Пътуване извън тялото безкрайно пътуване (част 3) Робърт Монро съдържание

Ето как се случи. Все още получавах сигналите за по­мощ, уроците за обучение чрез съществуване, и особено моите собствени сигнали от миналото - те все още настоя­ваха да им обърна внимание. Това ли трябваше да бъде „новата ми посока"?

Усетих, че бях загубил контрол. Някаква част от мен, която не познавах, бе надделяла Със сигурност не я разбирах.

Реших, че далечните пътувания в безкрайността мо­гат далючакат. Най-важната нужда бе недвусмислено да опозная себе си. Колкото повече опознавах самия мен, тол­кова повече щях да зная какво представлявам като нема­териално изражение и все повече щях да се доближавам до причината, която ме караше да поемам по този път.

Опитността е най-великият учител. Сега моето прежи­вяване отново влизаше в конструктивна употреба, със способностите на лявото ми мозъчно полукълбо на преден план. Пътят или достъпът към нематериалното Аз, за кое­то сега аз мислех като за Аз-Там, се появи на повърхността почти мигновено.

Започна се преди повече от двадесет години. Разстроен от очевидната ми липса на каквато и да е способност да изследвам нещо повече от целостта на време-пространството, аз се обърнах към вътрешната си същност и потърсих помощ. От този момент се появи съвсем нов спектър на съществуване и работа. Бях свободен.

През всичките следващи успешни години аз вървях щастлив по този път. Не си бях давал сметка, че вместо моето видимо его онази част от мен, наречена Аз-Там, бе извършвала ръководството и навигацията от този момент нататък. Нито веднъж не си бях направил труда да поглед­на под повърхността, както би трябвало да ме накара да направя нормалното любопитство.

Сега, вместо да правя обичайните стъпки, преследвай­ки липсващото Основно, след като се настройвах във фаза извън тялото, започнах да задържам всички спешни сиг­нали и насочих изследванията си навътре вместо навън. В продължение на година извърших множество такива опи­ти, за да доведа информацията до една полезна и работе­ща форма.

Именно това открих.

Излизането от фазата на физическото към тази на моето Аз-Там бе бавно и внимателно. Съставих си мнение за себе си като за един всемогъщ и всезнаещ гигант, който удивено гледа как един от пръстите му започва независимо и по своя воля изследване на останалата част от тялото му. Не почувствах страх, поради Познанието: Аз бях Аз-Там, Аз-Там бях аз. Може ли някой да се страхува от себе си?

Обръщайки се към вътрешната си същност и прониквай­ки в частта от мен, наречена Аз-Там, мигновено разпознах очакваното: пласт или файл, библиотека или главна рамка, съдържаща всеки миг от настоящия ми живот, с обилен порой информация за онова, което бе равнозначно на мислите и действията ми, докато извършвах проучването. Все още по­стъпваха други сигнали от физическото тяло. Това бе доста повече от памет, както ние съзнателно мислим за него. Това бе приемната точка на главната брънка от настоящото Аз-Там, аз, който функционирам във физическия свят - сега само действащо физическо тяло без съзнание.

Изследвах неколкократно и с голямо удивление скла­довата система. При избирането на определен момент от миналото аз преживявах събитието с всеки негов детайл, чак до ежеминутната входяща информация от сетивата, мислите и чувствата. Скоро си дадох сметка, че такава свръхпамет не винаги доставяше удоволствие. Правейки такава интензивна ретроспекция, човек с голяма болка и тъга узнава за множеството погрешно взети решения, глу­пави грешки, изпуснати възможности. Вълнуващите случ­ки повече не бяха вълнуващи, защото вече знаех резулта­та. Радостните моменти често ми се струваха инфантилни, а инфантилните - тъжни и забавни.

Например, имах спомен как като дете се крих в един голям храст, точно до предната веранда на баба ми. По-късно въобще не можех да си спомня защо се бях крил. Не бях уплашен, но нещо ме задържаше там. Имах изпраж­нения в панталоните си и не исках Бабчето да разбере. Страхотен миг за едно четиригодишно дете!

Могат да бъдат намерени лесно и много уместни и по­казателни събития, а между тях инциденти, които го свой начин са били ранни предсказатели, но лесно са били от­хвърлени. Такъв един се случи през 1934 година, когато из­хвърчах от Държавния университет в Охайо като второкур-сник със среден успех не повече от 2,5. Това отчасти се дъл­жеше на тежко лицево изгаряне, което значеше прекарване на известно време в болница. Започнах да пътувам в търсе­не на работа, когато се оправих. След като започнах да се движа на автостоп, може би една седмица по-късно установих, че хората не биха качил? в колата си мръсно изглежда­що момче. Наложи ми се да стана безделник, който се возе­ше на товарни влакове от място на място.

В средата на декември в Сейнт Луис готвачът в един вертеп ме видя как жадно гледам през покрития с пара прозорец към готвещата се на печката храна. Той ме пока­ни с пръст да вляза вътре и ме нахрани безплатно. Тъй като не бях ял от два дни, храната ми се стори чудесна. По-късно (същата нощ в един нощен приют на Армията на Спасението един старец кротко издъхна на съседното до моето легло. Никога не съм бил толкова близко до умиращ. Онова, което почувствах, бе не страх, а любопитство.

След близо година аз се върнах в Охайо, молих и бях условно възстановен в Колумбийския университет. В трети курс драматичният състав на университета „Стролърс" обя­ви награда за най-добра едноактна пиеса, написана от сту­дент: Първите три бяха поставени и представени пред сту­дентската аудитория. Може би върховният момент в който женската ми кариера настъпи, когато стоях в едно от стра­ничните крила зад сцената» докато мъртва тишина бе об­хванала залата отпред. А там над петстотин души седяха и следяха със затаен дъх кулминацията на едноактната ми драма. Критиците казаха, че трябва да бъде класирана на първо място. .

В основата на пиесата бе точно онова, което се бе случи­ло в приюта за бедни, с изключение на добавения кулмина­ционен момент. Какъв бе той? Малко преди да умре, старе­цът предава на момчето Специална Задача, една Цел, един План - доста извън рамките на обичайното човешко мисле­не. Момчето се преобразува в нещо или някой друг.

И това го сътвори един осемнадесетгодишен хлапак, който никога не бе посещавал философски курс и не бе религиозен, както и всички негови приятели по онова вре­ме. Е добре, откъде му е дошла тази идея и защо? Този случай очевидно дълго време е бил скриван като маловажен. Стана така, че преди около двайсет години ми се слу­чи нещо твърде подобно на ОИТ.

По същия начин отхвърлен в категорията на незначителните бе и един дълго скриван спомен, който вероятно по-рано съм считал за някакъв вид халюцинация. Мястото на случката,бе в една стара ферма, която ние притежавах­ме в Дъчис Каунти, щата Ню Йорк, в края на четиридесет­те. Кладенецът пресъхна. Това не беше модерен кладенец, а ръчно изкопан преди сто и повече години. Бе широк около метър, пет дълбок и заграден с кръгли камъни, подреде­ни един върху друг, без да са измазани с хоросан.

Ако се заслушаше, човек би могъл да чуе течащата в кладенеца вода. Любопитството ми бе привлечено и затова измъкнах въжето от кофата, завързах го за близкостоящото дърво и се спуснах вътре в кладенеца като планински катерач, който слиза по скалата.

Когато стигнах до дъното, веднага открих причината. Нивото на водата се бе понижило и краят на тръбата се намираше над повърхността. Интересната част бе, че на дъното не бе само вода, но течащ поток под земята. Ако няколко камъка бъдеха преместени на правилното място, нивото на водата щеше отново да се издигне.

После погледнах нагоре и ме обзе паника. Далече, да­лече над мен имаше мъничко кръгче светлина. Между мен и тази спасителна точка имаше пет метра хлъзгава стена, от която сигурно бях отчупил някакво парче, докато се спусках долу. Всеки миг това парче можеше да падне и да предизвика срутването на цялата стена върху мен. Имаше доказателство за тази възможност върху скалистото дъно, където бях застанал. Няколко камъка с големината на баскетболна топка лежаха на дъното, паднали отпреди.

У мен нахлу силно чувство на клаустрофобия. Ако не можех бързо Да изляза, имаше вероятност да бъда затру­пан в петметров гроб и никой нямаше да разбере. С известно усилие започнах да установявам контрол над паниката. Знаех, че трябва да бъда свръхвнимателен при обрат­ното изкачване, за да не бутна някой от камъните от стена­та. Седнах върху голям паднал камък, за да размисля. Достигайки до потока с шепа, успях да пийна няколко глътки от течащата вода. Тя бе студена и прясна.

Докато седях върху камъка, заслушан в тихия ромон на водата, очите ми се бяха приспособили към смътната светлина. Започнах да се отпускам. Имаше нещо много спокойно и безоблачно. Почувствах се удобно там, където се намирах. Дори погледнах нагоре към кръгчето светлина там някъде далече над главата ми и чувството на успокое­ние не бе нарушено. Повече не усетих паника. Затворих очи и се облегнах назад върху скалистата стена на кладе­неца. Сега вече нямаше нужда да бързам. Отпуснах се още повече и за миг помислих, че съм заспал, но можех да чувам водата и да усещам камъка зад гърба ми. Бях в пълно физическо съзнание.

Тогава нещата се промениха. Бавно сякаш започна да ме заобикаля усещането за топло разумно същество. Чувс­твото започна нежно да изпълва тялото ми. То сякаш про­никваше във всяка моя част, тяло и съзнание. Станах част от този разум или разумното същество стана част от мен. Струваше ми се, че няма никаква разлика. И се получи съобщение. Мога да го предам съвсем грубо.

„Сине мой на синовете на синовете, ти откри радост в моите ветрове и небе. Ние споделихме едновременно възбу­дата и спокойствието на моите води и дълбоко в тях. Ти се наслади на красотата и сръчността на другите ми де­ца, разпрострени върху повърхността ми. Но едва сега ти улови един миг да бъдеш в лоното ми, да стоиш мирно и да слушаш. И докато си неподвижен, запомни тази песен за­винаги. Ти си роден от мен, обаче твоята съдба е да ста­неш повече, отколкото аз някога ще бъда. Наслаждавам се заедно с теб на това развитие. Моята сила е твоя сила. По този начин ти вземаш със себе си величието ми, за да

го изразиш по начини, които аз няма да разбера. Въпреки неразбирането, аз не no-слабо ще подкрепям и споделям щастливо онова, в което ти ще се превърнеш. Отиди си с тази истина, пропита в теб, сине мой на синовете на синовете."

Това беше. Топлината продължи още малко и бавно отшумя. ,

Станах, хванах люлеещото се въже и без усилие се изкачих на върха на кладенеца, излизайки към светлина­та на слънцето. Бях учуден, че съм прекарал повече от два часа в кладенеца.

Сега си спомням това специално Основно. Майко Зе­мя, обичам те! Как съм могъл да забравя?

По-нататъшно проучване в пласта на спомените разкри почти идентичен сън, който поне веднъж в месеца ми се присънваше в продължение най-малко на няколко години. По това време летях активно на моторни и безмоторни самолети. В този сън аз довеждах самолета до края на пистата, подавах мощност на двигателите и започвах засилването. Щом се от­делях от земята, пистата се превръщаше в улица, оградена е високи сгради от двете страни. От единия до другия й край над главата ми се кръстосваха кабели и жици, много подобни на тези, които все още се срещат в търговските центрове на по-старите градове. Колкото и да се мъчех, не можех да открия дупка или цепнатина в тази кабелна мрежа, през която бих могъл да преведа самолета. След един период на притеснение и тежест обикновено се събуждах. След като започнаха моите ОИТ, този сън повече не се появи.

Един психолог, с който обсъдих съня, предположи, че гледката на тази централна градска улица е символ на моя ангажимент към света на бизнеса. Други пък решиха, че мрежата от възпиращи проводници представлява системи­те ми от културни схващания. Всички се съгласиха, че това бе една добре скроена логическа метафора, отразяваща онова, което бях по същото време.

Продължавайки да търся, намерих решението за оно­ва, което би могло да възбуди механизма или да дръпне спусъка на случилото се по-късно. Фирмата ми, търсейки нови области за разпространение, започва да проучва дали звукът може да се използва за обучение по време на сън. Като професионалисти в сферата на звука, произвели неколкостотин радиопрограми, ние опитахме няколко раз­лични звукови модела с различни обекти, за да изучим ефекта на тези модели по време на сън_; Започвайки през 1956 година, аз бях главният обект на изследванията и бях подложен в най-добрия случай на поне сто сесии - лежащ в затъмнена кабина и слушащ през слушалки. Но двете ми деца, а и много друга хора, също преминаха през тези експерименти, макар и с не особено голям ефект. Това ли бе спусъкът на моите ОИТ?

Така аз преминах през пласта на паметта, знаейки, че пълното припомняне би могло да бъде валидно, ако и кога­то има нужда. И все пак повторното преживяване на мина­лото без розовите очила на носталгията съвсем не бе иде­алът ми за приятно прекарване на следобеда.

Движейки се навън към следващата секция на моето Аз-Там, открих област, която напълно определено не бях очаквал. Разкрих, че, разбира се, съм доста далече от безстрашието. Може би съзнателно не съм мислел за тези страхове, Но те си бяха там, огромни, грозни пластове от сурова енергия, поставяща ме в неудобно положение със своята интензивност. Имаше стари грехове, а и един по­стоянен поток от нови. Те обхващаха както незначителни неща, като например притеснението от ефекта на един дъждовен ден върху нашия строителен план, та чак до го­лемите притеснения за настъпващите световни промени: Дори и страхът от физическата смърт си беше там - не от

процеса или от отвъдното, но от онова, което може да остане недовършено тук във време-пространството. Дадох си смет­ка, че трябва да предприема някакво действие, за да сложа ред в този хаос.

Моето Аз-Там вече имаше по-добра система на дей­ствие. Тестът, на който бях подложен през последните пет години, където аз нефизически преживявах интензивно събитие, пораждащо познат страх всеки път, и се повтаря­ше, докато страхът се разсееше, все още действаше. Нещо повече, битката почти бе спечелена. Много повече страхо­ве бяха елиминирани в сравнение с новопоявяващите се вследствие на текущата ми дейност.

Това усещане ми донесе пълна наслада: Аз-Там бях пуснал в действие този процес и задвижвах операцията по отстраняване на страха, когато бе необходимо. Никакъв външен източник не ми предоставяше каквато и да е по­мощ, както погрешно бях предполагал. As сам помагах на себе си!

Така пръстът се превърна в ръка. Предпочитах усеща­нето на ръката.

Моето любопитство бе привлечено от начина, по който това ставаше. Осъзнавайки, че Аз-Там снабдяваше мен {Аз-Тук) с нещо повече от обикновена връзка, започнах да търся в същността на настоящия си разум други доказател­ства за продължаващото участие на моето Аз-Там. Много лесно бе да се движа по-надълбоко, но първоначално ефек­тът бе почти ужасяващ. Научих какво съм аз! А за да при­викна към действителността на „какво съм аз", ми бе необ­ходимо повече времева адаптация.

Пластът на чувствата

Това бе следващият по-вътрешен слой от енергия, ко­гото срещнах. Познавах всички емоции - не тези, които бя­ха потискани, а онези - минали и настоящи, които бях

изживял и съхранил, и радостни и тъжни, а и неразумните ядове, който сега ме удивяваха. Колкото до страховете, съ­ществуваше непрекъснато постъпващ поток, имитирайки онова, което чувствах във всеки момент. Интересното бе, че този пласт изглеждаше строго организиран.

Разрушената преграда

Той no-скоро приличаше на нащърбена дупка в сива стена. Когато направих опит да премина през този привле­кателен отвор, имаше слабо съпротивление и после бях от­татък. Докато прониквах през дупката, структурата на енергията, източник на съпротивлението на стената, ми бе

абсолютно ясна.

Разбрах също, че онова, което бе направило дупката в стената, бе същото, което бе станало в моя собствен модел. Удивителната част бе, че поради моя копнеж аз никога не бях се спирал, за да забележа действителното съществува­не на преградата.

От какво бе изградена бариерата? Пристрастеността към Системата за Живот на Земята и огромното множество системи от убеждения, възникнали в нея. Очевидно, след като вече веднъж се бях промъкнал през една пукнатина инцидентно или по друг начин, и продължавах да разши­рявам отвора, като го използвах - вероятно чрез събиране на информация и увеличаваща се опитност, - докато тази част от преградата се бе срутила.

- - Съкровищницата

И така... Какво съм аз? Зад бариерата имаше стотици сякаш люлеещи се лъчи от разноцветна светлина. Изпъл­нен с несигурност, аз се приближих и докоснах най-близ­кия. Богат мъжки глас звънна в съзнанието ми.

- Добре, добре! Отново плащаш дан на любопитството,

Робърт!

- Разбира се! Да не би да съществувате само вие, мъ­жете, Боби!

И това бе само началото. Процесът непрекъснато се повтаряше. Всеки път ставаше все по-лесно. Дадох си смет­ка, че всеки лъч светлина бе един от мен, една от личнос­тите на моето Аз-Там, завършена с различна жизнена опитност. Вътре в рамките на моето Аз-Там бе приютен съответен жизнен модел на всяка от личностите с големи подробности. Давам си сметка, че това не е адекватно опи­сание, защото всяко е разумно, чувствено същество с инди­видуални възприятия, разум и памет. Комуникацията, бе лесна, защото аз разговарях със себе си! Въпреки това има­ше толкова много, че аз само се плъзгах по повърхността. Емоционалните елементи бяха толкова много и така сил­ни, че не можех да се задълбоча.

Когато настройвах фазата си с тази на моето Аз-Там, откривах, че всеки един изисква просто мисълта за този модел в моята сегашна жизнена дейност. Някои ми бяха познати, тъй като знаех за тях като движещи сили в сегаш­ната ми жизнена опитност. Ето и най-забележителните:

Това бе ерата на етроителството на катедрали и замъци през дванадесети век в Англия и Европа. Бях попаднал в немилост, докато протестирах срещу ужаса, че приятели-работници заплащаха с живота си, когато огромни камъни падаха от високи скелета и размазваха хората на земята отдолу. Отказах да изпълнявам неразумните прищявки на силните на деня. Емигрирах във Франция, където ми се случиха същите неща в същата последователност, но с различен край. Някой от разярените властници ме обезглави.

Тази част от мен бе рефлектирала в детството ми още преди да навърша десет години, при строителството на дву и триетажни бараки. По-късно се появи и дизайнът и строителството на театрални декори, а после - създаването и чертаенето на планове, инженерната работа и ръководс­твото при строителството на различни сгради в Уестчестър Каунти, щата Ню Йорк. След това във Вирджиния, а то ми достави голямо задоволство."

То също обяснява голямата скръб, която доведе до фи­зическо заболяване, по време на сегашното пътуване до Ан­глия и Франция, когато посетихме различни катедрали и други старинни здания. Ефектът бе толкова забележителен, че се наложи да съкратим престоя са и в Лондон, и в Париж. В моето Аз-Там подробностите бяха напълно значими, но емоциите бяха доста по-големи, за да се задълбочавам.

Опитах се да узная какво е било името ми в онзи мо­мент, но получих само учуден, повтарящ се отговор.

„Ти си бил ти! Ти!"

За известно време не можах да го осмисля, но през 1990 година се получи интересно потвърждение. По време на лятната си отпуска в Европа по-малкият ми брат Емът и съпругата му посетили Шотландия, за да отидат в така наречените Мънро Фийлдс*, северно от Инвърнес. Те бяха снимали замъка Лурйс, но връщайки се, не бяха сподели­ли нищо с мен, тъй като мислели, че нб ме интересува. През ноември Емът получил съобщение от нашия Инсти­тут във връзка с дейностите през настъпващата година. Там била и снимката на кулата в Източното крило на Цен­търа. Удивен от видяното, той направил копие на снимки­те-на Мънро Фййддс и ни ги изпрати. Отличителна черта на замъка Лурис върху неговите снимки бе кула, напълно сходна без съмнение с нашата. И двете бяха четириетаж-

* Полетата Мънро. (Бел. изд.)

ни, осмоъгълни и разположени отстрани на главната сгра­да. Най-общите им размери бяха еднакви, имаха същото разположение на покрива, и дори двете имаха еднакви ме­тални ветропоказатели на върха, макар че на снимките това не е видно.

Въобще не знаех за съществуването на замъка Лурис и неговата кула, нито пък някога съм бил в Шотландия. Брат ми никога не е виждал, нито пък е знаел за институтската кула, защото тя бе построена след последното му по­сещение във Вирджиния.

f Кой⁴ е построил кулата Лурис? Според историята на рода Мънро - Доналд Мънро и синът му Робърт - в среда­та на дванадесети век.

Така че вече имаше някои твърди данни. Въпреки всичко аз си бях аз!

Началото на това Аз-Тогава бе поставено в някакво неопределено време, някъде, с участието в един таен ри­туал за първо причастие в дълбоките недра на стар каме­нен храм или църква.Той или по-точно Аз копнеех в,очак-ване на този момент, без да познавам процедурата, доколко­то това означава широко одобрение й прогрес в културата.

Ритуалът започваше с оформянето на кръг от свеще-ници около.мраморен олтар, пеещи монотонно. Едно из­плашено младо момиче бе доведено, съблякоха дрехите му и го вързаха разчекнато към върха на олтаря. Макар и шокиран, Аз-Тогава не можех да не се възбудя сексуално. ,

Най-висшият духовник подаде знак на Аз-Тогава да се приближа и да обладая момичето..Послушно пристъпих напред, застанах до момичето и гледайки надолу към за­стиналото й от страх лице, бях обхванатат от нещо в глъби­ните на нейните очи. След един дълъг миг аз се обърнах, погледнах висшия отец и поклатих глава в знак на отказ.

Мигновено се появи ярка искра от бяла светлина и живо­тът на този Аз-Тогава свърши.

В сегашния ми живот това напълно съвпада с моето отвращение към всеки мъж, който насилствено изпълнява сексуален акт с жена против нейното желание. Винаги бях предполагал от предишни указания, че точно този Аз-Тога­ва е екзекутиран, защото е отказал да изпълнява заповеди. Но описанието на Аз-Там имаше друг подход. „Съблазън­та" бе тест. Ако Аз-Тогава се бях опитал да изнасиля моми­чето, щяха да ме спрат и да бъда изхвърлен от свещениче­ството. Но отказвайки, аз бях издържал изпитанието и бях допуснат сред привилегированите. Ярката светлина бе сим­вол на моето пренасочване към нов живот.

Коя бе младата девойка? Съпругата ми Нанси. Преди това заключение тя си бе спомнила минало, в което сме се срещали като членове на религиозна секта - тя е била монахиня, а аз свещеник и всичко, което е имало между нас, е бил контактът ни с очи.

Пилот на самолет

Времето, мястото и съществата са неизвестни. Този Аз-Тогава бе член на едно много затворено семейство или пле­ме, наброяващо няколко хиляди, чиято основа за действие или дом бе отстрани на огромна скала. Имаше площадка/ път, който водеше точно до един вход за нещо като пещера, а единственият транспорт бе малък едноместен самолет. Самолетът имаше къси крила и бе задвижван по начин, който не би могъл да се преведе. Пилотът лежеше проснат по очи, главата му бе леко повдигната, челото му се подпи­раше на шарнирна подпора. Контролът се осъществяваше чрез научен умствен процес.

Аз-Тогава бях посветил себе си напълно и по своя воля на целите яа групата и прекарвах голяма част от неговия-моя живот, като извършвах разузнавателни или наблюда-

телни полети над скалистия, ландшафт. Съществуваше дълбоко чувство на приятелство и любов в спомена за този дом на скалите. Имаше и моменти на голямо забавление, когато по време на тези мисии камъни и стрели от „абори­гените" долу се забиваха в долната част на самолета, а ударът резонираше в тялото на Аз-Тогава. Самолетът бе почти неразрушим..

Години по-късно, когато бях тийнейджър в сегашния си живот, направих опит да конструирам такъв самолет, в който летецът трябваше да лежи проснат по очи. По време на Втората Световна война безуспешно се опитах Да про­дам проекта на този самолет на самолетостроителната про­мишленост, в отговор на проблемите с натоварването от земното ускорение и начина на действие. Това бе преди да имам и най-слаба представа или понятие за степента на онова, което сега знам, че съм, и въобще не съм си давал сметка за източника на идеята.

Вибриращият
Бях приел, че тази моя друга част бе изскочила от енергийната система, която бе мой източник, и която по­грешно бях нарекъл КТ-95. Моето най-скорошно посещение там- - У Дома — нито потвърди, нито отхвърли предположе­нието ми. Това, което тълкуваме като музика, бе, разбира, се, в пълна сила извън системата, макар и не в съзидател­ните форми, които ние разбираме.

Описанието на Аз-Там разкрива една личност, за коя­то имах съвсем смътна представа. И времето, и мястото са неопределени, а съществата вероятно са нечовеци. Това Аз-Тогава е главна, но очевидно най-разстроена част от мен, която постоянно прави опити да имитира нещо, което е ба­нално през определената жизнена дейност. Обикновено се опитвах да предам това с музика. Настоящата култура и цивилизация не притежават познание и инструменти да го

направят под друга форма.

В този живот пълно и цялостно приложение на вибри­рането във всяка форма е толкова естествено, колкото и ди­шането за нас. То е част от тяхната дезоксирибонуклеинова опаковка. Те притежават и използват способността да мани­пулират веществото, за да им бъде полезно, чрез ментална вибрационна енергия. „Музиката", която те създават, е упот­ребата на нефизическата енергия, но не електромагнитното поле. То не само индуцира настроения и емоции от всякакъв вид, но насажда или възпира голямо разнообразие от сетив­ни модели, приличащи по някакъв начин на нашите физи­чески сетива, макар и съвсем не толкова ограничени.

Повечето от това Аз-Тогава е извън способността на моето Аз-Тук да го разбера. Сега аз просто признавам при­съствието на такава личност и оставям тази моя същност да изразява това, което е възможно и изпълнимо. Нещото, което възбужда най-много любопитството ми, е как моето Аз-Там е могло да се включи в такъв необикновен начин на живот. Описанието не хвърля светлина върху това или най-малкото аз не мога да намеря отговора.

Мореплавателят

Този жив спомен е за първия, помощник на кораб в ерата на квадратните трансмисии. Само най-необикнове­ните случки са ясни за Аз-Тук. Например преминаването през един тесен пролив, вероятно Магелановия, по време на силна буря. Прекарахме много часове неподвижно свър­зани с брега, борейки се с вълните и вятъра. Бях поел руля, защото бяхме затънали на около сто и петдесет метра от каменистия бряг.

Сантиметър по сантиметър най-накрая успяхме да преминем през протока, като загубихме трима от моряците си. Въпреки че имахме няколко спасителни въжета на кър­мата, никой не се доближи до тях. Ако си бяхме направили

труда да ги спасяваме, това можеше да означава повреда на целия кораб. Единият от загиналите моряци бе най-добрият ми приятел.

В сегашния ми живот, макар че съм роден в Средния Запад, брегът и океанът ме привличат като магнит. В Ню Йорк първото нещо, което си купих, когато започнах да печеля, бе малка лодка. В продължение на час аз управля­вах лодката като професионалист, без да съм бил инструк­тиран. Последваха много приключения, включително сред­нощно плуване с една ръка на петнадесет километра от брега по време на буря. Въобще не се уплаших от морето и понякога се връщах с богат улов. Винаги съм обичал мо­реплаването и често копнея по океана.

Новопристигналият

Това бе само блещукащ лъч светлина. Когато се протег­нах да го докосна, се появи образът на тийнейджър войник от най-ранни времена, същият, за който си бях спомнил. Не бях учуден, но си мислех дали се е движил с мен по обрат­ния път. Бях объркан от вълната на обожание,, която се излъчваше от него. Успокоих я с усмивка и ръкостискане.