Дискриминация в резултат на действия и актове на административни органи

Дискриминация в резултат на действия и актове на административни органи

47. Решение от 19.12.2005 г. по гр.д. № 1525/2005 по описа на Софийски районен съд

Ищецът П. А. твърди, че на 16.11.2004 г. е приета Наредба № 39 за профилактичните прегледи и диспансеризацията, издадена от министъра на здравеопазването, която регламентира условията, редът и финансирането за извършване на диспансеризация, както и списъкът със заболяванията, при които се извършва диспансеризация. Лицата, страдащи от психични заболявания, след които шизофрения, маниен епизод, биполярно афективно разстройство, депресивен епизод и други подлежат на диспансеризация, но разходите за тези дейности не се поемат от здравната каса, предвид, чл.12, ал.2 от Наредбата и приложение № 5 към нея. По този начин психично-болните лица са поставени в по-неблагоприятно положение от болните с епилепсия, за които НЗОК заплаща диспансерните прегледи. Поради това се наложило ищецът да преустанови посещенията си при частно практикуващия психиатър, с когото работи вече две години и се чувства по-добре и по-спокоен. Вместо това трябвало да ходи при лекар, когото не познава и на когото няма доверие, който е по-натоварен, при който няма гаранции за качество, в областния психодиспансер. Сградата на областния диспансер била и недостъпна за ищеца, тъй като той е с патерици. Личният лекар издавал направление за два месеца напред. Ищецът счита, че в този смисъл наредбата е в противоречие с чл. 5, т.5, 6 и 10 330. Описаното причинявало на ищеца неимуществени вреди, изразяващи се в тревога, страх от бъдещето, обърканост, несигурност и гняв. Положението му се влошавало от липсата на достъп до лекаря, комуто има доверие. Поради това моли съда да постанови решение, с което да осъди ответника да му заплати обезщетение в размер на 2500 лв, ведно със законната лихва от датата на завеждане на исковата молба и разноски.

Ответникът Министерство на здравеопазването оспорва иска.

Представителят на СРП счита претенцията за неоснователна.

Съдът, след като обсъди събраните по делото доказателства, доводите и възраженията на страните и ги прецени в тяхната съвкупност, намира за установено от фактическа страна следното:

Видно от медицинско удостоверение, издадено от Специализирана извънболнична групова практика – Д. ООД, П. А. се води на диспансерен учет от 27.03.2003г. с диагноза: афективно разстройство.

Представено е експертно решение на ТЕЛК от 15.05.2002 г. за ищеца с водеща диагноза болести на гръбначния стълб.

От показанията на свид. Г. се установява, че тя се познава с П. А. от 3 години и от две години живее заедно с него. Знае за психическото му заболяване, което е хронично и се изразява в напрегнатост и безпокойство. На медикаментозно лечение е и ходи при психиатър. От началото на тази година ходи по-рядко, тъй като здравната каса му дава да ходи с направление на три месеца веднъж. П. А. ходи и в Областния диспансер, но не е доволен от отношението и напрегнатостта там. Не може да се довери на човек, когото познава от кратко време. Има пълно доверие на психиатъра, при който ходи от три години. Без направление трябва да заплаща 15 лв на всяко ходене, което е непосилно за него, защото получава пенсия от 115 лв. Не си позволява да ходи при психиатър извън направленията. Състоянието ме се влошава поради това, напрегнат е, защото има нужда да сподели страховете и опасенията си за бъдещето. Преди това такова нещо не му се е случвало, защото е имал чест контакт с психиатъра си. В момента не е диспансеризиран в Столичния диспансер, защото не желае. Страхува се още, повече от това, че трябва да отиде при човек, когото не познава.

При така установената фактическа обстановка, съдът намира от правна страна следното:

Съгласно разпоредбата на чл. 71, ал. 1 от Закона за защита срещу дискриминацията (загл. изм. ДВ бр. 68 от 2006 г. на Закон за защита от дискриминацията – бел. ред.) всяко лице, чиито права по този закон са нарушени, може да предяви иск пред районния съд, с който да поиска обезщетение за вреди, в случай на нарушение на закона.

От свидетелските показания също не се установява, че ищецът страда от твърдяното от него психично заболяване. Не се представят доказателства, че свидетелката има медицинско образование, следователно тя не може да поставя диагноза, като преценява, че безпокойството и напрегнатостта, констатирани у ищеца, представляват психично заболяване. Обстоятелството, че ищецът ходи на прегледи при психиатър, само по себе не означава, че е с твърдяната диагноза -психично заболяване.

По тези причини съдът приема, че заболяването на ищеца не е доказано, респективно не е налице заболяване, за което ищецът подлежи на диспансеризация т.е. не е налице увреждане по смисъла на чл. 4 от Закона за защита срещу дискриминация, на базата на което той би могъл да бъде поставен в по-неблагоприятно положение. Поради това следва да се приеме, че ищецът не е доказал факти, даващи основание за съдът да приеме, че е налице обръщане на доказателствената тежест в процеса.

Законът за защита срещу дискриминацията не предвижда специални разпоредби за отговорността на юридическите лица. Разпоредбите на ЗЗДискр. се явяват специални по отношение на ЗЗД, в който се съдържа общото правило да не се вреди другиму. Нарушението на чл. 4 ЗЗДискр. би могло да доведе до непозволено увреждане, основано на нарушението на предвидените в този закон норми. Непозволеното увреждане представлява сложен юридически факт, включващ следните елементи: деяние, противоправност на деянието, вреда, причинна връзка между деянието и вредата, вина. Деянието се разбира като конкретна външна проява на едно лице, изразено както в действие, така и в бездействие. То е противоправно, когато противоречи на правните норми. Законът за защита срещу дискриминация се явява специален по отношение на ЗЗД в частта му, касаеща определяне на част от елементите на непозволеното увреждане - деянието и неговата противоправност. По отношение на останалите елементи на увреждането, както и на лицата, които носят отговорност за него, се прилага общият закон. Освен противоправно деяние, непозволеното увреждане предполага и вреда. Вредата представлява смущение, накърняване или унищожаване на благата на човека, представляващи неговото имущество, права, телесна цялост и здраве, душевност и психическо състояние. Вредата е в причинна връзка с извършеното деяние, когато е пряка и непосредствена последица от него.

Извън по-горе изложеното относно констатираната, в съответствие с правилата на доказателствената тежест, липса на увреждане по смисъла на ЗЗДискр., дори да се приеме, че ищецът страда от посоченото заболяване, не е налице твърдяната от него дискриминация. Наредба № 39 от 16.11.2004г. за профилактичните прегледи и диспансеризацията е издадена от министерство на здравеопазването, в сила от 01.01.2005 г., обн. ДВ. бр.106 от 3 Декември 2004 г. Съдът намира, че е компетентен, в рамките на това производство и предвид чл. 15, ал. 2 ЗНА да коментира законосъобразността на поднормативен акт, с оглед прилагането на съответната законова разпоредба, вместо тази на поднормативния акт. С цитираната наредба.се определят условията, редът и финансирането за извършване на профилактичните прегледи и диспансеризацията, както и списъкът на заболяванията, при които се извършва диспансеризация. Диспансеризацията е метод за активно издирване, динамично наблюдение, диагностика, продължително лечение и социална адаптация на заболели лица. В Приложение 5 към Наредбата са посочени заболяванията, за които лица над 18 г. следва да бъдат диспансеризирани. Сред посочените в обширния списък, са заболявания като деменция, шизофрения, множествена склероза, болест на Алцхаймер, болест на Паркинсон, тревожни разстройства, други невротични разстройства, биполярно афективно разстройство епилепсия. В Приложение 7 са посочени заболяванията, за които здравната каса заплаща дейностите по диспансеризация и биполярно афективно разстройство не е сред тях.

Разпоредбата на чл. 4 от Закона за защита срещу дискриминация предвижда, че е забранена всяка пряка или непряка дискриминация, основана на увреждане. Пряка дискриминация е всяко по-неблагоприятно третиране на лице на основата на посочените признаци, отколкото се третира, било е третирано или би било третирано друго лице при сравними сходни обстоятелства. Непряка дискриминация е поставяне на лице на основата на признаците по ал. 1 в по-неблагоприятно положение в сравнение с други лица чрез привидно неутрална разпоредба, критерий или практика, освен ако тази разпоредба, критерий или практика е обективно оправдан/а с оглед на законова цел и средствата за постигане на целта са подходящи и необходими.

Съдът намира, че твърденията на ищеца следва да се квалифицират като такива за наличие на пряка дискриминация, тъй като не се твърди, че атакуваната поднормативна разпоредба е привидно неутрална, а че ищецът е по-неблагоприятно третиран от друго лице при сравними сходни обстоятелства. Твърдяната пряка дискриминация обаче не е налице. Очевидно е, че едно физическо заболяване, например злокачествено новообразувание не може да се сравнява с шизофрения, не защото може да се дискутира тяхната тежест, а защото всяко от тях само по себе си е специфично и не могат да бъдат сравнявани. Когато става въпрос за психични заболявания, епилепсията е също заболяване доста различно от афективното разстройство. Следователно с издаване на наредбата не може да се приеме, че болните от едно заболяване са поставени в по-лошо „положение от болните с друго заболяване, тъй като не са налице изискваните от закона сравними сходни обстоятелства”. Съдът действително не разполага със специалните знания да прецени доколко са сходни болестите епилепсия и афективно разстройство, но и това е факт, подлежащ на доказване от ищеца в настоящото производство, при липса на разместване на доказателствената тежест.

Предвид изложеното, не е налице противоправно деяние на ответника, довело До причиняване на твърдените от ищеца вреди. Установено е в процеса, че той търпи Посочените в исковата молба страдания - несигурност, тревога, страх. Не е налице обаче целият фактически състав на непозволеното увреждане, което обуславя неоснователността на претенцията.

Ищецът е релевирал и доводи за причинени му вреди предвид противоречието между Наредбата и чл. 5 на ЗЗО, които съдът квалифицира като отделен алтернативно предявен иск с правно основание чл. 1 ЗОДВПГ. Разпоредбата на чл.5 прогласява принципите на задължителното здравно осигуряване, като такива са и равнопоставеност при ползването на медицинска помощ - т. 5, равнопоставеност на изпълнителите на медицинска помощ при сключване на договори с РЗОК - т. 6, свободен избор от осигурените на изпълнители на медицинска помощ -т. 10.

Не е налице несъответствие на наредбата с чл. 5, т. 5 от закона, като в тази връзка съдът поддържа изложените по-горе доводи за несравнимост на различните заболявания. Фактът, че твърдяното от ищеца заболяване не е сред тези, за които медицинските дейности се заплащат от НЗОК, не означава, че той е в неравнопоставено положение спрямо други болни при ползването на медицинската помощ. Съпоставката на списъците по Приложение 5 и Приложение 7 от Наредбата показва, че ответникът, при определяне на дейностите, заплащани от НЗОК е дал приоритет на болни с други заболявания, всички доста тежки и почти всички опасни за живота или водещи до неминуем смъртен край, особено при липса на адекватно лечение. Това е достатъчно разумно обяснение на обстоятелството защо здравната каса заплаща за лечението на тези болести. За неравнопоставеност може да се говори тогава, когато при сравнително равна начална позиция на болните - еднакво заболяване и еднаква степен на неговата тежест и развитие у двама отделни пациенти, единият от тях е поставен в по-неравностойно положение от другия. Очевидно е, както се посочи по-горе, че не могат да се сравняват психически и физически заболявания, нито еднакви заболявания, но на дете и на възрастен човек.

Не е налице несъответствие на наредбата с чл. 5, т. 6 и т. 10 от закона. Съгласно чл. 58 ЗЗО изпълнители на медицинска помощ по смисъла на този закон са лечебни заведения по Закона за лечебните заведения и национални центрове по проблемите на общественото здраве по Закона за здравето. Липсват доказателства, че частно-практикуващият психиатър, при който ищецът предпочита да се консултира, е такъв изпълнител на медицинска помощ. След като той не е такъв изпълнител на медицинска помощ, Наредбата, в съответствие със закона, не му възлага дейности по диспансеризация на болни, предвид чл.2 и чл. 13 от същата. След като такива не му се възлагат, няма основание да бъдат и заплащани. Дори да се касае за изпълнител на медицинска помощ, при когото ищецът предпочита да се консултира, съгласно чл. 35 от същия Закон за здравното осигуряване задължително осигурените имат право да получават медицинска помощ, но в обхвата на основния пакет от здравни дейности, гарантиран от бюджета на НЗОК и да избират един изпълнител на медицинска помощ, но такъв, който е сключил договор с РЗОК. В тази връзка следва да се отбележи, че ищецът не е представил доказателства и че е здравно осигурено лице.

По изложените съображения съдът намира исковете за неоснователни и следва да ги отхвърли.

Водим от горното Софийски районен съд
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ иска с правно основание чл. 71, ал. 1, т. 3 ЗЗДискр., предявен от П. А., срещу Министерство на здравеопазването за сумата от 2500 лв.

ОТХВЪРЛЯ иска с правно основание чл. 1 ЗОДВПГ, предявен от П. А. срещу Министерство на здравеопазването за сумата от 2500 лв.

ОСЪЖДА П. А. да заплати по сметка на СРС държавна такса в размер на 100 лв.

Решението може да се обжалва пред СГС в 14-дневен срок от съобщението.

48. Решение от 22.02.2007 г. по гр.д. 835/2006 по описа на Софийски градски съд

съдия докладчик Геника Михайлова⁴⁴
Процесуални правила на Закона за защита от дискриминацията
Когато дискриминационният акт изхожда от държавни органи или длъжностни лица, искът за обезщетение в репарация на нанесените на гражданин вреди отново има квалификацията си в чл. 71, ал. 1, т. 3 ЗЗДискр.. Спецификата се отнася до реда, по който съдът следва да го разгледа - този по ЗОДОВ. Материално - правна връзка между ЗЗДискр. и ЗОДВПГ не съществува.
Производството е по реда на чл. чл. 196 - 211 ГПК.

Ищецът, П. Г. А., обжалва решението от 19.12.05 г. по гр. д. № 1525/ 05 г, с което СРС, ГК, 45-ти състав отхвърля алтернативно съединени искове срещу Министерство на здравеопазването на Р. България за сумите от по 2 500 лв. при квалификациите съответно чл. 71, ал. 1, т. 3 от Закона за защита срещу дискриминацията (старото наименование на Закона за защита от дискриминация) и чл. 1 от Закона за отговорност на държавата за вреди, причинени на граждани (старото наименование на Закона за отговорност на държавата и общините за вреди). Доводите са за постановяване на решението при непълнота на доказателствата и нарушение на ЗЗДискр.. Претендира разноски.

Въззиваемото Министерство възразява, че жалбата е неоснователна. Оспорва иска по основание при възраженията, че ищецът не е адресат на Наредба № 39 от 16.11.2004 г. за профилактичните прегледи и диспансеризацията - и след събраните във въззивната инстанция доказателства остава недоказано твърдението му да страда от заболяването афективно разстройство. Разпоредби, на които ищецът не е адресат, е невъзможно да го поставят в неравноправно положение спрямо адресатите на Наредбата. Ако съдът не сподели това му основно възражение следва да отхвърли иска поради липса на дискриминационен акт - заболяването, от което ищецът страда, е включено в списъка на заболяванията, за чието домашно лечение Националната здравноосигурителна каса (НЗОК) заплаща лекарствата напълно или частично - аргумент от Наредба № 38 за определяне на списъка на заболяванията, за чието домашно лечение националната здравноосигурителна каса заплаща лекарствата напълно или частично. Това право на ищеца го равнопоставя с адресатите на Наредба № 39, навършили 18 годишна възраст, които според заболяванията си подлежат на диспансеризация и дейността по диспансеризацията се заплаща от НЗОК.

Представителят на СГП е на становище, че жалбата е неоснователна.

От съвкупната преценка на писмените и гласни доказателства, събрани чрез представеното и прието пред СРС медицинско удостоверение № 2/ 20.01.05 г, издадено от „Динамика - амбулатория за групова практика за специализирана извънболнична медицинска помощ” ООД, регистрирано като лечебно заведение, съгласно ЗЛЗ и чрез извършения пред СГС разпит на св. П., управител на дружеството, въззивната инстанция намира за установено, че не по-късно от 2003 г. на ищеца е поставена диагноза „биполярно афективно разстройство". От разпита на същия свидетел се установява, че заболяването на ищеца е психично. Съдът базира изводите си на показанията в тази им част, тъй като свидетелят е лекарят, регулярно лекувал ищеца или свидетелят притежава специални знания за установимите чрез разпита й факти. СГС прие и удостоверение от НОИ, което в качеството си на официален удостоверителен документ задължава съдът да приеме, че ищецът е с непрекъснати здравноосигурителни права към исковия период (чл. 143 ГПК).

В бр. 106 на ДВ от 03.12.2004 г. е обнародвана Наредба № 39 от 16 ноември 2004 г. за профилактичните прегледи и диспансеризацията. Към влизането й в сила ищецът е на 25 годишна възраст. В препращащата към приложение № 5 на Наредбата разпоредба на чл. 12, ал. 2 са изброени заболяванията, при които лицата над 18 годишна възраст подлежат на диспансеризация. Афективното разстройство е сред тях. Диспансеризацията е метод за активно лечение, динамично наблюдение, диагностика, продължително лечение и социална адаптация на заболели лица (чл. 1, ал. З от Наредба № 39/ 16.11.2004 г). В препращащата към Приложение № 7 разпоредба на чл. 12, ал. 6 са посочени заболяванията на лица над 18 години, за които НЗОК заплаща дейностите по диспансеризацията. Афективното разстройство не е сред тях. Съгласно чл. 12, ал. 8 от Наредбата, дейностите по диспансеризацията, осъществявани от лечебните заведения по чл. 10, т. З от Закона за лечебните заведения, се финансират от общинския бюджет или бюджета на Министерство на здравеопазването. Следователно заболяването, от което ищецът страда, подлежи на диспансеризация, като дейността по нея е безплатна за него, само ако бъде извършвана от диспансерите, финансирани от общинския бюджет или от бюджета на Министерство на здравеопазването. Ако ищецът избере дейността по диспансеризирането му да бъде извършвана от частно практикуващ психиатър, следва да заплаща прегледите за това, ако и да е здравноосигурено лице и избраният лекар да работи към лечебно заведение, което може да провежда диспансеризация и е сключило договор с НЗОК.

Сред заболяванията в приложения № 5 и 7 към чл. 12, ал. 2 и 6 на Наредба № 39/ 16.11.2004 г. е епилепсията. За нея съдът знае, че спада към категорията на психичните заболявания. Следователно лицата, навършили 18-годишна възраст, които страдат от това заболяване, подлежат на диспансеризиране, като дейността за това, осъществявана от частно практикуващ психиатър при лечебно заведение, сключило договор с касата, се заплаща от НЗОК, ако заболелите лица са здравноосигурени.

Чл. 4, ал. 1 от ЗЗДискр. забранява всяка пряка дискриминация, основана на увреждане. Съгласно ал. 2 на цитираната разпоредба, пряка дискриминация е всяко по-неблагоприятно третиране лице въз основа на увреждане, отколкото се третира, било е третирано или би било третирано друго лице при сравними сходни обстоятелства. И заболяването афективно разстройство, и заболяването епилепсия са заболявания на психиката. Следователно уврежданията на лицата, навършили 18-годишна възраст, страдащи от епилепсия и афективно разстройство, прави обстоятелствата при този вид увреждания, сравними, сходни по смисъла на чл. 4, ал. 2 ЗЗДискр. Дейността по диспансеризацията на болните от епилепсия, навършили 18-годишна възраст здравноосигурени лица, се заплаща от НЗООК, за разлика от тази по диспансеризация на болния от афективно разстройство ищец, здравноосигурено лице, навършило към влизане в сила на Наредбата 25 годишна възраст (чл. 12, ал. 6, вр. приложение № 7 от Наредба № 39/ 16.11.04 г). С оглед изложеното ищецът е доказал факти, от които съдът може да направи извод, че е налице пряка дискриминация - ищецът е различно третиран като адресат на Наредбата в сравнение с други нейни адресати, положението на които с оглед уврежданията, които имат, е сходно с това на ищеца. При това положение в тежест на ответника, в качеството на издател на Наредбата, е да докаже, че правото на ищеца на равно третиране не е нарушено (чл. 9 ЗЗДискр.).

Министерство на здравеопазването счита презумпцията на чл. 9 ЗЗДискр. оборена чрез друга издадена от него наредба - Наредба № 38 за определяне на списъка на заболяванията, за чието домашно лечение националната здравноосигурителна каса заплаща лекарствата напълно или частично, според която заплащането на медикаментозното лечение на ищеца е поето от НЗОК. Твърденията са, че Наредба № 38 включва заболяването на ищеца в списъка на заболяванията, за чието домашно лечение НЗОК заплаща лекарствата напълно или частично. Наредба № 38 и Наредба № 39 са издадени в приложение на разпоредби от различни закони (чл. 7, ал. 2 ЗНА). Наредба № 38 е издадена на основание чл. 45, ал. З от Закона за здравното осигуряване (§ 1 от ЗР). Съгласно чл. 45, ал. 3 ЗЗО, Министърът на здравеопазването определя с наредба списък на заболяванията, за чието домашно лечение НЗОК заплаща лекарства, медицински изделия и диетични храни за специални медицински цели напълно или частично. Наредба № 39 е издадена на основание чл. 30, ал. 3, чл. 123, ал. 2 и чл. 127, ал. 2, т. 5 от Закона за здравето (§ 2 от ПЗР). Съгласно чл. 30, ал. 3 ЗЗ, условията, редът и финансирането за извършване на профилактичните прегледи и диспансеризацията, както и списъкът на заболяванията, при които се извършва диспансеризация, се определят с наредба на министъра на здравеопазването. Поради различния предмет на правна регулация на двете наредби е юридически невъзможно разпоредбите на Наредба № 38 да оборят презумпцията на чл. 9 ЗЗДискр. за неравноправното положение, в което ищецът е поставен по причина да не е сред адресатите на чл. 12, ал. 6 на Наредба № 39/16.11.2004 г, една част от които - болните от епилепсия - са здравноосигурени лица, също навършили 18 годишна възраст, страдащи от заболяване, сходно и сравнимо с увреждането на ищеца.

И пред двете инстанции ответникът - издател на Наредба № 39/ 16.11.2004 г, не ангажира доказателства, чрез които да проведе обратно доказване по презюмирания с чл. 9 ЗЗДискр. факт на пряка дискриминация. Така въззивният съд е длъжен да приеме, че чрез изключването на ищеца като адресат на чл. 12, ал. 6 от Наредба № 39/16.11.2004 г. е нарушено правото му на равно третиране в качеството му на здравноосигурено физическо лице, навършило 25-годишна възраст, страдащо от психическо заболяване, подлежащо на диспансеризация. Доколкото министърът на здравеопазването е издател на Наредбата, за вредоносните последици, настъпили за ищеца по причина на акта на пряка дискриминация се ангажира отговорността на ответника (чл. 71, ал. 1 ЗЗДискр.).

От събраните по делото гласни доказателства чрез разпита на свидетеля Г., извършен пред СРС и на свидетеля П., извършен пред СГС, се установява, че до влизане в сила на Наредба № 39/16.11.2004 г. ищецът е диспансеризиран при св. П., частно практикуващ лекар-психиатър, управител на Д. ООД. Според заболяването от което страда, вид афективна психоза, отменената с Наредба № 39/16.11.2004 г. Наредба № 28/25.11.2003 г. също задължава да бъде диспансеризиран, като дейността за това се заплаща от Касата (чл. 11, ал. 5, вр. ал. 6, вр. Приложение 7 от отменената Наредба). Посещавайки един път в месеца д-р П., ищецът провежда ефективно лечение - състоянието му е спокойно, уравновесено. Тези посещения са безплатни за него, тъй като лечебното заведение, към което д-р П. работи е договорен партньор с касата към влизане в сила на отменената наредба № 28/25.11.2003 г, т. е. заплащането им е поето от НЗОК. С д-р П. изграждат добра връзка лекар-пациент, което е от изключително значение за провежданото лечение. Отношенията помежду им са такива на пълно доверие.

След влизане в сила на Наредба № 39/16.11.2004 г. ищецът е в невъзможност при месечния доход от 115 лв. сам да заплаща за регулярни прегледи при д-р П. Единият от тях през 2005 г. струва 15 лв., а през 2006 г. - 25 лв. През цялата 2005 г. я посещава пет пъти, а през 2006 г. - три. Не се диспансеризира на друго място по причина на недоверието и безпокойството, което изпитва при нови контакти, резултат на психичното му заболяване. Макар да не е прекъсвал медикаментозното си лечение, то се явява недостатъчно ефективно за уравновесяване на болестното състояние на ищеца. Изпитва намалено усещане за собствена ценност; чувства се безпомощен. Има нужда да сподели характерните за заболяването страхове и опасения за бъдещето. Поради липсата на регулярен контакт с д-р П. е в състояние на постоянна напрегнатост и неуравновесеност. Усеща разпадната особено важната с оглед ефективното му лечение връзка пациент-лекар.

Съдът намира, че посочените неблагоприятни последици в неимуществената сфера на ищеца имат за причина акта на пряка дискриминация на ищеца чрез изключването му от адресатите на чл. 12, ал. 6 Наредба № 39/16.11.2004 г. Ето защо и на основание чл. 71, ал. 1, т. 3 ЗЗДискр. ответникът е длъжен да ги репарира. Справедливото парично обезщетение, което ищецът следва да получи, е не по-малко от сумата 2 500 лв., до която искът е предявен. При тези съображения първоинстанционното решение в частта, с която искът при тази квалификация е отхвърлен, подлежи на отмяна, като вместо него въззивният съд постанови друго, с което да уважи иска (чл. 208, ал. 1, изр. 1, пр. З ГПК). Съдебно предявеното парично вземане ангажира деликтната гражданска отговорност на ищеца. Следователно от датата на влизане в сила на дискриминиращата ищеца Наредба ответникът е в забава - чл. 84, ал. 3 ЗЗД. В такава се намира и към предявяването на иска или исковата молба е предизвикала и претендирания материално-правоувеличаващ ефект.

Решението има и втора част - по алтернативно разгледан иск при квалификацията на чл. 1 ЗОДВПГ. Настоящата инстанция не намира такъв иск да е предявяван. Когато дискриминационният акт изхожда от държавни органи или длъжностни лица, искът за обезщетение в репарация на нанесените на гражданин вреди отново има квалификацията си в чл. 71, ал. 1, т. 3 ЗЗДискр.. Спецификата е относно реда, по който съдът следва да го разгледа - този по ЗОДОВ (чл. 74, ал. 2 ЗЗДискр.), като за делата, образувани след 01.03.2007 г, компетентният да го разгледа съд е различен от гражданския - административният (чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ, вр. § 4, ал. 2 ПЗР на АПК). Материално - правна връзка между ЗЗДискр. (ново наименование ЗЗоД) и ЗОДВПГ не съществува. При твърдения за дискриминационен акт, за вредите от който Министерство на здравеопазването следва да отговаря пред ищеца като издател на Наредба № 39/16.11.2004 г, ищецът не е предявявал иск при квалификацията на чл. 1 ЗОДВПГ. Тук следва да се отбележи и това, че сред деликтните състави по чл. 1 ЗОДВПГ (ново наименование ЗОДОВ) не е предвидена отговорност на държавата за вреди, последица от нормативен акт. Наредба № 39/16.11.2004 г. е нормативен акт. Ето защо първоинстанционното решение в недопустимата му част подлежи на обезсилване, а производството по разгледаният от СРС иск при квалификацията на чл. 1 ЗОДВПГ, какъвто не е предявяван - на прекратяване (чл. 209, ал. 1, изр. 1 ГПК /.

На основание чл. 64, ал. 1 ГПК в тежест на ответника следва да се поставят изцяло извършените от ищеца пред двете разноски, възлизащи на общата сума 600 лв.

При изложените мотиви, съдът

РЕШИ:
ОБЕЗСИЛВА решението от 19.12.05 г. по гр. д. № 1525/2005 г. в частта, с която СРС, ГК, 45-ти състав отхвърля иск при квалификацията на чл. 1 ЗОДВПГ, като вместо това постановява:

ПРЕКРАТЯВА производството по иск при квалификацията на чл. 1 ЗОДВПГ, предявен от П. Г. А. от гр. София срещу Министерство на здравеопазването на Р. България за сумата 2 500 лв.

ОТМЕНЯ първоинстанционното решение в частта, с която искът при квалификацията на чл. 71, ал. 1, т. 3 ЗЗДискр. е отхвърлен, като вместо това постановява:

ОСЪЖДА Министерство на здравеопазването на Р. България да заплати на П. Г. А. на основание чл. 7, ал. 1, т. 3 ЗЗДискр. сумата 2 500 лв. обезщетение за неимуществени вреди, ведно със законните лихви от 01.03.2005 г.

Решението може да се обжалва в обезсилващата му част пред ВКС в 30-дневен срок от съобщението до страните, че е обявено, като в останалите му части не подлежи на обжалване.

49. Решение № 556 от 30.06.2008 г. по гр. д. № 1514/2007г. Върховен касационен съд

IV г. о., ГК

съдия Мими Фурнаджиева⁴⁵
Поддържане на архитектурна среда, затрудняваща достъпа на лица с увреждания до публични места

Отговорност за дискриминация в резултат на бездействия на административните органи
чл. 4, чл.5, чл. 71, ал. 1, т. 2 и 3 от Закон за защита от дискриминация
чл. 27, чл. 28 Закон за защита, рехабилитация и социална интеграция на

инвалидите
Законът за защита от дискриминация изрично забранява в чл. 4 всяка пряка или непряка дискриминация, основана на увреждане, а текстът на чл. 5 от същия закон въздига липсата на изградена и поддържана архитектурна среда, затрудняваща достъпа на лица с увреждания до публични места, в дискриминация. Липсата на съответната подходяща среда и съществуващите архитектурни бариери в уличната/пешеходната мрежа в общината, липсата на задължително необходимите приспособления за достъп от лица с увреждания до всички сгради с обществено значение, както и крайно недостатъчните транспортни средства, приспособени за лица с двигателни затруднения, представлява дискриминация по смисъла на чл. 5 и чл. 4 от Закона за защита от дискриминация, за извършването на която отговаря Общината. Предприемането на начални действия по отстраняването на проявите на дискриминация не води до противния извод, тъй като Общината не е изпълнила задължението си да осигури равно третиране на всички граждани, независимо от императивните разпоредби на закона и предвидения ред за финансово обезпечаване.

Правото на обезщетяване възниква в случаите, в които се установи съзнателно поддържано поведение на ответната страна, основано на един или повече от признаците, посочени в чл. 4 от ЗЗДискр., в резултат на което са настъпили вреди.
Производството е по реда на чл. 218а, ал. 1, б. "б" от ГПК (отм.).
Образувано е по жалбата на Д. Г. Г. от гр. П., чрез процесуалния й представител адв. С. С., против въззивното Решение № 523 от 15.01.2007 г., постановено по гр. д. № 722 по описа на Апелативния съд в гр. П. за 2006 г., с което е оставено в сила Решение № 1170 от 25 май 2006 г., постановено по гр. д. № 1563 по описа на Окръжния съд в гр. П. за 2005 г.

Сочи се касационното основание по чл. 218б, ал. 1, б. "в" от ГПК (отм.) - неправилност на решението, поради допуснати нарушения на материални закон и допуснати съществени нарушения на съдопроизводството, както и необоснованост. Касаторката изтъква, че редица обществени сгради в гр. П. са недостъпни за лица с увреждания, което представлява нарушение на чл. 27 и чл. 28 от Закона за защита, рехабилитация и социална интеграция на инвалидите; общината не е изменила действащия градоустройствен план и не е приспособила средствата за обществен транспорт към потребностите на хора с увреждания; заключенията на въззивния съд за непосочването на конкретни нарушения на ответника, както и че той е предприел следващите се действия за приспособяване на архитектурната среда, са неправилни; общината е следвало да изпълни задълженията си по закона към 1999 г.; третият иск не е разгледан от съда.

Ответната страна не дава отговор по реда на чл. 218г от ГПК (отм.).

Прокуратурата дава становище за неоснователност на касационната жалба, тъй като дължимото строителство и финансирането му е продължителен процес, а има предприети мерки с цел изменение на градоустройствения план.

Съдебният състав, като взе предвид посоченото касационно основание, наведените от страните доводи и събраните доказателства по делото, намира следното:

Касационната жалба е процесуално допустима - подадена е в срока по чл. 218в, ал. 1 от ГПК (отм.), от лице, легитимирано да подаде жалба, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

При служебно извършената проверка, касационната инстанция не откри пороци, водещи до нищожност или недопустимост на атакуваното решение.

За да постанови решението си, въззивният съд приел, че ищцата не е посочила какви именно нарушения на чл. 4 и 5 от ЗЗД са допуснати от ответника; ответникът е предприел действия за приспособяване на архитектурната среда; ответникът е създал специална служба за транспортни услуги на трудно подвижни лица; посочените в исковата молба сгради не са собственост на ответника.

Съдът е сезиран с искове за осъждане на ответника да преустанови нарушението и да се въздържа в бъдеще от по-нататъшни нарушения, както и за осъждането му за претърпени от ищцата вреди - искове по реда на чл. 71, ал. 1, т. 2 и 3 от Закона за защита от дискриминация. В исковата молба се сочи, че ответникът е нарушил правилата на чл. 27 и 28 от Закона за защита, рехабилитация и социална интеграция на инвалидите; не е изменен действащия градоустройствен план, не са отстранени съществуващите архитектурни бариери и не са изградени приспособления за ползване от лица с увреждания, не са приспособени средствата за обществен транспорт към потребностите на такива лица; описани са редица сгради в общината, които са недостъпни за инвалиди; вредите за ищцата са под форма на социална изолация, препятстване на възможности за намиране на работа, емоционални травми.

Касаторката е първа група инвалид с чужда помощ. Според заключението на съдебно-архитектурната експертиза, градоустройствените планове не са изменяни след 1999 г., но в момента е в ход процедура по създаване на нов такъв; скосявания на бордюри и тротоари е извършено на някои места, като не се следва определената и ясна ходова линия; голяма част от посочените сгради не са собственост на Община П., като нито една от тях не е напълно достъпна с оглед необходимите подход, ширина на коридорите, специализирани тоалетни. Според съдебно-техническата експертиза, в общината има служба за транспортни услуги на трудно подвижни лица, разполагаща с три микробуса, като месечно има около 700 - 800 заявки за услуги; средствата за обществен транспорт не са приспособени за самостоятелно ползване от хора с инвалидни колички. Свидетелите сочат пълната невъзможност на инвалидите да получат достъп до административни услуги или до места за социални контакти.

Атакуваното решение е неправилно - постановено е в нарушение на правилата на Закона за защита от дискриминация.

Законът изрично забранява в чл. 4 всяка пряка или непряка дискриминация, основана на увреждане, а текстът на чл. 5 от същия закон въздига липсата на изградена и поддържана архитектурна среда, затрудняваща достъпа на лица с увреждания до публични места, в дискриминация. Касационният съд намира за безспорно установено по делото, че ответната страна не е осигурила на лицата с двигателни увреждания такава достъпна архитектурна среда, която да осигурява безпрепятствен достъп до всички обществени институции в общината, както и съответните транспортни услуги и то при изричното разпореждане в това отношение на вече отменения Закон за защита, рехабилитация и социална интеграция на инвалидите - чл. 27 и чл. 28 от Закона. ЗЗРСИИ още определя и начините за финансиране на дейностите по закона. Макар и общината да е предприела някакви начални мерки по промяна на градоустройствения план, в срока по Закона за защита, рехабилитация и социална интеграция на инвалидите (тригодишен след обнародването на закона, според § 2 от Преходните и заключителни разпоредби на ЗЗРСИИ - т. е. до началото на 1999 г.), липсва завършена подобна процедура. Безспорно е, че ответната община не се е съобразила дори с изричните крайни срокове по посочения закон, а и не е осъществила необходимите действия и след това (независимо от изричната разпоредба в този смисъл на чл. 10 от Закона за защита от дискриминация), поради което липсата на съответната подходяща среда и съществуващите архитектурни бариери в уличната/пешеходната мрежа в общината, липсата на задължително необходимите приспособления за достъп от лица с увреждания до всички сгради с обществено значение, както и крайно недостатъчните транспортни средства, приспособени за лица с двигателни затруднения, представлява дискриминация по смисъла на чл. 5 и чл. 4 от Закона за защита от дискриминация. При условията на чл. 9 от същия закон, следва да се приеме, че ответната страна не е успяла да докаже, че правото на равно третиране на всички граждани на Републиката не е нарушено.

Невярно е заключението на съда, че ищцата не е посочила конкретните нарушения на ответника, за да може отговорността му да бъде ангажирана. Още в исковата молба, както и в цялото течение на производството, ищцата е посочила конкретните нарушения и своите твърдения за наличието на дискриминация. Освен това, ищцата е посочила и в какво се изразяват търпените от нея вреди, поради дискриминационното отношение от страна на общината - социална изолация, препятстване на възможности за намиране на работа, емоционални травми.

Данните по делото безпротиворечиво сочат, че ищцата действително търпи посочените вреди, като възможностите й за професионална и лична реализация са нищожни. Освен чисто битовите пречки, които следва да понася ежедневно, ищцата е обречена и на социална изолация. Затрудненият достъп до институциите и обществените сгради влияе изключително негативно на самочувствието й. Посочените вреди нямат паричен еквивалент, но следва да бъдат обезщетени, макар и отчасти, с посочената от ищцата сума.

Правото на обезщетяване възниква в случаите, в които се установи съзнателно поддържано поведение на ответната страна, основано на един или повече от признаците, посочени в чл. 4 от ЗЗДискриминация, в резултат на което са настъпили вреди. Несъмнено в разглеждания случай ответникът поддържа такова съзнателно поведение. Предприемането на начални действия по отстраняването на проявите на дискриминация не води до противния извод, тъй като ответната страна не е изпълнила задължението си да осигури равно третиране на всички граждани, независимо от императивните разпоредби на закона и предвидения ред за финансово обезпечаване. Ето защо, освен претендираното обезщетение в размер на 10 500 лева, ответната страна следва да бъде осъдена да преустанови дискриминационното третиране спрямо касаторката чрез отстраняване на съществуващите архитектурни бариери и чрез изграждане и поддържане на архитектурна среда, която да не затруднява достъпа на лица с увреждания до публични места, както и да бъде осъдена да се въздържа в бъдеще от подобни нарушения.
Ответната страна, освен това, следва да бъде осъдена да заплати и държавна такса в размер общо за предявените искове от 480 лева и 160 лева за изслушаните експертизи. Касаторката е заплатила 182,50 лева за услугите на един адвокат за цялото производство, които също следва да бъдат заплатени от ответника.

Мотивиран по този начин, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение

РЕШИ:
ОТМЕНЯ въззивното Решение № 523 от 15.01.2007 г., постановено по гр. д. № 722 по описа на апелативния съд в гр. П. за 2006 г., и вместо него ПОСТАНОВЯВА:

ОСЪЖДА Община П., с адрес в гр. П., пл. "С. С." № х, да заплати на Д. Г. Г., ЕГН хххх, с адрес в гр. П., ул. "В. Л." № х, ет. х, ап. х, сумата от 10 500,00 (десет хиляди и петстотин) лева неимуществени вреди за периода 01.01.2001 г. - 14.06.2005 г., произтекли от дискриминационно третиране по смисъла на чл. 5 от Закона за защита от дискриминация, ведно със законната лихва върху сумата, считано от 14 юни 2005 г.

ОСЪЖДА Община П., с посочен адрес, да преустанови дискриминационното третиране спрямо Д. Г. Г., с посочен адрес, чрез отстраняване на съществуващи архитектурни бариери и поддържане на архитектурна среда, която да не затруднява достъпа на лица с увреждания до публични места, както и да се въздържа в бъдеще от посоченото дискриминационно третиране спрямо Д. Г. Г., с посочен адрес.

ОСЪЖДА Община П., с посочен адрес, да заплати на Д. Г. Г., с посочен адрес, сумата от 182,50 (сто осемдесет и два и петдесет стотинки) лева - сторени от нея разноски за услугите на един адвокат.

ОСЪЖДА Община П., с посочен адрес, да заплати по сметката на ВКС сумата от 480,00 (четиристотин и осемдесет) лева - държавна такса за предявените искове, както и сумата от 160,00 (сто и шестдесет) лева - разноски за изслушани две експертизи.

Решението е окончателно.

Каталог: progress2009 2010 -> images -> stories -> products
stories -> Решение на Съда (трети състав) от 5 март 2009 г
stories -> Международните и европейските правни стандарти за борба с изразяването на расизъм”
products -> Прогрес (2007-2013) Комисия за защита
stories -> Неофициален превод от английски на български език! Hri/gen/1/редакция 7

Изтегляне 6.17 Mb.

Сподели с приятели: