Сборник На моите мили внучета Петя и Виктор съдържание как прописах Добрият разказвач знае мярката си

Още дълго мислил той. Докато един ден спасителна мисъл осенила главата му.

- Ще организирам турнир по надплюване - извикал радостно владетелят.

Речено-сторено. Веднага всички налични гладиатори били разделени на две групи и вместо да бъдат въоръжени с мечове, тризъбци и други оръжия, те просто били пременени в различни дрехи - сини за едната група и червени за другата. Докато придворните изпълнявали поръката на владетеля си, се появили и едни други, кой знае от къде, пременени в разноцветни одежди, които се мотаели между двете основни групи, но царят решил да ги остави, хей така - за разнообразие на публиката.

Денят на турнира настъпил. Интересът бил огромен. Всички поданици се стекли да гледат нечуваното зрелище. По знак на владетеля надплюването започнало. Правилата били много прости - групово плюене и солово плюене. Без някаква последователност. Импровизацията била свободна. Важното е да плюеш срещу противника си.

В див възторг изпадали зрителите, когато някой излизал пред своята група с пълна уста, изригвал гейзер от слюнка, храчки и други секрети срещу своя противник и тържествуващо се връщал отново в групата. Много от поданиците, увлечени от зрелището, се обръщали срещу своите съседи, храчели и плюели с все сила.

От време на време изтощените гладиатори се оттегляли край голяма маса, отрупана с всякакви храни и напитки, нещо като днешната "шведска маса", където далеч от погледите на зрителите, пиели и ядели рамо до рамо със своите противници. Отпочивайки си, те се шегували помежду си, закачали се, усмихвали се един на друг, коментирали интересни моменти от турнира. След това отново се връщали на арената и с освирепели от гняв лица се нахвърляли срещу противниците си, до преди малко сътрапезници.

По този начин двете групи имали винаги свежи сили и битката никога не преставала. Ден след ден, месец след месец. Така се увлекли в зрелището и господари и поданици и воюващи, че никой не обърнал внимание как полека-полека първо до глезените на гладиаторите, след това до коленете, а после и по-нагоре и по-нагоре, избълваната слюнка започнала да залива и воюващи, и поданици, и господари, докато накрая всички се издавили.

Разбира се, това било в ония далечни времена... Днес такова нещо въобще не може да се случи.

ПРИКАЗКА ЗА ПОЛИТИКАТА

Отчаяна, Политиката тръгнала на посоки, без да знае накъде. Дълго вървяла, докато се озовала пред малка селска къща и с последни сили потропала на вратата й. Отвътре се подала старица, която я пуснала в дома си. Изтощената Политика се свлякла на миндерчето до вратата и дълго не можела да проговори. А старицата набързо й сложила пред нея нещо за ядене. Но като видяла каква е мръсна, едва я дочакала да се нахрани и извадила дървено корито, останало сигурно от баба й, сипала топла вода, разсъблякла Политиката и започнала да я къпе.

- Ух, каква си мръсна! - мърморела си бабата. - Къде ли си скитала? А и хубавите ти дрехи на какво са заприличали! Ама баба всичко ще оправи - и момичето ще изкъпе, и дрехите ще изпере и изглади...

И така търкала с грубия селски сапун, изхвърляла вода след вода добрата старица, в девет води я къпала, в десета я сляла. След това изпрала и позакърпила дрехите й. На другия ден чиста и пременена Политиката си тръгнала, но когато тези, които най-често я употребявали, я видели, не я познали.

- Аз съм Политиката - им казала тя. - Ето изкъпах се и дрехите ми са изпрани и огладени. Нали това искахте? Нали вие най-често ме упреквахте, че съм мръсна и нечистоплътна?

А те не вярвали на думите й и съскали през зъби:

- Не си ти Политиката! По-приличаш на Благотворителността.

Дълго ги убеждавала, че тя е Политиката, но безуспешно.

Тогава се появили други, които се представяли за Политиката. Тези, които най-често употребявали политиката, ги обладавали и крещели с пълно гърло:

- Ето, това е истинската Политика!

Някои от тях се усещали, пропъждали тихомълком лъжливата Политика и обладавали друга, като си мислели, че тя е истинската и отново продънвали ушите на всички, че това е тя, истинската. А други дали не можели да разберат или разбирали, но си траели, продължавали да твърдят, че обладаната от тях лъжлива Политика е истинската.

Това се случило много отдавна. Ала и досега тези, които употребяват Политиката, не могат да се разберат коя е истинската. И затова всеки си има своя Политика. А тя, истинската, чистата Политика се скита, без никой да я припознае, и все я наричат ту Благотворителност, ту Милосърдие, а някъде дори и Майка Тереза. Затова не я търсете сред тези, които най-често говорят за нея. А и по високите етажи на властта не я търсете. Там пък въобще я няма. Тя е някъде другаде...

ПРИКАЗКА ЗА ИКОНОМИКАТА

- Тате, - рекла тя - докато ти се занимаваш със своите дела, почиваш или спиш, приближените ти непрекъснато проникват в спалнята ми, обладават ме, всеки се възползва от мен. Разграбиха всичко хубаво, което имах. Нито едно бижу, нито един диамант, а да не говорим за перлите в короната ми, дори и тях не успях да съхраня. Всичко отмъкнаха за себе си. А ти трябва да плащаш със свои пари лечението ми. Ако не спреш това разграбване на моята хубост, скоро няма да ме има.

Ядосал се тогава владетелят и разгонил всички свои приближени. Назначил нови, но и те, нали са гладни, започнали бързо-бързо да се възползват от положението си и да се опитват да отмъкнат каквото могат от нещастната Икономика. В това отношение им помагали и някои от старите. Те бързо се преориентирали, показали на новите тайните входове към покоите на Икономиката и съвместно продължили да я изтощават.

Тогава се намесили, по молба на владетеля, специалисти от други страни. Надянали на Икономиката защитна риза, наречена валутен борд, и започнали да измерват всичките й части, които наричали бизнес, за да видят след приложената терапия дали ще има резултат.

Първо оздравили Икономиката финансово, като ограничили достъпа до нея - допускали се само определен кръг приближени до владетеля да се възползват от ресурсите й.

И чудото станало. Отделните части на Икономиката, особено едрия бизнес, започнали бързо да набъбват и да бележат ръст. Всяка година те нараствали с 4-5 %. И това не можело да не радва лечителите и владетеля. Но въпреки тези усилия, Икономиката едва помръдвала. Не била същата и нямало никакъв признак да стане такава каквато била.

Очудени, лечителите започнали отново да я преглеждат. Вярно, казвали си те, наедрява Икономиката, но все се прегърбва и вместо да изправи снага, тя все повече рухва. И дали не знаели, или не искали да узнаят истинската причина за това плачевно състояние на Икономиката? Причина, която между впрочем, всички в тази страна знаели.

- Гръбнакът, гръбнакът на Икономиката е болен. Той трябва да се лекува! - казвали си хората. - Малкият и семейният бизнес, той е загинал. А за да се изправи Икономиката, й трябва здрав гръбнак.

Дали чуждестранните лечители успели да излекуват Икономиката, това не зная. Твърде отдавна е било, а и оцелели свидетели няма.

ТОДОРОВИ КАХЪРИ

Ама тоз дето разпределял дните кога да се празнуват различните имена, нещо е сбъркал. Виж, да беше името ти Христо, например, нещата щяха да са по различни. Представи си само: постиш, постиш, та посрещнеш Бъдни вечер със седем или девет постни ястия, спазвайки традицията и после Коледа. Христов ден, де. А навсякъде пищят свинчуги, цвърчат пържоли, готвят се кебапи. И дали си Христо или не, кой те пита - няма никакво значение. Всички празнуват. Имане е. Па макар и един път в годината. Сиромашията е надвита, кани се пълнят и изпразват, радост и еуфория е обхванала всички. А ти ако си Христо минаваш хем по-тънко, хем по-блажно. Имане е все пак.

В краен случай, дядо, Георги да беше. Пролет е, набити агънца на шишове, изтръпнала от студ биричка, потопена в някое горско кайначе и радост, радост изпълва сърцата на всички. И пак дали си Георги, дали не си, традиция - всички я спазват. А и се знаят датите - и Коледа и Гергьовден не се менят никога.

А Тодоров ден - хем се скита назад-напред по календара и има реална опасност да го пропуснеш, хем по време на пости. Тревожно някак си. И гладно. И не че годината и да не е пости е много сита, ама все пак - традиция. Трябва да се спазва. И като те нападнат тия ми ти освирепели от глад гости - приятели, роднини, ха де, какво прайваш? Па бръкнеш в качката зеленка. А там баба Марта, с извинение, така се изтаковала вътре, че едва успяваш да измъкнеш една рошава зелка. И какво да сложиш на трапезата, освен нея? Някоя побеляла кисела чушка и, ако имаш късмет, малко прясна копривена чорбица. И туй то. Нали виното свърши още по Йордановден. Освен някое менте ракийка с нищо не можеш да се отсрамиш. Е, как няма да ме боли главата?

А иначе, дядо, името ти е хубаво - Тодор. И ти беше прекрасен, когато беше жив. Сега си спомням една случка на един твой Тодоровден и ми става по-леко. И ти си имал моите проблеми, ама си бил по-духовит и по-мъдър. Не знам дали си спомняш, веднъж напълни догоре стъклената кана с онова искрящо вино, дето само ти можеш да го правиш и ухилен излезе пред портата да почерпиш комшиите. Така му се радваше, така надигаше каната срещу слънцето и се хвалеше с неговата бистрота, че искри хвърчаха от очите ти.

- Гледайте, бе, гледайте какво винце! На един солук да го глътнеш, а? Димитре, ти какво ще кажеш? - обърна се ти към твоя комшия бай Димитър.

А той, колкото ти беше едър и величествен, толкова той беше дребен и съсухрен, изви ехидно уста и рече:

- Не можеш го изпи, Тодоре, наведнъж!

- Кой? - засегна се ти - Аз ли не мога?

- Не можеш я!

- Гледай! - рече бързо ти и вдигна каната.

Потопи мустак и задърпа.

- А-а-а! - удивено възкликнаха всички около теб. - Ама хем го изпи, бе Тодоре, на един солук!? Евалла! А напълни още една, че да му видим и ние сладчината!

А ти, след като пообърса бавно мустаците си, посочи бай Димитър и каза усмихнато:

- А-а-а, Димитър да почерпи! За тази година от мене толкова. Догодина пак заповядайте!

Такъв си беше ти. И духовит и находчив. И затова животът ти спореше. А сега така сме се омърлушили и не виждаме изход от нашите проблеми, че и да празнуваме не можем като хората...

ЗА НЯКОЙ ВИДОВЕ МУХИ И МУШИЦИ

(размисли)

Ако може да потопи хоботчето си и да издърпа благинка за себе си, тя е доволна, а защо не и щастлива - ако изобщо мухите могат да бъдат щастливи... А може пък щастието им да не е като на хората. Мухи са все пак и сигурно щастието им трябва да е мухяно...

Разбира се, става дума за тази, простата муха. Не й знам името, но ще я нарека битова муха - тази, дето все ти се навира я в ухото, я в носа или най-нахално ще се цопне в супата ти като допълнение към подправките.

За разлика от битовата муха, дрозофилата е нещо по-различно. Когато тя зажужи, обикновено настава радост в душата ти. Защото, след като курдисаш в бидона пращинките, около които обикновено тя се навърта и все нахалства да кацне върху им, преврат, ще се превърнат я в руйно винце, я във върла ракийка. Пък без дрозофилката и оцет за салатката към ракийката не може да се произведе. Въобще полезна е тази муха.

И ако тръгнем все в тази посока, проследявайки видовете мухи, няма начин да не стигнем и до тази, наречена конска. Още повече, че обектите от които тя се интересува, напоследък много активно заявяват своето присъствие в нашето ежедневие. Все по-често по мегдани, площади и други публични места, обикновеният човек дето кой знае защо наричат електорат, може да съзре бъзнато под опашката от конска муха я някое клепоухо магаре да реве и хвърля къчове пред микрофон на фона на предизборни лозунги и плакати, я някои представители на по-расовата част от този вид да мерят сили в предизборна кушия...

Отминавам мухата "цеце". Нямам предвид една Цецка и нейната приятелка, дето си откраднаха цяло село,ако сте си помислили нещо такова. Те са едни други мушици и сега не става реч за тях. Още повече, че тези забележителни бизнес дами отдавна навярно предават опита си на други народи. А за тази муха Цеце, дето вирее в едни далечни климатични пояси и слава богу по нашите места все още я няма.

Но не мога да отмина една друга чуждоземна муха - испанската. Сума наши хайванчета и по-големи говеда се извървяха напоследък до Мадрид да се срещнат с нея. И дали ги бъзва под опашката или под други части на тялото, дали им свири край ушите дискантно, не знам, ама така пощръкляват, че като се върнат, само за тая муха говорят. И хич не се сещат да мятат с опашки, да ритат с крака и да се търкалят, за да я прогонят проклетата муха, както правят когато ги бъзне конската, ами напротив, ще се изпотрепят да се хвалят как са се срещнали с испанската муха, как са си подлагали задниците да я подмамят и я докарат по нашите земи.

А тя, испанската муха де, на какво ще кацне - на мед или на лайно - остава да разберем като долети при нас...

ЗА СТАТИСТИКАТА, СТЪКМИСТИКАТА ИЛИ...
Наскоро много ме впечатли едно твърдение на родната ни статистика. От доста време не обръщам внимание на ежемесечните отчети на въпросния институт, но този път наистина успяха да привлекат вниманието ми.

За какво става реч?

Оказало се, както твърдят от статистиката, че през месец март 2001 г. всеки българин е спестил средностатистически по 10 лева и 17 стотинки. За разлика от предходния месец, когато спестяванията му са били само 2 лева и нещо. Ръстът е очевиден. И понеже изпитвам хронически недоимък на финикийски знаци, това твърдение ме зарадва и обнадежди. Рекох си: след като имам спестени 10 лева и 17 стотинки и с натрупванията от предните месеци, нищо че са по-малко, ще мога да заплатя някой от масрафите около издръжката си и няма непрекъснато да отпъждам разни нахални субекти дето все ми навират в лицето списъци, папки и други неща, в опитите си да отмъкнат нещо като материална ценност от мен.

Всичко е много добре, но как да си получа вече спестените от мен 10 лева и 17 стотинки плюс натрупванията отпреди?...

Това е главният въпрос...

Къде ли са те? В джобовете на дрехите ми едва ли има нещо. Та аз на ден по два-три пъти ги обръщам с хастара наопаки, с надеждата нещо да е останало в тях... Ама нищо няма.

В някоя книга или чекмедже - дали пък не съм ги забутал там? - Нямам спомен...

Плесвам се по челото - абе, глупако, тука става въпрос за нещо друго.

И бягам в банката на народа - ДСК. Сигурно, казвам си, паричките са спестени и вложени на мое име. Само трябва да отида да си ги изтегля и нещата ще се наместят. Но служителката на гишето ме посреща с иронична усмивка и съкрушителен въпрос:

- Господине, вие да сте внесли исканата сума в нашата банка?

- Не, мила госпожо! - признавам си аз - Твърде отдавна не съм имал удоволствието да бъда обслужван от вас.

- А кое ви дава основание да смятате, че имате 10 лева и 17 стотинки плюс натрупвания отпреди, на влог в нашата банка? А може би и за лихви ще претендирате?

- Твърдението на СТатистическия институт. За месец март твърдят, че средно статистически всеки българин е спестил 10 лева и 17 стотинки. За предния месец два и нещо и за предните нещичко - би трябвало при вас да имам една хубава сума. А за лихвите - каквото там се полага, нямам претенции...

- Ама вие сте голям шегаджия бе, господине! - разсмива се служителката. - Що не вземете да си потърсите спестяванията в друга банка! - вече сериозно продължава тя - И ако ги намерите и решите да ги вложите, заповядайте при нас. При нас условията...

Не я слушам. Бягам към следващата банка. Обикалям всички банки в града и... пак нищо. Няма и няма.

Тогава решавам да проверя в някой от новосъздадените фондове - пенсионни, здравни, застрахователни... и разни такива, не съм много наясно, но сигурно там ще да са. Обикалям часове наред де що има институция, боравеща с пари и... отново нищо. Никъде на мое име няма каквито и да било суми или някакви полици...

Въздъхвам. Казвам си:"Или аз не съм средностатистическа единица и по някакъв начин съм изхвърлен от системата или вече не знам...

Сещам се!

Сигурно не мога да си получа спестените от мен средства, защото от години не съм плащал данъци. Отдавна не мога да си плащам и сметките и другите обикновени човешки харчове...

Отчайвам се...

- Грешник съм аз, казвам си, грешнииик. Че за какви спестявания претендирам тогава?...

Я да отида да се изповядам. Да си кажа грешките на всевишния. Тогава може би и аз ще бъда включен в системата. Озовавам се в първия храм. Криво-ляво обяснявам на божия наместник за какво става дума. А той след като ме изслуша и дълго мълча, отсъжда:

- Чадо, опростени са греховете ти, доколкото ги имаш. Но опасявам се, че това няма да ти плати борчовете... Докато те слушах и аз се запитах: Нали съм член на това общество, ако и да съм свещеник. Нали и аз трябва да имам спестени 10 лева и 17 стотинки и натрупванията от преди... Къде ли са?

И докато те слушах, прерових джобовете на расото си и... нищо. Бог да ми прости, ама ти докато си изливаше душата в изповедалнята, отскочих и до канцеларията. Там да не би нещичко да съм скътал, без да съм забелязал. И там нищо.

- Значи и при тебе е така, отче! И ти неможа да си намериш десетте лева и седемнайсетте стотинки и натрупванията отпреди?!

- Не можах, чадо.

В това време чувам, зад гърба ми някой се покашля. Не съм забелязал кога се е приближил клисарят.

- За онези 10 лева и 17 стотинки и натрупванията ли говорите? Дето съобщиха...

- За тях, за тях - викнахме едногласно с дядо поп.

- Хич не ги търсете! Ние, цялата рода обикаляме от седмица и нищо не сме намерили. Аз дори монтирах на камбанарията далекоглед, та забележа ли някъде струпване на хора, бързо да прибягам и ако изплащат десетте лева и седемнайсетте стотинки и натрупванията отпреди, да мога овреме да се включа, докато не са свършили...

- И ние сме така. И ние сме така...

Оглеждам се.

Край нас се тълпяха богомолци и, със свещички между треперливи пръсти, слушаха съсредоточено.

Изхвръквам от храма и тръгвам на посоки. Хиляди мисли се блъскат в главата ми. Но една, излезе по-упорита , а може би по-нахална, та проби мозъчната ми кора - сетих се за един виц, на който се смеехме много на времето в службата.

Какво било статистика?

Това било да си пъхнеш краката във включена фурна, а главата във фризер. Средностатистически някъде около пъпа ще се чувстваш като на френската Ривиера...

Успокоявам се...

А ако някой от вас е тръгнал да си търси десетте лева и седемнайсетте стотинки и натрупванията отпреди, а също и да очаква с надежда отчетите за април, та и новите спестявания да си добави, не е лошо да си повтаря този виц за статистиката или стъкмистиката, или... бог знае какво е. А може би дяволът знае...

ЕХ, ПОЕТЕ, ПОЕТЕ!
И аз реших да се възползвам от родното кредитиране. Окуражен от разни рекламни материали за лесен достъп до кредит, се отправям към тази банка, която ми се стори най-благонадеждна. Пред вратата на инспектора по текущо кредитиране гледам, чакат около двайсетина души. Викам си: "Аха, след като има толкова хора да чакат, значи дават кредити."

Нареждам се и се въоръжавам с търпение... Викам си - двайсетина души по петнайсетина минути - някъде по обяд ще дойде и моят ред.

Стоя и чакам. Заслушвам се неволно в разговорите наоколо. Констатирам, че пред мен стои поет. И той, видите ли, решил кредит да тегли!... Само че вместо кротко да си чака реда, шумно изразява възмущението си. Как можело да не оценяват поетическото му творчество, та трябвало да заложи скромното си апартаментче за обезпечение.

- Така е,- не мирясваше поетът - никога великите хора не сме оценявани приживе... Да вземем например, Ботьов. Пътека направил до един от братята Георгиеви, дето са дали пари за построяването на Софийския университет. Дванайсет лири искал, моля ви се! И то за какво? - да си купи костюм, че да може да даскалува. А този, Христо Георгиев, не му хванал вяра. Дори две писма написал на Найден Геров, чак в Пловдив, да го пита дали ще стане гарантин на Ботев, че чак тогава да му даде дванайсетте лири. Найден Геров даже не му отговорил. И така Ботев, големият български поет и революционер, не получил кредит.

Слушам разказа на поета и неговия огорчен тон ме предизвиква да се намеся:

- Господин поете, това кога се е случило? Преди Ботев да загине на връх Вола или след това? Простете моето невежество... Не съм запознат с тези работи.

- Ама как тъй ще се случи, след като е загинал човекът, бе? Ти чуваш ли се какво говориш! - гневно ми отвръща поетът. - Ботев ги е искал тези дванайсет лири много преди това. Нали казах,когато тръгвал да даскалува.

- Ахаа! - възкликвам - Ясно, значи той е искал кредит от дванайсет лири,тогава, когато още не е бил революционер и още не е загинал на връх Вола... А откъде, моля ви се, господин поете, ще знае Христо Георгиев, че той ще стане БОТЕВ? Та нали когато е искал парите, още е бил синът на даскал Ботьо Петков...

- Вярно бе, твоя милост! - замисля се поетът. - Май че си прав. Откъде може да е знаел!?

- Е там е проблемът. - продължавам аз - Ако той, Христо Георгиев, знаел, че даскал Ботьо Петковото момче ще стане Ботев, не 12 лири, хиляда и двеста лири би му дал, ама не е знаел. И в това е проблема... Ето на, ти сега си поет. Ама този инспектор знае ли кой си ти? Не знае. Ако той би могъл да надзърне в бъдещето и какъв велик поет си ти в очите на бъдещото поколение, нито обезпечение щеше да ти иска, нито гаранти, нито нищо... Кредита в кърпа щеше да ти е вързан... А и нещо повече - ей тук, от където си минал, щяха да сложат паметна плоча, че поетът еди кой си, народният трибун, е получил кредит от тази банка... Но така е устроен светът, откъде да знае човек кой стои пред него, какъв е днес и какъв ще бъде в бъдеще?... И затова ти кредит я получиш, я не. И какво ти остава след това, поете? И ти да грабнеш пушката и като Ботев - да търчиш и гониш душманите народни... И съдбата на Ботев и славата му са ти осигурени.

А я си представи, че сега ти получиш кредит и задоволиш твоите човешки нужди. Какъв поет, какъв революционер ти ще бъдеш. Никакъв. Сит човек поет и революционер не става... и в историята не влиза.

Замисля се поетът. Опашката и тя се умълчава. Сигурно тягостната тишина щеше да продължи дълго, ако отвътре не изхвръкна мъж с кръвясали очи и свиреп поглед. Разбираме по табелката на ревера му, че това е инспекторът по текущо кредитиране.

- Елате друг път! - истерично крясва той. - За днеска спирам да приемам, че се обадиха от Топлофикацията да отида да ми засекат топломерите... А утре ще идват да ми засичат водата. Вдругиден пък...