Пътуване извън тялото безкрайно пътуване (част 3) Робърт Монро съдържание

Минаха много седмици в размишление, докато се въз­становя след интензивното ми пътуване по Интерстейт. Макар че да се каже „по Интерстейт" е само отчасти пра­вилно. Трябваше да се обърна в друга посока, за да стигна до крайната цел.

„Възстановяване" ^е друг погрешен термин. Със сигур­ност не се възстанових, нито пък някога ще успея. Промяна­та е постоянна. Нямам понятие колко много други хора са имали същото преживяване и са се върнали, за да разкажат за него. Всеки разказ би бил оцветен от индивида, цивили­зацията и епохата, в които се е случил. Така бе и с мен. А думите и аналитичният синтез са неадекватни, за да пресъ­здадат цялостното значение и влияние на преживяното.

Основното, липсващото Основно, сега вече за мен бе Познание. Не вяра, надежда или упование, нито предадено по интуиция или емоция, а точно фиксирано познание в моето разумно съзнание. Разбира се, то през цялото време си е било, там, но аз не успях да разпозная множеството бледи от доказателства, такива, каквито бяха. Възприема­нето не е същото като Познанието.

И така... Познатото Основно. Материалната вселена, заедно с цялото човечество, е един непрекъснат и продъл­жителен съзидателен процес. Разбира се, съществува Съз­дател. Кой или какво е този Създател, лежи извън Излъч­вателя или Отвора, а там аз не съм бил. Затова тази част не я познавам. Поне засега Всичко, което притежавам, е зашеметяващото преживяване, което имах в лъча, близо

до Излъчвателя, и произтичащият от това съзидателен процес, докато той се случва в този свят и у мен. Това аз възприемам с моя Различен Мироглед.

Разумното човешко съзнание е размишлявало в про­дължение на цяла вечност за нашия Създател извън този Отвор. Не можех да се включа в това по причини, които вече са ви известни. Поради продължаващата употреба на названието „Бог" в безчетни вариации, аз се съпротивля­вах на всеки опит за идентификация в каквато и да е опи­сателна форма. Забулването в тайна и погрешното тълку­ване биха били твърде големи. Сега знам защо се съпро­тивлявах. Същото се отнася и за думата „Духовен" и много други общоприети термини.

Познанията са следните:

Той, нашият Създател:

- е извън рамките на нашето разбиране, докато ние оставаме хора;.

- е дизайнерът на непрекъснатия процес, от който ние сме част;

- има цел за това действие извън нашата способност да разберем;

- извършва регулиране и фина настройка р този про­цес, когато е необходимо;

-не изисква преклонение, обожание или признание;

- не наказва за „зло" или „престъпления"; -не помага, нито пък пречи на нашия живот; Мечтата за връщане с дарове е неделима част от плана. Най-важното -дадох си сметка, че няма думи, които

да напиша или изрека, няма музика, която да създам, за да мога да предам напълно това Познание на друг човеш­ки разум. То би могло да дойде само чрез директна инди­видуална опитност. Същността бе как да стане това.

После установих, че процесът на предаването бе две трети завършен - действаше в рамките на учебната систе­ма, която бяхме създали в нашия Институт.

Първо трябваше да се уверя защо имаше нужда за. това предаване на другите. Припомних си моята среща с безименното огромно същество близо до Отвора. Бях неза­вършен, както ми бе казано. Бях твърде „малък". Частта от мен бе "недостатъчна". Аз не знаех нищо за „даровете", които трябваше да ме придружават, когато минавах през Отвора.

Спомних си човешката цивилизация отпреди хиляди години, която бях посетил. Те бяха повече от милион на брой. Бяха получили техния Сигнал и се приготвяха да тръгнат като едно комплектно устройство. Спомних си също внезапното „примигване" - изчезването на стотици, дори хиляди от събраните хора, които .вече не бяха във физиче­ско състояние, в близките до Аз-Там пластове, свързани заедно. Последно си спомних за посещението, което напра­вих преди няколко години, когато се озовах в бъдещето -след около 1500 години, в една нечовешка цивилизация, от която и аз бях част. Те — или ние, бяхме на предела на тръгването като едно единно цяло. Моето посещение бе не­що като финално закриване, за което те бяха чакали, което аз тогава не успях да разбера.

Сега разбирам. Също ми е ясно какво означава „ма­лък", защо бях „незавършен" и какви бяха „даровете". Знам защо бях участвал в процеса на освобождаването на тези, които бяха напуснали физическото. И разбирам защо усетих нужда да споделя моите преживявания чрез книги и писане, защо предоставих физическите си способности и години на лични усилия за развитието на системите на обучение така, че другите да могат да постигнат състояния на съзнанието, подобни на онези, които аз бях преживял. Не бе задоволяване на егото. Нямах желанието да стана гуру или „духовен" лидер. Не бе славата, останалите ми жизнени дейности се бяха погрижили за това. Не бе къс­мет. В това отношение бях направил твърде достатъчно, много преди първата ОИТ. Не бяха и множеството мой

личности в това мое Аз-Там. Индивидуални, те бяха така незнаещи, като мен. Те просто бяха част от мозайката.

Това бе основното - събирането и унифицирането на „частите", не само блуждаещите и липсващите от моето Аз-Там, но й частите на безкрайния пласт Аз-Там, към който съм обвързан. Нямам понятие колко други има в този пласт. Може да са хиляди или стотици хиляди.

Защо съществува тази необходимост от цялостно обе­динение? Така че да се превърнем в истинско Цяло, завър­шено и с огромно количество дарове от опитност и любов. Тогава ние като цялост можем да преметнем и да преми­нем през Отвора.

А после какво? Отговорът е неизвестен. Графикът за това напускане на Земята очевидно в през тридесет и пети век. Но ние не можем да напуснем, докато не съберем обратно всички части на всяко Аз-Там в нашия пласт - огромна задача. Затова ние ще бъдем като спасители, както е необходимо, когато части от нас напус­кат физическото, зашеметени и колебаещи се, или падат в цепнатина от системата за убеждения, която ги е задържа­латолкова дълго като в капан.

Моята роля, доколкото мога да видя, е на облекчител. Основното има нужда да бъде вградено в нашите дейности и системи за обучение. Не знаех към какво водим. Не знаех също вероятността, че между нашите методи и тех­ники за развитие на човешкото съзнание имаше някакъв вид Сигнал, който може би е биел тревога и е привличал онези, които чрез техните Аз-Там са били обвързани с на­шия пласт. Чудех се колко ли от хилядите, взели участие в нашите програми, принадлежат точно към нашия пласт. Няма начин да разбера засега.

За повече от петнадесет години нашите програми пре­доставяха действащо познание на човешкото съзнание, чак до самия край на време-просгранството. Движението извън тази граница, за да се започне събирането на познания за

основното, бе, разбира се, крайно предизвикателство,. Про­блемът бе как да стане това по един ясен и чист начин, за да се направи Основното едно Познание вместо убеждение. Това би могло да се случи само чрез лична опитност.

Трябваше да започна с Познанията. Това, което нари­чах входни рампи на Интерстейт, е физическата смърт та­ка, както я възприемаха повечето Човешки Разуми. Тези рампи преминават-през границата на, тяхната карта на Познанието, а пътните знаци са противоположни.

В културно отношение сега ние знаем твърде малко за смъртта и онова, което следва после. Може да вярваме на различни предпоставки и перспективи, но това не е Позна­ние. Единственото нещо, което всички ние наистина знаем, е, че физическата смърт ще се случи на всеки от нас и на онези, който обичаме, рано или късно. Но това е всичко и оттук идва страхът.

За да довърша ситуацията, очевидно цялото ни позна­ние и научно изследване се концентрира върху физическото вещество и време-пространството. Нашата неутолима мечта е да знаем всичко за Тук, без изключения или пропуски. Източникът на този натрапчив импулс датира още от вре­мето на човешката борба за съществувание в една вражеска среда, воден от нагона за оцеляване. Този основен мотив все още съществува, макар и дълбоко преобразен.

По отношение на физическата смърт нашите науки могат да предоставят само онези постижения, които по ня­какъв начин се отнасят до физическата материя. Типично за нас е, че се вглеждаме в система за измерване на нещо. Ако няма електрически сигнал в мозъка, ако няма химиче­ска реакция, ако няма физическо движение, тогава няма Нищо. И така, смъртта се равнява на Нищо. И ако попита­те дали Човешкият Разум изчезва, когато електрохимическата реакция се прекрати както магнитното поле около един електромагнит, когато бъде изключен електрическият ток, почти сигурно е, че ще получите положителен отговор.

Но вие можете да продължите - тези магнитни полета не изчезват в действителност, защото те оставят измерими от­печатъци върху чувствително вещество или близо до него. Тогава какво става с разума? Разбира се, получавате науч­ния отговор: И с хората е почти същото. Те живеят в споме­ните на останалите живи същества, които са обичали, или в материалните предмети, в чиято изработка са участвали - техните творби, книги, сгради и т. н. Но това е всичко.

Лесно е да се разбере защо толкова много учени и про­фесионални медици са нихилисти или атеисти в публич­ната си изява. Но дори и така,-мнозина принудително са насочени към религиозната представа за оцеляването, дължащо се на изкуствен натиск или скрити надежди и вини. Нещо повече, научните и медицински изследователи са неволни участници в хипщическия процес на Системата за Живот на Земята. Като такива те са предразположени да приспособяват своите научни факти така, че да са-подходящи за нуждите им толкова, колкото и всеки друг. Въ­преки това някои от нашите най-велики учени са достигна­ли до заключението, че ние сме нещо повече от нашите физически тела или поне че нашият разум е нещо повече от информацията, излизаща от нашия мозък.

Голяма част от нашето научно познание не е свързано с никое постижение, което се опитва да направи от Нищо Нещо. Затова ние съвсем неохотно го отхвърляме. Научно­то усилие е почти напълно впримчено в Системата за Жи­вот на Земята и материалнто време-пространство твърде малко е приложимо на това поприще. Нито пък религиите и философиите ни предлагат много помощ В продължение на хиляди години религиозните мъже са се опитвали да ни убеждават да вярваме във възкръсването след смъртта. Използвани са огромно количество техники в опита да се помогне на последователите в етапа на Познанието, но твърде малко, ако въобще някой все пак е успял.

И ето ние се връщаме към индивидуалната опитност.

Ако бе възможно да се пресече границата, за да се посети областта на така нареченото Нищо и някой да се върне об­ратно, за да го опише, тъй като това не е ясно забранено от религиозните вярвания, то би довело след време до широко разпространено Познание и свързаното с него елиминиране на страха. Но все пак ние не знаем как да го направим.

Макар че съществува вероятността ние вече да го пра­вим, но просто да не си спомняме.

Ако ми бе известно, без и най-малката следа от съмне­ние, какъв бих бил и какво бих правил след като умра, това би ме променило радикално. Бих изживял физичес­кия си живот до краен предел, без сянка на спотайване зад всяка секунда, сянката, която казва: „Едно погрешно дви­жение и времето ти приключва!" Ако знаехме, че всеки от нас има възможност да избира да си тръгне, когато е сигу­рен, че нашето материално бъдеще не съдържа повече и капчица светлина, колко променен би бил нашият живот! Ако имахме сигурността, че независимо какво ще се случи, бихме могли да продължим любовните си връзки извън Системата за Живот на Земята и време-пространството, ако само бяхме сигурни, че когато любимият човек си отиде, ние ще знаем без съмнение къде можем да го намерим -каква чудесна свобода бихме притежавали!

След като бях направил преглед, доколкото ми бе въз­можно, на твърде малкото стойностни данни по отношение на живота извън Системата за Живот на Земята, реших, че единственият начин е обръщането към персоналното описание. Онова, което търсех, бе станало нещо като за­страховка срещу смъртта, а личните обстоятелства сега по­казваха, че необходимостта от него бе потискаща. Личнос­тната ми Същност ми казваше, че не е толкова трудно, колкото си бях мислел, и имайки това наум, започнах мое­то търсене.

Съществуваше малка група от онези, за които знаех отлично, че наистина съм срещал след техния физически край, по време на преживяване извън тялото. Тази група включваше баща ми, който почина една година след като бе получил мозъчен инсулт и в резултат бе загубил говора си. Намерил го бях в една малка стая с прозорец, очевидно възстановен, й той ми бе оказал горещ прием. Там бе също и приятел инженер, Чарли, който почина след инфаркт и когото открих в колиба на морски бряг. Друг мой приятел Агню - пилот и изследовател - срещнах месеци след фа-, талната самолетна катастрофа, в нещо като изследовател­ска лаборатория. Бе много възбуден около нов проект. Съ­що Дик, доктор по медицина, мой приятел, който почина от рак в стомаха. Когато го срещнах, той изглеждаше по-млад и в добра форма, и разговаряше с двама други мъже в нещо като офис. За кратко срещнах й майка ми, макар това

да не бе по време на ОИТ. Тя се появи на предната седалка на автомобила ми, докато отивах на работа, само няколко минути след като бе починала в една болница в Оклахома.

Имаше и други, но никого не познавах толкова добре, колкото тези. След като открих какви бяха те... тъй като ги познавах, се породи интересен факт. Нито един от тях не бе затворен в посмъртна система от убеждения. Но къде са отишли и-как са стигнали там? След всичките тези години не си бях направил труда да разбера.

Докато размислях, си дадох сметка, че моите родители ми бяха натрапили твърде малко необорими системи за убеждения. Нямаше огън и сяра, ангели и дяволи, молит­ви за задгробен живот. Съществуваше само процес на са­моопределяне. Нито те, нито пък аз по онова време си бях­ме дали сметка колко значимо е тяхното становище.

По време на нощните ми пътувания започнах да се опитвам да разбера какво се е случило на онези, които бях срещал след тяхното всекидневие в Системата за Живот на Земята. Около три часа сутринта, след като бях преминал през два цикъла на сън, бях напълно отпочинал и спокоен. „Претърколих се" и с мисъл се озовах в тъмнината отвън и близо до физическото си тяло. Само след миг бях на гра­ничния ръб на М-Банд. Загърбвайки Шума на М-Банд, започнах да търся онези, които не притежаваха силна по­смъртна система от убеждения.

Пръв ми дойде наум Чарли и с лек фокус на „бързото превключване" се озовах в самоделната му нематериална колиба до морето. Приличаше на неподвижна картина. Пя­съчният бряг изглеждаше нормален, но колибата бе празна. Облаците на небето не помръдваха и слънцето сякаш стоеше на едно място. Ако той бе там, всичко би се движело.

После забелязах онова, което за мен бе аномалия. Мо­жех да усещам пясъка под краката си. Погледнах надолу. Краката ми бяха там. Всичко бе напълно естествено. От едната страна имаше ливада с трева. Тръгнах към нея, а

не се реех над нея, и я нагазих. Усещах я като истинска трева. Наведох се и откъснах един стрък, давайки си сметка със закъснение, че имам и ръка. Сложих тревата в устата си и започнах да дъвча. Вкусът и съдържанието бяха ис­тински. Разбира се, бе трева, жива и растяща.

Чарли, когото познавах, никога не бе споменал, че мо­же да създава живи организми. Макар че доказателството бе тук. Появи се и моето автоматично предположение за материална форма, което най-малкото бе доста необикно­вено. Какъв вид енергийно поле бе генерирал Чарли? Със сигурност не бе система от убеждения, тъй като не бях в състояние да очаквам това, което открих.

След като бавно и внимателно напуснах, моето усеща­не за физическо тяло заглъхна. Проверих „местоположе­нието" и разбрах, че бе точно до бариерата вътре в Шума на М-Банд, в рамките на човешкото излъчване на спектъ­ра на полето М.

През следващите седмици се опитвах да открия къде бе отишъл Чарли. Каквото и да правех, не открих и следа от него.

Следващият човек, когото потърсих, бе баща ми. Вследствие на инсулта той бе изпитвал силна болка в про­дължение на пяла година и не бе успял да сподели пробле­ма си, преди да умре. Открих това, когато го бях намерил предишния път, скоро след смъртта му. Лесно бе да намеря стаята, където той се бе възстановявал, но както почти очаквах, той не бе там. Стаята бе празна. Все пак успях да вляза и да докосна стената с ръка. Защо изведнъж бях материализирал своята ръка? Стената бе груба, като бетон или кирпич. Бащата, когото познавах, не би могъл да я построи. Значи или не познавах баща си толкова добре, колкото си мислех, или някой друг бе сътворил стаята.

Докато бавно излизах през горната част на малката сграда, възприятието ми се върна напълно към немате­риалното. Не бях изненадан, че вълната от Шума на М-Банд не бе много далече. По-късно се опитах, но не успях

да открия къде бе баща ми. Дали и двамата - Чарли и баща ми - се бяха върнали обратно в Системата за Живот на Земята? Или пък техните Аз-Там освободители ги бяха хванали? И какво бе това място, че едновременно и коли­бата, и стаята стояха празни, откакто те бяха ги напусна­ли? Както бях усетил преди, бе твърде реално за система от убеждения; Любопитството ми бе нащрек.

Няколко дни по-късно направих ново пътуване в съседна област, което доведе до същите резултати. Преоткрих мястото, където бях срещнал Агню няколко месеца след като бе катас­трофирал и изгорял в своя малък самолет, докато се бе опит­вал да се приземи на едно малко летище в Охайо. На погребе­нието на Агню в Северна Каролина се случи живо събитие, и досега останало необяснено. Щом каската му бе положена вър­ху ковчега в гроба, един нисколетящ двумоторен самолет премина над гробището. Бе съвсем същият модел, сьс същия цвят и маркировка като този, с който бе летял Агню. Той помаха с крила и отлетя. Вдовицата му избухна в ридания и всички ние, които го познавахме, се просълзихме. По-късно проверих­ме всички летища в радиус от петстотин километра. Нямаше записани кацания или полети на никакъв двумоторник.

Имайки това предвид, не бях оптимистично настроен, че ще намеря този съзидателен тип в същата нематериал­на среда. Когато го открих предишния път, скоро след смъртта му, той възбудено работеше над нещо, което не можа да ми обясни. Прав бях. Платформата и такелажът бяха там, но не и Агню. Не се опитах да го намеря.

Следващото, върху което се концентрирах, бе мястото, къ­дето намерих Дик след смъртта му. Той бе добър лекар и прия­тел в ранните ми дни в Ню Йорк. Когато го бях видял, той бе в оживен разговор с няколко друга мъже в голяма стая и просто ми бе помахал, че ме бе познал. Той изглеждаше на половина­та от годините в сравнение с времето, когато бе умрял.

Пристигнах в тази голяма стая без проблем. За моя изненада тя не бе празна. Двама нормално изглеждащи

мъже в костюми стояха около една маса в обичаен разго­вор. Доближих ги внимателно.

- Извинете, бихте ли ми дали някаква информация за Дик Гордън?

Те се обърнаха и се втренчиха в мен с широко отворе­ни очи. После по-високият заговори.

- Съжалявам, но не ви очаквахме. Имате ли нужда да поседнете? Изморен ли сте?

- Не, добре съм. Само искам...

- Чакай малко, Джордж - прекъсна ме вторият. - То­зи е различен. Погледни!

Те започнаха да ме изучават напрегнато. Джордж по­клати глава.

- Ти все още имаш живо физическо тяло? Забавих отговора си.

- Да, да, имам. Но...

- Чудесно! - Джордж ме доближи, сграбчи ръката ми и я раздруса енергично.

— Чувал съм за хора като теб, но ти си първият, когото срещам!

- Какво ще кажеш, Фред?

- Ама... какво точно е това място? Отговори Фред.

- Това е място, където идват определени хора, когато умрат. Понякога с известна помощ. Повечето не знаят, че то съществува.

-Какви хора?

- Медицински работници. Лекари, хирурзи и така нататък.

- Защо идват тук?

- Да се успокоят след голямата промяна - обясни

Джордж.

- Те особено се нуждаят от това, защото са били твър­де заети да пазят живота на пациентите си. Но се възстано­вяват бързо в позната среда. Огледай се.

Обърнах се към двамата мъже.

- Кой събра всичко това? Вие ли?

- Не знаем — отговори Фред. - То си бе тук, когато дойдохме. Това е предмет, създаден просто да помага на медицинския разум да се адаптира към промяната. Толко­ва е познато. Затова върши работа.

- Вие единствените ли сте тук? .

- Има най-малко неколкостотин, точно в приемната област. Те са онези, които стоят и помагат. Те идват и си отиват през цялото време.

- Ти как дойде тук?

- Ами седях си в Парка, а Фред дойде и седна при мен, и тогава... Какво има? Добре ли си?

Той трябва да е видял шока, изписан на лицето ми, докато вълната от спомени нахлуваше в мен. Паркът! Пре­ди години бях пристигнал в Парка. Но как и защо стигнах там, не можех да си спомня. Имаше група за посрещане от десет или дванадесет мъже и жени, които ме поздравиха топло и обясниха къде съм. Бе място за успокоение след травмата от физическата смърт - една попътна гара за от­пускане и решаване какво точно да се прави после. Паркът!

Накрая успях да проговоря.

- Добре съм. Кажете ми... къде е Паркът?

Фред отговори. Лицето му беше меко, докато ми говореше.

- Това търсиш, нали?

- Не знам. Но мисля, че е това.

Той посочи с ръка към вратата зад гърба си.

- Просто излез навън, обърни се наляво и следвай пъ-

тя през гората. Не е далече. Бях дълбоко благодарен.

- Благодаря, благодаря и на двама ви. Може да ви срещна, дори и да не съм лекар.

Джордж ме потупа по рамото.

- Върни се, когато имаш възможност. Ако откриеш са­мотен лекар, доведи го и него тук.

Излязох, обърнах се наляво и, разбира се, там имаше гора с високи дървета, повечето от тях ми бяха познати. Пътеката водеше през отвор л аз я последвах. Въпреки че ми се искаше да бързам, продължих да ходя. Усещането на листа и трева под стъпалата ми бе твърде приятно. Крака­та ми бяха голи!

Докато вървях, нежен бриз докосваше главата и гър­дите ми. Можех да чувствам! Точно както и голите ми кра­ка, можех да усещам! Минавах покрай тополи, дъбове, яво­ри, лешници, борове и кедри, дори неуместната в случая палма, а и дървета, които никога не съм знаел, че същес­твуват. Можех да усещам миризми!

И птичките - около половината никога преди не съм познавал! Те пееха, чуруликаха, цвъртяха, прелитаха от дърво на дърво и се люшкаха над пътеката. Бяха стотици. Можех и да чувам!

Вървях бавно, в захлас. Ръката ми, да, физическата ми ръка отново се протегна и откъсна едно листо от ниския клон на кленово дърво. Усещах го живо и гъвкаво. Сложих го в устата си и започнах да го дъвча. Беше влажно и имаше досущ същия вкус като на кленовите листа от детството ми.

Изведнъж разбрах какво се бе случило й какво вероят­но продължаваше да става. Това бе създание на човека! Много от онези, които бяха минали по тази пътека, бяха създали и добавяли техните любими птички или дървета в гората. Те бяха живи създания, сътворени от хора! Те не следваха стандартния възпроизводствен модел от Система­та за Живот на Земята, който в действителност не бе сътво-

рен от човека, а бе идея и план на Някой Друг.

И всичко, останало зад мен в моето търсене, бе същото - произведение на човешкото разумно съзнание: медицин­ското убежище, такелажът на Агню, стаята за възстановя­ване на баща ми и колибата на Чарли на морския бряг. Спомням сидори, че Чарли бе показал как го е направил!

Всичко е творение на човека! Основното! Знаех за съ­ществуването на нашия Създател, но дали всеки от нас е наистина създател от същия тип? Дали моята Личностна Същност, която приех така обичайно, бе микроскопично ко­пие или разклонение на Оригинала? Докъде можем да приемем тази само частично изразена идея?

Сякаш за да потвърди тази част от реалността, голям жълт папагал кацна на рамото ми, зацвърча и пусна в ръката "Ми бяла капка, докато си тръгваше. Засмях се, до­като пробвах горещото вещество между палеца и показале­ца си. Със сигурност бе истинско!

Вървях и продължавах да се чудя колко ли много съ­здадени от човека приятели-животни има в гората, когато стигнах до един завой и гората свърши.

Пред мен бе Паркът.

Бе съшият като онзи, който бях посетил преди много години, Ь просторни алеи, храсти, цветя и лехи, разноцвет­ни морави, слоеве с величествени дървета, малки поточета и фонтани и горещо слънце отгоре, между малки кълбести облачета Паркът се простираше върху леко хълмист терен, докъдето стигаше погледът. Докато слизах по стръмното към най-близката пейка, размишлявах какъв човешки ра­зум или група от хора са сътворили всичко това. Бе велико­лепно творение за скромен човек. Въпреки че знаех, че това е начинът, по който се е появило. Но не бях мислил за такива неща при предишното ми посещение преди много години. Сега аз помнех - аз знаех - защо то бе тук.

Щом приближих, от пейката стана една жена. Бе сре­ден ръст, стройна, с големи кафяви очи и тъмно кестенява,

леко къдрава коса, впускаща се до раменете й. Лицето й бе гладко и с лек загар, с черти сякаш докоснати от Ориента, Близкия Изток и Европа. Носеше тъмни памучни панта­лони и дълъг жакет. Възрастта й можеше да бъде някъде между тридесет и пет и петдесет. Познавах я ~ бях я сре­щал някъде преди.

Тя се засмя и протегна ръка. —Дойде накрая! Добре дошъл, Ашанийн.

Ашанийн - името ми, припомнено от друг мой живот. Това ми каза твърде много за нея. Взех ръката й, която бе достатъчно истинска, за да я почувствам. Тя ме заведе към , пейката и седнахме. Други хора обикаляха наоколо. Всички бяха възрастни, облечени в разнообразни дрехи: Някои лю­бопитно поглеждаха към нас... чудех се защо, докато не раз­брах, че имаше доста неуловима разлика между моето ид­ване и тяхното, която те можеха да усетят. Улових погледа на жената и тя отново се усмихна. Обзе ме полуспомен.

- Жакетът, който носиш...

- Носех го'и последния път, когато ти беше тук. По­мислих, че може да ти помогне да си спомниш.

Кимнах, но паметта ми бе празна. Тя бе между дузина­та хора, които срещнах последния път, и бях сигурен за това.

Погледнах я и видях, че тя се Смее. Дали можеше да чете мислите ми?

- Да, разбира се, мога. И ти можеш да четеш моите. — Коя си ти?

— Аз съм;само куриерът. Трябва да ти кажа, че ти можеш по всякакъв начин да водиш хора тук при нас, оне­зи, които отскоро са физически мъртви. Ние ще се погри­жим за тях. Затова сме тук. А ти можеш да учиш и други да го правят.

- Как бих могъл да преподавам нещо, което би из­глеждало толкова странно?

- Сигурни сме, че можеш. Много от тях вероятно го правят сега. Всичко, което трябва да правиш, е да им пома-

гаш да си спомнят. Това е напълно обективен начин за премахване на страха от физическата смърт.

.- И да им дам да разберат, че наистина преживяват процеса на умиране.

-Точно така.

- Това също би им помогнало да разберат, че имат много възможности за избор.

- Те са много, дори и да не си го проумял, Ашанийн. И ли може би предпочиташ да те наричаме Робърт?

- Робърт или Боб, моля. Физическите ми приятели ме наричат Боб. Името Ашанийн може и да ги затрудни.

- Някои може и да те познават със старото ти име.

- Започвам да го усещам. А аз се опитвам да си спом­ня твоето име. Ти си... съпругата на... Айлиън, да, Айлиън!

- Приятелка е по-добрата дума.

- Ти си... Невис. -Добре.

- Сега ми е необходима малко помощ. Местата, които съм посещавал и където бяха моите приятели, те са просто продължение на това тук, нали?

н т4 Така е. Но ако те притежават силна вяра, те ще последват тази заповед и ще отидат таил, където вярата ги води. Ще има други от същата вяра, които чакат, за да им помогнат. Остави ги да си отидат и нека бъдат сами. Те принадлежат на тяхното там.

- Но всичко това... нали не е просто друга вяра? Невис се разсмя.

- Не в обикновения смисъл. Не участват религии, са­мо преживявания. Тук планът е просто да се предостави позната обстановка за облекчение на тъгата.

-Тогава това място...?

-То е творение, което е тук и ще бъде тук, независимо от твоите убеждения. Няма да изчезне, ако ти не вярваш,

че съществува.

- Кой го е направил?

повече?

- Разбирам. Това е посоката на повечето, които тръг­ват оттук.

- Значи, когато ние водим хора тук, вие ги успокоявате и им давате възможност да решат какво искат да правят после.

- Така е. Ние им показваме какви възможности има. Паркът е само стартовото място. Ти ще бъдеш удивен, кога­то видиш всичките малки индивидуални места, които жи­телите са създали,

- Има ли правила?

- Само едно. Да не се налага волята на един над друг.

- Благодаря ти за помощта. Имам още много работа,

както изглежда.

- Ще разбереш, че е по-лесно, отколкото си мислиш, Боб.

- Това познание... за тук, за мястото, където се отива след смъртта... където да срещнеш... това познание преди събитието... то дава абсолютна свобода!

- Наистина. Виждам, че получаваш сигнал да се връ­щаш.

- Да... Има още толкова много да уча тук... Но трябва да тръгвам. Имам още един въпрос...

- Няма нужда да питаш. Съзидателните процеси, чиито резултати ти видя, са вече познати на нас, хората. Й баща ти сам си построи собствената стая.

- Нямаше нужда да питам. Та на сен!

- Ти си спомни! Фразата за сбогом отпреди стотици хиляди години. Та на сен!

Връщането бе лесно и безпроблемно. Аз наистина имах още твърде много да върша!