Робин Норууд Духовен пътеводител в лабиринта от въпроси за човешкото съществуване

Пълното опрощение изисква пълно разбиране. Трябва да сме в състояние да обхванем цялата „картина", без да се ужасяваме от нея, без да отричаме нищо от нея, приемайки я цялата. Донякъде това означава, че трябва да станем експерти по отношение на онова, което трябва да простим, като видим случилото се от всички страни, а не само от своята.

Един пример: Преди много години участвах в един курс по лечение на последствията от кръвосмешение. Малко преди обяд един от участниците ни каза, че сами­ят той е упражнявал сексуално насилие върху дъщеря си. Последва дълго и зашеметяващо мълчание. После той ни описа престоя си в затвора, терапията, на която се беше подложило цялото му семейство, и съвземането, ко­ето бе последвало след много години. Сега той беше съ­ветник на мъже, попаднали в затвора за престъпле­нието, което самият той на времето бе извършил. Заедно със съпругата и дъщеря си той участваше в групови об­съждания със семействата на тези мъже. Искреността му създаде атмосфера, която позволи на другите участници в групата да говорят за преживяното от самите тях сек­суално насилие. Със смелостта, достойнството, смирени­ето и честността, които внушаваше, той даде възможност на някои от терапевтите в стаята, които също бяха жерт­ви на кръвосмешение, да придобият разбиране за човека, който ги бе насилил. Ние престанахме да общу­ваме като професионалисти и станахме експерти, които се опитваха въз основа на своя житейски опит (англ. ехреrienсе) да разберат този човешки проблем. Когато бъ­де постигнато подобно разбиране, то в крайна сметка во­ди до опрощение - а опрощението е последната стъпка към нашето изцеление. Чрез опрощението към другите самите ние получаваме опрощение.

Фразата от молитвата към Господ „... и прости на­шите прегрешения, както и ние прощаваме на нашите врагове" придобива ново значение, ако в разширената си перспектива включим и многото наши измерения, изра­зени в предишните ни животи. Спомнете си за Джери -малкото момче, което е било жертва, и Джери - мъжът, който е на път да стане насилник. Сигурно е, че в нас живеят и двете роли - тази на насилника и потърпев­шия - ако погледнем към еволюцията си, извършила се в продължение на много животи. За да се изцелим напълно, ние най-после трябва да признаем, че в края на краищата не сме чак толкова по-различни от врага си. И тъй като нашият враг представлява онази част от нас, която допреди е била недопустима, онази част, която сме дошли да изцелим, ние трябва да приемем и дори да обичаме този враг, който ни е помогнал да постигнем съгласие с нашето Аз или с душата ни.

Уважаваният филмов режисьор Джордж Стивънс казва, че когато се подготвял за снимките на своя филм .Дневникът на Ани Франк", първо трябвало да признае съществуването на нациста в себе си. Така и всички ние, всеки ден, трябва да признаваме нациста в себе си, а също и на убиеца, прелюбодееца, лъжеца, измамника, крадеца. Докато направим това, ще продължаваме да ги срещаме извън себе си.

Собственото ни възмущение,и горчивина, омразата, която изпитваме към усещания от нас враг, начините, по които желаем злото на този човек - всичко това със­тавлява много по-мощни конфигурации на злото, откол­кото нещата, случващи се на физическо ниво! Ако иска­ме нашите прегрешения да бъдат опростени, трябва да простим и за прегрешенията, извършени срещу нас. Тоест трябва да дадем добро, а да получим зло. В самия акт ш опрощението нашата аура се пречиства, а вибра­циите ни се извисяват.

В Новия завет се казва, че трябва да простим не само веднъж, или дори няколко пъти, а „седемдесет пъти по седем". С други думи, трябва да прощаваме безкрай­но и щедро. Може още да не разбираме какъв е този наш дълг, който прави необходимо опрощението ни, но мор-фогенетичният резонанс - кармата в действие -гарантира, че ние ще привлечем към себе си не само нашите уроци, но и нашите дългове, а също и възмож­ността да ги изплатим. И когато те се появят, бързината и безболезнеността, с която се справяме с тях, зависят твърде много от нагласата ни.

Преди години се случи нещо, което тогава не разбрах, но сега осъзнавам като проява на действието на морфогенетичния резонанс, изцелителните цикли и опрощението. Говорех пред аудитория, съставена пре­димно от жени, по въпросите на пристрастяването към дадена връзка. Когато поспрях, за да изчакам евентуал­ни въпроси, една привлекателна млада жена, висока и руса, помаха енергично от първата редица. Кимнах, тя стана и се обърна към цялата зала:

- Бих искала да разбера - заяви тя с очаровател­ния си провлачен южняшки акцент - защо винаги прив­личам към себе си сираци.

Лека вълна на развеселеност премина през залата и жената се намръщи.

- Така е! Случвало ли се е същото и на някого от вас - да привличате сираци? Та аз съм в този град едва от няколко дни и вече се запознах с двама - с единия на летището, а с другия - във фоайето на хотела. Честна дума, просто като че ли ги привличам с магнит към себе си. Как става така?

Това беше интересен въпрос и аз определено не мо­жех да отговоря на него. Все още не знаех нищо за мор­фогенетичния резонанс, но знаех, че от ранната си юно­шеска възраст винаги бях привличана от първородни синове, а по-късно от мъже, които имаха сериозни проб­леми с алкохола и наркотиците. След като дълги годи­ни бях работила като психоаналитик, осъзнах, че и много други жени проявяваха устойчивост в привлича­нето на определени типове мъже, които имаха някакви проблеми; мъже-насилник или мъже, които имаха за­висимост от някакво вещество, или склонни към упраж­няване на сексуално насилие, или работохолици. Дори познавах една жена_; която, без да иска, бе успяла да се омъжи два пъти за травестити. Така че знаех, че мнози­на от нас следваме някакви модели във взаимоотноше­нията си, даваме и получаваме недоловими знаци, които правят така, че да избираме и да бъдем избирани от определен тип партньори. Но сираци...

- Да не би да сте осиновена? -- попитах аз.

- Не. Нищо подобно. Семейството ми беше съвсем обикновено - отвърне тя

- А какво изпитвате към сираците? - попитах аз.

- О, винаги ги съжалявам,. - провлачи тя отговора. - Просто се чувствам длъжна да им помагам, нали раз­бирате?

Аз кимнах.

- Интересното обаче е - продължи тя - как те раз­бират това? - Тя отново огледа залата. - Случвало ли се е на някого от присъстващите при вас непрекъснато да идват сираци и просто да ви се представят?

Всички поклатиха отрицателно глави, някои бяха развеселени, други - озадачени. После започнаха да я обстрелват с въпроси.

- Изглеждат ли така, сякаш се нуждаят от помощ­та ви? - попита някой от седящите наблизо. Тя се замисли.

- Обикновено не. Някои от тях се обличат доста ш-добре от мен самата - призна тя с усмивка.

- А направо ли си признават? - чу се глас от зад­ните редове.

- Не. Преди им беше необходимо повече време, сега вече придобих навика да питам още в началото. Аудиторията шумеше.

- А какви са приятелките ви? - провикна се някой,

- Едната от двете ми най-добри приятелки е сирак - каза тя тъй тихо, че се наложи да повтори_; за да я чуят.

- А вие как си обяснявате това? - предизвикателст­вото бе отправено от един мъж, седящ зад нея.

- Питам се дали не е свързано с вида ми. Вие виж­дате ли нещо?

Тя бавно се обърна, подканяйки останалите да я огледат внимателно. Хората се вглеждаха, но не успя­ха да уловят никакъв издайнически знак, който тя би могла да предава на мъжете, загубили някой от своите родители. После тя отново ме погледна, а на лицето й бе изписано въпросително изражение.

- Не зная. Не виждам нищо - отвърнах, - но аз все пак не съм сирак.

Последва ново развеселяване. Зададох следващия си въпрос:

- И какво обикновено се случва при тези запоз­нанства?

- О, известно време сме приятели, а после просто преставаме да се виждаме - отвърна тя.

- И никакви лоши чувства? Лоши преживявания?

- О, неее! - Тя като че нарочно проточи думата, за да ни увери в правотата си. - Никога! Е, понякога им давам назаем пари или им помагам да намерят работа и да стъпят на краката си, да продължат образованието си, или други подобни. Окуражавам ги, нали разбирате? Така че за известно време те може би разчитат на мен -тя се огледа. - Но нима всички вие не постъпвате така? Не се ли опитвате да помагате?

Аудиторията беше съставена предимно от жени, ко­ито полагаха твърде големи усилия да изясняват вза­имоотношенията си с мъжете. Една от тези жени подх­върли хапливо:

- Да. Именно затова сме тук!

Русокосата южнячка отметна глава леко смутена и продължи:

- Е, както и да е. Всичко е на приятелска основа. А после - тя леко махна с ръка - те просто изчезват от живота ми...

Тя ме погледна, сви рамене, сякаш за пореден път задавайки трудния си въпрос, а аз свих рамене, потвър­ждавайки липсата на отговор, и тя седна на мястото си.

Днес бих казала, че тази жена е имала да разре­шава някакъв кармичен дълг с всички тези мъже без родители, които по необясними причини са се появява­ли в живота й. Това по всяка вероятност е така, тъй като тя с готовност им е помагала, без да очаква някак­ва емоционална или финансова възвръщаемост. Каквато и да е била причината за тези обвързвания, историята на тази жена още веднъж подчертава факта, че значимите човешки взаимоотношения са всичко друго, но не и случайни. Ние се срещаме и свързваме помежду си само по предписана причина. Дори когато не осъзнаваме или не разбираме тази причина, тя въп­реки това действа като балансиращия Закон за кармата.

Опрощението е единственият „пряк път" за изми­наване на кармата, който съм открила засега. Готов­ността ни да прощаваме издига цялото ни състояние на по-високо ниво от онова, на което действа Законът за кармата. Навлизаме на равнище, където вече не прив­личаме към себе си същите повтарящи се трудности и травми посредством резонирането си. Навлизаме в сфе­рата на Милосърдието.

И тъй, докато се занимаваме с големите и малките задачи на всяко въплъщение и старателно запълваме празните места в огромната карта на нашето еволюци­онно пътуване, именно любовта и опрощението в край­на сметка са нещата, които обливат все по-пъстрото ] платно на нашата картина с чиста бяла светлина.