Пътуване извън тялото безкрайно пътуване (част 3) Робърт Монро съдържание

През цялата история най-различни прозвища са били прикачвани на онези, които са живели извън общоприети­те рамки: атеисти, мистици, грешници, разбойници, рево­люционери, саможивци, невротици, анархисти, авантюрис­ти, предатели, изследователи, ясновидци, пътешественици - можете да прибавите към списъка каквото пожелаете. Всяко отклонение от приетите норми поражда риск. Всеки от тези индивиди през по-голямата част от живота си е знаел този риск. Ако ли не, невежеството не е било извине­ние. Ако е трябвало да се плати в замяна някаква цена, тези хора са били длъжни да я знаят, преди да се заловят за действие. Не са пролети тъжни сълзи за чудаците или за умрелите в такива случаи. Зная това добре, а вие бихте могли да го откриете за себе си.

И така, трябва да се каже: Различният Мироглед, кой­то започвате да придобивате, може да е най-многото убеж­дение, докато не започнете да подлагате на изпитание не­говата валидност в рамките на текущите ви преживявания по време на вашия живот като активен Човешки Мозък. Докато дребните убеждения се превръщат в познания, мо­же би по-широкият Различен Мироглед ще последва съ­щия път - докато не се освободите.

От този миг нататък въвеждането на лични разкази изглежда най-подходящият и определен начин за обясне­ние. Онова, което за мен е Знание, може да предизвика у вас само убеждение, освен ако вие не сте преживели или пък не преживявате подобни неща, изискващи потвърждение. Позволете ми затова да направя опит да го кажа „та­ка, както е за мен", като ви позволявам да формирате ва­ше собствено убеждение, чието преживяване може след време да се превърне в Познание. -

За моето лично развитие тридесетгодишната дейност из­вън тялото ми донесе едно спокойно състояние на задоволство. Един цикъл бе напълно завършен или поне така изглежда. Собственият ми Различен Мироглед бе тъкмо на място и във висша степен възнаграден. Или би трябвало да е.

Знам откъде дойдох, как стигнах тук и станах човек, защо се мотая наоколо, зная графика ,на последното ми пътуване и къде бих отишъл, когато напусна. Какво друго би могло да бъде от значение? Всичко останало са само незначителни подробности.

А ето го и моя ИНСПЕС* приятел. Имаше нещо, което трябваше да питам този ум-сьзнание по време на семестри­те в лабораторията - просто един глас, говорещ чрез някой материален, когото познаваше много добре. На шега или наистина бяхме избрали съкращението ИНСПЕС; за да идентифицираме тази енергийна норма, която ни намеква­ше, че ние - Човешките мозъци - сме нещо по-нисше.

Но този ИНСПЕС не бе същият като онези, срещани от мен преди. През годините бях имал много нематериални срещи, общувания и отношения с онези, които очевидно бяха човеци, все още притежаващи физическо тяло и дру­ги. ИНСПЕС все пак бе различен.

Нашето обичайно място за среща е отвъд Шума на М-Банд. Шумът на М-Банд е върхът на неконтролираната мисъл, която се излъчва от всички живи форми на Земята, особено човешки. Ако приемете, че това е цялата вселена, дори и в рамките на настоящото време, можете да добиете по-добра представа за магнитута на тази дезорганизирана

* От началните букви на Интелиджънт Спесиз - разумни същес­тва. (Бел. прев.)

какофонична маса от разхвърляна енергия. Амплитудата на всеки сегмент от лентата се определя от чувството, включено в мисълта. Въпреки че нашата цивилизация до­ри не признава съществуването на М-Банд.

Впечатлението ми е, че тя съдържа не само настоящи­те мисловни следи, но и всички, които някога са съществу­вали. Има продължителни и мигновени. Може би по-ста­рите са напластени така/че всичко, което би могло да се възприеме, са сегашните излъчвания.

За обективното проучване, ако някой е толкова смел, че да реши да го стори, всичко, от което се нуждае, й да се придвижи до това състояние на необвързаност, точно до последните останки от някаква директно свързана със зем­ния Човешки Мозък дейност, в нематериалното Там. Твър­де много прилича на отразен слой, извън който ефектите рязко се затъмняват. Препоръчително е бързото премина­ване през него. Сякаш някой се опитва да си проправи път през скимтяща, сърдита тълпа - точно така звучи, с ми­лиони акценти и езици.

А сега обратно при моя ИНСПЕС приятел. Ето и кратък цитат от една от ранните ми срещи, когато излизах от тялото си и се придвижвах до точка, съвсем близка до М-Банд.

Чудя се дали може да се разбере колко силна е негова­та или нейната светлина. Възможно ли е да е извънземен въпреки всичко?

- Ще привикнеш към светлината. Ти ни облъчваш със същата радиация... но ние не сме извънземни, както вие го разбирате.

- Вие четете онова, което си мисля?

- Самата истина. Точно както и ти постъпваш с мен. -Нима мога?

- Правиш го частично сега, но само на повърхностната част.

- Да, прав си. Наистина не са думи и звуци ... няма въздух, който да вибрира... но просто в мозъка... да.

- Това, което наричате същност, то наистина помни.

- Знаеш ли, наистина помня... помня те... чувството за теб...

- Добре е, че не изразяваш страх. Можем да постиг­нем много, когато препятствията са премахнати.

- Е, останали са ми малко страхове...

- Но те не .ръководят възприятията ти. Например за­що в този момент не си изпълнен със страх?

- Не знам, но не се страхувам. Това е истина. Точно в този момент съм тук, приказвайки с теб разумно... с теб, някой, който ми е твърде познат... ярко светеща фигура, която някои хора биха превели като Господ, като ангел или в краен случай като някой извънземен. Въпреки че ние разговаряме точно като двама най-обикновени мъже... ос­вен че не използваме Думи!

- Разликата е в липсата на страх.

- Има толкова много енергия... Кой си ти всъщност? Или може би трябва да кажа: Какво си ти? Сега имам смелост да попитам.

- Този път е извън възможностите ти да разбереш. Но скоро и това ще стане.

- Може ли да се срещнем отново?

- Всичко, което трябва да направиш, е да помолиш за помощта ни.

- Имаш предвид медитация? Да казвам молитви?

- Думите и ритуалите са без значение. Важна е ми­сълта... чувството... това е сигналът. Ако се подаде верният сигнал, ние ще можем да помогнем.

- Позволи ми да се уверя в това.Ти не си Господ... Бог... но може би някой от друга планета?

- Не, не съм от друга планета.

- Ти не си ли онзи или един от онези, които са ни създали... Земята?

- Съжаляваме, че трябва да те разочароваме. Но бих­ме могли да ти дадем онова, което имаме по отношение на

съзидателния процес. Желаеш ли го?

- Това е, което имаме...

Бях преизпълнен, почти повален от вълна от огромна енергия, безкрайно мощна вибрация от твърде висока чес­тота. Това ми бе известно като РОУТ*, нещо като кълбо от кондензирани мисли и идеи.

- Твърде много ми дойде! Не мога да разбера всичко наведнъж...

- Ще успееш, когато го разучиш на спокойствие, -Благодаря.

Настъпи пауза, преди ИНСПЕС да се свърже отново.

- Ти още не.си сигурен в твоя прогрес и израстване.

- Наистина не съм сигурен... Мисля, че знам целта си, задачата си. Несигурността е тази, която се мъдри помежду ни.

- Какво възприемаш за своя цел?

- Ами... струва ми се... да служа на човечеството.

- Това, разбира се, е благородна цел. Тя ще бъде веч­но присъстващата ти мечта за постигане на съвършенство. Когато повече няма да си човек, мечтата се фокусира към различна посока. Но има и други цели.

- Някаква по-важна цел? Не, не искам да кажа, че... една мечта, различна от човешкото преживяване?

- Справяш се много добре.

- Често се чудя за това.

- Ще откриеш отговора... Сега вече чувствам, че се нуждаеш от връщане във физическото си тяло.

- Ти четеш мислите ми! Не знам какво е това, но на­истина трябва да се върна. Как ще се срещнем отново?

- Всичко, от което се нуждаеш, е да задържиш този миг в съзнанието си и аз ще дойда.

- Благодаря ти.

* Познание, съкратеното на Рилейтид Органайзд Тот Енерджи -Свързано организирана мисловна енергия. (Бел. прев.)

Връщането във физическото бе безпрепятствено. Сиг­налът бе подаден не от обичайния пълен мехур, но от лю­бимата ми котка, лежаща на възглавницата до главата ми; Сигурен съм, че бях проверил стаята, но тя някак се беше промъкнала вътре. Толкова бях възбуден, че въобще не се раздразних. '

След тази неочаквана среща с ИНСПЕС започнах да гледам по друг начин на моята цел да служа на човечес­твото. Това бе идеята ми в продължение на много години - да помагам на хората да постигат върховете на съвършенс­твото като човешки същества, не дори проектирани от на­стоящата култура. Да добавя някаква цел извън тази бе, разбира се, вълнуващо нещо. Различният ми Мироглед бе главният фактор, насърчаващ това.

Затова сериозно се огледах. Да помогна на някой друг да заживее по-добре, докато е във физическа форма, е откри­ване на сериозни възможности и мотивация. Заплетените повърхности, на които едно такова действие няма да помог­не, а no-скоро ще опетни с нагони, които аз намирам за Жи­вотинска Подсъщност, са наслоени от съществуването при Системата за Живот на Земята. Нова е самата есенция на процеса. Съблазънта на Човешкия Мозък е почти неизбежна.

Дадох си сметка, че основната заблуда се намира в прост факт. Каквото и да съм направил, каквото и да съм написал, каквото и да съм казал, това би имало малък, за да не кажа никакъв, ефект върху човешката съдба. Хубаво би било да бъда в служба на онези около мен, но то не е нищо повече, освен да задоволявам егоцентризма си. Само след две поколения всичко би било забравено, като отпеча­тъци в мокрия пясък, размити от приливите на времето.

ИНСПЕС бе прав. Трябва да има други, по-широки цели. Моето търсене на по-обширна цел, която кара всеки

човек да изтъква онова, което и без туй си е съвсем очевид­но. Носталгията, копнежът за връщане у Дома. Би могло да бъде материалното място, където си роден и израсъл, къщата, където си живял, градчето, огромният град, про­винцията. Това не е нищо повече от носталгичния ин­стинкт, който се представя по различен начин на практика у всички животински същества. Или пък той би могъл да представлява многото форми, изтикали напред в подбра­ните религиозни убеждения.

Този инстинкт може също да е и в постоянните ни научни усилия, които са вдъхновени несъзнателно от та­къв мотив. Обосновката, че изразходването на милиарди за астрономия, космически апарати, радиотелескопи и по­добните им ще се отрази конструктивно върху нашия жи­вот в предвидимото бъдеще, е твърде тънка уловка. Несъз­нателната мечта да намерим Дома си е нещо реално.

Жадно поех онова, което за мен бе Познато. Паметта ми бе много жива, като мой източник. Моя нова цел стана да отида и да бъда в това, което свързвам с Дом. Преди много години два пъти бях ходил там за кратко. Всичко, което бях научил, докато съществувах като човек, може би щеше да бъде от безкрайна полза, ако се върнех. Такава информа­ция, разбира се, би могла да окаже голямо влияние за ос­новни промени. Бе щастлива теория и аз й се предадох.

Моментално пожелах да споделя това откритие с моя ИНСПЕС приятел. Късно тази нощ излязох от фаза с тялото си и се устремих към обичайното място за срещите ни, точно до М-Банд. И там на ясното светещата фигура чакаше в на­шата контактна точка. ИНСПЕС узна мислите ми мигновено.

- Желанието ти е да се завърнеш у дома. Да, това е различна цел.

- След този живот аз ще бъда у Дома и ще се върна към човешкото за последен път след хиляди или повече години от сега. И после ще се върна у Дома.

-Добре е, че разбираш разликата между това ти да

посетиш Дома и да се върнеш, за да бъдеш човек, както го наричаш.

- Да. Но не съм сигурен. За това да не бъда човек, искам да кажа.

- Когато започнеш да помниш повече, ще ти стане ясно. Ти си човек, когато основният ти фокус остава фикси­ран върху тези теории на съзнанието. Ако промениш тази основа, ти повече не си човек.

- Ясно... По този начин продължавам да бъда човек, буден или заспал, в или извън тялото, физически жив или умрял, дотогава, докато отправната ми точка е човешка.

-Правилно.

- Но аз запазвам цялата си човешка памет и опит в каквото и състояние да се намирам.

- Да. Ти си научил много. Това преживяване и опит е от огромно значение, когато престанеш да бъдеш човек. То­ва е една от основните цели на твоето ежедневие. Ти ще се доближаваш до нея по много нечовешки начини, но вни­манието ти ще бъде в друга посока. Наученото от човешко­то преживяване се цени високо навсякъде.

- Това означава ли, че в онова, което помня като, Дом, аз повече няма да бъда човек?

- Ще бъдеш такъв, какъвто си бил преди, но ще се прибави и човешкият опит.

- Излиза, че ще съществувам в горещото и познато място, където аз наистина принадлежа.

- Желанието ти е много силно.

-Да-

- Искаш ли отново да се върнеш там?

- Така, както си сега, времето не съществува.

- Това да не би да е намек, че мога да отида у Дома сега? На кратко посещение? Правил съм го преди много време.

- Ако желанието ти е такова. Искаш ли да го направиш?

- Да. На посещение, да!

- Ще научиш много. Готов ли си? -Да!

- Протегни съзнанието си до мястото, което познаваш като свой Дом. После се освободи от тук и ще бъдеш там. Ще наблюдавам и помагам при нужда.

Мислех за Дома толкова усилено, колкото ми бе възмож­но, и се освободих, както ми бе казал ИНСПЕС. Имах усеща­нето за движение... звук, наподобяващ бушуващ около мен вятър. Пред мен... около мен... чувството се превърна в глед­ка... а ето я и музиката... многоцветни облачни кули, точно както помнех, само че те не бяха облаци... плуващи в сенките на искрящи цветове, всеки цвят, за какъвто не бях и помис­лял, а някои си спомнях, но не можех да опиша... нека само да спра в облака и да гледам, усещам... не гледане, а усеща­не... a eто я и музиката... хиляди инструменти, хиляди гласо­ве... мелодия, втъкана в друга:., изящен контрапункт, хармо­ничните следи, които познавам така добре. Само да се изтег­на и да оставя облаците да ме обгърнат, а музиката е нався­къде около мен, вътре в мен... хилядолетието е мигновение... само миг... толкова отпускащо и проникващо, точно както го помня. Колко прекрасно ще бъде, когато се върна и остана завинаги... завинаги... да... малко горещина се промъкна в екстаза ми... Има ли нещо не наред? Не, това не е сигнал за връщане в моето тяло. Ами какво? Какво им е на облаците? Вгледай се внимателно... там, огромният яркосин, последван от два по-малки жълти... Познато е! Другите, и те са познати също... Какво? Това е точно същата облачна рамка... и други­те, те са все еднакви! Продължава да се повтаря, отново и отново - същите следи по затворената верига!

... Горещото, моето аналитично горещо, става все по-голямо. Музиката, провери музиката... не може да бъде... ами да, тя се повтаря... същата, която почувствах преди час или преди вечност... съвсем същата. Нека опитам от

друга точка, от друга перспектива... да се придвижа към друга част на Дома...

... Тук е достатъчно добре... това ще го направя различ­но. Но не... същото е, както си беше... въобще не е различно! Достигнах твърде далече... далече... но все още в моя Дом...

, Ето, тук трябва да стане. Но все още е същото... нищо ново, нищо различно. Същият модел, същите облаци, съ­щата музика... Нека отида по-дълбоко...

... Ето ги, букет от спирали, енергийни спирали, играе­щи игрички. Това е то! Аз също бях такова детенце няко­га... хайде да се присъединя към играта! Наоколо и наоко­ло... нагоре и надолу... вън и вътре... наоколо и наоколо... нагоре и надолу... вън и вътре... Играта е като безкраен затворен кръг... наоколо и наоколо... горе и долу... Стига толкова, достатъчно ми е, достатъчно.

... Какво ще кажеш за една нова игра! Какво ще ка­жеш...? О, щастлив си с това, което си постигнал! Не искаш да се промениш? Добре, прави това, което си правиш...

Къде отивам сега? Къде...? И това е всичко! Няма ни­що повече. Аз обаче не бих искал да се излежавам завина­ги в едни и същи облаци, със същата музика непрекъсна­то... Не бих искал да участвам в едни и същи игри... Как съм могъл да мечтая за...?

Тук няма нищо за мен сега... съвсем нищо. Сега си спомням... това ми се е случвало преди. Ето затова напус­нах... и не мога да се върна! Не искам да се връщам!

По-добре да си тръгна... Знам как... Аз знам как да го направя...

Имах усещането за движение, чувствах вятъра около себе си. После тишина... след това лесно прибиране към физическото ми тяло. Отворих очи и погледнах през сълзи. Нищо в осветената от луната стая не бе се променило. Но аз бях променен.

Не бях в състояние да заспя в продължение на някол­ко часа, много възбуден, твърде депресиран.

3. По магистралата

Необходими ми бяха няколко седмици, за да свикна с идеята, че няма да мога повече да си ида у Дома. Бях си представял, че ще се върна към посрещането като за герой, донасяйки обратно полезна информация от Дома, за да променя и усъвършенствам Тук. Но не стана*.

Повече не направих опит да се върна у Дома. Накрая тъжно признах, че този избор повече не съществува за мен. Получих го някак си като спомен от детството - да запазиш нещо скъпо, каквото си е било, но не да го изжи­вяваш отново. Ясно бе, че са включени"твърде много егои­зъм и задоволяване на собственото аз.

Но едно познание все пак се появи. Вече знаех защо съм напуснал.

Едно бъдещо посещение с моя нов ИНСПЕС приятел помогна много. Той - а дали бе тя или и двете - ме чака­ше, позната ярка'точка в безкрайната тъмнина.

- Чувството на загуба ще премине. Не е загубено, за­щото ти си спомняш.

- И това те натъжава.

- Да. Нещо повече. Сякаш една част от мен повече не съществува. Мислел съм си за него толкова пъти... да се върна у Дома,

- Всъщност не съществува реалността на завръщане­то. Нуждаеш се от осъществяване на илюзията, че би мо­гъл да го направиш.

- Направих го. И мисля, че зная каква всъщност бе разликата. Бе точно като че съм си го спомнил. Нищо не се е променило. Предполагам, че очаквах някакъв прогрес. Но онова, което видях, бе повторението. Ако достатъчно дълго гледаш, ако прекалено дълго слушаш, всяко нещо се -повтаря. Няма възбуда, нищо ново.

- Енергийната следа... ти не си научил това, докато си

бил човек.

- Не. И затова именно напуснах Дома, ограничава­щия фактор на повторението. Няма развитие, нищо ново за научаване или преживяване. Докато живееш на Земя­та, непрекъснато се учиш. Промяната и новите знания продължават непрекъснато. Но фактът, че повече не мога да се върна у Дома, ще ми отнеме време, за да свикна. Не е лесно да се справя.

- И все пак ще свикнеш. Точно както ще стане, когато стигнеш до точката, когато приемаш, че повече никога ня­ма да се върнеш, за да бъдеш човек. Може би така е по-добре. Ти не само не можещ, но и не се нуждаеш да го правиш, когато вече си надраснал това, което наричаш чо­вешко палто и ръкавици.

- Това ще стане ли? Че аз няма да искам да бъда човек? Как ще успея да се справя с него?

- Когато наближи тази точка, ще бъде много по-лесно, отколкото сега можеш да възприемаш.

- Е добре... щом ти го казваш, вярвам, че ще бъде

така.

- Ти ще знаеш, вместо смътно да го вярваш, както

— Благодаря ти за помощта... което е слаб начин да го...

- Ние разбираме. Няма защо.

Светещата фигура започна да избледнява и изчезна.

Връщането ми към физическото бе без произшествия.

След тази среща за мен настъпи огромна промяна. Разбрах, че съществува и друга, по-широка цел: да раста и да се развивам, превръщайки се в предизвикващо благого­вение, макар и горещо същество, което аз радостно наричах моя ИНСПЕС. С тази мечта и решение приех любезното поощрение, което ми бе предложено. Резултатът бе странна смесица от мир и възбуда, едновременно просто и обърка­но, форма на познание и принадлежност, неподлежащи на описание.

То показателно се усили, когато бях придружен на кратко посещение до границите на космоса от моя ИН­СПЕС, след като го помолих. Въпреки че бях способен да възприема твърде малко нещо друго, освен огромната сим­патия и любов, които проникваха през мен, съществуваше също и силното впечатление за множество щастливи съще­ства. Имаше също поток от новодошли, присъединяващи се към това общество, което аз напуснах като ЛАЙФ*. Стран­ното бе, че аз сякаш намерих своя нов дом, и като че ли вече познавах жителите. Все пак това бе повече от позна­ние. Като че ли аз бях част от тях, а те от мен.

Комбинацията от възбуда и спокойствие там ме омая­ха. Защо не съществуваше някакъв начин, който да помага на хората, живеещи на Земята, да съществуват в същата хармония? При следващата ни среща зададох този въпрос на моя ИНСПЕС приятел, докато се реехме извън външни­те краища на кръговете, които образуваха онова, което аз по-късно осъзнах, че е Територията на Системата от Убеж­дения, части от спектъра на М-полето, съседни на Система­та за Живот на Земята, където множество човешки умове се настаняват, след като са приключили физическия си живот. Можахме да усетим Земята в центъра с полупроз-

* ЖИВОТ, съкращение от Леъд Ингелиджънс-Форминг Енерджи -Наслоена Разумна Енергийна Система. (Бел. лрев.)

рачни излъчващи сфери около нея, всяка по-голяма и по-тънка с увеличаване на разстоянието. Трябваше да поло­жа известно усилие, за да разпозная, че ние „виждаме" нематериалните енергии в една пo-скоро електронна и мо­лекулярна структура.

- Интересно е, че вашата цивилизация не знае нищо за тези аспекти на структурата, както ти каза.

- Чудя се дали някога ще разберат.

- Не в тази цялост, в която ти би желал.

- Ако те го знаеха, цялата бъркотия можеше да се изясни. Толкова много неща изглеждат безцелни. Болката, страданието, насилието. Много трудно е да се възприеме този хаос като някакъв план.

- Може би ти ще имаш онова, което наричаш Разли­чен Мироглед, когато ти се предостави възможност.

- Моята възможност? Ти искаш да кажеш, че бих имал шанса да направя нещо по този въпрос?

- Да... ти и приятелите ти. Сигурно ще Ти бъде от полза да посетиш потенциала от състояния на съществуване, които са твърде различни от онова, което ти в момента преживяваш. Например да посетиш една епоха, в която човешката организация е различна и подхожда повече на начина, по който ти смяташ, че трябва да бъде.

- Мога ли да го направя? "

- Ако това е твоето желание.

- Ще може ли ти да ме придружиш?

- За мен ще е удоволствие. Готов ли си?

- Ако се движиш бавно, може би ще успея да усвоя

техниката.

- Ти вече я знаеш. Тя е същата, която използваш, за. да стигнеш до онова, което наричаш Дом. Само посоката не е част от твоето познание.

- Прав си. Ако ме водиш, ще те следвам. Светещата фигура започна да се движи. Следвах я

близко, докато тя изведнъж започна да намалява. Отговорът ми бе автоматичен. Енергийният модел на Земята се стопи в тъмнината... после от нея започна да се очертава ландшафт. Точно пред мен светещият ИНСПЕС чакаше неподвижно.

Бяхме на около 300 метра над широка долина, която изглежда беше около 10 км дълга и около 5 км широка. Покрити със сняг върхове заобикаляха долината от три страни. Извън отворената й част имаше гори и полета, про­стиращи се до хоризонта. Ярко слънце висеше на синьо не­бе, опръскано с малки кълбести облачета.

Точно под нас имаше нещо, прилично на голямо сели­ще, разпростряло се до полите на планината. Имаше мно­жество дървета с различна форма и размери с разнообраз­ни листа във всяка възможна отсянка на зеленото. Между дърветата имаше сложна и просторна мрежа от пътеки, но нямаше къщи или други сгради, нито пушек или смог. Въздухът бе напълно чист и ясен.

Обърнах се към ИНСПЕС.

- Никакви къщи? Няма и сгради?

- Местата за спане са под земята, също и местата за упражняване на занаят.

- Къде са хората?

- Те са между дърветата. Всеки изпълнява отделна функция.

- Колко са те?

- Малко над два милиона, според нашите сведения. -Два милиона? - . -Точно така.

- Колко селища има като това? Планетата е нашата Земя, нали?

- Наистина е тя и е единственото такова място. Тези са единствените хора, които я населяват.

- Единствените на цялата Земя?

- Точно така.

- Няма да питам какво се е случило, за да се намали

броят им от милиарди... Значи,това трябва да очакваме в бъдеще?

- Мислиш в погрешна посока, приятелю. - Какво искаш да кажеш?

- Това място е от миналото, според вашия навик да обозначавате времето.

- От миналото? Няма нищо в нашата история, което дори отчасти да съвпада с това! Сигурно е твърде отдавна.

- Така е. Почти един милион години от вашите.

- Населението... това хора ли са? Такива като мен?

- Малко различни, но определено хора.

- Може ли да слезем долу?

- Разбира се, можем. Това е целта ни.

- Те ще могат ли да ни видят? Ще можем ли да кон­тактуваме с тях? -

- Да, без никаква трудност.

- И те няма да се възмутят от нашето натрапване?

- Напротив. Ще ни приветстват.

Спуснахме се долу към дърветата и после към едно открито пространство с размерите на футболно игрище. Бе­ше парк или може би огромна цветна градина със спретна­ти гнезда за цветя и растения с различна форма. Нито едно от тях не ми бе познато. Широки, покрити с трева алеи обикаляха около цветните лехи. Аз дори почувствах тревата под краката си.

- Ти наистина я чувстваш Точно както си способен да я видиш, във физическия смисъл на думата. Но ти не си материален.

Обърнах се. Светещата фигура на ИНСПЕС бе зад мен. Бързо крачейки, към нас се приближаваха четирима души. Изглеждаха около 1,50 м високи, всеки с различен цвят на косата и кожата. Косата им бе еднаква по дължи­на, точно под ушите им. Лицата и телата им бяха на хора, извършващи активна дейност, на около тридесет години, но без издути мускули. Двама мъже и две жени. Лесно бе

да се определи, защото не носеха дрехи.

- Нямат нужда от дрехи.

- А как ще се затоплят? Или ще се предпазят от студа?

- Всеки притежава индивидуална контролна система за тази цел. - Не виждам нищо.

- Всичко е в съзнанието, както ти би се изразил. - Разбирам, че и преди си идвал тук.

- Правилно... казано с думи.

Четиримата пристигнаха и застанаха пред нас, усмих­вайки се щастливо. Имаха красиви тела, в отлична форма. Чудех се как щяхме да общуваме - какъв език използва­ха? Можеха ли дори да ни видят? .

Един от мъжете пристъпи крачка напред и кимна.

—Да, можем да ви видим, Робърт. И (общуването е лесно. Ще си служим с вашия английски. ОК?

Това, което достигна до мен, бе ОК. Нещо не беше на­ред тук. Откъде той щеше да знае американски жаргон от бъдещето?

- Ние го приехме от твоето съзнание. Няма проблем. Тогава забелязах, че устните му не се бяха раздвижили и видях хитрите пламъчета в очите му. И двамата се разсмяхме - наум. Бях открил нов приятел, който можеше да чете мисли, може би и най-последната частица от онова, което мислех и чувствах. Оттогава нататък целият разго­вор бе мисловен - обмен на мисли, както бихте го нарекли.

- Красиво място - започнах пръв.

- Времето е много приятно. Възбуждаме гръмотевична буря всеки следобед, за да почистим листата и да доста­вим вода за растенията.

- Със светкавици ли?

- Да, но ние насочваме силата й там, където трябва да направи контакт. Електрическият, това е жизнено важен за целия живот, основан на въглерода.

- А вятърът... контролирате ли го и него?

- Вятърът? Да не би да искаш да бъде по-силен?

- О, не, всичко е наред... добре е... Той широко се усмихна.

- Чудиш се какво ядем.

- Вие всички приличате на добре хранени и здрави. -Здрави?

- Никакви болести или рани и други подобни.

- Ти идваш от странен свят! Наистина ли имате труд­ности да поддържате физическото си тяло?

- Това е основната ни трудност.

- Колко жалко. В нашата история има записани таки­ва проблеми преди много хилядолетия.

- Нямате ли буболечки? Никакви вируси? Никой ли не е убит или ранен?

- Разбирам какво ми казваш. Буболечките и вирусите работят за нас, Робърт. Нямаме неприятности. Колкото до убитите... ние прекратихме онова, което наричате смърт, преди много години.

Хиляди въпроси кръжаха из главата ми. Един се пръкна на повърхността.

- В такъв случай вие трябва да контролирате и раж­даемостта?

- О, да. А колкото до останалата част на мисълта - ние все още се наслаждаваме на ритуала! .

- Но няма и деца...

- Ние имаме много деца. Искаш ли да видиш някои от тях?

- Да, бих искал. — - Ще ги повикам.

Серия от различни подсвирквания зазвуча в главата ми, като птичи песни, почти някаква форма на музика. Откъм дърветата дойдоха няколко вида животни, големи и малки, и всички се поклониха на четиримата, които ги че­шеха и галеха. Някои наподобяваха котки, други влечуги, като малки алигатори и огромни змии. Трети приличаха

на маймуни, а пък четвърти би трябвало да са елени, но с дълги муцуни и опашки. Рояк от гигантски пчели излетя като вълна от едно дърво и като се гмурнаха и игриво пи­кираха, минаха покрай нас. Над главите ни двойка гра­мадни, брилянтно зелени птици, описваха кръгове, като ни наблюдаваха. Малка синя птичка кацна на рамото на при­ятеля ми и започна да чурулика в ухото му. Той се обърна към мен.

-Нашите деца.

- Бих искал и аз да повикам толкова лесно моите соб­ствени животинчета. " ,

- Само трябва да запомниш звука и като потренираш, ще успееш.

- Цялата Земя ли е такава? Имам предвид животните?

- Само тук в долината. Останалите повече приличат на онова, което ти очакваше от четенето на книгите ви. Знаеш ли за системата на хранителната верига?

- Знам. Така умират животните.

- Да, при естествен ред на събитията. Така правят и тези, нашите деца. Постигнат е баланс и ние не го прекъсваме.

- Тогава вие какво ядете? Зеленчуци?

- Да ядем? Ще ти покажа.

Приятелят ми се обърна към една от жените в група­та, която пристъпи към градината и загреба нещо, което' приличаше на обикновена черна пръст. Тя донесе пълна шепа и застана до нас. Изведнъж аз разбрах какво щеше да се случи..

- Искате ли някой от любимите ви видове пшеница, „златна кралица", както я наричате?

Кимнах с глава. Жената се взря в мен напрегнато, после обърна, другата си длан надолу и покри тази, в която държеше пръстта, като все още зорко ме следеше. Знаех, че четеше в съзнанието ми. След миг тя повдигна ръката си и разкри един чудесен миниатюрен чисто бял клас пшеница. Тя мито подаде.

Почувствах смеха на момичето, когато се обърна и го предложи на един от малките кафяви елени, който го поду­ши с предубеждение. Те наистина имат смях, значи прите­жават и чувства, отбелязах аз.

- Ние сме опитали всички чувства, за които можете да се сетите, Робърт. Ние колекционираме емоции, но те ни контролират само когато им позволим.

Усетих прилив на благодарност.

- Много ви благодарим за горещото посрещане и за това, че ни позволихте да ви посетим. Много благодатно е. Никак­ви конфликти, никаква ярост, никакво съревнование...

- Ние имаме съревнование. Но никога не се увличаме дотолкова, че да забравим, че това е само една игра.

Не попитах за любов. Нямаше нужда. Излъчването от четиримата бе достатъчно доказателство. Но имаше искри­ца тъга, смесена с радостта.

Приятелят ми се засмя отново.

- Посещението ви е добре премерено по време, защото скоро ще напуснем. Ние трябва да привикнем да бъдем без нашата долина и децата ни.

- Ще напускате ли? Защо?

- Получихме Сигнала, преди близо сто години. Чаках­ме го няколко хиляди години и той накрая дойде.

- Не разбирам.

- По-скоро не си спомняш. И ти ще го получиш, когато дойде времето за теб и твоите хора. Ние сме преживели и познали всички следи от промяната в нашата част на тази материална вселена. Ходихме до звездите и обратно, дви­жейки се по същия начин, както и ти. Не открихме нищо, което да си нямаме тук, наистина нищо ново.

- Мисля, че го имам. Вие знаете, че има повече...

- Може би има един начин да го кажем. Другото е... любопитство, да, любопитство. .

- Да, случвало ми се е. Но всички ли си отивате?

- Защо да оставяме някого след нас? Ти би ли оставил ръката си или дори пръст?

- А къде ще отидете?

— Сигналът ще ни води.

- Какъв е този Сигнал? Можете ли да ми го опишете?

- Съставен е от ангажимент.

- Ангажимент с кого? Или какво?

- С един от нас, който тръгна пръв. Те всички се съгла­сиха да ни изпратят специален Сигнал, когато и за нас настъпи моментът да го последваме. Най-накрая един го направи след всичките тези много години.

- Той беше... вие сте... като изследователи, търсещи нови светове за побеждаване.

- Не за побеждаване, Робърт. Да бъдем там и да раз­берем.

- Откъде знаете къде да отидете? - Въпросите продъл­жаваха да извират.

- Ние просто следваме Сигнала.

- Сега получавате ли го?

- О, да. Той е с нас непрекъснато, откакто го усетихме за първи път.

- Аз защо не го усещам? '

- Това аз не знам. Може би твоята настройка е раз­лична.

- Твърде дълго сте чакали. Защо е това? -Необходимо е да обучим нашите деца-животни да

свикват да живеят без нас. Сега, след като вече сме свър­шили тази работа, сме в процес на раздяла с всички тях. Ние не можем, нито пък ще ги вземем с нас.

Разбрах, че за мен е вече време да си ходя. .

- Радвам се, че дойдохме. Някак си ми се струва, че пак ще се видим.

- Ще се срещнем, мога да ти кажа и нещо повече... но това би могло, както вие му казвате, да помрачи радостта.

Махнах за сбогом, а всичките четирима ми махнаха, когато започнах да се издигам над тревата. Не можах да видя моя ИНСПЕС приятел и придружител, но в най-ло­шия случай знаех обратния път. Постепенно излязох от фаза и се гмурнах в мрака.'Тогава светещата фигура на ИНСПЕС се появи до мен.

- Смяташ, че са интересни, нали?

- Те много приличаха на хора от бъдещето, които вече съм срещал и преди. Освен че онези живееха от другата страна на Земята, а не на нея.

- Заради твоята любов към животните ние решихме, че ще усетиш близост.

- Усетих. Сега има ли друго място, което можем да

посетим?

- Някъде, където има нечовеци. Но разумни. И нема­териални.

- Имаме богат избор, ако те ни позволят.

- Да позволят? Не ми звучи приятно.;.

- Някои ще гледат на теб като на напаст. Да, като на

чума.

мога да бъда наранен.

-Това е така.

- Мисля, че се нуждая от нещо не така спокойно, нещо

по-възбуждащо. Това глупаво ли звучи?

- Не, не ако това е желанието ти.

- И този път ще останеш ли с мен?

- Аз винаги съм с теб. Следвай ме близо.

Светлата фигура започна да се гмурка бързо, а аз бях точно зад него, използвайки метода, който бях научил, за да не го загубя, и пазейки неговото енергийно поле. Може да e било вечност или пък само миг - този период в тъмнината, с точилата светлина пред мен. После имаше експлозия от ярки цветове от миниатюрни точици, които оформяха нещо -

като няколко неправилни форми... първо светлозелени... по­сле жълти... и после аз бях дръпнат в едната, която бе ярко оранжева. Чаках неподвижно, докато оранжевото се притис­на около мен, държейки ме в яка прегръдка. Не направих опит да се боря, нито пък бях уплашен. Бях научил много.

Изведнъж серия от удари започна да бомбардира съзна­нието ми като канонада от електрически шокове. Те бяха спо­койни, но натрапващи се, настойчиви. Мога да ги представя само като компютърни, бинарни кодове. Но онова, което кому­никираше, бе жив организъм, за което съм сигурен.

Ударите продължаваха, отеквайки тъпо в главата ми. Не можех да ги разчета, затова се опитах да изпратя моята слаба версия на несловесно общуване. Мислех за вътрешен модел на нашата Слънчева система, после мислено пуснах една стрела, излизаща от трета планета и завършваща къ­дето бях аз. Това произведе в отговор една дълга серия от удари - те ми напомняха за примитивна форма на Морзовата азбука, но не се превеждаха с букви. Но когато умът ми привикна с тях, започна да се оформя една картина... огнено слънце, с една стрела, която сочеше не от него, а към него. Това ли бе мястото, където бяхме сега?

Ударите спряха. Приличаше на спасение. Създадох и изпратих картина за себе си във физическо тяло, последва­но от увеличаваща се крива. Това произведе различна сле­да в отговор - отрицателна, предположих.

- Това означава ли не? Не сте срещали моите същес­тва? Нека ви покажа. - Предадох картина на група от мъ­же и жени, най-добрата, която бях в състояние да създам.

Отговорът бе отрицателен.

- Интересувате ли се кой съм? Ново отрицание.

- Но нали ме разбирате?

Този път потвърждение, ако го превеждах правилно.

- Обаче аз не мога да ви разбера. Само да и не. Отрицание.

-Искате ли аз да ви разбирам?

Отрицание.

- Тогава ме пуснете и аз ще изляза от вашата енергия. Скоростта и обхватът на ударите се увеличиха и после

заглъхнаха. Почувствах бързо и насилствено движение - и отново бях в дълбока тъмнина заедно с моя приятел ИНСПЕС, който светеше до мен.

- Ти успя да общуваш с твърде малка част от цялото.

- Искаш да кажеш, само с пръста от ръката?

- Това е добра представа.

- В един пръст има твърде много личностни елементи.

- Но все пак съществуват някои, които осъществяват връзка с тези същества.

-Чудя се дали някога ще бъда в състояние да го направят

- Вярвам, че ще можеш, ако наистина така желаеш. -Имам си този проблем - любопитството. Кажи ми,

има ли някакви материални нечовеци, които бих могъл да срещна, и колко биха общували с мен?

- Ти предполагаш, че аз не съм материален и все пак

съмчовек?

- По някакъв начин усещам, че ти си притежавал физическо тяло, но не понастоящем. Ти също си свободен. ^: Ти никога не си казвал, че някога си бил човек, но аз подо­зирам, че си бил. Поради една причина - ти притежаваш чувство за хумор. Злобничко и сатирично, но все пак го имаш. А това е съвсем човешка работа.

Настъпи пауза. Светлината на ИНСПЕС сякаш за миг

затрептя.

- Усещам, че сега трябва да се върнем във физическото

- Да, мисля, че е по-добре да го направя. Благодаря за помощта при пътуването!

- За мен бе удоволствие.

Върнах се във физическото, за да изпразня пълния си мехур. Сигналът - моят сигнал - бе съвсем познат! Колко малко е да бъдеш човек, но колко радост носи това!