С б о р н и к съдебна практика по приложението на закона за защита от дискриминация
Решение от 05.01.2006 г.по гр.д. № 2996/2005 г. на Софийски районен съд
Изтегляне 6.17 Mb.
|
- Навигация на страницата:
- 40. Решение № 1432 от 08.01.2008 г. по гр.д. № 1405/2006 г. на Върховен касационен съд
- 41. Решение от 16.01.2008 г. по гр.д. № 3825/2006 г. на Софийски градски съд
- 42. Определение от 13.04.2005 г. по гр.д. № 1756/2005 г. на Софийски районен съд
- 43. Определение № 216 от 01.08.2006 г. по ч.гр.д. № 160/2006 г. на Върховен касационен съд
39. Решение от 05.01.2006 г.по гр.д. № 2996/2005 г. на Софийски районен съд49 с-в съдия Десислава Добрева36 Процесуални правила на Закона за защита от дискриминация Чл. 9 от Закона за защита от дискриминацията Специалното правило за разместване на доказателствената тежест, установено в разпоредбата на чл. 9 от Закона за защита от дискриминацията, има процесуален характер. Поради това, то се прилага и по висящите съдебни производства. В тежест на ищеца е да докаже твърденията си, че са налице факти, които обуславят вероятност за дискриминационно третиране. След доказване на твърденията, от които може да се направи предположение, че е налице дискриминация, доказателствената тежест се прехвърля у ответника. Той трябва да докаже, при условията на пълно и главно обратно доказване, че са налице факти, от които може да се направи извод, че не е налице дискриминация, или, че извършените действия са оправдани, с оглед на законова цел и средствата за постигане на целта са подходящи и необходими. Предявени са искове с правно основание чл. 97, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 6, ал. 2, вр. с чл. 5, ал. 2 КРБ, вр. с чл. 1 от Международната конвенция за премахване за всички форми на расова дискриминация, вр. с чл. 5, ал. 4 от КРБ и чл. 49 ЗЗД. Ищецът И.И.И. твърди, че е български гражданин от ромски произход. С постановление от 23.10.2003 г. на Разградска окръжна прокуратура било прекратено наказателното производство относно смъртта на неговия брат А.И.И. В посоченото постановление прокурор К.Г. е направил следните изявления: „Събирането ... .ставало ... от „лица” ...от цигански произход.”, „А те /неспазващите инструктажа/, познавайки психологията на това население, са били масово, ежедневно явление още от самото начало. Тъй като стремежът на всеки е бил да събере повече отпадъци и спечели повече пари, е било невъзможно да бъдат възпирани и набезите и нарушенията са били повсеместни, пък и действащите лица непрекъснато се подменяли, откликвайки на слуха, че там се печелят пари”. В цитираните изявления, направени в писмен официален акт на държавна правосъдна власт, прокурорът открито е проявил предразсъдък срещу ромите, основан на етническата им принадлежност. Той открито е изразил отрицателно отношение към ромите като етническа група. Долавя се убеждението, че А.И.И. сам е предизвикал смъртта си поради алчността и недисциплинираността си, обусловени от „циганския му произход”. Това убеждение се потвърждава и в последващото постановление от 07.12.2004 г.: „И. сам ...предизвиква свличането...с цел да спечели повече пари.” Начинът, по който прокурорът се е отнесъл към делото, е белязан от дискриминация, същото се отнася и за начина, по който са защитени правата на пострадалите. Налице е дискриминационен акт, който се състои в описанието, дадено от прокурора на хората, определени от него като „цигани”. Прокурорът е осъществил правомощията си по защитата на А.И.И., ищеца и тяхната майка като пострадала в наказателното производство, като е прокарал различие спрямо тях в сравнение с пострадали нероми, и то в ущърб на ищеца и неговите роднини. Ищецът не твърди, че решението на прокурора да прекрати наказателното производство се дължи на антиромските му предразсъдъци и не би било взето, ако не бяха те. Без оглед на прекратяването, ищецът търси защита срещу дискриминацията, на която е бил подложен като ром от страна на прокурора. Значима е неприкритостта, с която е изразено предубеждението към хората от ромски произход, и липсата на съзнание у прокурор Г., че такова е недопустимо при осъществяване на правомощията му. Това говори, че в Разградска окръжна прокуратура битува култура, толерантна спрямо подобни расистки нагласи до степен, че прокурорите не чувстват нужда да се въздържат от официалното им изразяване. Прокурорът е знаел за ромския произход на ищеца и близките му, иначе не би говорил във връзка с тях като за „цигани”- в текста на постановлението, което ги касае. Двете постановления, особено това от 23.10.2003 г., причинило на ищеца силни и трайни болезнени емоции на унизено достойнство и несправедливост. Поради изложените твърдения, И..И.И. моли да бъде постановено решение, с което да се признае за установено, че процесният акт представлява етническа дискриминация спрямо него и да бъде осъден ответникът да му заплати сума в размер на 500 лв., представляваща обезщетение за причинените му вреди. Ответникът Прокуратурата на Република България, чрез своя процесуален представител, оспорва предявените искове като неоснователни и моли да бъдат отхвърлени. Излагат се съображения, че прокурорът от Разградска окръжна прокуратура е искал да. посочи само спецификата на фактите и обстоятелствата, при които е станало „случайното събитие” с тежки последствия. От събраните по делото доказателства се установява, че прокурорът с всички свои действия по изясняване на случая, се е ръководил единствено от защитата на основните човешки права на пострадалите в наказателното производство и не е допуснал да се пренебрегнат или злепоставят на расова основа техните интереси. Постановленията за прекратяване са правилни, потвърдени от Разградски окръжен съд по ч.х.к.д. № 516/2004 г. Не е налице хипотезата на чл. 1 от МКПВФРД, тъй като употребените думи от прокурора не са имали за цел или резултат да унищожат или навредят на признаването, ползването или упражняването на равна основа на правата на човека и основните свободи в политическата, икономическата, социалната, културната или която и да е друга област на човешкия живот. Посочените от ищеца международни правни актове и решения на КС в процесния случай са неотносими и не представляват основания за предявените искове. Липсата на реално извършена дискриминация от прокурора на Окръжна прокуратура Разград не може и не следва да ангажира деликтната отговорност на Прокуратурата на РБ по чл. 49 ЗЗД. Като писмени доказателства по делото са приети постановления от 23.10.2003 г. и 07.12.2004 г. на Окръжна прокуратура гр. Разград, изготвени от прокурор К.Г. Приложена е извадка от Тълковен речник на българския език, издание на Наука и изкуство 1973 г., протокол за разпит на ищеца в качеството му на свидетел по сл. д. № 117/2003 г. Останалите писмени доказателства, събрани в производството, са неотносими към предмета на спора. Събрани са гласни доказателства чрез разпита на свидетелката Н.И.А.
Всички граждани са равни пред закона. Не се допускат никакви ограничения на правата или привилегии, основани на раса, народност, етническа принадлежност, пол, произход, религия, образование, убеждения, политическа принадлежност, лично и обществено положение или имуществено състояние - чл. 6, ал. 2 КРБ. В тази конвенция терминът „расова дискриминация” означава всяко различие, изключване, ограничение или предпочитание на основата на раса, цвят, потекло или национален или етнически произход, което има за цел или резултат да унищожи или навреди на признаването, ползването или упражняването на равна основа на правата на човека и основните свободи в политическата, икономическата, социалната, културната или която и да е друга област на обществения живот - чл. 1 от Международната конвенция за премахване на всички форми на расова дискриминация. Сочените разпоредби имат пряко приложение - чл. 5, ал, 2 и 4 КРБ. Предвид процесуалния характер на нормата, съдът намира, че за настоящото производство приложение следва да намери чл. 9 от ЗЗДискр. В производството за защита от дискриминация, след като страната, която твърди, че е жертва на дискриминация, докаже факти, от които може да се направи извод, че е налице дискриминация, ответната страна трябва да докаже, че правото на равно третиране не е нарушено Предвиденото в чл. 9 ЗЗДискр. разместване на доказателствената тежест се извършва по преценка на съда. Ако съдът прецени, че са налице достатъчно непреки доказателства, които да водят на извод, че е налице дискриминация, тогава в тежест на ответника е да докаже, че не е извършил дискриминация, или, че е имал оправдателна, с оглед правния ред, причина да извърши действието, което представлява непряка дискриминация, На съда е предоставена възможността да извърши преценката дали може да направи извод, че е налице дискриминация от някои факти, които не установяват с абсолютна увереност наличието на дискриминация, за да приеме, че тя е доказана, ако ответната страна не установи, че не е нарушено правото на равно третиране. Ищецът следва да докаже дискриминационния признак и наличието на равни други условия за него, в сравнение с които ответникът е извършил нарушение като е третирал друго лице при същите условия по-благоприятно. Обратното доказване на ответника трябва да е пълно, като обхваща всички факти, на които ищецът се основава, и установи други факти, опровергаващи съществуването на фактите, установени от ищеца. Той трябва да докаже и факти, от които може да се направи извод, че не е налице дискриминация, или, че извършените дискриминационни действия са оправдани, с оглед на законова цел, и средствата за постигане на целта са подходящи и необходими. Не се спори между страните, че ищецът е от ромски произход, Не се спори, че с цитираните по-горе постановления, прокурор К.Г. правилно и законосъобразно е прекратил наказателното производство по сл. дело № 117/2003 г. по описа на ОСС Разград. Спорен е въпросът дали, описвайки психологията на хората от ромски произход, е допускал проява на пренебрежително отношение към тях и с това е осъществил акт на дискриминация. При запознаване с постановленията, изготвени от прокурор К.Г., може да се направи извод, че според него хората, принадлежащи към ромската етническа група, са недисциплинирани, неуправляеми, неразумни, алчни и нецивилизовани. Те трудно се поддават на обществена организираност. В постановленията са употребени думи, които определено са обидни за ромите, тъй като сочат на пренебрежително отношение и различно третиране. Ако ставаше дума за друга етническа група, например българска, не биха се употребили такива обобщения. В постановлението никой друг участник в произшествието не е охарактеризиран чрез „качествата” на своята етническа група. Точно ромската етническа принадлежност е дала основание на прокурора да даде квалификация на психологията на нейните членове, в частност тази на пострадалите - ищецът и неговите роднини. Пренебрежителното отношение не идва от употребата на: „лица от цигански произход”, а от определенията за качествата на тези лица. Всеки човек от български, ромски или друг етнически произход има право на бъде третиран от всички, включително длъжностните лица, представляващи държавните органи, без ограничения, без провеждане на различи, с нужното уважение към личността и правата му. Никой няма право да унижава другиго, на основата на неговата етническа принадлежност, още по-малко такова право има лице, осъществяващо държавните функции по спазване на законността. Всяко лице има право на социално неагресивна среда и възможност да получи еднакво отношение, независимо от етническата си принадлежност. С изявленията си прокурор К.Г. е навредил на ползването и реализирането на законово признатото право на еднакво третиране, с което е нарушил чл. 1 от МКПВФРД и чл. 6, ал. 2 КРБ. При изложените изводи, съдът счита, че следва да бъде приложена разпоредбата на чл. 9 от ЗЗДискр.. Ищецът, като част от ромския етнос е бил третиран дискриминационно, по-неблагоприятно от лица, принадлежащи към други етнически групи. При доказване на дискриминационния признак и наличието на сходни условия, в тежест на ответника е да преведе пълно и главно обратно доказване, че не е налице дискриминация или наличието й е оправдано с оглед на законова цел - напр. пренебрежителното отношение не е било самоцелно, а във връзка със защита на други по-ценни права и интереси, че прокурорът се е водил от обективни критерии при оценката, а не от своето субективно отношение и т.н. Поради липсата на доказване от страна на ответника, изводът, който се налага е, че ищецът е бил пряко дискриминиран на основата на своята етническа принадлежност. Установителният иск следва да се уважи като основателен.
Този, който е възложил на друго лице някаква работа, отговаря за вредите, причинени от него при или по довод изпълнението на тази работа - 49 ЗЗД. Съдът квалифицира иска по чл. 49 ЗЗД, а не по ЗОДВПГ, тъй като последният е специален и не предвижда хипотеза, при която да са причинени вреди от орган на прокуратурата при действия, различни от посочените чл. 2, т. 1 - 6 ЗОДВПГ. Настоящият съдебен състав приема, че натоварен от Прокуратурата служител е пряк извършител на дискриминационния спрямо ищеца акт. По предявения иск с правно основание чл. 49 ЗЗД следва да отговаря ответникът в качеството му на.работодател - чл. 49 ЗЗД. Той е възложил изпълнението на присъща за него функция на друго лице. Осъществяването й е в интерес на Прокуратурата. За работодателя не се изисква наличие на вина, а вината на прекия извършител се предполага до доказване на противното - чл. 45 ЗЗД. В резултат неравното и неблагоприятно третиране на ищеца спрямо хора от друга етническа група, той е претърпял вреди, изразяващи се в негативни преживявания, свързани с достойнството му, честта, самочувствието на равноправен индивид, с.желанието да бъде възприеман като човек с определени възможности, които може да се изяви. Тези вреди се установяват от събраните чрез разпита на свидетелката Н.И.А. гласни доказателства. Съобразно правилото на чл. 52 ЗЗД, размерът на неимуществените вреди се определя от съда по справедливост. В случая настоящият състав на съда намира, че справедливо би било да се присъди цялата сума, сочена з исковата молба -500 лв. Предвид изхода на делото и на основание чл. 64 от ГПК, ответникът следва да бъде осъден да заплати на ищеца направените в производството по делото разноски. Мотивиран от изложеното, Софийски районен съд РЕШИ: ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по иска с правно основание чл. 97, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 6, ал. 2, вр. с чл, 5, ал. 2 КРБ, вр. с чл. 1 от Международната конвенция за премахване на всички форми на расова дискриминация, вр. с чл. 5, ал. 4 КРБ, предявен от И.И.И., ЕГН 0000000000, със съдебен адрес гр. С., чрез адвокат М.И., срещу Прокуратурата на Република България, с адрес гр. С., че изразите „Събирането ...ставало ...от лица ...от цигански произход.”, „А те /неспазващите инструктажа/, познавайки психологията на това население, са били масово, ежедневно явление още от самото начало. Тъй като стремежът на всеки е бил да събере повече отпадъци и спечели повече пари, е било невъзможно.да бъдат възпирани и набезите и нарушенията са били повсеместни, пък и действащите лица непрекъснато се подменяли, откликвайки на слуха, че там се печелят пари”, „И. сам ... предизвикал свличането ... с цел да спечели повече пари”, употребени в постановленията на Разградска окръжна прокуратура от 23.10.2003 г. и 07.12.2004 г. по пр. № 460/2003 г., представлява акт на пряка дискриминация, основана на етническа принадлежност. ОСЪЖДА на основание чл. 49 ЗЗД Прокуратурата на Република България, с адрес гр. С., да заплати на И.И.И., ЕГН 0000000000, със съдебен адрес гр. С., чрез адвокат М.И., сума в размер на 500 лева, представляваща обезщетение за претърпени в резултат на извършена срещу него пряка дискриминация, основана на етническа принадлежност, неимуществени вреди - силни и трайни болезнени емоции на унизено достойнство и несправедливост. ОСЪЖДА на основание чл. 64, ал. 1 ГПК Прокуратурата на Република България, с адрес гр. С., да заплати на И.И.И., ЕГН 0000000000, със съдебен адрес гр. С., чрез адвокат М.И., сума в размер на 60 лв, представляваща заплатена държавна такса и възнаграждение за адвокатска защита. Решението подлежи на въззивно обжалване пред Софийски градски съд в четиринадесетдневен срок от получаване на съобщенията страните, че е изготвено. 40. Решение № 1432 от 08.01.2008 г. по гр.д. № 1405/2006 г. на Върховен касационен съдIII ГО съдия- докладчик Владимир Йорданов37 Процесуални правила на Закона за защита от дискриминацията Разпоредбата на чл. 9 от Закона за защита от дискриминацията представлява особено процесуално правило, установяващо специфично разпределяне на доказателствената тежест в процеса. Ако ищецът твърди, че са налице факти, които обуславят вероятност от дискриминационно третиране и ответникът ги оспорва, ищецът следва да докаже тези свои фактически твърдения. След доказване на твърденията, от които може да се направи извод, че е налице дискриминация, доказателствената тежест се прехвърля у ответника. За ответника възниква задължение да опровергае при условията на пълно доказване вероятността. Производството е но чл. 218а, ал. 1, б. „а” от ГПК. Образувано е по касационна жалба на Д.Д.М. срещу решение № 1667 от 27.07.2006 г. по гр.д. № 1205/2006 г. на Пловдивски окръжен съд, IX гр.състав, с което е оставено в сила Решение № 17 от 17.03.2006 г. по гр.д. № 3112/2005 г. на Пловдивски районен съд, VII гр. състав, с което са отхвърлени исковете на касатора срещу БТК, с правно основание чл. 71, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 от Закона за защита срещу дискриминацията (Загл. изм. ДВ бр. 68/2006 на Закона за защита от дискриминацията-бел.ред.) за установяване, че срещу касатора-абонат на „БТК” АД, е извършено нарушение с оглед задължението за еднакво третиране (дискриминационно отношение) като „БТК” АД е отказало да изпраща на касатора месечни известия с подробна справка за проведените от неговия телефонен пост разговори, за осъждане па „БТК” АД да преустанови това дискриминационно отношение, като му осигури изпращането на подробни справки и за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди, претърпени в резултат на нарушението: постоянен стрес, чувство за неравнопоставеност и непълноценност спрямо хората без увреждания, разочарование, обида и емоционален дискомфорт в общ размер 1 000 лева. В жалбата се поддьржа. че решението е неправилно поради съществени процесуални нарушения и необоснованост - неправилно е приложена разпоредбата на чл.9 от З.Защ.Дискр., при което е обърната доказателствената тежест; ответникът не е доказал, че предоставянето на услугата при еднакви условия е невъзможно и е неправилен изводът, че изборът на абонаментен план за инвалиди оправдавал отказа на „БТК" АД да предоставя подробната разпечатка. Касаторът иска от касационния съд да отмени решението и да уважи предявените от него искове, като му присъди разноски. Ответникът „БТК" АД оспорва доводите в касационната жалба с писмено становище, претендира юрисконсултско възнаграждение съгласно предвиденото в Наредбата за адвокатските възнаграждения. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 218в ал. 1 от ГПК и отговаря на изискванията на чл. 218в ал. 2 от ГПК, поради което е процесуално допустима в частта, с която се обжалва решението по първите два иска по чл. 71 ал. 1 т. 1 и т. 2 от ЗЗДискр. и процесуално недопустима в частта, с която се обжалва решението по иска по чл. 71 ал. 1 т. 1 т. 3 от ЗЗДискр. - за обезщетение на вреди в размер на 1 000 лева, тъй като в тази част противоречи на разпоредбата на чл. 218а ал. 1 б. „а” от ГПК. По основателността па допустимата част от жалбата настоящият състав намира следното: Ищецът - касатор твърди, че като абонат на план „инвалиди” на „БТК” АД е дискриминиран от ответника „БТК” АД. като не му е предоставяна безплатно подробна справка на проведените от неговия телефонен пост разговори, предявил е трите иска с правно основание чл. 71 ал. 1 от ЗЗДискр., първите два са по т. 1 и т. 2 - за установяване на нарушението и за преустановяването му. Въззивният сьд е приел, че исковете са неоснователни, тъй като е приел, че ищецът, чиято е доказателствената тежест, не е установил, че е подложен на дискриминационно отношение от ответника („БТК” ЕАД) с това, че не му е предоставяна подробна разпечатка, тъй като ответникът не е имал такова задължение към него, като абонат с абонаментен план „инвалиди” при ответника, ищецът е получавал много други приоритети (предимства) по отношение на абонатите по останалите абонаментни планове, включително по-малка такса за включване на абоната, по-ниски цени, повече безплатни минути месечно. Също така ищецът сам е избрал абонаментния план, този план е съобразен с действащите Общи условия на договора между „БТК” АД и абонатите на услугата.
І. Доводът за съществени процесуални нарушения е неоснователен Доводът е за нарушение на правилото за разпределение на доказателствената тежест, установено с чл. 9 от ЗЗДискр. Разпоредбата на чл. 9 oт ЗЗДискр. предвижда, че: „В производство за защита от дискриминация, след като страната която твърди, че е жертва на дискриминация, докаже факти, от които може да се направи извод, че е налице дискриминация, ответната страна трябва да докаже, че правото на равно третиране не е нарушено. " При тълкуването на разпоредбата на чл. 9 от ЗЗДискр. става видно, че: Нормата на чл. 9 предвижда особено правило за разпределение на доказателствената тежест; доказателствена тежест е предвидена и за ищеца, и за ответника; ищецът трябва най-напред да твърди наличието на такива факти, които да са годни да обусловят вероятност от дискриминация (случаят не е такъв, когато от самите твърдения е видно, че не е дискриминиран), а после, при оспорване или при бездействие на ответника, и да докаже тяхното осъществяване (на годните факти); за ищеца всъщност е предвидена тежестта да докаже вероятността да е дискриминиран, от което за ответника възниква тежест да опровергае пълно и главно тази вероятност. Ако ищецът не докаже вероятност, се счита, че дискриминация няма, а ако докаже вероятност и съответно ответникът не опровергае по несъмнен начин тази вероятност, се приема обратното - че ответникът е проявил дискриминация по отношение на ищеца. Настоящата инстанция при преценка на мотивите на въззивното решение от правна страна (от началото на стр. 3 надолу) намира, че не може да се направи извод, че въззивният съд е приложил неправилно нормата, тъй като: Цитираното изречение (в началото на cтp.3 от мотивите), с което се твърди, че е нарушено установеното с чл. 9 от ЗЗДискр. правило за разпределение на доказателствената тежест, представлява краен извод за неоснователност на твърдението за проява на дискриминация. В следващите изречения съдът обсъжда твърденията на ищеца, доводите на ответника и събраните по делото доказателства за изтъкнатите от страните факти, които имат значение за спора. При обсъждане на мотивите на въззивния съд, отразени на цялата страница само в един абзац, е видно, че отразеният в началото извод е краен и се основава на отразения след това извод, че ответникът „БТК” АД е опровергал по несъмнен начин, че твърделите от ищеца факти обуславят дискриминационно отношение. При такова обсъждане, дори и да се приеме, че с цитираното изречение е допусната неточност по отношение на правилото на чл. 9 от ЗЗДискр., то следва да се приеме, че тя не е довела до неправилно приложение на установеното правило, защото от следващите изречения е видно, че правилото не е нарушено. Вьв всички случаи следва да се приеме, че съдът не е допуснал съществено процесуално нарушение, защото неточността не се е отразила на правилността на изводите му за основателността на исковете. ІІ. Доводите за необоснованост и за нарушение на материалния закон за неоснователни. Изводите на съда за липсата на дискриминация не са нито необосновани, нито неправилни, защото правилно въззивният съд е приел за установено, че ищецът (касатор в настоящото производство) сам е избрал да премине към абонаментния план за инвалиди през 2004 г. и то именно затова, защото този план е предвиждал множество предимства за ищеца в сравнение с останалите абонаментни планове, които не се предлагат на техните абонати, включително и в сравнение с предишния избран от ищеца абонаментен план. Наред с предимствата за ищеца, този план не е предвиждал задължение за „БТК” АД да предоставя на абонатите подробна разпечатка на проведените от техните телефонни постове разговори. Настоящият състав също намира, че всеки отделен абонаментен план е сбор от компоненти и следва да се преценява като една цялостна услуга и щом като абонаментният план „инвалиди” като цялостна услуга предвижда по-изгодни условия от останалите абонаментни планове, а не по-неизгодни, то не е налице дискриминация. До извод за наличие на дискриминация не може да се достигне и при преценка на установеното, че през 2005 г. „БТК” АД е започнал да изпраща разпечатки без заплащане на абонатите по някои отделни планове, а на абонатите от други абонаментни планове, между които и инвалидите - не, защото това също не представлява по-неблагоприятно третиране на инвалидите спрямо всички останали абонати без увреждания, което да е основано единствено на индивидуализиращия групата на инвалидите признак наличие на увреждане. Освен това и само за пълнота следва да се отбележи, че предоставянето на разпечатка за проведените телефонни разговори, не е същинската услуга, каквато е предоставянето на възможност за провеждане на телефонни разговори и други услуги от телефонен пост, което има значение за преценка на основателността на претенциите. Поради което и въззивният съд, който е приел, че ищецът не е подложен на дискриминационно отношение от ответника, не е допуснал неправилно приложение на правилата на чл. 4 (за забрана на пряка и непряка дискриминация), чл.37 (за забрана предоставянето на услуга от по-ниско качество или при по-неблагоприятни условия, въз основа на неговия признак „увреждане") и чл.71, ал.1, т.1 и т.2 от ЗЗДискр. и не е постановил неправилно решение. Поради изложеното настоящият състав на Върховния касационен съд гражданска колегия, трето отделение, достига до извода, че заявените от допустимата част на жалбата основания за отмяна но чл.218б,ал1б”в” от ГПК не са налице и че в тази част жалбата с неоснователна. В частта, в която с недопустима, жалбата следва да бъде оставена 6eз разглеждане, а производството по тази част - да бъде прекратено. С оглед изхода от спора касаторът няма право на разноски. Ответникът е защитаван от юрисконсулт и претендира юрисконсултско възнаграждение, с оглед изхода от спора и съгласно правилото на чл. 7 ал. 1 т. 4 от Наредба №1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения за защитата по двата неоценяеми иска той има право на възнаграждение в размер на 160 лева и съгласно чл. 7 ал. 2 т. 1 - на още 40 лева за защита по третия иск. Воден от горното съдът
В частта за прекратяване на производството, решението може да бъде обжалвано с частна жалба пред петчленен състав на ВКС в 7-дневен срок от съобщаването му на жалбоподателя. 41. Решение от 16.01.2008 г. по гр.д. № 3825/2006 г. на Софийски градски съдIV-б с-в съдия-докладчик Симеонов38 Процесуални правила на Закона за защита от дискриминацията Дискриминация на основата на етнически произход Чл. 9 от Закона за защита от дискриминацията Специалното правило за разместване на доказателствената тежест, установено в разпоредбата на чл. 9 от Закона за защита от дискриминацията, има процесуален характер. Поради това, то се прилага и по висящите съдебни производства. Всеки спор, с който е сезиран съдът и в който се излагат твърдения за нарушаване на правото на равнопоставено третиране следва да се разбира като производство за защита срещу дискриминация, по смисъла на чл. 9 от Закона за защита от дискриминацията, като установените в тази разпоредба специални правила за разпределяне на доказателствената тежест се прилагат и спрямо висящите производства. Производството е по реда на чл. 196 – 211 от Гражданския процесуален кодекс (ГПК). С решение от 20.04.2006 г., постановено по гр.д. № 16596 по описа за 2002 г. на Софийски районен съд /СРС/, 32 с-в, са отхвърлени предявени обективно кумулативно съединени искове с правна квалификация чл. 49 във връзка с чл. 45 от Закона за задълженията и договорите (ЗЗД) за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди в размер на 50 лв., и чл. 97, ал. 2 ГПК – за осъждане на ответника да преустанови в бъдеще извършването на действия на расова дискриминация спрямо ищцата. Срещу първоинстанционното решение е постъпила въззивна жалба от ответника, в която се твърди, че то е постановено при съществени процесуални нарушени, че е необосновано и неправилно. Развиват се аргументи за неправилна оценка на събраните доказателства и погрешни изводи на съда относно спорното право. Въззивваемият чрез процесуалния си представител оспорва жалбата. Смята за недоказани твърденията, че ищцата е посетила болницата, че й е искано заплащане заради етническата й принадлежност. Поддържа, че ако е искано заплащане, то е защото ищцата не е представила направление от личен лекар и не е бил налице случай на нужда от неотложна медицинска помощ, и че болницата не е звено за неотложна помощ. Предмет на въззивното производство са предявените от С.В.Д. срещу ПСАГБАЛ „С.С.” ЕАД искове с правна квалификация чл. 49 във връзка с чл. 45 ЗЗД – за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди в размер на 50 лв., и чл. 71, ал. 1, т. 2 от Закона за защита срещу дискриминацията (ЗЗДискр.) за осъждане на ответника да преустанови в бъдеще извършването на действия на расова дискриминация спрямо ищцата. В исковата молба се твърди, че ищцата е българска гражданска от ромски произход. На 28 февруари 2002 г. около 10 ч. сутринта е потърсила медицинска помощ в родилен дом „С.С.”, след като била претърпяла спонтанен аборт в четвърти месец на бременността си. Изпитвала силни болки, но въпреки това не била приета в болницата, нито била прегледана. Лекарят от регистратурата й заявил, че трябва да заплати такса от 5 лв., сума, с която тя не разполагала, за да бъде прегледана. В същото време, без каквито и да било условия, била приета за медицински манипулации жена от български етнически произход. Ищцата отишла до вкъщи да вземе исканата сума и се върнала, придружена от С.Я.К. и Н.С. – нейни роднини. Състоянието й вече било тежко, движела се подпомагана от близките си, дрехите й били оцапани с кръв, плачела от болка и отчаяние. Въпреки това, отново й бил отказан преглед с аргумента, че трябва да заплати такса за преглед от 20 лв. Тъй като имала само първоначално поисканите 5 лв., тя се върнала у дома си. Около 21 ч. състоянието й се влошило, вдигнала висока температура и болките се увеличили, поради което семейството й потърсило помощ от Т.П.П. – психолог от неправителствена организация, която я завела в М.А.. Там ищцата била прегледана и й били изписани лекарства заради развилата се вследствие на забавеното третиране инфекция. Ищцата научила от Т.П.П., че служителите на ответника имат установена практика да изискват от жени от ромски произход, претърпели спонтанен аборт, такса от 20 лв. за оказване на медицинска помощ. Мотивацията била, че жените от ромски произход умишлено предизвиквали спонтанен аборт, за да избегнат таксата от 20 лв., дължима за изкуственото му предизвикване в болнични условия. С поведението си персоналът на ответника показал грубо отношение и незаинтересованост към здравето на ищцата, мотивирано от ромския й произход. Това я накарало да се почувства силно унизена и обидена, да се почувства човек „второ качество”. Накърнено било човешкото й достойнство и чест. С оглед на изложеното претендира обезщетение за неимуществени вреди в размер на 50 лв., ведно със законната лихва, както и осъждане на ответника да преустанови за в бъдеще извършването спрямо нея на противозаконни действия на расова дискриминация, изразяващи се в по-неблагоприятно третиране при получаване на медицинска помощ поради ромския й етнически произход. Претендира разноските по делото. Ответникът оспорва исковете. Твърди, че поисканото заплащане не се основава на етническия й произход, а на закона и се отнася до всички пациенти, които не представят направление от личния лекар, че ищцата не е търсила преглед при него. Претендира разноски по делото. Съдът, като обсъди доводите на страните и прецени събраните по делото доказателства по реда на чл. 188 ГПК, намира за установено следното. Ищцата се самоопределя като българка от ромски произход. От удостоверение, издадено от СБАЛАГ „М.Д.” ЕАД, се установява, че С.В.Д. е прегледана и консултирана в болницата – приемно отделение на 28.02.2002 г. в 20.30 ч. с диагноза „Ab. completus”. От показанията на свидетелката С.Я.К., етърва на ищцата, се установява че на 28.02.2002 г. ищцата отишла самичка в болница „Т.К.” със силни болки в корема и кръста. Била направила спонтанен аборт вкъщи. Върнала се след известно време и споделила, че са отказали да я приемат, защото й е поискана такса от 5 лв., които тя нямала. След като намерила парите, двете заедно отишли до болницата. Ищцата кървяла, но била върната, като този път докторът й поискал 20 лв. такса. Ищцата не била обиждана от доктора. Прибрали се вкъщи и почувствала силно обидена. От показанията на свидетелката Т.П.П. се установява, че същата е психолог във фондация, намираща се в кв. „Ф.”. Вечерта на 28.02.2002 г. при нея дошъл И.С., който я помолил да отиде в дома на ищцата, тъй като е много зле. Свидетелката заварила ищцата в недобро състояние. В дома на С.В.Д. в леген се намирал абортиран ембрион. Свидетелката придружила ищцата до „М.Д.”, където дежурният екип я прегледал и изписал лечение. Ищцата й споделила, че сутринта ходила на два пъти в болницата, че и двата пъти й поискали пари – първият път 5 лв., а вторият – повече. Свидетелката установява, че различни роми са споделяли с нея, че при посещение в болница „Т.К.” са им искани пари за преглед при спонтанни аборти. От друга страна, други роми й споделяли, че са благодарни от обслужването в болницата. От показанията на свидетелката Е.Г.Л. се установява, че работи в ПСАГБАЛ „С.С.” ЕАД в приемен кабинет на Диагностично консултативен блок, където преглежда документите на пациентите и ги записва в амбулаторния журнал преди прегледа. Установява, че според практиката в болницата пациентът преди преглед представя направление от личен лекар, че ако не разполага с такова направление дължи заплащане на такса за прегледа по цени, установени от директора на болницата, окачени на видно място. Ако пациентка заяви, че е бременна и има кръвотечение, тя подлежи на преглед веднага в същия кабинет, дори и да няма талон от личен лекар и фискален бон за платена такса. Ако заяви, че има само болки, се процедира по етапен ред. От приетата по делото съдебномедицинска експертиза се установява, че от медицинска гледна точка абортът е започнал с появата на болки и слабо кървене на гениталиите, че спонтанният аборт е в ход, когато е налице силно кървене и има маточни контракции. Установява, че в случай на спонтанен аборт и при наличие на обилно кървене и силни болки е необходим медицински преглед, както и че пълният, комплетен аборт се характеризира със слабо кървене и слаби болки и се счита за приключил аборт. При него кюртаж не е необходим, но това се установява след извършен преглед. При така установената фактическа обстановка, съдът намира от правна страна следното. Предявеният иск с правна квалификация чл. 49 във връзка с чл. 45 ЗЗД е основателен. Разпоредбата на чл. 49 ЗЗД предвижда отговорност на възложителя на работа за вредите, причинени от изпълнителя при или по повод изпълнението й. Пораждането на отговорността предполага установяване на следните факти: противоправно виновно поведение на служител на ответника при или по повод възложената му работа; вреди; причинна връзка между противоправното поведение и вредоносния резултат. За ангажирането на отговорността на възложителя не е необходимо установяването на конкретния извършител (ППВС № 7/ 1959 г.). От събраните по делото доказателства се установява, че на ищцата е бил отказан достъп до медицинска помощ. Поставено й е условие да заплати такса първоначално от 5 лв., а при второто посещение в болницата от 20 лв., за да бъде прегледана. По делото се установи, че ищцата е потърсила медицинска помощ по повод на настъпил спонтанен аборт. Съгласно чл. 3а от Закона за народното здраве (ЗНЗ–отм.) във връзка с чл. 52, ал. 1 от Конституцията на Република България (КРБ) гражданите имат право на безплатно ползване на спешна медицинска помощ. В чл. 3 на Наредба № 25 за оказване на спешна медицинска помощ (НОСПМ) се предвижда всички лечебни заведения да оказват необходимия обем спешна помощ на всяко лице, нуждаещо се нея, независимо от лечебно-осигурителния му статус, като чл. 7 посочва, че разходите по лечението до хоспитализацията на пациента се поемат от държавата. Чл. 4, т. 4 от цитираната наредба изрично посочва като обект на такава спешна медицинска помощ жени със започващо раждане или аборт. В хипотезата на този текст е въведено изискване да е налице аборт, без да се визира конкретен стадий на същия, поради което тълкуванието на първоинстанционния съд, че абортът трябва да е „започващ” не може да бъде споделено. Всеки един от етапите на аборта представлява патологична промяна в здравословното състояние на пациентката, поради което е наложителен и компетентен медицински преглед. В този смисъл е и заключението на съдебномедицинската експертиза, в което се сочи, че дори и при приключил спонтанен аборт за установяване състоянието на пациента е необходим медицински преглед. В светлината на тази нормативна уредба, поставеното от служител на ответника изискване за заплащане на такса представлява закононарушение и съставлява противоправно поведение по смисъла на чл. 49 във връзка с чл. 45 ЗЗД. От събраните по делото доказателства се установява, че в следствие на действията на служителя на болницата ищцата се е почувствала обидена и унизена, с което са й причинени твърдените неимуществени вреди. На основание чл. 52 ЗЗД обезщетението за тях следва да се определи по справедливост, като съдът намира, че действителните вреди надхвърлят сума от 50 лв., но предвид диспозитивното начало следва да присъди само претендирания размер. За него искът се явява основателен и следва да се уважи. Дължимите лихви върху присъденото обезщетение са компенсаторни, а не мораторни и се дължат от деня на увреждането – 28.02.2002 г. Поради това искането за такива лихви не съставлява самостоятелен иск и за ищеца не съществува задължението да посочи размера при предявяване на иска. Той подлежи на изчисляване в изпълнителния процес към момента на плащане на главното задължение. Отделно от гореизложеното, от показанията на свидетелките С.Я.К. и Т.П.П. се установява вероятната основателност и на твърдението за дискриминационно и унизително третиране на ищцата. Настоящият състав намира за приложима в случая разпоредбата на чл. 9 ЗЗДискр. (в сила от 01.01.2004 г.)., която размества доказателствената тежест, ако ищецът проведе непълно доказване на факта на неравнопоставено третиране. Приложимостта на чл. 9 ЗЗДискр. към процесния случай следва да се изведе въз основа на процесуалния характер на съдържащата се в него правна норма, който обосновава приложението й към всяко едно заварено висящо производство. Съображението, че ЗЗДискр. урежда за първи път отношенията между правни субекти по повод дискриминационни актове, не може да бъде споделено. Забраната на дискриминационното третиране е прогласена още в чл. 6 КРБ (в сила от 13.07.1991 г.), който по силата на чл. 5, ал. 2 има непосредствено действие и в този смисъл урежда защита по повод на дискриминация. Освен на конституционно ниво тази проблематика намира уредба и в редица международноправни актове, които са част от вътрешното право на страната. Сред тях са Конвенцията за ликвидиране на всички форми на расова дискриминация (обн. ДВ., бр.56 от 1992г), дефинираща понятието „расова дискриминация”, Европейската конвенция за защита на правата на човека и основните свободи (чл. 14 във връзка с чл. 3 и чл. 13) (обн. ДВ, бр. 80 от 1992 г.), Международния пакт за граждански и политически права (чл. 26) (обн., ДВ, бр. 43 от 1976 г.). Законът за защита срещу дискриминацията въвежда нови, допълнителни форми на защита срещу дискриминационно третиране, наред със съществуващите преди него. Поради това всеки спор, повдигнат пред съд, в който се релевират твърдения за нарушаване на правото на равнопоставено третиране, следва да се разбира като производство за защита срещу дискриминация, по смисъла на чл. 9 ЗЗДискр. Едно подобно тълкуване отчита по-слабата позиция на всяко дискриминирано лице и съответства на целта на закона - да се улесни доказването с оглед специфичното естество на обстоятелствата, при които обикновено се извършва дискриминация и затрудненото им доказване. То напълно съответства и на чл. 13 ЕКЗПЧОС, изискващ създаването на ефективни вътрешноправни средства за защита на основните човешки права и на формираната от Европейския съд по правата на човека практика - mutatis mutandi вж. „Начова срещу България” и „Тотева срещу България”). Ето защо, предвид факта, че ответната страна не доказа при условията на пълно доказване липсата на нарушение на правото на равно третиране в конкретния случай (показанията на свидетелката Е.Г.Л. относно приема на пациенти не изясняват обстоятелства от твърдяния в исковата молба инцидент), следва да се приеме, че поведението на служителя на болницата съставлява и дискриминиране, а като такова и на това основание е противоправно. Доколкото така формираното вътрешно убеждение на настоящата инстанция не съвпада с това на първостепенния съд, решението на последния, с което е отхвърлен искът за заплащане на обезщетение следва да бъде отменено и вместо него да се постанови решение в горния смисъл. Предявеният иск с правна квалификация чл. 71, ал. 1, т. 2 ЗЗДискр. съдът намира за процесуално недопустим. В първоинстанционното решение този иск неправилно е квалифициран като иск по чл. 97, ал. 2 ГПК. В случая не са налице повтарящи се задължения на ответника спрямо ищеца, чиято изискуемост да настъпва след постановяване на решението. Заявените от ищеца факти и отправеното до съда искане разкриват характеристиките на иска по чл. 71, ал. 1, т. 2 ЗЗДискр.. Към момента на извършване на правонарушението обаче такава форма на защита не е била предвидена от закона и не може да се извлече от приложимите разпоредби на генералния деликт. Нито правната теория, нито съдебната практика допускат предявяване на иск за осъждане на делинквента за бъдещо въздържане от вредоносно поведение. Поради тези съображения, така заявената претенция е недопустима и производството по нея следва да бъде прекратено, а първоинстанционното съдебно решение – обезсилено в тази му част. Съобразно с изхода на делото и направеното от ищеца искане за присъждане на разноските, на основание чл. 64, ал. 1 ГПК, те следва да се възложат изцяло на ответника. Ищецът е направил разноски за разгледаните по делото искове за двете съдебни инстанции в размер общо на 121,50 лв., представляващи: платена държавна такса – 21,50 лв., депозит за изготвяне на съдебномедицинска експертиза - 100 лв. Пред вид обстоятелството, че въззивният съд неправилно е определил дължимата държавна такса в размер на 6,50 лв., вместо на 7,50 лв., ответникът следва да бъде осъден и за разликата от 1 лв. Мотивиран от горното, съдът Р Е Ш И: ОБЕЗСИЛВА решение от 20.04.2006 г., постановено по гр.дело № 16596 по описа за 2002 г. на Софийски районен съд (СРС), 32 с-в в частта, с която е отхвърлен предявен от С.В.Д. против ПСАГБАЛ „С.С.” ЕАД иск с правно основание чл. 97, ал. 2 ГПК за преустановяване за в бъдеще на противозаконни действия на расова дискриминация като недоказан, и прекратява производството по делото в тази му част. ОТМЕНЯ решение от 20.04.2006 г., постановено по гр.дело № 16596 по описа за 2002 г. на Софийски районен съд (СРС), 32 с-в в частта, с която е отхвърлен предявеният от С.В.Д. против ПСАГБАЛ „С.С.” ЕАД иск с правно основание чл. 49 във връзка с чл. 45 ЗЗД за заплащане на сумата от 50 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, като вместо него постановява: ОСЪЖДА на основание чл. 49 във връзка с чл. 45 ЗЗД ПСАГБАЛ „С.С.” ЕАД да заплати на С.В.Д. сумата 50 лв. обезщетение за неимуществени вреди, ведно със законната лихва за периода от 28.02.2002 г. до окончателното изплащане на сумата ОСЪЖДА на основание чл. 64, ал. 1 ГПК ПСАГБАЛ „С.С.” ЕАД да заплати на С.В.Д. сумата 121,50 лв. – разноски по делото. ОСЪЖДА на основание чл. 60 във връзка с чл. 63, ал. 3 ГПК ПСАГБАЛ „С.С.” ЕАД да заплати по сметка на СГС сумата 1 лв. – разноски по делото. Решението не подлежи на обжалване. Искът по чл. 71, ал. 3 от Закона за защита от дискриминацията 42. Определение от 13.04.2005 г. по гр.д. № 1756/2005 г. на Софийски районен съд27 с-в, съдия Владимир Вълков39 Процесуални правила на Закона за защита от дискриминацията Чл. 71, ал. 3 от Закона за защита от дискриминацията Член 71, ал. 3 от Закона за защита от дискриминацията установява право на юридическите лица с нестопанска цел за осъществяване на общественополезна дейност да предявят от свое име самостоятелен иск за колективна защита на права на множество лица, засегнати от дискриминационна практика. За разлика от иска по чл. 71, ал. 2 от Закона за защита от дискриминацията, при иска по чл. 71, ал. 3 от Закона, ищецът не е процесуален представител на увредените лица. Производството е образувано по искане от името на АЕИПЧ П., против СУ и Министерството на образованието и науката на Република България. В исковата молба се твърди, че първият ответник ежегодно определя броя на приеманите студенти в специалността „Право”, редовна форма на обучение, като прави разграничение в броя между мъжете и жените. Следствие на това разграничение се получава значителна разлика между "минималния бал", с който са приемани кандидат-студентите мъже и жени в тази специалност. Излага се довод, че тъй като минималният бал за жените значително надхвърля този за мъжете, произволното определяне на съотношението има за резултат дискриминационно фактическо злепоставяне на жените кандидат-студенти спрямо мъжете, като за 2004 г., без правно и етично основание, са елиминирани значителен брой жени с оценки, които са равни и по-високи от тези на приетите за същата специалност и учебна година мъже. Липсва обективна необходимост и законна цел, които да налагат това различие, а подходът за определяне на „приемни квоти” на полов признак и техният резултат при приема представлява дискриминация, а и мерки за осигуряване на балансирано участие могат да бъдат предприемани само от съответните държавни органи, но не и от орган Академичния съвет при първия ответник. Твърди се също така, че вторият ответник следва да упражнява контрол спрямо първия за спазване на закона, което задължение не е изпълнено. Иска се да бъде признато за установено, че трайната практика на първия ответник за определяне на „приемни квоти” на полов признак за специалност „Право”, редовна форма на обучение, съставлява дискриминация, да бъде осъден този ответник да преустанови практиката за определяне на броя приемани мъже и жени за тази специалност и форма на обучение и да се въздържа от бъдещи нарушения на забраната за дискриминация. Да бъде осъден вторият ответник да предприеме необходимите административни мерки за преустановяване трайната практика по определяне па броя приемани мъже и жени за специалността „Право”, редовна форма на обучение. С нарочно указание, съобщено на представител на ищеца на 25.03.2005 г., е дадена възможност да се посочат обстоятелствата, с които се свързва твърдението, че са засегнати правата на множество лица. С молба уточнение и допълнение към нея процесуалните представители на ищеца сочат, че изнесените в медните данни дават възможност за обосновано предположение, че всяка година голям брой лица не са приети за студенти само поради половата си принадлежност. Настоящият състав приема, че правилото на чл. 71 ал. 3 от Закона за защита срещу дискриминацията (33Дискр.), предвид предмета на регулиране има изключително процесуалноправно съдържание. В този смисъл и се явява специално по отношение на общите правила, установяващи легитимацията на страните в процеса чл. 15. ал. 2 от ГПК (отм.-бел.ред.). Доколкото обаче установените в тази насока правила са изградени изключително върху интереса от защита, то и тяхното съдържание следва да бъде разгледано при същите критерии, а предвид изключителния характер - при условията на стриктно тълкуване. Безспорно, законът признава на юридическо лице с нестопанска цел, действащо в обществена полза oт свое име да предявява иск пред съда, като счете, че са налице визираните от този закон предпоставки затова. Това обаче само по себе си не е достатъчно. Видно и от съдържанието на правната норма, предпоставка за приложение на този ред за защита на осигурено от този закон право се явява наличието на нарушени права на множество лица. Настоящият състав приема, че яснотата в тази насока именно е основа за упражняване правото на иск именно от страна на ищеца в защита на осигурените от закона права. Законът осигурява конкретни права, а съдебното производство е начин за упражняване именно на тези права - аргумент от чл. 97 ГПК. Правото на иск съществува ако и доколкото могат да бъдат решени конкретни интереси и то на конкретни лица. На тази особеност на процеса се основават и субективните предели на съдебното решение. Именно защото ищецът отстоява чужд, а не свой интерес, правото да получи защита предпоставя категорична установеност на конкретни лица, чиито права са били нарушени следствие на твърдяната практика. Това условие, визирано и в правната норма, в случая не се установява. Безспорно е също така, че наличието на дискриминация е неприемливо от гледна точка на закона състояние на обществените отношения. В тази насока именно са предвидени и конкретни способи за защита при наличието на опасност от накърняване на правата на отделната личност поради дискриминационна практика - налице е специализиран административен орган - Комисията за защита от дискриминация, действащ при специфични правила и компетентен да даде конкретни предписания с оглед предотвратяване на нарушението и отстраняване на последните от това (чл. 70 от ЗЗДискр.). Естеството на този акт - установяващ факта на нарушение по отношение на лицето, извършило или допуснало дискриминация, и възможността да бъдат посочени служебно подходящите мерки, гарантира ефикасност именно на тази форма на защита. Спецификата в компетенциите на Комисията за защита от дискриминация и признатите средства за тяхното осъществяване в сравнение с установените правила в общия исков процес, изключва възможността да се приеме, че двете процедури водят до идентичен резултат, което да им придава и качеството взаимно заместими, т.е. - съдът не е в състояние да осигури ефекта на защитата, възложена на административния орган. Административният орган се ползва с възможност служебно не само да събира доказателства, но и да изисква друга информация, необходима, за обстойното проучване на въпроса - чл. 56 от ЗЗДискр. Процесуалният закон не предоставя такава власт на съда. От друга страна, актовете на съда в изключителна степен са обусловени от процесуалната активност на страните, което само по себе си, по принцип, определя реалната защита като твърде условна. Сроковете, в които протича общото исково производство също така поставят под въпрос възможността за навременна защита. Освен това, доколкото предметът на съдебното производство е ограничен до изрично посоченото съдържание на възможните претенции - чл. 71 ал. 1 от ЗЗДискр., съдът не е властен да определя и подходящите мерки за постигане на желания от закона резултат на равно третиране. Действително, обективно е напълно възможно един и същи въпрос да бъде поставен за разглеждане както пред съда, така и пред Комисията. Това обстоятелство само по себе си обезсмисля едновременното упражняване на двата инструмента за защита, което от своя страна обяснява и правилото на чл. 52 ал. 2 от ЗЗДискр. Логично е да се приеме, че след като въпросът касае конкретен случай, то и именно решението на съда би следвало да определи правното положение и да уреди отношенията между страните. Очевидно този начин на процедура предполага наличието на подлежащо на разглеждане пред съда искане за защита, основано на нарушено право, след като именно отношението между лицето осъществило дискриминационната практика и пострадалия може да бъде съдебно установено. Очевидно, нормата на чл. 71 ал. 3 от ЗЗДискр. сочи на изключение от правилото за диспозитивното начало в гражданския процес. Това решение може да бъде обяснено именно с утвърдената от този закон линия на засилена държавна политика при утвърждаване отношения на толерантност в обществото. Безспорно също така е и обстоятелството, че неотнасянето на проблема до компетентния държавен орган, призван да установи равното третиране, се явява обективна пречка за ефективна защита, която е изрично декларирана цел на закона - чл. 2 т. 3 от ЗЗДискр. Това ще рече, че производството не е и не може да бъде самоцел, а се явява средство за отстоявате на конкретни, признати от правния ред интереси. По необходимост обаче тези интереси са свързани с конкретни правни субекти. При тези съображения и законодателното решение да се осигури развитието на съответното производство без това да е инициирано непосредствено от пострадалото лице, логично се явява средството за осигуряване върховенството на обществения интерес и заклеймяване на дискриминационната политика. Както бе посочено вече визираните от правната норма предпоставки - нарушени права на множество лица, касаят не толкова наличното на материалното право, респ. съществуването или липсата на дискриминация, а обуславят процесуалната легитимация на ищеца. Именно защото, предвид декларираната дейност в обществена полза, той е овластен да предяви чужди права, то това може и следва да стане само при доказано наличие на тези обстоятелства. Хипотетичната възможност макар и основана на „обосновано предположение” твърдяните действия реално да са довели до увреждане интересите и то на множество липа, сама по себе си не легитимира ищеца да преди претенцията от свое име. С други думи, твърдението за наличието на право е необходимо и достатъчно, за да обоснове развитието на процеса само ако и доколкото то касае непосредствено правната сфера на ищеца. Тъй като това в случая не е налице, то и твърдението, след като не почива на конкретни данни за нарушени права на конкретни лица, не може да обоснове интерес от предявяване на самостоятелен иск. Настоящият състав приема, че изложеното вече не изключва приложното поле и на чл. 71 ал. 2 от ЗЗДискр., а напротив, потвърждава визираното от него решение като се явява логично продължение на една и съща идея. Тук цитираната норма овластява организацията да осъществява процесуално представителство при наличието на воля да се заведе дело. Очевидно е, че целта на подобно решение е съкращаване на условностите, които биха се явили пречка за реализация на това право - осигуряване на процесуално представителство. Следователно, напълно логично се явява и решението, намерило отражение в правилото на чл. 71 ал. 3 от ЗЗДискр. - нежеланието на увредените лица да отстояват своите интереси застрашава обществения интерес. Ето защо и именно организационните структури, на които законът изрично е признал правото да отстояват обществени ценности, са овластени да поставят за разглеждане конкретния въпрос без оглед желанието на пострадалото лице. Това обаче само по себе си предполага събрани от организацията конкретни данни, касаещи конкретни лица, които именно данни да обуславят хипотезата на осъществена по отношение на тях самите дискриминационна политика. По изложените съображения настоящият състав счита, че понятието "множество" не обуславя липса на необходимост от установяване на конкретните лица, а единствено възможността за категоричен извод, че твърдяните действия обхващат повече лица, което именно обуславя и обществения интерес от предприемане на съответните мерки. Няма опора нито в текста, нито в смисъла на закона да се приеме обратното. След като нормата на чл. 71 ал. 3 от ЗЗДискр. е изключение от правилото по смисъла на чл. 15 ал. 2 от ГПК, то и нейният смисъл следва да се установи именно с оглед последователно отстоявания в процесуалния закон интерес от защита на конкретни права, които по необходимост принадлежат на конкретни лица. Ето защо и доколкото не се установява в процеса яснота в тази насока, настоящият състав приема, че хипотетичната вероятност, било то и основана на вероятно предположение не обуславя визирания от правната норма интерес да се инициира производство от страна на ищеца.
По изложените съображения настоящият състав приема, че правото на иск е ненадлежно упражнено, поради което ОПРЕДЕЛИ: ПРЕКРАТЯВА производството но гр.д. № 1756/05 год. по описа на СРС, 27 състав. Определението може да бъде обжалвано с частна жалба пред Софийски градски съд в 7-дневен срок от съобщението до ищеца, като в същия срок следва да бъде представено и доказателство за внесена държавна такса по сметка на СГС в размер на 5 лв. 43. Определение № 216 от 01.08.2006 г. по ч.гр.д. № 160/2006 г. на Върховен касационен съдII ГО, съдия докладчик Борислав Белазелков40 Производство по чл. 218к вр. чл. 217, ал. 1 ГПК. Обжалвано е определението на Софийския градски съд от 05.01.2006 г. по ч.гр.д. № 2544/2005 за връщане на исковата молба. Недоволен от определението е жалбоподателят АЕИПЧ, П., който го обжалва в срок с оплаквания за незаконосъобразност, като счита, че предявеният иск е допустим. Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение като констатира, че с обжалваното определение е потвърдено определение на първоинстанционния съд, с което се туря край на производството по делото, намира, че то подлежи на касационно обжалване съгласно чл. 218а, б. „в” ГПК. Частната жалба е подадена в срок и е редовна. По същество жалбата е основателна предвид следните съображения: За да постанови обжалваното определение, съдът е приел, че са предявени иск по чл. 71, ал. 1, т. 1 ЗЗДискр. за установяване, че приемът на студенти в СУ по специалността „Право” по приемни квоти отделно за мъже и жени съставлява дискриминация и иск по чл. 72, ал. 1, т. 2 ЗЗДискр. за осъждане на ответниците да преустановят тази практика. Правото на определени юридически лица да предявят тези искове е обусловено от искане на лицата, чиито права са нарушени, което налага индивидуализиране на всяко отделно физическо лице носител на накърнени права. Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение намира, че неправилно въззивният съд приема, че посочените юридически лица могат да предявят исковете само от името на засегнатите от дискриминацията лица. Тази хипотеза е уредена в чл. 71, ал. 2 ЗЗДискр. В същата алинея е уредена възможността тези организации да встъпят във висящ процес по иск предявен от увредени лица. АЕИПЧ, гр. П. не предявява иска като процесуален представител на увредените лица от тяхно име по чл. 71, ал. 2 ЗЗДискр., а като самостоятелен иск за колективна защита на права по чл. 71, ал. 3 ЗЗДискр., тъй като се твърди да са нарушени правата на множество лица, които могат да встьпят в процеса по тяхна воля. Като не е съобразил изложеното въззивният съд е постановил незаконосъобразно определение, което следва да бъде отменено, а делото - върнато на първоинстанционния съд за разглеждане на предявените искове. Воден от изложеното Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение ОПРЕДЕЛИ: ОТМЕНЯ определението на Софийския градски съд от 05.01.2006 г. по ч.гр.д. № 2544/2005. ВРЪЩА делото на Софийския районен съд за разглеждане на предявените искове. Каталог: progress2009 2010 -> images -> stories -> products stories -> Решение на Съда (трети състав) от 5 март 2009 г stories -> Международните и европейските правни стандарти за борба с изразяването на расизъм” products -> Прогрес (2007-2013) Комисия за защита stories -> Неофициален превод от английски на български език! Hri/gen/1/редакция 7 Изтегляне 6.17 Mb. Сподели с приятели:
|
