Сборник На моите мили внучета Петя и Виктор съдържание как прописах Добрият разказвач знае мярката си

Отново настана тишина. Всички гледаха ту картата, ту Атанас, ту кметицата и инженера. По едно време сякаш отърсила се от ужаса пред злокобното предсказание, кметицата произнесе бавно:

- Ти пък от къде ги знаеш тия работи, господин жител на селото?

- Не мога да ви кажа - измънка стреснат от директния въпрос Атанас.

- Какво го слушаме - окопитил се крясна инженер Каменов - малко ли сериозна и неотложна работа имаме, че да се занимаваме с някакъв си психясал селяндур...

Одобрителни възгласи изпълниха стаята, отесняла вече за превъзбудените хора.

- Изхвърлете го тоя, изпращял тъпанар такъв... Какво му слушате дрънканиците... Диги щял да прави... Шосета щял да взривява... Не го ли виждате, тарикатчето му ниедно, нова къща му се дощяло... Нова новеничка, с държавни пари направена...

Руска го гледаше разсеяно и чакаше да се нахрани, че да му каже какво й е заръчал Атанас.

- Чу ли за разправията в кметството? Цял ден хората само за това говорят...

- Чух.

- Много си проклета, Рускеее - заяде я Слави. - Няма да му простиш на Наско дето на времето предпочете Марина вместо тебе...

- Стига рови - цялата зачервена му се тросна Руска. - Все ровиш... Все да чукнеш човека, Славе, да го клъвнеш.

- Що ма, не е ли вярно... - усмихна се на жена си той - Аз ходих след обяд до старото корито - смени темата и тона Слави. - Май, че Наско ще излезе прав - слаба е там дигата. Ако дойде вълна за каквато предупреждава той, пък и синоптиците, папер няма да остане от село.

- Глупости. Нали ми каза Марина - явил му се баща му. Той му показал какво щяло да стане. И какво трябвало да направи... Съвсем са изкукали тия гражданя. Призраци им се запривиждали, духове... - И тя се захили, така че цялото и тяло се затресе. - Ти иди все пак. Да видим какво важно ще каже и на тебе... през смях продължи тя.
Намери го под сайванта. Атанас току-що се беше оправил с животните и си почиваше на столчето.

- Здрасти, Насе... Търсил си ме за нещо?

_- А, ти ли си. Сядай - Атанас посочи на съседа си сандъка за ярма - тъкмо мислех да дойда до вас.

Слави се настани удобно върху сандъка и зачака Атанас първи да заговори. Добре познаваше приятеля си от детството. Знаеше, че когато има това изражение като сегашното, значи нещо сериозно мъчи душата му.

- Сигурно си чул за разправията в кметството - започна спокойно Атанас.

- Чух.

- Мисля, че си прав.

- Какво ще правим?

- Майната им на всички инженери, кметове и подлизурковци... - избухна отведнъж Слави - Писна ми. Две седмици се въртим като папуняци на тази дига и какво? Нищо... Само загробваме артък пари... нищо повече. Отдавна подозирах, че нещо не е наред. Казвам им го, ама кой ми обръща внимание... Все дървени философи... Инженери, тпфууу - той се изплю в краката си.

- Остави ги сега... - спокойно каза Атанас - Да обсъдим, какво можем да направим сами...

- Доколкото разбрах - успокои се бързо Слави - искал си да направят дига по нашата улица, между моята и твоята къща...

- Да, така е - потвърди Атанас.

- Пръст от къде ще вземем?

- От моя двор.

- А Марина какво ще каже? Всичко е засято, колко време се трепете...

- Няма значение... То и без това ще...

Атанас махна с ръка. Слави го загледа и едва сега забеляза, че косата му е почти побеляла.

- Какво ти е, Насе? - заекна той - Че ти си остарял поне с десет години за една нощ!... Вярно ли е, това дето го е казала Марето на Руска... Говорил си с баща си...

- Няма значение. - повтори Атанас - Важното е сега да спасим селото.

- Разбрах за плана ти. След обяд говорих с чичо Нешо, нали го знаеш - бомбаджията.

- Знам го.

- Та той също е на твоето мнение... Обеща да вземе взрив от кариерата и когато кажеш, ще вдигнем насипа.

- Добре... Трактор от къде ще вземем?

- За това не бери грижа!... Това е моя работа - Слави стрелна с дяволит поглед приятеля си. - Има един. Вече съм го уредил.

- Да действаме тогава...

- Да действаме.

Атанас понечи да каже още нещо, но думите му заседнаха в гърлото като буца. Сведе поглед.

- Какво ти стана? - забеляза смущението му Слави - Проблем ли има?

- Нищо няма, Славе - с мъка произнесе той.

Към полунощ пред трактора изневиделица изскочи кметът Донев. С разчорлена, прогизнала от дъжда коса, той крещеше като обезумял. Слави с мъка успя да спре, да не го сгази и той на свой ред закрещя.

- Ти какво си се разбесувал бре, кмете? Ще намажеш веригите май...

- Кой ви дава право да правите дига тука - без да обръща внимание на думите му продължи да крещи кметът - За затвора ли плачете, а? Не виждате ли че затваряте единствения път към село? Откъсвате ни от света... Кажете де, кой ви даде разрешение?... Аз за какво съм тука кмет?! Всеки да си прави каквото си иска ли? Спирайте веднага! До сутринта да сте оправили всичко... да не се налага да викам полиция!

Слави слезе бавно от трактора. В ръката си държеше седемдесетсантиметрова щанга. Застрашително я вдигна към кмета и на свой ред закрещя:

- Ти да си обираш крушите, парцал с парцал такъв... Да не ти светя ей сега маслото...

И не на шега замахна.

Кметът изпълзя на върха на новата дига и от безопасно разстояние го заплаши със свити юмруци:

- Ще си платите... всичко ще си платите, вие... Престъпници такива... Разсипници... Хайдуци... - изпаднал в истерия ревеше с пяна на уста той.

Слави, и той побеснял, понечи да го подгони, когато гласът на Атанас го спря:

- Не се занимавай с тоя боклук! Нямаме време. Току-що дъщерята се обади по мобилния телефон, понеже връзките със село са прекъснати... Вълната идва... Да бързаме към шосето... Остави го тоя, за сега е безопасен... Да си говори каквото ще, дърпай бързо трактора зад дигата! - с мъка надвиваше грохота от машината и прииждащата река той.

Слави майсторски прехвърли трактора на безопасно място и отново се върна...

В това време към тях се проточиха пипалата на два светлинни лъча.

- Нешо дойде - опита се отново да заглуши грохота Атанас - да вървим!... Към джипката... Бързо!... Дигата тука е достатъчна...

И двамата приятели, забравили за кмета, хукнаха под проливния дъжд към края на дигата.
Тримата трескаво работеха под ярката светлина на фаровете. Дъждът сякаш се смили над тях - от няколко минути беше спрял. Дори облаците се бяха поразкъсали. Потънали в пот и изтощени до смърт, дори не забелязаха развиделяването...

- Ето я вълната, бат'Насе - внезапно изплашено извика Жорето, шофьорът на джипа. - Като стена е... Сякаш е до небето...

Нешо Бомбаджията и двамата му помощници вдигнаха тревожно глави. Гледката ги ужаси. Единствен Нешо се окопити светкавично:

- Давайте, малко остана - извика той - хей сега ще погъделичкаме шосето. - Жоре, пали джипа - идваме...

Вълната се приближаваше с шеметна бързина. Тримата хукнаха, когато тя беше само на няколкостотин метра. Пъхнаха се в джипа и младият шофьор даде назад с пълна газ...

Но в същото време моторът заклока и угасна. Жорето завъртя веднага стартерния ключ, нищо... моторът не запали.

- Задави се - почти заплака момчето - мамка му... Баш сега ли намери?...

И отново завъртя ключа.

- Дай на мене - изкрещя Слави, който беше на седалката до него - прехвърли се на моето място...

С пъргавината на дива котка той изхвръкна през вратата и заобиколи джипа...

Както беше предсказал Атанас, опустошителната вълна отнесе само бащината му къща и наводни мазетата и приземните помещения на още няколко съседни къщи. Други материални щети нямаше.

Смъртта на Слави покруси всички. Но най-много страдаше Атанас. Всеки път като погледнеше някого в очите, струваше му се, че го гледа с упрек. Марина виждаше мъката му, но си мълчеше. Не го питаше за нищо... Атанас разбираше това и й беше благодарен - стигаше му дето сам се упрекваше, че не намери сили да предупреди Слави...

Останали без дом, Марина и Атанас приеха предложението на Руска да живеят при нея докато се оправят.

- За какво ми е тази голяма къща - непрекъснато повтаряше през сълзи тя - Децата заминаха отдавна, кое в чужбина, кое на другия край на България... Сега и Слави... Бог да го прости, и той си отиде... Останете, ма Маре. Колкото искате останете... Сама ли да кукувам?... Казваше ми Слави - "Къща за деца не се строи!..." Ама аз, какво съм разбирала от живота... Къща, та къща... Нали все в сиромашия сме живели... За по-хубаво я... Имот... Имот се събира, ама Слави... Никой не се е върнал, от там където е сега...

ХУМОРИСТИЧНИ РАЗМИСЛИ И ИСТОРИИ

(февруари-юни 2001 год.)

ОСТАВКА!
Каквото и да стане в държавата ни, все отнякъде ще се нададат викове "Оставка! Оставка!". Искат оставката на кабинета, искат оставките на министри, генерали и какви ли не още. Ама никой не подава оставка. Пък и да се намери някой по-достоен, като ген. Василев, например, не му я приемат. И така едните си викат, на другите не им се чува. А не им се чува, щото други им викат. Ако те сами извикат в себе си "Оставка!" и си я поискат, нещата ще изглеждат по друг начин. Ама пример им трябва. И кураж.

Затова реших аз да си поискам оставката. Така, за пример.

Искам си оставката като данъкоплатец. Що за данъкоплатец съм аз!? По въпроса с данъците съм доникъде. Не само, че не мога да изстискам от хилавия си бюджет да платя тези държавните, ами и за другите данъци не мога да спастря. За тези, дето ги наричат по-различно. Ето например, наскоро ми затрябва някакъв документ. Отивам в съответното държавно учреждение и още на вратата указание - с големи букви написано БУТНИ. Е, как да бутна и на кого по-точно. Та то вътре пренаселено като в китайска провинция. Чиновници всякакви, отде да знам аз на кого да си платя "данъка"? Пък и с какво. Отказвам се...

Искам си оставката и като самонаел се представител на дребното предприемачество. Какъв наивник съм бил?!! Вместо да вися на Социални грижи да си получавам редовно което ми се полага и което не ми се полага, да изчуквам по нещичко допълнително и да пищя колко съм гладен, аз се самонаех. Да изпълня гражданския си дълг. Да дам и своето за изграждането на гръбнака на нашата икономика - дребния бизнес. Каква я свърших? Никаква! Хвърлях се да бачкам по двайсет часа на ден седем дена в седмицата и нищо - само ядове. А гледаш как някой дето хич не си дава много зор, от една кошница сливи вади по три кошници костилки и се чудиш, аджаба, как стават тия работи. Изглежда аз съм най-големия некадърник, че не мога една далавера като хората да завъртя, та поне за храната, тока, парното и другите масрафи в къщи да изкарам. Да не ми дърпат шалтера или да ми изключват телефона всеки месец. Или да ме бомбардират със заплашителни писма, че ако не си платя съответната сметка, ще се срещна за откровен разговор по имуществени въпроси със съдия-изпълнителя...

И като мъж също си искам оставката. То от толкоз кахъри и притеснения и за мъж вече не ставам, пък и защо да чакам жена ми да я поиска...

И като глава на семейство си искам оставката. Казват, че деца и борчове най-лесно се правят. Може би затова в тия работи съм постигнал определени успехи. Борчове дал господ, пък децата три. Един вид дал съм на държавата демографската си лепта. А тя с какво ми отговаря? Осем лева детски. Затова като ме погледнат децата с тъжните си очи и аз като ги видя издокарани с дрехи трета и четвърта употреба, без да се замислям, искам си оставката и като родител...

Може би трябва да си поискам оставката и като гласоподавател. Защото десет години не разбрах на кого да си дам гласа и всеки път ме изпързалват. Все гласувам за хора, дето най-много и най-хубави неща обещават. А пък като яхнат властта така оплескват държавата и я опоскват, че всички трябва да им плащаме сметките. И затова за данъците, бизнеса, семейството, децата и други човешки потреби не остава нищо.

Но най-добре е да спра дотук. Защото каквото и да погледна, все до под кривата круша съм я докарал. И напълно се съгласявам със самооценката си.

Затова си подавам оставката!...

И си я приемам!

СЕРИАЛИ
Едно от нещата, дето ни донесе демокрацията, са многобройните телевизии - кабелни и ефирни - които бълват нескончаеми сапунени сериали. В това отношение и националната телевизия не остана назад.

Наскоро гледах епизод, предаван по националния телевизионен лидер Канал 1, в който един от главните герои, мултимилионер, се кандидатира за сенатор. Негов противник съобщава на медиите, че той живее с бивша проститутка. Скандалът е неизбежен.

Тогава бившата проститутка, представяща се за почтена жена, предлага на кандидат-сенатора два плана за излизане от ситуацията. План А - тя напуска града, но медиите продължават да разчепкват случая. План Б - тя го прави герой.

Притиснат от ситуацията, кандидат-сенаторът приема план Б и се разиграва следният сценарий.

На пищно тържество в присъствието на много журналисти, видни граждани и общественици, бившата проститутка разказва своята история: Как като малка била насилвана и тормозена в дома й от близките си, как била принудена да избяга и за да се препитава упражнявала най-древната професия. Как за да се откъсне от този непочтен начин на живот приела чуждо име и дошла в техния град, представяйки се не за тази, която е в действителност, търсейки нов шанс...

Развълнуваното множество не само, че забравя за назрелия скандал с непочтените връзки на кандидат-сенатора, а и действително той става герой в очите им. Особено много ги впечатлява съобщението му, че дарява една сграда, в която да се създаде център, наречен "Втори шанс" за насилвани и малтретирани жени. И като капак, бившата проститутка и вече почтена дама, става изпълнителен директор на този център. Не закъсняват и щедрите дарения. Те са толкова много, че двамата герои , в интимна обстановка, със задоволство констатират, че ще стигнат за тлъсти заплати на изпълнителния директор, за не по-малко тлъсти хонорари на кандидат-сенатора - дарител, в качеството му на консултант, а може би дори ще останат пари и за подпомагането на някоя и друга насилвана или малтретирана жена...

Позволих си да преразкажа този епизод, не защото си нямам друга работа, а защото в същото време, когато го гледах, в медиите се беше вдигнал шум за правата на насилените и тормозени жени. Изтекоха десетки интервюта по радио и телевизионни канали и печатни медии. И, забележете, все на загрижени политици и общественици, които с болка на сърце споделяха как жените в България са обезправени и нямат равни шансове с другата човешка половинка. Дори се излъчи документален филм, разказващ за десетки девойки подмамени и насилвани да проституират. Не че има нещо лошо в това, обществото да решава своите проблеми чрез публични разговори. И децата, и хората с увреждания, и безработните, и десетки други групи етнически, религиозни и прочие, се нуждаят от защита на техните права. Само че защо, когато стане въпрос в публичното пространство за такива неща, винаги намирисва... Дори само заради това, че в повечето случаи се говори кампанийно и до реални резултати рядко се стига.

Неволно, свързвайки всичко горе казано, се питам: Кой пореден политик или поохранен бизнесмен си купува индулгенция по този начин? Дали въобще го интересуват проблемите на хората? Дали това не е поредният план A, B и C... на "сапунената опера", в която всички сме неволни герои?!

ОБРЪЩАТ СЕ НЕЩАТА

Преди време бандити застреляха във Варна двама полицаи. Всички от опозицията ревнаха в хор: "Горките полицаи. Раздали им стоп патрони за пищовите, а с такива гумени работи унищожават ли се бандити"?

После се обърнаха нещата. Само преди няколко дни пиян полицай застреля едно нещастно момиче. И то не със гумен, а с боен патрон. "Ама какво прави тази полиция! Стреля по невинни хора. Полицейска държава ли сме, че така са се разпасали"!

Е, това е! Същите тия приказки ги чувахме преди 4-5 години, когато на власт бяха другите. И тогава се гърмяха. И "Бели брези" имаше и зачернени души и гангстерски войни. Всичко си имаше. Ама тогава сегашните управници бяха в опозиция. Ето, обърнаха се нещата...

Избори идат. Всеки кой как може, гледа да натрупа активец. Пък знае ли човек - обръщат се нещата...

Такива тежки и объркани мисли ми се блъскат в главата за проблемите човешки. Въздишам подпрян на качката със зеле, вторачил поглед вътре, а там камъкът се е обърнал, дървената кръстачка се е вирнала и замръзнала като кръста на Йордановден. Смейте се я! Смейте се! Ама този камък аз трябва да го вадя. Те другите неща и да се обърнат, обръщат се за всички. А когато се обърне камъкът в твоята качка за зеле и изплува тази ми ти кръстачка и някоя и друга рошава зелка около нея, ти сам трябва да бръкнеш в ледената чорба. Тогава с бързи и точни движения да издърпаш проклетия камък. Не се ли справиш, няма кой да ти е крив. Ще стоиш с вкочанени ръце и на никого не можеш се сърди.

Неприятна работа, нали? И на кисело зеле мирише отгоре на всичко. Преди все се намираше някой да оправя неприятните неща. Някак весело си живеехме. Сега, когато нещата зависят от теб и ти сам трябва да се справиш с всяко тежко житейско предизвикателство, стоиш подпрян на качката със зеле и философстваш, макар и мислено, че ако изречеш на глас всичко което ти е набъбнало от вътре, знаеш ли? Обръщат се нещата...

СЪНЯТ НА ОТЕЦ ДЕНКО

Обяд отдавна беше минал, когато отец Денко, запъхтян и позапотен, се появи в двора на църквата. Сенките се бяха поудължили и затова той потърси с поглед някое по-слънчево местенце. Хареса си едно току до камбанарията и се отправи с бавни тежки крачки към него. Уморил се беше. От зарана не беше подвивал крак. Все търчеше и търчеше. И навсякъде неприятности. А и главата така го болеше... Ще го боли я! То не беше Трифон Зарезан, то не беше св. Валентин. Четири села обслужва и навсякъде го викат да отслужи. И все с едни хубави вина се отсрамват...

Приседна, опря гръб о стената на камбанарията и се замисли дълбоко. "Тичаш, бягаш, а благодарност никаква. Ей го, утриннята. Какво беше преди! Влезеш в храма, миряните смирени, в устата те гледат. А ти пееш, пееш - само твоят глас се чува. Най-много клисарят да ти удари едно исо или някой от най-смирените миряни да повтарят след теб полугласно. А сега какво? Кашлят! Ти пееш, а те кашлят. Не можеш да си чуеш гласа. Каква е тази работа? Епидемия ли...? От ден на ден все повече миряни кашлят. Ама оня, оня еретик и расколник - книжарят - той я донесе тази кашлица. Откъде ли я е пипнал? Сигурно от прахта по книгите, дето чете. От там ще да е. Аз затуй книга не похващам. Чел съм Светчето и Апостола. И то комай не можах да ги изкарам до края. На мен книги не ми трябват. То си ми иде отвътре. Един вид - извира си. То или го имаш или го нямаш. Дето ще я докараш от книги - вятър работа... Колко хора дето книга не са виждали, я депутати, я крупни бизнесмени и какво ли още не станаха. И всичките ги уважават...

Да си отпочина малко, че ей сега ще стане време за вечерня, и хайде пак наново."

Понапечен от следобедното слънце, отец Денко се отпусна и задряма. След толкова тежък ден и той имаше право да си помисли за нещо приятно и сгряващо душата.

Не след дълго в съня му се появи една голяма зала, от двете страни на която бяха наредени владици, висши сановници, гости - все отбрано общество. А той прав по средата стоеше, облечен в най-новия си кат дрехи и слушаше патриарха, който четеше решението на светия Синод, в което се казваше, че отец Денко биде единодушно избран за владика. След това патриархът протегна ръце и с бавни крачки се отправи към него, за да го ръкоположи. Отец Денко примижал в блажено очакване си мислеше: "Е-е-е, най-после! Имало правда на тази земя. Колко страдах, с колко душмани се преборих, да ме прости Господ, ама толкова интриги, толкова клюки и доноси сътворих. А да не говорим как се подмазвах на патриарха и на висшия клир. Но имало защо. То с нечестивците само тъй човек може да се бори. Защото честни хора като мен, колко са?! Пет-шест има-няма. Едва ли са повече. И ако вземем с почтени средства да се борим с ония дето все се надигат и все говорят за свобода и демокрация - да не бъде работа. Но всичко е минало. Може да съм лъгал, може да съм мазал, важното е, че станах владика. А ония нека си кашлят. Седнеш ли веднъж на владишкия трон, кой те пита как е станало. А утре може и патриарх да стана. Пък защо не и по-нагоре...

В този миг камбанен звън се разнесе над него и хиляди херувими и ангели запърхаха с крилете си радостно над главата му. Патриархът се беше приближил до него с протегнати ръце, но вместо да ги положи над главата му с кръстен знак, започна да извършва елеосвещение. Стъписан отец Денко се развика:

- Ваше Светейшество, ама аз съм за владика. Трябва да ме ръкоположиш. Аз не съм болен. На болните се прави маслосвет... Аз няма да умирам, аз съм за владика... Не съм за гроба... Почакай! Почакай!...

Но патриархът продължаваше да маже лицето му с елей, който се стичаше на гъсти струи по расото му...

- Отче Денко! Отче Денко, събуди се! - баба попадия, разтревожено, бързешком, понесла тресящи се сланини, ситно тепаше към него - Не чуваш ли, камбаните бият за вечерня?! Събуди се, отче, закъсняваш!

Когато стигна на няколко крачки от него и късогледите й очи успяха най-сетне да видят образа му ясно, извика ужасено и усърдно започна да се кръсти:

- О, Боже! Отче Денко, на какво си замязал? Ах тези гълъби, ах тези проклетници! Целия са те оцвъкали! Я ела бързо да се измиеш, че си заприличал на вампир!

СТАРОВРЕМСКА ПРИКАЗКА

Имало един владетел, който знаел тайната на доброто управление - дай хляб и зрелища на своите поданици, казвал той, и ще си царуваш мирно и спокойно. И така било дълги години. Хлябът бил в изобилие, а по арените непрекъснато се водели люти битки между специално обучени за целта хора, наричани гладиатори.

Но настанала суша. Житните запаси много се изчерпали, а и зрелищата вече омръзнали на поданиците му. Назрявал бунт.

Замислил се владетелят.

"Трябва нещо да се направи. Хлябът намалява, а срещу природата човекът е безсилен. Ще засиля зрелищата - рекъл си той. - Но трябва да бъде нещо по-различно, нещо невиждано."