Сбогувайте се с болестите Майя Гогулан, Анна Соловьова

Всички потребности са естествени. Те са присъщи на човек от всяка раса, нация, класа, вероизповедание и т.н. Нито една от потребностите не трябва да се създава изкус­твено или да се ликвидира.

Ако в основата на живота лежи потребност, ако всеки човек е букет или определена композиция от потребности, съчетанието на какви потребности създава неговия не­повторим духовен свят, неговата уникална душа?

Съвършено очевидно е, че към духовността може да се отнесе тази група потребности, която се стреми към поз­нания, стреми се да открие новото. Това е стремежът към истина.

Но той е недостатъчен. Говорейки за духовност, ние си представяме качества, свързани с доброто.

Значи към духовността можем да отнесем група соци­ални потребности, която е наречена "за другите" и която нерядко подбужда човек да действа даже в ущърб на сво­ите лични интереси от алтруизъм, от любов към ближния. Този принцип на алтруизъм е способствал за развитието на човека на планетата.

Все още не е напълно в сила ясната закономерност на тези две групи потребности — стремеж към истина (пот­ребност за познания) и стремеж към доброта (социалната потребност "за другите''), те постоянно се оказват една до друга.

"За мен животът се определя от любовта към хората и свободното търсене на истината" — казвал В. И. Вернадски. Примери от живота, на забележителни хора на Земя­та илюстрират и потвърждават тези думи.

За духовния живот и дейност на човека е характерна безкористността. Дейността "за другите" се извършва без сметка за незабавно социално възнаграждение, а познани­ето не преследва конкретни цели.

Така потребностно-информационата теория ни на­вежда на мисълта, че "душата" и "духовността" на човека не е в неговите знания, нито в думите му, емоциите и за­еманата длъжност или място в обществото, а в индивиду­ално изразената структура на двете основни потребности на личността — идеалната потребност за познание и соци­алната потребност "за другите".

Разбира се тези качества са развити различно във все­ки човек, различно са въоръжени и всеки си представя по своему какво е добро и истина. И много често на практи­ка въпросните изяви встъпват в конфликт (или истината, или доброто). Но ние засега разглеждаме схемата на човешките потребности. А на схемата, вече можем да видим доколко "духовното" по начало е заложено в нас от При­родата.

Да опитаме да позлатим нашата Елхичка — нека заб­лести златото на местата, където е разположена потреб­ността за истина и добро, представляваща духовността на човека.

Представете си! Ярко ще заблести върхът, най-горният ред клонки, където са разположени познавател­ните (идеалните) потребности, ще заблестят социалните потребности във варианта "за другите". В идеологически­те потребности всичко ще зависи от това, доколко в кон­кретната личност тези потребности служат безкористно на доброто и истината, нали те много лесно се прераждат във фанатизъм и ритуал. Но даже и в етническите, виталните и социалните потребности ние ще открием находище от злато — там има потребности "за своите", т.е."за други­те".

Трябва да се отбележи, че е безсмислено да се противопоставят потребностите "за себе си" на потреб­ностите "за другите", тъй като всички потребности имат своята полезна функция. Потребностите "за себе «^за­пазват човека, пораждат в него чувство за собствено дос­тойнство, независимост на съжденията, самостоятелни мисли. А потребността "за другите" прави човека добро­желателен, способен на съчувствие, сътрудничество, взаи­мопомощ, милосърдие.

"Ако не аз за себе си, то кой за мене? Но ако аз съм само за себе си, защо съм?" Човек намира смисъла и цел­та на своя живот, само тогава когато съзнава, че е нужен на другите (нужен значи обичан).

И така, позлатили Елхичката, ние виждаме, че по нея има много места, които ни показват, че у човека е значи­телно повече духовното, отколкото бездуховното. При то­ва духовното е заложено в човешките потребности. А пот­ребностите са неотстраними. Откъде тогава в живота има толкова много зло?! Проституция, наркомания, кражби, мошеничество, война, глад, нищета, социална несправед­ливост — откъде е всичко това?!

Отговорът на този въпрос се крие в две основни при­чини: в самия човек и в тези норми, които действат в са­мото общество — не се провъзгласяват, не се декларират, а битуват!

Не може да не се отчита, че човек е неразривно свър­зан с природата, с нейния растителен и животински свят. Неповторимата композиция на потребностите на всяка личност се изгражда преди всичко върху генетичната, нас­ледствена структура на потребностите и предварителната информираност на новородения човек. Ако в течение на десетилетия се извращават знанията в областта на морала, нравствеността, доброто, то вече в предварителната ин­формираност на новородения човек ще бъдат заложени извратени, противоестествени потребности.

За да го разберете, си представете: как "работят" пот­ребностите? Движен от много потребности, човек е зает определено време с най-актуалните от тях. Това е доми­нанта: или ситуативна, предизвикана от остра нужда, или практическа, изискваща някакво време (по-дълго или по-кратко), или доминанта на живота — най-устойчивата от всички, присъщи на даден човек. В действителност, ние винаги сме заети с удовлетворяването на практическите доминанти.

Удовлетворяването на практическите доминанти, така или иначе зависи от въоръжеността на човека, от силите на съпътстващите потребности и от силите на доминанта­та на живота.

Какво представлява въоръжеността на човека? Пот­ребността от въоръженост (т.е. за овладяване на средства и начини за удовлетворяване на потребностите) винаги върви по петите на всяка устойчива, силна доминанта. Ако в дадена доминанта липсва този спътник, значи тя е слаба и неустойчива.

Но често става така, че човек е принуден от житейс­ките обстоятелства да се занимава не със своята лична до­минанта, а да извършва дейности, лежащи извън неговата доминанта на живота. Ето тогава се получава, както каз­вал Наполеон: "Много беди на Земята произхождат от то­ва, че хората не се занимават със своята работа: великият шивач вегетира като бездарен човек на науката, а гениа­лният бръснар се изпъва в министерско кресло."

В основата на въоръжеността на човека е включена неговата прединформираност — тези знания, с които чо­век разполага вече в генетична наследственост и които влияят на своеобразната структура на неговите потребнос­ти. Въпросната предразположеност (към музика, рисува­не, техника, занаят и т.н.) се разглежда като вродена въо-ръженост.

Прединформираността на човека се проявява като ця­ло на три нива: подсъзнание, съзнание, свръхсъзнание.

Вродената въоръженост в подсъзнанието (прединфор­мираността) не се нуждае от понятия. Това са знания, из­ползвани като "разбиращо се от само себе си".

Вродената въоръженост в съзнанието се състои от множество знания, които човек може да предаде на друг по един или друг начин — с език, с жестове, мимика и т.н.

Прединформираността на нивото на свръхсъзнанието не се осъзнава от човека. Това са първоначално възниква­щи знания, сътворими отново въз основа на цялата пре­динформираност на съзнанието, подсъзнанието и практи­ческия опит като цяло.

Стимул за възникване и възбудител на "свръхсъзнани­ето" е повишената сила на потребностите от една страна и отсъствието на средства за нейното удовлетворяване от друга. Затова проявата на "свръхсъзнание" може да се смята като индикатор за доминиране на една потребност над друга, подобно на това, както емоциите стават показатели за потребностите и значимостта на новополу­чената информация.

Повече или по-малко устойчивата дейност на "свръх­съзнанието" наричат вдъхновение, неговата проява назовават интуиция, досещане, изобретателност. Проя­вите на "свръхсъзнанието" изпъкват като неочаквани припламвалия, подобно на "озарения". Всичко зависи от обстоятелството, в каква степен съзнанието и подсъзнани­ето на даден човек са въоръжени със средства за удовлет­воряване на потребностите.

Добър пример за работата на подсъзнанието, съзнани­ето и свръхсъзнанието дава П. М. Брашов:

"Необходимо ми е да науча чужд език. Този език не го знам, т.е. той не влиза в моята прединформираност.

Пристъпих съзнателно към изучаването и усвояването на този език, т.е. аз се въоръжавам.

Усвоих този език: мога да чета, превеждам, да го пол­звам. Езикът влезе в състава на моята въоръженост на ни­вото на съзнанието.

По-нататьк аз усъвършенствам своите знания и вече без труд чета, разбирам, говоря, мисля, т.е. езикът е вля­зъл в моята прединформираност на ниво на подсъзнание­то.

И изведнъж откривам, че мога не само да говоря, пи­ша, мисля на този език, но и да съчинявам, т.е. да творя на него художествен текст. Значи съм овладял езика на ниво "свръхсъзнание."

Понякога "свръхсъзнанието" се отъждествява с "без­съзнателното" и грешно се противопоставят способности­те (т.е. прединформираността) на обучението (т.е. на придобитото в индивидуалния живот). Това довежда до недостатъчна въоръженост на съзнанието и пренебрегване на обучението, която от своя страна поражда уродлива трансформация на естествените потребности.

Потребностно-информационната теория обръща осо­бено внимание на значението на всичките три звена на прединформираност: съзнание, подсъзнание и свръхсъз-нание. Всички те са необходими за развитието и усъвър­шенстването на сферите на човешката дейност.

Въоръженото съзнание може да осигури нормална ра­бота, както на подсъзнанието, така и на свръхсъзнанието.

А това значи, че прединформираността в генетичната наследственост не е фатална. Храстът от дива шипка, при­саден от грижливите ръце на градинаря на друга почва мо­же да се превърне в роза. Всичко зависи от подхода и та­ланта на градинаря. Въоръжавайки се по пътя на подража­нието, игрите, колекционирането, любознателността, а после и с образование, е възможно да "култивираме" вро­дените си потребности.

Втората причина за ръста на духовността са обществе­ните норми. И отношението на личността към тях.

Удовлетворението на човешките потребности не става във вакуум, а в общество, което винаги е организирано с обществено исторически норми. Нормите на обществото от X в. не приличат на тези от XX в., а нормите на мили­онера на онези, на бедняка.

Отношението на потребностите на даден човек, към господстващата обществено-историческа норма, нейното удовлетворение се проявява двояко: или нормата се запаз­ва, или се преодолява.

Потребностите за запазване се удовлетворяват в пре­делите на норми, валидни за дадено общество в дадено време.

Потребностите на развитието преодоляват нормите.

Схемата на развитие на обществено историческите норми на човешките потребности е следната:

Човек, движен от заложената в него потребност, тър­си път за нейното удовлетворение. Като се въоръжава със знания, умения, навици, той постига целта. С неговия ус­пешен опит се въоръжават други. Последните култивират този опит в обществената среда като някаква нова норма. Появява се нова личност, която, движена от своите пот­ребности, преодолява и тази норма. Новият успешен път за преодоляване на потребностите на дадена личност вли­за в опита на другите. Възниква нова обществено-истори­ческа норма.

В пределите на дадена среда тази норма определя със­тава и съдържанието на конкретните потребности на от­делните хора. Така човек неизменно се проявява^ като про­дукт на общественото развитие.

Социалната потребност на развитието "за себе си" се проявява чрез стремежа да подобрим своето обществено положение, а социалната потребност "за другите" изисква усъвършенстване на самите норми или подобряване на нормите на някоя социална група.

Идеалната потребност за съхранение се удовлетворява с просто усвояване на обема и нивото на знания, постиг­нати в съответното време за обществото, а идеалната потребност за развитие принуждава да се стремим към непоз­натото, никому по-рано неизвестно, от никого непредставено.

Потребностите на общественото развитие започват да работят само тогава, когато те станат потребности на мно­зинството от съставящите обществото хора.

Какво да се прави, за да нараства духовната сила на об­ществото?

Трябва духовните потребности да са били присъщи на повечето хора и поискани от обществените норми. Тогава и само тогава те ще могат да влияят на трансформацията на потребностите на всеки член на обществото. За да се отнася човек към обществените потребности като към свои лични, а обществото, в което той живее, да възпри­ема като лично на него необходимо общество, нужно е да се спазват две задължителни условия.

Първо: материалните, социалните и идеалните потреб­ности на всеки член на обществото следва да бъдат свър­зани с потребностите за развитие и усъвършенстване на даденото обществено производство.

Второ: системата на производствените отношения на обществото е длъжна да осигури възможност не само за надеждно и перспективно прогнозиране удовлетворява­нето потребностите на всеки член от даденото общество, но и неговото лично влияние върху тази прогноза.

Връзката между човека и обществото е нужно да бъде нагледна, очевидна. Човек е длъжен постоянно и непре­къснато да получава потвърждение за съществуването на такава връзка (както в доброто, обичащо се семейство то­ва се усеща от детето).

В случай че някакви решения, от които зависи успе­хът или неуспехът за развитие на нещата, се приемат въпреки мен, ако аз не съм в състояние да си представя отчетливо как тези решения ще се отразят на удовлетво­ряването на моите потребности, то механизмът на прогно­зиране не работи, емоциите не се включват, нещата не се движат, знанията не се превръщат в убеждения. Ето защо гласността и демокрацията са задължително условие за усъвършенстване на държавния механизъм. Едното без другото просто е невъзможно.

Този механизъм е заложен в структурата на общество­то, на всяко семейство, на всяка отделна съдба.

Как въпреки всичко да се победи бездуховността? Тя е болест, бедствие, заплашваща човечеството и всеки от нас с по-гибелни последици, отколкото ракът или СПИН. На всяка крачка ние постоянно се сблъскваме с едни или други нейни прояви. Коренът на злото при бездуховност­та е в невежеството — в неразбирането движещите сили на постъпките на всеки човек. Тук не ще помогнат нито при­съди, нито затвори. Трябва да се знае как да се победи та­зи болест.

Като признаваме реалността и неунищожимостта на всички човешки потребности, ние сме длъжни да поста­вим на първо място грижата за формирането на духовните потребности — стремеж към действие, да се постъпва и мисли с уважение и внимание към истината и доброто, а не поради страх от наказание користни награди и похва­ли.

На алтруизъм може да се учим, така както се учи език!

Възпитаването в духовност започва с най-елементарни правила — вежливост, внимание към околните хора, в дреболиите, култура на взаимоотношенията, основани на доброта и внимание, култура на поведението, на бита, дисциплината.

Както вече видяхме от примера с изучаването на чужд език, чрез съзнанието, възпитанието въздейства на под­съзнанието, вмъква се в нормите на живот, поведение, прояви и тогава можем да се надяваме на работа на свръх-съзнанието.

Прекият път към подсъзнанието е подражанието. Ни­какви апели, разяснения, декларации няма да принудят човек да се държи по задължителен начин, ако в близко­то си обкръжение вижда противоположни примери. За да възпитаваме другите, следва да възпитаваме себе си. Мо­жем да възпитаваме другите само чрез себе си. Въпросът за възпитанието се свежда само до едно — как живееш ти самият?

Нито общуването, нито съпричастността, нито "ду­шевните контакти" (проповеди и лекции) сами по себе си не въоръжават човека. Той се нуждае от реална помощ — от повишаване на своята въоръженост за удовлетворяване на потребностите си. А ние вече ги знаем! Индивидуал­ността това е преди всичко съчетание на потребности и тяхната въоръженост.

Недостатък на вродената въоръженост (прединформи-раност), към даден вид дейност, т.е. отсъствието на спо­собности, поражда отрицателни емоции, които по сила не отстъпват на разочарованието от самия себе си, усещане за своята непълноценност, професионална и човешка не­състоятелност, професионална некомпетентност.

Защо човек употребява алкохол или наркотици? Той потиска някои мозъчни отдели, опростявайки пътя за удовлетворяване на своите потребности. В по-елементар­но състояние му е по-лесно да живее — не трябва да знае, да умее, да съблюдава норми, да отговаря за нещо. Безпо­лезно е да се наказват такива хора. Има само един път — човек да се въоръжава със знания, умения, навици, в т.ч. и професионални, с опит, даващ му възможност да изпол­зва силите си за постигане на целите. Стремежът към въ­оръженост трябва да се поддържа и всячески да се стиму­лира от обществото.

Във всякаква екстремна ситуация въоръжеността на човека ще му позволи да продължи активното търсене на нови способи за преодоляване на неблагоприятните поло­жения. А ако ситуацията остава сложна и трудно разреши­ма, активната дейност не ще позволи на човек да се дезорганизира.

Трябва своевременно да се възпитават (т.е. да се въо­ръжаваме с) тези социални и идеални потребности, които са длъжни да заемат господстващо положение в най-прак­тически ситуации, като се изтласкват на втори план пот­ребностите за самосъхранение и личните егоистични ам­биции.

И така, духовността лежи в основата на потребности­те на всеки човек, тя е неунищожима даже и у заядливия бюрократ, формалист и престъпник.

Как става актуализацията на потребностите?

Актуалната (т.е. най-насъщната, необходимата) за чо­век, но неосъзната потребност (например недостиг на ви­тамини от групата В в организма) се сблъсква с информа­ция, въоръжаваща тази потребност с начини и средства за удовлетворяване. Човек опитва. И има добър резултат. Възникват положителни емоции. Последните закрепват потребността. Засилената потребност, от вече по-висока степен е способна да породи нова, перспективна цел. Та­ка става възвишаването на потребностите.

За да се въоръжи човек с начини за удовлетворяване на своите потребности, трябва преди всичко да познава тези потребности.

Познатата ви вече Елхичка показва в каква идеална йерархия следва да се разполагат те.

Обикновено егоистите и еснафите притежават раз­кошни зелени долни клони, а някъде около социалния ред - клонки "за другите" игличките им са изсъхнали.

У неразумните алтруисти едната страна на Елхичката ще бъде несъразмерно богата на клончета, а другата ще бъде — "голичка". При Хитлер, Сталин и други подобни на тях личности, социалните потребности "за себе си" са прекомерно развити, а социалните потребности "за други­те" са изсъхнали. Въобще необходимо е да се знае, че ви-тални потребности има и микробът, и растението, и жи­вотното; социалните потребности във вариант "за други­те" са свойствени за много високоорганизирани животни, а ето човек като особен вид популация, започва наистина с търсенето на идеал, а значи и със стремеж към истина. Потребноетно-информационният подход като че ли съе­динява религията и науката. Само като се опира на истин­ски знания, религията ще се приеме без уговорки и единствено истинската наука ще се доближи до Бога като истина, доброта, любов.

Мисля, че не греша — всеки човек иска да бъде съ­вършен, прекрасен, хармонично развит и пътят към това е открит за всеки. Станете като зелената Елхичка.

Като знаем своите потребности, тяхната йерархия (кое е по-горе, кое е по-долу, кое е по-близо до духовността, кое е по-далече), ние можем да се научим да ги управляваме. Емоцията е индикатор на потребностите. На какво се радвам? От какво се огорчавам? Защо? На кое клонче "виси" моята потребност, заставила ме да се разп­лача, да се разсърдя, да изпитам страх или любов? — На долното, на средното или на горното? Под прага на чо­вешката духовност? По-близко до животното или до чове­ка?

Трябва да се научим по-често да си задаваме въпроси­те: за какво живея? Защо се уча? Защо ходя на работа? За какво съществува учреждението, в което ходя? За какво отглеждам деца? Защо правя това или онова? На кое клон­че виси всичко това? •

Потребностно-информационната теория дава в ръцете на човек — родители, възпитатели, педагози, медици, со­циолози, хора на науката и културата, ръководители на колективи — всички, които така или иначе са в досег с друг човек, ключ за реалистичното разбиране на самия се­бе си и другите, път към възпитанието.

Досега се смяташе, че всеки човек е продукт на нас­ледствеността и средата. Оттук следваше изводът: ако се измени средата се изменя и наследствеността. Възможно е. Но не бива да се забравя, че самата среда се създава и променя именно от човека и че от конкретния човек за­виси как ще се изменя средата, а следователно какъвто човек се появи в бъдеще, такова ще стане и това бъдеще.

Бъдещето на човечеството зависи от сегашния конк­ретен човек, а бъдещият човек може да стане само такъв, какъвто е неговият възпитател.

Съвременните открития на науката ни доведоха до из­вода, че: всичко живо се отличава от всичко неживо по наличието на потребности. Всеки човек е структура и йе­рархия на определени потребности, които се формират в продължение на целия му живот. Известно е, че тук огромна роля играят вродените човешки особености. А това говори, че светът може да се измени към по-добро, възпи­тавайки своите потребности.

Цел на възпитанието е формирането на обществено ценни (духовни) потребности — за познание и социални, т.е. "за другите", за истина и добро. Човечеството се нуж­дае от тези потребности (т.е. енергия, сила, жажда за лю­бов).

Методите на възпитание се отличават принципно от методите на обучение. Но това вече е друга тема.

Накратко могат да се формулират следните правила за поведение и възпитание:

Никога не лъжи, а ако не знаеш истината — търси я.

Отнасяй се с другия както към себе си: и другият има същите потребности каквито и ти, само че в друга йерархия и с друга въоръженост.

Постоянно се въоръжавай със знания, умения, навици. Само въоръженият със знания човек може да бъде свободен и независим.

Бързай да правиш добро на другия.

Не забравяй, че си звено от човешката верига и отговаряш за всичко, което е и ще бъде на земята.

Прогонвай всякакви страхове и съмнения в неизчерпаемостта на жизнената енергия — силата на разума и вяра в Истината и Доброто.

"Истината и доброто — казвал Хегел, — се сливат родствени чрез връзки в красотата". "Красотата ще спаси света" — твърдял Ф. М. Достоевски. Потребностно-ин-формационната теория научно доказва, че красотата е ис­тина и доброта, съединени в едно, а следователно именно те представляват духовността. Само духовността ще спаси света и човечеството.

Как да се реализираме? Преди всичко е необходимо да разберете себе си, да разкриете онова, какво представ­лявате, какво е за вас добро, какво лошо, каква е целта на вашия уникален живот. Всичко това изисква разкриване на собствената психопатология. Затова трябва да разкрием структурата на своите потребности, да намерим в себе си мъжество да признаем смело, своята недостатъчна въоръженост. Това е болезнено и неприятно. Но истината го заслужава.

Ето и няколко пътя за самореализация.

Безкористно преодоляване на срамежливостта и самомнението.

Борба с всякакви страхове. То може да се постигне с разсъждения и активно търсене на информация, позволяваща да се реши проблемът. "Животът е процес на постоянен избор. Във всеки момент човек има избор: или отстъпление или придвижване към целта. Или движение към още по-голяма боязън, страхове, защита или избор на цел и ръст на духовните сили. Да избираш развитието вместо страха десет пъти на ден — значи десет пъти да се придвижиш към самореализацията." (А. Маслоу).

Самореализацията е непрекъснат процес на отделни и многократни избори (да лъжеш или да останеш честен, да крадеш или да не крадеш и т.н.). Това е избор между въз­можностите на собствения ръст и отстъпление, деграда­ция. Ето как изглежда самореализацията.

3. Човекът е централна структура. Човешкото същество е като минимум определен темперамент, определен биохимичен баланс (психоемоционални> биохимични, биофизични, биомеханични и биоенергийни връзки). Трябва да се научим да се вслушваме в себе си, във "върховния съдия" вътре в нас. Това ще ни помогне да избегнем фалша, на който винаги се отдаваме.

Да поемем отговорност — значи да направим огромна крачка към самореализацията. Всеки път, когато човек поема отговорност, той се самореализира.

За да поемате отговорност, трябва да умеете да изказвате честно мнението си, независимо от мислите на други хора. Необходимо е да се научите да бъдете готови да сте независими от обкръжаващите позиции.

Самореализацията е процес на въоръжаване на умствените и интелектуалните знания. Което означава пълна реализация на потенциалните способности.

Самореализацията е труд, за да се направи добре онова, което човек обича да прави. Той винаги държи да го ценят. Следователно е необходимо да е потребен дру­гиму. Ще рече: длъжен е да върши нещо по-добре от дру­гите, да прави, да мисли, да съветва, да разбира. За да бъ­де първокласен или толкова добър, колкото може да бъде човек, следва много да се упражнява, т.е. да схване същ­ността на това, което му трябва, умение до майсторство, до автоматизъм.

Практически всеки изпитва висши преживявания, но не всеки го знае. Тези хора, които се отказват от изтънче­ни преживявания, затварят пътя си към самореализация.

Как може да се погледне в скритата душа на друг чо­век и да се общува с него. Необходимо е да се разбере какво обича той и от какво има нужда. Любовта е велика нужда и най-голямата потребност. Какви са потребности­те на даден човек? Кое е за него главното, кое е второсте­пенното? И не бива да променяте нищо у другия. Това е напразен труд. Трябва да го въоръжите с нова информа­ция, като запълвате белите петна в неговата въоръженост.

Ако аз чувам красотата на стиха, а вие не, как ще ви науча да я чуете? Думите са едни и същи, но аз виждам зад тях някакво откровение, а вие само описание. Там е и проблемът на обучението. Не обучение по норми в арит­метиката, граматиката, азбуката, а подтикване на човека към удивление. Впечатлява само това, което може да уди­ви.

В средата на XX в. отслабна значително значението и влиянието на религията, която бе регулираща сила, особе­но в психотерапевтичната компенсаторна функция. Тя бе изместена от култовете към лидерите и мистично-екзотичното тълкуване на света.

Значителна роля започна да играе съвременната масо­ва култура — рокът и попмузиката, киното, спортът. Ин­дустрията на чувствата, непрекъснато повишаващите се темпове на живот, технократската идеология не удовлет­воряват потребностите на човека от общуване, уединение, принадлежност към съобществото и т.н. Съвършено из­лишни станаха душевните пориви, човешките чувства. То­ва доведе до маскиране на емоциите във всекидневния живот. Последните се смятат за нещо второстепенно и се потискат по различни начини. Хората вече са загрижени за своята неспособност да общуват даже с близки родни­ни. Една от формите за преодоляване на отчуждеността е посещаването на концертите с рок-музика, когато всички колективно изпадат в транс. Разкрепостяването на емоци­ите, временното освобождаване от задържащите механиз­ми, разпускането и едновременно истерията в проявата на чувства — всичко това вече го е имало в историята: вакханалиите в древна Гърция, карнавалите в Средните веко­ве, ритуалите на магьосници и т.н. "Благоразумието сре­щу страстта е конфликт, преминаващ през цялата история на човечеството. И това не е такъв конфликт, при който сме длъжни изцяло да застанем на страната на една от партиите" — забелязал мъдро Б. Ръсел.

Всичко което знаехме за нашата психика досега, само се обясняваше с непонятни термини, удобни за науката, понякога се препоръчваше — прави така, не прави иначе, или се даваха съвети с благи думи и намерения, но не се посочваше начинът, по който човек би могъл да управлява сам себе си.

Може би читателят ще каже: "Защо се пише това?", "Ние искаме да знаем как да бъдем здрави! Какво отно­шение има към здравето потребностно-информационната теория?"

Има! И то най-пряко.

Потребността е любов (все едно към работата, човека, страната, обществото, света, истината, доброто, т.е. Бога). Но любовта е винаги нещо, което не достига, от което чо­век се нуждае страстно. С други думи — любовта всякога е нужда. А нуждата е страх — отрицателни емоции, недос­тиг на нещо. Значи болести, нарушение на хармонията, мъка. Да, това е така, но само дотогава, докато потребнос­тите на човека са разпределени на витални, етнически, со­циални във варианта "за себе си".

Човек, чиито потребности висят на клончетата на на­шата Елхичка в социалните потребности "за другите" (за­почвайки особено с религиозните и тези, към познание, за истина и добро), се освобождава от мъката, страха и се награждава за безкористието със званието Човек на Века.

Движението по пътя на познанието му дава друг кръгозор, като че ли му порастват криле на рамената, и всяко удов­летворение на духовните потребности го води към нови открития, а значи и към ново въоръжаване, сякаш изли­тайки над себе си, над планетата, над житейските дребо­лии, той излиза на други орбити на познанието.

Този, който поне веднъж го е изпитвал, може да си каже: "Аз се самореализирах." Лош ли е, добър ли е све­тът, в който живее, той изпълнява своята мисия. А значи, - ще предаде на идващите след него, вече в генетичната наследственост, своите постижения, които ще влязат в опита на други поколения, може би като нова норма, съз­давайки трамплин за полета на човека на бъдещето.

Нима всичко посочено не е свързано със здравето на хората?