му предложих сам да по­гледне. Все още държейки ме под око, той се пообърка към ъгъла на алеята и се взря в улицата. Напълно ме забрави, концентриран върху онова, което виждаше. Неочаквано се обърна, смъкна се на земята и зарови лице в коленете си.

Усещах риданията му. Наближих го, погледнах надо­лу и нежно докоснах рамото му.

- Време е да тръгваме - казах. Той погледна нагоре към мен.

- И след като умреш, пак ли те преследват ченгета? Усмихнах се и поклатих глава.

-Но все пак имаше по-приятни места от задната алея - казах му.

Погледна ръцете си.

- Помня, че си извадих ръцете, за да предотвратя па­дането, тогава ударих в бетона. А преди това помня, че ми падна пищакът, когато касиерът стреля в мен иззад касата. Затова не можах да отвърна на стрелбата Сякаш някой ме биеше с жедязна пръчка по гърдите. После излязох от вра­тата и помня падането на тротоара Сякаш почувствах сил-

но прещракване в главата си. Станах и побягнах към алея­та. Но... кой, по дяволите, си ти, човече?

Казах, че ме е изпратил неговият чичо Бен. Засмя се.

- Бен! Бен пияницата? Хайде, бе, той дори и не знае, че съм наоколо! Той умря, когато бях дете. Знам! Това всичкото е нов номер, който вие, ченгетата ми изпълнихте, за да ме гените! Стегни се, хайде, арестувай ме и престани с всички тия лайна, че съм умрял!

Ако искаше доказателство, предложих му да погледне внимателно тялото на тротоара. Първоначално се възпро­тиви, затова му казах да се скрие зад мен, така че никой няма да го забележи. Обърнах се и тръгнах по улицата, проправяйки си път през тълпата. Знаех, че е точно зад гърба ми.

Приближихме се точно когато пристигна линейката. Стояхме точно над тялото. Наоколо бе изпръскано о кръв. Гледахме, докато те не пренесоха тялото, проверявайки да­ли има признаци на живот. После го вкараха в колата. Покриха лицето с чаршаф, но не преди момчето зад мен да го е разгледало подробно. Сигурен бях, че той може да ви­ди лицето, с или без покривалото.

След като качиха носилката в линейката и затвориха вратата, момчето отново започна да се тресе. Леко хванах ръката му и започнах да го водя нагоре над улицата. Сега той не се съпротивляваше. Само плачеше, без да се контро­лира, докато се извисявахме далече над улицата и все по­вече извън фаза. Този път, докато преминавахме през средните и горни кръгове, аз го държах под непрекъснато наблюдение. Каквото и да се случеше, смятах, че ще съм готов за него.

Не бях. В определена точка момчето изчезна. В един

момент то беше тук, а в следващия вече си бе отишло. Не

остана дори и повей от излъчване. Където и да търсех, не го

открих.

Каквото и да правех, не излизаше така, както го бях

Имаше само едно решение. През тази нощ имаше по-малко проникващи сигнали. Периодите ми на сън бяха по-малко трескави. Това причина ли бе или следствие? Може би аз поемах по правилния път, но дори и да го правех, лявото ми полукълбо скимтеше за повече данни. Явно не бях скроен за тази работа. Продължавах да губя!

И тогава, няколко седмици по-късно, на повърхността се появи друга промяна. Лежах си и си почивах, когато изведнъж бях ударен от силен сигнал за помощ и доколко­то разбрах, това бе моята собствена честота, дори преди да бях извън тялото. Физическото ми тяло откликна със сил­но усещане за топлина. Много бързо се „претърколих" и последвах сигнала. Някъде над Териториите на Системата от убеждения сигналът ме поведе надолу към изходната рампа, която само можех да усетя.

Не ми отне много време да открия източника. Радиа­цията на Системата от убеждения ми представи картина от стръмни назъбени скали с гъста и влажна джунгла отдо­лу. Чудех се защо бе толкова ясно и реално за мен. Това бе необикновено рядко. Дейността на системата от убеждения в най-добрия случаи бе мъглява и неясна за мен.

. Дребна фигура на зряла жена стоеше на ръба на ска­лата. Зад нея имаше петдесет или шейсет различни мъже и жени на всякаква възраст. Те бяха хуманоиди, отчасти облечени в животинска кожа, с тежки неандерталоподобни глави и конструкция на лицето.

Разумът веднага пожела да разбера какво правех в тази особена Система от убеждения. Единственият отговор бе очевидният: в един определен момент аз съм бил част от нея. Сцената ми подхвърли онова, което наричах „при­мамката на тропическия Пасифик", която бях наполовина потискал през целия си живот. Зовът на океана се бе отра-

зил по време на моите приключения с лодка и недодялани гмуркания. По онова време бях предприел пътуване до Хавай за уикенда, а бях останал три седмици; ходих и до Еквадор за три седмици, а стоях три месеца и почти бях започнал кариера в тропическите равнини. Винаги бях чувствал безкрайна носталгия по тропическите гледки.

Докато се настанявах на издатината зад гърба на же­ната, групата отзад се обърна и закри очите си. Обърнах се към жената, която бе впила в мен спокоен, оценяващ взор. Чудех се дали щяхме да успеем да влезем в контакт. Щом го помислих, тя се усмихна.

-Ти дойде.

- Да, направих го. Но защо ме повика?

- Спомних си един образ.

- Защо го направи?

- Ти Мигьс ли си? - Тя ме погледна внимателно. — Не, не си.

- Значи си повикала Мигьс. Защо? -Защото Мигьс не знае, че тук нещо не е наред.

- Ти къде се намираш? Къде е това тук?

- Аз съм тук. В Небесното Царство на Мигьс.

- А знаеш ли как си дошла тук?

— О, да. Когато тялото ми потъна на дъното на дълбока­та вода, аз излязох от устата си заедно с мехурите въздух.

- Защо си била в дълбоката вода? .

- Това е закон за жена, която не роди дете.

- А после си дошла тук.

- Да. Но нещо не е наред.

- И какво е то? Нещо не е наред с теб или с другите? Тя заклати глава.

- С мен. Когато скочим от хълма в долината, ние трябва да паднем върху скалите отдолу и да умрем отново и отново. Това е законът на Мигьс.

-Кой е Мигьс?

- Мигъс е Небесният Бог. Той се появи при нас преди

много слънца и ни разказа за Небесното Царство. Това е, което ни обеща... но нещо не е както трябва.

-Кажи ми какво точно не е наред.

- Когато скочих от скалата, аз не паднах и не умрях. Другите умряха, а аз не. Само се нося из въздуха.

Издишах се малко, докато застанах точно над главата й. -.Така ли?

- Да! Да! Ти си Мигьс, наистина! Помогни ми да спазя закона ти! Помогни ми да падна така, че да мога да умра и да живея отново!

Протегнах ръката си.

- Не съм Мигьс, но мога да помогна. Да се рееш из въздуха може да бъде прекрасно. Това е нов закон. Хайде, опитай!

Тя сграбчи ръката ми с нейните две ръце и ние бавно се издигнахме нагоре. Структурата на Системата от убеж­дения започна бавно да отшумява, когато приближихме Свързващата Магистрала и напълно изчезна, щом влязох­ме през входната рампа. Извеждах и двама ни все повече извън фаза, когато настъпи промяната. Наблюдавах и на­сърчавах моята неандерталска приятелка. Тя бе спокойна, отпусната, но в очакване. Размишлявах си защо ли така натрапчиво повтарях спасителния модел, когато очаквано­то неочаквано се случи отново. Тя изчезна, отшумявайки към нищото, докато я наблюдавах.

Този път приех феномена без въпрос, но се чудех защо ли бях получил нейния сигнал между всички останали. Самотен, аз бавно преминах покрай други изходни рампи, които смътно ми бяха познати. Знаех, че в някой момент в далечно минало бях излязъл и после влязъл обратно през всеки от тези изходи и бях част от всяка от системите за убеждения, към които те водеха. Но нямаше причина отно­во да минавам през нещо, което вече бях опитал и евен­туално надживял.

Въпреки че чувствах нужда от помощ, не бях потърсил съвет от никой от моите приятели философи и лекари психиатри. Вместо това няколко седмици по-късно напра­вих онова, което те биха ми предписали. След три цикъла на спане за някъде около четири и половина часа станах отпочинал и напълно в съзнание, към три часа сутринта. Струваше ми се съвсем просто да използвам метода на „бързото превключване", фазата на изтъркулване от физи­ческото и насочването към някой от моите приятели от пе­риода преди ИНСПЕС. Плавна вибрация и всичко би тряб­вало да се намести.

Но не беше толкова лесно. Някъде дълбоко в терито­риите на Системата от убеждения един силен и настойчив сигнал ме извика. Съпротивлявах се, но за мое голямо учудване една част от мен отхвърли съпротивата ми. Кога­то се стабилизирах, установих, че съм в едно легло, нами­ращо се в ъгъла на малка стая.

Вдигнах се до седяща поза и станах. Бях във физиче­ското си тяло, поне така изглеждаше или пък бе добро ко­пие на моето. Изглеждаше съвсем нормално. В далечната страна на стаята имаше затворена врата. Зад нея можах да дочуя силно гъгнене. Отворих вратата и пристъпих.

Съвсем близо до нея бе напълно тъмно. Малко по-нататък имаше ярко осветена част, а бръмченето идваше някъде оттам. Получаваше се от множество човешки гласо­ве. Те не говореха, а гъгнеха в хармония. Една ръка докос­на рамото ми и аз се обърнах. До мен стоеше една жена, красива, без определена възраст, доста позната. Лицето и очите й излъчваха радост.

- Чаках те. Знаех, че ще бъдеш тук, ако всички ние се обединим в едно цяло. Ела.

Тя ме поведе вън от тъмнината към осветената част. После отстъпи назад. Постепенно гъгненето заглъхва. На границата на осветената област имаше лица, които гледаха нагоре към мен. Доколкото можех да усетя, те бяха стоти­ци. Стояха в очакване. Излъчването, което разпознах като.

любов, бе зашеметяващо.

Стоях мирно, напълно несигурен в ситуацията. Не знаех какво се очакваше от мен. И тогава, докато стоях там, друга част от мен надделя и аз се отпуснах. После друга част започна да говори.

-И понятие си нямах, че сме толкова много. Това е едно от малкото места, където ние се събрахме като едно цяло. И, както ние всички установихме, необходима бе Система от убеждения, за да ни доведе тук. Затова ние сме някъде на външната граница на териториите на Системата от убеждения. Така ние притежаваме няколко Познания: Ние сме и можем да бъдем тук. Ние не се нуждаем от физическо тяло, за да съществуваме и да бъдем. Това ни освободи от преградите и ограниченията, които всички ние познавахме в ежедневието си на Земята. Дори и в случай, че всеки от нас е запазил малко от убежденията си, ние можем да се освободим по наше желание от тях. Сега ние се пробуждаме от съня. Това, което ни събра, е важното познание. Не само че ние сме нещо повече от нашите материални тела, но мо­жем да се освободим от всяко и от всички натрупани убеж­дения по време на земния ни живот, без никакво изключе­ние. Тази свобода е вълнуващата част, защото ние сега нямаме ограничения. Това познание без страх ни дава пълна гама от право на избор.

Моята роля е друго Познание. То не е това на лидера. Водачеството не е нужно в стария смисъл на тази дума. Може би моята роля е била и все още е тази на новобране­ца. Но според мен по-добре ми приляга ролята на скаута, събирача на информация, човека, който проправя нов път. И това е бил моят път... през хилядолетията и хилядите ми животи.

Сега, най-накрая, ние сякаш сме дошли до момента на сбъдването. Когато отново се срещнем, ще започне движе-нието към разнообразните възможности за избор.

Най-важното от всички Познания е любовта, която ние споделяме.

Моето Аз-Там, ТО, което всеки от нас има, съдържащо всички предишни и настоящи животи, надделя и аз се от­делих от пода и бавно преминах над морето от обърнати нагоре към мен лица. Изневиделица от множеството се протегна една ръка и сграбчи моята. Един мъж се доближи и се присъедини към мен. Един до друг ние се издигнахме в бавна спирала все по-нагоре. Огледах се и видях широка усмивка, докато той ми намигаше. Дали бе Агню? Лу? Родиъс? Ченг? Нито един от тях. Това бе моят стар приятел от най-ранните дни на моята опитност извън тялото - прия­телят, когото познавах като ВВ! .

Длъжен бях да зная, трябваше да си спомня. ВВ, кой­то ме последва от Дома, от пътешествието, минала бе цяла вечност... Нямаше кой друг да бъде.

Настройването във фаза бе завършено и жадните ли­ца изчезнаха. Заедно с тях премина и усещането за ВВ, изчезна и ръката му, която аз Стисках. Погледнах, но той си бе отишъл.

Връщането към физическото бе без произшествия.