Пътуване извън тялото безкрайно пътуване (част 3) Робърт Монро съдържание

През цялата човешка история е съществувал един най-общ копнеж и носталгия по нещо дълбоко у нас самите - нашата истинска идентичност, нашият произход. Наши­те заети, практични умове, съответно фокусирани върху извършването на неща в този живот, имат проблеми с коп­нежа. Той ни се струва неразумен и емоционален, толкова много от нас го тълкуват като стремеж да се посети отново мястото на нашия физически произход, родното ни място и детството. От тези, които го правят, мнозина са недоволни

и неосъществени. Те очакват повече, но не могат да определят какво искат да кажат с това "повече". Някои започват да търсят j отговор, без да си дават сметка, че те вече са го търсили, .щом са станали астрономи, изследователи, пилоти на кос-1мическа совалка, микробиолози, психолози, министри, те­рапевти, философи, да назовем очевидното. И после, ето ни ри нас, обикновените хора, които за миг спираме да размислим какво означава всичко това. Но само за миг. о Нарастващ брой от нас стават накрал достатъчно про-

ницателни, за да разберат по някакъв начин, че всеки от нас вероятно ще си „отиде вкъщи". Към първоначалното място на нашия произход, не Тук, а Там. Просто, е въпрос на време. По този начин ние започваме и продължаваме да идентифицираме с изследователско, търсещо отношение,

„Връщане У Дома" е серия от аудио учебни упражне­ния, записани на касета или компактдиск, предназначени за употреба по местоживеене, в болници, приюти и сиропи­талища. Проектът е планирал специален вид помощ за оне­зи, които страдат от болести, застрашаващи живота, или травми, и за техните семейства и хора, които ги обичат.

Този комплект от записани учебни упражнения пред­лага способ, при който индивидът може драматично да отс­трани общия страх от смъртта. Резултатът може да бъде най-малкото по-голяма търпимост към ситуацията, вклю­чително усещането, че хората са, разбира се, нещо повече от техните физически тела, В най-добрия случай потреби­телят може да се научи да контролира по своя воля и спо­койно последователността на физическата смърт.

Едновременно с това „Завръщане У Дома" също пома­га на семейството и приятелите да разберат и приемат про­цеса на физическата смърт, така че да предоставят така жестоко необходимата специфична подкрепа в критичните моменти. Програмата също включва методи, които могат да се използват за помощ на семейството и приятелите, докато те се приспособяват и възстановяват след загубата на любимия им човек.

„Връщане У Дома" заема следните становища: Глав­ният е онзи, който се намира в последния и необратим етапна крайна болест или нараняване: Семейство и-Прия­тели означават онези, които са свързани с обич и любовни връзки с Главния.

Най-важната Задача е да се предостави на Главния интересна перспектива или стойностно познание, постигна­то най-вече чрез директно преживяване, вместо е глупаво

и безвкусно събитие.

Свързани вторични цели:

А. Да освободи Главния от страха от физическата смърт. Това се постига чрез развиване на познанието, че всеки е повече от физическото си тяло и че наистина над­живява физическата смърт...

Б. Да се помогне на Главния да се освободи от чувс­твата, греховете и задълженията, които повече не са нуж­ни и само обвързват човека с настоящото преживяване на физическия живот.

В. Да се помогне на Главния да познае и помни някои от възможностите, произтичащи от настоящото преживя­ване на физическия живот.

Г. Да се предостави на Главния възможността да из­пита спокойно и разумно правото на избор да си тръгне от физическото съществуване, когато той пожелае.

Д. Да се внедри у Главния познанието, че след прехода от физическата смърт ще бъде възможно да праща посла­ния и сигнали на семейство и приятели, ако той пожелае.

Е. Семейството и Приятелите на Главния да бъдат подлагани достатъчно пъти на учебните упражнения „Връ­щане У Дома", за да се подсигури тяхното разбиране, оку­ражаване и подкрепа за Главния, който е ангажиран в процеса.

„Връщане У Дома" се основава на успеха на програма­та „Лайфлайн", която доказа практическата стойност на процеса. Разликата е в това, че „Връщане У Дома" е за индивидуална-употреба навсякъде.

„Лъвът, дори и да можеше да говори, ние не бихме могли да ю разберем"

През първата нощ ти взимат часовника. Човек от пер­сонала обикаля из стаята с малка картонена кутия, спира до всеки участник - ние сме 24-ма - и чака, докато всеки от нас не разкопчае или свали своя часовник, като наблюдава приветливо и неохотно пуска „времето" в кутията. Когато ' треньорът ме доближава, отбелязвам вътрешния конфликт, импулса да заявя: „Не, аз не се отказвам от времето." Гле­дам втренчено тиктакащата съкровищница, запълваща се с нашето „ВРЕМЕ", и започвам да омеквам. „Какво? - мисля ^и, - „Нима наистина продължавам да упорствам?" Про­стичко устройство или сравнително скорошна идея, пре­дставляваща начин на живот за нас - идва, чужда за нашите най-ранни предци. Спомням си лъвовете от една песен, коя­то фупата „Чикаго" изпълняваше отдавна: „Дали все пак ня­кой наистина знае какво представлява времето? Дали все пак на някой му пука?" Положих устройството в кутията.

Никаквовреме. Само серия от „сега", които ще продъл­жат седем дни, защото ние сме се записали за едноседми­чен семинар в Института „Мокро", разположен близо до Львингстьн -на около 20 км от Шарлътсвил в една от равни­ните в подножието на планината Вирджиния Бпу Ридж. Жи­телите наричат мястото „Нова Земя", а земята е вълшебна.

Решителната схватка около моя часовник е нагледен при­мер за моето преживяване в Института, щом започнах да се блъскам в стените на собствените си ограничения.

„Представете си, че сте повече от физическото си тя­ло" - казва Робърт А. Монро, основателят на Института. Повече от материята, по-големи от вселената и по този на­чин не сме зависимиот ограниченията на време-пространството: За една седмица възприех предложението на Монро. Така сториха и другите участници; Бяхме дошли от всички краища на света един психиатър, един лекар, двама пилоти, търговец на недвижими имоти, млад току-що напуснал бро­кер от „Уол Стрийт", писател, психолечител, журналист. Ние представляваме религии, гледни точки, политически при­страстия - католицизъм, републиканизъм, агностицизъм, анархизъм.

Програмата се нарича "ГЕЙТУЕЙ ВОАЯЖ" и според Монро тя е предназначена внимателно да ви води към пре­живяването на това, което ние наричаме „нематериална енергия". Може да я познавате под името „ши", „Прана", „душа", „астрално тяло", „висш разум". Институтската догма е ограничена. Съзнанието е форма на енергия в действие и тя може да бъде насочвана, контролирана, използвана, за­щото мислите създават действителност. Ние сме това, за което се мислим, и се ограничаваме чрез онова, което мис­лим/Системите от убеждения модулират как ние преживява­ме самите себе си и заобикалящия ни свят. Монро казва, че „Гейтуей" предоставя на участниците възможността за са-моизследване, да зададем на себе си някои основни въпро­си: „Кой съм аз?", „Каква е целта на моето житейско всекидневие на Земята?". Според Монро целта на Гейтуей „е самотенериране и трансформация. Има части от Вас - каз­ва той - които все още не са трансформирани." И това е неговата мисия и неговият бизнес: да помага на хора, които искат да преобразят себе си. За постигането на тази цел Монро открива техники за индуциране на различни състоя-

ния на съзнанието и сега предоставя обширно място - Нова­та земя, за изследване на нематериалната енергия.

Пътуването на Монро започва и завършва в Кънтролд Холистик Инвайрънмънтал Чамбър - ЧЕК Юнит (Камера за цялостен контрол на околната среда) - или както аз я наре-кох алтернативно, „маймунска клетка", "ковчег", „утроба". Достатъчно голяма за единичен матрак, клетката е тъмна -изолиран съм от светлина и звук и а по-малка степен от електромагнитно излъчване. Ако искам светлина - тя е там -червена, синя и златна. Взимам цвета и регулирам интен­зивността. В камерата непрекъснато влиза пресен въздух. Прекарвам по-голямата част от седмицата в ЧЕК Юнит -денем и нощем. Тя бе и каютата, в която спях. Това е алхи-мическа тайна лаборатория, където в подължение на шест -седем часа дневно аз се опитвам да преобразувам обикно­вени материали в злато. Там задавам на космоса, или про­сто на тавана, детските въпроси „Защо?" и неуморно запо­чвам да вплитам разнообразните нишки на моята житейска история в една одежда. Клетката става място на раазпозна-ване, където с определена лекота аз си давам сметка, че не бих пренаписал историята, дори и да можех.

От централната контролна стая една аудио комуника­ционна мрежа захранва със звукови модели и специални упражнения, съставени от Монро, всяка кабина под ръко­водството на екип от треньори. Ние получаваме насоките и звуковите модели чрез слушалки. Всяка клетка съдържа съ­що и индивидуален магнетофон. Когато упражнението е за­вършено и Монро те вика обратно оттам, където си бил, ти записваш своето преживяване -„словесен дневник", както казва Монро.

Начало на дневника: „Експериментът започва. След прост подготвителен ритуал, по време на който хвърлям на­трапчивите притеснения и грижи в „кутия за енергийно пре­образуване", хлопвам капака и прекарвам няколко минути, дишайки дълбоко, а после се отправям към фокус 10: будно

съзнание, спящо тяло. Лежа дезориентиран в тъмното. Тя­лото ми е тежко, сякаш съм-се сблъскал с компресор. Не мога да открия краката си. Ръцете ми са окачени над гла­вата. Мисля, че главата ми е отделена. Студено ми е и придърпвам чаршафа, горещо ми е - отвивам го. Радикал­ни температурни промени. „Щраквам" - не мисля за нищо и когато се събуждам, хъркам. Лежа тихо в клетката и слушам собственото си хъркане. Този странен случай ме стряска: Аз едновременно съм „чуващо Аз" и „хъркащо Аз".Чудя се къде ли живее „чуващото Аз". Кой е този „Аз", което чува хъркащото тяло? Дали съзнанието действа от­делно и независимо от това, което бях приел за необходи­ми физически или сетивни входящи сигнали? В края на лентата се чувствам отпуснат, дори блажен. Бях направил откритие на видове. Вероятно аз съм „повече" от физиче­ското си тяло и съществувам независимо дали съм с фи­зическо тяло или не.

Лежейки в клетката през втория ден, аз се замислих за Дон Кихот, за когото ми напомня Монро. Там, където Дон Кихот вижда великани, Санчо Панса вижда вятърни мелни­ци. Взирайки се в обикновеното си бръснарско легенче, той си представя щита на Мамбрино,а Санчо се чуди. Как ста­ват тези неща? Мисля че Монро е потомък на Дон Кихот, казвайки ми, че в действителност съществуват повече неща, отколкото ние виждаме или можем да пипнем.

Според нашите стандарти Дон Кихот е параноик, дър­дорко на безсмислици. И подобно на него Монро ни призо­вава да пренастроим .нашия фокус, за да видим онова, което дори и не можем да си помислим, че сме в състояние да виждаме - да видим щита на Мамбрино. „Къде - пита Монро - е загадката на нашата цивилизация и възраст?" Ние сме тук, за да възпламеним отново мистериозното: за това именно е „Гейтуей Воаяж".

Начало на записа: Чувствам се напълно отрязан от вън­шния свят. Ами ако навън има война? Има някаква преграда,

дори и някъде по света да се случва някакво голямо нещас­тие. А аз седя в една долина във Вирджиния, без достъп до телевизионни новини. Всъщност дори вестник не съм виж­дал. Екипът е неуморен, събираме се само за храна Мисля, че „разтоварваме" загриженост и безпокойство по време на единствения ни познат ритуал в този непознат за нас свят-актът на храненето. Ние се чудим дали наистина нещо ни се случва. Неизбежният въпрос: „Ти вече напусна ли тялото си?" е Свещеният Граал за усамотението. Окачен съм. Мон­ро, безразличен към нашия стремеж, настройва фокуса ни, казвайки ни да усетим „финото нещо" - картини, гласове, мо­дели светлина, физически усещания.

Днес Монро нарича процеса, чрез който се постигат други състояния, „Хеми-Синк" (синхронизиране на мозъчните полукълба). След като е работил с над 3000 обекта на тестува-не (при минимум 20 индивидуални теста на обект стават Ш 000 положителни теста, които не салошикато база), били изра­ботени и подробностите. Монро, който е известен с чувството си за хумор, казва: „В най-лошия случай поне знаем, че сме успели да приспим хората 60 000 пъти и да ги събудим." Но извършеното от него е много повече.

Хеми-Синк използва звукови модели, за да създаде мигновено идентична форма на вълната в двете мозъчни полукълба. Това означава, че когато ухото чуе определен тип звуков сигнал, да кажем 12 херца "Бета" (буден) сигнал, или,дълбок сън „Делта" сигнал (0 - 4 херца), мозъкът се стреми да откликне или „резонира" с подобни електрически сигнали. „Ние започнахме да откриваме, че създаваме за участниците врата, прозорец, отвор, през който той или тя биха'могли да достигнат други състояния на съзнанието" -казва Монро. -Нарекохме го „Гейтуей"."

Според Монро приложението на Хеми-Синк е неограни­чено. Изследователите тестуват технологията в широко раз­нообразие от полета, включително медицината, умственото здраве, лекуването на стреса,, образованието, също и във

физическата област. Проучванията показват, че хората, употребяващи Хеми-Синк, могат да контролират болка, да усилват имунната система, да ускоряват възстановителния процес след операция, да понижават кръвно налягане, да ускоряват възстановяването на говорните и двигателни уме­ния след сърдечен удар. Хеми-Синк се сражава с безсъние­то, усъвършенства концентрацията, намалява стреса, дори елиминира математическата фобия.

Записки: „Усещам, че се намирам на една линия, де-маркационна линия между „тук" (познатото) и „там" (непо­знатото). Днес пътувахме до фокус 12, където според Монро физическите данни са „затворени" и съзнанието започва да усеща по начини, различни от петте сетива. „Действието наистина започва тук" - казва той. „Там" - на фокус 12, картините и сцените текат през главата ми, сякаш някой е оставил движещ се прожектор: Морски змии плуват през монашеска килия; висок бушмен от Калахари ме повдига върху дланите на ръцете си; гигантски морски костенурки ме преследват през проход сред евкалиптови дървета; индиа­нец седи на върха на една планина и мърмори. Той гледа през мен и казва: „Ние се създаваме всеки ден от светли­ната на слънцето. Ние умираме всяка нощ при лунна светли­на. Няма нищо друго. Сега тръгвай, остави ме." На едно място започвам да се смея. Никога преди не съм се смял толкова без чужда помощ. А после се включих отново в жива драматизация на смъртта на брат ми през 1947 година. Чувам глас, който казва, че някога съм живял на звездата Алктурус и яздя делфин, който се представя като флорис. „Какво значи това?" - питам. „От цветята е" - отвръща той. Миризма на ясмин прониква в кабината: Чувам леещ се дъжд върху, покрива от вълнообрана ламарина. Пренесен съм в Лахор, Пакистан, когато помирисвам ясмина, и в Мианго, Нигерия, когато чувам поройния дъжд. А делфинът произвежда изрази като: „Покрий болката със смях" и „Вя­търът, Никодимус, вятърът". Днес съм разстроен. Как да

прочета енигматичните послания, как да предам картините? Има огромна разлика между това да кажеш „Аз вярвам" и „Аз знам". Аналитикът иска отговори, но аз съм увлечен от разговора с лъва на Витгенщайн. Имам нужда да науча нов език. Докато времето си тече, ставам подозрителен към стойностите на „истина" и „значение", включително тези иа Монро. Дали съм направляван?. Не виждам смисъла на то­ва, което искам да кажа, дори и като напиша това, което мисля, че означава. „Значение* е като ярка жълта светлина. Ту светва, ту загасва, когато присъства, и после, когато от­съства. Индианецът си мърмори: „Има само перспективи, извън нашите тълкувания не съществува действителност.'¹

Фокус 15. „Светът на времето и пространството е само проекция." - казва Монро. - Ние ще влезем в „безвремието". „Влизане", „безвремие" и минало стават момент на преживяване, докато бъдещето не се разгърне и стане действител­ност. Монро ни води, когато навлизаме в променяща се все­лена. На границата на време-пространството детето, което бях някога, се появява, сякаш току-що е излязло от избеляла черно-бяла снимка, и поема лявата ми ръка. Вън от непозна­тото време един образ прониква и разкъсва булото, почуква с покритата със сребро абаносова пръчица и върви срещу мен. „Ти кой си?" - питам. Той се представя като „умрял чо­век с пръчица". „Ти да не би да си това, което аз ще стана, когато умра?" - питам аз. Той взема дясната ми ръка и ние тримата сядаме и започваме да си говорим. Всъщност „мър­твецът" говори. Мрмчето и аз мълчим. Той говори за континууми, завършвания, обгръщания. Когато задавам въпроси на всеки един от тях, въпросът се анулира още в процеса на задаването. Въпросите са неуместни."

Записки от дневника: „Старецът с пръчицата изглежда­ше толкова истински, колкото и момчето, което аз някога бях. Макар своеобразни и отделни, с нещо като независима воля, ние и тримата сме една и съща личност. Старият човек ми казва, че идва от бъдещето, където току-що е построена

испанска хасиенда, чиито стени са покрити с картини на Ел Греко, Уайът и Чимабув. Той казва, че е дошъл, за да пропъди нещастието. И аз съм признателен. В действителност сякаш току-що съм се препънал в значението на думата „признател­ност" - и съм открил нещо в акта на идентифицирането. Но съм разтревожен. Не съм сигурен каква тежест трябва да придам на въображаемото царство. Усещам се, сякаш сам изработвам всичко - старецът е просто продукт на моето въображение. Да не би да прекарам цялата седмица в боксиране с въображаем противник - моя собствен физически ма­териал? Вероятно. Какво ще бъде, ако след преживяването ми в Института на Монро аз само съм открил въображаемата страна - богато, сложно и видимо „познание"? Тази седмица, „погълнат" от въображаемия, „нереален свят", поглеждам „реалния свят" и се чувствам незаинтересован/Чудя се дори дали светът е наистина „реален". Разговор по време на заку­ска: извънсетивно възприятие, ясновидство, прокарване на път. Започва да ме тресе,"

фокус 21 е еквивалентът на дълбок „делта" сън, но ти си напълно буДен и в съзнание. Според Монро фокус 21 е мос­тът между материалната и нематериалната действителност. Катеря се нагоре през нивата - фокус 10,12,13,15 и стъп­вам на моста. „Поглеждам навън" и „виждам" огромна, без­крайна ДруГота. И тогава яздя делфина над извивките на Земята; и заедно ние профучаваме покрай Марс, Юпитер, Сатурн и навън, чак до Плутон. '

Тялото ми буквално изпада в конвулсии - ставите пул­сират, мускулите са в спазъм, сякаш съм под действието на електрошокова терапия. Вълни от енергия една след друга се движат през мен. Чувах гласове, виждах светлини и цве­тове, форми. На 21 ние хвърляхме въпроси в празното про­странство и се ослушвахме за отговори: Кой съм аз? Кой и къде съм бил преди да вляза в материалното си тяло? Каква е целта на това мое съществуване в материалния свят? Как­во действие трябва да предприема сега, за да послужа най-

добре на целта? Какво е съдържанието на най-важното по­слание, което мога да получа и разбера в тази точка от моето съществувание? „Отговорите* бяха чуваеми, но енигматични. Кой говореше? Как тълкувах отговорите? Не знам. По-късно хванах статия, написана от ф. Холмс Атуотър, ди­ректор на мозъчната лаборатория: „Мозъчните вълни са не­що повече от индикатори на отделни състоянията съзнание­то. Те представляват електро-химическата среда, чрез коя­то възприеманата реалност се проявява."

Възприемана реалност. В продължение на седмица ние чукахме на врати, нашите собствени врати на възприе­мане, нашите системи от убеждения - това, което казваме, е реално или възможно, онова, което отхвърляме, е смешно и невъзможно. Някои от нас пътуваха извън тялото си на пъту­вания из познатата вселена - желаните ОИТ. Аз не. Другите се сблъскаха със „същества" там, извън познатото. Аз ве­роятно също. Много от нас се включиха в битка с левите си новички полукълба. И аз го направих. Много от нас отвориха резервоарите с гореща пара и започнаха да се ровят из стари спомени. И всеки път, когато отварях резервоара, бях награждаван в тъмнината на монашеската килия. Задавах въпроси, които непреъснато бях задавал, въпроси, които ся­каш имах нужда да задавам* Какви са перспективите на света-дали са политически, нравствени или религиозни, и как те действат за нас? Дали те са алюзии, на реалността, които трябва да бъдат разтьлкувани, за да се разкрие де­йствителността под алюзиите? Дали ние създаваме алюзии на реалността, защото трябва да кажем на себе си истории, за да осмислим собствения си живот - с цел да ставаме всяка сутрин от леглото? Отблъскваща, твърде мрачна глед­ка. Независимо от отговора, създаването на световната перспектива може да е вътрешно. От вавилонските и гръцки епопеи та чак до днешните биомедицински и кибернетични фантазии, ние сме създавали и пресъздавали разкази, идеологии и световни мирогледи.

„Когато тръгнете на вашето пътешествие към Итака" -пише поетът от Александрия Кавафи, - тогава се молете пъ­тят да е дълъг, изпълнен с приключения и с познания." Ита­ка: легендарният остров, родното място на пътешественика Одисеи, а за мен - митичното последно място, където ще напусна моето физическо тяло. Много от нас пристигат на острова, когато вече са стари; някои от нас ще хвърлят котва no-скоро от очакваното; най-голяма част от нас рядко спират и премислят какво има от другата страна, извън входната врата към Итака - освен ако не сме задължени от непостоян-ствата и неочакваното. „Винаги пазете Итака фиксирана в ума си - пише Кавафи. - Да пристигнете там е вашата крайна цел. И ако ви се стори бедна, Итака не ви е измамила. С огромната мъдрост, която сте събрали, с толкова много опит­ност, вие със сигурност сте разбрали тогава какво означава Итака." Опитвам се да разбера какво означава Итака. Не защото е изящна идея, философско любопитство, а защото трябва Опитвам се, като си спомням преживяванията, за да събера заедно всякакви частички и парчета от мъдростта, която съм събрал по целия път. Искам да кажа, че не съм измамен, нито пък съм се измамил.

През месеците, последвали моето преживяване у Монро, аз си представях как плувам към пристанище, наречено Итака, и за първи път страховете, които се бяха вкопчилите мен, ме отпуснаха -дори и съвсем изчезнаха. И размислих върху посланието на делфина („Вятърът, Никодимус, вятъ­рът") от Евангелието на Йоан, глава 3: „Онзи, който е роден от гГлът, е плът, а онзи, който е роден от Духа, е дух. Вятърът духа, където си пожелае, а ти чуваш негови» звук, но не знаеш откъде идва и накъде отива: така е с всеки, който е роден от Духа." Делфинът ми даде дар: Роден от плът, аз съм се затворил в плът, подозрителен към нещата, аз не мога „да виждам". След краткия ми престой в Института все пак аз вече знам, че притежавам способноста да „виждам" извън плътта или материалната действителност- просто бръснар-

Програмите Ш Института включват „Гейтуей Воаяж", „Лайфлайн" и „Хеми-Синк 2000". За по-подробна информа­ция пишете на Хелън Уоринг, „Монро" институт, „Рут" No 1, П.К. 175, Фейбър, Вирджиния 22938; (804) 361-1252.