Сборник На моите мили внучета Петя и Виктор съдържание как прописах Добрият разказвач знае мярката си

- А ти накъде си тръгнал? На баща си занаята да продължиш, а?

- Ами какво да правя, трябва да се яде, бате Тодоре... Пък и с тая мечка...

- Какво с мечката?...

Циганчето не отговори, а смутено наведе поглед към босите си крака. Заоглежда ги съсредоточено, сякаш за пръв път ги виждаше. Изведнъж, като че ли му хрумна нещо, вдигна тъмните си очи и с леко потреперващ глас каза:

- Бате Тодоре, ела да ти покажа нещо...

Заобиколиха каруцата. Тодор с мъка разпозна в сумрака голямо рошаво тяло.

- Я, гледай ти! - възкликна той - Това баба Меца ли е?

- Тя е - потвърди циганчето.

Мечката повдигна глава. Взря се в Тодор. Дълго втренчено мига с малките си очички, като се поклащаше лениво. После бавно се отпусна на земята.

- Асанчо, защо е така прегърбена? Какво е станало с нея? - запита Тодор.

Смущението на младия мечкар се засили още по-вече. Той не бързаше да отговори.

- Ами, бате Тодоре, ти знаеш... - започна все пак циганчето.

- Какво знам? - прекъсна го Тодор.

- Знаеш как падна по гръб баба Меца, като се борихте с нея на миналогодишния сбор във вашето село... Гърба ли си натърти, какво стана, не разбрахме, ама след това се изгърби, изкриви се... С какво ли не я церихме, все без файда. Зяноса се без време баба Меца. За нищо вече не я биваше... От мъка се поболя и тате...

Тодор гледаше стъписан ту мечката, ту циганчето.

- Вярно ли говориш? - на свой ред заекна той.

- Вярно е, бате Тодоре... Ама циганин без късмет има ли?... Лошо, лошо, пък вземе та дойде и доброто... Тази пролет баба Меца пак ни зарадва - роди мече. Ей го там, виждаш ли го? - и той посочи една топка от козина до по-голямата. - То ще ни храни. Само да го научим на мурафетите на майка му...

- Бате, батеее! - чу се детско гласче зад гърба им.

- Какво има, Зорче?

Тодор се обърна бързешком.

- Кака... започна да ражда...

БРАТЯ
Събуди ме изплющяването на спукана гума и рязкото спиране на колата. Не бях усетил кога съм заспал. През последните дни непрекъснато пътувах из цялата страна - заседания, срещи, разговори, сякаш нямаше край...

- Какво стана? - едва отворил очи попитах. - Гума ли се спука?

- Предна лява. Язък, вчера я смених. Чисто нова е. - отвърна шофьорът ми, вече почти измъкнал се от колата. - Ама недейте да се тревожите. Ей сега ще я сменя.

- Къде се намираме? - огледах се наоколо.

- Наложи се да се отклоним - отвърна шофьорът. - Имаше свлачище на главния път, та отбих по околния. Не исках да Ви събуждам. Ще наваксаме, ще стигнем навреме, господин Стефанов.

Реших да се възползвам от спирането и да се поразтъпча. Излязох от колата, огледах се още веднъж и забелязах дървото. Беше старо, с изпочупени клони, около него порутени сгради, съборена портална врата - всичко това ми напомни нещо. Огледах се по-внимателно. Разбира се - намирахме се в съседното село на баща ми. Спомени нахлуха в главата ми. С треперещи не само от дългото пътуване крака, пристъпих към дървото. Да, пейката бе още тук и ръждясалата релса, по която удряха при пожар, е на същото си място - на най-долния клон, привързана с арматурно желязо. Всичко е така, както си беше, само дето времето го беше смалило и покрило с прах и спомени...

Приседнах на пейката и се загледах към бащиното ми село. Колко години не бях идвал тук. Не можех да си спомня. Но пред мен застана слабичко тринайсет-четиринайсетгодишно момче с вечно пробитата на дебелия пръст платненка и охлузени колене. Споменът в миг ме отнесе към нещо по-конкретно и затова по-вълнуващо.

Една сутрин чичо ми, който наскоро беше претърпял операция и понякога не се чувстваше добре, ми заръча да изведа телетата от краварника и ги отведа на водопой. Това предизвика в мен огромна радост и ентусиазъм. Хукнах през глава към гражда на конете да си избера един и да изпълня поръката на чичо ми. Преди да вляза вътре се замислих - кой кон да си избера. Ако избера Мара, тя е доста дива и може да ме хвърли, а пък Чакал, бивш цирков кон, беше прекалено кротък. Затова изборът ми се спря на Дорчо. Сякаш разбрал намерението ми, той ме погледна и дали заради избоденото си око, ми се стори доста сериозен. Това ми хареса. Да, Дорчо ще бъде - взех окончателно решение. Изведох го, покатерих се на прътите на оградата и се метнах на гърба му. Така направо - без седло, дори без оглавник. След това вече яхнал гордо младия жребец, извиках на дядо Бончо, пазача на селскостопанския двор да отвори вратата на обора. Като истински каубой подкарах трийсетината телета към реката и за да бъде приключението по-дълго, реших да ги напоя на вира до старата воденица. Така щях да мина почти през цялото село и всички щяха да ме видят.

Дорчо трополеше по шосето, като че ли разбираше моята важна задача и весело подтичваше зад телетата. Всичко изглеждаше наред, до момента в който иззад баира се чу цвилене на кон. Дорчо наостри уши, вдигна високо муцуна и задуши въздуха. Внезапно той също изцвили, изправи се на задни крака и се втурна напред. С мъка успях да се вкопча в гривата на коня и да стисна хилавите си крачета, за да не изхвръкна от гърба му. Преди да си поема въздух, той изкачи стръмнината и се втурна по надолнището. Поокопитил се, погледнах напред. Бързо се приближавахме към входа на селскостопанския двор на съседното село, където имаше друг кон, впрегнат в каруца. Когато пристигнахме, двата коня започнаха с пръхтене да се душат, да цвилят и сякаш си приказваха нещо. Скочих от гърба на коня. Уплахата ми беше толкова силна, че се строполих в тревата.

- Уплаши ли се? - чух глас над себе си. - Слава Богу, не те хвърли. Братя са - продължи гласът.

Извърнах глава и видях до себе си възрастен мъж. Човекът със светнали очи гледаше ту мен, ту конете.

- Братя, братя-близнаци. - като на себе си говореше той.

Любопитството ми надви, забравих страха си и скочих на крака.

- Наистина ли са близнаци?

- Да, момчето ми. Преди години няколко села бяхме заедно. Имахме общо стопанство. И тогава бях каруцар. Впрягах майка им. Тя роди близначета... Рядко се случва при конете, за това много им се зарадвахме... - мъжът въздъхна тъжно. - Но след като ни разделиха, едното конче дадоха на стопанството във вашето село, а другото остана тук. И тях разделиха. Оттогава, подушат ли се, може и на километри да се намират, единият винаги отива при другия. Ако питаш тях, не биха се разделили никога. Хубаво им е да са заедно... Ама пита ли ги някой?!... Такива сме ние хората...

СЛЕПЕЦЪТ, УЧИТЕЛЯТ И КОРИТОТО

Няколко часа по-късно отново се събуди. Пак се протегна, този път още по-лениво, но внезапно се сепна, с нервни бързи движения започна да търси нещо около себе си и след като напипа тояжката си, грабна я и скочи на крака. Вече прав, той застина за миг. Ослуша се, завъртя глава наляво-надясно, потупа с тояжката около себе си и очевидно ориентирал се, тръгна смело в посоката, която беше избрал.

- Хей, Исаак, къде си се разбързал толкова?

Позна я веднага. Беше Сара, слугинята от страноприемницата до синагогата. Позна я не само по гласа, а и по това, че беше единственият човек, който го наричаше по име. За всички останали той беше "оня слепият" или "слепецът".

Жената извика отново:

- Исаак, ти май не ме чу?! Ела, ела да закусиш. От вчерашния гуляй съм ти събрала доста вкусни неща. Пък и малко вино съм ти скътала.

Исаак продължаваше да почуква с тояжката си, без да й отговаря. Вече подире му тя извика с раздразнен глас:

- Ако не дойдеш до обяд, всичко ще хвърля в копанята на кучетата, така да знаеш!

- Добре де, ще дойда, но сега не мога. Много бързам! - отговори през рамо слепият и продължи по пътя си.

Дали беше закъснял? Тази мисъл не излизаше от главата му. Как можа да се успи! От колко дни чака пристигането на този големец. Знаеше, че когато пристигаха големци в града, неговата паничка винаги се напълваше със звънтящи монети. А вчера му казаха, че големецът ще мине през Южната порта. Това беше добре. Точно там той си имаше свое място, което му позволяваше да бъде забелязан от всеки минаващ - влизащ или излизащ от града. И никога не оставаше без милостиня...

Шум от много хора привлече вниманието му и той ускори още повече крачки. "Не съм закъснял - си каза. - Хората се тълпят. Очевидно голям човек ще да е. Някой беше споменал, че бил цар. Друг пък, че е учител. Какъвто ще да е - само да хвърли нещо в паничката ми. Това е най-важното".

С тези мисли той се вмъкна в тълпата. Но веднага се ядоса, защото блъскащите се хора му пречеха да достигне до мястото му. С викове и ругатни се опита да се промъкне между тях. Вече се беше отчаял, когато всички внезапно хукнаха напред и той остана сам. Бързо се ориентира, намери големия заоблен камък и се разположи като в трон. Отпусна се върху него и въздъхна с облекчение.

Хората, които се бяха отдалечили така внезапно, отново тръгнаха към града, водени от млад мъж с дълга права коса и рядка брада, заобиколен от няколко души, също така като него странно облечени. Те вървяха бавно, а когато се изравниха със слепеца, младият мъж направи знак и всички зад него спряха. Той се отдели от групата и съпроводен от двама души застана пред слепеца.

Предугадил, че към него се приближава някой, слепецът изцъкли очи, изпъна шия. Знаеше, че тази поза привлича милостивите хора и те са по-склонни да му хвърлят някоя по-едричка монета. В трепетно очакване на веселия метален звън, той не смееше дори да диша. Но вместо това чу ласкавия, топъл глас на мъжа.

- Човече, ти си сляпо роден.

- Да, господине. - бързо произнесе слепият, видимо изненадан.

- Поискай да прогледнеш - посъветва го един от спътниците на младия човек. - Това е Учителят, той може да го направи.

- Да прогледна ли?! - смути се още повече слепият. - Нима това е възможно?

- Да, - продължи същият човек - всичко е възможно, стига да го пожелаеш.

- Е, как да не желая, желая, разбира се. Хайде, направи така, че да прогледна!

Тогава младият човек протегна ръце и с върховете на тънките си пръсти докосна челото и очите на слепеца. След това му каза:

- Иди при кладенеца, който се намира на портата от запад. Окъпи се в коритото и ще прогледнеш, човече!

- Как така да се окъпя? - при мисълта за вода и къпане слепецът потрепера. - Какъв учител си ти и чудотворец, след като не можеш да направиш така, че да прогледна веднага, та ме пращаш да се къпя в някакво си корито!

Другият спътник на младия човек подкани слепия:

- Иди, иди, няма да сбъркаш! Послушай учителя, той знае какво говори!

Свидетелите на тази сцена ги бяха обградили, мълчаливо наблюдаваха и слушаха. Някой от тях се провикна:

- Отиди, слепецо! Какво ти струва? Изпълни това, което ти казва Учителят...

Други също го подканиха. Накрая всички започнаха да викат, да ръкомахат, да насърчават слепия да изпълни това, което му каза Учителят.

А той, изблещил още повече очи, закрещя с пълно гърло:

- Какво сте се захванали с мен?! Ако този, когото наричате "учител", беше всесилен чудотворец, аз вече трябваше да виждам.

Учителят повдигна леко ръка, обърна се и тръгна през тълпата, която му правеше път. Когато се отдалечи, една част от хората го последваха, но някои от по-запалените останаха да спорят със слепеца.

- Да го хванем и да го отнесем насила - извика някой.

Тази идея се хареса на всички. Те се спуснаха, грабнаха слепеца и го понесоха на ръце. Той крещеше, удряше с тояжката си където свари, риташе, но здрави ръце го стискаха и го отнасяха към кладенеца. Стигнали до него, без да губят време, потопиха го в първото корито и го окъпаха хубаво. След това се дръпнаха встрани и го загледаха с очакване.

Почувствал се свободен, слепецът се изправи, отри лицето си с ръкав и започна да мига бързо, бързо, вдигнал глава към небето.

- Казах ли ви аз на вас, глупци такива, че това са вятър работи - закрещя той. -Ето, нищо не стана!... Тъмно е като в рог, така както е било винаги. То, ако стават така чудеса...

Излезе от коритото и с ругатни забърза към страноприемницата, за да стигне там преди Сара да изпълни заканата си.

ОСМИЯ ДЕН

Когато отново отворих очи светлината вече не пронизваше очите ми. Узнах, че тя е добра и нищо лошо няма да ми стори. Завъртях глава. Погледът ми спря на един правоъгълник, в който съзрях нещо синьо и дълбоко. Гледах и не можех да откъсна поглед от него. Така през втория ден от моя живот видях небето и то ме омая със своята безкрайност. Скоро клепачите ми сами се отпуснаха и сънят отново ме отнесе...

Бързах да отворя очите си. След сладкия сън, исках отново да видя безкрайното небе. Погледнах към правоъгълника. Той си беше там, но нещо друго шавна и привлече вниманието ми. Зелени листа и кичести клони надничаха през прозореца, те сякаш махаха и ми викаха "Добре дошло, малко човече!" Това ме развесели и за първи път се усмихнах...

Когато след поредния си сън отново отворих очи, с ужас видях, че светлината я няма. Разтревожих се и завъртях глава. Голямата топла светлина се беше натрошила на безброй малки и по-големи светлинки, които надничаха иззад прозореца. Любувах се дълго, а когато сред тях се показа по-едра светлина, малко ръфната отстрани, направо се вцепих. Не можех да откъсна очи от нея, понеже и тя ме гледаше с големите си тъжни очи и сигурно щях да гледам така вечно, ако постепенно светлинките не избледняха и голямата топла светлина не ги приюти. Нещо много по-светло и по-топло от първото което бях видял, ми изпрати един лъч, който ме погали по лицето и заслепи очите ми. Затворих ги. Топлината му продължаваше да ме гали. Докато се унесох и отново заспах...

На петия ден от моя живот наистина се чувствах по-смел и по-сигурен, повече знаех. Без да губя време, обърнах глава към прозореца, за да поздравя с усмивка листата и клоните на дървото. Каква беше изненадата ми, когато сред тях съзрях птица, която пърхаше с криле и радостно чуруликаше. Приех чуруликането й като поздрав и отвърнах със същото. В този момент осъзнах, че не съм единственото живо същество на света. Успокоен отпуснах глава и потънах в сладък сън. Заедно с птицата се понесох в безкрая под топлите лъчи на слънцето... Но колко е различна птицата от мен.

Затова, когато отново отворих очи и поздравих новия ден, затърсих с поглед същество подобно на мен... И го съзрях.

Как не съм могъл досега да го видя! То беше до мен, делеше ни само някакво малко разстояние. Протегнах ръка да докосна своя събрат. Ръката ми се удари в някаква прозрачна преграда. Заболя ме. Ах, тази ужасна преграда. Усилието ме измори. Унесох се в дълбок сън. Необяснима тъга се прокрадна в мен.

Когато се събудих, нямах желание нито с усмивка да поздравя дървото, птицата, небето, нито отново да се опитам да докосна моя събрат, легнал до мен. Бях уплашен от невидимата преграда, която ни разделяше. Но все пак обърнах очи към него и го погледнах. Стори ми се променен. Беше посинял и неподвижен. Не както вчера, розовичък и с ококорени, като мене, очи. Това ме уплаши още по-вече. Какво е станало с него? Защо е такъв...

Необичаен шум ме сепна и привлече вниманието ми. Отвърнах очи от събрата си, погледнах нагоре. Някой отвори стъкления капак над него и го взе...

Силен писък долетя до мен...

- Нима няма да мога да погреба мъртвото си дете? - говореше през сълзи някаква жена.

- Не може, госпожо, такива са разпоредбите.

- Но аз съм го родила, докторе. Как така!? Та това е моето дете!

- Съжалявам, но недоносените се вписват като новородени, щом преживеят седем дни. И чак на осмия, ако е живо, се счита за... човешко същество.

За съжаление то не можа да оцелее. И кувьозът не му помогна. Почина на седмия ден.

- И какво е сега то, не е ли дете?

- Не, за съжаление, то е ембрион. Човешки биологичен отпадък. Как да Ви го обясня?... Това е въпрос на терминология и законодателство... Няма никакви чувства...

- И какво ще правите с него?

- Съгласно наредбите, биологичните отпадъци ги изхвърляме в специален контейнер, като после ги изгаряме. Съжалявам, госпожо, това е...

Настъпи тишина. Значи аз се намирам в кувьоз... Значи съм недоносен... И според наредбите... съм ембрион! Но как така? Нима ако оцелея до утре, до осмия ден от раждането ми, чак тогава ще бъда човек?... На осмия ден!?

ФОНТАНЧЕТО

Дните се изнизваха тежки и мъчителни, а когато отмина Атанасов ден и свети Атанасий облечен в копринена риза хукна да измоли лятото от Господа, изведнъж като че ли той се смили над нас. Студът отстъпи към своите сибирски предели, а от югозапад задуха топъл средиземноморски вятър, който за една нощ оголи баирите край града ни. Температурите бързо се покачиха и пролетта, макар и не в съгласие с календара, дойде...

Зяпнаха дупките на разбитите улици, разпилените боклуджийски казани, натрупаните всевъзможни боклуци и сякаш започнахме да съжаляваме за бялата завивка, която скриваше тази грозна картина от очите ни.

Тогава медиите и по-точно някои от частните радиостанции подеха кампания за почистването на градовете ни.

Една сутрин, изтегнат удобно в леглото, се любувах на усмихнатото слънчице, надничащо закачливо над рано напъпилите върхари на кичестия орех в двора, когато по местното радио звънлив младежки глас подкани всички граждани да излязат и да почистят около жилищата си. Беше съботен ден. При този призив край мен пробяга спомен от неотдавнашното ни минало, когато със списъци по предприятия и организации ни принуждаваха да излизаме на съботници, наречени ту Димитровски, ту Ленински, ту помня ли още как, да чистим улици и паркове, или да вършим някаква друга обществена работа. А когато не се отзовавахме, ръководствата намираха начин да ни порицават, смъмрят, а нерядко да ни налагат и по-тежки наказания.

Затова с досада врътнах копчето и смених станцията. Но нещо ме жегна и реших да надникна през терасата. Аджаба дали някой от моите съкварталци се е отзовал на иначе - ако не бяха старите спомени - не лошия призив! И колко ли е ентусиазмът им...

Излязох, взирах се между блоковете - жива душа няма. А тя картината все същата - такава каквато си я виждаме всеки ден през последните години - безобразна мръсотия, боклуци, които застрашително превземат всичко наоколо. Дори и пътеките по които излизаме на улицата са станали толкова тесни, че трудно двама души могат да се разминат. Да не говорим да вървят заедно...

Като оглеждах двора, констатирах, че колекцията от боклуци пред нашия блок се е увеличила с още няколко купета от стари автомобили, няколко купчини строителни материали и смачкани варели, захвърлени на мястото, където преди години имаше катерушки и пясъчник за децата. Всеки ден я виждах тази картина и хвърчащите от терасите пликове с боклук, но, признавам си, никога не съм й обръщал кой знае какво внимание - боклуци като боклуци. Но сега сякаш дворът изглеждаше по-особено. Заприлича ми на бойно поле след люта и жестока битка. Всичко съсипано, всичко смачкано, трупове се търкалят навсякъде във странни и грозни пози.

А каква беше тази битка? Какви бяха тези армии, които се бяха срещнали и, както изглежда, взаимно унищожили в тясното ни междублоково пространство...

Внезапно ми хрумна: Ами да!? Дали пък това не е битка между старият ни живот и новото време. От една страна привидно уреден, привидно спокоен, живот трасиран и обмислен от други хора, коригиран през няколко години на пленуми и конгреси на ръководната партия-бащица, с тезиси, директиви и всякакви други трасиращи живота ни инструменти. Някой се грижеше за хигиената, друг се грижеше да имаме работа и хляб, трети да отидем на почивка, четвърти да се лекуваме, когато сме болни. Подканяха ни групово да си правим профилактични прегледи на телата, автомобилите, къщите. Въобще - канализирано, удобно... и безотговорно - масово и всеобхватно. А ние единствено имахме задължението да слушаме, изпълняваме и да не роптаем... Но ние роптаехме. По кюшета, в тесните си панелки, скрити от чужди погледи, но никога гласно. И затова когато това отминало време се сблъска с новото, дошло в началото на 90-те години на отминалия 20-ти век, битката между тях беше така ожесточена и безкомпромисна. Отприщиха се дълго таени чувства и емоции и без да знаем накъде отиваме, бързо искахме да смачкаме, стъпчем и унищожим света, от който идвахме.

Сега сме свободни. Никой не ни принуждава да вършим нещо, което не ни харесва. Но дали е така? Не съм сигурен, че знам. Но виждам резултатът от тази битка, купища боклуци, натрупани по дворищата и... в душите ни.

И все чакаме и чакаме новото време. То само да се отърси, само да се изчисти, да ни се усмихне и като млада румена невеста да ни пристане, а ние така - пъхнали ръце в джобовете си, зяпнали, да й се дивим на хубостта и да се чудим как така ни дойде отведнъж късметът... Чакаме, ама чудеса не стават, а боклуците се трупат ли трупат...

Отнесен от тези мисли, хич не съм забелязал как една дребничка фигура на старец, леко понакуцваща, се суети между камарите боклуци в двора. Видях я едва когато се показа на по-открито място. Веднага я познах - беше дядо Иванчо от нашия вход.

- Хей, дядо Иванчо! - извиках му - На съботник ли си излязъл?

А той ме погледна и отвърна спокойно, сякаш не е схванал подбива:

- Що, ти няма ли да излизаш?

Думите му ме размазаха. Наистина нямах намерение да се отзовавам на призива на местното радио и затова се ядосах на себе си, че се обадих. Нямаше как, трябваше да сляза. Затова с престорено ентусиазиран глас отвърнах:

- Ще изляза, дядо Иванчо, разбира се че ще изляза. Тъкмо се приготвях... Исках само да видя колко души са се събрали.

А той все така спокойно каза:

- Е, засега сме двама, но сигурно ще станем повече... Има време, ще дойдат и други.

Преоблякох се набързо и се спуснах при него.

- От къде ще я започваме? - го попитах.

- Все отнякъде трябва да започнем.

- Я по-напред да огледаме железата. Може някой лев да изкараме, че да платим след това за извозването на останалите боклуци.

- Няма нужда. Те от общината са се погрижили за камиони. Ние само трябва да разделим и изнесем отпадъците, а те ще ги извозят.

- Че то тука има работа за цял месец, бе дядо Иванчо!

- Има я! - отвърна старецът и започна да дърпа някаква греда, като си мърмореше. - Отде се взеха тези строителни материали? Кой ги изхвърли, тука бунище ли е?

Разбира се, както си и знаех, от съседите никой не излезе. А ние с дядо Иванчо, като се повъртяхме няколко минути, запретнахме ръкави и започнахме.