Сборник На моите мили внучета Петя и Виктор съдържание как прописах Добрият разказвач знае мярката си

Повече от двайсет дни Йово беше в кома. Лекарите не даваха кой знае какви надежди, че ще оживее. Но съселяните му не престанаха да се грижат за него. В болничната стая винаги имаше някой от тях. А когато излезе от комата, не позволиха нищо да му липсва. Всичко каквото кажеха лекарите - лекарства, пари, завивки, отопление, се осигуряваше веднага.

И дали от късмета му, или от грижите на съселяните му, към Коледа Йово се изправи на крака и се прибра в новия си дом.

ЗЕМЯ В РЕАЛНИ ГРАНИЦИ

Автобусът запъхтян спря на тясното и прашно площадче. Старецът слезе и без да се огледа се отправи към сградата на кметството. В коридора тъкмо се чудеше накъде да поеме, спря го гласът на трийсетинагодишен мъж:

- Кого търсиш, дядо?

- Кмета търся, момче.

- Аз съм кмета, кажи какво има!

Старецът, видимо притеснен, бръкна в широкия джоб на връхната си дреха, извади сгънат лист.

- Ами..., получих това писмо...

И го подаде на кмета. Той му хвърли бегъл поглед.

- От поземлената комисия е, дядо. Ама за днес малко си закъснял. Техникът всяка сутрин тука пред кметството обявява в коя местност ще се забиват колчетата. Ти имаш ли нива в Диктарлъ? Техникът там замина днеска.

- Имам. Там е най-голямата ми нива. Те другите са малки, пръснати на много места. Ама тази е най-голямата - уточни старецът.

- Тогава тръгвай веднага, за да стигнеш по-бързо, защото техникът мине ли през една местност, не се връща вече. После трябва да го търсиш, да му плащаш, тя става една...

Старецът се смути още повече. Забелязал това, кметът го заоглежда. Немощен беше човекът. Сигурно над 85. Пък и с тая тояжка далече нямаше да стигне.

- Я чакай, чакай! - рече му и бързо излезе. Скоро се върна, като махна с ръка и каза: - Дядо, намерил съм превоз да те закара. Иначе не можеш сколаса.

А докато старецът се качваше в спрялата пред кметството кола, добави:

- Добре, че колчета си носиш, да не се бавиш. Хайде, дано имаш късмет да се оправиш днес.

Когато потеглиха, старецът се огледа. Много години не беше идвал в родното си село. Като почина бабичката му, синовете дълго настояваха да отиде при тях в града. Упорстваше, но когато видя, че къщата се руши и той рухва заедно с нея, продаде всичко и замина. Мислеше си, че никога няма да свикне с градския живот. Но тежко му беше само в началото. Така беше и по време на колективизацията, когато му взеха нивите, добитъка и инвентара. Мислеше, че всичко е свършило. Сърцето му се свиваше като гледаше разораните синори и заличените граници на имотите. Но с времето новият живот го увлече. Забрави мъката си и свикна. Дори може да се каже, че му беше добре. И ето мъките пак се повториха. Вместо селската къща с голямата градина пред нея, той заживя в апартамент и по цял ден се разхождаше в близкия парк. С една дума, пограждани се. Ако не беше това писмо, кой знае дали щеше да се върне някога по родните места.

- Аз съм дотук, дядо! - сепна го гласът на шофьора. - Оттук нагоре пеш, няма как да отида с колата. Ей там, до дървото е техникът. Виждаш ли хората, сякаш още не са започнали. Ако побързаш, ще извадиш късмет.

Старецът слезе, благодари набързо и закрета по стръмното. Когато стигна запъхтян, селяните тъкмо се канеха да тръгват.

- Чакайте бе! - провикна се той - Кой е техникът?

- Аз съм, дядо, какво има? - обърна се към него мъж в спортно облекло.

- И аз имам нива тука - отвърна старецът, успял най-после да си поеме дъх.

- Добре де! - каза техникът. - Започваме от онзи край. Режем подред, когато ти дойде редът, ще отрежем и твоето парче.

- Чакай, момче! - сопна се старецът - Как така от онзи край? Ние се намираме точно на моята нива. Какво ти пречи сега да ударим колчетата и да си вървя. Път ме чака. Я къде е града чак.

- Не може, дядо. Как тъй от средата ще почвам? Ще почна от единия и така, така, до другия край. Пък ако не стигне за тебе, в местността Жълта локва сме определили място за гражданите. Ще ти резнем там едно парче, колкото ти са нивиците, и толкоз! Но туй накрая ще бъде, първо ще оправим тукашните!

Техникът си взе такъмите и понечи да тръгне.

- Стой, стой, къде тръгваш! - ядосано го спря старецът - Чакай да се разберем! Или аз нещо не разбирам, или ти нещо не си разбрал. Тука май има някаква грешка.

- Няма грешка, дядо, всичко е ясно. - Техникът потупа новичката си гьонена чанта, издута от книжата му - И закона ясен, и наредбите ясни, и списъците ясни. Каква грешка може да има?

- Нали в реални граници ще връщате земята? - заинати се старецът - Как ще режете наред и ако стигне - тогаз за мен, ако не стигне - от другаде! Ето я моята нива. Отрязваш ми я, слагаме колчетата и приключваме. Колко работа е...

- Не може бе, дядо - пресече го техника. - Колко пъти да ти обяснявам? Откъде ще взема нишан, та баш от средата да почвам? Вярно, че в реални граници връщаме земята, ама нови, нови реални граници. Няма да загубиш и педя земя.

- И таз добра! Нямало нишан! - продължаваше да упорства старецът. - Ето го нишана! - и той потупа с тояжката си ствола на старото дърво - Аз познавам тази земя буца по буца. Там, дето си стъпил, например, майка ми ми е срязала пъпа.

Посочи с тояжката си към краката на техника. След това посочи увиснал клон на дървото и добави:

- А на този клон ми е връзвала люлката. Тука е връзвана люлката на баща ми, връзвани са люлките и на моите деца. Как така нямало нишан!?

- Какво слушаш тоя изкуфял дядка? - внезапно се разкрещя един от селяните и размаха брадвичката, с която до преди малко подостряше колчета - Давай да вървим, че пладне стана! Работа ни чака! Тая земя трябва да се оре, да се сее, я колко гладни гърла в къщи!

Другите го подкрепиха с одобрителни възгласи.

- Хайде, хайде! - викнаха те към техника - Хайде, да вървим! Какво го слушаш!? Ти му разправяш, че закон има, той едно си знай, едно си бай...

Насядалите скочиха енергично, а техникът без да се бави, грабна нещата си и тръгна, сподирен от шумната тълпа.

- Ще се оплача, хей, така да знаеш! - извика старецът.

Никой не му обърна внимание. Един глас прокънтя:

- Оплачи се, където искаш! Ама ако не дойдеш сега да ти отрежат нивата...

Старецът остана сам. Да се оплаче, ама на кого? Стоя няколко минути и като се обърна към дървото започна да удря ствола му с тояжката, като викаше:

- Какво си щръкнало на тази могила, кому си нужно, като за един нишан не ставаш? - И за сянка вече не ставаш! Я какви са ти опърпани клоните! Пък и коя ли майка вече люлка ще върже под тази сянка? Защо гръм не те порази, та да изгориш или червеи не те изядоха, а то... - След това отпусна омалялата си ръка и додаде - Какво те питам!? То това ти май мене трябва да питаш.

Подви немощно крак и седна безсилно на земята. Опря гръб о кората на старото дърво. Пусна тояжката, загреба шепа пръст. Стисна я силно... Хладните песъкливи бучки опариха ръката му. Прониза го болка, като от напукани мазоли.

Една шарена люлка се спусна от клона над главата му. Видя се в нея - малък, със свити юмручета... Вятър залюля люлката. Тя се вдигаше високо и все по-високо.

... Тежка въздишка се отрони от гърдите му. Погледът му, вперен в безкрая, застина. Изчезна, стопи се тълпата хора, крачещи след техника, който парче след парче режеше земята в нови реални граници. Пръстта бавно, на тънки струйки, изтичаше между отпуснатите му пръсти.

ФАЗАНАРИЯТА

- Тука съм, тукааа! Чакай малко!

Съседът му, дядо Ради, загубил търпение, го чакаше вече под хасмата.

- Хайде бе, докторе, къде се губиш? - но след като го огледа отгоре до долу възкликна - Ама че си се изплескал! Каква си я подхванал?

- Остави се! Хем не ми се гледа как се пука и се руши всичко, хем не мога да го изкърпя като хората, само дето си губя времето...

- Ааа, не е за доктори тази работа - заключи стареца. - То за всичко си има хора. А че се руши, руши се, пущинката. Нали не живееш постоянно тука... За няколко дена в месеца какво можеш да свършиш? Нищо...

Докторът съблече изцапаната престилка и седна до стареца.

- Кажи дядо Ради, как я караш?

- Е, как да я карам! Бутам я някак си... Чета вестници... Гледай,- и потупа вестника на коленете си - какво ли не пишат в тях... Големи работи стават - убийства, курса на долара все подскача, цените подир него... Какво сме ние? Кой се интересува от нас? Прашинки сме ние, прашинки...

Докторът тъкмо се накани да му отговори нещо и от далечината се дочу мучене и блеене на добитък в акомпанимент на разнотонови траки и хлопки.

- Идат си - смени темата дядо Ради. - Да вървя да прибера хайванчетата, пък после пак ще намина да я доизкараме.

Стадото бързо се приближаваше.

Докторът тъкмо се чудеше дали да продължи прекъснатата работа, когато отново на портата се чу хлопане.

- Влизай! Отворено е - опита да заглуши невъобразимия шум.

Вратата се открехна и от процепа се подаде рошавата глава на Минчо овчаря.

- Влизай де! - извика още веднъж докторът - Какво има?

- Виж какво ти нося, докторе! - Овчарят се вмъкна в двора и без да обяснява много-много разгърна конопения чувал, който чевръсто спусна пред краката си.

- А, сърненце! - възкликна докторът и очите му блеснаха от изненада - Защо го носиш, Минчо?

- Намерих го при Чатръка. Ама, моите кучета нали ги знаеш какви са...

- Ясно, нахапали са го - рече делово докторът - Дай го тука да го видя!

Овчарят внимателно вдигна сърненцето на ръце и го постави на пруста.

- Миме! - извика докторът.

От къщата излезе десетина годишно момиченце, което още от вратата зърна сърненцето и заподскача от радост.

- Сърненце, сърненце! За мене ли е, тате?

- Не е за теб, момичето ми! Хайде, бягай да ми донесеш по-скоро чантата, че сърненцето е много зле! Цялото е нахапано... Ще трябва да го почистим и превържем...

- Ама ти и сърненца ли можеш да лекуваш?!

- Сърненца, детенца, все душички. Хайде, тичай бързо!

Момиченцето припна да донесе чантата, а докторът се наведе над необикновения си пациент и подробно го заоглежда.

- Наистина зле е пострадало горкичкото... Ама ще се оправи.

После дълго почиства и промива раните. Подсуши ги, намаза ги с лекарство и ги превърза.

Като свърши, доктора се обърна към овчаря:

- Слушай сега, Минчо! Няма да те уча как да го храниш, по-добре знаеш и от мен. След една седмица ще махнеш бинтовете. Ако раните са зараснали добре, измиваш го внимателно... После го отнасяш на същото място, от където си го взел. Там го натъркваш с шума и го оставяш... Дано майка му да го намери и приеме отново, иначе тежко му...

- Тате, - обади се момиченцето - защо да го връща отново в гората?... Майка му ако не го намери?... Ами ако не го приеме?... Как ще се оправя?...

- Така трябва, Миме. Това е диво животно и ако дълго време се отглежда в неестествена за него среда, ще си загуби инстинктите. После, когато порасне и няма да може повече да живее сред домашните животни, ще му бъде още по-тежко.

Погали дъщеричката си по русата главица, щипна я по мократа от сълзи бузка и се обърна към овчаря, който вече пъхаше сърнето в торбата.

- Хайде, върви, пък дано да има късмет.

- Но, татко, то ще загине само, когато го върне в гората! - не мирясваше детето.

С просълзени очи то изпрати излизащия овчар.

- Недей да плачеш! Ела, ще ти разкажа нещо!

Докторът седна на пейката под хасмата и настани дъщеричката си до него.

- Преди години, край реката имаше много фазани. Не можеш да направиш десетина крачки без някой да изпърпа в храстите. После ловците от града и от местната ловна дружинка ги избиха до крак. Цяло чудо беше ако срещнеш фазан. Тогава, дали от чувство за вина, а най-вероятно да имат по какво да стрелят, ловците решиха да построят фазанария. Намериха подходящо място, издигнаха хубава сграда и за да не могат злосторници да пакостят, оградиха я с висока телена мрежа. Не знам откъде намериха пиленца, но след време целият двор беше пълен с фазанчета. Добре ги хранеха. Бързо пораснаха...

Един ден ловците решиха да пуснат фазанчетата на свобода. Събра се много народ. Изловиха ги, напъхаха ги де в кафези, де в кошници, и хайде - фазанчетата край реката. Пуснаха ги, ей така, да си ходят на воля. На свобода. И сигурно трябваше да им е хубаво, на фазанчетата де, ама не... изглежда не им понесе свободният живот. Едно по едно взеха да се връщат край фазанарията и да се трупат от външната страна на мрежата. Нощуваха там, сгушени едно в друго, защото нямаше кой да ги пусне вътре. И така, някои оцеляха, но повечето ги изядоха лисици и бездомни кучета.

Ловците, като разбраха, че от тяхната работа нищо не излезе, изловиха оцелелите и кой знае къде ги отнесоха... Толкова за фазанчетата.

- Докторе, я ми обясни, каква е тази работа...

- Какво има пак, дядо Ради? - обърна се докторът към току-що влезлия старец.

- Виж какво пише във вестника! - дядо Ради се доближи до крушката и намести очилата си - "Социалното министерство създава нова защитна мрежа за социално слабите..."

За какво е сега пък тази нова защитна мрежа, докторе?

- Ами защо ли!?... Хм... Да има къде да пренощуват фазанчетата бе, дядо Ради! - отвърна доктора

Момиченцето прихна да се смее. Доктора с мъка се сдържа някое време, но заразителния смях на детето обхвана и него.

А старецът, зяпнал от недоумение, ги гледаше над очилата си...

Все още смеейки се, докторът влезе в къщата и не след дълго се появи с кана искрящо, току що наточено вино. Жадно отпи и я подаде на стареца с думите:

- Пий дядо Ради, и не я мисли много, много! - изчака стареца да отпие и добави философски - Ин вино веритас! Което ще рече - във виното е истината!...

ПОБЕДАТА

Веселбата отиваше към края си. Събралият се от къде ли не шарен народ - сборджии, търговци и пехливани - се веселеше шумно. Виното се лееше, искрящо и силно, а танцьорите ставаха все по-буйни и необуздани...

Както винаги, борбите предизвикваха всеобщ интерес. Много от хората бяха дошли повече заради тях...

Привечер отшумя и последната схватка. Баш пехливаните премерили в тежка борба силите си, победен и победител се отправиха към своите хора, сподиряни от одобрителните възгласи на развеселените зрители. В това време на алая от някъде се появи циганин с рошава мечка и се провикна:

- Хайде бе, няма ли баш пехливани да наборят тази баба Меца?!

След тези думи той подхвана игрива мелодия на гъдулката си и бавно заситни с танцова стъпка към победения борец.

- Хайде бре, няма ли тука кой да набори баба Мецана? - повтори поканата си мечкарят, като хвърляше закачливи и подканящи погледи към шумната компания на бореца.

Победеният борец седеше с наведена глава, омърлушен и притихнал. Приятелите му разпалено започнаха да го убеждават да премери сили с мечката. Нещо като реванш за загубата. От тревожните погледи, които бореца сегис-тугис хвърляше наоколо се виждаше, че се колебае. Но изведнъж решил се, подскочи пъргаво и застана пред мечкаря.

- Аз ще се боря! - смутолеви той набързо.

Мечката беше едра. Голямата й глава стърчеше високо над човека, който я заоглежда притеснено. А тя, разбрала какво се иска от нея, застана в дебнеща поза. Борецът, след кратко колебание, също зае позиция.

Без някой да даде начало на схватката, противниците бавно започнаха да се въртят в кръг. Зрителите затаили дъх зачакаха с нетърпение да видят какво ще стане. Ала тъкмо когато мечката се спусна стремително към противника си, той изведнъж й обърна гръб и хукна да бяга...

Всички викнаха. Подигравките, дюдюканията и крясъците им плющяха като камшици по гърба на уплашилия се борец.

Наблизо беше и групата на победителя. Изглежда околните и него кандардисваха да премери сили с животното. Сякаш лесно го склониха защото той стана спокойно и предизвикателно се огледа. След това бавно и тежко запрестъпя към алая. С вирната глава застана пред обърканата от изчезването на противника й мечка. Когато съзря с късогледите си очи новия противник, със смешно клатушкане тя също зае позиция. Дебненето започна. Не след дълго човекът се хвърли в атака. Сграбчи мечката и се опита да я събори. Тя му отвърна със същото. Завъртяха се и внезапно, като подкосени, тупнаха на земята. Силен вик се разнесе над поляната. Мечката беше върху човека. С мощните си лапи го натискаше с все сила.

- Дай й евалла, дай й евалла бре, човеко - закрещя мечкарят - Ще те смачка бре, дай й бързо евалла.

Но човекът безпомощно мяташе ръце и със сигурност не го чуваше. Тогава мечкарят скочи, потупа мечката по гърба и тя пусна жертвата си.

- Уби го, уби го - завикаха изплашените зрители.

Ала почти веднага, със струйка кръв на устата, подпомогнат от неколцина, баш пехливанинът се повдигна и с пъшкане се затътри към хората си.

Някакъв пийнал сборджия се провикна:

- Няма ли мъже тука? Или има само гефшек пехливани?...

С одобрителни възгласи, неколцина подеха отправеното предизвикателство...

Тодор седеше до Слава, младата му невеста. Те се ожениха наскоро и това беше първият празник, на който излизаха заедно като семейство. Миналата година през пролетта правиха сватба, но дали нарочно или случайно, някой от сватбарите стреля и уцели Тодор в гърдите, в мига в който извеждаха булката от дома й. Едрото му и силно тяло се строполи на прага, цялото обляно в кръв...

Повече от шест месеца Тодор се бори за живота си. Мнозина казваха, че ще умре, след като се разбра, че куршумът е заседнал близо под сърцето му и не може да бъде изваден, а той, на пук на всички прогнози, малко преди зимата се вдигна на крака. Когато се почувства здрав, отиде отново да поиска Слава. Баща и, уплашен от приказките на хората, че Тодор, ако не умре, ще остане сакат, беше склонил да даде Слава на друг. Ама тя като каза не, Тодор ще бъде и толкова. Няколко месеца я увещаваха, но тя не отстъпи. И така, след като я забулиха за втори път, малко преди събора, се венчаха без шум и показност.

Имаше и нещо друго. Днес Тодор за първи път беше между хората след раняването му. Преди злополучния изстрел се носеше славата му на силен и борбен мъж. И той реши да докаже на всички, че заседналият под сърцето му куршум, не е намалил силата му.

- Аз ще наборя мечката! - изведнъж каза той и стана.

- Чуваш ли се бе, Тодоре! - рече Слава уплашено - Какви ги приказваш! Недей, я виж каква е голяма и силна, а и с този куршум..., недей, моля ти се, чуваш ли!?

Той я хвана с едната си ръка и я притегли към себе си. Като се наведе до ухото и рече заговорнически:

- Не се бой, Славке! Ще я победя, животно е все пак! Нали имам повече акъл от него. Тия работи само с мускули не стават. И чалъм трябва.

След това я погали нежно по главата, стана и бързо се отправи към алая.

- Хайде, бабо Мецо, намери си майстора - чу се подигравателен глас - Ей сега Тодор ще ти види сметката... Него куршум не го лови, та мечка ли ще го уплаши!?

Беше Цоньо, комшията на Слава. Някой смятаха, че той стреля тогава по младоженеца, но това предположение така и не се доказа.

- Ще я победи я! - провикна се Тодор с вдигнати нагоре ръце и стиснати юмруци - Коджаман Тодор е тука, не кой да е!

След това се обърна към мечката и още веднъж се провикна:

- Хайде, бабо Мецо!Готова ли си?

Мечката глухо заръмжа.

- Недей, Тодоре! - опита се да го спре мечкарят. - Раздразнена е...

- Та аз да не би да не съм раздразнен - отвърна зачервилият се от възбуда Тодор. - На мен такъв противник ми трябва, а не заспала баба.

Сборджиите притихнаха в очакване. На фона на залязващото слънце сенките на противниците се удължиха и телата им изглеждаха още по-едри и страховити. Неочаквано мечката се спусна срещу Тодор с протегнати напред лапи. Очите и, неподвижни и кръвясали, щяха да изхвръкнат. Дивият й рев отекна по околните баири. Пяна закапа от зиналата паст...

Без дори да трепне, Тодор чевръсто клекна, сграбчи здраво единия крак на мечката и го дръпна силно към себе си. Тя загуби равновесие, огромното туловище се залюля и... тупна по гръб пред смаяните погледи на зрителите. Болезнен стон изгъргори в гърдите на поваления звяр, от който потрепераха мнозина от смълчалите се. Следващия миг, Тодор скочи пъргаво върху мечката, натисна я към земята с цялото си тяло. Добре обучена, тя се подчини - бавно потупа победителя си по рамото.

- Даде му евалла, даде му евалла - извика някой - Тодор победи мечката...

Схватката между човека и звяра приключи толкова бързо, че дори насядалите около тях не разбраха какво стана, та мечката рухна като подкосена.

- Тодор повали мечката - повтори друг глас.

- Браво, Тодоре, браво! Ти си башията на днешния празник! - зареваха с пълно гърло наскачалите от местата си зрители - Това се казва "баш пехливанин" - не спираха да викат от всички страни.

Усмихнат, с вирната глава, заобиколен от превъзбудените си приятели, Тодор гордо тръгна между хората. Мнозина искаха да го поздравят за голямата победа и да изразят възхищението си от куража и силата му. Потупваха го по гърба, прегръщаха го, опипваха мускулите му и не им се вярваше, че само преди година го бяха отписали...

Като походи между хората някое време, Тодор се запъти към невестата си. Тя седеше сама, захлюпила лице в полата си. От уплаха не искаше да вижда и да чува нищо. Тодор се изправи пред нея, засука мустаци и рече усмихвайки се закачливо:

- Славке, не се плаши..., победих я.

Вече никой не обръщаше внимание на мечката. Тя бавно се повдигна и на четири лапи се затътри към циганския катун.

Само мечкарят, посърнал, я последва...
***

Зорницата още не се беше сипнала, когато Тодор стана от малкото миндерче, върху което беше пренощувал. Наметна връхна дреха и излезе навън. Почти машинално нахлузи хомота на врата на коня си и го впрегна в новата писана каруца. Хвърли сено в нея, огледа я, след това взе още, разстла го внимателно и тръгна към къщата. Отвори вратата и викна:

- Славке, хайде, време е!

- Сега, сега, Тодоре, готови сме! - беше майка му, която остана да спи в тях, защото от два дни Слава имаше болки. Фелдшерът каза, че й предстои тежко раждане и по-добре ще бъде да я откарат в града...

След като настани в каруцата жена си и Зорчето, балдъзката му, той подвикна тихо на коня:

- Хайде, Дорчо, път ни чака...

Реши да тръгне рано сутринта, едно че пътят беше дълъг, а и да не се препира. Притеснен беше за жена си, нали първо дете очакваше.

След няколко часа път Тодор отби каруцата встрани от пътя, малко да починат. Докато избираше къде да спре, пред него, в утринната мъгла, изплува циганска талига.

- Славке, да починем малко, а? Пък и да запаля една цигара... А, забравил съм си кибрита - рече Тодор, като потупа по джоба на връхната си дреха. - Хей там сякаш има някой, ще отида да поискам огънче.

Той се отправи към талигата. Като доближи, веднага я позна. Беше каруцата на стария мечкар, който всяка година на събора идваше в селото им.

- Хей, бай Мехмед, стига спа, съмна вече! - извика той весело.

От скъсаното чергило се подаде чорлава глава и някой ядовито изкрещя със сънен глас:

- А бре, ти какво си се развикал такъв? Няма го бай ти Мехмед...

Но веднага добави по-спокойно:

- А, ти ли си, бате Тодоре? Не те познах...

- Аз съм, Асанчо. Къде е баща ти?

Тодор също позна сина на мечкаря.

Циганчето скочи от талигата.

- Няма го вече бай Мехмед, бате Тодоре. Отиде си тази зима - каза то като изтупваше сламата по себе си.

- Как така? - рече учудено Тодор.

- Ами ей така, поболя се и си отиде. За една седмица свърши.